Правна задължителност на гаранциите

Правна задължителност на гаранциите

Тези разнообразни гаранции могат с основание да се разглеждат като предоставящи, поне по принцип, доста висока степен на защита на имуществените права. На това обаче не съответства и също такава степен на тяхната приложимост към разглежданите събития. Що се отнася до Беларус, Русия и Украйна, тези събития започват през 1918 г., за повечето други държави в Централна и Източна Европа – скоро след края на Втората световна война, а в бивша Югославия те продължават в течение на голяма част от 90-те години на ХХ век. Само изискванията на международното обичайно право относно имуществото на чужденци безспорно са били в сила през цялото това време. В наши дни обаче относимостта на тези правни разпоредби изглежда много ограничена. Наистина, доколкото бяха предявени претенции вследствие на конфискацията на собственост от комунистическите държави, в общия случай те бяха удовлетворени чрез плащане на обезщетение²¹. В случая на бивша Югославия намесата в имуществените интереси не би имала необходимия международен елемент, тъй като голяма част от отнеманията са извършени или толерирани от държавите, на които засегнатите лица са били граждани. Предоставената защита е изключително за имуществото на чужденци. Тя обаче все пак би имала известна приложимост в случаите, в които се установи наличието на такова имущество – това може да е така, когато засегнатите лица не са били граждани на бивша Югославия в който и да било от релевантните моменти, както и когато нейни бивши граждани не са придобили гражданството на отделената от нея държава, в която се намира имуществото им. Повечето засегнати лица обаче са граждани на съответната държава, в която са претърпели загубата.

Договорните задължения не са сведени единствено до чуждите граждани, но приложимостта им е значително ограничена от обстоятелството, че те са били поети, ако това въобще е станало, след настъпването на повечето от разглежданите събития. Така Международният пакт е влязъл в сила за повечето такива държави през 1976 г., а тези, които са ратифицирали Европейската конвенция, са го направили след 1992 г.²² Отнемането на собственост по време на комунистическите режими бе общо взето завършено към първата от тези дати и с положителност бе отдавна преустановено към втората. Това е от най-голямо значение във връзка с възможността за позоваване на имуществената гаранция по чл. 1 от Протокол № 1 по отношение на отнето имущество. Всяко такова действие, което е било законно в конкретната държава по съответното време, ще бъде прието за завършен акт, настъпил преди поемане на задължението по Протокола, въпреки че загубата на собствеността е трайна и е възможно днес да се усеща също толкова остро, колкото и по времето на отнемането. Тъй като поетото задължение действа само занапред, на него не може да се прави позоваване дори и тогава, когато може да се докаже, че условията за констатиране на нарушение се изпълнени в друго отношение²³. Този подход вече доведе до обявяването на редица жалби по Европейската конвенция за недопустими ratione temporis²⁴.

От друга страна, всяко отнемане, което е било изначално противозаконно и този недостатък не е бил поправен преди влизане в сила на Конвенцията, ще се разглежда като продължаващо нарушение на нейните разпоредби. Така то може да бъде предмет на успешна жалба в Страсбург. Единственият случай, в който това е било установено до момента, е делото Василеску срещу Румъния²⁵, където полицията е отнела незаконно ценности и всички опити за иницииране на производство за връщането им са били осуетени. Европейският съд по правата на човека е приел, че пълната загуба на възможност жалбоподателката да се разпорежда с имуществото си, заедно с неуспеха на всичките опити за поправяне на това положение, са достатъчни, за да съставляват de facto конфискация, несъвместима с правото на необезпокоявано ползване на собствеността, гарантирано с чл. 1 от Протокол № 1. Този извод би бил приложим също и към земя или помещения, които са били завзети от държавните власти без каквото и да било правно основание²⁶ или по отношение на които тази мярка е била отменена след релевантния момент, така че един изгубен титул е бил възстановен²⁷.

По-малко вероятно е моментът на ратификация да осуети възможността за позоваване на други права в защита на имуществените интереси – не защото забраната за обратно действие на договорите може да бъде заобиколена по някакъв начин, а защото относимите събития обикновено ще се окажат настъпили след приемането на разпоредбите им. Това е особено вярно по отношение на реституционните мерки, тъй като те бяха приети след ратифицирането на Международния пакт, а в някои случаи и на Европейската конвенция²⁸. Същото обаче ще бъде и положението при производство за връщане на собственост, отнета без каквото и да било правно основание. Така по делото Василеску е констатирано и нарушение на чл. 6, тъй като не е съществувал съд, задоволяващ изискванията на тази разпоредба за независимост, пред който жалбоподателката да може да предяви искането си за връщане на отнетите ценности²⁹.

Разпоредбите на Международния пакт са били приложими през цялото време на събитията в бивша Югославия, но, както се каза, те не включват конкретна защита на собствеността. Европейската конвенция обаче в крайна сметка бе приета от всички държави, които се разроиха от Югославия³⁰, и гаранцията за собствеността може да се разглежда като приложима по отношение на много от предприетите след това мерки на отнемане, контрол и намеса, независимо дали са имали правно основание. Това е така, защото предприетите без правно основание мерки биха задоволили изискването нарушението да продължава след ратификацията, а онези, които са били законни, но не са били предприети като постоянни, могат да бъдат подложени на преценка, за да се провери дали продължава да съществува оправдание за съответната намеса.

Босненската камара по правата на човека обаче по много поводи е показала готовност да приеме правото на обитаване/наем за притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1. По тези дела³⁷ апартаменти са били обявени за изоставени и са били предоставени на други лица при обстоятелства, в които или обитателят/наемателят е бил отстранен незаконно от въоръжена група, или просто е напуснал поради опасните условия в момента, след което е имало трудности с възвръщане на фактическата власт³⁸. За да достигне до заключението си, че става дума за притежание, Камарата е акцентирала върху възможността на носителя на правото на обитаване/наем да държи съответния имот неограничено, а в един случай, без да са направени повече уточнения, да го прехвърли при определени обстоятелства³⁹. Първото е разгледано по-специално като създаващо за обитателя/наемателя един оценим актив. Трайният характер на свързания с обитаването интерес е бил подчертан и в заключението на Камарата, че безсрочното отдаване за ползване на някои бизнес помещения също е притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1⁴⁰. Наистина, всички изводи по жилищните дела касаят пропуска интересът на обитателя/наемателя да се защити срещу друго частно лице, а не срещу държавата, и могат да се разглеждат и като подчинени на съдържащите се в тях отделни констатации, че е било нарушено правото на зачитане на жилището. Това обаче не променя факта, че според заключението на Камарата икономическият интерес, предоставен на носителя на правото на обитаване/наем по силата на законодателно утвърдената система, е достатъчно значим, за да се приеме, че съставлява притежание. Освен това, ограничената възможност за преотстъпване на конкретно право на обитаване/наем с основание може да се смята – макар обикновено да не се подчертава – за подсилващо характеристиките на това право, които позволяват то да се третира по-скоро като имуществен интерес, отколкото като нормативна клауза, действаща изключително в публичноправната сфера. Във всеки случай, публичноправният аспект на уредбата няма да попречи за възникването на имуществени права, доколкото тя поражда претенции, които могат да бъдат осъществени чрез прилагане на обективни критерии – както е например по една основана на правените вноски пенсионна система⁴¹, а вероятно дори и при такава, която не се основава на вноските, след като са били изпълнени условията за получаване на пенсия⁴².

Може би известна модификация дори и на изискването за наличие на право може да се открие в Гайгусуз срещу Австрия⁵⁶, където Европейският съд е проявил готовност да приеме правото на неотложна помощ – нормално съществуващо само ако едно лице е правило съответни вноски във фонда за осигуряване при безработица – за имуществено право, без да е необходимо позоваване единствено на връзката между това право и задължението за плащане на вноски. Поради това Съдът е намерил нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 във връзка с чл. 14 от Конвенцията, тъй като на жалбоподателя е отказана помощ с мотива, че уредбата изключва лица, които не са граждани на страната. Съдът е приел, че за това не съществува разумно и обективно оправдание. В случая е било важно, че лицето, което не е гражданин, е заплащало вноски също като гражданите, но все пак е било третирано различно. Това може да се разглежда като пример за потенциала на забраната за дискриминация да разшири приложното поле на едно право, когато различното третиране в неговата сфера не може да бъде оправдано⁵⁷. Следователно, ако възстановяване на фактическата власт върху жилище обществена собственост е отказано на забранено основание за дискриминация, като етнически произход или религия, това може да се окаже важен допълнителен фактор в подкрепа на едно оплакване по чл. 1 от Протокол № 1⁵⁸.

Все пак, важността, която се придава на съществуването на право, означава, че политическият ангажимент за реституция би бил недостатъчен, за да обуслови наличието на притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1⁵⁹. Освен това обстоятелството, че съответното законодателство поставя граници що се отнася до това кой ще се ползва от връщане на имуществото или обезщетяване, едва ли може да даде основание за успешно твърдение за дискриминация по смисъла на Конвенцията. Това е така, защото позоваване на нейния чл. 14 може да се прави само ако евентуално установеното различно третиране засяга самостоятелно право – макар и да не е необходимо съответният интерес да би бил приет за нуждаещ се от защита при отсъствие на дискриминация – а няма да се приеме, че валидното отнемане на собственост преди Конвенцията и протоколите й да са станали приложими е оставило някакъв интерес, който може да бъде засегнат в този смисъл⁶⁰.

Трябва да се има предвид също така, че приемането на уредба, която предвижда реституция или обезщетяване, макар да не съществува такова право, би било достатъчно, за да създаде притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1⁶¹.

Когато отнемането е законосъобразно, но не удовлетворява международните стандарти в някакво друго отношение, също може да бъде присъдено обезщетение, а реституция най-вероятно не би била дори и препоръчана⁶⁸. По принцип сумата на предоставеното обезщетение за лишаване от собственост следва да отразява факта, че се касае за определена икономическа или социална цел, и може да се изисква сума, по-малка от пълната пазарна стойност⁶⁹. В много случаи обаче, и особено когато едно частно лице трябва да направи жертва в полза на по-общо икономическо развитие, се очаква заплащане на пълната пазарна стойност⁷⁰. Това е била основата за изчисление и в случаите, когато не е съществувало правно основание за отнемането, дори и то да е послужило за обществена полза, както по делата Папамихалопулос и Василеску⁷¹, и така ще се подхожда към всяка подобна експроприация в Централна и Източна Европа по време на комунистическата ера или след нея.

Контролът върху ползването и намесата при необезпокояваното ползване на притежанията по принцип не налагат заплащане на обезщетение, но в конкретни случаи това може да бъде важен фактор, за да се заключи, че е бил постигнат справедлив баланс между общия и индивидуалния интерес. Така обезщетение може да не се изисква при настаняване на хора в чужд имот, за да се посрещне една непосредствена нужда, каквато възниква при конфликти или бедствия, особено ако имотът е свободен и не се отнема от самия собственик. Дори наложено общо ползване на жилището в такава ситуация вероятно няма да бъде прието за изискващо обезщетяване. В двата случая неудобствата за собственика на имота най-вероятно няма да бъдат приети за особено големи, предвид преживяваните общи затруднения. Положението обаче вероятно ще се промени, ако това се превърне в по-дългосрочна мярка и така собственикът бъде лишен от възможност да реализира стойността на въпросния имот, например като го отдаде под наем по пазарна цена. Изглежда това е изводът от акцента, който Европейският съд е поставил върху обстоятелството, че продължава да се заплаща наем, когато не е намерил нарушение при наличието на пречка за наемодателите да си възвърнат владението върху своите имоти, като част от стратегия за посрещане на жилищна нужда⁷². Възможно е, предвид по-широкия социален контекст, обезщетението да не трябва да съответства на пълната пазарна наемна цена, но пропускът загубата на собственика да се компенсира разумно вероятно ще бъде приета за налагаща му прекомерно бреме – най-малкото ако е ясно, че имотът би бил използван по този начин, ако не беше зает. Не може да има съмнение обаче, че ако настаняването или намесата са престанали да бъдат оправдани, но въпреки това продължават, обезщетението трябва да се основава на пълната пазарна наемна цена. Подобен подход би бил подходящ, ако се опровергае твърдяната цел на мярката, довела до лишаване от владението – например ако целта се окаже етническо прочистване. Нещо повече, във всички случаи следва да се очаква държавата да осигури поправяне на всяка вреда, претърпяна по време на завземането на имота (било от нейните фондове, било по друг начин). Не бива да се забравя също така, че общото международно право изисква заплащане на компенсация за загубената възможност за ползване и за нанесените вреди на имущество, собственост на чужденци, което е реквизирано при извънредно положение, и плащанията няма да бъдат непременно подложени на същата преценка за наличие на баланс. Предположението, което е в основата на всяко временно отнемане на владението, е че в крайна сметка то ще бъде възстановено. Когато това продължи неуместно, положението в крайна сметка ще се превърне в действителна експроприация и разгледаните принципи ще станат приложими.

Доколкото правото да се обитава държавен жилищен имот не се разглежда като притежание по смисъла на чл. 1 от Протокол № 1, лишеният от държането обитател може все пак да се позове на правото на зачитане на жилището както по Европейската конвенция, така и по Международния пакт. Нарушението на това право със сигурност ще изисква обезщетяване за произтичащите имуществени и неимуществени вреди⁷³, но макар най-ефективното поправяне на нарушението да би било възстановяването на фактическата власт⁷⁴, предоставянето на друго подобно жилище несъмнено би било счетено за приемливо.

Евентуално нарушаване на правото на справедлив процес и на забраната за дискриминация в процеса на окончателно или временно отнемане на собственост би било фактор, опорочаващ въпросната мярка от гледна точка на международните стандарти и изискващ поправяне на нарушението по вече обсъдения начин. Тези нарушения обаче могат и сами по себе си да бъдат приети за изискващи присъждането на обезщетение⁷⁵.

ОГРАНИЧЕНИЯ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА РЕСТИТУЦИЯ

В случая на експроприация, значителна трудност може да възникне от обстоятелството, че междувременно трето лице е придобило право на собственост върху имуществото, чиято реституция се иска или планира. Един опит това имущество просто да бъде прехвърлено обратно на първоначалния собственик може да има за резултат нарушение на чл. 1 от Протокол № 1, ако това стане след поемането на задълженията по него. Случаят със сигурност ще бъде такъв, ако не се заплати обезщетение, но дори и да се заплати, въпросът, който все пак ще трябва да се реши във всеки отделен случай, ще бъде за намирането на справедлив баланс между засегнатите интереси⁷⁷. Възможно е, когато имуществото представлява само икономически потенциал (като фабрика или земя, подходящи за развитие), да не следва да се приеме, че съществува належаща нужда за връщането му на първоначалния собственик. От друга страна, силата на връзката на първоначалния собственик (или на наследниците му) с имот като семеен дом или определена ценна семейна вещ, може да промени баланса в полза на реституцията, но загубата на дома на настоящия обитател също не може да бъде игнорирана⁷⁸. Пълната пазарна цена без съмнение би била подходящият стандарт за обезщетяване, когато третото лице е платило справедлива цена за имота, тъй като в противен случай то ще трябва да понесе тежестта да заплати за една колективно причинена неправда. Може обаче да не съществува необходимост от обезщетяване, освен за евентуални подобрения, ако придобиването на третото лице всъщност е станало посредством порочна практика на предишния режим.

Последното заключение, по-специално, сочи, че се приема за допустимо изтичането на известен срок преди един имот, използван за подслоняване на бездомни след конфликт, да трябва да бъде върнат на първоначалния си собственик или обитател. Същевременно обаче то подсказва, че колкото по-дълго трае това, толкова по-щателно трябва да бъде изследването на изтъкнатото оправдание⁹⁰. Наред с това, винаги трябва да се отдава сериозно значение на настоящите жилищни нужди на “временно” лишеното от владение лице. При тази преценка може би не е разумно да се акцентира прекалено върху нуждите на лицата, които действително са живеели в имота по времето, когато им е бил отнет, за сметка на онези, които не са го обитавали. Трябва да се отбележи, че един имот може да се приеме за дом на дадено лице, дори и то да не живее в него по времето, когато се осъществява намесата. Така по делото Гилоу срещу Обединеното кралство⁹¹ съпрузи, лишени от възможността да живеят в къщата си поради продължителното им пребиваване в чужбина, действително отсъствали почти деветнадесет години. Те работели извън страната, но винаги възнамерявали да се върнат в къщата си, държели в нея мебелите си и я считали за своя постоянна база. По мнение на Европейския съд те са запазили достатъчно връзки, за да може да се приеме, че тя е техният дом и не е било установено достатъчно оправдание за препятстването на завръщането им да живеят в нея, независимо от проблема с пренаселеността на острова, на който се намира. Въпреки че все още е напълно уместно да се осъществи временна намеса в установени права, за да се реагира на непосредствена криза⁹², и въпреки че интересите на временно устроените не трябва да се пренебрегват, все пак основната отговорност към тях е на държавата, а не на лицето, което се стреми да си върне жилището. Освен това, не е приемливо загубата на фактическата власт да бъде придружена и от загуба на дохода, който следва да се получава от имота, освен за най-кратък период – трайното лишаване от доход и от друг начин на ползване в крайна сметка ще се превърне в действително лишаване от собственост и вече разгледаните правила ще станат приложими⁹³.

Наред с това, следваната процедура трябва да бъде справедлива на практика⁹⁶. Под някаква форма трябва да бъдат отчетени трудностите при събиране на необходимите доказателства в подкрепа на искането. Може да се налага известна гъвкавост не само по отношение на допустимите доказателства, но и при определянето на сроковете за представянето им. Последните, по-специално, може да изискват известна отстъпка за лица, които са извън страната и които може или да не се ползват със същите предимства като живеещите в нея при снабдяването с необходимите доказателства, или дори да не узнаят толкова бързо за възникнала възможност за отправяне на искане. Това бе признато от Комитета по правата на човека на ООН по делото Адам срещу Чешката република⁹⁷. По мнение на Комитета строгото съобразяване с предвидения 6-месечен срок за предявяване на искане за реституция е неразумно при конкретните обстоятелства – искателите са живеели извън страната и са действали чрез адвокати, практикуващи в Чехия. От особено значение в случая е било, че лишаването от собствеността е изиграло роля за това, че искателят живее в чужбина, но вероятно съществуват и други обстоятелства, при които трябва да се покаже дължимата загриженост за интересите на лице, имащо сериозно основание да живее извън страната⁹⁸.

Съществено е и да се осигурят практически условия за провеждане на реституцията и изплащане на обезщетенията, така че изпълнението действително да бъде извършено своевременно, защото неоправданото забавяне ще съставлява самостоятелно нарушение на изискването за произнасяне в разумен срок, установено в чл. 6, т. 1 от Конвенцията⁹⁹, а също и на чл. 1 от Протокол № 1¹⁰⁰.