Образователни системи

8. Николаева, С. Динамика на педагогическите явления. -
Педагогика, 1999, кн. 6, с. 3-23.
9. Николаева, С. Личността на ценностен кръстопът. С., И
"Булгарика", 2000.
10. Чакъров, Н. Педагогиката като наука. С., НП, 1971.
11. Чакъров, Н. История на педагогиката (част I). С., 1981.
НАУЧЕН СТАТУТ НА ПЕДАГОГИКАТА

1. Педагогиката в системата на научното познание
Педагогиката възниква исторически от потребността на обществото все по-резултатно да подготвя младото поколение за запазване и развитие на общественото производство. Тя е социална наука. Като всяка наука тя притежава признаците на науката въобще и същевременно съдържа и собствени видови отличия.
Разкриването на общонаучната и характеристика и открояването на спецификата и е единен процес на разкриване белезите и като наука въобще, нейните общонаучни свойства и същевременно установяване на онези признаци, които я разграничават като педагогическа наука (6, 26).
Поради това се налага да се даде определение на понятието наука и се фиксират основните и параметри. За сега не е утвърдено единно и общоприето дифинитивно определение на науката.
Всяка наука изследва определена област от човешкото познание.
Науката е една от формите на духовния живот на хората. Тя е форма на обществено съзнание, сфера на изследователска дейност, насочена към създаването на нови знания за природата, обществото, човека и мисленето. Науката възниква след отделянето на умствения труд от физическия, с превръщането на познавателната дейност в специфичен вид занимание, в началото на съвсем малобройна група хора. Предпоставки за възникването на науката се появяват в страните на Древния Изток: в Египет, Вавилония, Индия, Китай. Тук се натрупват и осмислят емпирични знания за природата и обществото, възникват зачатъци на астрономия, математика, етика и логика. Тези постижения на източните цивилизации се възприемат и преработват в стройна теоретична система в Древна Гърция, където от IV в. пр. н. е. започват да се появяват мислители, които се занимават с наука професионално и се разграничават от религиозната и митологична традиция. От тогава

чак до индустриалната революция главна функция на науката е
обяснителната функция. Нейна основна задача е познанието с цел да се разширят хоризонтите на виждане на света, природата, част от която е самият човек (27, 388-389).
М. Б. Кедров смята, че определящото за всяка наука е откриването на закони. Докато те не са формулирани, човек може само да описва явленията, да събира и систематизира фактите, да натрупва емпиричен материал. Това още не е наука, във всеки случай това не е истинска наука, развита, оформила се наука. Тя нищо не може да обясни и нищо не може да предскаже (12).
Особено разгърнато е определението на науката, което той прави във Философская энциклопедия. “Науката - пише той - е най-важният елемент на духовната култура, висша форма на човешките знания. Науката е система от понятия за явленията и законите на външния свят или духовната дейност на хората, даваща възможност за предвиждане и преобразуване на действителността в интереса на обществото, исторически създала се форма на човешката дейност”
(28, 562).
В обсега на науката се включват: учените, научните учреждения, съоръжения, методите на научно-изследователска работа, понятийният и категориалният апарат, системата за оформяне на научната информация, сумата от налични знания (предпоставки, средства, резултат), самият процес на добиване на знания
(изследователски процес).
“Характерно за научния подход към явленията и процесите е дълбокото проникване в тяхната същност, предсказването, прогнозирането хода на събитията. Науката е система, която притежава качествата цялостност, концептуално единство, логическа строгост, евристичност, ограниченост (има граници на приложение), строг и достатъчно еднозначен език. Тя съдържа в себе си възможности за по-нататъшно развитие и служи на практиката (не винаги непосредствено).”(10, 6)
Прието е отделните науки да се групират на фундаментални и приложни. Задачата на фундаменталните науки е познанието на законите и закономерностите, които действат в природата, обществото и мисленето, а задачата на приложните науки е приложението на фундаменталните изследвания за решаване на познавателни и социално-практически проблеми.
Според друго становище, на М. Белова, системата на науките е представена в следния структурен модел (6, 32):

Науката изпълнява четири важни и взаимосвързани функции: дескриптивна
(описателна), експликативна
(обяснителна), прогностична, нормативна (10, 7).
Социалните науки реализират своите функции предимно по отношение на поведението на хората. Те се опитват да изяснят същността на процесите, стоящи в основата на поведението, и след това да предвиждат какво ще е то в различни ситуации. В много случаи те, в т. ч. и педагогиката, си поставят за цел разработването на средства за модифициране на това поведение и затова придобиват понякога манипулативен характер (Вж. 10, 7).
Съвременната наука се отличава с някои особености (10, 8):
1. Интензивно развитие след XVIII и особено през XX век. Днес на всеки 15-20 години се удвоява обемът на човешките знания.
2. В ход са едновременно два процеса - на диференциация на науките (сега те са над 2000) и на интеграция, взаимно влияние, поява на междинни науки.
3. Намалява периодът между даденото откритие и внедряването му в практиката.
4. Науката се превръща в непосредствена производителна сила.
5. Налице е тенденция към комплексен и интегрален подход към проблемите.
6. Масово навлизат количествените методи в науки, които до скоро бяха непознати.

Изтегляне 1.23 Mb.

Сподели с приятели: