§ 13. Прилагане на гражданския закон. Конкуренция на закони

Влизането в сила на ГЗ самò по себе си не означ неговото прилагане. Действието му е предпоставка за неговото прил, което само тога­ва е налице, когато П^те субекти съобразяват своето повед с предписанието на П^теН. При извършване на П^ни действия, съобразени със закона, при изпълн^то на П^и задълж или осъщ^то на СП^а Г/П^те субекти прилагат закона. Това е правоприлагане в широ­кия смисъл на думата, което може да бъде осъщ^но от всеки П субект.

Правоприл^то се схваща в законод^то и в лит^та и в по-тесен смисъл като д/ст на компетентни ДО по приложението на Н^теА. Така в чл. 5 ЗСВ се казва, че „съдили­щата прилагат законите точно и еднакво” спрямо вси­чки Л. Правоприл^то в тесен смисъл се осъщ^ва от органите на съд^та и изпъл^та власт. То представлява логическа д/ст. При нея конкр^те факти или фактич състави, осъщ^вени в действит^та, се подвеждат (субсумират) под П^таН, в чийто хипотезис са предвидени те. Въз осн на диспозицията на П^таН се извеждат конкр^те П последици, които фак­тите пораждат. Санкцията на П^таН, а по­някога и др санкционни Н, опред^ят последици­те, които настъпват при неизпълнение или ненадлежно изпълнение на породените Г/П задъл­жения.
2. Конкуренция на граждански закони

По-особени ?^и във връзка с приложението на Г/П^те Н възникват при т.нар. „конкурен­ция на закони”. Това са случаите, когато един и същ Ю факт или фактич състав може да бъде под­веден под хипотезиса на 2 или повече ПН. Напр едно и също неправомерно П действие представл договорно нарушение и наруш на П^то на соб-ст или получаване на нещо без осно­вание и наруш на П^то на соб-ст. При при­лож^то им разл^те ПН могат да поро­дят съвсем разл или подобни П последици. В някои случаи въпросът за конкуренцията на закони се решава с изрична ПН и тогава не се поставят проблеми пред П/приложителя. Но в редица случаи кон­куренцията е въпрос, който П/приложителят решава с помощта и на тълк^то на П^теН.

Сп` решенията на въпроса за конкуренцията на ГЗ^и от П/приложителя в Г^тоП могат да се разграничат 3 случая:

а) Когато се прилагат П последици на всички Г/П Н, които съдържат в своите хипотезиси даден Ю факт или фактически със­тав, в П^то се говори за едноврем или кумула­тивно приложение на ГЗ^и. Това е възможно, когато отделните ПН не целят задо­воляване на един и същ интерес на П субекти, когато има разлика в конкретните цели, които отдел­ните ПН преследват. При продажба на некач-на вещ ще се приложат кумулативно и разпоредбата на чл. 195, ал.1 ЗЗД, която урежда обективната отгов^ст за некач^но изпълнение при продаж^та, и общите правила на ЗЗД за обезщетяване на вредите, причинени при виновно неизпълнение на облигац^но задълж. По същия н/н при забава на изпълнението на облигац^но задълж може да се търси реално изпълнение по чл. 79 ЗЗД и обезщетение за мораторните вреди по чл. 82 ЗЗД.

б) Когато може да се приложат само П последици по 1 от П^теН, включващи в хипотезисите си Ю факт или фактич^я състав и това се опред по избор на заинтересования П субект или на трето Л, това са случаи на алтернатив­но приложение на ГЗ. ПН които преследват сходни цели и защитават 1 и същ интерес на П^те субекти, могат да се прилагат само алтернативно. Така връщане на неправомерно задържаната вещ, предмет на договор за наем, след неговото прекратяване, може да се иска от наемодателя–собственик на вещта, или въз основа на чл. 233 от ЗЗД, или с иск по чл. 108 от ЗС по избор на П/имащия, но само веднъж може да се получи обратно вещта.

в) Когато една от П^теН се прилага напълно със своите П последици, а приложението на др ПН за същия Ю факт зависи от

това дали се налага, за да се защити пълно П интерес на даден П субект, прилож^то на втората ПН се нарича евентуално или субсидиарно приложение. Напр, ако неустойката за не­точното изпълнение на облиг^то задълж не покрива напълно вредите, обезщетение по чл. 82 от ЗЗД може да се търси само за разликата до пълния размер на вредите.

Проф. В. Таджер разглежда още един вид конкуренция на закони, когато една ПН изключва прилож^то на други, които формално съдържат в хипотезисите си същия Ю факт. Сп` нас това не са случаи на същинска конкур^я. От примера, който дава този автор, се вижда, че специалният закон дерогира общия, поради което не може да се приеме, че пос­ледният включва в своята хипотеза уредения в специ­алния закон Ю факт.
§ 14. Преодоляване на празнини в гражданския закон

1. Понятие за празнини

Г^тоП се отнася до много широка об­ласт на соц отнош. Законодателят не е в със­тояние да обхване и уреди с изрични ПН всяко от тях. Друга причина за наличие на празнини в Г^то законод^во са промените, които настъпват във всички области на соц живот, подчинени на Г/П Н. Законодателят не винаги съумява своевременно да откликва на проявите на соц^ен прогрес. От др стр, в чл. 56 от Конст е уредено П^то на защита на всеки П субект, сп` чл. 2 ГПК съдилищата не могат да откажат да разгледат и решат отправено до тях искане за защита и съдействие при упраж^не на СП^а. Докато по време на първите гражд кодекси се смятало, че законод^то е пълно и изчерпател­но урежда всички П релевантни хипотези, в съвременната т-я преобл разбирането, че обект^то ГП като съвкупност от ПН е по-широко от Г^то законод^во, у нас законодателят изрично е изразил тази позиция, ка­то е уредил П^и ср-ва за преодоляване на непълнотите в законод^то.

Празнина в законод^то има, когато липсва изрична ПН, която урежда съдърж^то на възникнали Г П/О. На липсата на изрична П уредба се приравняват случаите, когато П^та разпор е неясна и ч` тълк не може да се изпълни с разумно съдърж или когато има две разпор с едно и също приложно поле, но с противопол съдърж, поради което взаимно се обезсилват.

При изясняване на понятието „празнини в законод^то” с основание се поставя ?^ът по какво отличаваме П/О^та, за които няма изрична П уредба, от П/ирелевантните социални отнош. Само сигурни критерии могат да докажат, че д/стта по преодол^то на празнините не е произволно разширяване на приложното поле на Г^то законод^во. На практика проблемът за празнините в законод^то има най-същ^но знач за Г^тоП. В него действа пр-път за договорната автономия - чл. 9 ЗЗД, който допуска да се скл всякакви дог-ри, които не са уредени изрично в Г закони, стига те да не противоречат на повелителни ПН и на добрите нрави Когато въз основа на Г законод^во е ясно, че отнош^то е породено от Ю факт, но сдърж^то му не е подложено на пълна П уредба, ще бъде налице празнина. Възможно е да не може предварит да се отговори категорично на въпроса дали, фактът породил отнош^то, има Ю х-р. В тези случаи отговорът на поставения въпрос ще зависи от това дали от действащото Г законо­д^во може да се изведе ПН, която из­рично не е формулирана, за да се подведе под нейното действие породеното отнош. Г^то зако­нод^во обвързва не само с изрично формулирани­те ПН, но и с тези, които имплицитно са заложени в него. Както уместно изтъква Й. Фаденхехт, Г законод^во подлежи на доразв^ие, от него могат да се изведат и такива неформулирани изрично правила за повед, които следват от пред­полагаемата воля на законодателя. Законът за логичес­кото тъждество налага извеждането на такива прави­ла, защото близките житейски случаи следва да се уреждат по еднакъв или подобен н/н.

Преодоляването на празнините е д/ст, ч` коя­то се извежда правило за решаване на конкретен случай, без да се създава 1 нова ПН. Празнината в законод^то си остава и тя може да бъде запъл­нена само по нормативен път.

Преодоляването на празнини в Г законо­д^во е д/ст по правоприлагане, а не вид тълку­ване на ГЗ.

В законод^то като П ср-во за прео­доляване на празнини е уредена само аналогията в нейните две разновидности: аналогия на закона (analogia legis) и аналогията на правото (analogia iuris).

При аналогия на закона от една изрично формулирана ПН по логически път извеждаме правило с по-широко прил. поле, което обхваща и изрично неуредени ЮФ. Предпост^те за аналогия на закона са уредени в чл. 46, ал.2 ЗНА. На първо място, тр да се установи, че има празнина в законод^то. П/прилагане по аналогия на закона е възмож само ако има ПН, която се отнася до ЮФ^и, притежаващи някои общи пр-ци с тези, които не са уредени изрично. Следоват м` изрич­но уредените случаи и тези, за които липсва ПН, има освен някои общи черти и различия. Само сход­ство в някои от х-ките на 2<sup>та</sup> вида ЮФ логически не е достатъчно, за да се раз­простре П<sup>та</sup>Н в` неуредените случаи. Не­обходимо е по-нататък да се вникне в смисъла на П^таН и да се потърси отговор на ?^а дали при определяне съдърж^то на П последици общите моменти са изиграли решаваща роля или обратно - различията м` двата вида случаи. Ако законодателят е определил П^те последици, като се е ръководил главно от онези пр-ци, които липсват в неуредените ЮФ, прил^то на П^таН по аналогия ще бъде изключено. Само когато общите пр-ци са обосновали възприетото в П^таН решение, би могло да се направи логическият извод, че в нея мълчаливо е заложено едно правило с по-широко приложение, което обхваща в своя хипотезис всички случаи, които имат общите признаци, макар и да се различа­ват от изрично уредените факти и отнош. При анал^та на закона се прилага латин^та максима: „Ubi eadem legis ratio, ibi eadem legis disposition” - „Където основанието на закона е едно и също, еднакво трябва да бъде и законовото правило.”

В чл. 46, ал.2 ЗНА се поставят още две изисквания за допустимост на аналогията на закона. Прилагането на дадена Н към изрично неуредени случаи тр да съответства на целта на НА. Разкриването на целта на НА и на конкретната ПН е необход, за да се изясни предполагаеемата воля на законодателя за едно правило с по-широко приложение.Ако прилагането на П^таН към

неуредените случаи противоречи на целта на НА, правопр^то по аналогия няма да бъде оп­равдано нито от логическа, нито от социална гл.т. В чл. 46, ал.2 ЗНА се изисква също така правопр^то по аналогия да не противоречи на морала, т.е. да не води до резултати, постигането на които не е оп­равдано от нравствено-етична гл.т.

Правоприл^то по аналогия на закона не означ, че П^те последици на П^таН тр да се приложат напълно еднакво към неуредените слу­чаи. С оглед на различията м` ЮФ^и е допустимо известно приспособ към особености­те на неуредените групи случаи.

Сп` чл. 46, ал.3 ЗНА не могат да се обосновават ч` аналогия наказателна, административна и дисцип­линарна отговорност. Не подлежат на приложение по аналогия и Н^и, които уреждат само изчерпателно из­броени случаи.

Пример за аналогия на закона са прилагането на раз­поредбите за отговорност при евикция при продажбата към договора за прехвърляне на имот с` задължение за издръжка и гледане; правилата за отговорността за недостатъци при продажбата към лицензионния договор; прилагане на чл. 87 ЗЗД към многостранните договори и др.

Когато липсва ПН, която урежда близък на неуредения случай, следва да се прецени може ли липсва­щото правило да се изведе ч`аналогия на П<sup>то</sup>. Този вид аналогия се основава сп`чл. 46, ал.2, изр. второ ЗНА на осн^те начала на П^то и на правилата на морала. При нея мисловната д/ст на правоприложителя е насочена най-напред към извеждане на такъв П пр-п, от който би могло да се изведе правило, при­ложимо за неуредените случаи. При липса на изрични разпор, които формулират П^те пр-пи, П/прилож^ят следва с помощта на логич^я м-д на индукцията да ги изведе от отделни ПН. След като се обоснове подходящият пр-п, от него ч` дедукция следва да се изведе и приложи правилото, с помощта на което може да се преодолее празнината и да се даде защита на неуредения случай. Анал<sup>та</sup> на П<sup>то</sup> също изхожда от имплицитно (не изрично) изразената воля на законод<sup>ля</sup>, но при нея логич<sup>то</sup> обобщение е на по-високо ниво. Тя се прилага сравнит по-рядко, когато анал<sup>та</sup> на закона не е възможна. Ч`аналогия на П^то следва да се преодолее напр празнината в чл. 46, ал. 2 от ЗЗД, където се устанонов^ва правилото, че вредите, причинени при крайна необх^ст, следва да се поправят, но не се указва кой дължи обезщетение за тях. Причин^то на вреди в състояние на крайна необх^ст е уреден изрично в закона случай на самозащита. Повед^то на Л^то е П/мерно, поради което не следва да се прилагат по аналогия разпор^те за деликтната отгов^ст, освен в случая, когато самото състояние на крайна необх^ст се дължи на виновно противо/П повед. Ако 1 Л в състояние на крайна необх^ст, за да защити блага на свои близки, причини вреда на 3^тоЛ, кой следва да обезщети пострадалия? Отговор не може да се даде ч`аналогично приложение на чл. 60 и сл. от ЗЗД, защото в тези разпор не се урежда отгов^ст за причинени вреди на 3^тиЛ. При обсъжданата хипотеза непълнотата в чл. 46, ал. 2 ЗЗД може да се преодолее, като се изходи от пр-па: „Комуто изгодите от дадена д/ст, нему и неблагопр^те последици, свързани с нея.” Този пр-п е възприет в Г законод^во, като се прилага в чл. 50, чл. 60 и сл. от ЗЗД. Въз осн на него следва да се изведе правилото, че вредите при крайната необх^ст следва да се поправят от Л^то, което се е облагодет^ло от избяг-ването на опасността, а не от прекия причинител. Такова реш^ие нашият ВС възприе в Постанов на Пленума на ВС № 4/1975г.

Продълж време практиката прилага още 2 логически ср-ва за преодоляване на празнини в законо­д^то, които не са уредени изрично по нормативен път.

При правопр^то с аргумент от противното (per argumentum a contrario), както при аналогия на закона, от изрична ПН се извежда по логич път правило за повед за неуредени случаи. Разликата е, че в този случай правилото е в противопол смисъл на предписаното от ПН.

Законодателят използва разл н/ни за формули­ране на ПН. В едни случаи той урежда изрич­но както общото правило, така и изключенията от него. В други случаи изрично се формулират само изключ-­та от дадено правило, които се х-рат с опре­д особености. Правилото не се установява изрично, но може да се изведе от спец^та Н. Правоприл с аргумент от противното е допустимо само спря­мо ПН, които уреждат изчерпателно изключ^та от дадено общо правило. В тези Н се указват спец^те предпост, при които настъпват П последици, отклоняващи се от правилото. За всички случаи, които имат общите белези на изрично уредените, но не отговарят на спец-те изисквания, дейст­ва правилото, което е в противопол смисъл на изк­лючит-та ПН. За да може да се приложи това логич ср-во, е необх да сме сигурни, че изключ-та са изчерпателно уредени в съотв^та ПН. Така от чл. 113 от ЗЗД, сп` който отказ от неизтекла погасит давност е недействителен, приложен с аргумент от противното, следва, че отказ от изтекла погасит давност е допустим. От чл. 94 от ЗЗД, сп` който са недействит уговорките за изключване или огранич^не на отг-стта на длъж­ника за умисъл или груба небрежност, с аргумент от про­тивното следва, че уговорки за изключване или ограни­чаване на отг-стта на длъжника при небрежност са действит.
4. Правоприлагане с аргумент за по-силното ос­нование

При правопр^то с аргумент за по-силното ос­нование логич^те заключ се основават на ПН, в които се уреждат П последици, съотносими по своя обем с последиците на изрично неуре­дените случаи. В изричната ПН се урежда ця­лото, но от нея могат да се изведат логически, въз ос­нова на закона за тъждеството, правила за частта. Или обратно, от изричната уредба на частта се прави логи­ч заключ за цялото. При този логич способ се използва също съотнош-то м` два Ю факта като ср-во и цел, от които единият е уре­ден, а другият не е.

Правопр^то с аргумент за по-силното основа­ние се основава на 4 правила, които важат за различни хипотези:

а) Който има П или е длъжен да извърши по-голямото по обем и колич^во, по-тежкото, той има П или е задължен да извърши по-малкото по колич-во, по-ограниченото, по-лекото, което не е уредено в закона. Изводът се налага поради това, че каквото важи за цялото, това се отнася и за частите от него. От изрично правило за цялото се извежда правило за частта. Напр в Конст и в ЗДС се урежда възмож^та да се отчуждава частна соб-ст за особено важни нужди на Д с` предварително и равностойно обезщетение. Макар да не е изрично уредено, на по-силно основание е допустимо и временно завземане на имоти за използване при особено важни нужди на Д с` равностойно обезщетение.

б) На когото е забранено по-малкото, по-лекото, по-ограниченото, на него е забранено и по-голямото, по-тежкото, цялото, макар да не е уредено изрично. Тук логи­чески се изхожда от правилото за частта, за да се нап­рави заключение за цялото.

в) Условията, които законът поставя за упражняване на по-ограниченото П, на по-силно основание е не­обходимо да се съблюдават и при упражн на по-ши­рокото по обем. Ако по чл. 16, ал.3 от ЗЗД за едностран­но изменение на дог^ра, сключен при общи условия, се изисква писм уведом, за едностр прекрат на дог^ра с по-гол основание се изисква тако­ва уведомяване.

г) Ако законът изрично допуска постигането на опре­д цел, от това може да се направи изводът, че са допустими и ср-вата, които могат да послужат за постигането на целта. Когато са позволени от зак ср-вата за постигане на опред цел, това озна­ч, че и целта е позволена. Такива логич заключ могат да се направят и при противоположните по смисъл хипотези: когато е забранена целта, забранени са и всички ср-ва за постигането и. Напр зако­нод-т повелява да се изпълняват всички данъчни задължения, не се допуска заобикаляне на данъчните раз­поредби, от което следва, че всяко П ср-во, кое­то се използва за тази цел, е недопустимо. От изрична­та забрана на ср-вата следва, че и целта, която с тях се преследва, е непозволена.
§ 15. Техника на гражданския закон

1. Понятие за техника на закона

Голям практич интерес представляват правилата за изготвяне на НА и за тяхната форма и строеж. Знания в тази област е необх да придобие юристът още на студентската скамейка, защото те са не само белег за Ю грамотност, но и предпоставка за добро професионално ниво при тълк и прил на ПН. Част от дипломираните юристи също така участват в нормотворч-я пр-с. Те могат да избегнат неточности и грешки в проектите за НА^е само ако познават достатъчно изискванията относно техниката на закона. Дългогод-та преподават д-ст ни убеди в нуждата от спец-то изуч на тези въпро­си и по дисципл ГП - обща част.

Под техника на ГЗ в нашата лит-ра се разбира „учение за формата, стр-рата, съдърж-то и н/ните на изработване на ГЗ^и” Това е област на познание, която се интересува от методите и ср-вата на нормотворчеството, формата и съставните части на НА без да засяга по същ-во Н решения, съдърж-то на ПН. Съблюдаването на изискванията на правната техника е гаранция за разбираеми, достъпни и лесно приложими ГЗ. При техниката на ГЗ се използват постиженията не само на П теория, но и на филологията, логиката, психологията и опита в практиката.
2. Индивидуализация на гражданския закон

ГЗ има индивид-щи белези ч` които се отличава външно, формално от др<sup>те</sup>, НА<sup>е</sup>. На 1 място, това е наимен<sup>то</sup> (заглавието) на закона. У нас законите нямат номера за разлика от полож<sup>то</sup> във Фр. Загла­вието сп` ЗНА следва да съдържа указания за вида на НА и за главния му предмет. То тр да отговаря на изисквания за изключителност и предметност, за да може да индивид-ра закона. Подзак^те НА имат и номера. Всеки НА се х-ра още с място и дата на издаването му, подпис на компе-тентния орган, дата на обнар-то и дата на влизането му в сила. ГЗ във формален смисъл се х-ра още ч` указание кое поред НС и на кое свое заседание го е гласувало, а също и ч` указа на президента за обнар^то му, който носи номер, дата и подпис

Чрез органа, който издава НА, се оп­ределя неговият ранг и място в системата на правни­те източници.
3. Правна уредба на въпросите, свързани с тех­никата на гражданския закон

Някои от ?^те, свързани с техниката по изра­б^то на НА^е, тяхната вътреш­на стр-ра и н/на на означ на градивните еле­менти на закона са уредени в Конст, ЗНА и Ука­за и Инструкцията за приложението му, Правилника за д-стта на НС.

Сп` Конст и действащото законод^во първичната П уредба на Г^те П/О се установява с кодекси и закони във формал­ния Ю смисъл. Кодексът следва да обхване П^теН, които представляват трайната уредба на фактите и отнош^та в целия отрасъл или в негов важен клон. Наред с кодекса обикнов действа и стра­нично законод^во, което обхваща ПН, които не са тясно свързани със съдърж^то на кодекса или са подложени на изменения.

ГЗ следва да уреди трайно и пълно Г^те П/О от определен клон на Г^тоП или негов дял.

Н^теА следва да имат мотиви, в кои­то се съдържат сведения за причините, които налагат издаването на акта, за целите, които се преследват с него, и за по-важните нови моменти в съдърж^то му, както и за очакваните резултати от приложението му. Мотивите се съобразяват при тълк^то на разпоредбите на Н^яА.

Кодексите и по-важните ГЗ могат да имат и въведение (преамбюл). То не съдържа правила за поведение, не е разделено на членове, в него се обосно­вава необх^та от издаване на Н^яА, обявяват се осн^те идеи, възприети в него, и целите, които се преследват. Въведението, макар да няма нормат х-р, е част от Н^яА и следва да се има предвид при тълк^не на неговите разпор.

Съдърж^то на Н^яА се състои от ло­гич свързани, но вътрешно обособени текстове, кои­то се наричат разпоредби. Следва да се има предвид, че няма тъждество м` Н<sup>а</sup> разпор и ПН<sup>а</sup>. Последните като правила за поведение се извеждат от съдърж<sup>то</sup> на разпор<sup>те</sup> , но не всяка разпор установява и ПН. Има разпор, чието съдърж се отнася до предмета на уредбата в Н<sup>я</sup>А, неговите цели и задачи, пр-пите, от които той изхожда, до легални определения на П понятия, до отмяна или спиране действието на ПН<sup>и</sup> или НА<sup>е</sup>, до тълк на действа­щи ПН. Тези разпоредби имат задължит сила, но не установяват отделни правила за повед. Ч` тях се доизяснява съдърж^то на установени от др разпоредби ПН или се внасят промени в действието на такива Н.

Всеки НА включва в своето съдърж вътрешно обособени текстове, които се наричат членове. Те се означават с арабски цифри, като се започне от едно и последователно номерацията расте до края на акта. Отделният член може да се състои от една или повече разпоредби. Подразд^тана члена се нар. алинеи, които се означ с арабски цифри, поставени в скоби, като се започва от едно за всеки член. Подразд^та на алинеите се наричат точки и се означават по същия н/н като тях. Подразд^та на точки­те се означават с малки букви от бълг^та азбука, като след всяка буква се поставя скоба. Членовете на кодексите следва да имат заглавия, които отразяват главното им съдърж. Това е желателно и за членове­те на поважните ГЗ. Към чл^те на Н^теА по изключение може да има забележки, примери и приложения, които при нужда също се номерират. Приложения като списъци, таблици, тари­фи, схеми, формули и др. може да има и общо към Н^яА, които се обнародват заедно с него.

Съдърж^то на Н^яА се излага в логи­ч^ка последоват, като общите разпор пред­шестват особените, а последните се подреждат в след­ния ред: устройствени, материално/П, процесуал­ни и наказателни разпоредби.

В края на Н^яА се поставят допълнит, преходни и заключит разпор, които се озна­чават с параграфи с арабски цифри с нова номерация от едно. Разпор^те на Н^теА, с които се изменят или допълват други актове, също се означават с параграфи.

Съдърж^тона допъл^те разпор се отнася до странични за предмета на акта правила, само ако е необх, да се включат в него разпор, които се отнасят до повече подразделения на Н^яА, но не може да се включат в общите правила, както и обяснения на думи и изрази, които се употребяват в повече текстове на акта или е невъзможно да се определят в съответния текст.

С преходните разпоредби се продължава действието на отменени правила спрямо бъдещи Ю факщи или висящи П/О.

Заключ^те разпоредби придават при нужда об­ратна сила на акта; отлагат неговото действие или го ограничават за част от територията на страната; отменят, изменят или допълват други НА; възлагат изпълнението на Н^яА на определен орган или задължават да се издаде НА за неговото приложение.

Сп` съдърж^то си разпор^тена Н^яА могат да се групират в части, дялове, глави и раздели. Допълнит^те разпор и преходните и зак­люч^те такива се обособяват в две отделни под­разделения в края на Н^яА.

Разпор^те на Н^теА се формули­рат сп` чл. 8, ал.1 ЗНА на общоупотребимия бълг език, кратко, точно и ясно. Сп` нас понят^то „об­щоупотребимия бълг език” се нуждае от уточнение. Широко разпространено явление от вече няколко десети­летия у нас е замърсяването на книж бълг език с некултурно изковани думи и клишета като договорира­не, мероприятие, волеизлияние и мн др, които ч` ср-вата за информация, особено понастоящем ч` някои вестници, навлизат в масова употреба. Те в никакъв случай не трябва да се считат за част от общоупотребимия бълг език, с който законодателят си служи. Особена грижа тр да се проявява за чистота на езика на Н^теА, защото ч` тях се възпитават милиони бълг граждани.

Чужди думи и изрази могат да се използват в Н^теА само ако са станали трайна съставка на бълг език или не могат да се заменят с бълг със същия смисъл.

Истор^ки са известни 2 подхода при опред и формулиране съдърж^то на Н^те раз­пор. По-старият от тях се нар „казуистичен”. Той се х-ра с по-детайлно х-не на отделните групи случаи, за които се създават правила за повед с повече различия в П^те им последи­ци. Негово предимство е по-гол^та конкретност и дос­тъпност за обикновения човек-неюрист. Този п-д има и редица слабости, от които по-важните са, че ч` него не могат да се обхванат вс житейски хипоте­зи, които се нуждаят от П уредба; допускат се не­пълноти в законод^то; същ^ва опасност от необосновано възприемане на различия в П^те последици на случаи, които имат общи съществени П белези; затруднява се овлад^то на общите правила на Г^тоП и тяхното приложение и др.

Общият, неказуистичният подход се х-­ра с използване на обобщаващи П понятия и фор­мулировки, общи конструкции, препращащи ПН и др. Той се използва в страни с развита П т-я и традиции в законод^та д/ст. Както правилно се изтъква в лит^та, общият п-д обхваща по-пълно многообразието на факти и отнош, които се нуждаят от уредба в Г^тоП; той е по-гъвкав, но изисква добре подготвени и творчески мислещи юристи, които да тълкуват и прилагат Н^те разпор. Досега в Г законо­д^во у нас се използват и двата подхода, но в бъ­деще предимство следва да има общият.

В Указ № 883 за прилагане на ЗНА се съдържат ограичителни правила за използване на препращане към разпоредби от същия или от друг НА. Това ср-во на П техника следва да се използва по из­ключ, с цел да постигне единство при уредбата на случаи, които имат общи или близки същ^ни беле­зи. Ч` препращащите разпор се избягват повто­рения, които влошават кач^то на Н^теА. Чл. 39, ал.1 от Указ № 883 определя случаите, когато се допуска препращане. Неговото използване не се допуска, ако води до неяснота на разпоредбата.

При препращане към разпоредба от същия НА се посочва нейното обозначение, а когато то се отнася до текст от друг НА, се посочва и неговото наименование; при подзаконовите НА при първото препращане се посочва и номе­рът, и годината на „ДВ”, в който актът, към който се препраща, е публикуван.