§ 19. Преобразуващи права / потестативни, вторични, секундерни П или П-възможности/

Всички клонове на Г^тоП уреждат пре­образуващи П: възможността за промяна на името по чл. 19 ЗГР, възможността за припознаване на дете по СК, възмож^та за обявяване на отсъствие и смърт по чл. 8 и сл. ЗЛС, възмож^та за поставяне под запрещение по чл. 5 ЗЛС; чл. 19, ал. 3, чл. 32, чл. 42, ал. 2, чл. 87, чл. 104, чл. 195, чл. 201, чл. 210, чл. 211, чл. 227, ал. 3, чл. 230, ал. 2 и др. ЗЗД; чл. 33, чл. 34, чл. 36, чл. 45, чл. 46, чл. 66 3С; чл. 28 и чл. 29 СК; чл. 288, ал. 2 ГПК. Преобразуващите П намират приложение и в останалите клонове на Ч^тоП - в труд^то, търг^то, патентното П. В отраслите на публ^то П също се счита, че има преобразуващи П. Сп` проф. Ж. Сталев процесуалното П на иск е преобраз П.

Преобр^теП се нар „вторични” или „секундерни”, защото възникват въз осн на едно съ­щ^що П/О. В едни случаи същият ЮФ, който е породил това П/О поражда и преобр^щото П. Напр сделката, която страда от порок, признат от закона като основание за унищожаемост, поражда П/О^то по сделката и П^то да се иска унищож^то и. В този случай преобр^щото П се поражда като санкция поради неправомерния х-р на сделката. Но при съ­собствеността П^то да се иска делба, което я съпътства п` цялото време на същ^то й, не е санк­ция.

В др случаи преобр^те П възникват въз осн на вече породено Г П/О от нов ЮФ. Когато този ЮФ представлява неизпълнение на П^но задълж по съ­щ ^щото П/О или друго неправомерно повед на страна по П/О^то, напр чл. 227 ЗЗД, потестат^то П и промяната, която уп­ражн^то му предизвиква, представляват санкция спрямо провинилото се Л.

В някои случаи потест^те П възникват, за да се обслужат интереси на др П субекти, а не на носителя на П^то, като напр припознаването на дете, поставянето под запрещение на близък родни­на, който не може да се грижи за интересите си.

Съдърж^то на преобр^то П се състои във възможността носителят му едностранно да предизвика П промяна, която засяга П^та сфера на друго Л - това е насрещната страна по П/О^то, задълж^то Л. Съдърж^то на П^то задълж е да се търпи промяната, която настъпва при упражн на преобр^то П. П^те последици от упраж^то му настъпват независ от волята на задълж^то Л. Последно­то не е обвързано за определено повед или осъщ^не на някакъв резултат.

Преобр^те П се отнасят към относит^те П, тъй като П задълж възникват за опред Л, П промяна засяга П сфера само на тези Л

П^таН, която урежда преобр^то П, опред и н/на на упраж^то му. В някои от случаите това става с едностранно волеизявление на но­сителя извънсъдебно, напр разваляне на дог по чл. 87, ал.1 и 2 ЗЗД, припознаване на дете, компенса­ция на насрещни вземания и др. В тези случаи законът може да предвиди и изисквания за форма на волеизяв­л^то, за да може то да породи П^те си последи­ци. Така в чл. 87, ал.1 ЗЗД се изисква предупрежд^то за разваляне да се извърши писмено, когато договорът е сключен в писм форма, за припознаването се изисква писм форма или писм форма с нотариална заверка на подписа и депозиране пред длъжност^то Л по Г^то състояние и др.

В редица случаи упражн^то на преобр^то П може да стане само по съдебен ред. Това е пред­видено за развалянето на двустранните дог по чл. 87, ал. 3 ЗЗД, за унищож^то на сделките по чл. 32 ЗЗД, за отмяната на дарение по чл. 227 от ЗЗД, за прек­рат^то на брака по СК и др. Процес^те ср-ва за упражн на П^то в тези случаи са конститутивен иск или възражение по предявен от задъл­ж^то Л иск. Носителят на П^то следва да го докаже пред съда, който със съд^то реш поста­новява П^та промяна. Реш^то, с което се ува­жава искът или възражението, има конститутивно действие спрямо всички П субекти (erga omnes).

По изключ^е преобраз^щи П^а с Г/П последици могат да се упражняват по админ ред пред технич^те органи на общ^те съвети. Такива са случаите на изменение подробни­те устройствени планове по чл. 134, ал. 2, т. 6 ЗУТ.

За упраж^то на преобр^те П зако­нът може да предвижда срокове, които в 1 случаи са преклузивни, като напр в чл. 33, ал. 2 ЗС, а в други - погасителна давност, като в чл. 32, 87, ал. 5 ЗЗД и др.

Упражн^то на преобр^то П е въз­можно само еднократно, то представл нов ЮФ, който може да породи разл П последици. В завис от съдърж^то на П^та про­мяна, която поражда упраж^то на П^то, то се отнася към една от следващите класификации:

Преобр^те П, които предизвикват пораж­дане на нови П/О, се нар „правопораждащи”. Такива са П^та по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, припознава­нето на дете по СК, отказ от наследство и др.

Преобр^щи П, които водят до изменение в съ­ществуващи П, се наричат „правопроменящи”. Таки­ва са П^та за получаване на по-голям дял от съпружеската общност по чл. 28 и 29 СК.

Преобр^те П, които предизвикват прекра­тяване или отпадане на С^ниП, се нар „правопрекратяващи” или „правоотменящи”. Такива са П^та за унищожаване на сделка, разваляне на двустранен договор, отмяна на дарение.

Преобр^щи П, ч`които се погасяват по давност С^иП, са правопогасяващи. Такова е възражението за изтекла погасит давност

Упраж^то на преобр^те П в някои случаи може да води до възникване на нови П субек­ти, до промени в техния П статут или до прекратяване на Ю^киЛ. Решения за преобразуване на Ю^киЛ, напр. сливане, вливане, смяна на П/организационната форма на Ю^тоЛ, искания за поставяне под запрещение на Ф^коЛ.

Преобр^те П могат да внасят при упраж^то им промени и в П^то полож на обекти на П^то - вещи, напр. искане за изменение на дворищнорегулационния план, ч` което от един парцел да се образуват два или обратно, два парцела да се обеди­нят в един.

Преобр^те П се прекратяват с упражн^то им или с изтичане на преклузивни срокове, предвидени в закона или в договора, когато това е възможно. Отказ от имущ^ни потестативни П, доколко­то няма изрична забрана, също е възможен и води до прек­ратяване на П^то. В законод^то може да бъ­дат уредени и други основания за прекратяване.

Възражението е легално понятие на Г^тоП. Законодателят използва тази П катег в чл. 22, ал. 2, чл. 102, ал. 3, чл. 122, ал. 3, чл. 142, чл. 151 ЗЗД и др. Същото понятие, без да се назовава изрично „възражение”, се урежда в чл. 90 и чл. 91 ЗЗД.

Възраж^то в Г^тоП е ср-во пра­вомерно да се осуети осъщ^то на претендирано СП ч`отказ да се изпълни същ-що или вече прекратено П задълж. Възраж^то възниква въз осн на закона от ЮФ^и или непоср^но от СП^а. Възраж^та за изпълнение, компенсиране, опрощаване и др. на задълж^то почиват непоср^но на ЮФ^и, а възраж^то за П на задържане, П на ползване или на строеж, противопоставени на иск за соб-ст, непоср^но почиват на определени СП.

Възраж^то е призната и гарантирана от зако­на П възм^ст да се осъществи полезен за носи­теля му резултат, поради което то е СП. Неговата специфика в сравнение с разгледаните по-горе СП е предпост^та единствено при налич^то на която то възниква и може да се упражни. Само когато спрямо едно Л се претендира изпълнени­ето на твърдяно П задълж, възниква възраж^то като насрещно СП, като П ср-во да се отблъсне една неоснователна претен­ция. Възраж^то е възможност да се откаже изця­ло или отчасти изпълнението, което се претенди­ра. Носителят на тази възможност преценява дали да я упражни или не.

Възраж^та могат да се упражняват извънсъдебно или в един вече започнал Г процес. Законодате­лят установява и такива възражения, които могат да осуетят изпълнението само ако се упражнят пред Д правозащитен О, напр възраж^то за погасит давност. Г^те възражения, които се упражняват пред съд или съдия-изпълнител, не се прев­ръщат в процесуални възражения. Г^те матер^но-П възражения се отличават от процесуал­ните по това, че се отнасят до съществото на спора, до съдърж^то на търсената П защита и при уважаването си предизвикват отхвърляне на иска. Процесуалните възражения са свързани с допустимостта на процеса и възможностите за неговото развитие.

Г/П^ни възражения могат да се противо­поставят на всички видове СП^а, включител­но и преобразуващите.

Ако възраж^то е основателно, последицата е вре­менно или окончат осуетяване осъщ^то на претендираното П.

П^то ср-во, ч` което може да се обезсилят изцяло или отчасти последиците на възраж^то , се нарича реплика. То може да се използва при нужда от Л^то, което претендира свое П спрямо възразяващия. Репликата също възниква от ЮФ^и или направо от СП^а и може да се разглежда като особен вид СП.

На репликата може да се противопостави дуплика от Л^то, което си е послужило с възражение.

Известни са в лит^та няколко класификации на възраженията, които имат и практическо значение.

В други случаи законодателят ограничава кръга на възраж^та , които страна по П/О^то може да упражнява. При договора в полза на трето Л обещателят не може да направи на 3^то Л всички свои лични възражения спрямо уговарящия, а само тези, кои­то произтичат от този договор - чл. 22, ал. 2 ЗЗД. В тази разпор се прави разлика м` възраж, които произтичат от опред договор, т. е. от едно П/О, и останалите лични възражения на една от страните с насрещната страна по П/О^то.

Пораждането на Г^те П/О е само етап от реализирането на П^теН в соц^та действит. Целите както на П^теН, така и на Г^те П/О като П ср-во за задовол на опред потребности се постигат едва с упражн^то на С^теП и изпълнението на П^те задълж. Ч` съобраз^то на повед^то на страните по Г^то П/О с предписанията на П^теН и със съдърж^то на сделките се проявява реалният ефект от действието на тези социални фактори.

Упраж^то на П^то представл поведение на неговия носител или на други Л, определени от закона или от волята на носителя. То се състои в осъщ^не на съдърж^то на С^тоП изцяло или на една част от него. Съдърж^то на П^то се опред от закона или от П^я акт, който го поражда. Така напр вещните П се определят типово във вещното законод^во- чл. 56 ЗС опред вещ П на ползване, чл. 63 и сл. ЗС П^то на строеж и т. н. Тъй като С^тоП е възмож^ст, но­сителят определя дали ще го упражни или не. По изключе­ние за упраж^то на някои СП са ус­тановени същевр и задължения. Така родителски­те П са и същевременно задълж. П^то да се използват Д^те вещи от Д^и ЮЛ в тяхната д/ст представлява и задълж на тези П субекти спрямо Д^та. Когато участ­ват в П живот, Ф^теЛ са длъжни да из­ползват името си.

Носителят на С^тоП определя в чий интерес то ще се упражнява. Интересът на носителя или на негов близък е цел на упражн^то на П^то. Липсва ли интерес, П^то не се прекратява, но не се упражнява.

С^теП могат да се упражняват ч` разл фактич и П действия. Действията на управление, като напр личното служене с вещта, събиране на плодове от нея, полагане на грижи за запаз­ването й в добро състояние, отдаването й под наем или заем за послужване, са свързани с по-продължит упражняване на П^то. Действията на разпореждане които водят до загубване на П^то, са еднократни актове на неговото упражняване.

Много от С^теП могат да бъдат упражнени само ако се изпълни съответстващото им П задълж. Съдърж^то на П^то задълж може да включва активно поведение на обвързаното Л, изискването то да осъществи опред резултат или да се въздържа от извършването на опред действия.

Освен от носителя С^тоП може да се упражни и от други Л. От името на носителя и в негов интерес П^то може да се упражни ч` представи­тел. Носителят може да възложи на друго Л да упражнява П<sup>то</sup> от свое име, но в негов интерес, като склю­чи с него договор за поръчка или комисионен договор. Но­сителят на С<sup>то</sup>П може да предостави уп­раж<sup>то</sup> му на трето Л в интерес на това Л ч` договори за наем, заем за послужване и др.

Трето Л - кредитор на носителя на П^то, може без съгласието на последния въз основа на чл. 134 ЗЗД да го упражни, ако бездействието на длъжника заплашва удовлетворението му. Тази разпоредба се отнася само за имущ П, чието упражняване не зависи от личната преценка на носителя. В този случай кредито­рът действа от свое име в интерес на носителя на С^тоП, но и в свой интерес. С^тоП може да се упражнява от трето Л без съгласие на носителя му, но в негов интерес и при условията на чл. 60 и сл. ЗЗД, където се уреждат отнош^та по во­дене на чужда работа без натоварване.

П^то задълж може да бъде изпълнено и от Л, различно от обвързания П субект, когато П-имащият няма интерес от личното изпълнение от задълж^то Л. Това са случаите, когато дължимото поведение или резултат не са обусловени от личните кач^ва на задълж^то Л, П^то задълж не е intuito personae. В тези случаи правоимащият не може да откаже приемане на изпълнението, ако 3^то Л има интерес от изпълнението.

Продължит^то неупражняване на С^тоП може да доведе до погасяването му по давност, което то не може да бъде защитавано от Д^те правозащитни О. При П^то на соб-ст, което не е подложено на действието на погас^та давност, има опасност вещта да бъде завла­дяна от друго Л и то да я придобие по придобивна давност. В този случай П^то на предишния соб-ник се прекратява. Следоват фактич^то неупражн на П^то продължит време може да доведе или до загубването му, или до отпадане на възмож^та за защита.

Неизпълн^то на П^то задълж е свързано с неблагоприятни имущ последици за обвързаното Л като плащане на неустойки, обезщетение за вреди, глоби, налагани от съдията-изпълнител за неосъществе­ни лични действия, разваляне на договора и др.
2. Колизии при упражняване на субективни пра­ва

При упражн на отделни СП, кои­то имат един и същ обект, се стига до колизии м` интересите на носителите на тези П. Така, ако в` един и същ недвижим имот едно Л има П на соб­-ст, друго - П на ползване, и трето - П на строеж, всяко от тях не може едновр^но пълно да упражнява съдърж^то на своето П. Ако соб-кът упражнява пълно своето П, това означ ползвателят да не може да използва имота, а суперфициарът да не може да го застрои. Имущ^то на длъжника служи като обезпечение на неговите кредитори, но ако той има повече задълж, отколкото активи в имущ^то, всички кредитори няма да могат да съберат вземанията си. В случаите на колизии при упраж^то на С^ниП законодателят установява правила, сп` които се уреждат отнош^та. Тези правила почиват на утвърдени П пр-пи като се отчитат и съображения на справедливост и стопанска целесъобразност.

При колизия м` вещни П в` една и съща вещ предпочитание се дава на най-ограниченото по съдърж П. В горния пример това ще бъде П^то на строеж. Ползвателят ще може да упражнява своето П само доколкото не пречи на носителя на П^то на строеж да го осъществи. Собсвеникът ще може да упражнява своето П само дотолкова, че да не пречи на другите двама да се ползват от П^та си. Тъй като П^то на ползване е най-широко от вещните П в` чужда вещ, то доста съществено ограничава П<sup>то</sup> на соб-ст. Това е послужило като основание на римляните да наричат П<sup>то</sup> на соб-ст, об­ременено с П на ползване, „гола собственост” - „nuda proprietas”. Това правило за решаване на колизията м`вещни П не е уредено изрично, но е утвърдено ч` продължит прилагане като обичайно.

При колизия м` вещно П и облигац П, уговорено от носителя на вещното, предимство се дава на облиг^то. Дълго време се прилага прави­лото, че който е длъжен да обезпечава ползването на вещта не може да отстранява от нея носителя на облиг П.

Правилото - „Първият по време е по-силен по право” („Prior tempore potior iure”), важи въз основа на изрични разпоредби в ЗС и ПВп, когато в` една и съща вещ са вписани две или повече ипотеки. Носителите на ипотеч­ни П се удовлетворяват от стойността на вещта по реда на вписване на ипотеките в нотар^те книги. Същото правило се прилага, когато един недвижим имощ е продаден последоват на две или повече Л. Соб-стта придобива този, чийто нот акт е вписан най-рано в нотар^те книги.

При колизия м` кредитори на един и същ длъжник най-напред се удовлетворяват привилегированите кредитори сп` реда на привилегиите по чл. 136 ЗЗД. Привилегировани вземания с еднакъв ред при недостиг на ср-ва се удовлетворяват съразмерно. Хирографарните кредитори (непривилегировани) се удовлетворяват след привилегир^те, ако секвестируемото имущ^во на длъжника е недостатъчно за всички, те получа­ват съразмерно на вземанията си.

Колизиите м` интересите на съсобствениците при използване на общата вещ се решават от мнозинст­вото, образувано сп` притежаваните дялове - чл. 32, ал. 2 ЗС, а ако то не може да вземе решение по управлени­ето на вещта, начинът на използване се определя от съда в специално охранително производство.

Добросъвестността в смисъл на незнание на опред^ни факти сп` законодат^ля е също основание в из­рично уредени случаи да се даде предпочитание на инте­ресите на едни Л пред др - чл. 17, ал. 2 и 3, чл. 33, ал. 3, чл. 88, ал. 2 и др. ЗЗД, чл. 78 ЗС и др.

Упраж^то на СП^а е свързано и с въпроса за конкуренция (кумулация) на притеза­ния. В Г^тоП има ЮФ^и или фактически състави, които пораждат в полза на един и същ П субект 2 разл притезания за задово­л на един и същ интерес. Напр товарите, пре­дадени за превоз на БДЖ, са повредени поради небреж­ност на служители на превозвача. Получателят по до­г^ра за превоз има договорен иск за обезщетение на повредените вещи спрямо БДЖ. Но повредата на вещите, причинена виновно от служителите на БДЖ, представлява и деликт, който дава основание за отговорност за вреди на деликтно основание - чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД. Друг пример, въз осн на нищожна сделка едната страна е получила определена вещ, която дължи да върне по чл. 34 ЗЗД. Стр^та, която е дала вещта, ако е собственик, може да търси връщането й не само с облигаионния иск по чл. 34 ЗЗД, а също с иск за соб-ст по чл. 108 ЗС. В случаите, когато възникнат притезания, включит и преобразуващи П, в полза на едно Л на разл П основания, по правило правоимащият може да избира кое от тях да упражни. Ако с тях се защитава 1 и същ интерес, възможно е упраж^то само на едно от притезанията. Върх съд в досегашната си практика не допуска П на избор, когато по този н/н се заобикаля приложението на по-кратки по продължителност срокове на погасит давност. Така при конкуренцията м` притезания на договорно и делик­тно основание се приема, че договорният иск изключва деликтния. Това съображение понастоящем може да се отнася за вземанията за обезщетение и неустойка по договор - чл. 111, б. „б” ЗЗД. Този аргумент не ни се вижда достатъчно убедителен за изключване на П<sup>то</sup> на избор, когато упражн<sup>то</sup> на едно от притезанията е по-благопр за Л<sup>то</sup>. Правилно съдебната практика приема, че няма конкуренция м` договор­ни искове, когато е изтекла давността за тях и иска по чл. 59 от ЗЗД, защото последният има субсидиарен х-р.

Въз основа Н^те на Г^тоП възникват множество СП, всяко от които тряб­ва да може да се упражнява. Това налага техните носители да не си пречат взаимно при осъщ^то им. Тъй като практич не е възможно на всеки правоимащ да се предпише какви действия може да извършва, необх е с общи и специални ПН да се уредят границите за упражн на С^теП.

Общи разпоредби се съдържат в Конст и в ЗЗД. Сп` чл. 57, ал. 2 от Конст не се допуска упражн на П<sup>а</sup>, ако то накърнява П или законни интереси на други. Чл. 58, ал. 1 от Конст задължава гражданите да зачитат П<sup>та</sup> и закон­ните интереси на другите. В тези две разпор Конс­т установ както П<sup>та</sup>, така и законните интереси на др<sup>те</sup> П субекти като граница за упражн на С<sup>те</sup>П. Няма легално определение за законните интереси. Сп` нас те са фактич^ки или П състояния, от които да­ден П субект има изгода, без да има СП^о. Законни интереси имат владелецът на 1 вещ, Л^то, което упражнява фактич монопол в` ноу-хау, собствениците на жилища в 1 сграда да не до­пуснат в нея да се използва едно помещение като нощно заведение и др. С оглед на тези граници носителят на едно СП може да го упражнява, като из­вършва само такива действия, които не накърняват права или законни интереси на други П субекти.

Чл. 8, ал. 2, изр. второ ЗЗД забранява С^теП да се упражняват в противоречие с интересите на обществото. Интересите на общ^то това са общонационалните интереси. Те са както имущ^ни, така и неимущ, като П сигурност, нравственост и др. В конкретни разпор на Конст се забранява упражняването на П в про­тиворечие с морала - чл. 37, ал. 2, чл. 41, ал. 1.

Г^то законод^во съдържа редица конкр разпор, които опред границите при упражн на отделни СП, като напр чл. 45 ЗС и ПУРНЕС при упражн на соб-стта в` обекти в етажна соб-ст, чл. 50, чл. 52 ЗС при соб-ст в` недвижими имоти, застроителният режим на парцелите по ЗУТ.

При упражн на едно СП само по изключение може да се засегнат интересите на друго правоимащо Л, ако законът допуска това по съображения за справедливост или целесъобразност като напр чл. 51 ЗС.

Упраж^то на С^тоП е неправом не само когато противоречи на изрично установени забрани. СП^те са П ср-ва за задоволянане на интереси, които законодателят счита за достойни за защита. Когато С^тоП се упражн^ва не за да се задоволят такива интереси, а за пос­тигане на неправомерни цели, неговото упражн про­тиворечи на соц^то предназнач на П^то, по­ради което е неправом. Такова упражн на СП^а се нарича злоупотреба с П.

По-старата П т-я схваща злоупотребата с П като съзнателно превратно упражн на С^тоП или още се нарича шиканьозно упражняване на П^то. За да бъде налице, се смята, че е необх носителят на П^то да извършва действия, които не са забранени от закона, но които противо­речат на целта, с оглед на която е уредено П^то, да няма оправдан интерес от упражняването правоимащият, а да ги предприема с цел да увреди друго Л.

Френският касационен съд в реш от 1921 г. прие­ма, че упраж^то на П^то на стачка от работ­ниците не за задоволяване на техни синдикални интере­си, а за постигане на политически цели, е злоупотреба с П.

Малко Г законод^ва съдържат определение на понятието „злоупотреба с П”. В § 226 от ГГЗ се забранява „упраж^то на 1 П, което има за единствена цел да нанесе вреда другиму”. В тази разпор се изхожда от едно тясно по съдържание разбиане за обсъжданото понятие, защото се изисква намерение за увреждане при злоупотребата и освен това не се допуска никаква друга цел, освен причиняване вреда на друго Л. Това определение не вкл случаите, когато целта е и облагодетелстване на злоупотребява­щия. В ГГЗ е възприета субект^та т-я за злоупотр с П, която приема като необходими белези на това понятие освен упраж^то, което противоречи на соц^то предназнач на П^то защото носителят няма оправдан интерес от него, още и намерението за увреждане на други Л.

В нашата лит от 70^те год е обоснован и друг възглед за злоупотр с П, който би могъл да се нарече обективна т-я, защото оспорва необх^та от наличие на намерение за увреждане. Проф.Таджер критикува суб^та т-я, поради трудността да се докаже намерението като факт от душев­ния живот на Л^то, и обосновава разбирането, че е дос­татъчно упраж^то да се извършва без носителят на П^то да има интерес, в противоречие с общесвения интерес и със соц^та цел на П^то. Той се по­зовава на разпор^те на чл. 4 (отм.), чл. 63 ЗЗД и чл. 3 ГПК.

Понастоящем в действащата Конст в чл. 57, ал. 2 изрично се забранява злоупотр^та с П^а. Легал­но опред^ие на тази П катег в нашето зако­нод^во доскоро липсваше. Пряко отнош към нея има чл. 8, ал. 2, изр. първо ЗЗД, което гласи: „Л^та се ползват от П^та си, за да задоволяват своите инте­реси.” Ч` тази разпор се отдава знач именно на целта, на соц^то предназнач на П^та. Под „интереси” по смисъла на тази разпор следва да се разбират само онези интереси, които законодателят счита достойни за защита. Упраж^то на П^а не може да се използва за заобикаляне на закона, макар Л^то да има изгода от това. От чл. 8, ал. 2 ЗЗД следва изводът, че, когато П^то се упражнява не за задоволяване на оправдани интереси на носителя, то е неправомерно. Тъй като не се поставя изискване за вина и намерение за увреждане, в тази разпор се изхожда от 1 по-широко разбиране за злоупотр с П, което съответства на обективната т-я.

Под влияние на § 226 от ГГЗ в бълг^я ТЗ в редак­цията му, публикувана в ДВ, бр. 83/96 г. бе предвидена изрична разпор за злоупотр с П. Това е чл. 289, който гласи, че упраж^то на П въз основа на търговска сделка е недопустимо, „ако се извършва само с намерение да се увреди другата страна”. Злоупотр^та с П не е явление, което е х-но само за търг^то П. То намира приложение в ГП, в Г процес и др., поради което неуместно единствената разпор за него сега се намира в ТЗ.

В чл. 289 ТЗ се изхожда от суб^та т-я, ко­ято поставя следните предпост за злоупотр^та с П: наличие на СП, за което няма изрична забрана за упраж^то му, действия по упраж^то му, от които носителят на П^то няма оп­равдан интерес, а го извършва с намерение да увреди дру­го Л, т.е. преследва противоправна цел. При това в разпор^та се изисква упраж^то да няма никак­ва друга цел, освен увреждане на друго Л. Това е твър­де тясно разбиране за злоупотр^та с П, което из­ключва от тази категория случаите, при които упражняващият П^то наред с увреждането цели да получи някаква неправомерна облага за себе си.

Понятието злоупотреба с П и в ГП следва да се схваща в смисъла на чл. 289 ТЗ, за да има единство в Ч^тоП. До известно разширя­ване на приложното му поле може да се стигне като вместо изискването за увреждане на насрещната страна по сделката се приеме, че е достатъчно упраж^то да цели увреждане на друг П субект.

Практич^то приложение на злоупотребата с П е твърде много ограничено при действието на чл. 57, ал. 2 КРБ. За да се докаже, че упраж^то на П^то е неправомерно сп` чл. 57, ал. 2 КРБ е достатъчно да се установи, че обективно то е от естество да увреди СП^а или законни интереси на други Л независ от намер^то на упражняващия П^то. При тази обективна предпост ще могат да му се наложат санкции и да се защитят Л^та, заплашени от увреждане, без да доказват предпост^те за злоупотр с П.

Злоупотребата с П тр да се отличава от не­позволеното увреждане или деликта. При последния се изисква неправомерно причиняване на вреда и вина у делинквента. В някои случаи злоупотр^та с П може да представлява същевременно и деликт, но това не е необходимо. Има разлика м` последиците на злоупот­ребата и деликта.

Примери за злоупотреба с П са предявяване на не­основателни искове или жалби, по които Л^то не пред­ставя доказат^ва за уважаването им; отклоняване­то на една вада от естествения й път, с което се лиша­ва съседът от вода; искане за премахване на полезни по­добрения в недвижим имот, извършени от наемател или недобросъв владелец, с което му се причиняват вре­ди; прехвърляне на жилищен имот от съделител при делбеното дело на близък, с цел да бъде предпочетен пред друг нуждаещ се при възлагане на реално неподеляем жи­лищен имот по чл. 288, ал. 2 ГПК.

Последиците от злоупотребата с П са от­каз на търсената П защита, ако злоупотребителното упражняване е искане, отправено до Д^те правозащитни О.

Ако със злоупотр^та са засегнати чужди П или има опасност за това, заинтересованият може с осъдителен иск да предизвика осъждане на нарушителя да пре­установи неправомерното упражняване.

Злоуп^та с П може да причини и вреди на други Л. Обезщетение ще се дължи при вина на нарушителя на деликтно основание.
§ 22. Защита на субективните права. Самозащита и самопомощ
1. Материалноправна същност на защитата

Добров^то изпълнение на П^те задълж отгов най-добре както на интересите на стр^те по П/О^то, така и на общ^те интереси. При него носителят на С^тоП има възм^ст да го упражни при най-благопр условия, а за задълж^то Л не настъпват допълнит^ни неблагопр последици. Но осъщ^то на С^тоП не може да бъде оставено само на добрата воля на задълж^то Л. Сп` чл.56 от Кон­ст гражданите имат П на защита, кога­то са нарушени или застрашени техни П и законни интереси. П<sup>та</sup> уредба на защитата на С<sup>те</sup>П, която се съдържа в законод<sup>то</sup>, е комплексна, защото вкл ПН от различ­ни отрасли на обек<sup>то</sup> П. Г/П<sup>та</sup> защита на С<sup>те</sup>П вкл ПН както на мат<sup>то</sup> ГП, така и на Г процес. Г/проц<sup>те</sup> Н регламентират процес<sup>те</sup> ср-ва, реда и процесуално/П<sup>та</sup> сила на актовете на органите, ч` които се осъщ^ва защитата. Материално/П^та същност на защитата се състои в последи­ците, които актовете на правозащ^те О имат за мат^то Г П/О. От гл. т. на мат^то П защита­та представл принудит осъщ^не на неизпъл^то П задълж, прекратяване или осуеяване на наруш^та на С^теП, осъщ^не на допълнителни СП (за неустойки или обезщетение и др.) като санкционна последица от неизпълнение на П^то задълж.

Сп` това кой и по какъв ред осъщ<sup>ва</sup> защитата, бихме могли да я разделим на три вида: 1) заищита, предоставяна от ДО<sup>и</sup> или още се нар „държавно организирана защита”; 2) защита ч` недържавни институции или Л; 3) самозащита и самопомощ.

Най-важно практич знач има защитата от 1 вид, която се осъщ^ва от органите на съд^та власт, има най-широко приложно поле, а в редица случаи тя е единствено възможната П защита. Съ­дилищата са Д^теО, на които е отредена най-важната роля при защита на С^теП на Г/П^те субекти. На Г^те съдили­ща са подведомствени всички Г спорове, вклю­чит и тези по търговски, трудови, патентни и др П/О, свързани с индустриалната соб-ст. Сп` чл. 9, ал. 1 ГПК те имат изключит компет да разглеждат споровете за вещни П и владение в` недвижими имоти, за издръжка и за П по трудови П/О. Сп` ЗСВ съд^та, които решават Г дела, биват районни, окръжни, апелативни и ВКС.

Към районните съдилища има съдебно-изпълнителни служби. Пред съдиите-изпълнители протича изпълнител­ният процес за осъщ^не на Г притезания.

Нотариусите са Л с висше Ю образов, на които Д^та възлага извършване на предвидените в законите нотар^ни действия. Ч` тях се прехвърлят или учредяват вещни П в` недвиж имоти или се удостовер обстоят^ва, които имат знач за П^та и интересите на Ч/П^тесубекти. Нотар^те действия по вписванията се извършват от съдии по вписванията при районните съдилища.

Прокурорите също участват в предвидените от за­кона случаи при защита на СП, като нап­р отстраняване на самоуправно изменени фактически състояния, участие по дела за поставяне под зап­рещение, за осиновяване и др.

Възможно е законодателят по изключ да уреди възможност за решаване на Г спорове от осо­бени юрисдикции. Това са несъдебни органи, които правораздават. Понастоящем такъв е само Тарифният коми­тет към Мин на транспорта. Комисиите за трудови спорове, които съществуваха до 1.01.1993г, са ликвидирани. Държавният арбитраж като по-особен правораздават орган също е ликвидиран.

По изключение С^иП могат да се защитават и по администрат ред. Това става ч` обжалване на администрат актове, които засягат СП по реда на ЗАП или въз осн на специални раз­пор в др закони, като напр обжалването на актове на Патентното ведомство пред отдела по спорове при него по реда, предвиден в ЗП.

Въз основа на споразумение м` тях страни­те по спора могат да го възложат за решаване от добро­волен арбитраж. Това могат да бъдат постоянно дейст­ващите арбитражи при Бълг търговско-промишлена палата или при Бълг стопанска камара, както и лица, избрани като арбитри ad hoc.
3.Видове форми на гражданскоправна защита

Видът и съдърж^то на П^та защита зависи от С^тоП и от нарушението.

3.2. При неизпълнение на Г/П^но задълж, което съответства на притегателно СП, защитата се състои в осъждане на задълж^то Л да осъществи дължимото повед или резултат, напр. продавачът да предаде продадената вещ на купувача, наемателят да заплати дължимия наем на на­емодателя, довереникът да предаде купената за с-ка на доверителя вещ и др. Когато П^то задълж за бездействие е нарушено, осъждането на задълж^то Л е то да прекрати за в бъдеще нарушението.

Г/процесуалното П у нас регламентира 3 вида произодства, ч` които се защитават С^теП.

Исковият процес е състезателно произ^во, което започва по искане на заинтерес^то Л. Съдът може да бъде сезиран с 3 вида искове. Установителен иск може да се предяви за признаване същ-нето или несъщ^то на П^а, П/О^я в предвид^те от закона случаи на факти - чл. 97 ГПК. С такива искове се защитават притезателните СП, когато се отрича наличието им.

Осъдителен иск се предявява, когато е нарушено притезат СП, не е осъществен дължимият по дог^ра резултат; причинени са вреди, ко­ито не са поправени доброволно от длъжника, и др. Диспозитивът на реш^то, с което се уважава този иск е годен за принудит изпълнение, въз осн на него може да се издаде изпълнителен лист.

С конститутивен иск се упражняват в предвиде­ните в закона случаи преобразуващите П. Със съд^то реш се постановява П^та промяна, която засяга интересите на задълж^то Л, ответник по делото. Всички П субекти следва да се съобразяват с П^ната промяна поради конститутивното действие на реш^то.

При наличие на опред процесуални предпост съдът, който е сезиран с един от тези видове искове, е задължен да го разгледа, да събере представените дока­зат^ва и да се произнесе по него с решение, което е задължит за стр^те и за Д^теО. Вто­ри път същият иск не може да бъде разглеждан от съда.

Вторият вид произ^во, ч` което се осъщ<sup>ва</sup> защитата на С<sup>те</sup>П, е обезпечителният процес. Когато има опасност по бъдещ или вече пре­дявен иск да се осуети или затрудни осъщ<sup>то</sup> на П<sup>та</sup> на ищеца по реш<sup>то</sup>, по негово искане при опред предпост (чл. 310 ГПК) съдът в закрито заседание допуска обезпечение ч` налагане на възбрана в` недвиж имот, запор в` движими вещи и вземания на длъжника, спиране на принудително изпълне­ние с` ищеца и др. - чл. 316 и сл. ГПК. Ако съдът уважи иска, ч` обезпечителните мерки ще се попречи на ответника до приключване на исковия процес да предизвика затруднения при изпълнение на съд^то решение. Ако искът не се предяви или той бъде отхвърлен, по искане на ответника съдът отменя с определение обезпечителните мерки.

Мн важно знач за защитата на притез^те П има изпълнителният процес. Той се образу­ва от съдията-изпълнител по искане на правоимащия, който в повечето случаи тр да се снабди предвари­телно с изпълнителен лист. Последният се издава от съда въз основа на П актове, които удостоверяват наличието на подлежащо на принудит изпъл­нение С^оП.

Съврем^те законод^ва, както и бълг^то, не допускат носителите на СП^а сами да си раздават правосъдие и със сила да уреждат спорове­те си. Като изключение от този принцип законодателят у нас изрично урежда в две групи случаи възможност за самозащита на носителя на С^тоП, вклю­чит ч` причиняване на вреди на други Л.

В една група случаи самозащитата се допуска, за да се отблъсне противоправното нападение, на което е жерт­ва П субект. Тази П категория се нарича неизбежна отбрана. Сп` чл. 46, ал.1 ЗЗД при неизбежна отбрана няма отговорност за вреди. В Г<sup>то</sup> за­конод<sup>во</sup> няма разпоредба, която определя съдър­ж<sup>то</sup> на това понятие. Неизбежната отбрана се определя в Наказат кодекс (НК) като поведение, кое­то не е общесвено опасно, поради което не е престъпление. В чл. 12, ал.1 НК неизбеж<sup>та</sup> отбрана се определя така: „За да се защитят от непосредствено противоправно нападение Д или общесвени интереси, личността или П<sup>та</sup> на отбраняващия се или на друиго ч` причиняване вреди на нападателя в рамките а необход^те предели.” За да се изяснят белезите на тази П катег, се налага да се анализира цитираната разпор.

а) На 1 място, е необх да има нападение за да се налага отбрана. Не всяко засягане на П и интереси на друг П субект е нападение. За него е х-но упраж^то на физич сила или други ср-ва за въздействие, като лазерен лъч, ядрени мат^ли, ч` които се накърняват П, имущ<sup>ни</sup> или неимущ интереси, като напр. отне­мане на вещ, влизане в имот, чужда соб-ст, нана­сяне на удари или посягане за удар, физич възд<sup>ие</sup> в` тялото на друго Л и др. Отправяне на обид­ни думи по адрес на присъстващо Л сп` нас не е нападение по смисъла на чл. 12 НК. Напад^то тр да бъде действително, а не само заплашване за извърш­ване на действия.

Нападението тр да бъде непосредствено, т.е. да се изразява във въздействие с физич сила в` човешки същ-ва или в` мат^ни обекти. Кога­то това въздействие се осъщ^ва ч` непрекъсна­то усъвършенстващите се ср-ва на техниката, като напр. лазерен лъч, ядрена енергия и др., нападе­нието ще бъде непосредствено, въпреки че се упражнява от разстояние.

Чрез нападението се накърняват П или интереси на Г/П субекти, няма значение дали са ФЛ, ЮЛ или Д^та.

Нападението тр да е противоправно, а не напр. задържане от органите на полицията или следстви­ето на Л^е, извършило престъпление, или отнемане на вещ по изпълнително дело от съдията-изпълнител. Нападението не е необх да е виновно. То може да осъществено от Л, което е невменяемо.

Необх е нападението да не е прекратено към момента, когато се причиняват вредите. Правомерно е само повед^то, ч` което се цели отблъскване на нападението. Ако нападателят доброволно напусне чуждия имот, той прекратява нападението, но последното продължава, ако той вземе със себе си чужди вещи.

б) При отбраната могат да се причинят вреди на нападателя в рамките на необход^те предели. Сп` чл. 12, ал. 2 НК превишаване пределите на неизбежната отбрана има, когато защитата явно не съотв<sup>ва</sup> на х-ра и опасността от напад<sup>то</sup>. За да се прецени дали отбраната е в рамките на необх<sup>те</sup> предели, във всеки конкр случай следва да се изясни как е извършено напад<sup>то</sup>, с оръжие или не, какви са физич<sup>те</sup> възмож<sup>ти</sup> на нападателя, кое е напад­натото благо - живот и здраве или телесни вещи. Не­съотв<sup>то</sup> м` интензив^стта на напад^то и опасността, която то създ, от 1 стр, и повед^то по отбраната, от др, тр да е явно.

Тъй като последните год много зачестиха напа­д^та в` лични и имущ<sup>ни</sup> блага на Г/П субекти, с новата ал. 3 на чл. 12 НК (ДВ, бр. 62/ 1997 г.) законодателят целеше да разшири възмож<sup>те</sup> за самозащита, без да има опасение, че тя ще пре­виши необх<sup>те</sup> предели. Но след като тази разпо­редба беше подложена на контрол за конст/съобразност, с реш № 19 на КС по констит дело № 13/97 г. (ДВ, бр. 120/97 г.) бяха обезсилени една част от предвидените в нея случаи и понастоящем тя се прилага в следния смисъл: „Независ от х-ра и опасността на защитата няма превишаване пределите на неизб<sup>та</sup> отбрана, ако т. 3 – напад<sup>то</sup> е извършено ч` проникване с насилие или с взлом в жилище; т. 6 – напад^то не може да бъде отблъснато по друг н/н.”

Повед^то при неизбежна отбрана, която не излиза извън необх^те граници, е правомерно, поради което не се дължи обезщетение за причинените вреди на нападателя - чл. 46, ал. 1 ЗЗД.

Другият случай на позволена от законод^то самозащита е крайната необх^ст. Сп` чл. 13, ал. 1 НК при крайната необх^ст се причиняват вреди от едно Л, „за да спаси Д^ни или общ^ни интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг н/н, ако причинените ощ деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените”.

а) 1^та предпост е да има непоср^на опасност за засягане на лични или имотни блага на Г/П^ни субекти. Това означава, че опасността тр да бъде реална, а не въображаема. Тя може да про­изтича от природни сили - наводнение, ураган, буря в морето, земетресение и др. Опасността може да произти­ча от виновни или невиновни човешки действия. Тя може да бъде причинена и от животни.

б) Опасността е необходимо да не може да се избегне без причиняване на вреди.

в) Причинените вреди тр да са по-малозначителни от тези, чието настъпване е осуетено. Животът и здравето на човешките същества са най-ценните блага и за тяхното спасяване могат да се жертват материал­ни блага, но в никакъв случай не тр да се допуска об­ратното.

При крайната необх^ст сп` чл. 46, ал.2 ЗЗД се дължи поправяне на причинените вреди. В зак не е определено кой следва да направи това. Когато опасността се намира в причинна връзка с виновно поведение на П субект, вредите ще следва да се поправят от него. Във всички останали случаи вредите ще са в тежест на този, чиито блага са спасени от увреждане, независ кой е причинил вредите на 3^то Л. Тук намира приложение принципът: „Комуто изгодите от дадена дейност, нему и неблагоприятните последици.” В този смисъл е Постановление на ВС № 5/75 г.

Бълг^то законод^во не урежда специално СП на самозащита на Г/П^те субекти. Разгледаните две групи случаи са уредени като допустими правомерни действия по осъщ^не и защита на свои или чужди СП^а, въп­реки че с тях се причиняват вреди на други Л. Тези обстоят^ва изключват гражданската отговорност като санкция за виновно поведение. По чл. 46, ал. 2 ЗЗД се дължи отстраняване на увреждане, което не е причине­но противоправно и виновно.
5. Самопомощ

В лит^та като вид самозащита се разглежда и самопомощта. В нашето законод^во няма общи Н^и, които да уреждат предпост^те за до­пустимост на самопомощта. В ЗЗД, ЗС и в други НА има разпоредби, които се отнасят до спе­ц^ни хипотези на самопомощ - чл. 90, чл. 91, чл. 103-105 ЗЗД, чл. 72, чл. 74 ЗС и др.

ГГЗ съдържа разпоредби за самопомощта и в § 229 оп­ределя предпост^те, при които самопомощта пред­ставл правомерно повед, въпреки че засяга лич­ни или имущ^ни блага на друго Л. Необходимо е: 1) да е налице претенция, т. е. СП, което може да бъде защитено от Д^те П/защитни О; 2) да не може да се получи своевременно помощ от публичната власт; 3) ако без незабавното действие същ^ва опасност да се осуети или съществено да се затрудни осъщ^то на претенцията. Самопомощта може да се упражнява само за предотврат на опасността. При тези предпоставки е справедливо да се допусне извърш^то на действия по защита или обезпечаване на С^тоП, стига да се вемат необх^те мерки самопомощта да не прера­сне в самоуправство или в престъпление спрямо личността на задълж^то Л. Напр ако увреденият познае избягалия от местонаруш^то делинквент, издирван от полицията, може да го задържи със сила, но тр да го предаде на органите на реда, а не сам да го наказва физич и да го лишава от свобода.

Самопомощта може да се осъществи както от носителя на С^тоП, така и от други Л, кои­то са му се притекли на помощ.

За вредите, които се намират в причинна връзка с противоправно повед на Л^то, на което са причи­нени, сп` нас не следва да се дължи обезщетение от прекия причинител. Но ако вреди при самопомощта се причинят на трети Л, които не са извършили П/­нарушение, те следва да се поправят от заинтересова­ното Л. Напр при преследването на делинквента са причинени телесни увреждания на трети Л, които не са замесени в деликта.

При изрично уредените специални случаи на самопомощ, като напр П^то на задържане по чл. 91 ЗЗД или чл. 72, чл. 74 ЗС, прихващането по чл. 103 и сл. ЗЗД, възражението за неизпълнен договор по чл. 90 ЗЗД, извънсъдебното упражняване на преобразуващи П и др., се има предвид упражняване на СП^а, ч` което се обезпечава осъщ^то на други П или те направо се погасяват. От тези специални слу­чаи може да се направи изводът, че законодателят до­пуска самопомощта, когато повед^то на носителя на С^тоП е правомерно.

ГЛАВА V

СУБЕКТИ НА ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО
§ 23. Понятие за субект на гражданското право и видове. Същност на правоспособността
1. Необходимост от субекти, понятие и видове

Действието на П^теН и тяхното прилага­не е безсмислено без субекти на П^то. Необх^та от тях се обосновава в т-ята, както по емпи­ричен път, така и чисто логически. В П^та дейст­вит^ст Г^те П/О възникват м` конкретни Л. Продавачът и купувачът, длъжникът и кредиторът на вземането за обезщетение при непозволено увреждане са или човешки същества; или социални образувания, признати от закона за субекти на П^то.

П^теН са адресирани до Л, които могат да ги възприемат и да съобразят повед^то си с тях. С^те П и П^те задълж тр да имат носители. Тяхното възникване не е самоцел, те са П ср-ва за задовол потребн^те на опред^ни Л - носителя на С^тоП или негови близки.

Понятието „субект на П^то” е правно нормативно защото се определя по съдържание, видове и предпо­ставки за възникване от обект^то П. Всеки П отрасъл определя П^те субекти в него и П^то им положение.

Н^те на Г^тоП признават три вида П субекти. От живите биологически видове единствено човешките същ^ва се признават за

Г/П субекти. В законод^то те се назовават с различни термини: лица (ЗЛС), хора, граждани или личности в Конст. Предимно в лит^та и рядко в законод^то, напр заглавието на раздел I на ЗЛС, човешките същ^ва като субекти на Г^тоП се нар ФЛ. Този термин, заимстван от фр и нем П терминология, се подлага на критика в нашата лит^ра, поради това, че съдържа в себе си логи­ческо противоречие. Терминът неуместно насочва към физич^та същност на човека, когато с него се озна­чава П кач^во, което има значение за участие­то в П живот. Освен това в П^то се отдава знач на човека като соц същ^во, а не като биологич организъм. Критичните бележки са осно­вателни, но терминът „Ф^иЛ” е легален, при­добил е широко разпространение и не би могъл да се за­мести с по-подходящ. Терминът „гражданин”, който също се използва през последните год, не е точен, защото Г/П субекти са не само бълг^те граждани, но и Л без гражд^во или чужди граждани. Терминът „Ф^иЛ” съотв-ва на наименов^то на другия вид субекти на Г^тоП - Ю^теЛ, които не са естествени организми.

Въпреки, че чов^те същ^ва единствено са способни за разумна, целенасочена д/ст, могат да обра­зуват и изявяват воля, ГП признава по съображения за соц^на целесъобразност за П субекти и други изкуствени образувания, които въз основа на П^теН се създават от хора. Тези социални дадености се нар „ЮЛ”. Този термин добива популярност постепенно от XVIII век насам, когато се утвържд съдърж^то на понятието и навлиза в законод^та на Герм, Швейц, Италия и др. Той се възприема като легален термин и в бълг^то Г законод^во след Освобождението п` 1878 г.

Ю^теЛ могат да бъдат страни по Г и други П/О, те имат имущество и извършват П действия ч` ФЛ. Тяхна­та д/ст е насочена към задовол потребности на опред ФЛ или на общ^то като цяло.

Бълг^та Д също може да бъде носител на С^ни ГП и П задълж като равнопоставен П субект на останалите два вида. В западноевр^та П т-я преобладава разби­рането, че Д^та е специфичен вид ЮЛ. У нас проф. В. Таджер обоснова разбирането, че Д^та е уникален, неповторим П субект, поради кое­то не следва да се определя като вид ЮЛ. Това разбиране възприемаме в настоящия труд и то ще бъде аргументирано в параграфа, посветен на Д^та като Г/П субект.

Общото за всеки П субект е, че обект^то П му признава способността да бъде носител на П и задълж. Субектът на Г^тоП се определя в теорията като човек или социална даденост, които по силата на Г/П^те Н могат да имат ГП^а и задълж.

Способността на П субект да бъде носител на П и задълж се нарича „правоспособност” (правосубектност). Двете понятия „П субект” и „правоспособност” се намират в тясна връзка и почти се покриват по смисъл. В. Ганев приема, че м` тях може да се установи една логична субординация, като се изхожда от различия в някои техни подробности. Първично и основно е понятието „П субект” като необх елемент на П^то явление. Понятието „правоспособност” е вторично, производно, защото е еманация и доразвитие на понятието „П субект”.
2. Правна същност на правоспособността

П/способността се изяснява в нашата лит^ра като абстрактна възможност за едно Л да бъде носител на П и задълж, които могат да се поро­дят въз осн на обек^то П, а не като конк­ретно притежание на СП^а или П задълж. Използването на понятието „възможност” за х-ране на П/способ^та се нуждае от уточнение. В случая възможността да се придобият П или да се носят задълж се допуска от обект^то П и не зависи във всички случаи от волята на П субект. В редица случаи тази възможност се реализи­ра без проява на воля или даже против волята на П^я субект.

Върху П^та природа на П/способ^та в т-ята са застъпени два възгледа. Сп` единия тя пред­ставл П кач-во, което обект<sup>то</sup> П признава на П<sup>я</sup> субект. Другият възглед беше зас­тъпен в съветската П т-я, у нас възприет от проф. В. Таджер. Сп` него П/способ^та е особено, първично СП. Аргументите, които се посочват в подкрепа на това разбиране, са, че П/способността възниква от определени ЮФ, по съдържание отговаря на определението за СП, нарушението й е скрепено със санкция. На втория възглед може да се направят множество възражения и критични бележки. П/способ^та е предпост за придоб на СП^а, поради което от логич гл.т. не е оправдано да се приравнява на С^ноП, а от практич гледище е вредно да се смесва предпост^та с П^та после­дица. П/способ^та е абстрактна възможност, докато С^тоП е винаги конкретна възможност да се получи някакъв полезен резултат за задоволяване на потребности. Упражняването на П/способ^та не зависи от волята на носителя, за него въпреки неговата воля могат да възникнат П задълж, докато С^тоП се упражнява по волята на носителя. Съществена разлика има в съдърж^то на П/способ^та и на С^тоП като възмооност за поведение. Отказ от СП е възможен, докато обратното важи за П/способ^та. За наруш^та на П/способ^та не е предвидена конкр П защита с възмож­ност за принудит осъщ^не, а единствено недействителност на актовете, с които тя се ограничава. Липсва П защита при фактич пречки за упражняване на П/способ^та. Поради изложените съображения считаме за правилно разбирането, че П/способ^та е П кач^во, което се поддържа в нашата теория от В. Ганев, Л. Василев и др.
3. Активни и пасивни субекти, множество су­бекти като страна на гражданско правоотноше­ние

Разгледаните по-горе три вида Г/П су­бекти се различават по м` си по своето естество и н/на на възникв<sup>то</sup> си. Общоприето в лит<sup>та</sup> е още едно деление на П<sup>те</sup> субекти в завис от тяхното положение в Г<sup>то</sup> П/О и функциите им при изпълнение на П<sup>те</sup> последи­ци. Активни П субекти са носителите на СП, а пасивни - носителите на П задължения. При вещните П/О активен субект е собственикът или носителите на вещни П в` чужда вещ, като П на ползване, суперфициарът при П^то на строеж и др. Пасивните субекти се нар „задължени Л”. В облиг^то П/О активният субект се нар кредитор, а пасивният - длъжник, като при отделните облигац отно­ш те имат и особени наименов: продавач и ку­пувач, кредитор и поръчител, цесионер и цедент. За облиг^то П тр да се има предвид, че преоб­ладават сложните, двустранни П/О, при които всяка от страните е едновременно и кредитор, и длъжник. Практич^то знач на това деление е да се държи с-ка как точно са разпред^ни м` стр^те П^та и задълж^та.

Г^тоП познава П/О, при които както на едната страна, така и на др^та стра­на по тях може да има два или повече П субекти. Когато С^тоП принадлежи на двама или повече П субекти, сме изправени пред съпритежание на П, като напр съсобственост, съавторство, сънаследяване и др. При множество активни П субекти всеки притежава дял (дробна част) от С^тоП.

При множество пасивни П субекти П^ното задълж обременява едновременно всеки от тях, койт има дял от задълж^то.

Участието на голям брой П субекти в Г/П живот налага всеки от тях да може да се разграничи и индивидуализира, за да се знае кой точно е страна по П/О^то. П^те субекти се идентифицират ч` определени от закона белези които образуват П^то полож или статуса на Г/П субект. Има различия в съдърж^то на Г/П статус при 3^те вида субекти - Ф, ЮЛ и Д^та. Тук той ще бъде х-ран общо като включващ П кач^ва, П/О на Г^то и на др отрасли (конс^то, админ^то, наказ/проц^то и др П) и официал­ни писм документи. Най-важните П кач^ва за всеки П субект са П/способ^та, дееспо­соб^та и името или наименов^то. От П/О^та, обхванати от Г/П статус, по-общо знач имат гражд^вото, адресът или седалището, регистрацията на ЮЛ, актовете за гражд състояние.

Всеки Г/П субект има П статус, който е необходим за участието му в П живот. Специалните белези на статуса ще бъдат разгледани при отделните видове субекти.