Играчките са учебниците на проходилото дете
Тъжно е, че вследствие на пуританското ни наследство много възрастни (особено бащите) смятат играта за лекомислена дейност. Това е психологически невярно. Играта е необходима на възрастните, защото в играта и в развлеченията ние истински се възстановяваме, което ни позволява да запазим ритъма си на живот и да си гледаме добре работата. Представете си свят без свободни вечери, без седмична почивка и отпуск! Каква фрустрация щяхме да изпитваме!
При възрастните играта изпълнява ролята на противотежест по отношение на работата. За децата й особено за малките деца тя има съвсем друга функция.
За тях тя е начин да научат какво представлява светът и в този смисъл се родее с работата. Забележете, че докато възрастните играят на това, което обикновено не правят в службата си (плуват, карат ски, рисуват, гледат телевизия или ходят на кино), при малките деца не е така. Те не подражават на игрите на възрастните, а на работата им. Децата са актьори, които имитират родителите си, когато те домакинстват, готвят, зареждат колата с бензин, поправят . камиони, строят къщи, карат самолети, продават стоки или лекуват болни. Играта е главното средство, чрез което детето се учи.
Ако го лишите от нея или го снабдите с неподходящ материал, вие му отнемате най-необходимия инструмент на обучението.
Повечето родители смятат, че играчките се купуват в специализирания магазин или на съответния щанд в супермаркета. Бих искал обаче да уточня смисъла на думата „играчка", определяйки я като „всяка вещ, с която детето може да си играе". Според тази дефиниция играчки са и следните предмети: излезли от употреба тенджери или тигани, ненужна картонена кутия, кошче за боклук, пълно със стари писма. Ако приемем това разширено значение, какви играчки биха подхождали на детето ви?
Най-вече такива, чрез които да развива големите си мускули, като тича, скача, удря, катери се, пълзи и дърпа.
Да започнем с игрите на открито, тъй като природата е най-естествената среда за повечето от дейностите на вашето бебе. Всяко дете би трябвало да разполага в градината си с нещо, на което да се катери. Най-доброто е лост, на който са закачени халки и въжета, стигащи почти до земята.
Ако ви е трудно да се сдобиете с такъв, бих ви предложил друг вид съоръжение за катерене, което е отлично и може да се използва чак до училищната възраст. Това е геодезичната пирамида на Бакминстър Фулър. Благодарение на геодезичния принцип, използван при построяването и, тя лесно издържа тежестта на всички деца, които се катерят по нея. (Най-добре е да ви я инсталира специалист.) Гледайте да я поставите върху пясък или трева, за да смекчите удара при евентуално падане.
Тази играчка е толкова съвършена и така добре нагодена към предучилищната възраст, че ако трябваше да се огранича до едно-единствено средство за игра на открито, щях да избера нея. Тя прекрасно развива дългите мускули, ловкостта и сигурността на телесните движения. Освен това може да се покрие с гюрук или мушама и да се преобрази в палатка, укрепление, индианска колиба или всякаква къща, от която детето се нуждае във въображаемия свят на игрите си,
Вторият основен предмет за игра на открито е пясъчникът. Изберете по-голям, така че повече деца да могат да играят заедно. Към пясъчника предвидете формички, купички, лопатки, сита й кофички с различни размери. Пясъкът е вещество, което събужда интереса и любопитството и позволява да се правят необичайни и чудесни неща. Детето обича да го изсипва между пръстите си, да го разпилява, да го трупа, да строи крепости, да рисува отгоре му. Пясъкът насърчава спонтанния интерес към природата на осезаемите неща в света. Ще обясним по-подробно какво представлява за детето играта с пясък и пръст, когато стигнем до научната му любознателност, която се развива между третата и шестата година.
Пясъкът и пясъчникът са и прекрасен декор и материал за игра с колички и камиончета, за строеж на къщи и разполагане на войници. Детето ви, особено ако е момче, ще се нуждае от разнообразни парчета струговано дърво, от коли и камиончета, от войници, от пластмасови хора и животни. Пластмасовите предмети могат да се оставят навън, но не и металните коли и камиончета, които трябва да се прибират, за да не ръждясат. Но не разчитайте на детето да ги подреди, тъй като то още не осъзнава това свое задължение. Много майки се сещат за пясъчника, но забравят, че детето изпитва потребност и да си играе с пръст, да дълбае земята. Да, чисто и просто земята. За тази цел е достатъчно да му дадете здрава метална лъжица, метално канче с дръжка, шило за садене, лопатка и пластмасова кофичка. За децата водата е не по-малко важна от пясъка и пръстта. Но много майки не ги оставят „да си играят с вода", за да не цапат къщата. Ако от любов към чистотата се колебаете да оставите детето да си играе с вода (тя впрочем трябва да е хладка), няма какво да говорим. Неохотното разрешение ще бъде по-вредно, отколкото полезно, тъй като рискувате да предадете негативното си отношение и на детето. Затова просто ограничете игрите с вода до момента на къпането във ваната. Но ако сте склонни да понесете малко безредие и мръсотия, позволете на детето да си играе с вода в пясъка и пръстта. Не че трябва да му връчите маркуча за поливане, и да го оставите да се забавлява само. То още не е готово за такава свобода, тъй че наблюдавайте го, когато си играе. Поставете до него голям съд, за да гребе с ръце водата, която ще смеси с пясъка или пръстта.
Друга възможност: леген от метал или твърда пластмаса с диаметър - метър, метър и половина, с пет пръста вода вътре. Детето може да си играе с метални кутии, лъжици, пластмасови чаши и други подобни. Но бъдете наблизо. И тази игра изисква родителско наблюдение.
Да споменем и още една игра на открито, отлична за разглежданата възраст: животно на колелца, съобразено с ръста му. То е велосипедчето на най-малките. Детето ще може да го възсяда и да го кара, което по-късно ще му помогне е лекота да овладее педалите на колелото.
Пързалката също е разпространено средство за игра. Не купувайте от моделите, които са комбинирани с люлка. Пързалката е препоръчителна, но люлките не стават за най-малките, защото те на практика не могат да ги ползват сами. Налага се мама или татко да сложат детето да седне и да го бутат. Освен това дете, което се люлее, рискува да блъсне друго дете. Така тази невинна игра често завършва зле. Общо взето, най-добрите съоръжения за игра на открито за тази възраст са статичните (които позволяват катерене- то по тях), а не подвижните.
Кухите кубове с големи размери също са подходящи за катерене и игри на открито. Такива няма много на пазара, затова се опитайте да се снабдите по друг начин. Идете например при бакалина и му поискайте пластмасови или дървени касети. По-добре пластмасови, защото могат да се оставят навън, докато дървото се поврежда, а може и да одраска детето. Най-просто е сръчният татко да изфабрикува куба от няколко еднометрови летви, грижливо шлифовани и боядисани. Този куб ще занимава детето ви с часове и ще му помогне да заздрави големите си мускули.
Като допълнение към игрите на открито, водете детето колкото можете по-често в обществена градина с детска площадка. Но и там го наблюдавайте, защото люлките и някои въртележки могат да бъдат опасни.
За да развие мускулатурата си, детето ви ще се нуждае и от игри вкъщи. Ако трябваше да избера сами една, бих се спрял на домашната пързалка. Детето ви може да се катери по нея, да се качва по стълбичката, да се плъзга надолу. Може също да я покрие с платнище и да я превърне в крепост или индианска колиба. Тази играчка върши работа чак до училищна възраст.
Необходимо е да се насърчава и развитието на малките мускули. Подходящи играчки за Това са: торбичките с големи мъниста за нанизване, играчките, които могат да се удрят, лесните за разглобяване играчки, простите пъзели, тезгяхчето с големи дървени пирони и винтове; към количките и камиончетата прибавете и някои елементи на дървения конструктор, макар да е още твърде рано за детето да строи.
Сега е и времето на играчките, които се дърпат, особено шумните.
Прохождащото дете обича също меките на пипане кукли и животни. На тази възраст е нормално и за момиченцата, и за момченцата да си играят и да спят с такива играчки. Някои зле информирани родители смятат, че е вредно за мъжествеността на момчето да проявява вкус към гумени кукли и животни. Но не е така. Играта с кукли е положителен аспект в развитието на момчето, тъй като поражда у него чувства на нежност, обич и закрила. Освен това малките деца включват куклите и животните в измислените от тях игри. Тези играчки помагат на момченцето и момиченцето да конкретизират емоциите и чувствата, свойствени на семейния живот, и да се вживеят в ролите на майката, бащата, братята и сестрите.
Къде да държите играчките? Избягвайте класическото сандъче. Вярно е, че детето лесно може да ги прибира в него, но пък бързо го превръща в място за археологически разкопки с всякакви пластове, стигащи до палеозойската ера.
По-добре ековете етажерки, върху които да поставяте играчките. Нека бъдат ниски, за да са достъпни. Това решение помага на детето да развива своята независимост, тъй като му позволява да достига играчките си и без майчината помощ. Добре е лавиците да бъдат достатъчно широки, за да поберат и най-обемистите играчки, и да имат ръб, който да пречи ни топките и играчките на колела да падат. Такова съоръжение е подходящо за цялата предучилищна възраст.
Или пък изфабрикувайте кутии от шперплат с размери 25 на 30 сантиметра, боядисани в ярки цветове, и ги разположете пирамидално една върху друга. Те имат предимството, че са подвижни. Можете да ги изнесете от стаята, когато пожелаете.
Музикалните играчки са не по-малко важни на тази възраст. Малките деца обожават ритъма и звуците. Купете им ударни инструменти като барабанче, тимпан и триъгълник в специализирания магазин или сами им направете такива. Интересна колекция от барабани се получава от празни алуминиеви кутии с различна големина. От металните тенджери пък стават прекрасни тимпани. Всъщност паниците и тенджерите ви представляват доста задоволителен оркестър. У търговците на музикални инструменти се намират също ксилофони, акордеони и други лесни за употреба инструменти.
Сега е моментът да купите евтин грамофон (или магнетофон), който детето само да включва. Не се опитвайте да опазите плочите. Детето ви ще ги подложи на тежко изпитание, но страхотно ще се забавлява. Ще може да ги слуша, като само ги поставя на мястото им и натиска копчето.
Но това не трябва да е единственият му контакт с музиката. Купете също качествен грамофон (или магнетофон) с хубави плочи, които да му пускате вие. Не се ограничавайте с плочите „за деца". Опитайте с екзотична и чужда музика в стила на африканските или полинезийски там-тами, индийската цитра, японското кото и вижте дали ще му хареса. През тази податлива и възприемчива възраст е добре да го преведете през разнообразна гама от музикални вкусове. Ако го направите, то най-вероятно ще обича всяка ритмична и темпераментна музика.
Все по това време книгите стават задължителен игрови -инструмент. Не забравяйте, че в понятието четиво влизат например и каталозите, които възрастните не биха нарекли книги - каталогът за марки, за играчки, както и старите списания.
Продължавайте да помагате на детето си да назовава заобикалящите го неща, като му показвате картинка на предмет или човек и произнасяте ясно името му.
Започнете и да му четете. То обича да слуша стихчета в малки дози, а детските песнички вече са напълно подходящи за възрастта му. Подбирайте песните, защото някои от тях са твърде остарели за децата от нашето време.
Тъй като има склонност да изследва книжките, като къса страниците им, купете му книжки от плат или картон. Много ще му харесат книжките с прости илюстрации на неговото ниво. Те са подходящи за всичките предучилищни години. Най-напред му покажете картинката и произнесете думата. След известно време си поиграйте с него на „намери кучето, пожарникаря, трактора" и т. н. Впоследствие ще дойде моментът, когато вие ще посочите на детето картинката, а то ще изрече името на предмета или човека.
И все пак, когато става дума да се стимулира развитието на говора, книгите стоят много по-долу от майката. Продължете играта на „имена", която сте започнали пред ранното детство. Можете, да я играете навсякъде. В колата показвайте и назовавайте всичко, което задминавате - камион, трактор, къща, църква. Когато заведете детето си на пазар, произнасяйте: „мляко", „портокал", „ябълка", „банан", „риба", „бисквита"...
Развитието на езика у детето ви преминава през два основни етапа - пасивен (то разбира какво му казвате) и активен (то говори).
На възрастта на първите стъпки преобладава пасивната фаза, Погрешно е всъщност да я определяме като пасивна, защото по това време интелектът на детето ви прави сериозно усилие да разбере и възпроизведе родния език, който то чува около себе си.
Както отбелязахме в предишната глава, малкото дете за-почва да развива говора си, като гука. По-късно преминава към „изразителния жаргон", както го нарича Гезел - бърборборене, което наподобява звуците и ритмиката, свойствени на езика на възрастните. Не се колебайте да откликнете на жаргона му, отговаряйте му, бъбрейки като него, все едно че двамата си приказвате истински. Така не само го забавлявате, но и му помагате да развие усета си към езика.
Едновременно с „изразителния жаргон" се появяват и първите „фрази", съставени от една-единствена дума. Отделните думи представляват за детето цялостно твърдение: (Искам една)... бисквита!" Или: „(Вземи ме на)... ръце!" Или; „(Искам да отида)... навън!" Рядкост са родителите, които) остават безчувствени към този затрогващ начин на общуване. Няма да забравя една случка с най-малкия ми син, по онова време осеммесечен. Бяхме в едно бунгало на брега на морето. Тъкмо си бях полегнал следобед, и той ме задърпа, като умолително произнесе: „Вън... море... плаж!"
Когато детето стане на година и половина, то започва да замества бъбренето си с истински думи. Играта на говорене се превръща в социално общуване. Речникът му съдържа от три-четири до сто думи. То започва спонтанно да образува фрази от по две думи като „виж това" или „ела тук", или „довиждане кола", или „дава сладкиш".
Богатството на речника на детето ви и достигнатото от нега езиково равнище ще зависят до голяма степен от начина, по който сте му говорили и сте включвали езика в игрите му. Няма такава играчка или такъв компютър, който да го научи да говори, както вие можете да сторите това.
Ето че домът ви се е превърнал в „училище", в което детето ви изследва вселената си весело и жизнерадостно и извлича от това поука. Това училище се нуждае само от още един допълнителен елемент - информиран учител. Тук излизате на сцената вие и съпругът ви. За да изиграете ролята на учителя, ви е необходимо да знаете как се развива детето ви на тази възраст. Затова не е зле да проследите това развитие в някоя книга като например „Малкото дете в съвременната цивилизация" на Гезел. В нея ще намерите глави, подробно описващи типичното поведение на дете на една година, на година и три месеца, на година и половина. Като четете например главата, посветена на бебето на година и три месеца, ще научите какво е обичайното му поведение през деня и ще намерите указания за съня, храненето, изхождането, къпането, дрехите, индивидуалната дейност и социалното чувство на тази възраст.
Ще трябва освен това да прочетете и главата за двегодишното дете, защото не е изключено някои черти, свойствени на тази възраст, да се промъкнат в поведението на вашето по-малко бебе.
Ще ви е необходимо и да знаете кои методи на обучение са успешни с прохождащите деца и кои са обречени на провал. Главното е да не принуждавате малкото дете да се сблъсква със среда, предназначена само за възрастни, наситена с ценни и чупливи предмети, който го излагат на непрекъснати забрани.
Следният пример добре илюстрира тази опасност. Лекувах една майка и дъщеря й. Първия път, когато майката доведе седемгодишната си дъщеря, с нея беше и синът й -на година и половина. Майката и момченцето останаха да седят в чакалнята, докато аз разговарях с момичето в кабинета си. Майката не бе донесла абсолютно нищо, за да може детето да се занимава по време на едночасовия сеанс. Макар да бе лято и кабинетът ми да бе близо до морето, тя и не помисли да заведе малкия на плажа, където би могъл да си поиграе спокойно, докато чака.
Предполагам, че наистина се надяваше бебето й да стои мирно, докато тя си чете списанието. Но, разбира се, не стана така. Часът, който прекарах в кабинета си с момичето, бе озвучен от голяма тупурдия и викове „не, не" от страна на майката. На какво научи тя детето си през този час? ; На следното: „Не проявявай инициатива. Бъди пасивен и спокоен. Стой мирен и не изследвай нищо."
Ясно е, че не можем да минем без забрани. Но те трябва да се ограничат до огъня в камината и в пещта, до истинските опасности, които не сме в състояние да отстраним от обкръжението ей. И когато казвате на бебето „не, не", не се задоволявайте само с „не, не" и „не пипай". То няма да схване, че забраната се отнася само до определени неща.
Употребявайте думи, които обясняват, като „не, печката пари" или „не, огънят ще опари бебето", или „не, по улицата не се тича, бебето ще се удари". Така ще му дадете да разбере, че конкретният предмет (печката или огъня) е опасен а ще го нарани. А няма да му внушите чувството, че всичко около него, крие заплахи и не бива да се пипа.
Един от най-добрите начини да попречите на бебето да направи нещо, е да го разсеете. Ние, родителите, имаме късмет, че бебетата много лесно се разсейват. Когато използваме това тяхно качество, ние сме като магьосник, който казва на детето: „Хей! Виж какъв поразителен, чудесен, фантастичен фокус Ще ти покажа, а после ще го направиш й ти! " (Стой по-далеч от тази жица или от горещата печка, в която щеше да се блъснеш!).
Прохождащото дете проявява предимно активно и двигателно поведение; неизбежно е при това положение да не събори някой предмет или да не се препъне в нещо.
Важно е вие, учителят в неговия дом-училище, да не превръщате в драма всяко негово падане. Ако не се спускате да го вдигате всеки път, когато падне, то ще става и само. А ако му спестите коментарите си, когато блъсне или събори предмет, тези дребни инциденти ще му се струват само като временно и досадно прекъсване на игровата му активност. Така ще укрепне доверието му в себе си и падането ще се превърне в част от редовната му изследователска дейност.
Пляскането по дупето е възпитателен метод, към който за съжаление си позволяват да прибягват някои родители на деца на тази възраст. Освен в много редки случаи дете под две години не се бие.
Ако детето упорства да пресича улицата тичешком, може да ви се наложи да го плеснете. Но по-добре насочвайте поведението му, като организирате семейната среда така, че да не влече стотици забрани. Действайте по метода на разсейването и дори на физическата принуда, без да прибягвате до телесни наказания.
Запазете си пляскането за по-късно и не го прилагайте на дете под две години. Ако забележите, че прекалено често се ядосвате и „му давате да се разбере", значи имате нужда от специалист, който ще ви помогне да преодолеете психологическите си проблеми.
Една от причините, поради които много родители удрят децата си, е, че смятат поведението им за умишлено лошо. Например майката сварва детето си в библиотеката да къса страниците на най-хубавата й книга. Тя мисли, че то го прави от враждебност, от лошотия и го удря. Само че няма нищо такова. Четиригодишното дете може да действа, подтиквано от враждебни и разрушителни чувства, но не и дете под две години.
За последното да къса страници от книга е само част от научната му експедиция в света на книгите. Впрочем то няма да се задоволи да скъса страниците, ами и ще си ги пъхне в устата.
Майката не бива да смесва нормалното държане на бебе, изследващо вселената си, и враждебното поведение на по-голямо дете. Не може да се упреква бебето, че има реакции, свойствени на възрастта му.
Съществува и един деликатен за много майки въпрос -да накарат детето си да яде. Това е възрастта, в която се появяват проблемите с храненето. Но освен ако не става дума за сериозно заболяване, такива не би трябвало да има.
Освен психологически - родителите явно не са добри учители по този предмет.
Да видим, заедно какво се случва най-често. Към първия си рожден ден бебето обикновено става капризно и вече не се храни така добре. Да не се изненадваме, защото ако продължаваше да яде като в началото, скоро щяхме да го показваме в цирка като феномен. Едногодишното дете просто проявява своята индивидуалност във вкусовите си предпочитания. Освен това, както и при възрастните, апетитът му не е един и същ всеки ден или всяка седмица. Но често майката загубва търпение, като вижда, че детето й яде малко. Раздразнена и обезпокоена, тя се опитва да го принуди да се храни. „Томи, изяж си морковите, ако искаш да станеш голям и силен." От този миг двамата навлизат в омагьосан кръг. Колкото повече настоява майката, толкова по-капризно и враждебно става детето. Колкото по-малко яде то, толкова повече се тревожи тя, толкова по-настоятелна става и все повече го глези, за да го накара да яде. И ето че за нула време се озовава лице в лице с доскоро несъществуващ проблем.
Всичко това е напълно ненужно. Защо? Просто защото ние, родителите, имаме един силен съюзник: естественият глад на детето. Ако му предложим разнообразни, рационално подбрани ястия и го оставим да се оправя само, то ще яде достатъчно, за да си остане, здраво и силно. Но трябва да уважаваме индивидуалността му, изразявана в хранителните му навици. Оставете вкуса му да се променя с всеки изминал месец и апетитът му - с всеки изминал ден. Какво да направите, ако внезапно отхвърли някой зеленчук или плод, който е обожавало допреди седмица? Позволете му да го отхвърли и не се опитвайте да го насилвате или да му се подмазвате, за да го изяде. Ако предлагате на детето си пълноценни и разнообразни ястия и ако му дадете възможност да яде според потребностите си, никога няма да имате проблем с храненето.
Възрастта на прохождането е периодът, през който детето ви започва да се разсейва по време на ядене. Това се дължи отчасти на намаления му апетит и отчасти на това, че в храненето се включват много по-интересни от самото ядене елементи. Под елементи разбирам такива завладяващи дейности като превръщането на ястието в каша, тропа-нето по масата с лъжица или хвърлянето на земята на всичко, което му попадне. Това поведение понякога много дразни майката. Важно е обаче да се приеме, че за малкото дете то е нормално. Че не става дума за умишлено противопоставяне или предизвикателство спрямо майката. Как все пак да реагирате? Понякога можете търпеливо да му давате по няколко лъжици в интервалите между периодите на игра и разсейване. Друг път, ако видите, че изобщо не се интересува от това, което яде, и че иска само да играе, кажете си, че се е нахранило. Свалете го от столчето му и вдигнете масата. Ако започне да хленчи или се разплаче, опитайте още веднъж.
Сега стигаме до следния важен въпрос: как да научите малкото дете да се храни самостоятелно? Ще ви кажа - просто му дайте тази възможност.
Ако сте разрешавали на шестмесечното си бебе само да държи бисквитата, вие сте го подготвили и само да се храни с лъжица. Бебето, което никога не е яло с пръстите си във възрастта между шест месеца и една година, вероятно ще закъснее с тази дейност.
Към края на първата година детето ви вероятно ще сграбчи лъжицата или ще даде някакъв знак, че желае да яде без чужда помощ. Оставете го да опита. Няма съмнение, че вие ще го нахраните по-бързо и по-добре, но не се поддавайте на това изкушение. Ако продължавате да го храните, няма да му помогнете да засили доверието в себе си и инициативността си.
Повечето деца проявяват желание да се хранят сами с лъжица още щом проходят - във възрастта между година и година и половина. Не, им ли предоставите тази възможност тогава или малко по-късно, към две години, в самостоятелното хранене няма да има вече нищо вълнуващо и детето ще предпочете майка му да продължава да му дава да яде.
Друга област, която създава на родителите излишни трудности, е приучването на детето да ходи в гърне.. В това отношение повечето от книгите за отглеждане на деца дават доста неясни указания. Майката, която се опитва да научи на това първото си дете, е оставена да се оправя сама. Един от най-важните въпроси е кога да започне. Много майки бързат да се отърват от проблема с пелените. Как да ги упрекне човек? Неприятно е и ви създава работа. Денят, в който детето може да мине без пелени и само да задоволява нуждите си, е добре дошъл. Трябва обаче да се запитаме на кой стадий от развитието му е разумно да очакваме това от него.
Както казах в предишната глава, нервно-мускулната система на дете под две години е недостатъчна зряла, за да контролира червата и пикочния му мехур. Ако започнете да го слагате на гърне-по-рано, това ще е или катастрофа от психологическа гледна точка, или просто загуба на време и излишна принуда и за майката, и за детето. Така че забравете за гърнето до двегодишната му възраст. Ще поговорим за него в следващата глава, когато стигнем до съответния стадий на развитие.
Не е изключено да срещнете някоя съседка, която гордо да се похвали, че нейният Хоумър е престанал да се напишква на година и три месеца. Възможно е твърдението й да ви впечатли и да се запитате дали й вие не трябва да направите нещо по въпроса. И двете обаче не знаете, че Хоумър може би ще започне да се напишква на четири или петгодишна възраст и че това би могло да трае с години. Седнете, отпуснете се и се примирете за още известно време с пелените. Те не са кой знае каква грижа. Ще се върнем на тази тема, когато детето ви достигне подходящата възраст. Сега ще се спра на един твърде деликатен за много родители въпрос: отношението на детето към собственото му тяло.
Да предположим, че къпят бебе на годинка или на година и три месеца. То с удоволствие изследва тялото си заедно с разните му израстъци и прави забележителни открития. Хваща ушите си и дърпа меката им част. Коментар на майката: „Виж го как си играе с ушичките. Много будно дете е!" После открива пръстите на краката си и се заиграва с тях. Майката се радва: „Ах, че хубаво си играе с пръстчетата!" Следва откритието на пениса. Мислите ли, че майката ще възкликне: „Забележително дете е, играе си с пениса!" Със сигурност не. Тя по-скоро ще го плесне през ръката или ще му покаже по друг начин, че върши нещо лошо. Боя се, че подобни тъжни сцени се разиграват в прекалено много домове.
На какво научава майката детето си по този начин? Трябва да се каже преди всичко, че така нареченият сексуален проблем не съществува за малкото дете; той фигурира само в ума на майката. За детето пенисът му сам по себе си не е по-интересен от ушите или пръстите на краката му. Ние, възрастните, го подтикваме да изпитва нездрав интерес към половите си органи, като преувеличаваме значението им и пораждаме у него чувството, че става дума за забранена област от тялото му.
Когато майката реагира както описах това по-горе, тя сякаш казва на детето си: „Имаш хубави уши и с право си играещ с тях; имаш прекрасни пръсти на ръцете и можеш да си служиш с тях; и пръстите на краката ти са много сладки, забавлявай се на воля. Но е лошо и мръсно да си играеш с половите си органи. Тази част от тялото ти е грозна."
По същия начин можем да внушим на малкото чувство за вина по повод интереса му към пръстите на краката. Как ли? Нищо по-лесно. Първия път, когато ги пипне, го пляскаме през ръката и му се скарваме: „Лошо дете, я да не пипаш там!" Следим също пръстите на краката му да са винаги скрити. Казваме: „Бързо си обуй чорапките! Да не искаш всички да видят краката ти!" Когато го учим как се наричат частите на тялото му, пропускаме думата „крака". Използваме всички средства, за да превърнем пръстите на краката в забранена област.
Какви ще са реакциите и чувствата на така обработеното дете по-късно? Класическата игра на „доктор" ще изглежда доста необичайно в квартал, в който децата са научени да гледат на краката си по описания начин. Шестгодишните хлапета срамежливо ще си шушнат: „Ще ти покажа краката си, ако и ти ми покажеш твоите."
В зряла възраст те ще посещават барове и кабарета от съвсем друг тип. Вместо голи гърди в списанията ще се мъдрят голи крака. Мъжете ще плащат, за да видят на сцената млади жени, крито бавно и сладострастно свалят чорапите си, за да изложат на показ пръстите на краката си. Смешно ли е? Разбира се. Но ако възрастните обикновено не се държат така, то е само защото ние се отнасяме много по-мъдро към децата си, когато изследват краката си, отколкото когато изследват половите си органи.
Какво да правим, когато едно дете под две години открие половите си органи? Точно същото, което правим, когато открива друга част от тялото си. Така половите органи няма да се превърнат в забранени области, окончателно свързвани в детския ум със срама и злото. А ние ще сме помогнали на детето да си изгради здравословно отношение към тялото и секса, когато порасне.
Трябва да го научим и как се казват половите и отделителните му органи. В нашата култура имената им обикновено се премълчават. Майките обичат да назовават частите на тялото на децата си и да играят с тях на следната игра: „Къде е нослето? Пипни нослето. Къде е ушенцето? Пипни ушенцето." Но случва ли им се да продължат играта с въпроса: „Къде е пишлето? Пипни пишлето." Малко е вероятно. За съжаление стане ли дума за деца, не само обикновените хора, но и специалистите избягват имената на половите органи. Така в една известна книга се препоръчва да научим децата да четат още от най-ранна възраст, като използваме речника на „тялото", и в тази връзка се предлагат думите: ръка, коляно, крак, глава, нос, коса, устни, пръсти, око, ухо, зъби, корем, уста, лакът, палец, език и рамо. И нито една, свързана с половите органи. А иначе списъкът съдържа някои относително трудни за детето думи, като устни и пръсти.
Така че научете детето си на думи като пенис, гърда и анус, точно както го учите да казва ръка или крак. Ако действате така, то ще изпитва положително чувство към тези части на тялото ей и ще ги приеме. С това ще му помогнете да избегне сексуалното затормозяване в по-късна възраст.
Стадият на прохождането може да се резюмира с едно изречение: това е възрастта на изследването. Вашето дете е млад пътешественик, който непрекъснато проучва вселената си, включително тялото си. Необходимо му е да укрепи дългите си и късите си мускули, както и да изразходва огромната енергия, дарена-му от природата. Но основният принцип, върху който почива всяко възпитание, гласи, че изучавайки света, детето трябва да изгради доверието в себе си. Трябва да се научи да разчита на все по-голямата си способност да ходи, да тича, да се катери-и скача, да строи къщи от кубчетата си, да си играе с колите и камиончетата си, с пясъка, пръстта и водата, с куклите и плюшените животни, да създава ритми и звуци, да се забавлява заедно с майка си, да произнася думи и изречения успоредно с развитието на говора си, да разглежда книжки и да слуша приказките, които му четат възрастните.
Ако му се даде възможност да играе и свободно да изследва една отворена за всеки стимул вселена, то със сигурност ще придобие доверие в себе си и ще постави второто стъкълце в оптичната система на самосъзнанието си. Ако обаче пътят му е затлачен от забрани, у него ще се развие съмнение в способностите му, което в зряла възраст ще се отрази пагубно на инициативността и динамизма му.
През периода на първите стъпки най-ценният дар, който можете да направите на младия пътешественик, е свободата да изследва. А това изисква от вас като майка Търпение и самоотдайност. Ще усетите раздразнение, когато след изпълнена с игри вечер домът ви заприлича на опустошен от ураган. Но спомнете си, че онези хубави къщи, в които не бихте повярвали, че има дете, в никакъв случай не могат да приютят и отгледат уверени в себе си същества.
С дете между една й две години майката трябва да избере една от двете възможности: или къщата й ще е безупречна, а детето изпълнено със съмнения и задръжки, или безредието ще е пълно, но детето ще расте с вяра в себе си. Ако се спрете на втората, ще осигурите на малкото най-добрите условия за преминаване към следващия стадий - стадия на „първото юношество".
ПЪРВО ЮНОШЕСТВО
(Първа част)
Възрастта на първите стъпки, за която говорихме, започва, когато детето ви проходи, тоест на около една година, и продължава горе-долу до края на втората година.
Но ако се опитаме да приложим тази схема към първородния ми син, ще видим, че той навлезе в етапа на първите стъпки на около деветмесечна възраст, защото точно тогава проходи. И макар схемата да сочи двегодишната възраст като начало на „първото юношество", за него то започна на около година и осем месеца. Как разбрахме ли? Ами той недвусмислено ни даде да разберем по следния начин: през целия период на първите стъпки, когато нещо не му харесваше, той казваше „не, не" със спокоен глас, без да настоява и без да прави истории. Но на около година и осем месеца в разстояние на една седмица изведнъж се превърна в друго дете. Когато го питахме иска ли нещо, крещеше с всичка сила: „Не, не и не, не искам!" Тогава ни стана ясно - макар да нямаше две години, той навлизаше в нов стадий на развитие. В емоционално отношение бе достигнал до своето „първо юношество".
Така че продължителността на стадиите в развитието може да е различна за отделните деца - всяко едно преминава през тях в посочения в тази книга ред, но следвайки собствения си ритъм, в някои моменти по-бърз, в други по-бавен.
Типичното поведение за първото юношество се забелязва при около 50% от децата, навършили две години; на същата възраст 25% вече са задминали етапа, а 25% още не са го достигнали.
Затова не смятайте, че детето ви задължително трябва да изживее различните фази в развитието си точно по начина, по който са описани. Примерите се. дават само за да привлекат вниманието ви върху вероятната посока на промените, които то ще претърпи. Важно е да знаете реда на етапите. Но детето ви ще остави отпечатъка на своята индивидуалност върху всеки от тях.
Развитието на детето не е равен и гладък път, водещ с течение на времето до по-зряло поведение. Напротив, то преминава през периоди на равновесие, следвани от периоди на неравновесие. Например първите стъпки са период на равновесие, а първото юношество (между две и три години) - на неравновесие. След това стадиите продължават да се редуват. Любопитно е, че природата сякаш е искала да запомним по-лесно този процес и е обозначила по-стабилните периоди с нечетни числа (1, З,5 години), а по-нестабилните - с четни (2,4 години).
Ако искате просто й разбираемо за всяка майка определение за равновесие и неравновесие, смятайте, че когато детето ви доставя радост с присъствието си (на три години например), то е в период на равновесие. А когато се държи като малко зловредно чудовище (на две години например), то е в период на неравновесие. Надявам се да съм ясен.
Първото юношество е стадий на преход - първия преход, който наблюдаваме в растежа на детето. Нарекох го „първо юношество" заради фрапиращата прилика с истинското юношество между тринайсет и деветнайсет години (което можем да наречем „второ юношество").
Преходът от детството към зрелостта се извършва между тринайсет и деветнайсет години. Преди да навърши тринайсет години, детето действа в границите, наложени му от родителите. То още не е достатъчно зряло, за да се проявява самостоятелно вътре в очертани от самото нега граници и според свои собствени закони. Но в рамките, определени от родителите му, бъдещият юноша вече е достигнал до известно психологическо равновесие. За да премине към по-висшето равновесие на възрастен човек, той трябва като начало да наруши равновесието на детството. Схванат ли бащата или майката този основен принцип, объркващата сложност на юношеското поведение веднага става обяснима. Тогава вече родителите могат да разберат защо юношата изпитва психологическа потребност да обича друг вид музика, да има друга прическа, да се облича другояче и изобщо да се държи не така, както възрастните изискват от него.
Марк Твен добре го е казал: „Когато бях шестнайсетгодишен, мислех, че баща ми е най-глупавият човек на света. А когато навърших двайсет, направо не можех да повярвам колко много е научил за пет години!"
И двете юношества са етапи на бури и напрежение, изпълнени с отрицание и бунт.
Много е важно родителите да схванат положителните аспекти на онова, което нарекохме неравновесие. Тези от тях, които вече имат опит, наричат това време „ужасната година- и се боят от него. Но да погледнем на нещата от друг ъгъл: да вземем едно дете между година и четири месеца и година и половина. То е още бебе. Как може природата да го превърне в тригодишно дете, чиято личност да притежава зрелостта, характерна за дете, а не за бебе? Майката природа не може да извърши тази промяна, без да наруши равновесието, достигнато от бебето. Затова, когато най-малкият ни син започна високо да крещи „не, не!" още на година и осем месеца, ние разбрахме, че бебешкото му равновесие се пропуква.
Въпреки трудностите, които поведението на отричане и противопоставяне на двегодишното ви дете ще ви причинят, спомнете си, че наистина става дума за положителна фаза в развитието му, без която то ще застине в бебешкото си равновесие.
Преди време една приятелка, не особено запозната с детската психология, ми написа по повод на дъщеря си, тогава на около две години и половина, следното: отивали в магазина, когато малката внезапно клекнала на тротоара и отказала да помръдне и на сантиметър за голямо учудване на майка си, която никога не я била виждала да се държи така.
Та приятелката ми ме питаше: „Защо прави това?" Най-простият отговор несъмнено би бил: „Защото е на две години и половина!"
Тя впрочем веднага щеше да разбере защо дъщеричката й постъпва по този начин, ако бе прочела описанието на дете на две години и половина в „Малкото дете в съвременната цивилизация" на д-р Гезел. Ето какво се казва там:
Ако накараме група родители да определят с тайно гласуване най-уморителния период от предучилищната възраст на децата им, мнозинството с положителност биха посочили две години и половина, защото на тази възраст децата проявяват крайности. Ето защо честотната крива на пердаха достига своя връх точно тогава."
На този стадий детето не се вписва добре в никоя социална група и не е истински склонно да общува със себеподобните си. То все още се нуждае от майка си. Майката е слънцето, около което се върти младата планета.
Обикновено детето е упорито и непреклонно. Изисква желанията му да бъдат задоволявани на минутата. Не си пада по компромисите, не обича да дели онова, което смята за свое, зле се приспособява към реалността. Не приема никакво изменение в съществуващото. Яростно протестира, ако мама или татко променят или прескочат някоя дума в позната песен или приказка. Възприема всяка рутинна домашна дейност като поредност от строго определени събития и абсолютно държи да се спазва установения ред. С това ни напомня за някой придирчив стар ерген перфекционист с веднъж завинаги изработени навици. Но за разлика от ергена детето може изцяло и внезапно да се промени. Давате му плодов сок в стъклена чаша, то иска в порцеланова. Предлагате му порцеланова, то държи на стъклена. Детето е тиранично. То обича да заповядва. Държи се като малък цар, като господар на къщата. Опитва се да върши неща, с които очевидно не може да се справи само, като наиример да си завърже връзките на обувките, и категорично отказва да приеме помощта ви. А когато забележи че не се получава, избухва в сълзи и прави страхотна сцена. Може дори да ви обвини, че не сте му помогнали.
Този период е и време на силни изблици, на бури и напрежения, на чести смени на настроението. На всякакви крайности. Детето често се затруднява да направи и най-прост избор и да се спре на него окончателно. То се колебае, разтърсвано от противоречиви чувства, които го тласкат от „искам това" до „не го искам" и от „искам да правя еди какво си" до „не искам да правя нищо". Понякога взимането на такова просто решение като това дали иска сладолед и дали да спрат да му купят може да предизвика у него остра криза на нерешителност.
По същото време то, бие всякакви рекорди във всички области - може да прави едно и също нещо неопределено дълго време или да повтаря все една и съща фраза или дума, докато на майката й дойде до гуша и помоли за милост. Трудно приема новостите като ястие, което не е опитвало, или дреха, която току-що сте му купили. Необходима му е сигурността на старото и познатото. Затова обича ритуалите: всичко трябва да се прави винаги по един И същи начин. Детето на две години и половина е известно със своята взискателност. Не му противопоставяйте вашата! С дете на тази възраст трябва да се отнасяме с много търпение. Способността му да дели, да чака, да отстъпва е силно ограничена.
Колкото до положителния аспект, нека кажем, че през този период детето се налага със своята бодрост, ентусиазъм, енергия. Ако майката прояви разбиране, тя ще може да го оцени и да открие различните страни на обаятелната му личност. Защото понякога то умее да бъде и чаровно с цялата си буйност, наивност, въображение, въодушевление, щедрост, с възторга си от новия и непокътнат свят, който открива. А какво научава детето ви на този стадий от развитието си? Майката на такъв „пръв юноша" несъмнено ще ви отговори със същата фраза, която би използвала майка на истински юноша: „Питам се научава ли нещо друго, освен да бъде непоносим и да ме дразни!" И нека бъдем честни - има немалко истина в тези майчини жалби.
Но ако погледнете отвъд всекидневните изпитания, на които ви подлага, ще разберете, че детето ви е на път да .открие своята индивидуалност, противопоставяйки я на социалния конформизъм. (Това е умаленият образ на развитието му между тринайсет и деветнайсет години.)
Спомнете си, че новороденото не съзнава „аз"-а си. Трябва му известно време, за да различи своя „аз" от „не-аз"-а на вселената си. През стадия, за който говорим, вашето дете за пръв път придобива истинско чувство за уникалната си личност. И едно от нещата, което задължително трябва да направи, за да придобие това чувство за самоличност, е да се противопостави на родителите си, като възприеме отрицателно поведение. За да определи какво представлява и какво иска, то трябва да премине през фазата на отричане и предизвикателство:
С други думи придобиването на отрицателно самосъзнание е част от борбата, водена на тази възраст за придобиването на положително самосъзнание.
Трудно е да се опише с думи разликата между чувствата за собствена индивидуалност у проходилото дете и у същото дете по време на първото юношество. „Младият турист" притежава наивна, невинна, спонтанна способност за експанзия, защото е още бебе, макар да умее да се придвижва. Докато същото това дете в първото си юношество е загубило своята наивност, невинност, спонтанност. За него животът вече не е еднопосочен, а има две посоки на движение. За пръв зът в младия си живот то се сблъсква с мощни противоречиви тенденции вътре в себе си. Поведението му показва, че непрекъснато се пита: „Хей, накъде да се запътя? Дали да се върна назад и пак да стана бебе, или да вървя напред и да се превърна в дете? Какво точно искам? Дали онова, което родителите ми ме карат, или онова, което искам аз, тоест точно обратното? Пък и дали е само обратното? И кое е това „аз", което желае всичко това? И кой съм аз всъщност?"
Един пример от света на „големите" юноши може да ни помогне да уточним това типично поведение на двегодишното дете. Петнайсетгодишна ученичка отива да си купува рокля с майка си. Пробва много рокли, но все не може да се реши. Накрая се обръща хъм майка си и я пита: „Коя да взема?" Майката казва: „Струва ми се, че синята ще ти отива". На което момичето сухо отвръща: „О, мамо, винаги се опитваш да ми повлияеш!"
След няколко месеца двете отново пазаруват, като този път търсят бална рокля, и момичето, което отново не може да вземе решение, се обръща към майка си за съвет. Поучена от предишния път, майката казва: „Сигурна съм, че можеш да избереш сама." Девойката: „О, мамо, никога не ми помагаш, когато имам нужда!" Майката е абсолютно сразена. Когато ми разказа тази история, тя възкликна: „Струва ми се, че никога няма да ги разбера тези юноши!"
А всъщност, стига човек да е информиран, не е трудно да се разбере противоречивото поведение на девойката. Юношеството е преход между детството и зрелостта. Първия път момичето е искало главно да бъде възрастен човек. Затова не е пожелало мама да му помогне. Втория път е изпитвало желание да бъде зависимо, да си остане момиченце, затова се е нуждаело от майчината помощ.
„Първото юношество" притежава сходни черти. Най-често то се характеризира с „остави, мамо, мога и сам". Детето отказва помощта на майка си например в обличането и ядосано възкликва: „Аз сам!"
В други случаи обаче то се лепва за майка си, заявявайки, че е още бебе, и настоява тя да прави всичко вместо него. Също като юношата двегодишното дете всекичасно и всекидневно се люшка напред-назад между стремежа си към самостоятелност и желанието да остане в инфантилна зависимост от майка си. То приема облика на „господин Да-Не". Поради тази причина налаганите му ограничения трябва да бъдат гъвкави. Погрешно е да се принуждава дете на тази възраст да спазва строги принципи по отношение на обличането, часа за къпане и пр. Абсолютните и неизменни правила просто са неприложими на този стадий от развитието, дотолкова той е съставен от сложни чувства и стремежи. Общо взето, желателно е родителите да не налагат точни и ясно определени правила и ограничения, преди детето да навърши три години. Но между втория и третия рожден ден те биха могли печелившо да последват мъдрия съвет на Емерсън: „Глупавото постоянство е демонът на дребния дух".
Значи новата задача, поставена на детето през този стадий и развитие, е да придобие силен усет за своята индивидуалност, дълбоко чувство за това, което е. В същото време обаче то трябва да се научи да се съобразява с очакванията на обществото (тоест на тази възраст главно на родителите).
И тук нещата могат да тръгнат на зле по два начина. Ако родителите упражняват твърде строг контрол и изискват абсолютно подчинение, детето става прекалено послушно. Сещам се за едно познато момченце, което така и не премина през стадия на противопоставяне, типичен за двегодишните, защото майка му просто не му позволи. Тя направо го дресира да бъде пасивно и покорно. Не търпеше никакъв импулсивен порив или емоционален изблик, така характерни за възрастта му. Напротив, награждаваше сина си всеки път, когато се държеше спокойно, пасивно и „мило". Тази система действаше отлично в смисъл, че, за майката въпросният стадий на развитие съвсем не беше изпитание, напротив, премина относително безболезнено, но не свърши работа на детето. Когато то тръгна на детско училище1, учителката забеляза, че е плахо, не си играе с другите деца и е по-скоро затворено. Явно майката прекалено добре го бе приучила към пасивност и кротост. А подобно поведение можеше да го превърне в стеснителен и лишен от агресивност мъж, неспособен да се впусне в живота и да предприеме нещо ново.
Но не всички деца се огъват така лесно пред строгостта на родителите си. Някои малчугани по природа са по-издръжливи от други. Тогава излишъкът от строгост се сблъсква с яростната съпротива на детето, готово да се бори докрай, но не и да отстъпи. И цялото,първо юношество се превръща в конфликт между две воли -. на родителите и на детето. При това няма значение кой ще спечели, тъй като детето със сигурност губи онова, което би могло да придобие през този период.
Възможно е също, като се натъкне на прекалена властност, детето да се подчини външно, потискайки своята враждебност. То неохотно ще прави каквото се иска от него, но ще стане притворно. При всеки удобен случаи, когато не го виждат, ще освобождава по малко от враждебността си върху околните, ще счупи нещо, ще ощипе сестра си или ще извърши друго недоброжелателно или разрушително действие. А като порасне, нищо чудно да стане добродетелен и нетолерантен моралист, външно изтъкан от благочестиви принципи, но дълбоко в себе си изпълнен с враждебност. Точно като описаните от Исус фарисеи: „Варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а отвътре са пълни с мъртвешки кости и с всякаква нечистота." (Евангелие от Матея, 23, 27)
Все по това време може да възникне и друг проблем -този на майката, която се бои да упражни авторитета си. Тя отстъпва на всички изисквания на детето,,като незабавно разширява определените от нея граници, щом то откаже да се вмести в тях. Така детето винаги има последната дума. Скоро се оказва, че ролите в семейството са разменени. Господар е детето, а не родителите. Така се стига до „синдрома на гаменчето". Този тип деца абсолютно не се научават да се съобразяват с реалностите през първото си юношество, а това им създава многобройни трудности, когато отидат в детски дом и открият, че учителката и другите деца изискват от тях елементарно уважение към обществените норми. На такова уважение те са неспособни, защото майката не го е възпитала у тях през стадия на първото юношество.
Огледайте се около вас. Сигурно познавате ужасно стеснителни и притеснени хора, както и хора покорни и конформистки настроени. Човек би казал, че те никога не се отпускат - толкова са напрегнати, докачливи, пълни с предразсъдъци. Други пък са винаги в опозиция. Можете да сте сигурни, че ще заемат обратното становище по какъвто и да е въпрос. В различните клубове и сдружения точно те винаги създават проблеми, тъй като имат психологическа потребност винаги да се борят срещу някого или нещо. Прекалено покорните възрастни, както и вечно непокорните са били в мнозинството си „зле подхванати" на прага на детството си, което обикновено започва с периода, наречен от нас „първо юношество".
Сподели с приятели: |