Лекции за дзен-будизма I. Изток и Запад
IV.Природата на съзнанието, потискане и де-потискане
Изтегляне 2.58 Mb.
|
| IV.Природата на съзнанието, потискане и де-потискане
В предишната глава се опитах да очертая тези идеи за човека и човешкото съществуване, които лежат в основата на “хуманистическата” психоанализа. Тя ги разделя от всички други хуманистически, философски и религиозни учения. Сега следва да разгледаме специфичните подходи на психоанализата за решението на поставените цели. Най-характерният елемент на психоаналитичният подход, разбира се, е стремежа да се направи несъзнателното съзнателно, или, казано с думите на Фройд, да преобразува То в Аз. Но тази формула не е толкова проста, колкото изглежда. Веднага ще възникнат въпросите: Какво е това безсъзнателно73? Какво е това потискане? Как несъзнателно се прави съзнателно? Ако това се случва, то какъв е резултата? На първо място следва да вземем под внимание, че термините “съзнателно” и “несъзнателно” се използват в няколко различни значения. В едно от тях, което може да се нарече функционално, “съзнателното” и “несъзнателното” се отнасят към субективното състояние на индивида. Казвайки, че осъзнава това или онова психическо съдържание, ние имаме на предвид, че индивида си дава сметка за своите чувства, желания, съждения и т.н. Несъзнателното в същия смисъл се отнася към състоянията, в които човека не си дава сметка за вътрешните си преживявания. Ако индивида въобще няма представа за каквито и да е свои преживявания, включително сензорните, той би бил подобен на личността, която се явява несъзнателна. Казвайки, че човека осъзнава някакви афекти и други, - имам на предвид, че той е съзнателен в тази граница, в която става въпрос за тези чувства. Несъзнателността на някои афекти, означава че човекът не ги осъзнава. Трябва да запомним, че “несъзнателно” се отнася не до отсъствието на някакви импулси, чувства, страхове и т.н., а само до отсъствието на сметка за тези импулси. От функционалното значение на термините “съзнателно” и “несъзнателно” изцяло се отличава друго, свързано с определена топика и локализация на съдържанието на тези понятия. Тук “съзнанието” съществува като една част от човека със своето специфично съдържание, а “несъзнателното” представлява друга част с различно специфично съдържание. За Фройд несъзнателното било в своята същност, място на обитаване на ирационалното. При Юнг всичко се преобръща: в несъзнателното пребивават дълбоки източници на мъдрост, докато съзнанието се явява интелектуалната част от личността. От тази гледна точка несъзнателното представлява нещо като мазе на къща, където се натрупва всичко, за което няма място на горните етажи. При Фройд това мазе, основно съдържа човешките пороци, при Юнг – по преимущество човешките мъдрости. Както подчертаваше Х. С. Съливан, използването на понятието “несъзнателно” на някакво място се явява неудовлетворително и в значителна степен безсъдържателен образ на психичните факти. Мога да добавя, че предпочитанието, отдавано на такова, по-скоро субстанциално, отколкото функционално, представяне, съответства на общата тенденция на модерната западна култура: да възприемат всичко с определенията на вещите, които имаме, а не с определенията на битието. Имаме проблеми с тревогата, имаме безсъние, имаме депресия, имаме психоаналитик, подобно на това както имаме автомобил, дом и деца. В същия дух имаме “несъзнателно”. Неслучайно много употребяват вместо “несъзнателно” думата “подсъзнателно”. Причината тук е очевидна: “подсъзнателно” е по-добра дума за локализация. Мога да кажа че аз съм “несъзнателен” относно нещо, но не мога да кажа аз съм “подсъзнателен” по този повод. Понятието “съзнание” се използва в още едно значение, което също води до объркване. Съзнателното се отъждествява с интелектуална рефлексия74, там където несъзнателното се разглежда като нерефлексивен опит. Разбира се, такава употреба на термините “съзнание” и “несъзнателно” не предизвиква възражение, ако само то по най-ясен начин се отличава от първите две значения. Въпреки това не ми изглежда удачно: интелектуалната рефлексия, несъмнено, винаги да е съзнателна, но далеч не всички осъзнават представата за рефлексия на интелекта. Гледайки определен човек, аз си давам сметка както за това какъв е той, така и за моето отношение към него; но това съзнание ще бъде идентично с интелектуалната рефлексия само в случай, че съм отделил себе от дадения човек в субект-обектното отношение. Равните вдишвания, които аз осъзнавам, означават нещо друго в сравнение с моите размишления за моето дишане. Всъщност, струва си да се замисля за моето дишане, за това че не си давам сметка за него. Същото може да бъде казано за всички действия, с помощта на които съотнасям себе си със света. По повод на това ще кажа няколко думи по-надолу. Решавайки да говоря за несъзнателното и съзнателното по-скоро като за състояния, в които човек дава или не дава на себе си сметка, отколкото като за “части” от личностите или за какво и да е специфично съдържание, ние сме длъжни сега да разгледаме въпроса за това какво възпрепятства осъзнаването на нашия опит. С други думи, защо той не става съзнателен. Но преди да се обърнем към тази тема, необходимо е отначало да отговорим на още един въпрос. В психоаналитичен контекст се предполага, че съзнанието е надарено с по-големи ценности, отколкото несъзнателното. Но ако е така, тогава за какво ни е трябвало да се стремим към разширение на сферата на съзнанието? Напротив, практически очевидно е, че съзнанието, като такова, няма собствени ценности. Преобладаващата част на това което се съдържа в съзнанието на хората, - измислици, измами, бълнуване. Основно то се обяснява не толкова с това, че хората не са способни да видят истината, колкото със социални причини. През по-голямата част от човешката история (с изключение на няколко първобитни общества) незначително малцинство управлявало и експлоатирало мнозинството свои събратя. Това малцинство обикновено прибягвало към силата, но само сила не е достатъчна. Мнозинството било длъжно да приема експлоатацията по добра воля, а това е възможно само в случай, че съзнанието на хората е пълно с всякакъв вид лъжи, измислици, оправдаващи и обясняващи властта на малцинството. Но това не е единствената причина за факта, че в съзнанието на хората повечето от прозренията за себе си, за другите хора, обществото са измислици. В своето историческо развитие всяко общество, се стреми към оцеляване, става заложник на тази определена форма, в която се е развивало, и точно за това в полза на самосъхранението игнорират широките цели, общи за всички хора. Такова противоречие между социално и универсално води към производството (по цялата социална стълбица) на всякакъв вид измислици и илюзии, функциите на които се явяват отричане и рационализация на дихотомиите между общочовешките цели и целите на даденото общество. Точно за това можем да кажем, че съдържанието на съзнанието в голяма част представлява измислици и халюцинации, както и че реалността в него отсъства. Съзнанието само по себе си не е нещо желано. Само там, където е скрита реалността (а именно несъзнателна) се открива и за това престава да бъде скрита (а именно става съзнателна), достигайки до нещо ценностно. Ние ще се върнем пак към този въпрос. Сега бих искал да подчертая, че нашето съзнание в голяма част е “лъжливо съзнание”, при това измислените и нереалните понятия го запълват главно с образа на обществото. Но обществото действа не толкова с вливане на измислици в нашето съзнание. То също така възпрепятства осъзнаването на реалността. Това ни въвежда направо в централния проблем: как се осъществява потискането, от къде идва безсъзнателното. Животното е неотделимо със съзнанието за заобикалящите го вещи. Използвайки терминологията на Р. М. Бък, можем да го наречем “просто съзнание”. Структурата на човешкия мозък, който е по-голям по размер и много по-сложен, отколкото е при животното, ни позволява да излезнем отвъд границите на простото съзнание и се явява основата на самосъзнанието, осъзнаването на себе си като субект на опита.75 Възможно е, в силата на своята значителна сложност този процес на осъзнаване на човека може да произхожда по няколко начина, и, за да може да бъде осъзнат какъвто и да е опит, той трябва да бъде разбран в тези категории, на които се строи съзнателното мислене. Една от тези категории, например е пространството и времето, които могат да бъдат универсални, да представят общите за всички хора категории на възприятието. Други категории (като например, причинност) могат да бъдат значими за много хора, но не за всички форми на съзнателното възприятие. Има категории, които са за още по-малките общности, различаващи се от култура към култура. Във всеки случай, опита може да бъде осъзнат само в случай, че се възприема и подрежда в контекста на концептуалната система и се съотнася с нейните категории76. Самата тази система се явява резултат от социалната еволюция. Всяко общество посредством своята жизнена практика и свойствените му начини да чувства, възприема, съотнася себе си със света, изработва система за категории, които определят формата на съзнанието. Тази система определя формите на съзнание и действа по подобие на социално обусловен филтър. Опитът не може да навлезе в съзнанието, ако не може да премине през този филтър. В такъв случай въпроса може да бъде описан по следния начин: как работи този “социален филтър”, защо през него преминава един опит, докато друг не достига до съзнанието? Преди всичко трябва да имаме на предвид, че значителна част от опита е трудна за осъзнатото възприятие. Забележимо е, че най-лесно за разбирането на възприемането на физическия опит се явява болката; не е трудно да се възприемат също и сексуалното влечение, глада и т.н. Очевидно е, че лесния достъп до съзнанието има усещания, свързани със самосъхранението на индивида и групата. Но там, където става въпрос за много проницателен или комплексен опит, да кажем “съзерцанието на напъпващата роза рано сутрин с капка роса на нея, докато въздуха е още прохладен, когато изгрява слънцето и пеят птици”, този опит, леко навлизащ в полето на съзнанието в няколко култури (например, в Япония), като правило, остава неосъзнат в съвременната западна култура като недостатъчно “важен”, не “събитиен” – той остава незабелязан. Това, дали се осъзнава тънкия афективен опит или не, зависи от степента на култивацията му в тази култура. Има множество афективни преживявания, за които в един език няма подходящи думи, докато други език е богат на думи, изразяващи такива чувства. В английския език една дума “love”77, покрива областта на опита от симпатии до еротичната страст – даже въплътен до братска и майчина любов. В език, който няма различни думи за изразяване на различни афективни преживявания е почти невъзможно да се доведе опита до съзнанието. Казано обобщено, опита рядко влиза в полето на съзнанието, ако е безсловесен. Но това е само една страна на филтриращата функция на езика. Езиците се различават не само по разнообразните думи, използвани за обозначаване на определени афективни преживявания, но също и по своя синтаксис, граматика, коренни значения на думата. Езика съдържа в себе си цялостно отношение в живота, това е като затихващо изразяване на определен житейски опит78. Ще приведа няколко примера. Съществуват езици, в които глаголната форма “вали дъжд” различно е спрягана в зависимост от това, говоря ли аз за това, че пребивавам на открито място и съм се измокрил, или виждам дъжда от моята хижа, или някой ми е казал за това. Очевидно е, че ударението което е направено в езика на този или онзи източник на опит (в този случай на факта с дъжда), оказват дълбоко въздействие на способа на преживявания опит. (Например в нашата съвременна култура се набляга на чисто интелектуалната страна на познанието и точно за това не се прави различие между моето модално знание за факта, дали е получено посредствено, опосредствено, или аз знам за този факт като съм дочул от някъде.) В древноеврейският език главният принцип за спрежение се явява пълно определение (свършено) или непълно (несвършено) форма на дейност, докато временния аспект – било ли е извършено действие в минало, сегашно, бъдеще – е вторично по своето изразяване. В латинския двата принципа (време и свършена-несвършена форма) участват едновремено, докато в английския ориентацията е основно във време. Излишно е да се казва че такова различие в спреженията поражда и различия в опита79. Още един пример дават употребата на глаголи и съществителни в различните езици или даже сред хора говорещи един език. Съществителното се отнася до “вещи”, глагола – до действия. Все по-голям брой хора предпочитат да мислят в термини за притежание на вещи, а не в битие или действие; Ето за това те предпочитат съществителни с глаголи. Езика определя характера на нашия опит, тоест, какъв опит влиза в полето на съзнанието. Вторият аспект на действие на филтъра се явява логиката, направляваща мисленето на хората в дадена култура. Подобно на това как по-голямата част от хората, смятат че техния език е “естествен”, а другите езици само изразяват същото, но с други думи. Точно по същия начин те предполагат, че правилата, определящи тяхното мислене, естествено и универсално, и нелогично в една културна система ще бъдат нелогични и в друга, защото влиза в конфликт с “естествената” логика. За Добър пример може да послужи разликата между аристотеловата логика и парадоксалната логика. Аристотеловата логика се основава на закона за тъждеството, утвърждаващ че “А е А”, закон за непротиворечието (“А не е не-А”) и закона за изключеното трето (А не може да бъде А и не-А едновременно, или е А, или е не-А). Аристотел утвърждава: “Невъзможно е, за едно и същото едно и в същото време да бъде и да не бъде присъщо на едно и в същото време в едно и също отношение… Това, разбира се, е най-вярното от всички начала”80. Логиката на Аристотел се противопоставя на така наречената парадоксална логика, която предполага, че А и не-А не изключват едно друго като предикат Х. Парадоксалната логика господствала в китайското и индийското мислене, във философията на Хераклит, а после под името диалектика при Хегел и Маркс. Основният принцип на логиката на парадокса е описан от Лао-дзъ: “В точните верни думи изглежда парадокса”81. А също така Чжуан-дзъ: “Това което е едно – едно. Това което не е едно – пак е едно”. Докато личността живее в култура, която не поставя под съмнение Аристотеловата логика, много трудно, ако не и невъзможно, да се осъзнае противоречащия на тази логика опит, който за нея се явява безсмислен. За добър пример може да послужи термина „амбивалентност”, въведен от Фройд за пренасяне едновременно преживяване на любов и омраза към един и същи човек в едно и също време. Това е напълно „логично” от гледна точка на парадоксалната логика опита няма смисъла от гледна точка на Аристотеловата логика. Точно за това повечето хора трудно осъзнават амбивалентните чувства. Ако си дават сметка за любовта си – тогава безотчетна е омразата – защото би било нелепо в голяма степен да имаме две противоположни чувства едновременно към едно и също лице82. Третият аспект на работа на филтъра, настрана от езика и логиката, е съдържанието на опита. Всяко общество изключва определени мисли и чувства, не им дава да бъдат изразени. Има неща, които не само „не са направени”, но даже и „не са помислени”. Във войнственото племе, членовете на което живеят от убийства и грабежи на другите племена, може да се роди индивид, чувстващ отвращение към убийствата и разбойничеството. Но е малко вероятно това чувство достигне до съзнанието, защото не би съвпадало с чувствата на цялото племе; осъзнаване на такова неприемливо с общоприетите норми чувство означава за отстъпника опасност от пълна изолация и остракизъм83. Точно за това индивида с подобно чувство на пълно отвращение може да развие психосоматични симптоми от рода на повръщане, заместването на чувството на отвращение и възпрепятстването му за осъзнаване. Противоположна ще бъде ситуацията при жителите на мирно селско племе, в което силните импулси към убийство и разбойничество се насочват към членовете на други групи. Вероятно той, няма да си позволи на самия себе си да осъзнае тези подбуди, но вместо тях в него ще се развият някакви определени симптоми – възможно е, огромно чувство на страх. Ще приведа още един пример. Навярно, съществуват немалко собственици на магазини в нашите големи градове, които посрещат посетителите, изпитващи нужда, да кажем, от дрехи, но в които няма пари за покупка даже и на най-евтините неща. Сред магазинерите се намира в какъв брой от тях надделяват естествените човешки стремежи – да дадат костюм на купувач за дадената цената, която той може да плати. Но много ли от тях могат да си позволят да осъзнаят подобен стремеж? Мисля че са много малко. Мнозинството ще я потисне, и ние лесно ще открием в тях или известна агресивност по отношение на посетителите, скриваща безсъзнателния импулс, или съновиденията, който го изразяват. Тезата за наличие на несъвместимо със социално допустимите норми на съдържание на психиката, която закрива входа на царството на съзнанието, поставя два въпроса. Защо някои от съдържанията на опита са несъвместими с това общество? И повече, защо индивида така се страхува да си даде сметка за подобно скрито съдържание на опита? Отговаряйки на първия въпрос, трябва да се обърна към понятието „социален характер”. За да оцелее, всяко общество формира характера на своите членове по такъв начин, че да желаят да правят, това което са длъжни да правят: изпълняваната от тях социална функция трябва да бъде интериоризирана84, превърната в нещо, усещано като влечение към действие, а не просто дълг. Обществото не може да допусне каквото и да е отклонение от образеца, защото това би струвало на социалния характер загуба на целите и жестокостта си, когато много индивиди престанат да действат така, като се очаква от тях. А това представлява опасност за оцеляването на обществото в тази форма. Разбира се, обществата се различават по своята жестокост, ригидност, с която те налагат собствения си социален характер и табу, които го охраняват. Но табуто, нарушението на което води до остракизъм, има във всички общества. Втория въпрос се заключава в това, защо индивидите толкова много се страхуват от опасността от остракизъм, че не позволяват на себе си даже да осъзнаят „забранени” импулси? За да отговоря на този въпрос трябва да се позова на тези работи, в които тази тема е получила по-пълно развитие85. Казано накратко, ако индивида изпадне в безумие е длъжен така или иначе, да се съотнася с другите хора. Пълният разрив на отношенията го води до границата на лудостта. В степента, в която той се явява животно, индивида се страхува най-много от смъртта, докато в степента, в която е човек, той се страхува най-много от пълната самота. Този страх, а не страха от кастрация, както предполагал Фройд, служи като ефективно средство, което не допуска до съзнанието забранени чувства и мисли. По такъв начин ние стигаме до заключението за социалната обусловеност на съзнанието и безсъзнателното. Давам си сметка за всички позволени чувства и мисли, безпрепятствено преминаващи през тройния филтър на социално обусловените езика на логиката и табуто (социалния характер). Преживяванията, които не проникват през филтъра, остават безотчетни, а именно безсъзнателни86. Трябва да се направят две уточнения във връзка с акцента, който поставяме на социалната природа на несъзнателното. Първото от тях е напълно ясно: покрай социалните табута съществуват индивидуални техни вариации в различните семейства. Детето се страхува, че родителите ще го „изоставят” в този случай, ако то осъзнава опита, който те лично за себе си считат за табуизиран. За това в допълнение към нормалните за това общество потискания, са подтиснати и тези чувства, които не преминават през семейния филтър. От друга страна, по-откритите към света родители, надарени с по-малко „потискане”, правят, посредством своето влияние, социалния филтър (Свръх-Аз) по-малко жесток и по-малко непроницаем. Второто уточнение се отнася към по-сложен феномен. Ние подтискаме не само тези стремежи, които са несъвместими със социалните образци на мислене. Ние сме склонни към потискане на стремежите, несъвместими с принципите на организация и растеж на цялостното човешко съществуване, с „човешка съвест” – с този глас, който представлява интереса на пълното развитие на нашата личност. Деструктивните импулси и подбуди към възвръщане в майчиното лоно, към смъртта, стремежа да изяде тези, които са близки до мен – всички тези и много други импулси могат да съвпадат или не, със социалния характер. Но те при никакви обстоятелства не съвпадат с вътрешните цели на еволюцията на човешката природа. Нормално е, когато детето иска, да го хранят с лъжица – това съответства на този стадий на еволюция, на който се намира. Ако същите стремежи се открият при възрастния, тогава той е болен. И тогава как такъв индивид зависи не само от миналото, но също и от вътрешните му присъщи цели, тогава той чувства разцепление между това, което и и това което би следвало да бъде. „Следвало” е употребено тук не в морален смисъл, не като заповед, а в смисъл на иманентни цели на еволюцията, присъщи на него точно както физическия облик, цвят на очите и други черти, „записани” в неговите хромозоми. Ако човек губи контакт със своята социална група, той се опасява от пълна изолация и в силата на този страх, не се решава да мисли „немислимото”. Но той се страхува и от отделяне от тази човечност, която му е присъща вътрешно и представлява неговата съвест. Да стане напълно безчовечен също е страшно, въпреки че, както показват свидетелствата на историята, това е по-малко страшно, отколкото социалната изолация в обществото, което е приело нечовешки форми на поведение. Колкото по-близко е обществото до хуманистическите норми на живот, толкова по-малки са конфликтите между социалния остракизъм и разрива с човечността. Колкото повече конфликти между социалните и общочовеческите цели, толкова повече е разкъсан индивида между две опасни полета на изолираност. Колкото по-голямо ниво на солидарност има с общочовешките начала, достигнати благодарение на интелектуалното и духовно развитие на личността, толкова по-лесно тя издържа на социалния остракизъм, и обратно. Способността да се действа по съвест зависи от степента на преодоляване на собственото общество, от това, доколко човек е станал гражданин на света, „космополит”. Индивида не може да си позволи мисли и чувства, които са несъвместими с образците на неговата култура, и точно за това той склонен да ги подтиска. Говорейки формално, то, какво се оказва несъзнателно, и какво съзнателно (настрана от индивидуалните, обусловени семейни елементи и влияния на човешката съвест), зависи от структурата на обществото и образците на мислене и чувстване. Невъзможни са никакви обобщения що се касае за Аз – държанието на безсъзнателното. Едно потвърждение можем да направим: съдържанието на безсъзнателното винаги представя цялостния човек, с всичките му потенциални стремежи към светлина и тъмнина. То винаги съдържа в себе си основа за различни отговори, които човека е способен да даде на екзистенциалния въпрос. В краен случай най-регресивните култури, връщащи човека към животинското съществуване, в съзнанието ще преобладават съответстващите му желания, докато всеки стремеж, който поднася по-горно ниво ще бъде подтиснат. В култура, която е преминало от регресивните цели към духовно-прогресивни, представя тъмната сила за безсъзнателно. Но във всяка култура на индивида е даден целия спектър от потенциали: в него е живия древен човек, хищника, канибала, идолопоклонника, но също така и способността да обича, да бъде разумен и справедлив. Съдържанието на несъзнателното точно за това не се явява добро или лошо, рационално или ирационално – и едното и другото присъстват в него едновременно, в него е живо всичко човешко. Несъзнателното – този цялостен човек, с изключение на тези негови части, които съответстват на обществото, в което живее. Съзнателното представлява публичния човек, вторичните ограничения, обусловени от историческата ситуация, в която е поставен. Несъзнателното не универсалният човек, цялостния човек, е вкоренено в Космоса. То съдържа в себе си и растение, и животно, и дух; Представлява и старо минало, от зарята на човешкото съществуване, и бъдещето – този ден, когато човекът ще стане напълно човечен, когато цялата природа бъде очовечена, а човек „натурализиран”. Какво е в съответствие с нашето определение за съзнание и несъзнателното показвайки как да се направи несъзнателното съзнателно, да се осъществи де-потискане? При Фройд функцията на такова осъзнаване на безсъзнателното беше ограничена, първо защото несъзнателно се разглеждаше основно като състоящо се от потиснати инстинктивни влечения, несъвместими с цивилизования живот. Той се заел с такива единични инстинктивни желания, като инцестуозните87 импулси, страха от кастрация, завистта към пениса и т.н. По негово предположение тези импулси са подтиснати по протежение на индивидуалната история на отделната личност, и осъзнаването на потиснатите импулси трябвало води до господството над тяхното победоносно Аз. Но си струва да се освободим от ограниченията на концепцията на Фройд за безсъзнателното и да заемем друга позиция, за която говорих по-горе, как тази цел на Фройд – трансформация на несъзнателното в съзнателно (То в Аз) – придобива по-широко и дълбоко значение. Осъзнаването на несъзнателното превръща абстрактната идея за универсалността на човека в жив опит за такава универсалност; Това е практическа реализация на хуманизма. Фройд ясно видя, как потискането прониква във възприятието на личността за реалността, как премахването на потискането води към преоценка на реалността. Той нарекъл това изопачено въздействие на несъзнателните стремежи „пренос”. Х. С. Съливан по-късно нарича същия феномен „паратаксални изкривявания”. Фройд открил – първоначално че това се проявявало в отношението на пациента към психоаналитика, че пациента вижда аналитика не такъв, какъвто той е, а проектира върху него своите (на пациента) очаквания, желания и тревоги, формирани от детския опит в общуването със значими за него хора. Само чрез съприкосновението със своето несъзнателното, пациентът може да преодолее самите създадени изкривявания и да види психоаналитика – точно като своя баща и своята майка, такъв какъвто е той в действителност. Фройд открил факта, в който ние възприемаме реалността в изкривена светлина. Ние предполагаме, сякаш виждаме другата личност такава, каквато е, а всъщност виждаме нашата проекция на образа на тази личност – и не осъзнаваме това. Фройд отбелязал не само изопачаването, обусловено от преноса, но също и много други изкривяващи въздействия на потискане, доколкото на индивида са му неизвестни мотивите стимулиращи неговото поведение, той – въпреки своето съзнателно мислене представящо изискванията на социалната реалност, може да проектира върху друг човек собствените си несъзнателни стремежи. Точно за това не вижда тези стремежи в себе си, за това пък с негодувание ги намира в другия (“проекция”). Или той изобретява рационални обосновки на тези импулси, които имат съвсем нерационален източник. Тези разсъждения, излизащи в качеството си на псевдо обяснения за истински, несъзнателни мотиви, които Фройд нарича рационализации. Независимо от това, имаме ли работа с пренос, проекция или рационализация, по-голямата част от осъзнаването на човека носи фиктивен характер, докато потиснатото от тях (именно несъзнателното) е реално. Взимайки под внимание описаното горе влияние на обществото, което води до отричане на реалността, а също така какво е било казано за по-широкото понятие на несъзнателното, стигаме до ново разбиране на връзката съзнание – несъзнателно. Мислейки, че той бодърства, средния човек в реалността е полузаспал. Под това “полузаспал” аз подразбирам, че неговият контакт с реалността е избирателен: голяма част от това, което той счита за реалност (външна или вътрешна), представлява набор от измислици и умствени конструкции. Той осъзнава реалността точно толкова, колкото е необходимо за неговото социално функциониране, неговите приятели – по такъв начин той се нуждае от коопериране. Той осъзнава материалната и обществената реалност по своите нужди, за да й откликва и манипулира. Той си дава сметка за реалността толкова, доколкото това се изисква от целите на оцеляването. (В спящо състояние, външната реалност не се осъзнава, но нейното възприемане отново се показва, ако има нужда от това; В случай на безумие няма пълно съзнание за външната реалност и то не се появява дори и в най-императивните потребности.) Съзнанието на възрастния човек в по-голямата си част е “фалшиво съзнание”, което се състои от измислици и илюзии; реалността не се осъзнава. По тази причина ние различаваме актуално и потенциално съзнание на личността. В актуалното се осъзнават главно измислиците; потенциално може да възникне осъзнаване на тези реалности, които лежат зад измислиците. От тези предпоставки следва, че в несъзнателното може да се отбележи още един аспект. Доколкото съзнанието представлява само незначителна част от социално формирания опит, а несъзнателното изразява (в потиснати състояния) богатството и дълбочината на универсалния човек, доколкото Аз-а като вторична, социална личност е отделен от Аз-а като цялостна човешка личност. Аз съм чужд на самия себе си, и на всеки друг, непознат на мен човек. Аз съм откъснат от широките области на човешкия опит, аз оставам само фрагменти на човека, парализиран, усещащ само малка част от това което е реално за мен и което е реално за другите. Досега ние говорихме само за изкривяващата функция на потискането. От друга страна последната, която не води до изкривяване, а към това, че опита става нереален, се явява интелектуализация, церебралност88 89. Сякаш виждам нещо, но виждам само дума; сякаш чувствам, но всъщност само си мисля че чувствам. Интелектуализиращата, церебрална личност – тази отчуждена личност, живееща в платоновата алегорическа пещера: тя вижда само сенки и ги бърка с непосредствената реалност. Процеса на церебралност е свързан с неопределеността на езика. Трябва да изкажа с думи, как произтича отчуждението – пълнотата на опита се заменя с думи. Пълния опит съществува актуално само в момента на изразяването му в езика. В съвременната култура церебралността е получила голямо разпространение, отколкото в което и да е друго историческо време. Вече в силата на растящата роля на интелектуалното познание, достиженията на науката и техниката, увеличаването на грамотността и образоваността, думите все повече заменят опита. Но индивида не си дава сметка за това. Той предполага, сякаш вижда, чувства, но всъщност няма друг опит, освен паметта и мисленето. Когато човек мисли, че разбира реалността, а тя се долавя само чрез неговия церебрален Аз, тогава когато цялостния човек с неговите очи, ръце, сърце, стомах – нищо не се улавя. Той даже не участва в опита, който счита за свой. Какво се случва в процеса на превръщане на безсъзнателното в съзнателно? Преди да отговоря на този въпрос, трябва да го формулирам по друг начин. Няма такива неща като “съзнателно” и “несъзнателно”. Има нива на осъзнаване и на неосъзнаване. Въпросът тогава ще звучи така: какво се случва, когато осъзная предишното неосъзнавано? Общия отговор на него е такъв: всяка стъпка от този процес е насочена към разбиране на фиктивния, нереален характер на нашето “нормално” съзнание. Да осъзнаеш нещо несъзнателно, да разшириш по този начин съзнанието – означава съприкосновение (интелектуално и афективно) с реалността, с истината. Разширението на съзнанието означава пробуждане, сваляне на завесата, изход от пещерата, пренасяне на света в тъмнина. Става ли тук дума за същия опит, който дзенбудистите наричат “просветление”? Аз ще се върна към този въпрос. Засега бих искал да обсъдя централния за психоанализата пункт, а именно природата на инсайта90 и познанието, които водят до трансформация на безсъзнателното в съзнателно91,92. Несъмнено в първите години на психоаналитичните изследвания Фройд разделяше традиционните рационалистически убеждения, вярата в това, че познанието се явяваше интелектуално, теоретическо. Той предполагаше, че е достатъчно да обясни на пациента причината за някои процеси, да му разкаже за това, което е открил аналитика в неговото несъзнателно. Такова интелектуално знание, наречено “интерпретация”, се считало достатъчно, за да предизвика у пациента нужните изменения. Но скоро Фройд и други психоаналитици трябвало отново да открият истината, изказана от Спиноза: интелектуалното познание води до изменение точно толкова, колкото то се явява също и афективното познание. Станало ясно, че интелектуалното познание само по себе си не води до никакви изменения, с изключение, може би, на едно: интелектуалното познание на несъзнателните влечения и способства за контрола над тях. Но това е цел по-скоро на традиционната етиката, отколкото на психоанализата. Докато пациентът държи позиция на страничен наблюдател и възприема себе си като обект на собственото си изследване, той не влиза в контакт с несъзнателното. Той мисли за него, но не усеща по-широко и по-дълбоко реалността в самия себе си. Откриването на несъзнателното не е интелектуален акт, а афективен опит, който едва се поддава (ако изобщо се поддава) на предаване чрез думи. Мисленето, спекулирането могат да предшестват подобен акт на разкриване, но самият този акт винаги се явява цялостно преживяване. За такъв опит са характерни спонтанността и случайността, които изпитва цялостната личност. Очите изведнъж се отварят, самият човек и свят се появяват в друга светлина, виждат се в дългосрочна перспектива. Обикновено такъв опит е предшестван от немалка тревога, а след нея възниква ново чувство за сила и увереност в себе си. Процесът на откриване на несъзнателното може да се опише като серия от актове на разширяване на опита, които се съпровождат от дълбоки преживявания и трансцедират теоретическото, интелектуално познание. Важността на подобно опитно познание се заключава в това, че то излиза отвъд пределите на това познание и осъзнаване, когато субект-интелекта наблюдава самия себе си, възприемаш себе си в качеството на обект. По този начин се осъществява излизането отвъд рамките на западната рационалистическа концепция за познанието. (Изключение в западната традиция, което се занимава с опитно знание, може да се открие в Спиноза в учението за интуицията като най-висшата форма на познанието, у Фихт в понятието за интелектуалната интуиция или у Бергсон в концепцията за творческото съзнание. Всички тези категории на интуицията трансцедират субект-обектното познание. Важността на такъв род опит за дзенбудизма ще бъде показана долу.) В нашия кратък обзор на главните елементи на психоанализата следва да бъде споменат още един момент – ролята на психоаналитика. Първоначално тя не се отличава от ролята на всеки доктор “лекуващ” пациент. Но след няколко години ситуацията радикално се изменила. Фройд достигнал до това, че в психоанализата има нужда от психоаналитик. С други думи трябва да бъде измината същата пътека, по който по-късно ще мине пациента. Тази потребност на психоаналитика в психоанализата се обяснявала с необходимостта от освобождаването му от собствените “бели петна”, невротични тенденции и т.н. Но докато става дума за възгледа на Фройд, такова обяснение изглежда недостатъчно. Ако вземем ранните разсъждения на Фройд, тогава психоаналитика трябва да бъде “образец”, “учител”, той трябва да съдейства за установяване на отношение с пациента, основани на “любов към истината” и изключващи всякакъв род “срам и измама”. Изглежда Фройд е чувствал, че функцията на психоаналитика излиза извън рамките на обикновеното отношение на доктора с пациента. Но той не промени своята фундаментална концепция, съгласно която психоаналитика се явява страничен наблюдател, а пациентът е обект на неговите наблюдения. В историята на психоанализата тази концепция за страничния наблюдател се е модифицирала в две направления. Първо това направил от Ференци93, който в последните години от своя живот подкрепял, че за психоаналитика не е достатъчно да наблюдава и интерпретира – той е длъжен да обича пациента с тази любов, от която той се е нуждаел бидейки дете, но която никога не е изпитвал. Ференци не е имал предвид еротична любов към пациента. По-скоро, говори за майчина или бащина любов, или, общо казано, за любовна загриженост94. Х. С. Съливан достига до същото заключение от друга страна. Той смятал че психоаналитика трябва да заема позицията не на страничен, а на участващ наблюдател. По този начин той също излиза отвъд пределите на ортодоксалните идеи за отстранеността на психоаналитика. Както ми изглежда, Съливан не е стигна достатъчно далече, аз бих определил позицията на психоаналитика, по-скоро, като роля на наблюдаващ участник. Но даже думата “участник” не може напълно да изрази същността на действието: “участвам” – означава да подхожда странично, отвън. Познанието за другия човек изисква, да бъдем в него, да бъдем него. Психоаналитикът разбира пациента точно дотолкова, доколкото той преживява в себе си изпитанията на пациента. Иначе в него би било само интелектуалното знание за пациента, но никога не би узнал преживяванията на пациента, и за това не може да му съобщи собственото си разбиране за този опит. В продуктивната връзка на аналитика с пациента, в акта на пълната въвлеченост и откритост аналитика отговаря на пациента, сякаш се слива с него. В това съотношение на двата центъра е заключено едно от главните условия на психоаналитичното разбиране и лечение95. Аналитика трябва да се превърне в пациент, оставяйки самия себе си; той трябва да забрави факта че е доктор, и едновременно е задължен да помни това. Само с приемането на този парадокс той може да даде настоящата “интерпретация” – и тази интерпретация трябва да бъде вкоренена в неговото собствено преживяване. Аналитика анализира пациента, но и пациента анализира аналитика, тъй като аналитика, вземайки участие в несъзнателното на своя пациент, обяснява и своето собствено несъзнателно. Аналитика не само лекува пациента, той лекува и себе си. Не само разбира пациента, но и, обратно, пациента разбира него. С достигането до този стадии, се достига до солидарност и съучастие. Такова отношение към пациента трябва да бъде реалистично и свободно от всякакви сантименталности. Нито аналитика, нито някой друг човек не може да бъде “спасител” на ближния. Той може да действа като водещ, като повиваща акушерка; той може да покаже пътя, да премахне препятствията, понякога даже да окаже първа помощ, но никога няма да успее да прави за пациента това което той трябва да направи сам. Това трябва да бъде ясно казано на пациента – не само с думи, но с цялото отношение към него. До съзнанието трябва да се доведе реалността на ситуацията, която е значително ограничена, отколкото отношенията между две личности. Аналитика е длъжен да живее собствения си живот, той е длъжен едновременно да служи на няколко пациенти; освен това съществуват пространствени и временни граници. В същото време няма граници за срещата на аналитика с пациента “тук и сега”. По време на тази среща, в течение на аналитическия сеанс, когато беседват двама, за тях няма нищо по-важно в целия свят – и за пациента, и за аналитика. В годините на сътрудничество с пациентите аналитика излиза извън пределите на конвенциалната роля на лекаря; той става учител, модел, може би, наставник. Но при условие, че той самия е достигнал до пълната свобода и самоосъзнаване; той не смята, че е преодолял собствената си отчужденост, отделеност веднъж за винаги. Дидактическия анализ за него – не е край, а е самото начало на дългия процес на самоанализ, на постоянно нарастващ процес на пробуждане. Каталог: 01-Bulgarian -> 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Биография на един йогин Парамаханса Йогананда Предговор 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> К. Г. Юнг Автобиография спомени, сънища, размисли Записани и издадени от Аниела Яфе Подготвената съвместно от Юнг и Аниела Яфе автобиография 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Уолдън или Живот в гората Хенрих Дейвид Торо 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Вестителите на зората барбара Марчиняк 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Живот без принцип хенри Дейвид Торо Избрани произведения 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Образи и символи Размисли върху магическо-религиозната символика 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Sant Bani Ashram Sanbornton, New Hampshire, usa превод Красимир Христов, 2003 Художник на корицата Димитър Трайчев Кратка биография 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Писма на елена рьорих 1929 – 1932 Том 2 Един уникален по съдържанието си труд 14.Knigi%20i%20statii%20-%20Ezoterika -> Митът за вечното завръщане Архетипи и повторение Изтегляне 2.58 Mb. Сподели с приятели:
|