Лекции за дзен-будизма I. Изток и Запад

ЕРИХ ФРОМ. ПСИХОАНАЛИЗА И ДЗЕН-БУДИЗЪМ

Изтегляне 2.58 Mb.

страница	5/10
Дата	25.11.2017
Размер	2.58 Mb.
	#35352
Тип	Лекции

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10

ЕРИХ ФРОМ. ПСИХОАНАЛИЗА И ДЗЕН-БУДИЗЪМ
Съотнасяйки дзен-будизма с психоанализата, ние обсъждаме две системи, които се занимават с теорията за човешката природа и с приложението им, способстващо човешкото благополучие. Всяка от тези системи сама по себе си представлява характерен израз в единия случай на източното, в другия - на западното мислене. Дзен-будизма е синтез на рационалността и абстрактността на Индия, конкретно с китайския реализъм. ДЗЕН-БУДИЗМА на свой ред също така принадлежи изключително на Запада, както дзен – на Изтока. Психоанализата – детето на западния хуманизъм и рационализъм от една страна, и романтизма на XIX век с неговото търсене на тъмните сили, идващи от рационализма, от друга. Ако хвърлим поглед към далечното минало, тогава ще видим, че за духовен източник на този научно-терапевтичен подход към човека служат гръцката мъдрост и еврейската етика. Въпреки че както психоанализата и дзен също толкова има връзка с природата на човека и практиката, позволявайки изменението му, разликата между тях изглежда много по-съществена, отколкото приликата им. Психоанализата е научен метод по своята нерелигиозна същност. Дзен е теория и техника за достигането до „просветление”, а именно в опита, който на Запад е бил наречен религиозен или мистичен. Психоанализата – лечение на душевни болести, дзен – път към духовно спасение. Може ли дискусията по повод отношението между тях да води до нещо по-обширно, отколкото констатацията, че има радикални и непреодолими разлики? И все пак порасналия интерес към дзен-будизма от страна на психоаналитиците е безспорен.^⁶¹ Какъв е източника на такъв интерес? Тази работа е призована да даде отговор на този въпрос. Тя не претендира нито за систематично изложение на идеите на дзен-будизма което би излязло отвъд границите на моето познание и опит, нито от моето изчерпателно описание на психоанализата което не е нейна задача. Така или иначе в първата част на работата в повече или в по-малко детайли са разглеждани тези аспекти на психоанализата, които имат непосредствено значение за разбирането на нейното отношение към дзенбудизма и което по това време служи за основа за развитие на учението на Фройд и образуването на течението понякога наричано от мен „хуманистична психоанализа”. Аз бих искал да покажа защо изучаването на дзенбудизма беше жизненоважно за мен самия и защо, както ми се струва, има значение за всички, които изучават психоанализа.
I.Съвременната духовна криза и ролята на психоанализата
За да пристъпя към обсъжданата тема, ни е необходимо да разгледаме духовната криза, преживявана от човека на Запада в нашата решаваща историческа епоха, а също така и функциите на психоанализата в условията на тази криза.

Докато изумителна част от живеещите на Запад не чувстват кризата на западната култура (може би, повечето от хората никога, даже и в най-критичните ситуации, не си дават сметка за кризата) в крайна сметка измежду малък брой критични интелигентни наблюдатели съществува съгласие относно наличието и природата на кризата. Те я описват като болест, emui, mat du slide, умъртвяването на живота, автоматизацията на човека, отчуждаването от нас самите, от други хора и от природата^⁶². Човека следвал рационализма до тази точка, до която рационализма се обръща в ирационалност. От времето на Декарт човека все повече откъсвал своите мисли от чувствата, само мисълта се смятала за разумна, афектите по своята природа били ирационални. Разсъдъкът взел контрол над природата и производството на все по-голям брой вещи станало основна цел на съществуването. В този процес индивида превърнал себе си във вещ, собствеността придобила по-голямо значение, от живота, модуса да „имаш” взел връх над модуса да „бъдеш”. В началото на Западната култура – както в Гръцката, така и в Еврейската традиция – считали за цел на живота съвършенството на човека; Модерният човек е зает с усъвършенстване на вещите, с разбирането на това, как можем да ги направим. Западният човек се намира в състояние на шизоидна неспособност да преживее афектите, и точно за това е тревожен, депресиран и отчаян. Все още той се кълне – да служи на щастието, индивидуализмът и инициативата – но в действителност е лишен от всякакви цели. Попитай те го, защо живее, каква е целта на неговите усилия, и той ще се учуди. Един може да каже, че живее за семейството си, за другите, втори – „за да получи удоволствията на живота”, трети – „за да прави пари”. Но всъщност никой не знае, защо живее; И никой от тях няма друга цел, освен желанието да избяга от опасността и самотата. Разбира се, църквите сега са много повече, откогато и да било, религиозните книги стават бестселъри, за Бог говорят все повече и повече хора. Но такова изповядване на религията само прикрива материалистичната и нерелигиозна позиция, която следва като се вземе предвид идеологическата реакция – причинена от усещането за опасност и конформизъм – на тази тенденция от XIX век, която Ницше е формулирал като „Бог е мъртъв”. Истинска религиозност тук няма.

Откъсването от теистическите идеи на XIX век беше значително постижение ако се погледне от определен ъгъл. Обективността се превърна в интерес на епохата. Земята спря да бъде център на Вселената, човекът загубил водещата роля в творението – ролята на същество, което Бог е предопределил да властва над всички други същества. Използвайки този нов принцип на обективността при изследването на скритите мотивации на поведението на човека, Фройд открил, че вярата във всемогъщия и всезнаещ Бог се корени в безпомощността на човешкото съществуване. Това е безпомощността у хората и те се опитват да я победят с помощта на вярата в помагащите им баща и майка, представени от Бог на небесата. Фройд видял това че човек може да спаси себе си сам; Учението на великите учени, любовта и помощта на родители, приятели, любими са способни да му помогнат, но само в случай, че той сам реши да приеме зова на битието и отвърне с цялата си сила и сърце. Човека изоставя илюзорния образ на Бог като баща-помощник, но в същото време се отрича и от всичките истински цели на великите хуманистични религии: преодоляване на ограниченията на егоистичния Аз, достиженията на любовта, обективност, смиреност и почитане на живота, при което целта на живота се оказва самия живот, и човека се превръща в това което потенциално е. Такива са целите на големите религии на Запада и същевременно и на големите религии на Изтока. Въпреки това Изтока не бил обременен с понятието за трансцедентния баща-спасител, което е намерило израз в стремежите на монотеистическите религии. Таоизма и Будизма превъзхождат религиите на Запада по рационалност и реализъм, те гледат на човека обективно и реалистично, не позволявайки на нищо, с изключение на „пробудените” (може да се каже и “будителите”), да ги ръководи и да разкрива възможността за него да ги следва в този вътрешен капацитет за пробуждане и просветление, който е заложен във всеки човек. А именно тук се крие причината за това, че религиозната идея на Изтока, Таоизма и Будизма (сливащи се в дзен-будизъм) са станали днес така значими за Запада. Дзенбудизма помага на човека да намери отговора на екзистенциалните си въпроси, този отговор се състои главно това, какво дава юдео-християнската традиция, но без да противоречи на рационалността, реализма, независимостта – главните ценни постижения на модерния човек. Парадоксалния образ на източната религиозна мисъл съответства повече на рационалното мислене на Запада, отколкото самата западна религиозна мисъл.
II.Ценности и цели на психологическата теория на Фройд
Психоанализата е характерен израз на духовната криза на западния човек и опит да се намери изход от нея. Това много добре се вижда по последните направления на психоанализата към – „хуманистичния” и „екзистенциален” анализ. Преди да преминем към моята собствена „хуманистична” концепция, бих искал да покажа че системата на Фройд, въпреки широко разпространеното мнение, излиза от рамките на понятието "болест" и "лечение, като е била насочена не толкова за лечението на душевноболните пациенти, а по скоро за "спасението" на човека. На пръв поглед Фройд е създателя на нова терапия за психични болести, посвещавайки на този предмет всички свои интереси и целия си живот. Струва си да се вгледаме внимателно и ще видим, че зад медицинската практика – на лечение на неврозите – лежи съвсем друг интерес, рядко получаващ ясно изразяване при Фройд, вероятно, дори и рядко осъзнаван. Това е скрито или само леко е изразено в концепцията, която се касаела не толкова до лечението на психичните болести, колкото до нещо излизащо извън границите на понятията „болест” и „лечение”. Кое именно е това? Кои са основите на „психоаналитичното движение”? Как Фройд вижда бъдещето на човека? Кои са основните принципи, поставени от движението? Най-ясно формулираните отговори на тези въпроси са, видими в думите на Фройд: „Където е било То, трябва да стане Аз”. Неговата цел била господство на разума над ирационалните и несъзнателни страсти, освобождаването на човека от властта на безсъзнателното, доколкото изобщо е възможно. Човек трябва да осъзнае тези сили, таящи се в него самия, да ги овладее и да ги контролира. Целта на Фройд беше максималното познание на истината, познанието на реалността, която беше за него единствения лъч светлина, способен да направлява човека в този свят. Неговите цели – това са традиционните цели на рационализма, философията на Просвещението, на пуританската етика. Но ако религията и философията въздигат тази цел за самоконтрол, така да се каже утопично, то Фройд е бил – или се е считал – за първия, който поставя това на научна основа с помощта на изследването на безсъзнателното, и точно затова може да посочва начините за неговото постигане. Фройд представлява върха на западния рационализъм, но в същото време неговия гений допринася за вземането на връх над фалшивите аспекти на рационализма и повърхностния оптимизъм. Рационализмът бил синтезиран с романтизма - с движението, което през целия XIX век противостоеше на рационализма благодарение на своето почитание към ирационалното, относно афективната страна на човешкото битие.^⁶³ Философските и етическите цели, занимаваха Фройд в неговия подход към индивида много повече, отколкото обичайно се е считало. В своите „Уводни лекции по психоанализа” той говори за опити посредством някаква мистика с помощта на практиката да реализира някакво основно преобразуване на личността. „Трябва да призная, - продължава Фройд – че терапевтичните усилия на психоанализата са близки до този подход. Тяхното намерение е да направи силен Аз-а, за да стане независим от Свръх Аз-а, да разшири полето на наблюдение по този начин, за да станат лесно достъпни нови области от То. Където беше То, трябва да стане Аз. Същата работа на културата, както пресушаването на Зюйдерзее.^⁶⁴ В същия дух се състои психоаналитичната терапия заключаваща се в „изключването от битието на човека на невротични симптоми, тревоги и патологии на характера”.^⁶⁵ И така образът на психоаналитика за него далеч превъзхожда простото лекар „лекуващ” пациент. „Психоаналитика в известен смисъл е длъжен да заема по-висша позиция, защото в някои психоаналитични ситуации той е длъжен да бъде пример, а в други да действа като учител.”^⁶⁶ „Накрая – пише Фройд – не трябва да забравяме, че каквито и да са отношенията между аналитика и пациента те са основани на любов към истината, а именно на признаване на реалността, и по такъв начин напълно да отстрани чувствата на срам и лъжа.^⁶⁷ Има и други черти, и принципи на психоанализата на Фройд, които излизат извън границата на общоприетите понятия за „болест” и „лечение”. Всеки, който е запознат с източните мисли, особено с дзенбудизма ще забележи, че те се пресичат с понятия и размисли, характерни за източния ум. Първият от принципите, за който се говори, е концепцията на Фройд за преобразуване на знанието, съгласно, която теория и практика са неразделни – в самия акт на самопознание ние се променяме. Няма нужда да наблягаме специално на разликата на тази идея от основните идеи на научната психология – както по времето на Фройд, така и по наше време – за което познанието остава теоретичното знание което няма функцията да преобразува изучаващия. Метода на Фройд в още едно отношение е близък до източното мислене, особено към дзенбудизма. Фройд не споделяше високите оценки на съзнателното мислене, толкова характерно за съвременния западен човек. Напротив, той предполагал че в нашето съзнание има само малка част, при това не много важна, от всичките ни психични процеси. Ако сравним тази част със скритите несъзнателни, мрачни и ирационални основи, чиято сила била огромна. За да проникне в истинската природа на човека, Фройд искал да използва системата за съзнателно мислене с помощта на свободните асоциации. Чрез свободните асоциации целял да преодолее логическото, съзнателното, конвенционално мислене. Това трябвало да доведе до първоизточника на нашата личност, а именно до безсъзнателното. Колкото и да критикуваме учението на Фройд за несъзнателното, факта остава, че подчертавайки свободните асоциации в противоположност на логическото мислене, той излиза извън пределите на конвенционалният рационален начин на мислене на западния свят и се движи в направление, в което по-радикално и много повече се е разработвало на Изток. Има още една основна разлика между позицията на Фройд и модерното западно мислене. Имам на предвид стремежа му да провежда анализ на личността - една, две, три, четири, пет и даже повече години. Това послужи като причина за не малко критики по адрес на Фройд. Ясно е че анализът трябва да е максимално ефективен, но аз искам да отбележа дързостта на Фройд състояща се в това, че той посвещаваше години на един човек – дори само, за да му помогне да се самоопознае. От гледна точка на полезността, издръжката или пребиваването, това не е много смислено занимание. По-скоро, могат да кажат, че времето, загубено за извършването на такива големи анализи е неоправдано дълго, ако имаме на предвид социалните ефекти на промяната, ставащи в един човек. Метода на Фройд има смисъл само в тези условия, които преминават отвъд сферата на модерния възглед за „ценност”, в самото отношение между средствата и целите. Ако се опираме на възгледа, съгласно който човешкото същество е несравнимо с която и да е вещ, че освобождаването на Аз-а, благоденствието и просветлението му – ще вземем друг подходящ термин – се явяват „цел за себе си”, то никаква продължителност на времето и количество пари не могат да определят стойността на тези цели. Подобен подход, толкова добър, колкото и смел; провъзгласява метода, предполагащ дългата грижа за отделната личност, - беше проява на позиция, съществено излизаща отвъд рамките на конвенционалното западно мислене. Тези наблюдения не означават, че преследващата се от Фройд цел е близо до източното мислене, в частност до дзенбудизма. Много от показаните от мен елементи са представени в неговото мислене, по-скоро скрито, отколкото очевидно, по-скоро несъзнателно, отколкото съзнателно. Фройд беше син на западната цивилизация, неговите идеи се определяха първо философията на XVIII и XIX век, а после биха останали далече от принципите на източното мислене в тази форма, в която се изразява дзенбудизма, дори и ако Фройд беше запознат с него. Нарисуваната от Фройд картина на човека в главните си черти съответствала на образа очертан от икономистите и философите на XVIII и XIX век. Те видели човека изолиран и водещ конкурентна борба, свързан с другите хора само поради нуждата на обмяна, за задоволяването на неговите икономически и инстинктивни нужди. За Фройд човека беше движен от либидната машина, регулирана от принципа за запазване на минимално ниво на възбуждане. Човекът при него представляваше основно егоистично същество, свързващо се с другите хора само по силата на нуждата от взаимното задоволяване на инстинктивните желания. Удоволствието за Фройд – е в отслабването на напрежението, а не в изпитването на радост. Разкола между интелекта и чувствата довели до това, че от цялостният човек оставало само интелектуалното Аз на философите от Просвещението. Фройд считал братската любов за неразумно искане противостоящо на реалността; Мистичното преживяване за него било регрес към инфантилен нарцисизъм. Опитах се да покажа, че въпреки всички тези очевидни противоречия с дзенбудизма, в системата на Фройд има елементи, излизащи извън рамките на конвенционалните понятия за болест и лечение и в равна степен за граница до традиционната концепция за съзнанието. Тези елементи доведоха до по-нататъшното развитие на психоанализата, която рано се отправи по посока на дзенбудизма.

Но преди да премина по-нататък към обсъждането на връзката между „хуманистичната” психоанализа и дзенбудизма, бих искал да отбележа някои фактори, които са важни за разбирането на еволюцията на психоаналитичното движение, това е промяната на типа пациент идващ при психоаналитика – и неговия проблем. В началото на нашия век при психиатрите идваха хора страдащи от определени болестни симптоми. Бяха с парализирани крайници, забелязваха се натрапливи симптоми, състоящи се в миене на ръце или натрапливи мисли от които те не могли да избягат – с други думи, те бяха болни в този смисъл на думата „болест” използван в медицината. Нещо им пречело да функционират в обществото, както функционира така наречената „нормална личност”. Представата за лечението съответствало на представата за тяхната болест. Те страдали и искали да се отърват от подобни симптоми; „Здраве” за тях било отсъствие на болест. Желанието им се свеждало до това: Да бъдеш като всеки среден клас човек, казано по друг начин, да не си нещастен и да не изпитваш по-големи трудности, отколкото средния клас човек на нашето общество. Такива хора както преди идват при психоаналитика за помощ, и за тях психоанализата, както по-рано, представлява терапия, премахваща болезнените симптоми и даваща възможност за функциониране в обществото. Но ако по-рано такива пациенти представляваха голяма част от посетителите, то сега те са малцинство в кабинетите на психоаналитиците – може би, не защото техния брой е намалял, а защото техния брой се мени в сравнение с множеството нови „пациенти”, които идват. Те добре функционират в обществото, не са болни в обичайния смисъл на думата, но страдат от maladie du siecle^⁶⁸, от това недоволство и от вътрешната безжизненост, за която аз говоря. Такива пациенти идват при психоаналитика, не знаещи от какво всъщност страдат. Те се оплакват продължително от безсъние, нещастен брак, липса на радост от работата и други подобни проблеми. Основно те вярват, че всички проблеми се коренят в този или онзи симптом на някоя болест – само трябва да се отърват и всичко ще бъде наред. Те не виждат ядрото на проблема, нито в продължителността и безсънието, нито в техните съпружески отношения или работа. Тези оплаквания са единствената съзнателна форма, в която нашата култура остава да бъде изразено нещо което е по-дълбоко – общо за различните хора, мислещи, че им пречи този или онзи частен симптом. Общото за всички тях е причината за страдането, която се явява отчуждението на човека от самия себе си, от другия човек, от природата, усещането когато живота отминава, как пясъка изтича между пръстите когато умира, в общи линии неизживения живот, безрадостния живот въпреки материалното изобилие.

Каква помощ може да предложи психоанализата на страдащите от maladie du siecle. Тази помощ се различава – и не се различава – от „лечение”, което се заключава в избавянето от болезнените симптоми, възпрепятстващи функционирането на човека в обществото. За страдащите от отчуждение, лечението не се заключава в отсъствието на болест, а в наличието на благоденствие.

Изправихме се пред немалки трудности, опитвайки се да разберем защо това е така. Докато оставахме в рамките на системата на Фройд, благоденствието се определяше с термини от теорията за либидото, как способността на гениталното сексуално либидо, или погледнато от друг ъгъл, как съзнателното покрива Едиповата ситуация. Тези определения, по мое мнение, не докосват реалния проблем на човешкото съществуване, получаване на цялостно благоденствие за човека. Всеки опит да разрешим този проблем трябва да продължи отвъд сферата на подхода на Фройд, защото довежда до обсъждания, които винаги са непълни, за основното понятие за човешкото съществуване, което послужило за основа на хуманистическия анализ. Само по този път може да намерим основа за сравнение на психоанализата и дзенбудизма.

III. Природата на щастието – психична еволюция на човека
Първият подход към определението на благоденствието е следния: Това битие което е в съгласие с природата на човека. Ако разгледаме това твърдение не чисто формално, то възниква въпроса: Какво е това битие което е съгласно с условията на човешкото съществуване? Кои са тези условия?

Човешкото съществуване поставя пред нас много въпроси. Човекът е захвърлен в този свят независимо от волята му, той го захвърля също не по своя воля. В противоположност на животното, което е неделимо от инстинктите, „вградените” механизми за адаптация към околната среда, и живее напълно в рамките на природата, човека няма подобен инстинктивен механизъм. Той е длъжен да изживее своя живот, а живота да бъде изживян от него. Човекът е в природата и в това време, и излиза от нея. В него надделява самоосъзнаването, той осъзнава себе си като отделено същество, което го кара да се чувства нетърпимо самотен, изгубен, безсилен. Самият факт на неговото раждане поставя проблем. В момента на раждането на човека, живота му задава въпрос, и той е длъжен да му даде отговор, да го дава във всеки момент от съществуването си. Не чрез ума, не чрез тялото – той трябва да отговори сам, личността, мислеща и мечтаеща, която спи и яде, плаче и се смее, – цялостният човек. Какъв въпрос поставя пред него живота? Може да бъде формулиран така: как да преодолее страданието, затвореността, срамът породен от преживяването на самотното битие? Как да намери единство със самия себе си, с другите, с природата? Човекът трябва да намери някакъв отговор, и даже да е безумен, да намери отговор – преодолявайки ужаса на отделеността, посредством картина на света, живеейки в собствена черупка.

Въпросът винаги е един и същ, отговорите, могат да бъдат различни, но са намалени, по същество, до два. Единия се заключава в преодоляване на отделеността и постигане на единство с помощта на регресия до състояние което съществува до събуждането на самоосъзнаването, до неговото раждане. Друг отговор – пълното раждане, развитието на самоосъзнаването, на разума, способността за любов – е излизането от предела на собствения егоцентризъм, достигането до нова хармония, ново единение със света.

Говорейки за раждането на човека ние основно имаме наум физиологическия акт случващ се след приблизително девет месеца след зачатието. Не трябва да се преоценява значимостта на такова раждане. Седмица след появяването на бебето на бял свят по много важни черти, то е сходно с плода в утробата на майката, отколкото възрастен мъж или жена. Уникално по рода си, е прерязването на пъпната връв, бебето пристъпва към първия си акт – дишането. Целият този начин на откъсване от първичните връзки, е възможен дотолкова, доколкото се съпровожда от оригинална дейност.

Раждането не е единичен акт, а процес. Целта на живота е пълното раждане, колко е трагично, че повечето хора умират без да са се родили. Да живееш – означава да се раждаш ежеминутно. Смъртта настъпва с края на раждането. Физиологически нашата клетъчна система живее постоянно в процеса на постоянно възраждане. Психологически по-голямата част от нас в някакъв момент прекратява процеса на раждането. Някои основно са мъртвородени: те живеят физиологически, докато душевната им цел е завръщане в лоното, в земята, в мъртвата тъмнина. Те са безумни или почти безумни. Много други отиват по пътя на живота по-нататък. Но те не са в състояние да прережат пъпната връв, те са симбиотично привързани към майката, бащата, семейството, расата, държавата, статуса, парите, боговете и т. н. Те никога не стават самите себе си, защото никога не се раждат изцяло.^⁶⁹ Опита за регресивен отговор на проблема за съществуването може да има различни форми. Те всички са несъстоятелни и довеждат до страдание. Веднъж отървал се от дочовеческото, райско единство с природата, човека никога не може да се върне назад – два ангела с огнени мечове му преграждат обратния път. Само в смъртта и в безумието може да се случи такъв обрат, но не в живота, не и в здравия ум. Търсенето на регресивно единство може да става на разни нива, които едновременно се явяват различни степени на ирационалности и патологии. Човек може да бъде обхванат от страстта към възвръщането в майчиното лоно, в кръглата земя, в смъртта. Ако подобна страст се явява всепоглъщаща и на нея не може да се устои, тогава резултата е самоубийство или лудост. По-малко опасна и патологическа форма на регресивно връщане е привързаността към майчината гръд или твърдата ръка, към заповедите на бащата. Различията между такава привързаност и цели съответства на различията между типовете личности. Оставайки у майчината гръд – той остава вечно зависимо сукалче, изпитвайки еуфория, когато го обичат, хранят, защитават, когато му се възхищават и т.н., това дете се преизпълва с нетърпима тревога при най-малката опасност от отделяне от любящата майка. Човека, зависим от бащините заповеди, може да проявява значителна инициатива и да бъде активен, но винаги при едно условие – трябва да съществува авторитет, който ще му дава заповеди и да притежава оценяваща и наказателна сила. Друга форма на регресивна ориентация е деструктивността, цел на която се явява преодоляване на отделеността в желанието да се разруши всичко и всеки. Тя може да се прояви като желание да се погълне, включително и себе си и всички около себе си, при което света като цяло, а и всяка негова част се възприема като храна, или просто като стремеж да унищожи всичко, с изключение на едно нещо – самия себе си. Има още една форма на избавление от страданието, причинено от отделеността, - постепенното изграждането на собственото Аз, като укрепена от всички страни “вещ”. В този случай човека възприема себе си като собственост, своята сила, своя престиж, своя интелект. Излизането от единството е съпроводено от постепенно преодоляване на нарцисизма. Детето скоро след раждането не дава на себе си сметка за реалността, съществуваща извън него, в смисъл на възприятия на чувствата, то още живее в неразривна връзка с майчината гръд, в състояние, предшестващо всяко отделяне на субект и обект. По някое време у всяко дете се развива способност за разграничение, но проличаващо се само в очевиден смисъл, като способността да се прави разлика между Аз и не-Аз. Както и да е в афективен смисъл на пълното порастване, изисква преодоляването на нарцистичната позиция за всезнание и всемогъщество. Тази нарцистична нагласа се забелязва доста добре в поведението на детето и невротика, с тази разлика помежду им, че при първия обикновено се осъзнава, докато при втория е несъзнателна. Детето приема реалността не като такава каквато съществува, а като такава каквато на него му харесва. То живее според желанията си, неговия възглед за света отговаря на неговите желания. Ако неговите желания не се изпълнят, то се ядосва, и се появява стремеж да измени насилствено света (с помощта на майката или бащата) по такъв начин, който съответства на неговото желание. В случай на нормално развитие на детето тази нагласа постепенно се променя към по-зряла – към осъзнаване и на възприемане на реалността, нейните закони, а по този начин и на нейните необходимости. А що се отнася до невротичната личност, в случай че тя остава непроменена, тя запазва нарцистичното си възприемане на реалността. Невротика подчинява реалността на своите идеи, когато разбере, че на него това не му се отдава, то той реагира двояко – или е измъчван да извърши насилие над реалността, за да постигне съответствие между своите желания (което е невъзможно за осъществяване), или изцяло се отдава на чувството на безсилие от това, което е невъзможно и неизпълнимо. Понятието свобода, с което разполага такава личност, съзнателно или не, е понятие за нарцистично всемогъщество, докато представата за свобода в развитата личност предполага признаване на реалността и нейните закони, дейност толерираща тези закони, в съответствие с необходимостта, с продуктивното отношение на себе си към света и овладяването му благодарение на силата на своя ум и чувства. Различните цели и пътищата за тяхното достигане по начало не представляват различни начини на мислене. Това са различни способи на битието, различни отговори на цялостния човек на въпросите, поставени пред него и живота. Подобни отговори можем да намерим в различните религиозни системи. В историята на религиите от първобитния канибализъм до дзенбудизма човешкия род е предложил само няколко отговора на въпроса за съществуването и всеки човек със своя живот дава един такъв отговор, макар че обикновено не осъзнава, кой точно. В нашата западна култура почти всеки мисли, като че ли дава отговор или в духа на християнската и юдейската религия, или от гледна точка на просвещенския атеизъм. Но ако можем да погледнем като през рентген на ума, ще открием огромна маса поклонници на канибализма и тотемизма, и немалко идолопоклонници – и съвсем немного християни, юдеи, будисти, даоисти. Религията е формализиран и разработен отговор на въпроса за човешкото съществуване. Тъй като в нея ние приемаме отговора заедно с другите хора в нашето съзнание и посредством ритуал. Даже най-нисшата религия предизвиква усещане за разумност и безопасност. Когато няма такова съучастие, когато регресивните желания се противопоставят на съзнанието и нуждите на съществуващата култура, тайната индивидуална “религия” се оказва невроза.

За да разберем правилно пациента, или който и да е човек въобще, трябва да се установи неговият личен отговор на екзистенциалния въпрос, с други думи, неговата тайна индивидуална религия, на която той отдава всичките си сили и цялата си страст. Голяма част от това, което се считат за “психологически проблеми” са само вторични следствия на базисния “отговор”, затова е безполезно да се "лекува" преди, да е бил разбран този базисен отговор - тайната, неофициална религия.

Да се върнем към въпроса за благоденствието – как да го определим в света описан по-горе? Благоденствието е състоянието, когато е достигнато пълно развитие на разума, при това не само в смисъл на здрав интелект, но и на придобиване на вещи, “той трябва да им позволява да бъдат такива, каквито са”, казано с думите на Хайдегер. Благоденствието е възможно само дотолкова, доколкото е преодолян нарцисизма, с достигането на откритост, чувствителност, пробуждане, пустота (в смисъла на дзенбудизма). Благоденствието означава пълно афективно съотношение на човека с природата, преодоляване на обособеността и отчуждението, придобиването на опит за единение със всички съществуващи. Заедно с това опита предполага осъзнаване на самия себе си като отделно същество, като Аз, като индивидуалност. Благоденствието означава, че човекът е преминал целия процес от раждането до края, станал е това, което потенциално е, придобил е способността да бъде радостен и печален, иначе казано, достигнал е състоянието на съвършеното бодърстване, пробуден от тази дрямка, в която живее средната личност. Това състояние може да се определи също така като творческо съществуване.

Човека с цялото си същество, като цялостна, реална личност, отзовава се, отговаря, реагира на всичко реално – на самия себе си, на другите хора – на реалността на всичко и всички, каквито са те в същността си. И в този акт на оригинален отговор, заключаващ се в сферата на изкуството, виждайки светът какъвто е, както и моя свят, а именно създаването и преобразуването на моите творчески похвати, което престава да бъде чужд свят “някъде там” и се превръща в мой свят. Накрая благоденствие означава излизане от пределите на собственото Аз, отказване от алчността, прекратяване на опитите за опазване и възвеличаване на Аз-а. Да има нужда да се изпитва самостоятелност в акта на битието, а не притежание, съхранение, защита, потребление. По-горе се опитах да очертая паралелите в развитието на индивида и историята на религиите. Доколкото в тази работа става въпрос за отношението на психоанализата към дзенбудизма, необходимо е в крайна сметка да обсъдим някои психологически аспекти на религиозното развитие. Казах, че човека задава въпрос със самото си съществуване, че този въпрос се появява от вътрешните противоречия, които се състят в това че човекът едновременно и остава природно същество, и излиза отвъд пределите на природата, благодарение на самия факт, че осъзнава собствения си живот. “Религиозен” е всеки човек вслушващ се в поставения пред него въпрос, всеки, за когото отговора се превръща във въпрос на “крайна загриженост”, която поглъща не само мислите му, не и цялото му същество. Всички системи се стремят да дадат такъв отговор, да научат, да го предадат на другите, когато системата отговаря на това пределение тогава те са “религия”. От друга страна всеки човек и всяка култура, които са глухи към екзистенциалните въпроси, са нерелигиозни. Няма по-добър пример за екзистенциална глухота, от самите нас, хората на XX век. Ние се стремим да заобиколим този въпрос обръщайки внимание на собствеността, престижа, авторитета, производството, развлечението, и накрая се опитваме да забравим, че ние (че аз) съществуваме. И не е толкова важно колко често човек мисли за Бог или ходи на църква, дълбока ли е вярата в религиозните идеи, ако той, цялостния човек, е глух към въпросите на съществуването, ако няма отговор в него. Тогава той отстъпва от отпуснатия му срок, живее и умира подобно на милиони вещи, които той произвежда. Мисли за Бога, вместо да чувства битието на Бога. Няма нужда да търсим в религиите нещо общо, освен загрижеността за това какъв е отговора на екзистенциалния въпрос. Докато говорим за съдържанието на религията, такова единство просто липсва. В противоположност на това, съществуват два фундаментални противостоящи един на друг отговори, за които ние говорихме по-горе, разсъждавайки за индивида. Единия отговор означава връщането към дочовеческото, предсъзнателно съществуване, избавяне от разума, превръщане в животно – и по такъв начин единство с природата. Формите на изразяване на тези желания са многообразни. На единия полюс намираме явления, които са се наблюдавали в тайните германски общества “Берсерков” (буквално “мечешки ризи”)^⁷⁰, които идентифицират себе си с мечка, когато младите трябва да “променят своята човечност в пристъп на агресия и ужасяваща ярост, превръщайки се в животно”^⁷¹. Очевидно, че тази склонност за завръщане към дочовеческото единение с природата, никак не се ограничава от първобитните общества, достатъчно прокарали паралел между “носещите мечи ризи” и “кафяворизците” на Хитлер. Макар че най-добрата част от подкрепящите националсоциалистическата партия се състоеше от светски, кариеристки настроени, безжалостни и противопоставящи се на властта, юнкери, генерали, предприемачи и бюрократи, тяхно ядро беше триумвирата Хитлер, Химлер, Гьобелс, а те, по същество, не се отличават от първобитните “мечи ризи”, движени от “свещената” ярост, и стремежа към разрушение като крайно осъществяване на техните религии. Тези “мечи ризи” на XX век, възраждайки легендите за “ритуалните убийства” при евреите, проектират върху тях едно от своите дълбоки желания – ритуалните убийства. Те ритуално убиваха първоначално евреи, а после представители на други народи, след това и самите германци, докато накрая не убиха своите жени и деца, самите себе си във финалния ритуал на масовото разрушение. Има много други, не толкова архаични форми на религии, устремени към дочовеческото сливане с природата. Те се откриват в окултните племена, които идентифицират себе си с тотемни животни, в религиозните системи, където боготворят дърветата, езерата, пещерите и т.н., в оргианистичните култове, където целта е потискане на съзнанието, разума и съвестта. Във всички тези религии е свещено, това което спомага за връщане в дочовеческата част на природата. “Светци” се явяват, тези които отишли по-далеч от другите по пътя на тази цел (например шаманите). Другият полюс на религиите е представен от всички учения, които се опитват да дадат отговор на екзистенциалния въпрос са пълни с раждане от дочовеческото, с развитие на специфичният за човека потенциал за разум и любов. Това е търсене на нова хармония между човека и природата, а също и между човек и човек. Макар, че опити от този род могат да се открият в сравнително примитивните общества, великият водораздел за цялото човечество се разпростира в периода, продължил примерно от 2000 година до началото на нашата ера. Даоизма и будизма на Далечния изток, религиозната революция на Ехнатон в Египет, религията на Заратустра в Персия, Мойсей в Палестина, Кецалкоатъл в Мексико^⁷² дават представа за обрата извършен от човечеството. Във всички тези религии търсенето на единството означава не регресивно равенство с природата, ставащо с помощта на връщането към доиндивидуалната предсъзнателна райска хармония. Това единение на ново ниво е достижимо само след като човекът преодолее отделеността, минавайки през стадия на отчуждаване от самия себе си и от света, и по този начин да се роди напълно. Новото единение се явява условие за съвършено развитие на човешкия разум, който вече не служи на човека като границата, която го отделя от непосредственото, интуитивното достигане на реалността. Съществуват много символи на тази нова цел, вървящи напред, а не назад: Дао, Нирвана, Просветление, Благо, Бог. Различията между тези символи са обусловени от социални и културни особености, съществуващи във времето на появяването на символите в тези страни, където са се появявали. В западната традиция за тази “цел” е бил избран символа на авторитарната фигура на съвременния владетел, великия племенен вожд. Но още от старозаветните времена тази фигура претърпява промяна и действащия по свои произвол владетел се превръща в управителя, свързан с човека договор, съдържащ определени обещания. В книгите на пророците целта става новата хармония между човека и природата в месианско време; в християнството Бог направил човека; във Философията на Маймонид, както и в мистицизма, почти напълно изчезват антропоморфните и авторитарни елементи, макар че в своите популярни форми западните религии почти не са се изменили. Общо за юдео-християнството и дзенбудизма се явява съзнанието, че аз трябва да откажа от своята “воля” (в смисъла на своеволното желание за насилие, управление, задушаване на света в мен и извън мен), за да се отвори цялостно към света, да се пробуди, да се оживи. В терминологията на дзенбудизма това често се нарича “опустошение” което не означава нещо негативно, а само откровеност на приемането. В християнската терминология за това често се говори като за “убиване на своята и приемане на божията воля”. Разликата между християнството и будизма тук е малка – в основата на двете различни формулировки лежи един и същи опит. Все пак, докато става дума за популярната интерпретация, християнската формулировка означава че решенията се приемат не от самия човек, че се дават от ръцете на всемогъщия и всезнаещ баща, наблюдаващ човека и добре информиран, за негово благо. Разбираемо е, че такъв опит кара човека да не се открива и отговаря, а да се подчинява и покорява. Да следваш божията воля, в смисъл на истински отказ от егоизма е по-добро, когато няма понятие за Бога. С парадоксален образ аз наистина следвам божията воля, когато забравям за Бога. Концепцията за пустотата в дзенбудизма предполага истински отказ от своеволието, но без опасна регресия към идолопоклонство, предполагащо баща-помощник.

Изтегляне 2.58 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10