Послеслов на преводачите
Превеждайки тази книга заедно с моята приятелка Даниела се изправихме пред доста трудности, но благодарение на огромното си желание и ентусиазъм се справихме. Искам да отбележа че главната заслуга за превода е нейн, тъй като моята роля на преводач беше доста зависима от нейните проверки, защото не разбирам много руски. Превода от моя страна беше осъществен с програма от руски на английски, но щеше да бъде несъвършен ако не познавах материята, която превеждах. Лично аз се заех с превода на втората част на книгата за Ерих Фром. Искам да кажа на читателя, че тази книга представлява един синтез на западното и източното мислене и смятам че е уникална по своята същност, както и това че я няма преведена на български език което още повече допринася за уникалността. Трябва да кажа че тази книга не може да се чете неконцентрирано, нито за почивка, тя не се чете с очи, а с душа. Лекциите на Сузуки представляват едно кратко представяне на дзен-будизма което, за да се разбере трябва да се отърсим от мисленето си. Въпреки че нямам никакъв опит с дзен-будизма мисля че мога да дам само някакви “насоки” за това което трябва да се чете. В случая разказите и самия текст така са структурирани, че да има определено много голям смисъл, който обаче не може да се схване, ако решим да разсъждаваме, разбира се, може мисленето да е помощен инструмент, но не и цялостното средство за разбиране на тази книга. Ерих Фром и Ричард де Мартино някъде са дали допълнителни обяснения за това какво е дзен, но аз предлагам на читателя сам да се опита да разбере книгата. Дзен наистина е едно силно заинтригуващо учение, в което няма и помен от авторитет и може да изглежда наистина странно държанието на наставника дзен или думите на самия Сузуки, но по-друг начин няма как да се предаде сатори, няма как да се разкрие, защото сатори е усещане, то не е дума или чувство. Искам да кажа че книгата не претендира да ни дава каквито и да било отговори, защото те самите са в нас, тя просто ни дава това което още не е развито в нас и то по един красив, символичен начин. Казвам това с уговорката, че дзен не може да се опише с думи, именно заради това трудно се разбира книгата. Нека всеки от вас намери сам смисъла на книгата и това което тя казва, избора е във вас само трябва да го направите.
Колкото до Ерих Фром той пише на малко “по-достъпен” език, но това не нарушава уникалността на онова което изложил като идеи. Имайки предвид прочита на по-голямата част от литературата му бих казал че това което пише тук е слабо застъпено в неговите книги с малки изключения. Като студент по психология мога да кажа че неговото творчество е много слабо застъпено при изучаването и от което смятам, че губи само тя. Неговите книги, както и тази, са написани на достъпен език, нямащ нищо общо със сложните “научни” формулировки на професори и академици по психология. За съжаление днешната психология се е преобразила до неузнаваемост, в нея се прикрива манипулацията на хората под невинните думи “управление на масите” или манипулация над човек – под думите “терапевтично взаимодействие”. Сегашните психолози не “лекуват”, те приспособяват към обществото. Въпреки че Ерих Фром е писал преди около половин век същото важи и досега. Както той беше казал: “Историята е доказала, че правото не е на страната на управляващите, а на страната на тези, които говорят истината”. Замисляйки се наистина Фром е труден да се разбере без да се чете с отворено сърце, без човек да иска го разбере с цялата си душа и сърце. Ако човек го направи ще види истината, трудно, но ще я види, ще разбере това което изглежда невидимо в книгите му. Но за да стане това човек наистина трябва да се постарае да контролира, ако се изразя с термина на Съливан, паратаксалните си изкривявания, да се опита да се анализира, да медитира и както се казва в дзен да излезе от своята предистория и да започне да твори своята история. Искам да спомена че да имаш пари, слава и богатство е несъвместимо с това “да бъдеш”. Има още един детайл, който смятам че трябва да се отбележи и това е любовта. Толкова много я желаем, готови сме да обиколим света, да копаем докрая на живота си, за да я намерим, но изобщо не се замисляме, че тя е в нас, че колкото и да я търсим навън никога няма да я намерим. Всъщност ако мога да бъда по-точен няма такова нещо като любов, има само акт на обичането, акт в който двама стават един и при това са пак двама, да обичаш означава да излезеш от себе си и да влезеш в другия като у дома без да се страхуваш, че можеш да изгубиш себе си, да обичаш означава да изживяваш във всеки един момент своята цялост, своята активност, своя отговор към света и към другите. Да не гледаш с очила на света, също както е описана една от жалките теории за любовта, където е така наречения ефект на телескопа. Тук психологията има голяма вина, че позволи така да наруши собственият си обект на изследване - човека и също се задълбочи в неговите инфантилни желания вместо да ги му покаже и “поправи”, тя гледа да удовлетворя всички негови копнежи за алчност, престиж, власт и други. Вместо да го подтикне към самостоятелно мислене и индивидуализъм, тя го накара да се приспособява към обществото. Всички си мислим “аз си имам собствено мнение”, “аз съм си индивидуален”, но това са само опити да скрием от самите себе си, това че нямаме мнение не сме индивидуалисти. Аз бих попитал читателя, конкретно, индивидуален ли е онзи, които се облича като другите, или по-точно ако всички се обличат с горе-долу еднакви дрехи, индивидуални ли са онези, които се предлагат, както казва Фром, на “пазара на личностите”, където се изискват само определени качества и външност, за да си “печеливш”. Жалко е също, че проектираме всичките си копнежи за любов и щастие върху някакъв друг човек, пренасяме чувствата си от детството, идентифицираме се с някои вместо да бъдем себе си, да не говорим, че в нашите връзки няма никакво равенство. Дори и да има, то са някакви жалки остатъци. Друго важно нещо е, че повечето връзки са сантиментални от рода на “мила ти няма от какво да се притесняваш, аз ще го направя вместо теб” или “аз ще ти реша проблема”. Не трябва обаче да забравяме че никой не може да решава вместо нас, ако го направи то това означава, че ни ощетява и не само нас, а и себе си. Както казва Фром: “Вярвам че никой не може да „спаси” своя приятел човек правейки избор вместо него. За да му помогне, той може да му посочи възможните алтернативи, с откровеност и любов, без да бъде сантиментален и без илюзии. Знанието и осъзнаването на освобождаващите алтернативи може отново да събуди индивидуално всички скрити сили и да го постави на пътя, избирайки уважение към „живота” вместо към „смъртта”, ние не трябва да се опитваме да даваме съвети, а да ги търсим, но не от другите, а от себе си. Да “питаме”, “разпитваме” себе си кое е добро, а нашата душа ще ни откликва. Трябва да се опитаме, разбира се, да избегнем рационализациите, които създаваме за себе си. Трябва да продължим напред, въпреки страха от изолация и самота, но кой не се чувства самотен, човекът е изначално самотен, а мога да кажа по-щастлив е този, който по-добре го осъзнава, защото само така той ще се опита да намери отговора на въпроса за съществуването си. И то не кой да е отговор, а неговия собствен отговор, отговор на неговата цялостна личност, откликваща и желаеща да разбере истината. Защото Паскал е казал: “Истината е толкова забулена днес, а лъжата толкова здраво утвърдена, че няма как да я познаем освен ако не я обичаме!”. Трябва да се откажем от собствените си илюзии, че сме нещо повече от другите, независимо от това дали сме природно надарени с по-голяма интелигентност или не, дали сме бели или черни, дали сме бедни или богати, високи или ниски, защото това ни пречи, така никога няма да се доближим до образеца на нашата природа, никога няма да постигнем единство със себе си и с другите. Трябва, както казва Фром, да изживеем парадокса, че сме най-великото същество във Вселената, но същевременно не сме нищо повече от едно стръкче трева или една мравка. Трябва да уважаваме живота като такъв, а не да го унищожаваме, трябва да се стремим да бягаме към себе си, а не от себе си. Както казва Сузуки: “Всички сме художници на живота”, във всеки от нас живее творческото начало, способността да градим красивото. Ние никога няма да можем да пресъздадем едно цвете на картина такова, каквото е, но за художника това цвете ще е също толкова живо, колкото и другото. Четейки послеслова на руския преводач, останах недоволен от неговото изказване, въпреки че, предполагам, беше прочел достатъчно за дзен, той изобщо не оценяваше ролята му. Той просто я изкара като някаква феодална религия, което доказва само че нищо не разбира от дзен, колкото до психоанализата там също нейната цел, не мога да отрека, че той е безспорно прав, но само там където говори за общо възприетата психоанализата. А с това свое изказване той просто ми доказва, че изобщо не е разбрал теорията на Фром, или както аз предпочитам да я наричам живата му система. Ерих Фром никога не е човек, който би взел пари, за да слуша баналните и тривиални разговори, които водят пациентите с другите психоаналитици. Той самия през целия си живот се стреми да покаже на хората, че точно същата притежателна ориентация ги управлява. Човекът Фром беше до последния си час с хората, със света, със себе си. Той казва че всеки човек си има мисия и смятам че той неговата успя да си я изпълни и сега е време ние да се замислим коя е нашата мисия да се върнем обратно към пътя, от който сме се отклонили. Ще има много болка и много препятствия, но тези, които чувстваме ще сме ние, а не някои друг. Ще трябва да оставим “мисля, следователно съществувам” и да тръгнем към “преживявам, следователно съществувам”, трябва да се опитаме да не подлагаме всичко на пресмятания, съждения, логика, защото така само се затваряме повече за вътрешния си свят. Той може да бъде нашият “учител”, но трябва да го допуснем до себе си, трябва да се видим такива, каквито не сме били преди. Трябва да видим разпокъсаността си и отчуждеността си един от друг, трябва да видим колко сме чужди не само на света, а и на другите. За да видим универсалното трябва да го преживеем, трябва да си дадем възможност, дори и един-единствен шанс е достатъчен и нашите сили ще избухнат навън подобно на вулкан. Аз се питам каква е ситуацията сега. Ако мога да го кажа че днес ситуацията прилича на една картина с много оттенъци жълти, розови, сини, червени, черни, сиви и други, ние всички виждаме едни и същи оттенъци, някои виждат повече от другите, но в тези оттенъци има само някакви жалки остатъци от истински цветове, които да не са смесени с другите. Мислим че познаваме приятелите си, но това не е така, мислим че познаваме роднините си, но това не е така, мислим че познаваме и себе си, но това също не е така. Трябва да решим ние самите заслужава ли си да не се родим напълно и да умрем в някакъв период от живота си, или е по-добре да се раждаме всеки ден, да се развиваме, да придаваме смисъл на всичко и всеки, да придаваме живот на речното камъче и то също на нас, да живеем за красотата, но красотата не само на залеза, а и красотата на снега, дъжда, мъглата, на самотното цвете, на пчелата, цветчето на овошката или на малката мравка в краката ни. Разбира се че не трябва да забравяме че живота не е приказка, той е такъв, какъвто е, той не е нито добър, нито лош, ние самите го правим такъв. Както беше казал Гьоте: ”Чувствата не мамят. Мамят само съставените по тях съждения”. Ние не трябва да забравяме че живота трябва да се живее с цялата си сериозност, в него няма място за изрази от типа “сега ми се е паднало да живея”, сега в този момент, в този час, тази минута, той трябва да му дава отговор. Тук идва въпроса за смисъла на живота. Какъв е той? Има ли изобщо живота смисъл? Според мен живота има смисъл и той е да се развиеш тоест да станеш напълно самия себе си и до последната минута да не забравяш кой си. Въпреки че пълния отговор на този въпрос ще доведе до метафизични понятия, защото в така зададен въпроса никога няма да има отговор, аз смятам че смисъла му сам всеки трябва да го намери. Няма смисъл да се каже нищо повече от това, защото това вече ще е равносилно на налагане на чужда позиция. Ако търсим да се случи нещо необичайно, в такъв смисъл не може да се търси отговор, много водачи, за съжаление използват това и голямата внушаемост на човека, за да го накарат да повярва в разни авторитарни и античовешки идеологии като тази на нацизма. Всеки народ по своему си мисли че е предопределен за велики дела, но това са само празни нарцистични желания. Това се отнася и за нас българите, които се “гордеем” с толкова много неща и смятаме че един ден ще дойде някой да ни реши проблемите. Но както бях казал по-нагоре няма смисъл да чакаме някакъв момент, защото той вече е тук и ние трябва да разберем, че това именно е той. Само ние и никой друг можем да се върнем обратно към нашата национална душа и човешка природа. Трябва само да си повярваме, защото Левски е вярвал, Ботев също, те са вярвали в живота в свободата, в равенството, в братството, те не са чували за Сузуки и Фром, но са чували за любов, истина и справедливост. Искам да кажа че книгата не претендира да ни дава каквито и да било отговори, защото те самите са в нас, тя просто ни дава това което още не е развито в нас и то по един красив, символичен начин. Казвам това с уговорката, че дзен не може да се опише с думи, именно заради това трудно се разбира книгата. Нека всеки от вас намери сам смисъла на книгата и това което тя казва, избора е във вас само трябва да го направите!!!
Пламен Минчев
Настоящата книга е плод на блестящите лекции на Е. Фром, Д. Сузуки и Мартино. За превода й на български език се погрижихме аз и моят добър приятел Пламен Минчев. Преди да започна с коментара и мнението си за книгата искам да изкажа поздравленията си за ролята на Пламен в книгата. Той показа на какво е способен човек когато иска и вярва в нещо. Според мен чрез тази книга той доказа на себе си много повече отколкото би било възможно без желанието и обичта му към психологията. Поздравявам го за труда!
Книгата “Психоанализа и дзен-будизъм” е първият ми сблъсък с дзен-будизма. Започвайки превода й, сякаш навлязoх в нов етап от живота си, или по-точно открих нещо, което беше дълбоко скрито в мен и за чието съществуване не знаех. Досега бях използвала познанията си по руски език само в ежедневни разговори и учебни предмети. Книгата беше за мен нещо напълно неизвестно, не само заради специфичните термини на руски, но и заради самият Дзен. И все пак когато започнах сякаш всичко неизвестно изчезна и нещата станаха кристално ясни. Четях книгата и я чувствах по-близо до душата си от която и да е друга. Бях запленена от Дзен. Той е и загадъчен и същевременно напълно ясен. Успява да каже толкова много неща с една обикновена дума, да те накара да чувстваш само с едно изречение. За мен Дзен е едно прекрасно изкуство. В това изкуство всички са всичко. Ако кажа че наставника е четката, а ученикът – платното, това няма да е вярно, защото наставника е същото, което е и ученика, той е и четката, и платното, и боите... Въпреки, че тук е мястото аз да говоря, смятам че, за да дам най-точно определение за Дзен, трябва да го оставя той да говори.
“Един монах се обърнал към Джао-джоу:
-
Аз съм съвсем нов в манастира, моля дайте ми наставления.
-
Изяде ли си оризовата каша? - попитал Джао-джоу.
-
Да – отвърнал монахът.
-
Тогава иди си измий паничката – казал Джао-джоу. “
Дзен мондо
На тези които ще попитат “Какво означава това?”, ще кажа, че на подобен въпрос в един дзен-будистки храм, наставника би Ви отговорил с “удар с тоягата”. Питате “Но защо?”, тогава наставника би Ви отговорил по същия начин.
Въпреки, че бях възхитена от Дзен имаше нещо, което когато прочетох за първи път останах изумена. Това нещо беше “Роза е роза е роза е роза”. Тези думи ми се струваха много глупави, как можех да повярвам на такова нещо. Винаги съм смятала, че “масата не е само маса, дървото не е само дърво, цветето не е само цвете - напротив, те са много повече”. Всичко това ме накара да се замисля. Мислих дълго, лягах си с тази мисъл и ставах отново с нея, вървях по улиците, вършех си задълженията, рисувах и мислех. И след толкова мислене в един ден, за миг спрях да мисля, сякаш за този миг способността ми да мисля се загуби и ето, всичко стана напълно ясно. Започнах да се смея, смеех се на всичко и най вече на това, че не съм го видяла по-рано, че не съм го усетила по-рано, защото то може да бъде усетено с цялото ти същество и видяно с цялата ти душа. Сякаш видях чувствата на мислите си. Само в един миг видях и усетих толкова много неща и разбрах колко е просто всичко. Тук думите на Сузуки звучат много на място: “За дзен кръга си е кръг, квадрата е квадрат, но в същото време квадрата е кръг, а кръга – квадрат” За да не оставя читателя в неведение и отегчение ще поясня (поне доколкото може да се поясни), че за Дзен всичко е всичко и всичко е нищо. Казано с други думи розата е само роза и нищо повече, но същевременно е и всичко останало.
Дзен е способността да гледаш просто на нещата. Той говори просто и сякаш ние сме тези, които не могат да повярват, че всичко е толкова просто и се стремим да го усложним. Не бих казала, че Дзен е способността да не мислиш. Той е способността да мислиш в точния момент, но най вече е способността да чувстваш. Но не онова чувство, посредством което изпитваме любов, тъга, радост. Той е чувството че чувстваш. Да почувстваш розата, тревата, росата, дъгата, но да я почувстваш като чувство. Ще попитате как се чувства едно чувство. Мога да ви кажа само едно – чувствено. Изглежда ви сложно и неразбираемо? Така е защото аз ви казвам да чувствате, а вие мислите. Трудно е чувството да бъде разбрано или измислено. Можеш само да мислиш че чувстваш, но това не е самото чувство, даже това въобще не е чувство. Но в същото време можеш да чувстваш това, което мислиш. Да го чувстваш истински. Всичко може да бъде почувствано, но не всичко може да бъде измислено. Чувствайте най вече чувствата си. Чувствайте мислите си, но не измисляйте чувствата си! Не потискайте чувствата си, не потискайте емоциите си. Чувствайте и осъзнавайте чувствата си, осъзнавайте и причините за появата им.
Ако трябва да говоря на “езика на Запада” ще кажа, че Дзен е процес на сбеопознаване, себеосъзнаване. С разликата, че на Запад това се постига чрез мислене, а на Изток чрез чувстване. Не бих могла да говоря за това, коя от двете системи е “по-добрата”, ако въобще могат да се сравняват. Аз лично смятам, че има и други общи черти между будизма и психоанализата, които не са споменати в книгата. Една от тях е, че докато в Дзен, будистите отделят голямо внимание на медитацията, то на Запад се извършва почти същата практика. Всеизвестно е че психоаналитиците отделят голямо значение на сънищата, а ако се замислим, то езика на сънищата е същия като този на медитацията. Както всеки монах медитира, така всеки човек сънува. Както всеки монах може да разбере какво са му казали образите от медитацията, така и всеки човек може да разбере посланията от образите в съня си. Помощта на наставника е същата като тази на психоаналитика. Целта и на Дзен, и на психоанализата е целта на всички хора – самоопознаване. Само тук сякаш двете “течения” се разделят. Психоаналитиците смятат, че един човек не би могъл да се опознае напълно и винаги ще има нещо, което няма да му е известно. Докато в Дзен нещата стоят по друг начин, тук всеки е способен “да стигне до края”. В случая лично аз смятам, че всеки човек трябва да избере в какво да вярва, а именно в това, че човек не е способен да се самоопознае напълно или в това, че “няма невъзможни неща”. Като говоря за избор нямам в предвид да избирате между мисълта и чувствата. Казвам да си изберете в какво да вярвате. На мнение съм, че човек може да постигне чудеса, ако използва и мислите, и чувствата си. За съжаление на думи изглежда по-лесно отколкото е. Много от нас се осланят или на мислите или на чувствата си в даден момент. Рядко се случва да мислим и да чувстваме едновременно. По тази причина и поясняваме в разговорите си кое от двете говори. Казвайки “мисля че...”, показваме, че в случая мислим, а не чувстваме, същото важи и в обратната ситуация – “чувствам че...”. Ако в дадена ситуация се вгледате в чувствата и мислите си ще видите, че мислите са напълно противоположни на чувствата и обратното. Но това е само на пръв поглед, ако се вгледате внимателно ще забележите, че са почти еднакви. Отново искам да кажа, че в мисленето няма нищо лошо, но ако забележите, че чрез мисловния процес не достигате до нещо ново, или още повече се обърквате, това е само знак, че не е това начина.
Мисленето е сложно изкуство. То трябва да се прилага в точно определени моменти, не във всеки един момент. Всъщност способността да чувстваме и способността да мислим са видове таланти, които трябва да се развиват. И както всеки талант, те се развиват най-добре в ранната детска възраст, колкото повече човек става част от обществото толкова повече обществото му влияе. А това влияние се превръща в нещо като преграда за развитието на талантите, особено на тези таланти като мислене и чувстване, които са заложени у всеки един от нас. Интересното тук е че тези общи за всички хора таланти се нуждаят от индивидуално развитие, те не се развиват с чужда помощ, а само със собствени сили. Всяка помощ е до голяма степен излишна, защото всеки е способен сам да развие таланта в себе си.
У малкото дете се наблюдава съвсем ясно всичко, и чувствата, и мислите. Те са в синхрон и то усеща този синхрон, затова децата са безгрижни, защото обществото още не им е поставило границите в които те трябва да изградят живота си. Малко по малко обаче училището ни вкарва рязко в тези граници и плановете на детето от “Аз като порасна ще стана космонавт”, изчезват и на тяхно място се появава “Мисля след този клас да кандидатствам в езикова гимназия”. Колко бързо вече детето подрежда живота си по системата. Такова дете, което се замисля за бъдещето си в крак със системата е наречено амбициозно, трудолюбиво и т.н., а какво става ако някое дете не желае да учи, то е глупаво, несхатливо и с провалено бъдеще. Никой не смее да се опълчи срещу тази система. Така виждаме, че всички ни чака едно и също – раждаме се, учим, създаваме семейство, работим, умираме. Какво ли би станало, ако оставим детето само да изяви желание да учи без да му натрапваме образованието... Съгласна съм че звучи ужасяващо за много от вас, но не забравяйте, че когато човек печели едно, губи друго.
С последните редове много се отклоних от темата, което може би е знак, че ролята ми в книгата вече е свършила това което трябва. Накрая бих искала да завърша с една дзен поговорка, която срещнахме и в самата книга.Избирам нея, защото тя показва Дзен такъв какъвто само Дзен може да бъде.
“Преди човек да започне да изучава Дзен, планините са си планини, а реките – реки. След първото съзиране на истината, планините вече не са планини и реките вече не са реки. След просветлението планините отново са планини и реките – реки.”
Дзен Поговорка
Даниела Ангелова
Речник:
Куфа (Ел Куфа) – град в Ирак, намиращ се на река Ефрат, на 170км южно от Багдат. Бидейки един от първите градове в Месопотамия, Куфа е изиграл изключително важна роля в историята на Исляма. Основан е през 637г. от Са’дом ибн Аби Вакас, близък на пророка Мохамед. Той е бил управител на Куфа до 642г, когато халифа Умар ибн Хатаб по желание на жителите в Куфа назначил на неговото място Мугиру ибн Шу’бу. (Информацията е от : wikipedia.com)(Превод от руски Д.А.).
Сура (араб. سورة в превод Sūrah) арабски термин за обозначение на глави от Корана. В корана има 114 сури. Сурата се състои от аяти [най-малката структурна единица на Корана, понякога се превежда като “стих”(но това е невярно от гледна точка на Пророка, който нееднократно подчертава различията между проповедите му и поезията). По конкретно аята може да се разбира като “изказване”.В Корана има 6236 аята].Критериите за разположение на сурите е по дължина, по правило следващите сури са по-кратки от предишните. И все пак този принцип не винаги се спазва и не трябва това правило да се счита за конкретно. Всички сури в Корана, освен деветата, започват със думите “В името на Аллах, Милостивия, Чистосърдечния” (араб. بِسْمِللَّهِ لرَّحْمَـنِ لرَّحِيمِ ).(Информацията е от : wikipedia.com)(Превод от руски Д.А.).
Адепт (лат. Adeptus “спечелен”) Лице, което е било посветено в тайните на алхимията през средните векове.
Кеншо – себеосъзнаване, взиране в собствената същност.
Джирики – “твоята собствена сила”, отнася се до стремежа на човека да постигне просветление със собствени усилия.
Сатори – състояние не интуитивно просветление, по-специално – Просветлението, преживяно от Буда.
Бодхисатва – просветлен човек, който отказва да встъпи в нирвана, докато не бъдат спасени всички останали същества.
Мушин – не-съзнание (съзнание без съзнание за съзнанието), непредубеденост на съзнанието, абсолютно освобождаване от дуалистичното мислене.
Самадхи – пълна концентрация, при която изчезва разликата между субект и обект.
Шикантадза – просто седене или медитиране, при което няма нужда от спомагателни техники, като например броене на диханията.
Макьо – мистериозни видения, заблуждаващи образи или сънища, възникващи по време на медитация.
Дзендо – зала за медитация.
Докусан – лична среща между ученика и Учителя в уединената стая на Учителя; ключов елемент в школата на Риндзай.
Роши – многоуважаван учител, независимо дали е монах или мирянин, жена или мъж.
Мондо – диалог върху будизма или върху екзистенциален проблем или между учители, или между Учител и ученик.
Инка – печат на просветлението; официално потвърждение от страна на Учителя, че ученикът е завършил обучението си.
Дхарма – космическият закон, законът за човешкото битие; учението на Буда; Пътят; основното състояние на нещата. Възловата концепция в Будизма.
Карма – универсалният будистки закон за причината и следствието.
Нирвана – целта на будизма: освобождаване от кармата, потушаване на всички копнежи и терзания, осъзнаване истинската природа на съзнанието.
Дао – Пътят; източникът на действителността; истината; висшият принцип.
Праджня – интуитивна мъдрост, прозиране в пустотата или същинската природа на реалността.
Шунята – празнота или пустота, не-съществуването като истинско състояние на нещата; ключово понятие в будизма.
Хара – духовен център в човешкото тяло, намиращ се в областта на корема.
Самсара – веригата от прераждания.
"Jnāna and Vijnāna: “knowledge of the Self and realized knowledge.” Jnāna is Śabda-Brahman and Vijnāna is Para-Brahman. Another way of putting is to say that Jnāna is the narrow and straight path to God without any detours or diversions, and Vijnāna is the destination itself. Here jnāna is an acquired knowledge of the Self from all sources, but vijnāna is direct experience of God. Jnāna is to come under the magnetic influence of God and Vijnāna is to succumb to the magnetism of God. Jnāna is to know that God exists by one's inner experience; Vijnāna is to communicate and relate to God as a slave, a servant, a child, a friend, a spouse, or a devotee."
Джняна и виджняна означават съответно "знание за Аза" и "осъзнато познание". Джняна е Шабда-Брахман (Брахман-Слово, Логос), а виджняна е Върховният Брахман (Парабрахман). Друг начин за изричане на същата истина е да се каже, че джняна е тесният и прав път към Бога, без никакви обрати или отклонения, а виджняна е самото местоназначение (дестинация). Тук джняна е придобитото знание за Аза от всички източници, а виджняна е непосредственото познание на Бога. Джняна се появява под магнетичното влияние на Бог, докато виджняна означава да изпаднеш под влиянието на магнетизма Божий. Джняна е вътрешното познание, че Бог съществува, докато виджняна означава да общуваш и се отнасяш с Бога от позицията на слуга, дете, приятел, съпруг или предано отдаден.
(Информацията е от : www.bhagavadgitausa.com)
Саки буквално означава “убийствен въздух”. Майсторите на меча често споменават явлението на такъв тип. Трудно е за описание, това е вътрешно усещане, разпространяващо се над личността или обекта. Хората често казват,че мечтите са изпълнени с “убийственият въздух”, когато другите молят за благоволение, почит и даже благожелание. Обичайно това се обяснява с характера или темперамента на създаващият меч художник, а меча в Япония е не просто оръдие за убийство, а и произведение на изкуството. Саки произхожда също така от лица, които тайно или явно изказват мисли за убийство. Казват, че подобен “въздух” пари над главите на отряда войници, готови да атакуват противника.
Аната — японско обръщение («Хей, ти»).(Информацията е от: kosmos.pass.as/static/kosmos/1962/01/pg_0011.htm )
Архат - термин от будизма, означаващ този, който е достигнал Нирвана. (Информацията е от: www.occultism.biz)
“Каруна” е дума, произлизаща от санскрит, използва се също и в индуизма, и в будизма. В превод, означава всяко действие, което се предприема с цел да облекчи страданието на другите.
Каруна е път на осъзнаването - осъзнаване кои сме ние, къде сме, откъде идваме и накъде вървим; осъзнаване на кармата, освобождаване от негативната карма и трансформирането й в свободни избори, които правят живота ни по-осъзнат, и ни помагат сами да пишем съдбата си. Въоръжен с потенциала на светлата карма, човек може да поправи грешките от миналото и да бъде свободен при формирането на бъдещето. Каруна е път на божествената лечебна енергия.
Когато човек върви по пътя на просветлението, той разбира, че всичко живо е едно цяло. Поради това е съвсем естествено да насочи силата на състраданието, на вътрешната си светлина или Каруна към страдащия, тъй като ние всички сме едно. Така, както бихме искали да излекуваме собствените си рани, така би трябвало да желаем лечението и на другите. Няма граници - всичко е едно. Любовта към нас самите е любов към всичко, към Вселената. Състраданието към другия, е състраданието на Вселената. Светлината, която излъчваме към другия, е светлината, която излъчваме към всичко, е светлината на сътворението. Намерението ми да помогна на другия е намерението на Вселената да му помогне. Когато всички сме едно – няма граници, цялата светлина на всички вселени е едно цяло. И когато ние сме едно с това цяло, тогава това е и нашата светлина.
Каруна е духовен път и лечебно изкуство, целящо да събуди вътрешната светлина в човек.
Каруна лекува чрез тази вътрешна светлина, която е светлината на Бог, светлината на самото сътворение. Това е пътят на изцелението на сърцето и душата.
Каруна ни учи:
◊ “Готовността за саможертва, способността да надмогнеш инстинкта за самосъхранение в името на кауза – това е първият принцип на съзнателния живот.”
◊ “Не можеш да избягаш от тъмнината в сърцето, където и да идеш. Потърси светлина в теб, за да разбереш и победиш.”
◊ “Обяви победа в сърцето си и Вселената ще те последва.”
Учението Каруна има три направления: Каруна Шай Маян (лечение), Каруна Ки До (медитация), Каруна Алит Маян (молитва).
В Каруна Шай Маян ние насочваме божествената лечебна светлина към сърцето и душата на страдащия с намерението неговата вътрешна светлина да го води по пътя на изцелението. Това е лечение, което започва отвътре. Такова лечение е лечение на осъзнаването. Всяко друго лечение, което не произтича от душата, от вътрешната светлина, не е истинско лечение. Изцеление може да се получи и при лечение отвън, но ако липсва осъзнаване, болестта (проблема) рано или късно ще се повтори. Ето защо Каруна Шай Маян винаги успява – защото лечението извършва самата душа, а тя и нейната вътрешна светлина са част от Бога.
Каруна Алит Маян е с много по-силна енергия от рейки.
В Каруна Ки До ние се отправяме в търсене на вътрешната светлина, навлизаме все повече в нея, извървяваме пътя. Чрез медитацията ние се сливаме със светлината. Светлината не дава отговори, но пътят към светлината говори.
В Каруна Алит Маян чрез силата на словото и свещените мантри ние се отправяме в търсене на вътрешния звук - мелодията на сътворението. С молитва ние общуваме с Бога – Богът, който сме всички ние заедно. С молитва Бог общува с нас. В молитва намираме себе си. Всеки може да изучава лечебното изкуство Каруна в “БГ Рейки Алианс”. Достатъчно е само да желае да вземе живота си в ръце, да искате да помогнете на себе си и на хората.
Иван Кацаров
(Информацията е от : www.chudesa.net )
Сподели с приятели: |