УЧЕНИЕ ЗА НАКАЗАНИЕТО ПРИ МЕЖДУНАРОДНИ

Понятие за наказанието и видове наказания при международни престъпления

В правната терминология на някои чужди езици коренът на съ­ществителното „наказание" и наименованието на отрасъла не съв­падат и затова е възможно пред „наказание" да се постави прила­гателно от наименованието на наказателния отрасъл на правото. Например на руски език наименованието на „наказателно право" е „уголовное право" и затова е възможно да се каже „уголовное на­казание". След Освобождението от турско иго, в законодателство­то и съдебната практика се побългарява този именно руски термин и се говори за „углавно наказание". На сръбски език коренът на на­именованието също е различен — „кривично право", от което след­ва „кривична казна".

На френски език освен общия термин „наказание" (la peine), съществува и специфичен термин за наказанието по наказателното право — châtiment.

За по-кратко у нас се използва съчетанието „наказание по на­казателното право" или „наказание по НК".

Няма съмнение, че престъплението и наказанието възникват с появата на организиран обществен живот и на общество. Същест­вуват различни схващания за произхода на наказанието: 1 ) биоло­гичен — произлиза от чувството за мъст или от инстинкта за само­съхранение; 2) в наказателната власт, която старейшината има над челядта и рода; 3) религиозен - сакрална реакция срещу извърше­ното зло; 4) социален - реакция на обществото или социална само­защита срещу опасни за индивида и човешката общност прояви.

Наказанието е сложно правно явление, което придобива ис­тинско съдържание, когато се открои неговата социална реакция срещу опасни посегателства спрямо човешкия род, обществото или международната общност.

Историята на наказателното право и на наказанието започва и се развива с историята на човешкото общество. Промените в об­ществото водят до промени в престъпленията и в наказанията. Все пак наказанието в сравнение с престъплението отбелязва по-широко развитие, динамичност и разнообразие.

Понятието „наказание" по НК се характеризира с няколко съществени особености. Първо, наказанието е специфична мярка на държавна принудя. То се различава от другите мерки на държавна принуда (административни, дисциплинарни и т. н.), преди всичко по своята строгост или тежест, от която следват в най-висока степен неб­лагоприятни правни последици за наказвания, fia високата степен со­циална опасност на престъплението се отговаря с висока тежест на санкционните последици. Никой друг клон на правото не разполага с толкова строги мерки на държавна принуда, както наказателното право - доживотен затвор, лишаване от свобода, смъртно наказание, ко­ето все още не е отменено напълно по света, и т. н.

Второ, по своето съдържание наказанието се отличава с опре­делени лишения или ограничения на основни права и законни ин­тереси на престъпния деец — лични, имуществени, професионални и т. и. Наказанието е свързано с причиняване на определени стра­дания („кара⁾, макар че това не е неговата цел. То не може да има за цел причиняване на физическо страдание или унижаване на чо­вешкото достойнство (чл. 36, ал. 2 НК).

Трето, наказание може да се наложи само на лице, което е признато за виновно в извършено престъпление. Без вина няма престъпление и наказание.

Четвърто, наказание може да се наложи единствено от компе­тентния орган в държавата – Съдът,който изразява авторитетна отрицателна оценка на престъпното поведение и на самия престъ­пен деец от името на държаната и обществото.

Пето, наказанието не е самоцел, отговор на „злото със зло", „еквивалент на вината" или „голо възмездие", а сродство за постигане на неговата генерална (обща) и специална превенция да се въздейства предупредително ~ възпиращо и общо възпитателно спрямо членовете на обществото както и предупреди 1ел но I въз­пиращо и поправително ~ възпитателно по отношение на осъдено­то лице.

Следователно наказанието по наказателното право е мярка на държавна принуда, изразяваща се в определени лишения или огра­ничения на нрава и законни интереси на лице, което е признато от Съда за виновно в извършено престъпление, с която се преследва постигането на установената в закона цел — генерална или обща и специална превенции.

Легално определение на наказанието не е дадено и международното наказателно право. В международните нормативни актове обаче са установени принципите относно наказанието и ви­довете наказания, от които могат да се направят изводи за същ­ността и съдържанието на наказанието при международни прес­тъпления. Преди всичко в чл. 27 от Статута за МВТ в Нюрнберг се посочва, че съдът може да произнесе спрямо подсъдимите, които са признати за виновни, наказание смърт или „всяко друго наказа­ние, което намира за справедливо. Всъщност се предвижда една единствена санкция — смъртно наказание. За „другото наказание" се установява принципът на справедливостта при неговия избор, без да се определя по вид и размер. Този подход в Статута проти­воречи на принципа nulla poena .sine lege (няма наказание без закон), залегнал по-късно в чл. 23 от Римския статут. Поради това се на­лага още тогава Съюзническият контролен съвет за Германия да приеме Закон № 10, ратифициран на 20.12.1945 г., в който, освен смъртно наказание, се предвижда доживотен затвор, затвор за оп­ределен срок, глоба, конфискация, реституция и лишаване от някои или от всички граждански права.

Второ, в чл. 77 от Римския статут са предвидени поначало два вида наказания: 1) лишаване от свобода за определен брой години, които не могат да надхвърлят максималния срок от 30; 2) доживо­тен затвор, когато това се оправдава от изключителната тежест на престъплението и обстоятелствата, свързани с личността на подсъ­димия⁴. Наред с лишаването от свобода, Съдът може да определи: а) глоба с оглед на критериите, установени в правилника за проце­дурата и доказването; б) конфискация на приходите, имуществото и активите, пряко или непряко получени чрез това престъпление, без да се засягат правата на третите лица.

Трето, когато постановява осъдителна присъда, съдопроизводственият състав преценява подходящото наказание, което да бъде наложено, и взема предвид представените доказателства и направе­ните изявления по време на съдебното производство, които имат отношение към определянето на наказанието. Съставът на съда преди приключване на съдебното производство по своя инициати­ва може, а по искане на прокурора или на подсъдимия е длъжен, да проведе допълнително заседание, за да изслуша допълнителните доказателства или изявления, които имат отношение към определя­нето на наказанието (чл. 76 от Римския статут).

Четвърто, при определяне на наказанието Съдът взема пред­вид фактори като тежест на престъплението и обстоятелствата, свързани с личността на осъдения. Когато налага наказанието ли­шаване от свобода, Съдът приспада срока на предходното задържа­не, ако той е разпоредил това. Но съдът може да приспадне и все­ки друг срок на задържане, свързано с деянието, което съставлява престъпление (чл. 78, т. 1 и 2)

В случаите, когато лицето е осъдено за повече от едно прес­тъпление, съдът определя наказание за всяко престъпление и общо наказание, в което посочва целия срок на лишаване от свобода. То­зи срок не може да бъде по-кратък от наложеното най-високо инди­видуално наказание и да надвишава 30 години лишаване от свобо­да или доживотен затвор (чл. 78, т. 3).

В Римския статут се предвижда отделно производство при признаване на вината (чл. 65). Когато лицето се признае за виновно, съдът преценява, дали то: а) разбира естеството и последиците от признаването на вината; б) доброволно се признава за виновно след достатъчни консултации със защитника си; в) като се призна­ва за виновно, има подкрепа от фактите по делото, които се съдър­жат в обвиненията и допълнителните обвинения на прокурора и признанията на обвиняемия, както и всички други доказателства.

Когато съдът се увери, че тези обстоятелства са установени, той приема признаването на вината, заедно с представените допъл­нителни доказателства, потвърждаващи всички съществени факти, които се изискват за доказване на престъплението, към което се от­нася признанието, и може да осъди подсъдимия за това престъпле­ние.

Ако съдът обаче не е уверен, че тези обстоятелства са устано­вени, той счита признаването на вината за неизвършено и разпо­режда производство да продължи при обикновените съдебни про­цедури, като може да предаде делото на друг състав.

Когато съдът има мнение, че интересите на правосъдието и особено интересите на жертвите изискват по-пълно представяне на фактите по делото, той може да поиска от прокурора да представи допълнителни доказателства, включително свидетелски показания, или да разпореди производството да продължи при спазване на обикновените процедури.

В тези случаи пренията между прокурора и защитата във връз­ка с изменението на обвиненията, признаването на вината или наказанието,което ще бъде наложено,не са задължителни за съда.

Един от най-спорните въпроси преди създаването на меж­дународен наказателен съд е за изпълнението на наказанието, на­ложено от международен съд. В Римския статут този въпрос нами­ра сравнително оптимално и разумно решение. Наказанието „ли­шаване от свобода" се изтърпява в държава, избрана от Междуна­родния съд по списък на държави, изразили пред съда готовността си да приемат осъдени лица. При заявяване на готовността да при­ема осъдени лица държавата може да посочи условия за приемане, които се договарят със Съда (чл. 103).

Когато упражнява свободата си на преценка коя държава да из­бере, Съдът взема предвид следното: а) принципа, че държавите - страни по статута, трябва да си поделят отговорността за изпълне­ние на наказанията „лишаване от свобода" в съответствие с прин­ципите на справедливо разпределение и според предвиденото в Правилника за процедурата и доказването; б) прилагането на широко признатите международни договорни стандарти за отнасянето със затворници; в) мнението на осъдения и неговото гражданство; г) всички други обстоятелства, свързани с престъплението или личността на осъдения, или ефективното изпълнение на наказанието, които могат да имат значение при избора на държава за изпъл­нение на наказанието.

Ако никоя държава не бъде избрана, тогава наказанието „ли­шаване от свобода" се изтърпява в затворническо учреждение, пре­доставено от приемащата държава (Холандия), в съответствие с ус­ловията, посочени в споразумението за седалището на съда (чл. 3 ал. 2). В този случай разноските, свързани с изпълнението на нака­занието, се поемат от Съда.

Съдът по всяко време може да реши да премести осъдения в затвор на друга държава. Осъденият също може по всяко време да поиска от Съда да бъде преместен от държавата, в която изтърпява наказанието (чл. 104).

Наказанието „лишаване от свобода" е задължително за държа­вите - страни по статута, и те при никакви обстоятелства не могат да го изменят. Само Съдът има право да се произнася по молба за обжалване или преглед. Държавата, в която се изпълнява наказани­ето, е длъжна да не възпрепятства подаването на такава молба от осъдения.

Условията на лишаването от свобода се регулират от правото на държавата, в която се изпълнява наказанието. Те трябва да съот­ветстват на широко признатите международни договорни стандар­ти, които регулират отнасянето със затворниците. При никакви обс­тоятелства обаче тези условия не могат да бъдат повече или по-мал­ко благоприятни от условията за затворниците, осъдени за сходни престъпления в държавата, в която се изпълнява наказанието.

Съдът упражнява общ контрол върху изпълнението на наказа­нието „лишаване от свобода". С оглед на това общуването между осъдения и Съда трябва да бъде безпрепятствено и поверително.

След изтърпяване на наказанието лицето, което не е граж­данин на държавата, в която е изпълнено наказанието, може в съот­ветствие с правото на тази държава да бъде предадено на друга държава, която е длъжна да го приеме, или на друга държава, коя­то е съгласна да го приеме. В тези случаи се вземат предвид жела­нията на лицето, което ще бъде предадено на тази държава, освен ако държавата, в която се изпълнява наказанието, разреши на лице­то да остане на нейна територия. Разноските по предаване на лице­то се поемат от Съда, ако никоя държава не ги поема.

В чл. 108 от Статута се предвижда ограничение за наказател­ното преследване или наказването на друго престъпление. Осъде­ното лице, което е задържано в държавата, в която се изпълнява на­казанието, не може да бъде подложено на наказателно преследване, наказание или екстрадиция в трета държава за поведение, извърше­но преди предаването му на държавата, в която се изпълнява нака­занието. Това ограничение не се отнася за случаите, когато наказа­телното преследване, наказването или екстрадицията бъде одобре­но от Съда по искане на държавата, в която се изпълнява наказани­ето. Съдът решава въпроса, след като изслуша мнението на осъде­ния.

Ограничението не се отнася и за случаите, когато осъденият остане доброволно повече от 30 дни на територията на държавата, в която се изпълнява наказанието, след като е изтърпял наказание­то, наложено му от Съда, или се завърне на територията на тази държава, след като я е напуснал.

Предвиден е и институтът за намаляване на наказанието (чл. 110). Необходимо е осъденият да е изтърпял две трети от сро­ка на наказанието или 25 години при доживотен затвор. Компетен­тен за намаляване на наказанието е само Съдът, който се произна­ся по въпроса, след като изслуша осъденото лице. Държавата, в ко­ято се изпълнява наказанието, е длъжна да не освобождава лицето преди изтърпяването на наказанието, определено от Съда.

Преглед на наказанието се прави от Съда, за да прецени, дали то следва да бъде намалено. Това не може да стане преди изтича­нето на посочените срокове.

При прегледа Съдът може да намали наказанието, ако устано­ви, че е налице един или повече от следните фактори:

а) първоначална и продължаваща готовност на лицето да сът­рудничи на съда при разследването и при наказателното преслед­ване;

б) лицето доброволно съдейства за изпълнение на присъдите и разпорежданията на съда по други дела, по-специално оказване на помощ при определяне на местонахождението на имущество, кое­то е предмет на разпореждания за глоба, конфискация или обезще­тения и което може да се използва за благото на жертвите;

в) други фактори, които свидетелстват за явна и съществена промяна на обстоятелствата, достатъчна да оправдае намаляване­то на наказанието, в съответствие с Правилника за процедурата ц доказването.

Когато при първия преглед Съдът установи, че не е уместно наказанието да бъде намалено, той преразглежда и след това въп­роса за намаляване на наказанието през интервалите и прилага кри­териите, предвидени в Правилника за процедурата и доказването.Специфични методи са установени в чл. 109 относно из­пълнението на разпореждания за глоби и мерки, свързани с кон­фискация. Преди всичко държавите - страни по статута, са длъжни да приведат в изпълнение разпорежданията за глоби и конфискация, постановени от Съда в съответствие с разпоредбите за изпълнение на наказанията, без да се засягат правата на добросъвестните трети лица и по реда на производството в националното право.

Второ, когато държавата - страна по статута, не е в състояние да приведе в изпълнение разпореждане за конфискация, тя пред­приема мерки за възстановяване на стойността на приходите, иму­ществото или активите, чиято конфискация е разпоредена от Съда без да се засягат правата на добросъвестните трети лица.

Трето, на Съда трябва да се предават имуществата или прихо­дите от продажба на недвижими имоти, респективно от продажба­та на други вещи, получени от държава - страна по статута, при из­пълнение на съдебното решение.

От изложените принципи, правила и процедури относно на­казанието по международното наказателно право бихме могли да по­сочим неговите съществени характерни моменти или особености.

Първо, то също е мярка на принуда, която се предвижда и нала­га от името и за сметка на международната общност на държави.

Второ, неговото съдържание се изразява в определени лише­ния или ограничения на права и интереси на престъпния деец, ко­ито имат международен характер.

Трето, налага се на лице, което е признато за виновно в извър­шване на международно престъпление.

Четвърто, компетентен да определи наказание е Междунаро­ден наказателен съд, а в някои случаи и при престъпления с меж­дународен характер — съответният национален или вътрешен съд. Той изразява авторитетна отрицателна международна оценка на престъпното поведение и на самия престъпен деец от името на международната общност, а в предвидените случаи — и от съответ­ната държава и национална общност.

Пето, то не е самоцел, а средство за постигане на генералната и специалната превенция — да се въздейства предупредително възпиращо и общо възпитателно спрямо членовете на международна­та общност, както и предупредително-възпиращо и поправително възпитателно по отношение на осъдения.

Следователно наказанието по международното наказателно право е мярка на международна принуда, предвидена и налагана от името на международната общност чрез Международен наказате­лен съд, а в предвидените случаи - от вътрешен или национален съд, която се изразява в определени лишения или ограничения на права и интереси на лице, признато за виновно в извършване на международно престъпление, с която се преследва определена цел - генерална и специална превенция.

В определени от международното право случаи може да не се стигне до наказателна отговорност и наказание, макар деянието да съдържа формално признаците на определен състав за междуна­родно престъпление.

Под „оправдаващи обстоятелства" в англосанксонската правна система се разбират случаите, когато извършеното деяние само формално съдържа признаците на състава на определено престъпление, без да поражда наказателна отговорност изобщо⁶. В нашата правна система това са обстоятелствата, които изключват социалната опасност и наказателната противоправност на деяние­то, поради което то не е престъпно, не съставлява престъпление. Съществува обща наказателноправна норма, която изключва прес­тъпния характер на деянието, очертано в особена наказателноправ­на норма.

В международноправната теория се разграничават няколко категории или институти относно оправдаващите обстоятелст­ва, някои от които са оспорвани, а именно: 1) неизбежна отбра­на; 2) крайна необходимост; 3) изпълнение на йерархическа запо­вед; 4) репресалии; 5) съгласие на жертвата.

Правото на неизбежна отбрана или правото на война (в по-старата доктрина) се разглежда в международното право по същия начин и със същите особености, както и във вътрешното на­казателно право. Става дума за защита на едно право срещу неза­конен акт, т. е. срещу едно действително или предполагаемо, но не­посредствено нарушение на правото.

Нападението или атаката трябва да е актуална, а защитата или отбраната да е пропорционална на нападението. Това означава, че тя не трябва да превишава средствата и интензивността на нападе­нието, за да се предотвратят опасните последици. В някои случаи се налага защитата да е насочена против вече извършено нападение, което може да изключи всяка превантивна отбранителна операция.

Историята на войните познава злоупотреби с неизбежната от­брана. Често пъти под предтекст за защита държавите се опитват да постигнат своите интереси, като си осигурят желаното предимство.

Редица фактически особености характеризират неизбежната отбрана по време на мир, в началото или в течение на войната и във връзка е войната. Те също имат различни аспекти в зависимост от това, дали интервенцията е в собствен интерес, или в интерес на другиго. Във всички случаи защитата е правомерна, когато е насо­чена срещу противозаконно и актуално нападение.

В съвременното международно право се използва поняти­ето самоотбрана. По силата на чл. 51 от Устава на ООН никоя раз­поредба не накърнява неотменимото право на индивидуална или колективна самоотбрана в случай на въоръжено нападение срещу член на организацията, докато Съветът за сигурност вземе необхо­димите мерки за поддържането на международния мир и сигур­ност. Ето защо всички членове на ООН трябва да се въздържат в международните си отношения от заплашването със сила или упот­реба на сила срещу териториалната цялост или политическата не­зависимост на която и да е държава или по какъвто и да е друг на­чин, несъвместим с целите на Обединените нации (чл. 2, т. 4 от Ус­тава на ООН).

Самоотбраната е правомерна, когато са извършени предвари­телно подобни физически действия, оценени като нарушение на

международни задължения. Тя произтича от международно право­нарушение или въоръжено нападение.

Само помощта е по-широко понятие от самоотбраната. Тя включва всички ответни реакции, които държавите предприемат против нарушителя на нормите в съвременното международно пра­во. В този смисъл самоотбраната е специален случай на само помощ. Тя е първи стадий на защита на правото, докато само помощта е последна инстанция за възстановяване на правото.

Под крайна необходимост в международното право обик­новено се разбира конфликт на оправдани интереси, при което еди­ният може да се запази, като се жертва другият интерес. Необходи­мостта се налага, когато в хода на една война забраненото действие е предизвикано от изключителната военна ситуация. Тази ситуация прави необходимо нарушаването на общите правила на войната.

За разлика от неизбежната отбрана, която е оправдаващо обс­тоятелство, някои автори разглеждат състоянието на необходимост като основание за освобождаване от наказание.

Изпълнението на йерархическа заповед се разглежда в между­народното право като оправдаващо обстоятелство или като обсто­ятелство, изключващо вината (чл. 16 НК) или наказуемостта.

Репресалиите са най-често срещаното в международното пра­во оправдаващо обстоятелство. Изразяват се в актове против пра­вото, които стават законни по силата на предшествуващо наруше­ние на правото. Те са отговор на нарушението на интересите, защи­тени от международното право, с нарушение на същите интереси на противника. Целта е да се принуди противника да се съобразява с правилата на международното право, да престане да ги нарушава и да възстанови вредите, причинени с неговото противозаконно действие.

Репресалиите си приличат с неизбежната отбрана, която също предполага предварително нарушение на международното право. Разликата е в това, че при неизбежна отбрана реакцията е незабав­на, а при репресалиите се предполага едно вече осъществено нару­шение.

Най-сетне, съгласието на жертвата е също оправдаващо обстоятелство на международното право,което се договаря и решава на взаимна основа.

По силата на чл. 31, п. 1, б. „е" от Римския статут неизбежната отбрана е основание за изключване на наказателната отговорност, Предпоставките за това са в няколко насоки. Първо, обект на зашита е нападнатото или друго лице, а при военни престъпления- имущество, което е от основно значение за оцеляване то на лицето или на друго лице, или имущество, което е от основно значение за изпълнение на военна мисии. Второ, субект на защита е не само застрашеното, но и всяко друго лице. Трето, защитата трябва да бъде насочена срещу „употреба на сила" като противодействие, с оглед преодоляването й. Четвърто, нападението е не посредствено - трябва да е започнало или опасността от неговото започване да е несъмнена, очевидна, близка и да не е завършило, т е. то следва да е в процес на осъществяване. Пето, нападението е неправомерно - нарушени са норми на международното право Шесто, противодействието е извършено по начин, който е „пропорционален на опасността" за лицето или за другото защитено лице или имущество. Най-сетне, лицето трябва да действа разумно, да се съобразява с конкретната ситуация, опасността от нападението I характера на защитаваните интереси, както и да не превишава гра­нилите на неизбежната отбрана.

Самото обстоятелство, че лицето е участвало в отбранителна операция, провеждана от определени сили, не съставлява основа­ние за изключване на наказателна отговорност.

Като основание за изключване на наказателната отговор­ност е предвидена и крайната необходимост (чл. 31, т. 1,6. „й^и). Ус­ловиш за това са в няколко насоки. Първо, деянието, извършено при крайна необходимост, трябва да се дължи на заплаха или принуда, която може да бъде отправена от други лица или да се изразява в други обстоятелства, които са извън контрола на субекта на зашита. Второ, опасността от принуда трябва да води до причиняване на смърт или до непосредствено или продължаващо телесно увреждане на застрашеното или друго лице. Трето, принудата тряб­ва да бъде непосредствена в посочения вече смисъл. Четвърто, су­бектът на защита не трябва да възнамерява да причини по-голяма вреда от тази,чието предотвратяване се цели.Най-сетне,лицето трябва да действа по необходимост и разумно за избягване на тази заплаха.Това означава,че то трябва да се съобразява с конкретната ситуация и да няма друг правоверен начин да избегне опасността.

Както при неизбежна отбрана, така и при крайна необходимост съдът прилага изключването на наказателната отговорност в зависимост от конкретните обстоятелства по делото, което в мо­мента разглежда.

1Це отбележим също, че по време на съдебното производство Съдът може да разгледа основания за изключване на наказа­телната отговорност, които произтичат от приложимото право но чл. 21 от Статута. Производството по разглеждането на тези основания се урежда от Правилника за процедурата и доказването.

Римският статут се прилага еднакво към всички лица,без ни­каква разлика основана на тяхното длъжностно положение. И по-специално, длъжностното положение на държавен или прани клет­вен глава, член на правителство или държавен служител по никакъв случай не освобождава лицето от наказателна отговорност, нито съставлява самостоятелно основание за намаляване на наказанието (чл. 27, т. 1).

Отговорност носят и командирите и други началници за прес­тъпленията, извършени от силите, конто се намират под тяхно ефективно командване и контрол, както и под тяхна ефективна власт и контрол. Същото се отнася и за началници, които носят на­казателна отговорност за престъпленията, извършени от подчине­ните им, когато се намират под тяхна ефективна власт и контрол (чл. 28).

Накрая следва да разгледаме и обстоятелството, което води до неприлагане на давност при типичните международни престъпления.