УЧЕНИЕ ЗА СУБЕКТА НА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Индивидът - субект на международното престъпление
В наказателното право поначало е общоприето, че субект на престъплението е физическо вменяемо лиие, навършило определена възраст. С оглед на това основните качества, които трябва да притежава едно лице, за да бъде възможен субект на престъпление, са три: 1) човешки индивид или физическо лице; 2) вменяемо; 3) навършило определена възраст.
Установени са два критерия, или по-скоро двуединен критерий за състоянието на невменяемост (чл. 33, ал. 1 НК). Първата негова страна е медицинският, или психиатричният критерий, въз основа на който се сочат три общи причини, а именно: а) умствена недоразвитост (олигофрения); б) продължително разстройство на съзнанието или хроническа душевна болест; в) краткотрайно разстройство на съзнанието.
Известно е, че олигофренията има три степени - идиотия и имбецилност, които поначало водят до невменяемост, както и де- билност, при която лицето е невменяемо само за по-сложни и специфични случаи на поведение. Продължителното разстройство на съзнанието се обуславя от тежки душевни страдания, които характеризират невменяемото състояние на лицето (например циклофрения и шизофрения). При краткотрайно разстройство на съзнанието невменяемостта е временно състояние (например commotio cerebri).
Втората страна на двуединния критерий се състои от два момента: а) интелектуален момент - лицето не е могло да разбира свойството или значението на извършеното; б) волев момент - то не е могло да ръководи постъпките си. Наличието на всеки един от двата интелектуални под момента или на втория момент води до невменяемост на лицето. Следователно argumentum contrario лицето е вменяемо, когато е могло да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си.
Нашият НК разграничава три категории наказателно отговорни лица: а) пълнолетно лице - навършило 18-годишна възраст; б) непълнолетно лице - навършило 14 години, но не навършило 18 години; в) малолетно лице - ненавършило 14-годишна възраст.
Пълнолетните лица са наказателноотговорни, когато в състояние на вменяемост извършат престъпление. За тях се презумИРА,че са вменяеми. Непълнолетните лица са наказателноотговорни, ако са могли да разбират свойството и значението на деянието И ДА ръководят постъпките си, т. е. когато са действали с „разумение" За тях обаче се презумира, че са невменяеми и при всеки конкретен случай трябва да се установи, че са действали в състояние на вменяемост (чл. 31, ал. 2 НК). Малолетните лица ipso jure са невменяеми и не са наказателноотговорни (чл. 32, ал. 1 НК).1
Субект на международното престъпление може да бъде също отделният човешки индивид ИЛИ физическо лице. В чл. 25, т. 1 и 2 от Римския статут (1998 г.) е установена лична наказателна отговорност. Съдът има юрисдикция спрямо физическите лица в съответствие с този статут. Лице, което е извършило престъпление, носи лична отговорност и подлежи на лично наказание.
Следва да възразим срещу погрешната теза, че е „по-прецизно да се говори не за вменяемост изобщо, а за вменяемост за наказание, която е присъща на наказателноотговорното лице и изразява пригодността му за наказване, и такава за вина и престъпление, която е присъща на субекта на престъплението и изразява способността му да прояви вина" .Очевидно авторът не е изяснил и смесва по нашето наказателно право съотношението между субект, престъпление и вина, капо и между самите елементи или свойства на престъплението - деяние, социална опасност, вина, противоправност и наказуемост на деянието. Деянието е съзнателен и външно проявен волев акт, предполагащ вменяемост на лицето, което го е извършило. Вината предполага също вменяемост на лицето и представлява субективно свойство или субективен елемент на престъплението, т. е. включва се в понятието за престъплението и не е негова равнопоставена категория. Наказуемостта е също отделно юридическо свойство или елемент на престъплението и предполага, че лицето е възможен субект на престъпление, т. е. че е вменяемо, и че е извършило общественоопасно, виновно и наказателно противоправно деяние.
По силата на чл. 31, т. 1 от Статута едно лице не носи наказателна отговорност, ако към момента на извършване на деянието: 1) то страда от душевна болест или дефект, който го лишава от възможност да оцени неПравомерностга или естеството на поведението си, или от възможност да контролира поведението в съответствие с изискванията на закона; 2) лицето е в нетрезво състояние, което го лишава от възможност да оцени неправомерността или естеството на поведението си или от възможност да контролира поведението си в съответствие с изискванията на закона. Във втория случай се прави изключение, когато лицето доброволно се е привело в нетрезво състояние при обстоятелства, при които е осъзнавало или пренебрегвало риска в резултат на нетрезвото състояние евентуално да извърши деяние, което съставлява престъпление от компетентността на съда (Actio libera in causa). В този случай то носи наказателна отговорност.
Струва ни се, че така формулираните критерии за състоянието на невменяемост по международното наказателно право съответстват на двуединния критерий за невменяемост, посочен в чл. 33, ал. 1 от НК. Наистина в НК не е направено изключение за хипотезата на Actio libera in causa (съзнателно поставяне в невменяемо състояние, при което се извършва намислено преди това престъпление), но то произтича от разпоредбата на чл. 33, ал. 1 и се признава от нашата правна теория и съдебна практика.
На основание на чл. 26 от Статута се изключва юрисдикцията на международния наказателен съд по отношение на лица, които не са навършили 18-годишна възраст към момента на извършване на деянието. Разбира се това не означава, че непълнолетните лица по вътрешното наказателно право на съответната държава не са наказателноотговорни изобщо. Те могат да носят наказателна отговорност пред националния съд, ако тя се предвижда по вътрешното наказателно право.
Следователно понятията „субект на международно престъпление" и „субект на международна наказателна отговорност" не съвпадат напълно. Субект на международно престъпление може да бъде също физическо вменяемо лице, навършило определена възраст. Но субект на международна наказателна отговорност може да бъде само физическо вменяемо лице, навършило 18-годишна възраст към момента на извършване на деянието.
Принципът за личната наказателна отговорност по между, народното право е провъзгласен в присъдата на Нюрнбергския трибунал. Този принцип се съдържа и в последвалите многобройни конвенции и договори, както и в двата Устава на Международните трибунали по бивша Югославия и Руанда. Те имат юрисдикция спрямо физически лица и наказателната отговорност е лична.
Въпросът за физическото лице като субект на наказателна отговорност и за личната наказателна отговорност е традиционен и безспорен в континенталната наказателноправна система, и преди всичко в страните от Централна и Източна Европа. Още в средата на XIX век обаче в някои страни от англосанксонската наказателна система започва да се прилага наказателна отговорност не само на физически лица, но и на отделни корпорации или юридически лица (например в Англия и САЩ). По-късно в САЩ са приети редица закони, в които се предвижда наказателна отговорност спрямо корпорации за най-различни престъпления - екологични, финансови, относно безопасността на труда и други.
Подобна тенденция възниква и в страните от Европейския съюз. През 1978 г. Комитетът по проблемите на престъпността при Съвета на Европа препоръчва на страните да признаят юридическите лица за наказателноотговорни, когато бъдат извършени екологични престъпления. Тези препоръки са възприети и в решенията на Седмия (1985 г.) и Деветия (1995 г.) конгреси по превенция на престъпността при ООН. В някои европейски страни те са предвидени от вътрешното наказателно законодателство (например Франция и Холандия).
Някои автори у нас, в Русия и в други страни от Централна и Източна Европа споделят идеята за корпоративната наказателна отговорност, както и за „един качествено нов вид наказателно пра
Те избягват обаче да изяснят с какви правни методи и средства може да стане това и по какъв начин корпоративната отговорност може да се вмести в установената наказателноправна система 1 основните принципи, общите понятия, категории и институти на наказателното право, както и какви наказания следва да се прилагат по характер, цел, вид и т. н. С оглед на това трябва да се изясни, дали става дума тук за криминални престъпления или за друг вид правонарушения (например административно-наказателни).
Държавата - субект на международно престъпление и международна отговорност
Не по-малко сложен за решаване е въпросът за отношенията между физическите лица и държавата или държавните органи като субекти на международни престъпления и международна отговорност. Някои автори, анализирайки международните нормативни актове, стигат до „извода, че субекти на международни престъпления, както и на други международни правонарушения, са преди всичко държавите, а също физическите лица, които действат от тяхно име и осъществяват конкретно тези престъпления". На процесите в Нюрнберг и Токио е установено, че официалните представители на държавите-агресори от Втората световна война са извършили чудовищни престъпления против човечеството, които са били възведени в „държавна политика". На това основание някои автори разглеждат и в „юридически смисъл съставите на престъпленията, осъществени от физически лица и от самите държави, същ0 за идентични". В подкрепа на така изразеното становище се посочва декларацията на Общото събрание на ООН от 9 декември 1981 г. по силата на която „държавата и държавните дейци, които първи прибягват към използване на ядрено оръжие, извършват най-тежко престъпление против човечеството".
Съставите на международните престъпления, извършени от държавата или от юридически лица и от физическо лице, или индивид, което действа от името на държавата като неин представител или от свое име като частно лице, не са и не могат да бъдат идентични. Наистина съставите се покриват по редица фактически признаци - обекта на посегателство, жертвите, начина и средствата за извършване на престъплението и т. н. Но те не могат да бъдат идентични, защото се различават по техния субект и субективна страна, предвидени са в различни отрасли на международното право и представляват различни основни категории международни престъпления - на държавата и на индивида. Международните престъпления на държавата се регулират от международното право, а международните престъпления на отделния индивид или физическо лице - от международното наказателно право.
Когато международните престъпления се извършват от държавата чрез нейни официални представители или от физически лица, но държавата ги допуска, не би могло също да става дума за „фактическо съучастие на държавата в тези престъпления" (к. н. 1 Д. М.). Съучастието е юридическо, а не фактическо понятие и се характеризира с редица признаци от обективна и субективна страна, които не могат да бъдат осъществени едновременно от държавата и от физическото лице.
49. Наистина могат да бъдат осъществени едновременно съставите на международните престъпления на държавата и на индивида. Но тези състави запазват своя самостоятелен характер и предназначение. С други думи, тяхното едновременно осъществяване не гИ трансформира или превръща в единен състав на международно престъпление.
В присъдите от Нюрнберг и Токио са признати за виновни в осъществяване на определени състави на международни престъпления отделни физически лица, които са действали от името и за сметка на съответната държава. Отговорността на победените държави обаче не е решена с присъдите, а с постигнатите договорености между четирите велики сили. И това става не на основание на осъществените престъпления от осъдените лица, а въз основа на извършените агресивни действия и чудовищни престъпления против човечеството от държавите, влизащи в Оста, и техните сателити.
Въз основа на международното право мирните договори в Париж от 10.02.1947 г. уреждат отговорността на България, Румъния, Финландия, Унгария и Италия. Отговорността на Япония е уредена в Мирния договор от 8.09.1951 г., подписан в Сан Франциско само с трите велики сили (САЩ, Великобритания и Франция), без Съветския съюз. Руската федерация още не е подписала мирен договор с Япония.
В присъдата на окръжния съд в Токио от 1963 г. (по делото Шимот) за организатори на ядрените бомбардировки над Хирошима и Нагазаки са били признати президентът на САЩ и висши американски военачалници. Известни са и имената на военните летци, които са извършили бомбардировките. Не е известно обаче да е потърсена наказателна отговорност от виновните физически лица, нито отговорност на държавата-извършител по международното право за това жестоко престъпление против човечността.
Следва да отбележим, че след процесите в Нюрнберг и Токио все по-ясно и последователно се разграничава индивидът като субект на международното престъпление и неговата наказателна отговорност от държавата като субект на международното престъпление и нейната отговорност по международното право.
В конвенциите относно геноцида (1948 г.) и апартейда (1973 г.) се предвижда наказание за физически лица, когато извършат престъпленията геноцид и апартейд, но не и за отговорност на държавата, когато нейни официални представители или органи извършат тези престъпления. Наистина има известно сходство във фактическия състав и наименованието на престъпленията, но те се различа- ват съществено по някои фактически признаци, правните основания за отговорността и съответния вид правна отговорност.
С оглед на това в чл. 2 от проекта „Основни положения, уреждащи отговорността на държавата за международни правонарушения" са посочени правните и фактическите основания, при които държавата носи отговорност за извършено международно правонарушение. Преди всичко трябва да бъде извършено определено деяние (действие или бездействие) от държавата чрез нейните органи и упълномощени лица. Като субект на международното правонарушение държавата представлява „единен социален организъм", който съдържа определена сложна „система от органи и проявява своята воля и действа чрез тези именно органи".
Държавните органи обладават само правата, които са едновременно и права на самата държава. От друга страна обаче, „държавата може да съществува и действа само чрез своите органи". Деянията на държавните органи ulta vires могат да се разглеждат като поведение на самата държава, когато са в изпълнение на техните официални функции и задължения, а не на лично или частно основание.
Извършеното деяние по-нататък е международно противоправно, т. е. установен е запрет за неговото извършване или не- извършване в действителен и правомерен международноправен акт. Основни източници на юридическите основания за отговорността на държавата могат да бъдат: 1) международните конвенции или договори и международните обичаи; 2) решения на международни съдилища, както и решения на международни (междуправителствени) организации, които имат задължителна сила; 3) едностранни международноправни актове на държавите - декларации, заявления, ноти или изявления на длъжностни лица, чрез които държавата определя конкретни правила или линия на поведение и поема определени международни задължения.
Поведението на държавата е противоправно, когато нарушава международните задължения и по този начин накърнява правата на други субекти на международното право. В международноправните актове се съдържа система от признаци, които характеризират международното правонарушение като модел или еталон, а фактическото поведение на държавата, съдържащо така абстрактно описаните признаци в този нормативен акт, представлява самото правонарушение на държавата. Конкретно извършеното деяние от държавата трябва да съдържа всички признаци, очертани в международната норма, за да се осъществи съответното международно правонарушение. С други думи, деянието на държавата трябва да бъде съставомерно по международното право.
Неизпълнението на международно задължение от държавата следва да доведе до нарушение на международния право порядък и да се причинят вреди (материални или нематериални) на друга държава или други държави, или на международни организации. Под международна противоправност в поведението на държавата обикновено се разбира нарушение на международните договори, на основните права, честа и достойнството на друга държава, неприкосновеността на дипломатическите представителства и техните сътрудници, както и на правата и законните интереси на чужденците. С други думи, обект на международните правонарушения е „цялата система от международни правни отношения,... международният правопорядък". Непосредствен обект са установените правни отношения между държавата - правонарушител и пострадалия субект на тези отношения, които се накърняват, разстройват или разрушават от извършеното правонарушение. Възможен е и косвен обект - правните отношения между пострадалия и трети субекти, както и между държавата - деликвент и третите субекти, спрямо които правонарушението оказва отрицателно въздействие.
Наред с обекта на международното правонарушение, в правната теория се разграничава и обект на международното престъпление на държавата - международният мир и безопасност на държавите и народите, правото на самоопределение на народите и нациите, общопризнатите правила за водене на война.
Причинените вреди (материални и нематериални) Са Неблагопрнятни изменения в международноправните отношения ПРИ което те се накърняват, разстройват или разрушават.
В правната теория и практика съществуват две противоположни схващания за вредата като признак от състава на МЕЖДУНАРОДНОТО правонарушение. Комисията по международно право При ООН възприема мнението на специалния докладчик, че противоправното неизпълнение на международни задължения обхваща В себе си и понятието „причинена вреда".
Противоположното становище обаче изхожда от самостоятелната роля и значение на причинената вреда като признак на международното правонарушение. Несъмнено между противоправността и причинената вреда съществува тясна връзка и взаимоотношение които имат специфичен характер. Специфичността на връзката произтича не от това, че противоправността обхваща причинената вреда, а от обстоятелството, че „вредата трябва да бъде необходим резултат от противоправността".
С оглед на това противоправността представлява само външен израз на вредоносното правонарушение. В определени случаи поведението на държавата се запретява от международни правни актове именно поради това, че то може да причини вреда. Противоправността се проявява, когато действително е причинена тази вреда. Когато поведението на държавата би могло само формално да се разглежда като противоправно, без да е причинена вреда, то не може да се квалифицира като международно правонарушение. Заплащането на компенсация или обезщетение се обуславя от накърняването на международните отношения в резултат на причинените вреди спрямо участниците в тях.
Причинената обща вреда се състои от вредата на непосредствено пострадалата държава и допълнителната вреда, нанесена на други държави от предизвиканите отрицателни промени в международните отношения.
Ще отбележим също, че самостоятелната роля и значение на причинените вреди зависи от техния характер, обем, размер или стойност, които определят формата и вида на отговорността на държавата за извършеното от нея международно правонарушение.
Между противоправността и вредата трябва да съществува причинна връзка, която е реално, обективно и закономерно взаимодействие между нарушения запрет в поведението на държавата и настъпилите отрицателни изменения в установения международен правопорядък. Нарушеният запрет е необходимо условие за причиняване на вредата (Conditio sine qua поп).
С оглед на гражданската отговорност някои автори разглеждат въпроса за причинната връзка в две направления. Първото се отнася за причинната връзка между „поведението на отговорното лице и противоправния резултат (противоправността като състояние на нарушеност на диспозицията на определена правна норма)". По този начин причинната връзка „обосновава наличието на правонарушение, определя неговото авторство и чрез това обосновава гражданската отговорност на лицето, причинило противоправния резултат". Второто направление се отнася за причинната връзка, която „трябва да съществува между противоправния резултат и вредите", т. е. причинната връзка като „критерий за обема на гражданската отговорност, доколкото нейното съдържание - задължението за обезвреда, трябва да обхване вредите, които са причинени от правонарушението".
Причинно-следствената връзка в международното право се разглежда въз основа на общото учение за причинната връзка в правото, и по-специално в наказателното право - за съотношението между явлението „причина" и следствието „резултат". Разбира се, при международното правонарушение причинната връзка между противоправността в поведението на държавата и конкретно причинената вреда невинаги е лесно забележима и очевидна. Нещо повече, тя се усложнява от едновременното действие на многобройни фактори и обстоятелства, които външно са неизвестни, незабележими или потайни (скрити).
Разбира се, не е възможно в международноправните норми да се посочат a priori конкретни и точни критерии за разграничение между необходимите и случайните причинно-следствени връзки и взаимоотношения. Поради това въпросът трябва да се решава при строга оценка на всяка конкретна ситуация, като се съобразяват внимателно и прецизно общите принципи за отговорността на дЪржавата.
Независимо от това. за всеки конкретен случай причинната връзка между противоправността в поведението на държавата и настъпилите вреди трябва да се докаже, защото тя се явява необходим структурен признак или елемент за установяване на извършеното международно правонарушение. От причинната връзка зависят характерът и видът на причинените материални вреди (преки или косвени), техният обем или размер, както и тяхното значение за отговорността на държавата.
Необходимо условие за международното правонарушение на държавата е наличието на вина. Отговорността на държавата се поставя изрично в зависимост от нейното „виновно поведение". Става дума за едно традиционно и господстващо схващане в международната правна теория и практика. Същевременно тази концепция се подлага на сериозна научна критика, защото вината, като субективно или психическо отношение на индивида, не е присъща на природата на държавата.
За да преодолеят тази критика, някои автори подменят проблема за вината на държавата с вината на нейните органи и упълномощени лица. Те считат, че вината на държавата-правонарушител се проявява чрез нейните органи и длъжностни лица, които по този начин стават субекти на международните правонарушения21. В действителност органите или длъжностните лица на държавата изразяват нейната воля, т. е. волята на държавата и вината на държавата. Разбира се, те могат да носят отделно наказателна отговорност за собственото си виновно поведение.
Следователно вината е реално и обективно осъществената воля на държавата - правонарушител, която се проявява в противоправните действия или бездействия на нейните органи или упълномощени лица.
В правната теория се застъпва становище, че вината не е задължителен елемент от състава на всяко международно правонарушение, То се обосновава с произтичащото от „общоюридически закономерности" правило относно презумпцията за невинност на държавата - правонарушител. По този начин обаче бремето на доказване пада върху пострадалата държава, а държавата - правонарушител може да се позовава на факти, които доказват липсата на вина.
Посочените схващания произтичат от съществуващите различия при обосноваване на отговорността по наказателното и гражданското право. Известно е, че деецът може да бъде наказан, когато обвинението, включително и вината, е доказано по несъмнен начин (чл. 301, ал. 2 НПК). В областта на гражданската отговорност обаче вината се предполага. С други думи „презумпцията за вина няма за обект вината като психическо отношение". Предпоставките за прилагане на презумпцията за вина при гражданска отговорност са две - „наличието на вредоносен противоправен резултат и неговото авторство". Освен това, в гражданското право съществува отговорност без вина. Това са „всички основания на гражданска отговорност, чиито състави не изискват вина, по-тежка от небрежност
Следователно при умишлените международни правонарушения, и преди всичко при международните престъпления остава в пълна сила принципът, че няма международна отговорност без вина. Когато се отнася за гражданска отговорност по международното частно право, съществува отговорност и без вина.
Наред с положителните условия или елементи, характеризиращи международното правонарушение, в чл. 10, п. 2 от посочения проект са предвидени и негативни обстоятелства, освобождаващи държавата от отговорност, когато:
а) причинената вреда не е свързана с нейни противоправни деяния;
б) нарушението на международните задължения не е следствие на нейно деяние;
в) нарушението на международните задължения и (или) вредата е пряка последица на непреодолима сила, т. е. непредвидими, нежелателни и неизбежни събития от извънреден характер;
г) нарушението на международните задължения и (или) вредата е пряка последица на поведение на държава - контрагент;
д) за освобождаване от отговорност има явно изразено съгласие на държавата - контрагент.
Като поведение на държавата се разглежда деянието на всеки неин орган, който принадлежи по силата на вътрешното право на дадената държава към официалните й структури и осъществява прерогативи на държавната власт. Без значение е, дали тези органи на държавата, извършили противоправно и причиняващо вреда деяние, принадлежат към законодателната, изпълнителната, съдебната или друга власт, както и тяхното положение в системата на държавната организация и вътрешния или международния характер на изпълняваните от тях функции.
Деянието може да бъде извършено от физическо или юридическо лице, което не е орган на държавата, но в съответствие с нейното вътрешно право е получило пълномощия да действа при конкретната ситуация от името на държавата или е действало фактически от името на държавата при липса на възможност за официалните власти и при обстоятелства, които оправдават осъществяването от негова страна на прерогативите на орган на държавната власт.
При същите условия деянието може да бъде извършено от лице или група лица, които в този момент са органи на въстаническо движение и след това са станали органи на дадената държава. За деяние на държавата може да се разглежда също и деянието на орган на друга държава или международна организация, който се е предоставил в разпореждане на дадената държава при условие, че този орган действа в осъществяване на прерогативите на нейната държавна власт.
Поведението на държавата може да се квалифицира като международно правонарушение, когато фактическите обстоятелства на извършеното деяние съответстват напълно на посочените условия, елементи или признаци в международноправната норма. С други думи, това поведение е международно правонарушение, когато е СъстАвомерно по определена норма на международното право.
Международните правонарушения следва да бъдат ясно разграничени от близки или смесени прояви на държавите, които не съдържат цялата система от признаци, характеризиращи съответното международно правонарушение. В международноправна теория и практика към международните правонарушения не се отнасят актовете на държавата в четири насоки. Първо, недружелюбно поведение на държавата, с което се причинява определена вреда на друга държава, но не се нарушава международния Правопорядък (например, когато държавата ограничава определени права на чужди физически или юридически лица или на дипломатически представители; значително увеличаване на данъчните тарифи и ставки за чужди стоки и т. н.). В тези случаи международноправните норми НЕ съдържат запрети за недружелюбни актове. Държавата действа в пределите на своята вътрешна компетентност.
Второ, квазимеждународен деликт, изразяващ се в престъпно поведение на физическо лице, което противоречи на международното наказателно право или на вътрешното наказателно законодателство (например за убийство на представител на чужда държава или за причинена му тежка телесна повреда; незаконен трафик на наркотици и хора; пропаганда за война; незаконно завладяване на самолети и т. н.). Всъщност става дума за международни престъпления или престъпления с международен характер на физическо лице или отделен индивид, които се изключват от отговорността на държавата по международното право.
Трето, случайно събитие (casus), което е съпроводено с правомерна дейност на държавата, нейните граждани или юридически лица, но е причинило вреда на друга държава и (или) нейно физическо или юридическо лице. Въпреки добрата воля и намерения на държавата и (или) нейни физически или юридически лица, причинените вреди са предизвикани от случайно събитие - форсмажорни процеси, земетресение, авария и т. н. С развитието на научно-техническите постижения нарастват и тези случаи за причиняване на вреди на чужди държави, както и вътре във всяка отделна държава.
Четвърто, при акт в състояние на крайна необходимост, извършен от държавата или от нейни граждани и юридически лица, за защита от сериозна опасност, но са причинени вреди на чужда държава, на нейни граждани или юридически лица, които при нормални обстоятелства не биха били причинени или биха представлявали нарушение на правата и законните интереси на пострадалите. Правомерността на този акт по нашия НК зависи от две съществени обстоятелства: I) действащият при крайна необходимост да не е имал друг правомерен начин да избегне или да преодолее опасността (заплахата); 2) причинените от деянието вреди да са по-малко значителни от предотвратените (чл. 13).
За международната отговорност на държавата съществено значение има класификацията на международните правонарушения. Липсата на международен кодекс затруднява и в известен смисъл усложнява решаването на този въпрос. Въпреки това, в международноправната теория и практика се изхожда от съществуващите източници за международната отговорност на държавата и се правят опити за разграничаване на различни видове международни правонарушения. Още в класическото международно право са изразени схващания, макар и общи или неограничени, те да бъдат систематизирани въз основа на общите интереси на множество държави или на държави от определени региони в света. Особено внимание се отделя на противоправните прояви, които са най-опасни за международния ред и сигурност, а именно: 1) неспазване на международните договори, които имат важно значение за няколко държави; 2) стремеж на отделна държава към поробване на други народи и към световно господство; 3) нападение без обявяване на война и без да има достатъчно повод; 4) стремеж на държава към господство в открито море, което се признава за международна територия; 5) повреждане на международни пътни съобщения и съоръжения, предназначени за осигуряване на международното общуване; 6) нарушаване на правата на дипломатическите агенти и органите за международно общуване; 7) нарушаване на правно запретените международни интереси на държавите относно покаялите се изгонване на чужденци, отказ на защита и правосъдие относно чужденци, религиозни преследвания и други.
Между двете световни войни се проявява силна тенденция за международна наказателна отговорност на държавата. В изготвения „План за международен наказателен кодекс" на първо място е поставена агресивната война. Към „престъпленията на държавата" се отнасят нахлуването на въоръжените сили на територията на друга държава и без обявяване на война; нападение на сухопътните, морските, въздушните сили върху територия, морски съдове или самолети на друга държава; морска блокада на бреговете или пристанищата на друга държава; намеса във вътрешната политическа борба на друга държава; нарушаване на имунитета на чужди дипломатически представители и т. н.
Въз основа на този план международните престъпления и на държавата, и на индивида попадат под действието на международното наказателно право и се предвиждат углавни наказания, както за индивида, така и за държавата.
Други автори се обявяват против т. нар. движение на унификация на наказателното право и предлагат като основен и най- важен критерий степента на социална опасност при систематизацията на международните правонарушения. На това основание в зависимост от степента на заплахата за мира международните престъпления се делят на три групи: 1) агресивни действия; 2) враждебни действия; 3) неприязнени действия.
Съвременното международно право разграничава две категории международни правонарушения, субект на които може да бъде държавата: 1) когато представляват опасност за мира; 2) всички други правонарушения, които не представляват опасност за мира32. Някои автори изхождат от комплекс взаимно свързани и обусловени критерии при класификацията на международните правонарушения, а именно: а) значимост на международноправните актове и характерът на регулираните от тях правоотношения; б) предполагаем начин на действие на държавата - правонарушител; в) степен на социална опасност и характер на последиците от международното правонарушение. С оглед на това международните правонарушения се делят на три основни категории: 1) обикновени международни правонарушения; 2) особено опасни международни правонарушения; 3) най-тежки международни престъпления.
Като се изхожда от класификацията на престъпленията против човечеството, дадена в Статутите на Нюрнбергския и Токийския военен трибунал (чл. 6 и чл. 5), която е напълно приложима (mutatis mutandis) и по отношение на държавата, се разграничават три основни групи най-тежки международни престъпления: 1) престъпления против мира; 2) военни престъпления; 3) престъпления против човечността.
Формата, видът и обемът на отговорността на държавата по международното право се отличават съществено от тези по вът- решноправната уредба. Особеностите на тази отговорност произтичат от две важни обстоятелства. Първо, международните правоотношения възникват между равнопоставени субекти, над които няма централизирани по-горестоящи органи на власт. Второ, правоотношенията възникват от разпоредби на международноправни актове, които поначало не съдържат изрични (verbis expressis) указания за формата и обема на отговорността на държавата - правонарушител.
Въпреки това, отговорността на държавата се определя въз основа на общопризнатите принципи и норми на международното право и се изразява най-често чрез съглашение между пострадалата държава и държавата - правонарушител. Възможно е това да се постигне доброволно между двете страни или чрез принуда спрямо държавата-правонарушител от пострадалата държава или от международна организация. Най-често практикуваният начин са непосредствените взаимоотношения и преговори между противостоящите страни. В чл. 33 от Устава на ООН са предвидени и други мирни средства за решаване на международни спорове - посредничество, помирение, арбитраж, съдебно разглеждане и други.
Държавата Не може да се позовава на своята конституция или други едностранни актове or законодателен, административен друг характер като основание за освобождаването Й от отговорност.
Отговорността на държавата се изразява във възстановяване НА положението, което е съществувало до извършване на международното правонарушение (чл. 11). На възстановяване подлежи цялата положителна материална вреда (damnum emergens), която се състои от: а) стойността на загубеното или повреденото имущество НА пострадалата държава или международна организация; б) от направените разходи за ликвидиране на тези загуби или повреди.
Видът на отговорността на държавата отразява последиците НА международното правонарушение, които зависят от ХАРАКТЕРА на причинената вреда. Тя представлява действителните материални щети, състоящи се от увреденото държавно имущество и разходите по неговото възстановяване.Материалната вреда е пряка, когато е причинена непосредствено или закономерно и по необходимост от поведението на държавата. Тя е косвена, когато произтича от случайно стечение на обстоятелствата във връзка с поведението на държавата. С други думи критерий за разграничаване на вредите на преки и косвени в международното право, както и в гражданското право, се явява характерът на причинната връзка между неправомерното поведение и причинената вреда „пряка или косвена, необходима или случайна, типична или нетипична и т. н.".
Пропусната полза (lucrum cessans) са предполагаеми вреди от загубената възможност да се извлекат определени икономически изгоди в бъдеще. Когато тя е пряко следствие от правонарушението на държавата, в международната практика се приема за обосновано нейното възстановяване.
С оглед характера на причинените вреди в международното право се разграничават два основни вида отговорност на държавата: 1) материална или имуществена и 2) нематериална (неимуществена), която от своя страна се подразделя на политическа и морална, или се нарича още морално-политическа или само морална
Обемът на отговорността на държавата зависи от характера на извършеното правонарушение и неговите вредни последици.В това понятие се включват всички материални и нематериални негативни последици, произтичащи от извършеното противоправно поведение на държавата.
Към обема на отговорността на държавата се отнасят и различни смекчаващи обстоятелства (например стихийни бедствия, които затрудняват държавата при изпълнение на възложените й международни задължения). От значение е и собственото поведение на държавата след извършване на правонарушението. Някои държави в началото на Втората световна война участват на страната на нацистка Германия (Италия, България, Румъния и Унгария), но по-късно прекъсват отношенията си с Германия, обявяват й война и участват активно във военните действия до окончателната победа над нея.
Формата на отговорност е съществен елемент от обема на отговорността на държавата в пределите на един или друг вид отговорност. Същевременно формата на отговорност е и начин или метод, чрез който държавата - правонарушител удовлетворява пострадалата държава или възстановява причинените й вреди. Най-сетне, тя може да се изрази в мерки извън пределите на държавата - правонарушител, когато се отнася за международни престъпления.
От видовете отговорност типични форми за политическата отговорност са ресторация и сатисфакция, а за материалната отговорност - реституция и репарация.
Ресторацията представлява възстановяване от държавата - правонарушител на предишното състояние и поемане на всички други неблагоприятни последици (например освобождаване на незаконно заета територия).
Сатисфакцията е форма на нематериална отговорност, при която държавата - правонарушител предоставя удовлетворение на пострадалата страна. Тя се прилага, когато са засегнати честта и достойнството на една държава. Най-характерните примери на сатисфаКция се свеждат до: официално изразяване на съжаление, съчувствие или извинение; уверение, че подобни неправомерни действия няма да се допускат в бъдеще; оказване почести на флага на потърпевшата страна или изпълнение на химна й Е тържествена обстановка; издигане на паметници и т. н. Сатисфакцията включва и констатацията, че държавата - правонарушител официално признава своето правонарушение.
Репарациите са най-често срещаната форма на материална отговорност, която дава широки възможности за възмездяване на причинените вреди в пари, стоки, услуги и т. н.
В мирните договори от Париж (1947 г.) с България, Унгария, Румъния, Финландия и Италия са включени разпоредби, в които са предвидени ограничения на техните въоръжени сили, разпускане на всички фашистки организации, осигуряване на демократичните права и свободи на гражданите и т. н.
Репресалии са действия, които биха били неправомерни, ако не бяха предприети в отговор на нарушение от друга държава. Те следва да са пропорционални на предизвикалия ги акт. Правомерността на репресалиите произтича от принципа на взаимността. При международните престъпления право на репресалии има всяка държава, ако са засегнати интересите на международната общност като цяло.
В съвременното международно право вместо репресалии се използва изразът ответни мерки, при които съществуват известни ограничения. Например забранени са репресалии по чл. 2. т. 4 от Устава на ООН, с изключение на самоотбрана срещу военно нападение. Същото се отнася и за действия, които могат да нарушат! правата на човека.
Реституцията е възстановяване в натура на имуществото, което е иззето неправомерно от територията на пострадалата държава. Това се отнася и до материални ценности, които се намират под контрола на трета страна. Когато е невъзможно връщането на същите предмети или ценности, се допуска субституция, т. е. замяна на унищожените или повредените имущества със сходни или равно- ценни предмети.
От изложеното става ясно, че държавата може да бъде субект на международни правонарушения, включително и на между, народни престъпления. Възможни субекти па международни престъпления са и държавата и индивидът. Най-често те се явяват едновременно субекти на едно и също международно престъпление. В този случай индивидът действа от името или за сметка на държавата. Когато държавата провежда политика на агресия, геноцид, апартейд и т. н., тя става субект на международно престъпление. Престъпната воля на държавата се изразява и проявява чрез нейните представители, които са органи на власт или длъжностни лица и действат от нейно име или за нейна сметка. Същевременно, като физически лица или отделни индивиди, те са самостоятелни субекти на извършените от тях международни престъпления. Поначало тези международни престъпления са типично и реално осъществими, когато престъпната насоченост или политика на определени лица или организации, изпълняващи публични задачи и функции, се превръща в престъпна воля на държавата (например нацисткият режим в Германия, фашистките режими в Италия и Япония, расистките режими в ЮАР и Южна Родезия).
Възможно е индивидът да е субект на международно престъпление, когато действа от името на нелегална или легална организация или като частно лице. В този случай субект на международното престъпление е самото физическо лице. Държавата не може да бъде субект на престъпление с международен характер. Нейното поведение би могло да се квалифицира като международно правонарушение или международен деликт в широк смисъл, ако по този начин нарушава или не изпълнява важни международни задължения.
Във всички случаи характерът и видът на международното престъпление на държавата са регламентирани в международното право. Държавата е субект на международна отговорност, но не може да бъде субект на международна наказателна (углавна) отговорност. Тази отговорност може да бъде морално-политическа или материална, но не и наказателна (углавна).
Международното престъпление на индивида също е предвидено в международното право - статут или устав, конвенция, договор и т. н. Без значение е, дали държавата е подписала и ратифицирала съответния международен нормативен акт, щом се отнася за ти-
лични международни престъпления, т. е. против мира и човечеството. Те са задължителни за всички държави, включително и за тези, които не са членове на ООН. Индивидът е субект на тези международни престъпления и субект на международна наказателна (углавна) отговорност. Престъпленията с международен характер или елемент са предвидени в съответен международен нормативен акт, без да е визирано съответното наказание по вид и размер. Държави- те-участници в този акт поемат задължение да очертаят предвидените в него престъпления по вътрешното наказателно законодателство и да определят съответните наказания по вид и размер. В тези международни нормативни актове са дадени само обши указания относно наказанието (например да се предвидят „строги наказания" или да се отчита „тежкия характер" на съответното престъпление).
С оглед на имунитета, индивидът като субект на международното престъпление се отличава съществено от държавата като субект на международното престъпление.
Сподели с приятели: |