Имунитет и субектът на международното престъпление
Имунитетът е сложен правен институт, по силата на който определена категория лица, субекти на конкретно извършени престъпления, се освобождават от наказателна отговорност изобщо или се възпрепятства реализирането на тяхната наказателна отговорност. На основание на имунитета тези лица не попадат под наказателната юрисдикция на държавата и тя не може да осъществи наказателната отговорност. С оглед на това имунитетът има два основни аспекта по вътрешното наказателно право. Първият от тях се отнася до материалното наказателно право - субектът на престъплението се освобождава от наказателна отговорност. С други думи, лицето не е субект на определено престъпление и не подлежи на наказателна отговорност. Вторият аспект има процесуално значение - имунитетът е процесуална пречка за наказателната юрисдикция на държавата и за реализирането на наказателната отговорност.
В разпоредбата на чл. 3, ал. 2 НК се урежда въпросът само за отговорността на чужденци, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България.Мате- риалноправните и процесуалноправните аспекти на тяхната отговорност се решават съобразно приетите от нашата страна норми на международното право.
Нормата на чл. 5 НПК се отнася само за процесуалните действия спрямо лица, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на Република България. В този смисъл тя има по-ограничен обхват, защото се отнася само до Процесуалния, но не и за материалноправния аспект на имунитета. От друга страна обаче, тя се отнася не само за чужденци, а за всички лица, които се ползват с имунитет по отношение на наказателната юрисдикция на нашата държава. Както и при разпоредбата на чл. 3, ал. 2 НК, процесуалните действия могат да бъдат извършени в съответствие с нормите на международното право. /
Нормата на чл. 1, ал. 2 от Закона за пребиваване на чужденците в Република България има по-широко приложно поле, защото се отнася за чужденци, които се ползват с дипломатически и консулски имунитет и привилегии. В тези случаи се прилагат общоприетите норми на международното дипломатическо и консулско право и международните договори, по които Република България е страна.
В сравнение с имунитета, привилегиите имат по-широк обхват. Всъщност имунитетът е вид привилегия. Типичните случаи на привилегии имат по-скоро представителен характер (например правото да се ползва държавният флаг на сградата на дипломатическото представителство).
С оглед на това би могло да се сподели становището, че имунитетът е „правопрепятстващ юридически факт, който се отнася до възникването или осъществяването на наказателната отговорност, а оттам - до реализацията на наказателната юрисдикция на държавата".
Същевременно основателно имунитетът се разглежда като едно комплексно правоотношение. Субекти на това правоотношение са държавата и лицата, които се ползват от правото на имунитет, а именно: 1) държавата признава и гарантира имунитета на свои граждани, чужденци или представители на международни организации; 2) физически лица, които имат имунитет, са най-често чужденци, ползващи се с дипломатическа закрила, включително и членове на техните семейства, както и лица, заемащи отговорно положение в държавата - президент, вицепрезидент, народни представители, магистрати и други.
Юридическите факти, пораждащи правоотношения относно имунитета, са определени публични задачи и функции, които изпълняват тези лица по силата на вътрешното и международното право.
Обект на правоотношенията са нормалното и ефективното осъществяване на задачите и функциите от тези лица в интерес на обществото или международното общуване на народите и държавите.
Съдържанието на всяко правоотношение се определя от правата и задълженията на неговите субекти, предвидени изрично и конкретно в нормите на вътрешното и международното право. Най- общо правата на държавата се отнасят до спазване и гарантиране на имунитета съобразно установените вътрешни и международни норми и процесуални правила. Най-съществените от тях се отнасят до нейното право да поиска сваляне на имунитета в предвидените о г закона или международното право случаи и да осъществи наказателната отговорност, когато отпаднат съответните препятствия. Правата на лицата, имащи имунитет, се свеждат преди всичко до тяхната лична неприкосновеност. Те имат право да не се образува наказателно производство срещу тях и да се ползват от правните последици на имунитета в предвидените от закона случаи.
Понятието „имунитет" е непосредствено свързано с това за екстериториалност, което е една правна фикция, а именно: дипломатическите и консулските представителства, макар и да се намират на чужда територия, се считат за част от територията на своята държава. В чл. 3 от стария НЗ (1896 г.) вместо имунитет се използва понятието „вънземство (екстериториалност)", което е по-разбираемо в българската правна терминология. По силата на чл. 65, ал. 2 от отм. НК въпросът за отговорността на чужденци, които се ползват с право на екстериториалност, се решава по дипломатически ред. Всъщност при действието на отм. НК понятието „екстериториалност" се покрива с наказателен имунитет. Сега то не се използва в НК. В правната теория се употребява твърде предпазливо или дори се отрича. Но и в случаите, когато си служат с понятието „екстериториалност", авторите го ограничават до освобождаването от вътрешната юрисдикция на държавата на определени места, предмети или вещи (например сгради, кораби, самолети, пощенски пратки).
В правната теория съществуват различни схващания за съотношението между имунитет и екстериториалност. Според едно становище, екстериториалността е „неподсъдност на дадено лице на съда на тази държава, на територията на която е било извършено престъплението"42. По този начин двете понятия се смятат за тъждествени.
Други автори разглеждат екстериториалността като процесуална невъзможност да се извършват процесуално-следствени действия на определена територия. С оглед на това този институт има само процесуално, но не и материалноправно значение.
Съществува и становище, че понятието „екстериториалност" е неточно и неясно и следва да се замени с „териториална неприкосновеност" или „териториален имунитет".
Независимо от различията в схващанията, екстериториалността е правно уредена в някои международни конвенции и договори, ратифицирани от нашата страна. По силата на чл. 16 от Конвенцията за режима на корабоплаването по р. Дунав, подписана на 18.08.1948 г. в Белград, наред с дипломатическия имунитет на членовете на комисията и упълномощените от нея длъжностни лица, се обявяват за неприкосновени служебните помещения, архивите и всякакъв вид документи, принадлежащи на комисията. Наистина в Конвенцията не се съдържат норми относно конкретното съдържание и значение на тази неприкосновеност. Би следвало обаче Да се прилагат общоприетите норми на международното право и по-специално членове 22-27 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения, чл. III от Конвенцията за привилегиите и имунитетите на специализираните организации и чл. 23-29 от Виенската конвенция за представителство на държави в отношенията им с международни организации от универсален характер.
Интересни разпоредби съдържат някои двустранни консулски конвенции, в които се предвижда неприкосновеност на зданията или на части от зданията, използвани изключително за целите на консулството, а също на двора, обслужващ тези здания или части от здания. Органите на приемащата страна не могат да влизат в зданията или в частите от здания, използвани изключително за целите на консулството, или в двора, обслужващ тези здания или части от здания, без съгласието на шефа на консулството, шефа на дипломатическото представителство на изпращащата страна или на лицето, назначено от тях. Същото се отнася и за жилищните помещения на консулските длъжностни лица и сътрудниците на консулството, ако те не са граждани на приемащата страна или лица, постоянно живеещи в нея.
Консулските архиви също са неприкосновени по всяко време и независимо от тяхното местонахождение. В консулските архиви обаче не следва да се съхраняват неслужебни документи.
Консулството има право да влиза във връзка със своето правителство, с дипломатическото представителство и с консулствата на изпращащата страна в приемащата страна, като използва всички обикновени средства за съобщение - шифър, куриери и запечатани куфари (чували, сакове и др.). Инсталирането и използването на радиопредаватели обаче може да става само със съгласието на приемащата страна.
Служебната кореспонденция на консулството, независимо от това, какви средства за съобщение то използва, и запечатаните куфари, които имат видими външни знаци, показващи техния официален характер, също са неприкосновени и не подлежат на контрол или задържане от страна на органите на приемащата страна. На лицата, заети с пренасянето на консулските куфари, приемащата страна предоставя същите права, привилегии и имунитети, както и на дипломатическите куриери на изпращащата страна.
Предвидена е възможност консулският куфар да бъде поверен на командира на плавателен съд или самолет. В такъв случай той се снабдява с официален документ, като се посочва броят на места
та, заемани от куфара, но командирът не се смята за консулски куриер. Консулското длъжностно лице може да приеме куфара непосредствено и безпрепятствено от командира на плавателния съд или на самолета.
Най-често са обявени за неприкосновени земята, сградите или части от сгради, използвани изключително за целите на консулството. Неприкосновеността на кореспонденцията на консулската поща и на официалните консулски куриери се изразява в това, че те не могат да бъдат отваряни, проверявани или задържани. Ако има сериозни основания обаче да се смята, че пратката съдържа и други предмети, наред с официалната кореспонденция, или други документи и обекти, освен предвидените в тази разпоредба, куфарът може да бъде върнат обратно.
Вътрешното законодателство на България не съдържа изрични разпоредби за началото и края по време на екстериториалността. Двустранните консулски конвенции също не третират този въпрос. При това положение правилният отговор на въпроса може да се намери, като се изхожда от решенията за началото и края на дипломатическия и консулския имунитет. С други думи, началото и краят на екстериториалността настъпват по принцип в момента на възникване и прекратяване на имунитета на съответното дипломатическо или консулско лице, за обслужването на което са предназначени указаните служебни помещения, жилища, архивни материали, поща и т. н.
По силата на Виенската конвенция за дипломатическите отношения обаче неприкосновеността на помещения и архиви остава, дори и когато те бъдат напуснати от лицето, което ги е обитавало. От тази гледна точка е трудно да се прави разграничение между имунитет и екстериториалност. Разбира се, то е от значение за международното наказателно право, само доколкото се отнася за наказателния имунитет на определени лица или доколкото е предвидена международна наказателноправна защита за тях. Извън това, въпросите на имунитета и екстериториалността влизат в предмета на изучаване от международното дипломатическо и консулско право.
С оглед на изложеното, съществено значение има въпросът за видовете имунитети и критериите за тяхната класификация. Преди всичко особено съществено значение има направеното възоснова на правната същност и правните последици разграничение на имунитета, проявяващ своето действие и ефект в областта на: 1) материалното наказателно право - когато не възниква или се погасява наказуемостта на дееца; 2) процесуалното наказателно право - когато представлява препятстващ фактор за реализирането на наказателната отговорност, която може да бъде осъществена обаче след отпадането на имунитета.
На второ място, в зависимост от правните източници, в които е предвиден имунитетът, разграничаваме имунитети но: 1) международното право; 2) вътрешното право; 3) международното и вътрешното право едновременно. Нормативните актове по международното право могат да бъдат конвенция, договор, споразумение, многостранни и двустранни дипломатически и консулски конвенции или договори, или друг международен нормативен акт относно имунитета. Имунитетът по вътрешното право най-често е предвиден в Конституцията или в отделен закон (Законът за конституционния съд, Законът за съдебната власт, Законът за избиране на народни представители).
На трето място, от гледна точка на обхвата или обема на престъпленията, за които се отнася, се разграничават два вида имунитет: 1) пълен - имунитет по отношение на всички престъпления; 2) функционален - имунитет само по отношение на извършените от лицето престъпления по служба. Това важи за имунитетите по международното и по вътрешното право.
Имунитетите по международното право, както вече отбелязахме, могат да бъдат пълни или функционални, а по вътрешното право поначало те са пълни. Когато отпадне специфичното качество на лицето, пълният имунитет престава да съществува изобщо или се трансформира във функционален.
Най-сетне, в зависимост от обема на неговата защитна функция, имунитетът също бива два вида: 1) абсолютен I когато лицето само по изключение може да бъде подложено на наказателно- правно въздействие; 2) относителен - когато при определени условия държавата може да реализира наказателната отговорност спрямо лицето без ограничения. Разбира се, в определен смисъл това разграничение е условно и се отнася за наказателната неприкосновеност на личността. При пълен имунитет поначало и наказателната неприкосновеност е абсолютна, а при функционален имунитет неприкосновеността на личността е относителна.
В международното право са предвидени имунитети на: 1) дипломатическите агенти; 2) консулските длъжностни лица; 3) представители на държавите в международни организации; 4) длъжностните лица - служители в международни организации; 5) членовете на специалните мисии; 6) членовете на семействата на лицата, които се ползват с имунитет; 7) лица, предвидени в договорите за правна помощ.
Кръгът на лицата, ползващи се от наказателен имунитет, не е предвиден в нашето наказателно законодателство. Прилагат се установените норми на международното право и международните обичаи. Те се съдържат във Виенските конвенции за дипломатическите отношения (ВКДО) и за консулските отношения (ВККО), които са ратифицирани от нашата страна. По силата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, са част от вътрешното право на страната.
Дипломатическият имунитет се характеризира със следните особености: а) признато право на изпращащата държава, а не привилегия за лицето, което я представлява; б) то възниква по силата на международните договори, а не на основание на обичая; в) изразява се в освобождаване от наказателната юрисдикция на приемащата държава; г) правните последици на това освобождаване - безусловно за деянията относно функциите и условно за всички други престъпни деяния на дипломатическите агенти (чл. 31, 29 и 40 от ВКДО).
Въпросът за пълния имунитет на държавни тави, ръководители или официални представители на чужди държави се решава по дипломатически ред на взаимна основа, конкретно за всеки отделен случай и съобразно нормите на международното право. Подчертано значение тук имат съществуващите обичаи или традиции във взаимоотношенията със съответната държава и поставените политически задачи и цели. Във всеки случай обаче съществуват сигурни гаранции за пълен имунитет от наказателната юрисдикция на р България.
Съществен интерес представляват предвидените в двустранните консулски конвенции имунитети от наказателната юрисдикция на България за: а) консулските длъжностни лица и сътрудниците на консулството, които не са български граждани или не живеят постоянно в България; б) членовете на обслужващия персонал само относно действията, извършени при изпълнение на техните служебни задължения; в) членовете на семействата, ако не са български граждани или не живеят постоянно в България, се ползват с имунитет от На- казателната юрисдикция на нашата страна в същата степен, както и консулските длъжностни лица, сътрудниците на консулсКОТо И Обслужващия персонал, щом живеят заедно с тях.
В някои консулски конвенции се предвижда, че консулско длъжностно лице може да бъде само гражданин на изпращащата страна и дори само лице, което няма местожителство на територията на приемащата страна. При това осъществяването на консулски функции от членове на дипломатическия персонал не засяга имунитетите и привилегиите, които са дадени по силата на дипломатическия им статут.
В консулските конвенции на Р България с други страни съществуват известни различия относно кръга на лицата, ползващи се с наказателен имунитет. Най-често само консулското длъжностно лице и членове на неговото семейство, живеещи заедно с него, ако не са граждани на приемащата страна, се ползват с имунитет от наказателната юрисдикция на тази страна. Сътрудниците на консулството не подлежат на наказателната юрисдикция на приемащата страна само относно тяхната служебна дейност. В други случи се предвижда имунитет от наказателната юрисдикция на приемащата страна само за ръководителя на консулската служба. Консулските функционери, които не са ръководители на консулска служба, и чиновниците в консулската служба имат наказателен имунитет от приемащата държава само за деяния, които са извършили при упражняване на техните официални функции.
Въпросът относно наказателния имунитет на чужденци, участващи в международни конференции и срещи, провеждани на наша територия, се решава съобразно нормите на международното право, традициите и гостоприемството на българския народ. Подчертано значение тук има Виенската конвенция за представителство на държави в отношенията им с международни организации от универсален характер (1975 г.).
Съществено значение имат правните последици на имунитета. Нашето вътрешно законодателство препраща към международното конвенционално, дипломатическо и консулско право. С оглед на това заслужават внимание някои по-важни положения и решения.
Първо, предоставят се следните привилегии и имунитети: а) имунитет против личен арест или задържане, а също против юрисдикцията на съдебните учреждения по отношение на всички действия, които могат да бъдат извършени от тях като представители; б) неприкосновеност на всички книжа и документи. Тези привилегии и имунитети се предоставят изключително в служебен интерес.
Второ, двустранните консулски конвенции, по които Република България е страна, съдържат специфични моменти относно произтичащите от имунитета правни последици. Най-пълен е този имунитет в консулските конвенции, по силата на които личността на консулските длъжностни лица, на сътрудниците на консулството и на членовете на техните семейства е неприкосновена. Те не подлежат на арестуване или задържане под каквато и да е форма. Приемащата страна е задължена да се отнася към тях с необходимото уважение и да взема всички необходими мерки за предотвратяване на каквито и да било посегателства върху тяхната личност, свобода и достойнство. Условието е те да не са граждани на приемащата страна или лица, постоянно живеещи в нея, а за членовете на семействата - и да живеят заедно с консулските длъжностни лица или сътрудниците на консулството.
Поначало консулските длъжностни лица не са задължени да дават показания като свидетели. Същото важи и за сътрудниците на консулството и за членовете на обслужващия персонал относно служебната им дейност. Не могат да се прилагат обаче никакви принудителни мерки, ако те откажат да дадат показания или да се явят в съда. В такива случаи те не могат да се привличат към отговорност.
Трето, в консулските конвенции между Р България и други страни се съдържат известни ограничения в наказателния имунитет и произтичащите от него правни последици. В някои случаи само ръководителят на консулската служба има пълен имунитет от наказателната юрисдикция на Р България. Той се ползва с лична
неприкосновеност и не може да бъде арестуван, задържан или лишаван от свобода под каквато и да е форма. Консулските функционери обаче, които не са ръководители на консулски служби, могат да бъдат арестувани, задържани или ограничавани в тяхната лична свобода само за предумишлени деяния, които по законните разпоредби на приемащата страна се наказват с лишаване от свобода, чиято горна граница е най-малко 5 години, или друго по-тежко наказание, или са осъдени с влязла в сила присъда за такова деяние. В тези случаи компетентните съдебни или административни власти са длъжни да уведомят незабавно ръководителя на консулската служба. Наказателното производство следва да протича с необходимото уважение към консулския функционер по силата на неговото служебно положение и по възможност да се попречи най-малко на упражняваните от него консулски функции.
Членовете на консулската служба могат да бъдат призовани като свидетели по наказателни, граждански и административни дела. Никакви принудителни мерки или други санкции не могат да бъдат налагани, ако един консулски функционер откаже да свидетелства. Консулските чиновници или членовете от персонала на консулската служба не следва обаче да отказват да свидетелстват, освен ако не е предприето наказателно преследване, арест, задържане или ограничаване на свободата спрямо самите тях.
В други случаи се предвижда възможност за консулско длъжностно лице или сътрудник на консулството да се съгласи доброволно в интерес на правосъдието да даде свидетелски показания. Той може обаче да се откаже да даде свидетелски показания по обстоятелства, попадащи в обсега на неговата служебна дейност, или в качеството на свидетел - експерт по законодателството на изпращащата страна. В случай на отказ, да не се допускат никакви принудителни мерки или наказания. Консулско длъжностното лице или сътрудник на консулството има право при даване на свидетелски показания вместо клетва да даде обещание.
Известни положения относно интересуващите ни тук въпроси се съдържат и в договорите за правна помощ. Бихме могли да посочим няколко по-важни момента. Първо, предвижда се неприкосновеност на свидетелите и експертите. Те не подлежат на наказателно преследване или на изпълнение на наложено наказание за престъпление, извършено преди преминаването на границата. ВтОро, предаването се допуска само за престъпления, за които съгласно законодателството на договарящите се страни е предвидено Наказание лишаване от свобода най-малко от една година или за което е наложено наказание от съд на молещата договаряща се страна не по-малко от шест месеца лишаване от свобода. При това без съгласието на замолената страна лицето не може да бъде привлечено Към наказателна отговорност или наказано за извършено преди предаването престъпление, за което то не е било предадено. Трето. изключва се възможността за предаване за наказателно преследване или за изпълнение на наложено наказание, когато законодателството на замолената договаряща се страна не допуска това. В този смисъл лицето, което се ползва с наказателен имунитет в Р България. е защитено против мерките на трета държава, с която Р България има договор за правна помощ. Четвърто, в някои договори за правна помощ се предвижда възможност за отказ от оказване на правна помощ, ако с това се уврежда суверенитетът, сигурността или общественият ред на замолената договаряща се страна.
По въпроса за началото и края на имунитета освен разпоредбите на чл. 32 и 39 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения съществуват и някои специални разпоредби в двустранните консулски конвенции. Преди назначаването на шефа на консулството на изпращащата страна се иска по дипломатически път съгласието на приемащата страна за такова назначение. След като такова съгласие бъде получено, дипломатическото представителство на изпращащата страна връчва на Министерството на външните работи на приемащата страна консулски патент или друг документ за назначаване на шефа на консулството. Тогава приемащата страна му издава във възможно най-кратък срок екзекватура или друго разрешение. Приемащата страна може да даде на шефа на консулството съгласие за временно изпълнение на неговите функции, само след като му издаде екзекватура или друго разрешение. От момента на признаването, даже временно, органите на приемащата страна вземат необходимите мерки, шефът на консулството да може да изпълнява своите функции. Почти по същия начин започва началният момент на имунитета на всяко консулско длъжностно лице или сътрудник на консулството.
Не така подробно е уреден въпросът за края на имунитета. Предвижда се обаче възможност приемащата страна по всяко време, без да е длъжна да мотивира решението си, да уведоми изпращащата страна по дипломатически път, че екзекватурата или другото разрешение са оттеглени или че консулското длъжностно лице, или сътрудник на консулството, е нежелано. В такъв случай изпращащата страна е длъжна да отзове съответно шефа на консулството, консулското длъжностно лице или сътрудника на консулството, ако вече са пристъпили към работата си. Ако изпращащата страна не изпълни в течение на разумен срок това задължение, приемащата страна може да откаже да признава това лице за член на консулството.
Изпращащата страна може също да се откаже от имунитета на консулско длъжностно лице, сътрудник на консулство или член на неговото семейство. Отказът следва да бъде изразен в писмена форма.
Предвидени са и случаи, когато функциите на члена на консулската служба свършат, неговите привилегии и имунитети, както и на членовете на неговото семейство или на членовете на домакинството престават от момента, когато въпросното лице напусне територията на приемащата страна или изтече срокът, който му се предостави за този край. Привилегиите и имунитетите на членовете на семейството на функционера от консулската служба и придружаващите семейството частни лица престават още от момента, когато те престанат да принадлежат на домакинството или да бъдат в услуга на член на консулска служба; ако те имат намерение да напуснат територията на приемащата страна в определен срок. техните привилегии и имунитети се запазват до момента на заминаването им.
По вътрешното право са предвидени имунитети на: 1) народните представители; 2) президента и вицепрезидента на Републиката; 3) членовете на Конституционния съд: 4) лица от съдебната система; 5) други лица.
По силата на чл. 69 от Конституцията народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание. Става дума за ненаказуемост, която изключва престъпния характер на извършеното от депутата деяние. Това деяние не се счита за престъпление и не поражда наказателна отговорност изобщо. Следователно тази разпоредба на Конституцията има материално наказателно правно значение.
Различно значение има разпоредбата на чл. 70 от Конституцията, на основание на която народните представители не могат да бъдат задържани и срещу тях не може да бъде възбудено наказателно преследване, освен за тежки престъпления, и то с разрешение Я Народното събрание, а когато то не заседава - на председателя на Народното събрание. Разрешение за задържане не се иска при заварено тежко престъпление, но и в такъв случай незабавно се известява Народното събрание, а ако то не заседава - председателя на Народното събрание. Тази разпоредба има наказателно процесуално значение и урежда предпоставките и реда за задържане и осъществяване на наказателната отговорност спрямо народен представител, извършил тежко престъпление. С оглед на това се решава и въпросът за снемане на имунитета на съответния народен представител.
В чл. 103, ал. 1 от Конституцията е уреден имунитетът на президента и вицепрезидента. Те не носят наказателна отговорност за действията, извършени при изпълнение на своите функции, с изключение на държавна измяна и нарушение на Конституцията. Тази конституционна норма също има материално наказателноправно значение, защото се изключва наказуемостта на действията при изпълнение на функциите от президента и вицепрезидента. Това не се отнася обаче при измяна и нарушение на Конституцията.
В чл. 103, ал. 2 и 3 от Конституцията се регламентира редът компетентните органи и правните последици при снемане на имунитета на държавния глава.
Основателно нормата на чл. 103, ал. 4 от Конституцията се счита за непълна и спорна. Наистина тя има процесуално значение, защото установява забрана президентът и вицепрезидентът да бъдат задържани и срещу тях да бъде възбудено наказателно преследване, без да се посочват правните основания и времетраенето на тази забрана.
По отношение на имунитета на конституционните съдии и на магистратите се препраща към разпоредбите на Конституцията относно имунитета на народните представители. Методът на препращане обаче едва ли е най-удачният, защото създава редица затруднения при изясняване и прилагане на техния имунитет от гледна точка както на материалните, така и на процесуалните наказателноправни последици.
Накрая ще отбележим, че новата Конституиия не предвижда имунитет за членовете на правителството.
В чл. 48 от Римския статут за международен наказателен съд са предвидени също привилегии и имунитети, които се изразяват в няколко насоки. Първо, съдът се ползва на територията на всяка държава - страна по статута, с привилегии и имунитети, които са необходими за постигане на целите му. Второ, съдиите, прокурорът, заместник-прокурорите и секретарят, при извършването или по повод дейността на Съда, се ползват от същите привилегии и имунитети, както предоставените на ръководителите на дипломатическите представителства. Поначало те са уредени във Виенската конвенция за дипломатическите отношения. И след изтичането на мандата им, те продължават да се ползват с имунитет срещу юридическо производство от каквото и да е естество във връзка с изречени или написани думи и действия, извършени от тях в официалното им качество.
Трето, заместник-секретарят, персоналът на прокуратурата и персоналът на секретариата се ползват от привилегиите и имунитетите, както и от улесненията, необходими за изпълнение на техните функции, в съответствие със споразумението за привилегиите и имунитетите на Съда.
Четвърто, на защитниците, вещите лица, свидетелите и всички други лица, от които се изисква да присъстват в седалището на Съда, се осигурява отношението, нужно за надлежното функциониране на Съда, в съответствие със споразумението за привилегиите и имунитетите на Съда.
Най-сетне привилегиите и имунитетите могат да бъдат отнети по отношение на: а) съдия или прокурор с абсолютно мнозинство от съдиите; б) секретаря от председателството; в) заместник- прокурорите и персонала на прокуратурата от прокурора; г) заместник-секретаря и персонала на секретариата от секретаря.
Привилегиите и имунитетите по международното и вътрешното право не се отнасят за лицата, които са извършили престъпления по Римския статут на международния наказателен съд (чл. 5-8), т. е. за същински или типични международни престъпления. В чл. 27 от този статут се установява невъзможност за позоваване на длъжностно положение. Статутът се прилага еднакво към всички лица, без никаква разлика на основата на длъжностното й положение. И по-специално, длъжностното положение на държавен или правителствен глава, член на правителство или парламент, ИЗборен представител или държавен служител в никакъв случай не освобождава лицето от наказателна отговорност по този статут. Нещо повече, длъжностното положение на лицето не съставлява самостоятелно основание за намаляване или смекчаване на наказанието. Подобни разпоредби са предвидени и в Уставите на Международните трибунали по бивша Югославия (чл. 7, т. 2) и по Руанда (чл. 6, т. 2), както и в присъдата от Нюрнберг и други международни актове.
Имунитетите или специалните процесуални правила, които евентуално са свързани с длъжностното положение на едно лице по националното или международното право, не са пречка Съдът да упражни юрисдикцията си спрямо това лице.
Разбира се, привилегиите и имунитетите по вътрешното или по международното право важат напълно спрямо лицата, извършили престъпления с международен характер или елемент.
Несъмнено индивидът е субект на международно престъпление и международна наказателна отговорност, когато извърши международно престъпление. Това е така, защото индивидът е участник в международно правоотношение по силата на международна наказателноправна норма, създадена с участието и волята на държавата, на която той е гражданин. При нормите за същинските международни престъпления или престъпленията против мира и човечеството индивидът е участник в съответното правоотношение, дори и когато държавата, на която е гражданин, не е ратифицирала международния акт, в който е предвидено даденото престъпление. Международните норми за типичните международни престъпления са задължителни за всички държави и гражданите на всички държави. Те са задължителни дори и за държавите, които не са членове на ООН. За разлика от наказателното правоотношение по вътрешното наказателно право, международното наказателно правоотношение се характеризира с две съществени особености: 1) освен физическото лице или индивида, другият участник в това правоотношение е международната общност или държавите, ратифицирали съответната конвенция или друг нормативен акт; 2) правната норма, в която е предвидено престъплението, е международна (императивна) или има международен характер и е задължителна за държавите, които са я ратифицирали.
Въз основа на тези особености на субекта следва в по-нататъшното изложение да разгледаме особеностите на международното престъпление и най-напред неговите основни аспекти.
УЧЕНИЕ ЗА МЕЖДУНАРОДНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ
Сподели с приятели: |