Предпоставки за изграждането на индивидуа-листично съзнание

За да добие адекватна идея за себе си като за нещо различно от външния свят и за света като нещо външно, обективно, различно от субекта, човек трябва да сравнява, мери, приравнява, съотнася себе си спрямо цялото множество от външни неща. Но той може да се приравнява с външните неща (и оттук да получи идея за мястото си спрямо тях) само доколкото у тях съществува нещо, присъщо и на човека-субект. Това нещо е стойността. И човекът, както редица­та предмети, с които се съотнася, има стойност. Той и те представ­ляват ценности. Едва, когато обкръжаващият свят стане човешки свят — съвкупност от продукти на човешкия труд (или от неща, изис­кващи труд за тяхното присвояване), се явява възможност човек да влезе в определено отношение на приравняване с тези неща, а пос­ле и със света като тяхна съвкупност.

Индивидуалистическото съзнание на съвременния човек зави­си определено от обществените отношения (и по-специално от фор­мите на размяна, приравняване), в които се е включил индивидът. В колкото по-развита форма на приравняване циркулира индивидът, толкова по-точно той осъзнава нещата в света и себе си като ценности, които се противопоставят, приравняват една срещу друга. От друга страна, определеността и отчетливостта на съзнанието за­висят от това, доколко човек действително се противопоставя на света, т. е. доколко той се труди и бори.

Човекът като носител на стойност бива въвлечен в сложното дви­жение на общественото обращение. Налага му се да се противопос­тавя (и същевременно да се приравнява) като ценност срещу цен­ност ту с един, ту с друг предмет или човек. Циркулирайки като ценност, отделният индивид се оказва в относително движение сам по отношение на целия останал свят. Обществените процеси необ­ходимо и обективно съпоставят човека с различни неща. Той има възможност да се противопостави, поне виртуално, на всички неща, за които вече е получил понятие. Премествайки се от колектив в колектив, от една малка група в друга, у човека се разбива колекти-вистичното съзнание. Вече губи сила противопоставянето „ние-зад-ругата срещу външния враждебен свят". Появява се ново основно

332

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

противопоставяне: „Аз против всички други; Аз, който се стремя да увелича своята стойност, против всички други, които също се стре­мят да увеличат своята стойност, и с това косвено да намалят моята стойност и моята собственост."

В условията на цивилизацията човек изпълнява много роли и пос­тепенно се идентифицира като нещо, различно от ролите си, офор­мя се Аз.

По-нататък за съществуването на индивидуалистичното съзна­ние (основната схема на което е полярната противоположност „Аз и светът") отделният човек трябва да притежава цялостна, пълна и уравновесена идея за света. Сиреч условие за появата на индивиду­алистичното съзнание е външната памет да бъде достатъчно богата с общи идеи. И това действително към началото на цивилизацията е вече постигнато. За изграждането на индивидуалистичното съзна­ние е помогнало и обстоятелството, че към това време обществото вече в достатъчна степен е приспособило своите социални принуди, дало им е форма на все по-нарастващи и разнообразяващи се чо­вешки потребности. Само така човешкото обществено поведение придобива свобода и активност, възприема се като преследване на някакво благо, а не като резултат на принуда.

И в определен момент светът изплува пред действащия и съзер­цаващ човек из хилядите конкретни взаимоотношения като нещо обективно, съществуващо вън от тия взаимозависимости и схватки. И в същото време човек добива съзнание за себе си като за нещо възприемащо, влизащо във взаимоотношения с този свят. „Разсъждавам, значи съм нещо съществуващо."

38.3. Особености на индивидуалистичното съзнание

Индивидуалистично съзнание е най-финият и съвършен продукт, създаден от механизма на потребностите. То е пример на плавно разрешаване на противоречието между биологичните нагони на чо­века и задачите, които му поставя социалната структура. Вместо принудително подчиняване на запрети, човешкото поведение е при­ело форма на доброволно и устремено движение към ценности. Изграждането на индивидуалистичното съзнание е процес, сплетен с усъвършенстването на механизма на потребностите. В индивиду­алистичното съзнание са включени и намират формата на личен ин­терес всички морални норми, станали вече ценности. В него се включва и съвестта, станала морално съзнание.

Индивидуалистичното съзнание е изградено върху създалия се у човека социален ценностен таксис за присвояване на възможно повече стойност. Той е станал основен мотив на съзнанието, негов критерий, а чрез съзнанието — и на цялото човешко поведение. На първо време се оформя смътен стремеж към усвояване на повече морални, естетически, духовни и материални блага. Но постепенно,

///. Душевността на съвременния човек или...

333

поради лекотата в размяната на една ценност с друга, привлекател­ността на отделните конкретни ценности се обединява с привлека­телността на стойността, със стремежа за присвояване на повече стойност.

За индивидуалистически съзнаващия човек действителността е шахматна дъска, в която отделните фигури имат определена стойност и при всяка замяна на фигури се търси изгода. Аз — царят, е висша ценност, несравнимо по-голяма от всички други. Без царя-Аз играта въобще няма смисъл.

Постепенно у хората жизненият опит и научното знание започ­ват частично да опровергават егоцентричното съзнание. Хората за­почват да разкриват, че Аз у всеки човек има определена и не чак толкова голяма стойност. А застрахователните дружества оценяват с похвална точност колко струва един човек в различните фази на неговата жизнена траектория. Натрупалите веществени богатства и ценности осъзнават бързо, че тия продължения на собствената ценност остават и след тяхната смърт, след края на играта. Примиряват се с това да оставят богатствата си на преките приемници, носещи тяхното име, и защо не — техния дух.

Егоцентричното индивидуалистично съзнание създава егоцент-рична телеологична представа за развитието на света и неговите закони: човекът, т. е. Аз, е последната дума на световното развитие. Всичко досега е съществувало и се е изменяло, водено от една един­ствена цел — човекът-Аз. Индивидуалистичното съзнание счита са­мо себе си за връх на мирозданието — последното и крайно творе­ние на бога според религията; последният продукт на развитието според философията; значи светът досега се е развивал прогресив­но към една цел — самосъзнанието-Аз.

Но прогресът като всеобщ закон на вселената се оказа един илюзорен постулат, създаден под влияние на индивидуалистичното съзнание. Прогресът фактически е нещо краткотрайно и относи­телно. Съвременният мислещ, господстващ над природата и оценя­ващ своите действия човек е резултат от случайна верига от натру­пали се една върху друга флуктуации на фона на общо взето уравно-весяващия се (релаксиращ) свят.

Там, където вече е внедрено индивидуалистичното съзнание, гос­подстват егоизмът и личните интереси. Човек започва да гледа на

себе си като критерий за добро и зло, за истина и лъжа. Което е изгодно за Аз, е добро. Егоизмът като че ли намира свой естествен съюзник в инстинкта за самосъхранение (така обосновават неговия уж предисторически произход). Егоизмът започва да изглежда не­що естествено, идващо от далечното минало, срещу което морал­ните норми неуспешно воюват. Голият открит егоизъм (забелязван главно у другите, а не у себе си) плаши, смущава, опровергава хуманизма, хуманистичните и демократични идеали.

Съзнанието е идея, но особена идея, многообхватна и голяма. Индивидуалното, в случая Индивидуалистичното, съзнание обединя­ва различните преживявания и възприети идеи през индивидуалния живот. Различни етапи от развитието на индивида се обединяват и отговорност за тях се поемат от една личност. 7-годишното дете Х. У., 17-годишният младеж Х. У. и 70-годишният старец Х. У. са раз­лични по физически качества, химически състав, клетъчен ансамбъл; различни са по морални и умствени способности, по собствена цен­ност и собственост, по отношения с околната социална среда, по убеждения и изпълнявани роли в обществото. Но те се обединяват от съзнанието, в случая — от Индивидуалистичното съзнание. Инди­видуалистичното съзнание е приемствеността в човешката психика, единство на човека като ценност.

Индивидите в различните етапи на своя живот задържат още ед­на инварианта — неизменния наследен по биологически път генети­чен апарат. Този факт дава повод за утвърждаване на убеждението, че Индивидуалистичното съзнание е нещо генетично, независимо от околния свят, от обществото и от културата.

В основата на Индивидуалистичното съзнание лежи индивидуал­ната (мозъчната) памет и работата й по организирането на всички направени в дълготрайната памет записи. Заедно с изграждането на съзнанието и самата мозъчна памет на човека се преустройва. Тя добива функцията да обединява не само внесените от външната па­мет понятия и идеи, но и разнообразните условнорефлекторни връзки, преживявания, впечатления, личен опит; да ги оценява и срав­нява едно с друго. Индивидуалната памет става скелет на индивиду­алното съзнание.

Съзнанието организира връзките между дълготрайната и опе­ративната памет. При наличие на Индивидуалистичното съзнание всички апарати и складове на паметта получават нова организация и единство. Вместо несвързана система от условни рефлекси, както е у животното, всичко се подчинява на общ контрол, на централна команда. Под контрол попадат всички процеси на паметта: запомняне, съхраняване, възпроизвеждане. Цялото минало от жи-

///. Душевността на съвременния човек или...

335

вота на човека минава под контрол и това влияе върху контрола над поведението му. Започва съзнателно, по свободна воля изваждане на порции информация за минали преживявания от дълготрайната памет — отдаване на спомени, припомняне и пр. Изобщо създава се интегрална единна човешка памет, командвана и контролирана от един център — нещо, неизвестно в животинския свят. Явяват се предпоставките за изграждане на единната човешка личност.

В изграждането на Индивидуалистичното съзнание се случват пропуски. (Всеки си има слабости.) Но в някои случаи тези дефекти може да прехвърлят границата, поставена от конкретните за дадено време обществени и трудови изисквания. И тогава психиката и съзнанието се оказват нарушени. От друга страна, при силен натиск и притеснени обстоятелства преобразуванията на биологичните наго­ни в рационализирани интереси могат да се окажат недостатъчно сигурни. Тогава хората могат да изпаднат в стадно поведение.

Съзнанието е идея, която обединява и контролира другите въ­веждани в главата идеи от външната памет, отхвърля тези, които му противоречат, като ги изтласква в резервните депа на дълготрайна­та памет; активизира други идеи, хармонични с него; оказва въздейс­твие при оформяне мирогледа на човека.

Съзнанието контролира изцяло оперативния блок на мозъка (опе­ративната памет, процесора); контролира само отчасти и много по-слабо дълготрайната памет (тук остава широк терен за подсъзнани­ето). Съзнанието не контролира пряко рефлективната деятелност, хуморалната авторегулация. Индивидуалистичното съзнание конт­ролира всяко обществено действие на човека, като го оценява чрез основния критерий, колко стойност ще загуби и колко ще придобие индивидът при евентуалното действие. Индивидуалистичното съзна­ние контролира не само активната деятелност, но и мисленето. Именно под контрола на съзнанието мисленето като процес получа­ва способност да се връща към миналия индивидуален опит, да све­рява с него резултатите си, да се връща към себе си. Без съзнание и рефлексията, и медитацията, а и интроспекцията (самонаблюдението) са невъзможни. Така съзнанието може да се определи и като чисто човешка способност за наблюдение и контролиране на собст­вените психични процеси. (Даже някои психолози сливат Индивидуалистичното съзнание с рефлексията.)

Индивидуалистичното съзнание се издига до ролята на основен
336

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

контрольор сравнително лесно, тъй като е обвързано изцяло с механизма на потребностите. Стойностните отношения, в които влиза индивидът, изискват тъкмо такъв, елементарен по същество, контрол — какво губи и какво печели индивидът като ценност от всяка предстояща постъпка.

Успоредно с контрола на съзнанието, у индивида се култивира и волята — подчиняване действията на определена, поставена от съзнанието задача или цел.

38.5. Активност на индивидуалистичното съзнание

Индивидуалистичното съзнание, като всеки друг вид съзнание, се изгражда като идея, мобилизираща силите и способностите на човека. Но мобилизиращата сила на индивидуалистичното съзнание е особено ярка, тъй като самата негова същност е идея, поставяща индивида като активно начало, противопоставящо се на света и ус­вояващо света. Това, както се вижда, е твърде далеч от първоначал­ната задача-функция на индивида, създаден в биологичната форма на движение като инструмент, форма за съществуване на биологи­ческия вид.

Спрягането на механизма на потребностите със съзнанието, ус­тановяването на таксиса към усвояването на повече стойност като доминиращ над поведението, прави индивидуалистичното съзнание силно активно (в някои случаи даже агресивно и алчно). Именно то­ва качество — активността, прави индивидуалистичното съзнание крайно необходимо за обществото. И обществото по различни на­чини се стреми да създаде индивидуалистично съзнание у всеки

човек.

За модерния човек съзнание — това е индивидуалистичното съзнание, съзнанието в развит вид; противопоставянето Аз-субекта на целия останал свят; знание за субекта, придружаващо всяко друго знание; вземане пред вид интересите на субекта-индивид при всяко действие или мисловна операция.

Във философията, пък и в ежедневната словоупотреба, много често термините: психично, съзнателно, идеално, субективно, духов-

///. Душевността на съвременния човек или...

337

но, се идентифицират, употребяват един вместо друг. И с това се създава впечатление, че са различни наименования (или различни аспекти) на някаква основна субстанция, противопоставяща се на другата субстанция в света — материалното, физическото, обектив­ното, телесното.

Не всичко психично е съзнато. Съзнателно, съзнато е само една област от психичното, област, която се контролира и обединя­ва от една особена идея — съзнанието. Противоположно на съзна­тото е несъзнатото, подсъзнанието — друга област от психиката, която не се контролира от съзнанието. Съзнанието се е явило много по-късно от подсъзнателната психика. Съзнателно е психичното поведение, контролирано от съзнанието.

Подсъзнанието е област от психиката, недостъпна за интроспек­ция. Затова в старата философска психология подсъзнателното се заобикаляше; психичното се свеждаше до съзнатото и се отъждес­твяваше със съзнатото.

Под несъзнателно често се разбира не само неконтролираното от съзнанието психично поведение, а въобще рефлективното, про­явите на висшата нервна дейност, което въобще не е психично, а така също и автоматизираното, превърнато в рефлекс, психично (вж. 1.4).

///. Душевността на съвременния човек или...

339

бективност и съзнание се застъпват в отделни пунктове, но това са

Да се направи от човешкия индивид активен производителен фактор, не само несъпротивяващ се, но и целеустремен, активен изпълнител на социалните изисквания, това е най-благоприятното за обществото. Такова развитие на нещата укрепва социалната структура. А тъкмо това става чрез индивидуалистичното съзнание. Затова в обществото се развива и налага трайна тенденция и об­ществото полага всички усилия у всеки индивид да се внедри индивидуалистично съзнание.

Тая задача не е лека. За индивида е по-лесно да подражава, да „избяга от свободата", която изисква вземане на решения. Активното съзнателно поведение у индивида се извайва с много старания от обществото (близките, родителите, учителите, околната възпитава­ща среда) грижливо и планомерно в продължение на един продължи­телен период.

Главният път, по който обществото внедрява индивидуалистично съзнание у индивидите, е изработването на модели-образци, на които индивидът рефлективно подражава. В културата (общата па­мет на човечеството) са закодирани различни модели — конкретни примери за постъпване в дадена ситуация. Те всички са съставки на общественото съзнание.

изкуството, философията, религията и идеологията въобще.

Идеята за Аз не може да се открие в генетичния апарат на човека. Но тя, в хиляди най-разнообразни форми и вариации, стои във външ­ната памет, готова оттам да премине в главите на подрастващите. Обществото създава и подходяща среда за изграждане на индивидуалистичното съзнание.

Общественото съзнание по време на цивилизацията не е вече една единствена неоспорима идея. То се изразява в много конкури­ращи се един друг алгоритми за поведение. Общественото съзна­ние става една силно еластична и приспособяваща се система. Индивидът участва активно във възприемане моделите за индивидуалистично съзнание, сравнява ги, оценява ги като блага, възприема ги най-често охотно като ценности според тяхната стойност. Кой от моделите ще се внедри масово у младите индивиди в даден момент и на дадено място, зависи и от обществено-историческите изисквания, и от модата. (Затова в някои периоди масово се създа­ват фанатични идеалисти и герои, а в други периоди или в други об­ществени условия — хора консуматори и привърженици на сладкия живот.) Но за всяка конкретна епоха и конкретна среда предлагани­те и възприемани модели за индивидуалистично съзнание са в изобилие. По редица стечения на случайни и закономерни обсто­ятелства у едни индивиди се изгражда съзнание по един модел, у други индивиди — по друг модел. Съвременните хора се различават не само по генетичен комплект, по степен на култура, образование, професионална ориентация, но и по самосъзнание.

Изградено веднъж исторически, индивидуалистичното съзнание се изгражда (въвежда) конкретно и поотделно във всеки човешки индивид. Човек се научава да съзнава съществуването си, да опре­деля отношението си към света, тъй както се научава да ходи изпра­вен и да говори, само че внедряването на съзнанието е по-продъл­жителен и по-сложен процес.

Детето не се ражда със съзнание и не носи в генетичните си структури никакви програми за съзнание. А без съзнание е немис­лимо то да се превърне в трудещ се човек, в производителна сила. Пред обществото стои извънредно важната задача да внесе индивидуалистично съзнание във всеки човешки индивид поотделно.

В културата (общата или външната памет на човечеството) са закодирани модели на съзнание във вид на комплекси от морални, естетически, религиозни и др. норми и правила. Много полезни са се оказали конкретните емоционално и непосредствено възпри­емани образци на индивидуалистично съзнание, конкретни при­мери за постъпване при дадена ситуация (дадени в литературата,

341

Но както моделите за рокли, нарисувани в модния журнал, не са рокли, така и моделите, предлагани от общественото съзнание, не са индивидуално конкретно съзнание на отделния човек. Последното се изгражда чрез възпитанието и образованието и чрез почти невидимото за нас влияние на околната среда, улицата, семейството, детските игри и т. н. (Чрез игрите детето се подготвя за ролите, които ще играе в обществото.) Детето подражава, възп­риема идеи, вижда и чувства, учи се да говори. В крайна сметка съзнанието на всеки отделен човек зависи от специфичния, непов­торим за всеки човек, начин, последователност във въвеждането на отделните съставки на съзнанието у него. Кога и кои форми на съзнание ще възприеме един човек, кои модели и примери на об­щественото съзнание ще отмине, зависи от цяло множество зако­номерни и случайни обстоятелства, които го оплитат. Педагогиката като наука и практика се стреми да въведе определен ред и ефек­тивност в този процес.

В живота на детето някъде около две—три годишна възраст ид­ва момент, когато то се „хваща", че възприема нещо друго, различ­но от себе си, че мисли, че е нещо различно от света, от възприемането, мисленето. ("Мисля, следователно съм" (Cogito ergo sum) — по израза на Декарт.) Така се запалва огънчето на човешко­то индивидуално съзнание.

Съзнанието се въвежда в индивида на порции. Тия порции се свързват в една обща идея и тази идея се компонира в индивидуал­ната (мозъчната) памет на всеки индивид. Тя обхваща и контролира почти всички преживявания, действия и мисли в обществения живот на човека, неговите знания, неговите разбирания, стремежи и

интереси.

Във висшата модулация на нервната дейност с въвеждането на съзнанието винаги могат да се получат пропуски и у всички хора — различни. „Всеки си е луд по своему", според поговорката. Примерно у някои хора не е постигнато равновесие в интересите към Аз и света — някои отдават преголямо значение на Аз (вът­решното), други пък — на общуването с външния свят. Едни прите­жават преувеличено чувство за отговорност. Други са неоправда­но и лекомислено самоуверени или самовлюбени. Това са все осо­бености в съзнанието, даващи своя принос към разнообразието на

човешките типове.

Но тия отклонения и дефекти могат да прехвърлят критичната граница между нормално и ненормално за даден исторически мо­мент и среда. Тогава съзнанието и психиката се считат нарушени и обществото взема мерки за лекуването или изолирането на засег­натия индивид.