Предговор

Четенето на тази книга би разочаровало всеки, който очаква достъпни указания за изкуството да обичаш. Напротив, нейната цел е да покаже, че обичта е чув­ство, което човек трудно може да си позволи независимо от степента на своята зрелост. Нашето намерение е да убедим читателя, че всичките му опити да обича са обре­чени на неуспех, ако той не се стреми най-активно да развива качествата на цялостната си личност с оглед да я ориентира към творчество; че не може да се радва на щастие в индивидуалната любов, без да обича съсе­да си, без действителна скромност, смелост, вяра и дис­циплина. В общество, за което подобни качества са ряд­кост, постигането на умението да обичаш трябва да е една рядка придобивка. Или — нека всеки от нас се запита всъщност колко негови познати могат да обичат истински!

Все пак не бива заради трудността на такава цел в живота да се откажем от усилията да узнаем какви са пречките и необходимите условия за нейното осъщест­вяване. За да избегнем сложния и тежък стил, сме се старали, доколкото е възможно, да не си служим със специална терминология. По същата причина сме огра­ничили до минимум препратките към литературни из­точници на същата тема.

Не намерихме задоволително решение на друг проб­лем — да не допуснем повторение на някои идеи, на­мерили място в предишни наши книги. Читателят, запознат по-специално с бягство от свободата, Човекът сам за себе си и Здравото общество, в настоящия труд ще открие виждания, отразени и в тези издания. Въпре­ки това Изкуството да обичаш не е в никакъв случаи тяхно обобщение. Тук са представени много схващания, излизащи извън рамките на предишните ни публикации, а естествено дори и някои от споделените вече наши идеи се разкриват в нова светлина, понеже са обедине­ни около една тема - изкуството да обичаш.

Е. Ф.
ИЗКУСТВО ЛИ Е ДА ОБИЧАШ?

Изкуство ли е да обичаш? Ако е така, са необходими знания и активност. Или пък любовта е приятно чув­ство, въпрос на шанс, нещо, в което човек „хлътва", ако има късмет? Тази книжка представя първото разби­ране, макар че днес безспорно повечето хора са убедени във второто.

Далеч сме от мисълта, че те не отдават необходи­мото значение на любовта — напротив, жадуват за нея. Те гледат безброй филми за щастлива или нещастна любов, слушат стотици блудкави песни за любовта и въпреки това едва ли се досещат, че трябва да се научат някои неща за нея.

Тяхното странно отношение се гради на няколко основания — поотделно или взети заедно. Повечето хора гледат на любовта предимно от позицията да бъдеш обичан, а не да обичаш, да владееш умението да обичаш. Пред тях стои проблемът как да бъдат обичани, как да станат привлекателни. Различни са пътищата към такава цел. Единият, предпочитан от мъжете, е да пре­успяват, да бъдат силни и богати, доколкото позволява социалното им положение. Другият, много популярен сред жените, е да бъдат привлекателни, да полагат си­стемни грижи за своето тяло, облекло и пр. Освен това за по-голяма привлекателност мъже и -жени прибягват до различни форми на поведение: да имат приятни об­носки, да водят интересни разговори, да бъдат услуж­ливи, скромни, отстъпчиви. Много от начините човек да завоюва любовта на друг са същите, както и при стремежа „да печелиш приятели и да имаш влияние върху хората". Всъщност за повечето наши съвремен­ници привлекателността представлява съчетание на две качества: популярност и сексапилност.

Второ мнение против необходимостта от овладяване

изкуството на любовта е, че тя зависи преди всичко от обект, а не от качества на личността. Хората мислят, че да обичаш е проста работа, но трудното е да намериш обект, когото да обичаш — или да те обича. Подобно разбиране се дължи на няколко причини, свързани със съвременното обществено развитие. Едната е голямата промяна, настъпила през XX век по отношение на „обек­та на обичта". През викторианската епоха, както и при различни традиционни обществени системи, в повечето случаи обичта не бе спонтанно лично чувство, което води до брак. Напротив — бракът бе споразумение меж­ду съответните семейства със или без помощта на по­средник или с преки преговори. Договорът се сключва­ше по социални съображения и се предполагаше, че обичта ще започне след това. За последните няколко поколения в западния свят почти универсално значение придоби концепцията за романтичната любов. В САЩ, макар и да не липсват известни традиционни съобра­жения, повечето хора търсят „романтичната любов", личното изживяване на любовта, която би трябвало да доведе до брак. Тази нова идея за свободата в любов­та, изглежда, значително е допринесла за повишаване ролята на обекта, за сметка на самата функция.

Тя от своя страна е тясно свързана с друга харак­терна черта на съвременното общество, изградено вър­ху стремежа да се купува, върху принципа за взаимно­изгоден обмен. Щастието на съвременния човек се свеж­да до вълнението да разглежда витрините и да купува всичко, което му позволяват възможностите, в брой или на изплащане. Той (или тя) гледа на хората по една­къв начин. Мечтата на мъжа е една привлекателна де­войка, а за жената — един привлекателен мъж. „Привле­кателен" обикновено означава чудесен набор от каче­ства, популярни и търсени на борсата на личностите. Привлекателността на един човек по-конкретно зависи от модата на деня — във физическо и в духовно отно­шение. През двадесетте години за привлекателна се приемаше жена с необуздан характер и подчертан секс, която пуши и пие, а днешната мода предпочита повече скромност и привързаност към дома. В края на мина­лия и в началото на двадесетия век мъжът трябваше да бъде напорист и амбициозен, а днес — общителен и толерантен, за да отговори на изискванията за примамлив „набор от лични качества". При всички случаи влюбването зависи обикновено от собствените възмож­ности на личността по отношение на предлаганите за размяна стоки от хуманен характер. Аз съм излязъл на пазара да търгувам — обектът трябва да ме желае, ог­леждайки моите явни и скрити качества и възможности. Тъй двама души се влюбват, щом почувстват, че са на­мерили най-добрия обект на пазара, съобразявайки се с разменните шансове на собствената си личност. Често, както при покупка на недвижим имот, скритите възмож­ности имат съществено значение при сделката. В обще­ствената система, където преобладава свободната па­зарна ориентация, а материалният напредък е най-голямото достойнство, човек има малко основания да се изненада, че отношенията в любовта се развиват съобразно господстващия начин на размяна в стоковата и трудовата борса.

Трета грешка, мотивираща твърдението, че няма какво да се учи за любовта, се крие в объркването меж­ду първоначалното „влюбване" и дълготрайното състоя­ние да обичаш, или ако бихме могли да го наречем „постоянство" в любовта. Ако двама души, които са били чужди един за друг, както е с всички, изведнъж сринат стената помежду си и се почувстват съвсем близки, като едно неделимо цяло, настъпва миг на еди­нение — може би най-вдъхновяващите, най-вълнуващи­те трепети на човешкото сърце. Такова чувство е още по-прелестно и дивно за двама души, водили дотогава затворен, изолиран, лишен от обич живот. Чудото на внезапна интимност настъпва още по-бързо, ако е съ­проводено или подбудено от сексуално привличане и общуване. Подобна обич обаче по природата си е не­трайна. Двамата се опознават добре, интимността им губи постепенно своя необикновен характер, докато най-накрая антагонизмът между тях, разочарованията им един от друг и тяхната взаимна досада убият всичко останало от предишната радост. В началото обаче всич­ко това не се съзнава. Всъщност те приемат силата на безумното си влюбване, на състоянието да са „луди" един за друг като доказателство за силата на тяхната любов, въпреки че то може да се окаже само доказа­телство за степента на собствената им самота.

Схващането, че няма нищо по-лесно от това да обичаш, продължава да господства въпреки многобройните доказателства за обратното. Няма друга дейност, друго начинание, които да започват с такива колосални надеж­ди и очаквания и да пропадат винаги, както любовта. При всички останали случаи хората ще искат да узнаят причините за несполуката и да разберат как да постъп­ват, за да не я допускат или да се откажат изобщо от подобни авантюри. Понеже в любовта това е невъзмож­но, като че ли единственият адекватен начин да се из­бегне неуспехът е да се изследват неговите причини и да се изясни смисълът на това чувство.

Първата стъпка в тази посока е да осъзнаем, че любовта също като живота е изкуство. Искаме ли да разберем как да обичаме, трябва да постъпим по същия начин, както при изучаването на всяко друго умение, да кажем музика, живопис, дърводелство или майстор­ството на медика и инженера.

Какви са основните моменти в изучаването на едно умение?

Този процес би могъл да се раздели на два етапа: първият — овладяване на теорията, вторият — на прак­тиката. Ако искаме да усвоим вещината на медика, първо трябва да изучим особеностите на човешкото тяло и на разните заболявания. Само с теоретичните знания обаче в никакъв случай не ще придобием ком­петентността на лекаря. Можем, да овладеем медицина­та след продължителна и разнообразна практика, до­като накрая теоретичните ни знания и резултатите от практическата дейност се съчетаят в едно — нашата ин­туиция, главното при овладяването на всяко изкуство. Освен изучаването на теорията и практиката има и тре­ти фактор — постигането на майсторство трябва да бъде наша първостепенна грижа, всичко друго в живота тряб­ва да отстъпва на нея. Това се отнася за музиката, ме­дицината, дърводелството — и за любовта. Може би тук се крие отговорът на въпроса, защо хората в съвре­менното общество толкова рядко се заемат с овладя­ване на изкуството да обичаш въпреки очевидните си несполуки; въпреки силното влечение към любов сякаш всичко друго се приема като по-важно от нея: кариера, престиж, пари, власт — цялата наша енергия се насоч­ва към осъществяване на тези цели и почти нищо не остава за това изкуство.

Трябва ли човек да се посвети само на печелене на пари и престиж, а любовта, която носи печалба „само" на душата и е безполезна в очите на съвременността,, да се смята за лукс, на който нямаме право да отдава­ме силите си? Независимо от отговора на този въпрос следващите страници представят изкуството да обичаш в духа на посочената по-горе схема: първо, ще разгле­даме теорията на обичта, за която отделяме по-голяма^¹ та част от книгата. И второ, ще говорим за нейното при­ложение — малкото, което може да се каже за прак­тиката в тази, както и във всички останали области на живота.
ТЕОРИЯ НА ОБИЧТА

1. ОБИЧТА — ОТГОВОР НА ПРОБЛЕМА ЗА СМИСЪЛА НА ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ

Всяка теория за обичта би трябвало да започва с теория за човека, за неговото съществуване. Когато говорим за обич, или по-скоро за еквивалента' на обич при живот­ните, тези отношения на близост са предимно елемент на инстинктивните им влечения, от които у човека са останали само незначителни следи. Главното за него е„ че той идва от животинското царство, от инстинктивна­та адаптация и се издига над природата, макар и ни­кога да не я напуска; той е част от нея и въпреки това веднъж откъснал се от естествената си среда, изобщо не може да се върне. Щом вече е изхвърлен от рая — съ­стоянието на първично единение с природата, — херувим с огнени мечове му препречва обратния път. Човекът може да върви само напред чрез развиване на своя ра­зум, чрез откриване на една нова, човешка хармония на мястото на безвъзвратно изгубената хармония в при­родата.

С появата на човека, на индивида и на рода той из­пада в неопределено, несигурно и уязвимо положение.

Налице е сигурност само за миналото, а за бъдещето — •единствено по отношение на смъртта.

Човекът е надарен с разум. Той е осъзнат за себе си живот. Той има съзнание за себе си, за своите сънарод­ници, за миналото си и за възможностите на своето бъдеще. Съзнанието за себе си като отделна същност, за краткия си житейски път, за истината, че се ражда и умира не по своя воля, че ще си отиде преди онези, които обича или те — преди него, съзнанието за самота­та и изолираността си, за своята безпомощност пред силите на природата и обществото —всичко това пре­връща изолираното му, откъснато съществуване в не­поносимо затворническо ежедневие.. Не се ли освободи от тази тъмница, не се ли свърже под някаква форума с друг човек, с друга същност от външния свят той ще

полудее.

Възприемайки своята изолираност, те си остават чуж­ди един на друг, понеже не са се научили да обичат (съвсем ясно от факта, че Адам се защитава, като обвинява Ева, вместо да се опита да я брани). Осъзната­та човешка изолираност без обединителната сила на обичта става източник на срам. Същевременно тя е из­точник на чувство за вина и на страх.

Най-голямата потребност на човека следователно е да превъзмогне изолираността, да напусне затвора на самотата си. Абсолютният неуспех да постигне тази цел означава обезумяване, понеже паниката от пълна изо­лация може единствено да се надвие с такова радикал­но оттегляне от външния свят, при което чувството за самота изчезва, понеже изчезва външният свят, от който индивидът е изолиран.

Човекът от всички възрасти и епохи е изправен пред решаване на един и същ въпрос: как да преодолее изо­лираността, как да се приобщи към света, как да над­могне собствения си индивидуален живот и да намери удовлетворение. Въпросът е еднакъв за първобитния чо­век, намерил подслон в пещерите, за помада, тръгнал подир стадата си, за селянина в древен Египет, за фи­никийския търговец, за войника на Римската империя, за средновековния монах, за японския самурай, за съвре­менния чиновник и за фабричния работник. Въпросът е еднакъв, понеже възниква на една и съща основа: съд­бата на човека, условията за неговото съществуване. Отговорът е различен. Той може да бъде култ към жи­вотни, саможертва на човека или военно нашествие, по­тъване в разкош или оттегляне в отшелничество, доса­ден труд, творческа дейност, любов към Бога или обич към човека. Макар да има много отговори — човешката история е писмено свидетелство за това, — те не са безброй. Напротив — абстрахираме ли се от дребните различия, засягащи по-скоро периферията, отколкото центъра, откриваме, че отговорите, които са били да­вани, са съвсем малко на брой *и че те са единствените, които биха могли да бъдат дадени на хората, живели през различните епохи. Историята на религията и на философията е история на тези отговори, на разнообра­зието им и на ограничението им в количествено отноше­ние.

Отговорите в известен смисъл зависят от равнището

на индивидуализацията на личността. При бебето Аз-ът още не се е развил. То се чувства неделимо от майката, няма усещане за изолираност, докато е с нея. Физиче­ското й присъствие, нейната гръд и кожа пропъждат чувството за самота. Едва след като у детето се създа­де чувство за самота и индивидуалност до някаква сте­пен, физическото присъствие на майката вече се оказва недостатъчно в същата степен и възниква потребност нейната рожба да превъзмогва изолираността си по други пътища.

Също така човешкият род в детския си период се е чувствал неделим от природата. Земята, животните, ра­стенията са били все още светът на човека. Той се иден­тифицирал с животните — носил е маски, боготворил е тотеми на животни и се е прекланял на богове животни. Колкото повече обаче се е откъсвало от тези първични връзки, колкото повече човечеството се е отделяло от естествения свят, толкова по-остра е станала потребност­та от нови пътища за преодоляване на изолираността.

Всички видове оргийни състояния предлагат един начин за постигане на тази цел. Те могат да приемат формата на самовнушен транс, понякога с помощта на опиати. Много ритуални танци на първобитни племена са ярка илюстрация на подобно решение. При времен­ното състояние на екзалтация външният свят изчезва,, а заедно с него — и чувството на изолираност. Тъй ката тези танци се изпълняват колективно, емоционалната спойка с групата придобива още по-силен ефект. Тясно свързан и понякога съчетан с този изход е половият акт. Сексуалният оргазъм може да доведе до състояние, по­добно на транс или на действието на някои опиати. Об­реди на колективни сексуални оргии са били част от редица примитивни ритуали. Като че ли след оргийния: акт човек може да прекара известно време, без да стра­да от своята изолираност. Постепенно напрежението и: възбудата се увеличават и намаляват отново при повта­ряне на обреда.

Доколкото са обичайна практика за едно племе, тези оргийни ритуали не предизвикват безпокойство или чув­ство за вина. Подобно поведение е нормално, дори мо­рално, защото тъй правят всички и то с одобрение и по искане на лечителя или на жреца. Следователно няма основание за чувство на виновност или срам. Съвсем различно е, ако същото решение избере човек в обще­ствена система, която е изоставила тази практика. Алко­холизмът и наркоманията са предпочитани от индивид, развил се в чуждо на оргийността общество. За разли­ка от участниците в утвърдени от социалната практика оргии алкохолици и наркомани страдат от чувството за вина и угризение на съвестта. Въпреки опитите им да се избавят от изолираността с помощта на алкохола и опиатите, те се оказват още по-самотни след отзвуча­ване на оргийното състояние и затова са принудени да прибягват до него все по-често и да увеличават прие­маните количества алкохол или опиати. Малко по-раз­лични са случаите на сексуална оргийност. В известна степен тя е естествена и нормална форма за преодоля­ване на изолираността и дава частичен отговор на проб­лема. При много индивиди обаче, които не могат да се избавят от самотата по друг начин, сексуалният орга­зъм придобива твърде сходна функция на алкохолизма и наркоманията^ Той се превръща в отчаян опит за бяг­ство от страха, който се поражда при изолацията, но преминава в постоянно нарастващо чувство на самота, тъй като половият акт без обич, освен за момента, изоб­що не запълва празнотата между двама души.

Всички форми на оргийна връзка имат три харак­терни черти. Те са емоционално напрегнати, даже бурни; обхващат цялата личност — дух и тяло; и се отличават с преходност и периодичност. Тъкмо обратното се наблю­дава при взаимоотношението, което много по-често пред­почита човекът в миналото и днес: единение, основано на конформизъм по отношение на групата, на нейните обичаи, практика и вярвания. В това отношение разви­тието също така е значително.

В едно първобитно общество групата е малка, състои се от хора с обща кръв и земя. С развитието на обществените отношения групата се увеличава, превръ­ща се в гражданска общност на един polis, на една го­ляма държава, в църковна общност. Дори бедният жи­тел на древния Рим се е чувствал горд, защото е можел да казва „civis romanus sum"; Рим и Империята са били неговото семейство, неговият дом, неговият свят. В съвре­менното западно общество спойката с групата е преобла­даващият начин за борба с изолираността. В такова единство личността до голяма степен се изгубва и нейната цел е да не се отделя от стадото. Ако съм като всеки друг, ако нямам чувства и мисли, които да ме правят различен от останалите, ако се приспособявам към общоприетите обичаи, облекло и идеи, аз съм спа­сен; спасен съм от страшното чувство на самота. За да наложат такъв конформизъм, диктаторските режими прибягват до заплахи и терор, а демократичните стра­ни — до внушения и пропаганда. Има действително го­ляма разлика между двете системи. При демокрацията е възможно да се избегне конформизмът и фактически подобни явления не липсват. При тоталитарните струк­тури нонконформизъм може да се очаква само по из­ключение, от шепа мъченици и герои. Въпреки разли­ката демократичните общества в много голяма степен са склонни към конформизъм. Причината се крие във факта, че трябва да има отклик на стремежа към един­ство и при липса на друг, по-добър начин доминира единството с конформизма на тълпата. Човек може да разбере колко страшно е да бъде различен, да бъде ня­колко крачки извън тълпата само ако е осъзнал остро­тата на потребността да не остане изолиран. Понякога страхът от нонконформизма се мотивира като страх от конкретна опасност, заплашваща нонконформиста. Всъщ­ност обаче хората искат да се приспособяват в много по-голяма степен, отколкото са принудени да се приспо­собяват, поне в страните на западната демокрация.

Повечето хора даже не осъзнават нуждата си да се приспособяват. Те хранят илюзията, че живеят според собствените си идеи и влечения, че са индивидуалисти и формират мнението си само със собствено мислене, а съвпадението на техните идеи с идеите на мнозинството е чиста Случайност. Общото съгласие е доказателство, че „техните" идеи са правилни. А понеже все още има потребност да се проявява известна индивидуалност, тя се задоволява с дребни символи: инициалите на ръчна­та чанта или на пуловера, табелката с името на касиера в банката, принадлежността към Демократическата пар­тия, а не към Републиканската, към един или друг фут­болен отбор, изразяват индивидуалните различия. Рек­ламният призив „това е различно!" изразява затрогва­щата потребност от разнообразие, макар че на практика такова вече не съществува.

Усилващата се тенденция към премахване на различията е тясно свързана с равенството като идея и прак­тика, утвърждаващо се в най-напредналите индустриал­ни страни. То е означавало в религиозния смисъл на думата, че всички сме чада на Бога и споделяме една и съща богочовешка същност, всички сме едно цяло. То също така е означавало, че трябва да се зачитат инди­видуалните различия и макар да е вярно, че всички сме едно цяло, всеки от нас представлява уникално създа­ние, космос сам по себе си. Подобно убеждение в уни­калността на индивида е изразено например в следния текст на Талмуда: „Който спаси един живот, сякаш е спасил целия свят, който унищожи един живот, сякаш е унищожил целия свят." Равенството като предпостав­ка за развитие на личността определяше смисъла на философията на Просвещението. То означаваше (най-ясно формулирано от Кант), че никой не трябва да се превръща в средство за постигане целите на друг човек. Също така означаваше, че всички хора са равни, докол­кото са цел и само цел, никога средство, в отношенията-един към друг. В духа на идеите на Просвещението со­циалистическите мислители от разни школи определят равенството като премахване на експлоатацията, на из­ползването на човек от човека, независимо дали това става по груб или по „хуманен" начин.

В съвременното капиталистическо общебтво смисълът на равенството е променен. Под равенство се разбира равенство на автомати, на хора, загубили индивидуал­ността си. Равенство днес означава no-скоро „еднообра­зие", а не „единство". То е еднообразие на абстракции, на хора, които работят една и съща работа, имат едни-и същи забавления, четат едни и същи вестници, изпит­ват едни и същи чувства, споделят еднакви идеи. В това отношение би трябвало да се погледне с известен скеп­тицизъм на някои постижения, сочени като белег за на­шия прогрес, например равноправието на жените. Из­лишно е да говорим, че ние не сме против равнопра­вието на жените, но никой не бива да се заблуждава от позитивните аспекти на тази тенденция, защото тя е-подчинена на стремежа към премахване на различията.. Такава е цената на равенството: жените са равни, по­неже вече не са различни. Постановката на философия­та на Просвещението l'ame n'a pas de sexe, душата няма пол, е възприета като универсална практика. Изчезва противоположността на двата пола, а заедно с това и еротичната любов, основана на тази противоположност. Мъжете и жените стават еднакви, а не равноправни хора от два различни пола. Съвременното общество пропо­вядва този идеал на неиндивидуализираното равенство, понеже се нуждае от човешки „атоми", за да ги накара да функционират в една обща маса, плавно, без напре­жение в отношенията, всички да изпълняват едни и същи команди, всеки да е убеден, че действа по собствено желание. Както съвременното масово производство налага стандартизация на стоките, тъй общественият про­цес изисква стандартизиране на човека, което се нарича „равенство".

Единството чрез конформизъм не е напористо и бур­но, а спокойно, продиктувано от рутината и точно за­ради това често пъти недостатъчно, за да превъзмогне тревогата от изолираността. Разпространението на алко­холизма, наркоманията, натрапливата сексуалност и самоубийството в съвременното западно общество са признаци на този относителен неуспех на стадния кон­формизъм. Същевременно той представлява решение, от­насящо се до ума, а не до тялото и затова е непълно­ценно в сравнение с оргийния акт. Стадното подчинение има само едно предимство — то е постоянно и не се проявява на пристъпи. Индивидът възприема конфор­мисткия начин на живот на три-четиригодишна възраст и след това никога не губи връзката си със стадото. Дори погребението му, което той смята за последната си обществена изява, е в стриктно съответствие с конфор­мистко възприетия модел.

За избавяне от тревогата, дължаща се на изолира­ността, освен конформизма има и друг фактор, който трябва да се вземе под внимание. Ролята на рутината на труда и на удоволствията. Човек става един от много­то, частица от работната сила или от бюрократичната система на чиновници и мениджъри. Той почти не проя­вява инициатива, задачите му са определени от орга­низацията, в която е постъпил, даже почти няма раз­лика между изкачилите се високо по йерархическата стълба и останалите на дъното. Всичките изпълняват задачи, предписани от цялостната структура на организацията, в предписан срок и по предписан начин. Пред­писани са дори чувствата: бодрост, толерантност, благонадеждност, амбициозност и готовност да общуваш с всеки без обтягане на отношенията. Смехът е също под­чинен на рутината, макар и не по толкова драстичен начин. Четивото се избира от клубове на книгата, фил­мите — от собствениците на филмови къщи и киноса­лони, които плащат и рекламата. Уеднаквени са също така неделната разходка с автомобила, гледането на телевизия, играта на карти, гостуванията на приятели и познати. От раждането до смъртта, от понеделник до понеделник, от сутрин до вечер всяка дейност е станала рутина, предварително определена по възприет стан­дарт. Как заплетеният в мрежата на рутината няма да забрави, че е човек, уникален като личност, на когото е даден само този, единствен шанс за живот, с надежди и разочарования, със скърби и страхове, с копнеж за обич и с ужас от нищото и изолираността!

Третият път към единството е творческата активност в областта на изкуството и занаятите. При всеки вид творческа дейност човек се съединява с предмета на своя труд, олицетворяващ външния свят. Дали дърво­делецът прави маса, а златарят — накит, дали селяни­нът отглежда пшеница, а художникът рисува картина, винаги творецът и неговият обект се сливат в едно ця­ло и човекът се свързва със света в процеса на твор­чеството. Това се отнася само до съзидателната дей­ност — работа, в която аз планирам, -произвеждам, виж­дам резултатите на своя труд. В ежедневието на един чиновник или на работника пред безконечния конвейер уеднаквяващият фактор е заличил почти всякаква спе­цифика. Трудещият се става придатък на машината или на бюрократичната организация. Той вече не е „той" и затова конформизмът за него е единственото възможно приобщаване към света.

Постигнатото единство чрез творческото не е меж­дуличностно. Единството при оргийния транс е преход­но. Единството в рамките на конформизма е псевдоединство. Това са само частични отговори на проблема за човешкото съществуване. Цялостното решение се крие в постигане на междуличностно единство, в спой­ката с друг човек, в обичта.

Желанието за междуличностно единение е най-сил­ното влечение у човека. То е фундаменталната страст, силата, която свързва човечеството, рода, семейството и обществото. Без нея човек е обречен на лудост или на разруха — самоунищожение или унищожение на другите. Без обич човечеството не може да съществува ни­то един ден. Назовем ли обаче междуличностната спойка „обич", ще се изправим пред сериозно затруднение. Взаимността може да се постигне по разни начини и разликите не са по-маловажни от приликите. Дали всич­ки нейни форми трябва да се нарекат обич? Или да за­пазим тази дума. само за специфичния вид взаимност, която е идеалната добродетел за всички големи рели­гии и философски системи през последните четири хи­ляди години на Запада и Изтока?

Както при всички семантични затруднения възможният отговор е произволен. Главното е каква взаим­ност имаме предвид, когато говорим за обич. Дали мис­лим за обичта като зрелия отговор на проблема за съ­ществуването, или става дума за неразвитите форми на обичта, които могат да се нарекат симбиотичен съюз? В следващите страници ще наричаме обич само първо­то понятие. А ще започнем разсъжденията си върху „обичта" с второто.

Биологичен модел на симбиотичния съюз намира­ме в отношението между бременната майка и за­родиша. Те са две същества в едно цяло. Те живеят „за­едно" (symbiosis), нуждаят се едно от друго. Зароди­шът е част от майката, получава от нея всичко, което му е необходимо. Майката е неговият свят. Тя го хра­ни, закриля го, но и нейният живот придобива по-го­лям смисъл. При психичния симбиотичен съюз двата организма са независими един от друг, но е налице съ­щият вид привързаност в психологическо отношение.

Пасивната форма на симбиотичния съюз е подчи­нението или ако използваме клиничния термин — ма­зохизмът. Мазохистът се избавя от непоносимото чув­ство на самота и откъснатост и става придатък на дру­го лице, което го насочва, ръководи и закриля. То е неговият живот, неговият кислород. Възвеличава се си­лата му — човек или бог, той е всичко, аз съм нищо, освен че представлявам част от него. И като такъв съм неделим от величието, от силата и сигурността. Мазо­хистът не е длъжен да взема решения, да поема някак­ви рискове. Той никога не остава сам, но не е само­стоятелен. Липсва му целостта на личността, още не се

е родил окончателно. В религиозен контекст обектът на боготворене се нарича идол. В светския контекст на мазохистичната обич основният механизъм — идолопоклонството — е същият. Мазохистичното отношение може да се съчетава и с физически, сексуален нагон. Тогава в подчинението участва не само духът, но и тя­лото. Може да има мазохистично подчинение на съдба­та, на болестта, на ритмичната музика, на оргийната възбуда, последвала от приемане на наркотици или от хипнотичен транс - при всички случаи мазохистът се от­рича от своята цялостност, става оръдие на някого или на нещо извън своята личност, от него не се изисква да решава с творческа активност проблема на същест­вуването си.

Садистът е зависим от подчиняващото му се лице и обратното, двамата не могат да живеят един без друг. Единствената разлика е, че той командва, експлоати­ра, оскърбява, унижава, а мазохистът бива команд­ван, експлоатиран, наскърбяван, унижаван. Макар във външната реалност между двамата-да има съществена разлика, в по-дълбок, емоционален план разликата е по-малка от общото — спойка без цялостност. Ако то­ва бъде разбрано, няма да е изненада, че едно лице реагира като садист или като мазохист към различни обекти. Хитлер реагираше предимно като садист към хората, но като мазохист — към съдбата, историята, „висшата сила" на природата. Неговият край — само­убийство на фона на общата разруха, е еднакво типи­чен, както и мечтата му за успех — световно господ­ство¹.

Ако приемем, че обичта е активност, изправяме се пред затруднението, дължащо се на неясното съдържа­ние на думата „активност". Под „активност" в съвре­менния смисъл обикновено се разбира действие с из­разходване на определена енергия, което води до про­мяна на съществуващото положение. Тъй например за активен се приема човек, който развива търговска дей­ност, учи медицина, работи на безконечния конвейер, прави мебели или спортува.. Общото в тази дейност е, че са насочени към постигане на една външна цел. Онова, което не се взема под внимание, е мотивиров­ката на активността. Да вземем например човек, тла­скан към непрестанен труд поради чувство за изклю­чителна несигурност и самота или подтикван от амби­ция или алчност. При тези случаи лицето е роб на при­страстието и активността му всъщност е „пасивност", понеже той е подтикваният, той е потърпевшият, а не „актьорът". От друга страна, човек, който седи спокой­но и съзерцава без никакво намерение или цел освен да вникне по-дълбоко в себе си и да постигне единение със света, се третира като „пасивен", понеже не „пра­ви" нищо. Всъщност това съсредоточено съзерцание е най-висша форма на активност, активност на духа, което е възможно само в условия на вътрешна свобо­да и независимост. Една концепция за активността, съ­временната концепция, е^свързана с изразходване на енергия за постигане на външни цели; друга — с из­ползване на вродените качества на човека, независимо от това дали се постига някаква външна промяна. По­следната идея е изразена най-ясно от Спиноза. Той про­карва разлика между активни и пасивни афекти и ш , нарича „действия" и „страсти". При активен афект чо­век е свободен, той е господар на чувствата си. При па­сивен афект човек е тласкан към нещо, без да съзна­ва какъв е обектът на подбудите му. Тъй Спиноза сти­га до извода, че добродетел и сила са едно и също не-

що². Завист, ревност, амбиция и всякакъв вид алчност са страсти. Обичта е действие, изява на човешка си­ла, и то само в условията на свобода — няма обич по принуда.

Обичта е активност, а не пасивен афект. Тя е „уча­ствам", а не „хлътвам". По възможно най-общ начин активният характер на обичта може да се обясни като даване, а не като получаване.

Какво означава „да даваш"? Макар че отговорът може да ни се струва също така лесен като въпроса, той е твърде заплетен и пълен с неясноти. Най-разпро­страненото заблуждение е, че да даваш означава да „отпишеш" нещо, да се лишиш от нещо, да направиш жертва. Такъв смисъл влага в понятието човекът, чий­то характер не е надминал в развитието си стадия на потребителската, експлоататорската или скъперническа-та ориентация. Пазарният характер на личността е склонен да дава, но само в замяна на нещо, което ще получи. Даване без вземане за него е измама³. Хора с непродуктивна ориентация възприемат даването ка­то обедняване. Затова повечето личности от този тип отказват да дават. Някои превръщат в добродетел да­ването, в смисъл на жертване. Според тях човек тряб­ва да дава точно защото това означава страдание. Добродетелта следователно се крие в самия акт на приемане на саможертвата. За такива хора нормата, че е по-добре да дадеш, отколкото да получиш, озна­чава по-добре да понасяш страдания, отколкото да из­питваш радост.

За творческия, продуктивен характер да даваш има съвсем друг смисъл. Да даваш е висш израз на сила. В самия акт на даване аз чувствам своята мощ, своето богатство, своята власт. Това изживяване на възвишена виталност и сила ме изпълва с радост, чувствам, че ду­шата ми прелива от щедрост, раздаваща, жизнена и точно затова — възторжена⁴. Да даваш е по-голяма ра­дост, отколкото да получаваш, защото актът на даване е израз не на лишаване, а на жизнеспособност.

В сферата на материалните блага да даваш, означа­ва да си богат. Богат е не онзи, който има много, а който дава много. Скъперникът, който се страхува да не загуби нещо свое, от психологична гледна точка е бедният, окаяният човек независимо от размера на бо­гатствата си. Който е способен да даде от себе си, той е богат. Той има чувството, че може да се раздава на другите. Само човек, лишен от всичко друго освен от минимално необходимото за оцеляването си, би бил неспособен да изпита удоволствието от раздаване на материални неща. Ежедневието обаче показва, че раз­бирането на един човек за „минимално необходимото"' зависи много от неговия характер и от размера на иму­ществото му. Добре е известно, че бедните имат по-го­лямо желание да дават, отколкото богатите. Щом бед­ността обаче надхвърли определени граници^ човек из­пада в тежко състояние не само от непосредствените лишения, но и поради невъзможността да изживее ра­достта от акта на даване.

Най-важната област на отдаването обаче е не мате­риалната, а сферата на конкретните хуманни отноше­ния. Какво дава един човек на друг? Самия себе си, най-ценното, което има — живота си. Това не означа­ва задължително, че той жертва живота си за другия, а по-скоро, че му дава от своята жизненост, от своята радост, от своя интерес, от своите разбирания, от своя хумор, от тъгата си — от всичко живо у него, което може да намери израз и изява. Давайки от своя жи­вот, той обогатява другия човек, повишава жизнеността му чрез повишаване на собствената си жизненост. Той не дава, за да получава. Да даваш, поначало означава голяма радост. В процеса на даването обаче човекът не би могъл да не съживи нещо у другия, а то от своя страна се отразява обратно в собственото му съзнание. Когато действително дава, той неизбежно получава оно­ва, което се връща към него. Процесът на даване неот­менно води до същото поведение и на другия, двамата споделят радостта от онова, на което са вдъхнали жи­вот. При акта на даване между двамата се ражда още нещо, обзема ги чувство на благодарност, че са вдъх­нали живот на нещо ново, общо между тях. Конкрет­но за любовта това означава, че тя е сила, която съз­дава любов. Импотентността е неспособност да се създа­ва любов. Тази истина чудесно е изразена от Маркс:

„Ако си представите човека като човек, а отноше­нието му към света като хуманно отношение, ще може­те да дадете обич само за обич, доверие за доверие и. т. н. Ако искате да се насладите на изкуството, тряб­ва да имате естетическо възпитание, ако искате да въз­действате на другите хора, трябва да бъдете човек, притежаващ наистина стимулиращо и благотворно влия­ние върху другите.

Всяко ваше Отношение с човека и с природата тряб­ва да бъде ясен израз на вашия реален индивидуален живот, кореспондиращ на обекта на волята ви. Ако оби­чате, без да събудите обич у другия, тоест ако вашата обич сама по себе си не поражда обич, ако чрез изя­вата на живот като обичащ вие не се превърнете в оби­чан, вашата обич е безплодна, тя е цяло нещастие."⁵

Не само в любовта да дадеш означава да получиш. Учителят се учи от учениците си, актьорът получава под­тик от публиката, специалистът по психоанализа се лекува от своя пациент — при условие, че те не се от­насят един към друг като към обекти, а имат действи­телно взаимни човешки и продуктивни отношения.

Освен отдаването активният характер на любовта предполага още няколко основни елемента, общи за всички видове обич: грижа, отговорност, уважение и познание.

Грижата предполага и друг аспект на обичта — от­говорността. В наши дни отговорността често се раз­бира като дълг, като нещо, наложено отвън. В истин­ския смисъл на думата обаче тя е напълно доброволен акт, тя е нашият отговор на потребностите, изявени или неизявени, от страна на друго човешко създание. Да бъдеш „отговорен", означава да сив състояние и да бъ­деш готов да „отговаряш". Йона' не чувства отговор­ност по отношение на жителите на Ниневия. Той мо­же да запита като Каин: „Да не съм пазител на брат си? " Обичащият откликва, защото приема като свое дело грижата за живота на брат си. Той чувства отго­ворност за събратята си, чувства отговорност за самия себе си. Тази отговорност при майката и детето се свеж­да главно до грижа за физическите потребности. При обичта между възрастни тя се отнася главно до пси­хическите аспекти.

Отговорността лесно може да се изроди в господ­ство и в чувство за собственост, ако не е третият ком­понент на обичта — уважението. Уважението не е страх или страхопочитание. Съобразно с корена на думата на
⁶ Библия или Свещеното писание на Стария и Новия завет, София, 1924, с. 924.
латински (respicere = гледам към) то означава спо­собността да се види един човек такъв, какъвто е, да се'възприеме като уникална индивидуалност. Уваже­нието е грижата на 'единия човек за израстването и развитието на другия, такъв, какъвто е. Уважението следователно изключва експлоатацията. Аз искам лю­бимият човек да се развива и да разкрива своята ин­дивидуалност заради самия себе си, а не с оглед да служи на мен.-Ако обичам другия човек, аз се чувствам един и същ с него или нея, но с него такъв, какъвто е, а не какъвто ми- трябва като обект за мое ползване. Ясно е, че уважението е възможно само ако постига независимост, ако мога да стана и да вървя без пате­рици, без да е необходимо да господарствам над няко­го или да го експлоатирам. Уважението съществува само¹ на основата на свободата — „L'amour est l'enfant de la liberte", — както казва старата френска поговор­ка — „обичта е дете на свободата". Тя не е рожба на тиранията.

Невъзможно е да уважаваш един човек, без да го познаваш. Грижата и отговорността са слепи, ако не ги води познанието. То би било празна буква, ако не е мотивирано от грижовността. Има много пластове на познанието, а познанието, което е аспект на любовта заема централно, а не периферно място. То е възмож­но само ако се издига над грижата за себе си и поглед­не на другия от неговите собствени позиции. Мога да разбера например, че един човек е ядосан, дори той да не показва това открито. Ако го познавам по-добре, ще открия, че той се безпокои, тревожи се, чувства се са­мотен и виновен. За мен ще е ясно, че неговият гняв е израз на нещо по-дълбоко и ще съм сигурен, че той е загрижен, смутен, с други думи, страдащ, а не ядосан човек.

Познанието има едно още по-съществено отношение към проблема за обичта. Основната потребност човек да'свърже живота си с друг, за да се избави от затво­ра на своята изолираност, има пряка зависимост с дру­го специфично хуманно желание — да знае „тайната на човека". Макар че дори от чисто биологична гледна точка животът е едно чудо, една загадка, човекът в ху­манната си същност е непроницаема тайна — за себе си и за другите. Ние познаваме и същевременно не познаваме ближния си, понеже не сме предмети, а и той не е предмет. Колкото повече проникваме в дълбините на нашата душа, толкова повече се отдалечаваме от целта на познанието. И въпреки това не намалява же­ланието ни да разберем тайната на човешката душа, нейното съкровено ядро, равнозначно на „той".

Има един начин за отчаян опит да разкрием тайна­та: установяване на пълна власт над другия човек. Власт, заставяща го да прави онова, което ние желаем, превръща го в предмет, собствен наш предмет. Послед­ната степен на стремежа ни в това отношение води до крайната форма на садизма, до желанието и въз­можността да накараме един индивид да-страда, да го измъчваме, да го принудим в страданията си да ни разкрие своята тайна. В усърдието да се разбере тай­ната на човека, неговата, а следователно и нашата, се крие една съществена причина за степента и силата на грубостта и деструктивността. Истина, много сбито изразена от Исак Бабел. Той цитира свой съратник от гражданската война в Русия, който току-що е пребил от бой своя господар: „С куршума, бих казал, с куршу­ма само можеш да се отървеш от някой господин . .. С куршум никога не ще се добереш до неговата душа, до каква степен ти мисли доброто и какво представлява. Аз не си щадя силите и често мачкам някой негодяй с часове. Нали разбираш, искам да- узная какво всъщ­ност е животът, като го гледам от нашата черга."⁷

Често децата съвсем открито използват подобен под­ход за откриване на някоя загадка. Момчето разглобя­ва или чупи играчката, за да види какво има вътре. Или пък разкъсва животинче. Например жестоко от­късва крилцата на пеперуда, за да я разгледа, да про­никне в тайните й. Жестокостта му се обуславя от по-дълбока причина: желание да узнае тайната на неща­та и на живота.

Другият път за разкриване на „тайната" е обич­та. Обичта е активно проникване в душата на другия, при което желанието ми да зная намира отговор във взаимността. При акта на единението аз опознавам вас, опознавам себе си, опознавам всеки — а всъщ

Стремежът да познаваме себе си, да познаваме дру­гите е изразен в делфийското мото „Познай себе си!". То е основен мотив на цялата психология. Доколкото обаче желанието е да познаваме всичко у човека, не­говите най-съкровени тайни, целта ни никога не може да бъде постигната само с познание чрез мисълта. До­ри и да узнаем хиляда пъти повече за себе си, никога не ще достигнем предела. Ще си останем енигма за се­бе си, както и събратята ни — за нас. Единственият на­чин за пълно опознаване е актът на обичта. Той пре­възхожда мисълта, издига се над думите. Той е дръз­кият скок в света на единението. Опознаването с помощ­та на мисълта обаче, тоест психологическото позна­ние, е необходимо условие за пълноценното опознаване в акта на обичта. Трябва да познавам другия в обек­тивна светлина, за да мога да го видя като реалност или по-скоро да превъзмогна илюзиите, ирационално изопачените представи, които имам за него. Само ако познавам обективно едно човешко създание, аз мога да го опозная, в цялата му същност, разкриваща се в ак­та на обичта⁸.

Проблемът за познаването на човека е сходен с про­блема за познаването на Бога. В конвенционалната западна теология се прави опит Бог да бъде разбран
⁸ Това схващане има важен аспект по отношение ролята на психологията в съвременната западна култура. Голямата попу­лярност на психологията естествено свидетелства за един интерес към познаването на човека, но също така издава и фундаментал­на липса на обич в човешките отношения днес. Така психологиче­ското познание измества ролята на пълноценното опознаване чрез обичта, вместо да го допълва.
с помощта на мисълта да се говори за Него. Приема се, че с моите мисли мога да открия Бога. Мистициз­мът, който е непосредствен резултат на монотеизма (това ще се опитаме да изясним по-нататък), изоставя опи­тите да се разбере Бог с помощта на мисълта и ги под­меня със стремеж към единение с Него, при което ня­ма място — и потребност — от познание за Бога.

Единението с човека или в религиозен смисъл с Бога в никакъв случай не е ирационално. Напротив, както посочи Алберт Швайцер, то е последица на ра­ционализма, негова най-дръзка и радикална последи­ца и се основава на съзнанието ни за фундаментални­те, а не случайни предели на нашето познание. Съзнанието, че никога не ще „проумеем" тайната на човека и на Вселената, но въпреки всичко можем да опозна­ваме много неща чрез акта на обичта. Психологията като наука има граници и както логическата последи­ца на теологията, е мистицизмът, така крайният резул­тат на психологията е обичта.

Грижата, отговорността, уважението и познанието са взаимно зависими. Те представляват съчетание на качества у зрелия човек, тоест у личност, която е раз­вила продуктивно и творчески своите способности, ис­ка да има онова, за което се е трудила, отказала се е от нарцистичните си мечти да бъде всезнаеща и все­могъща и е придобила скромност/основаваща се на вътрешната сила, плод единствено на истинската про­дуктивна, творческа активност.

Досега разглеждахме обичта като форма на превъз­могване на човешката изолираност, като осъществява­не на силното желание за единение. Над универсална­та, екзистенциална потребност за единение се откроя­ва друга, по-специфична, биологична потребност: жела­нието за единение между мъжкия и женския пол. Идея­та за тази полярност е изразена много ярко в мита, че отначало мъжът и жената са били едно цяло, след то­ва обаче разполовено и оттогава всяка мъжка полови­на търси своята изгубена женска половина, за да се съе­дини отново с нея. (Същата идея за първоначалното единство на половете се съдържа в библейския разказ за създаването на Ева от реброто на Адам, въпреки че в случая под влияние на патриархалния мироглед жена­та е поставена на второ място след мъжа.) Смисълът на този мит е съвсем ясен. Сексуалното противопоста­вяне принуждава човекът да търси взаимност по кон­кретен начин — единение с другия пол. Противополож­ностите на мъжкото и женското начало се наблюдават също така и във всеки мъж и всяка жена. Както във физиологическо отношение мъжът и жената имат в се­бе си хормони от другия пол, те са бисексуални и в пси­хологически аспект. И двамата носят в себе си прин­ципите на приемане и проникване, на материята и на духа. Мъжът и жената намират единение в себе си са­мо при съчетаване на женския и мъжкия полюс в соб­ствената си личност. Тази противоположност е основа на всяко творчество.

Полярността мъжко—женско е също така основа за междуличностното творчество. В биологията това е оче­видно от факта, че единството на спермата с яйцето е основна предпоставка за раждане на детето. В чисто психическата сфера се наблюдава същото. При любов­та между мъжа и жената всеки от тях се възражда (хомосексуалното отклонение се дължи на неуспеха да се постигне поляризираното единство, затова хомосек­суалистът страда от болката на непреодолима изоли-раност, подобно на хетеросексуалния мъж, който не е способен да обича).

Същата полярност между мъжко и женско начало съществува и в природата. Не само очевидното при жи­вотните и растенията, но и полярността на двете фун­даментални функции — на приемане и на проникване. Това е полярността на земята и на дъжда, на реката и на океана, на тъмнината и на светлината, на материята и на духа. Тази истина е чудесно изразена от големия ислямски поет и мистик Руми: „Наистина, никога обичаният не търси, без да е търсен от любимата. Щом светкавицата на любовта блесне в едно сърце, знай, че друго замира от обич.

Когато в твоето сърце сияе обичта към Бога, не се съм­нявай в Божията обич.

За да ръкопляскаш, винаги са ти необходими две дла­ни.

Божествената мъдрост е съдба и по нейния закон обичта ни съединява един с друг.

Нейната повеля свързва всяка частица от света с дру­гата половина. В очите на мъдреца Небето е мъж, Земята — жена, тя вдъхва живот на всичко, идващо от небесата. Търси ли Земята топлина, Небето щедро й я дава. Жа­дува ли за свежест и влага — небето я дарява. Небето обикаля като съпруг грижовен зимнина да тру­па за своята любима.

Земята пък, стопанка прилежна, ражда и кърми свои­те деца. Земята и Небето са две разумни същества, защото на логиката отговарят делата им. Ако те не се радват един на. друг, защо тогава ще се сливат в прегръдките на обичта?

Как без Земята могат да цъфтят, цветя и дървета? Без нея какво ще се роди от небесните лъчи и дъж­дове? Когато Бог вдъхна у мъжа и жената воля да запазят света със своето единство, Той накара всяка частица от битието да се стреми към своята половина.

Само привидна е войната между деня и нощта — цел­та им е една и съща. Споява ги една обич в името на съвършенството на общото им дело. Без нощта човешкият род не ще спечели, а денят няма да има кого да храни."⁹

Проблемът за полярността мъж—жена налага още разсъждения върху любовта и секса. Вече стана дума за грешката на Фройд, който вижда в любовта един­ствено израза — или сублимацията — на половия ин­стинкт, вместо да приеме сексуалното влечение като ед­на проява на потребността от обич и взаимност. Греш­ката му обаче се задълбочава. В тон със своя физиологически материализъм той разглежда половия инстинкт като резултат на създадено по химически път болезне­но напрежение на организма, който търси облекчение. Целта на сексуалното желание е да отстрани болезне­ното напрежение, а сексуалното задоволяване се све­жда до премахване на болезненото състояние. Подоб­но схващане е; приложимо дотолкова, доколкото сексу-

Привличането между хората от различен пол само частично се мотивира от потребността за премахване на напрежението. Главното е желанието за единение с противоположния пол. Всъщност еротичното привлича­не в никакъв случай не се изразява само в сексуално привличане. Има мъжественост и женственост на ха­рактера и на сексуалните функции. Мъжественият ха­рактер може да се определи с качествата на проница­телност, склонност към ръководене, активност, дисци­плинираност и авантюризъм. Женственият характер се отличава с .продуктивна възприемчивост, с желание да закриля, с реализъм, търпеливост- и проява на майчин­ски грижи (трябва винаги да се има предвид, че тези две начала са съчетани у всеки индивид при превес на едно от тях в зависимост от „неговия" или „нейния" пол). Много често, ако мъжествените черти на харак­тера у мъжа са по-слаби, понеже емоционално си е