Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

вояването й от друг вид експлоататори: някакво войнствено племе, срещу закрила от други войнствени племена (подобно на днешните рекетьори) и гаранция за мирен труд, налага данъци на общините и племената, навлезли вече в бавния процес на разлагане, но създава­щи принаден продукт. Завоевателят създава цял апарат за експло­атация и защита с войници, бирници, писари, жреци, съдии, оприч--ниции пр.; с една дума — организира държава. Така се явяват почти едновременно робите и зависимите от държавата (или от отделните военачалници) селяни и занаятчии. Последните не се превръщат в стока — просто способността им да произвеждат повече, отколкото консумират, бива отчуждена не по пазарен (икономически), а по на­силствен (извъникономически) начин.

Заедно със зависимите селяни се явява нов вид разбиране на свободата — свобода от държавна (крепостна) зависимост. Свободата, от която се ползват експлоататорите, взема различни форми, напр. свобода да участва в управлението на държавата и граж­данското общество⁶². Така е било в древна Атина, където всички, освен представляващите девет десети от населението роби, имиг­ранти и жени, са формално равни и управляват с избори свободно и демократично. Друг случай са източните империи. Там владее бюрокрацията, и пълна свобода, свобода за всякакви капризи и раз­кош имат само хората от върха на йерархическата пирамида. Но „само глупците наричат своеволието свобода" (Тацит).

Свободата винаги е конкретна и може да се говори за свобода на отделна класа. Трудно може да се направи оценка за свободата в обществото въобще. Дж. Неру дава един приблизителен критерий за това: „За свободата в обществото трябва да се съди по свобода­та на най-низшите слоеве." Може в тоя дух да се допълни: „... по ограничаване произвола на най-високостоящите." фактически сво­бодата и на експлоатираните, и на експлоататорите е ограничена. „Притеснявайки другите, мъдрият става глупав, а получаваното бо­гатство от чужд труд разваля сърцето" — твърди древната мъдрост (Еклесиаст 7:7). И хилядолетия след това я откриват отново: „Не мо­же да бъде свободен народ, който угнетява други народи" (фр. Енгелс).

Много кръв се е проляла в името на свободата. Всяко разруша­ване на стария тип експлоатация и въвеждането на нов вид експло­атация се провъзгласява за идване на свободата.

⁶² Гражданско общество (civil society, buergerliche Geselschaft) е общество, изградено вьрху търговска (пазарна) общност на хората, организация на данъкоплатците. Гражданите-данъкоплатци издържат държавния апарат с данъци. Решенията, какви суми да бъдат отпускани за държавния апарат, как да се използват те и как да се контролира изразходването им, се вземат на събрание на данъкоплатците. Това събрание се нарича народно събрание или парламент. В по-съвременен смисъл гражданско общество значи буржоазно общество.

///. Душевността на съвременния човек или...

323

37.7. Частна собственост и материално неравенство

В основен аспект частната собственост е продължение на чо­вешката ценност. Със собствеността, която човек придобива, той разширява собственото си аз върху външни предмети; присъединя­ва към своята стойност и стойността на предметите, които са стана­ли негова собственост. Така човекът като ценност става съвкупност от собствени свойства и негови собствени външни неща (в западни­те езици и едните, и другите се означават еднакво — Eigenschaft (нем.), propery (ан.), propriete (фр.), propiedad (исп.) = свойство и собственост; eigen = свойствен и собствен).

Безспорно частната собственост е започнала с разрушаването на обществената собственост на комуната (общината) и с присво­яването на все по-големи части от нея от частни лица. Някои еле­менти от обществената собственост (чукът, кривакът, лопатата, иглата, вретеното) са станали частна собственост неусетно, още в общинния строй. Други средства за производство (обработваемата земя, пашата, горите, водите, рудните участъци) и до ден днешен продължават да се откъсват от общата (божия) собственост и да стават частна собственост. Приватизацията (превръщането на об­ществената собственост в частна) е дълъг процес, започнал преди няколко хиляди години и продължаващ досега. В последните векове частната собственост взема разнообразни форми. Съществува трай­на тенденция към обобществяване на частната собственост (капиталистическа, държавна, акционерска, кооперативна и др.), но също така и към раздробяване на много едрата собственост. Реприватизацията на кооперативната и акционерска собственост во­ди до пролетаризиране на масите и ожесточаване на експлоатацията, до забогатяване на отделни лица и нова концентрация на собстве­ността. От друга страна, добре отмерената приватизация на дър­жавната и едрата капиталистическа собственост осуетява монопо­лизма и улеснява автоматичното регулиращо действие на закона за стойността.

Тези два процеса — приватизация и социализация, ще продъл­жават и в бъдеще, с тенденция да се установят оптимални съотно­шения между отделните видове собственост. Историческият процес е сложен и не е еднозначен.

Исторически обявяването на определени ценности за частна соб­ственост е ставало чрез „ограждане", чрез обявяването им за табу за други хора, чрез демонстриране готовност да защищаваш ново-заграбената частна собственост с всички средства, включително и сила и рискуване на живота си.

Присвояването на общото имущество на комуната не става по закон и план, а чрез грабеж и жестока борба. За да станеш собственик, трябва да си достатъчно силен и уверен, за да защитиш своята завладяна собственост; трябва да имаш достатъчен брой

синове, ратаи и роби, надлежно въоръжени. „Когато силният брани с оръжие своя дом, имотът му е в безопасност." При това общината трябва да е достатъчно разложена (превърната в „разграден двор"), за да не може да ти окаже съпротива.

При среща на еднакво силни или почти еднакво силни собстве­ници, след безрезултатно изпробване на силите, те се договарят за взаимно признаване на частната собственост (за сметка на общината, на слабите и нямащите). С тези договори се слага нача­лото на гражданското законодателство и право. Явяват се великите законодатели Мойсей, Ликург, Солон и пр. и върху каменни плочи се записват първите писани закони. Някои от тях гласят: „Не пожела­вай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, нито робинята му, ни вола му, ни осела му — нищо, което е на ближния ти" и „Не кради!" (Изход 20:17 и 15).

Така разлагането на комуналната собственост разделя хората на две големи групи: имащи и нямащи, експлоататори и експлоати­рани. Това са всъщност двата крайни полюса на разслоението. Между тях се оказват маса хора, отчасти експлоатирани, отчасти експлоататори (или нито експлоатирани, нито експлоататори), собс­твеници на малка собственост, недостатъчна за експлоатиране на чужд труд, но достатъчна да гарантира минимален доход на собст­веника й, да го предпази от икономическо заробване. Това са сво­бодните селяни, свободните занаятчии и други индивидуализирани остатъци от стария общинен строй — най-коравите носители на иде­ите за равенство, свобода и народовластие.

Материалното неравенство се проявява и в потреблението. Неимущите (сиромасите) ограничават своите потребности до екзистенц-минимума. У богатите потребностите растат извън всякакви граници, до безсмислен разкош и гибелни прищевки. Но това не е най-съществената разлика.

Най-съществената разлика между богати и бедни е, че богатите са присвоили от общината и разполагат не само със средства за потребление и разкош, а преди всичко със средства за производство. Те организират или контролират общественото производство, при което присвояват прибавъчния продукт, създаден от работещите бедни. По-нататък обществените отношения се възпроизвеждат и все повече стабилизират. Организиращи производството, създава­щи държава с органи за насилие и апарат за идеологическа обработка, богатите собственици преоформят обществената струк­тура в своя изгода.

Така че частната собственост, от една страна, е разширяване на собствената ценност — Азът върху външни предмети; от друга страна, е възможност за експлоатиране на чужд труд. За някои те­оретици понятието „частна собственост" е идентично с понятието „експлоатация". Това се оказа трагична илюзия: частната собстве­ност само над известни граници става условие за експлоатация.

///. Душевността на съвременния човек или...

325

Съдбата на притежаващите и непритежаващите частна собст­веност се оказва доста различна. Бедните, откъснати от своята среда, от своя колектив, от земята и природата, са като дърво без корен, несвързани отломки от старото общество, неразчитащи на нищо, освен на Бога. „Изпадне ли сиромах в беда, ще го нахокат отгоре, каже ли нещо разумно, не го слушат." А класата на богатите винаги намира начин да се организира и солидаризира. „Когато бо­гат се разклати, поддържат го приятели. Кога сиромах падне, отб­лъскват го и приятелите" (Иисус, син Сирахов 13:25-27).

Създаването на богати обществени прослойки дава възможност на хората от тези прослойки, свободни от грижите за насъщния, да разполагат със свободно време, да се освободят от производител­ния труд и да се отдадат изключително на неплатения творчески труд. Покрай непосредственото трудово, активно отношение към околния свят — създаването на ценни продукти на труда, се появява съзерцанието; наблюдението; наблюдаването на особени, несвър­зани с потребностите явления и неща; изследване на процеси; отно­во връщане към наблюдаването на дадено явление; предизвикване изкуствено на дадено явление с цел да бъде наблюдавано, предиз­викване изкуствено явлението при особени, предварително избрани условия (експеримент).

От систематизираното наблюдение и експеримента са възник­нали науките. „Появяването на астрономията ние дължим на свобод­ното време, с което са разполагали халдейските и египетските жре­ци" (Хегел).

Едва напоследък, когато науката стана важна производителна сила и в творческия труд се включиха масово представители на сред­ните и бедни класи, техният труд започна да се заплаща. А що се отнася до обезпечените класи, най-неразумните техни представи­тели открай време и досега предпочитат да се отдават на безделие и показен лукс — паразитизъм, който е вреден за всички класи, за цялото общество.

По същото време се обособява и изкуството като особено за­нимание и особен труд на представителите на заможните класи. Появяват се и хора, заети изключително с религиозния култ и с иде­ологическа работа. Те изхождат също от обезпечените класи. Това пък от своя страна предопределя социалния характер на идеологията.

Без материално неравенство не е възможна експлоатацията на човек от човек, не е възможна и цивилизацията, с всичките предим­ства и противоречия, които носи. Но материалното неравенство, са­мо когато е държано в определени граници, е изгодно за техничес-
326

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

кия прогрес и е ефективно в конкурентната борба между различни­те общества. Силното обедняване на бедните и създаването на про­тивоестествени потребности у богатите води до пауперизация и дег­радация на обществото. А разслояването на господарите, обедня­ването на част от тях води до свалянето им от власт и заменянето им с други експлоататори, което най-често става с революции, граж­дански войни и разруха.

При различни обществени структури класите на богатите и бед­ните получават различен облик и название; механизмът на експло­атация е различен и противоречията между класите вземат различ­ни форми.

37.8. Възход на идеологиите и раздвояваме на морала

Органите за насилие в държавата не се оказват достатъчни за осигуряване господството на богатите над бедните. Идва на помощ държавната идеология на господстващата класа. Тя се изразява във вулгаризация на науките („партийност", „ценностен критерий"), съз­даване определени канони и вкусове в изкуството, реформиране на наличните религии във вид, удобен за експлоатация на масите, прев­ръщане на философията в слугиня на господстващата идеология и т. н.

Държавната идеология сплотява новообразувалите се народи и нации против трайбализма, и различните слоеве в обществото — про­тив социалните конфликти. Главна форма на идеология за масите се оказва пак религията. Многонационалната държава през Среднове­ковието се крепи върху единната религия, а и по-късно — върху полурелигиозни, фанатизиращи идеологии.

Постепенно нравствените, естетическите и историческите традиции, схващанията за устройството на света се организират и оформят от единната държавна религия. Тя става крепител на дър­жавата и на обществените отношения, върху които се държи държавата.

Първоначално при обединяването и държавотворното сътрудни­чество на различните племена и култури владее политеизмът (многобожието). По-късно култът към единния Бог-вседържител се оказ­ва най-удобната религия за централизираната бюрократична държава. Единната религия се оказва необходимо условие за съществуването на единна държавна власт.

Събирането на различни племена в една държава и обогатява­нето на културата не може да не доведе до начало на философско мислене. Но философската мисъл под влияние на простонародните схващания и изискванията на господстващите класи лесно се догматизира и профанизира. Редица идеалистически философии са се вулгаризирали дотам, че стават източници и градивен материал на нови религии. Така се явяват „модерните" религии — християнство,

///. Душевността на съвременния човек или...

327

Религията се превръща в префинена всеобхващаща идеология. Даже вярата в прогреса, към която хората са склонни, се превръща в религиозна убеденост, че Бог не може да има друга цел, освен себе си — доброто.

Напоследък при развития капитализъм вътрешният пазар със задължителното ползване на общ език, взаимното обвързване на ка­питалите с нарастване ролята на държавния капитал, става главна и единствена предпоставка за изграждане на нация и държава. Ролята на религията в обществения живот бе намалена и бе обявена за лич­но дело на гражданите.

При новообразували се модерни държави от съединяването на съществуващите преди това малки държавички или колонии-щати, е станало възможно съществуването на държави с няколко религии. Такъв е случаят в Германия (протестанти и католици) и в САЩ (ре­дица протестантски и др. секти).

При цивилизацията моралът, освен че постепенно се разлага, бива подложен на раздвояване. Оформя се морал на господарите и морал на робите (както го определя Ницше). При това при различни­те видове господари моралът е различен. Моралът на господарите, властимащите играе роля на класова спойка на привилегированата класа. Моралът на феодалите, родовите благородници се изразява в готовност да умреш, да предизвикаш война, дуел за запазване достойнството, авторитета, моралния капитал на господстващата класа, установената законност, гарантираща привилегиите. „Благородството задължава."

Традиционният Дон Жуан (както е у Молиер, Моцарт, Пушкин) заради сладкия живот разпилява моралния капитал на своята гос­подстваща феодална класа. Нещо повече — въстава срещу лице­мерния й морал. Но санкциите на тая класа (олицетворена в стату­ята на командора) не закъсняват. Дон Жуан трябва да отговаря с живота си.

Богатите създават своя собствена култура (форми на общуване, на говорене, на обличане), недостъпна за бедната класа. „Той няма култура" обикновено значи: той не е усвоил културата на водещата класа.

У бедните също има морал, макар и не така строг. Но това е морал в повечето случаи старинен, консервативен, дошъл направо от общинния строй, с неизбежните мечти за Златния век и за пълно равенство между хората. Затова, когато при революционен кипеж на бедните им се наложи да навлязат в политиката, на дневен ред идват комунистически лозунги и комунистически мероприятия (първите християнски общини, описани в Деянията на апостолите, левелерите в Английската революция, ебертистите, бабьовистите и заговорът на равните — във френската революция, болшевиките и

есерите — в Руската). В такива моменти бедните се ободряват и до­биват самочувствие, даже и когато осъзнават, че нямат собствена култура: „Ние сме бедни, но имаме здрави ръце. Ние сме недодялани, но не сме глупави и ще се просветим. Ще се учим. Знанието ще ни освободи. Ще се трудим, трудът ще ни обогати. Това ще стане! Който доживее, ще го види" (Caira, Qui vivra, verra). '

Семейството остава комунистическа клетка или комунистичес­ки врастък в обществата на цивилизацията, при които са отхвърле­ни вече всякакви комунистически отношения. В семейството оскъд­ните или достатъчните блага все още се разпределят всекиму спо­ред нуждите.

Цивилизацията заварва мъжа вече собственик, а жената — просто ценност. Жената според Библията е сътворена от реброто на мъжа. „Тя ще се нарича жена, понеже е взета от мъжа си" (Битие 2:23).

За жената в началото на цивилизацията е изключена и мисълта за развод или друг брак при жив мъж. И след смъртта на мъжа си тя принадлежи на рода на мъжа си (ако обичаят не изисква изрично тя да придружи мъжа си и в смъртта). В редица случаи става по право жена на девера си. (В приказката от „1001 нощ" след като Касъм загива в пещерата, жена му става жена на Али баба.) Отклоняването на жената от задължения, влюбване в друг се счита за строго нака­зуемо престъпление.

Фактически жената никога не слиза до положение на прост еле­мент от собствеността на мъжа. Традициите на матриархата, при­мерът на двоичния брак сред неимотните класи, специфичните ин­телектуални качества правят жената не толкова собственост, кол­кото съдружник в стопанската дейност на мъжа. „Кой ще намери жена добродетелна. Нейната цена е по-висока от бисер. Сърцето на мъжа й е уверено в нея и не ще остане без печалба" (Притчи Соломонови 31:10-30). Бракът става съдружническо предприятие, в което и мъжът, и жената влагат своите ценности (включително и сво­ята собственост) и после вътре в семейството се установяват кому­нистически отношения.

С развитието на цивилизацията ролята на жената въобще нараства. Моногамията става двустранна: „Един мъж и една жена". Със сключването на брака жената официално става табу за остана­лите мъже, съответно мъжът — табу за останалите жени. С участи­ето си в сватбената церемония присъстващите близки и приятели формално признават и освидетелстват създадените отношения мо­рално и юридически.

Бракът е пример за реализация и същевременно за ограничава­не на свободата: вместо много виртуални свободи за сексуални

///. Душевността на съвременния човек или...

329

В началото на цивилизацията прелюбодеянието е осъдено не само от морала, но и от закона. „Не прелюбодействувай" гласи сед­мата божа заповед (Изход 20:14). Тя се спазва и сега официално от бедните и средни слоеве. У съвсем безимотните и пауперизирани фактически и при цивилизацията съществува нетрайният двоичен брак. У много богатите бракът отдавна е станал икономическа сделка, свързана повече с нотариуси и с юридическа документация, отколкото с любов. Въпреки това бракът там е нетраен. Трайността му зависи от изменянето стойността на двамата с течението на времето и появяващите се възможности за по-изгодна брачна сделка.

С еманципирането на жената, освобождаването й от фереджето и гиникея и натоварването й с професионални и обществени задължения, любовта, „сродството на душите" между сключващите брак играе все по-голяма роля. Но и извънбрачната любов, разру­шаваща брака, се разпространява, може би още по-бързо.

Харемното семейство продължава да съществува. Но то е рег­ламентирано само в отделни обществени структури и е по възмож­ностите само на богатите мъже. Много „по-демократичен" се оказ­ва хетеризмът (и проституцията), придружаващ моногамията неиз­бежно през целия дълъг период на цивилизацията.

Еманципацията на жената е една от най-забележителните про­мени в последния век. Но тая еманципация не значи психическо из­равняване на мъжа и жената.

Към естествените биологически различия между половете, в чо­вешкия род са се развили и допълнителни психически различия. Тъй като поведението на мъжките самци, съществуващо по време на маймунските ни прародители, е било значително по-противопоказ­но за обществения живот, отколкото поведението на женските, имен­но върху мъжа са се наложили повече ограничения, табу, забрани, рационализирани в потребности и морални изисквания. Жената и сега се оказва по-близо до естествените биологични форми на поведение. Жената е по-първична, по-конкретно мислеща, по-практична, по-малко склонна към абстракции. И в същото време тя по-лесно се поддава на стадно поведение (главно жени и младежи са екзалтираните привърженици на популистките вождове).

Някои философи и писатели (Ото Вайнингер и др.) абсолютизи-рат различието между съвременните мъж и жена и довеждат тия раз­личия до основни начала в света: М и Ж, активното и пасивното. Това не отговаря нито на съвременните отношения, нито на исторически­те факти. М и Ж не могат да бъдат световни начала, тъй като разде­лението на половете се е явило едва в живия свят — и то много късно, а специфичните функции на женската при млекопитаещите — още по-късно.
330

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ

Но различията между мъжа и жената у хората действително и очевидно съществуват и не трябва да се пренебрегват.

Цивилизацията довежда до преход от колективистично към ин-дивидуалистично съзнание. Индивидуалистичното съзнание е идея за света като цяло и за индивида като действащ и възприемащ субект, противопоставящ се полярно на целия останал свят, разг­леждан като обект на действие и познание.

Според индивидуалистичното съзнание човекът-Аз представля­ва единият полюс на всемира, а на другия полюс остава целият оста­нал свят, обект на познаване, изменение и присвояване. Това е идея за особеното място на Аз в света.

Индивидуалистичното съзнание се изгражда като индивидуален алгоритъм, особена идея на един отделен човек за подход към целия свят и за подход към себе си, към своето Аз, като към нещо различ­но и противоположно на света. Идеята за себе си, дефинираща от­ношението на Аз към света, се нарича самосъзнание. Тя е аспект на индивидуалистичното съзнание.

К. Роджърс характеризира самосъзнанието чрез „Аз-концепци-ята" — съвкупност от представи, които човек е създал за себе си.

Основни градивни елементи на съзнанието са идеите за място­то на човека-индивид в света и за спонтанно поетите от него отго­ворности пред света. Отговорностите на човека го правят съзнател­на личност, субект в обществения живот. Да бъдеш човек-личност, да имаш индивидуално съзнание, значи да разбираш своята отговорност. (Оттук произхожда изразът „Той няма съзнание", кой­то е равносилен на: „Той няма чувство за отговорност".)

Идеята за Аз като субект на всички обществени отношения ста­ва централна в психиката на човека. Тя често се слива с идеята за душата като идеално начало. Даже и тялото или части от тялото се прехвърлят в обективния свят и се свеждат до собственост на Аз — „мои очи", „мои ръце" и т. н.

Идеалният свят, състоящ се от идеи, представи, запаметени преживявания, циркулиращ в главата на индивида, често се свързва, идентифицира с Аз, със съзнанието и изглежда неотделим от него.

Съзнанието е обща идея за света и мястото на субекта в нея. И то може да се класифицира по признак: мястото на субекта в света и отношение на субекта към света. Понякога се говори за философско, религиозно, научно съзнание. Това са основни видове мироглед, а не съзнание. Но и съзнанието може да се определи по тоя признак в зависимост от това, какви идеи преобладават като

///. Душевността на съвременния човек или...

331