Одески кръстопът

С пристигането в къщата на родителите на Михаела, която е доста солидна двуетажна постройка сядаме на масата. Започват да ни гощават с приготвените ястия. Дядо Цанко и баба Руса уточняват:

- Съжаляваме, че не успяхте да присъствате на церемонията по сключване на брака на Лили и Илчо, но за сватбата пристигате тъкмо навреме.

Тогава за първи път вкусвам традиционни български ястия и напитки. Това са печени меса, мусака, пълнени чушки, сърми, баница и шопска салата. Напитките са също традиционно български като ракия, мастика, коняк, вино, бира и различни газирани питиета.

Сутринта тръгваме на сватба с огромен автобус, които побира по- голямата част от роднините на Михаела. Сватбата е в съседното село Репляна. С пристигането се запознавам с младоженците Лили (Лита) и Илия (Илчо).

Историята на тяхното запознаване е съвсем тривиална. Илия и Лили се запознават на едно празненство в Горни Лом и не след дълго обявяват, че се женят. В ученето и на двамата не им провървя. По- точно казано и двамата завършват основно образование и отказват да учат за получаване на средно образование. Илчо е по- голям от Лили с около пет или шест години и работи в горското стопанство. Лили работи в съседното село Долни Лом във филиала на телефонния завод базиран в град Белоградчик. Илчо има стари родители и брат, който е пенсиониран милиционер. Брат му получава неизлечими травми в една акция по залавяне на бандити.

Запомням сватбата с многото участници в нея, с екзотичните духови мелодии, с веселието, танците и традиционните български хора. На сватбата има много и разнообразно ядене и пиене. Помня това тържество и с двора, в който е организирано всичко това и с огромното джанково дърво, под клоните на което е разположена нашата маса. Клоните на джанката са отрупани с ароматни сливи. По едно време започвам да ги късам и ям. Това впечатли седящите до нас, тъй като те са преситени с такива плодове, а на мен ми се струват невероятно вкусни.

След сватбата сме само един ден в Горни Лом, тъй като и двамата сме на стаж в Одеса. За да участваме в сватбата сме съгласували със съответните отговорни фактори кратко отсъствие от стажа, тъй като трябва да събираме необходимите данни за написване на дипломните ни работи.

Връщаме се в Одеса с влак от град София. Отначало пътуваме с автобус около четири часа от Горни Лом до град София. Пътят много ме впечатлява, тъй като пресичаме Стара планина през планинския проход Петрохан, който е един от най- живописните автомобилни проходи.

В София нямаме особено време за разходки, но все пак няколко часа обикаляме из центъра. Прави ми впечатление, че София е по- спокоен и по- уреден град в сравнение с Одеса. Все пак София е град с традиции, столица е и е един от центровете на европейската култура. Одеса пък е град „вулкан” със своето неотдавнашно „огнено” величие и със сегашното сравнително затишие, което все още е неспокойно и горещо.

Пътуването от София до Одеса е без особености. Пак тракане на вагонните колелета, пак гранични проверки и пак обичайна железопътна атмосфера.

В Одеса ни чака писмо от родителите ми от Ивано- Алаксеевка. Те поздравяват сестрата на Михаела с омъжването, изразяват разбиране за нашата учебна заетост, но настояват след завършване на института непременно да им гостуваме. Отговаряме им и ги успокояваме като обещаваме, че след завършване най- напред сме при тях, а после каквото „сабя покаже” при нашето разпределение.

Краят на 1967 година за нас е много напрегнат. Излишно е да се разпростирам за причините, тъй като те са известни на всеки завършващ висше образование. На първо място това е всичко свързано с подготовката на дипломната работа. На второ място това е очакването на разпределение за работа. При нас се появява и трето голямо напрежение поради забременяването на Михаела в началото на месец ноември. И двамата приемаме това като семейно изпитание, което прави живота на всеки по- пълен и по- истински.

Кулминацията е разпределението, което се извършва една седмица преди защитата на дипломните ни работи. Специална държавна комисия пристига от Москва за да разпредели всеки къде да започне работа след завършване на института.

Ето дойде и моят ред за събеседване с комисията. Влизам сам самичък пред членовете на комисията, които са насядали важно около една огромна маса. Здрависвам се с тях. Те са около десетина на брой. Председателят на комисията е в средата на масата, а от ляво и от дясно от него са насядали почтително останалите членове на комисията.

Председателят ме поканва да седна на стола точно срещу него и започва събеседване и определяне на моето райониране (назначение). Когато стигаме до семейното ми положение, то влизаме в сложен казус. Аз и Михаела подлежим на държавно разпределение, само че в разични държави. Ако се подхожда формално, то трябва да ни разделят, макар че това зависи и от правните разпоредби и споразумения между държавите. Като цяло всичко това е доста деликатна материя, която зависи и от ред други неща. Трябва да се вземе предвид и мнението на семейството.

Опитват се да ни заинтересоват с доста платени длъжности в пристанище Тикси и в някои други най- северни съветски пристанища. Отговарям, че климатът в тези пристанища е рискован за здравето на съпругата ми, която никога не е живяла в такива климатични условия. Тогава председателят ни предлага едно преподавателско и едно асистентско място във Висшето инженерно морско училище в град Владивосток. Отговарям, че обсъждах със съпругата си евентуалната възможност за работа в СССР, при което тя е склонна да приеме само работа в град Одеса. Председателят на комисията за разпределение на випускниците веднага звъни някъде по телефона и обсъжда нашето желание да останем на подходяща работа само в град Одеса. Последвалият отговор нито аз нито членовете на комисията естествено не чуваме. След завършване на разговора председателят ме уведомява, че такава възможност няма.

Комисията накрая решава да ме освободят от разпределение в СССР и да ми се издаде свободна диплома. Виждайки такъв развой на нещата предлагам да бъда използван като млад специалист в някое учреждение на СССР в България, включително в някое консулство или даже в посолството. Настъпва нещо като моментен шок от моето предложение. Членовете на комисията се споглеждат помежду си, след което председателят пояснява, че това не е в техните правомощия. Ето така се оформя решението на казуса за моите ангажименти след завършване на института.

След успешната защита на дипломните работи и получаване на дипломите заминаваме с влака на гости при родителите ми в Ивано- Алексеевка. Пътуването е към края на месец ноември. Състоянието на Милева по това време е „капризно” променливо, което е характерно за всяка бременна жена. По време на пътуването тя няколко пъти повръща и към края на пътя се поуспокои.

Пристигането ни много зарадва родителите ми. Когато разбират, че Михаела е в ранна бременост, то радостта им се удвоява. Особено е прочувствена майка ми. Тук трябва да поясня, че ролята на майка ми в утвърждаване на брака ни е особена. Когато се е омъжвала за баща ми тя тогава е била в подобно положение на нежелана снаха. Майка ми веднага и чистосърдечно благослови и възприе брака ни. Нещо повече, тя успя да уталожи първоначалната съпротива на баща ми. Независимо от това неговото ревниво отношение се проявява време от време при нашите контакти с него. Тези негови „изблици” относно Михаела понякога едва изтърпявам. Така например, когато Михаела готви борщ по рецепта на майка ми, то той отказва да го яде. Отказа си той обяснява с това, че според него зелето е нарязано много едро като за гъски. Такива забележки и поведение на баща ми понякога вгорчават живота ни.

Когато им съобщаваме, че сме разпределени на работа в България, баща ми се ядоса и скочи защо избираме България, а не някъде в Съветския съюз. Търпеливо обясняваме, че ни предлагат само пристанищата на крайния Север или Владивосток. Тези предложения са неприемливи за нас по две причини. Първата причина е нездравословния климат в тези места и нашата неприспособеност към него. Втората причина е в това, че ако сме така отдалечени, то рядко бихме могли да идваме в Ивано- Алексеевка. Освен това ще трябва да редуваме нашите гостувания тук и в България. За преодоляване на тези огромни разстояния едва ли ще имаме достатъчно време и средства. Баща ми е непреклонен и държи на своето мнение. Майка ми застана на нашата страна и направи всичко необходимо да убеди и баща ми, че нашето решение е правилно. Баща ми накрая се съгласява и успокоява след нашето обещание редовно да им идваме на гости.

Независимо от моя самостоятелен характер, общуването с родителите ми е моето слабо място. Считам, че децата трябва да са признателни на родителите си независимо от тяхното поведение и техните грешки. В това време забележките и поведението на баща ми вгорчават живота ни. Ето защо когато обсъждаме помежду си поведението на родителите, то стигаме до извода, че майка ми заслужава нашата благодарност от особен вид. Не помня как, кога и по чия инициатива решаваме чаканото от нас дете да носи името на майка ми. Това може да бъде Олга или Олег. Тогава все още няма видеозони, поради което преди раждането не е ясно какъв е пола на детето момче или момиче.

В това почти зимно време не гостуваме продължително при родителите ми. Още в първата половина на месец декември се прибираме в Одеса.

По време на пътуването обратно от Ивано- Алексеевка до Одеса се оказвам в пикантна ситуация. Налага се да сменим много вкусен домашен салам за варени картофи. Причината е, че Михаела в особеното си състояние като се разхожда по коридора на вагона вижда как шаферките варят в една тенджера необелени картофи. Споделя с мен, че много иска да яде такива картофи… Чудя се как да изляза от това положение. Изведнъж се сещам за много вкусния домашен салам, който майка ми почти насила ни накара да го вземем за из път. Изваждам по- голямата част от салама, нарязвам го щедро в една чиния и отивам в служебното купе на шаферките. Извинявам се за безпокойството и предлагам да ги почерпя с домашния салам. Те се съгласяват, но остават заинтригувани за причината за моята постъпка. Опитват почерпката и остават много доволни. Най- после обяснявам целта за моето посещение. Те с готовност ми предоставят цялата тенджера със сварените картофи. Когато ги донасям, Михаела невероятно се зарадва и с удоволствие и удовлетворение хапна от тях. Тази случка помним и двамата и понякога се шегуваме на тема:” какво е по- важно салам или варени картофи”.

Няколко дена след връщането ни в Одеса сме поканени на среща с директорите на пристанищата Варна и Бургас. Те са на официална визита при ректора на института във връзка с подготовката на българските студенти за работа в българските пристанища. След срещата с ректора те решават да се запознаят и със завършилите института. На тази среща директорите се надпреварват да ни агитират да работим в техните пристанища. Донякъде това е вид ведомствена политика от тяхна страна, тъй като тогава завършилите в СССР са предпочитани и на почит в българските пристанища. Впоследствие на базата на своя опит се убеждаваме, че това е вид държавна демагогия. Имам предвид, че в действителност на почит са активните борци против фашизма и капитализма, техните деца и внуци.

На срещата с директорите на българските морски пристанища успяваме да помолим директора на пристанище Варна да приеме за временно съхранение нашия багаж. В този момент все още не сме наясно в кое пристанище или параходство ще бъдем разпределени. При тогавашната централизирана схема на държавно управление на транспорта формално нашето разпределение е в ръцете на Министерството на транспорта. В действителност винаги надделява мнението и предложението на съответните директори.

Директорът на пристанище Варна твърдо обещава, че нашият багаж ще бъде настанен в един от складовете на пристанище Варна Изток, за което му благодарим. Нашият багаж е доста скромен. Състои се предимно от книги и списания по нашата специалност, облекло, подарените от майка ми пухени възглавници и чугунен тиган, купените със собствени средства ръчна шевна машина и алуминиев леген, някой други дребни неща. Общото им тегло е над 100 килограма, което никак не е удобно за транспортиране. Това е нашето имане тогава. Дори нямаме много неща от първа необходимост.