Одески кръстопът

По отношение на облеклото съм съвсем на тънко. Имам един чифт обувки и единствен панталон, които са тип зимно летни, две ризи, сако и долно бельо два комплекта. Разполагам и с шикозен за това време найлонов шлифер от Венеция. Със заработката си от хлебозавода се обзавеждам към зимата и с едно леко спортно палто. Усещам, че тогавашната моя оправност, самостоятелност и независимост повдигат моето самочувствие. Независимо от това не се хваля с тези скромни постижения. За работата в хлебозавода не съобщавам даже и на моите родители. Уверявам ги в писмата си, че стипендията ми е предостатъчна и да не ми изпращат никакви пари.

Невероятни са постиженията тогава в страните на реалния социализъм в областта на социалното осигуряване на хората. За тези постижения може да се добие представа анализирайки моя личен случай и опит. Едно бедно момче с мечта, родено и отраснало в Средна Азия, т.е. много далече от Одеса, успява да постъпи веднага във Висше инженерно морско училище. Постъпването и обучението за него е напълно безплатно. Нещо повече, безплатно е цялостното пребиваване и обучение в това училище, започвайки от най- малките потребности и до получаване на диплома за висше образование. Всичко това струва много пари, които постъпват от държавния бюджет. Това момче попада в авария, при което едва не се превръща в инвалид за цял живот. Цялостното му лечение, компетентно или не съвсем, пак е безплатно за него, тъй като всичко заплаща държавата. След оздравяването бързо или бавно успява да постъпи безплатно в цивилно висше учебно заведение. В това висше учебно заведение обучението също изцяло е безплатно. Нещо повече, държавата му отпуска стипендия голяма или малка, но достатъчна за преживяване и даже му осигурява прилично общежитие, за живеене в което заплаща символична цена. Това са невероятно големи социални придобивки, осигурявани от държавата.

В държавите на реалния социализъм няма безработица. Когато не си мързелив или разглезен винаги можеш да намериш и някаква допълнителна работа. В моя случай това е временна работа в хлебозавода. По отношение на прехраната социалната намеса на държавата пак е на невероятно високо ниво. По това време всяко предприятие или организация има ведомствена столова или договор с ресторант, където се сервира качествена и евтина храна. За качеството на продаваните храни в търговските заведения следят компетентни служби и организации. Различните социални придобивки са огромни постижения на държавите от реалния социализъм.

Успоредно с това има и много грешки и несправедливи неща. С риск да се повторя и даже да се потретя пак се връщам към причините, които според мен, са довели до разрушаване на икономическата и политическата система в тези държави. Най- важните се свеждат до конкурентните „двигатели” навсякъде и във всичко, до липсата на добре и грамотно разработени механизми за оценка на хората в цялостното им разнообразие и за подбор на ръководни кадри независимо от нивото на управление. Особено е вредно за държавите от реалния социализъм появата на прослойка от хора с невероятни привилегии. Тази прослойка застрашително нараства в количествено отношение по наследствен, роднински или приятелски начин. Тези хора започват да се самозабравят и да наглеят в действията и бездействията си. Само те получават възможност за заемане на властови постове включително високи такива. Често пъти тези привилегировани „специалисти” са некомпетентни, суетни, малоумни или направо враждебни на лявата идея.

Такива са моите разбирания за социалното управление на дадено общество. За съжаление намирането на начини за такова управление съвсем не е лесна работа. Търсенето и утвърждаването им е свързано с изразходване на огромна обществена енергия. Независимо от лутанията и грешките подобни процеси вървят, което се извършва според неумолимите закони на човешката еманципация. Схемите за управление на обществото с „усъвършенствувано човешко лице” са заложени в основата на човешките гени. Изминалите хилядолетия, столетия и години изобилстват с такива опити. Това са безименните и известни бунтове и борби за свобода, справедливост.и равнопоставеност между хората. По своята същност те се разделят на религиозни и социални.

Към религиозните борби се отнася утвърждаването на основните класически религии. Основната им заслуга, според мен, е категоричното разграничаване на хорските навици и поведение от животинските. Те се утвърждават постепенно в жестока борба с привържениците на езичеството и животинското в хората. Обикновено лидерите на религиозните учения се наричат синове на бога, а помощниците им се смятат за светци, ангели и т.н. Например, със саможертвата си Исус Христос полага основите на християнството. Подобни са съдбите и на други религиозни борци.

Утвърждаването на светски демократични схеми на поведение в обшеството върви още по- бурно, по- кръвопролитно, по- динамично. Подобни по- значими социални събития са много, които вярно или не съвсем са отразени в историята на човечеството. Такива събития са битките на Спартак в робовладелческия Рим, саможертвата на героите от Парижката комуна, Октомврийските събития в Русия, които са опити за построяване на по- справедливо управление на обществото. Заиграването с националистическите струни на хората е опит за построяване на така наречените национал- социалистически общества в Европа, които са наречени фашистки. Опитите им за световно господство са провалени и заклеймени от световната общност. Освен това съществуват китайски, кубински, арабски, виетнамски, корейски, шведски и други модели на социално обшество. Засега, лично за мен, са по- приемливи шведския и швейцарския модели на социално общество.

В първия учебен ден през месец септември тръгвам на занятия. Намирам учебния корпус, етажа и аудиторията, където се провеждат занятията на първата група по специалността експлоатация (наричани експлоатационници), в която съм зачислен и аз. На четвърти курс на експлоатационния факултет има три групи: първата и втората са по експлоатация (експлоатационници), а третата група са икономисти. Не познавам още никого от състудентите, сядам някъде отзад и зачаквам началото на занятията. Докато чакам оглеждам колегите в гръб. Около двадесет човека сме. Основно са момчета и две момичета. След звънеца влиза един усмихнат преподавател, поздравява ни с началото на учебните занятия и започва да чете лекцията си. Възцарява се тишина, всеки старателно записва, записвам и аз. Десетина минути след началото на лекцията вратата се отваря и влиза деканът Луначарский със секретарката си. Тя носи в ръцете си някаква папка. Един от състудентите, впоследствие разбирам, че е отговорник на групата, подскача като задвижен от пружина с цел да ни вдигне на крак. Деканът категорично се противопоставя на това. Той доста звучно произнася:

- Моля на ставайте!

Същевременно енергично замаха с ръце, подсилвайки думите си. Възцарява се моментна тишина.

- Моля за извинение за краткото прекъсване на лекцията, продължава Луначарский, обръщайки се към преподавателя и към нас. Поздравявам ви с началото на занятията през учебната 1965/1966 година. Желая ви творчески успехи. А сега, продължава той, вземайки папката от секретарката си, представям ви новия ви колега в групата Юрий Петрович Банько, прочитайки моето име от папката.

При прочитане на името ми, ставам и изчаквам представянето ми. Гледам право в очите на декана. Странично смътно забелязвам, че колегите и колежките се обръщат към мен. Усещам техните любопитни и проучвателни погледи към персоната ми.

Добре е, че деканът е съвсем лаконичен. След 2-3 минути свършва представянето и аз сядам. Деканът и секретарката заминават при другите групи и курсове, а ние продължаваме занятията. В междучасията успявам да се запозная с всеки от групата. Съставът ни е доста разнообразен. Това са представители на няколко съюзни републики. Всички сме тогава съветски граждани и между нас няма никакви различия. Освен това в групата има и петима чужденци: от България колежка и колега, от Чехословакия двама колеги и от Гана колега африканец. Запознаванията общо взето минават любезно, сухо и формално, освен с българката.

Случва се някакво явление на объркване, което не е забелязано от другите. Между нас сякаш премина притегателен духовен магнетизъм, който за миг забави нашето ръкуване. Разделяме се след ръкуването леко объркани и смутени. Зарядът от този магнетизъм сякаш остава във всеки от нас, смисълът на който все още не можем да проумеем тогава. И двамата вероятно имаме досега забавено развитие в смисъл междуполови симпатии, любов и взаимоотношения. Пиша това от името на двамата, защото впоследствие българката Михаела сподели същите мисли и чувства.

Студентските ежедневия идват и заминават. Започвам да влизам в нормален учебен ритъм. Това съвсем не ми е трудно, тъй като студенството е няколко пъти по- леко от курсанството. Това го проумявам от собствения си опит, а иначе по въпроса има безброй мнения.

Важен и необясним е загадъчния човешки магнетизъм, силата на който продължава да въздейства и да сближава по някакви негови начини мен и колежката. Тези начини са много и вече не си ги спомням. Но много добре си спомням случките с лекционните тетрадки, чрез които се опитвам да контактувам с колежката. Става въпрос за записките на преподаваните вече лекции по някои учебни дисциплини, които са започнати миналата година и продължават и сега. Под предлог, че пише много разбираемо и подробно моля колежката ту за една, ту за друга от тези тетрадки. Забелязвам, че моите молби са й приятни. При всяко вземане и връщане на тетрадките разговаряме и по други теми.

Коренен прелом в нашите взаимоотношения настъпва по време на сватбата на нашия групов отговорник Виктор. Това се случва в някакъв ресторант по времето на един специален танц. При този специален танц се използва една шапка. Партньорът обичайно отстъпва партньорката на този, който му сложи на главата тази специална шапка.

Не помня вече подробности дали чрез покана или чрез шапката, но танцувам с Михаела. Чувствам се щастлив, че сме един до друг в ритъма на някаква мелодия. Забелязвам, по- точно усещам, че не съм безразличен на партньорката си. Изведнъж към нас се приближава неин сънародник студент, който не е от нашата група и слага шапката на главата ми. Оглеждам го и забелязвам на лицето му злорада усмивка, която ми се видя сладникава и отвратителна. Преструвам се пред него, че съм повлиян от алкохола и изръмжавам с тих, но страшен глас:

- Ну, парень отвали! (Хей, момченце изчезни!)

Едновременно с това нахлупвам на главата му тази шапка.

Всичко това се случва даже не за секунди, а за няколко мига. Този студент българин е шокиран, виждам неговите уплашени очи и изчезналата ехидна усмивка. По време на този инцидент партньорката ми се държи невероятно спокойно. Към края на инцидента ми се стори, че тя остава доволна.

Започвам да й се извинявам за малката грубост от моя страна. Убеждавам я, че неиния сънародник с отвратителна усмивка цели не само да ни раздели по време на танца, а даже да ни се присмее по някакъв начин.

От дума на дума Михаела ми сподели, че момчето се казва Хари и е комсомолски отговорник на тяхната българска група в института. Тя се оплака от неговото надменно поведение и не само по отношение към нея. Неговото високо самочувствие вероятно се дължи на това, че негов близък роднина е признат за активен борец против фашизма и капитализма.

Активните борци в България по онова време имат големи привилегии. От тези привилегии неофициално, но реално се облагодетелстват техните деца и роднини.

Излиза, че моята импулсивна постъпка е напълно справедлива. Успявам по този начин да поставя Хари на място, което заслужава и да спечеля симпатиите на колежката.

Ето така потръгват вече по-сериозно нашите взаимоотношения.

Постепенно от разговори минаваме към разходки в града или гледане на филми. Все повече се убеждаваме, че между нас съществува невероятно привличане. Все по- изобретателно измисляме места за нашите срещи. Започваме да посещаваме и ресторанти, където хапваме, разговаряме и слушаме музика.

По същество, това са общоприети декори, тъй като основно слушаме и се наслаждаваме на мелодиите между нашите души. Ресторантите, наред с други обществени и природни обекти, са невероятно подходящи места за това. А в Одеса има много интересни ресторанти с традиции.

Интересно е, че по това време цените в ресторантите са по джоба ни, а получаваме само стипендия. Моята стипендия е 49 рубли, а стипендията на колежката, която е българска гражданка, е 70 рубли.

Помня интересен случай в един ресторант. Вечеряме на една маса за трима. Отначало сме само ние на тази маса. По едно време идва един военен с доста висок ранг и любезно попита дали е свободно незаетото място. След като получава утвърдителен отговор от нас, настанява се, прави поръчка и започва бавно да вечеря.

Разбира се, ние забравяме за неговото присъствие и продължаваме нашите приказки, които от страни вероятно заприличват на гугукане на гълъби. Масичката, на която вечеряме, не е толкова голяма, а музиката не е толкова силна и вероятно нашият съсед дочува нещичко от нашите разговори.

Когато стигаме до заплащане на нашата поръчка, нашият съсед военен (капитан първи ранг) категорично заявява, че той поема разходите за цялата маса. Опитваме се да му възразяваме по всякакъв начин. Нашите възражения са в смисъл, че той с нищо не е задължен пред нас. Тогава той се усмихва и заявява, че ни е задължен много.

- С вашето поведение и доловените приказки напомняте моята младост. Чрез вас бях виртуално в годините на моята младост. Ето защо аз съм вашият длъжник и ми позволете да ви се отблагодаря като поема вашата сметка, завършва категорично съседът ни.

След тази аргументация от негова страна, се съгласяваме и се разделяме с него като близки приятели.

Към пролетта нашите отношения придобиват все по- интимен характер.

В никой случай, обаче, това не е повече от целувките. И двамата сме привърженици на класическия традиционализъм, който повелява сексуално въздържане до официално сключване на брак.

Става въпрос за проверено във времето схващане за започване на интимни отношения само след внимателно „вглеждане” и анализиране на особеностите на партньорите. Някои наричат това отшлайфане на характерите, други казват на това съвместяване на интересите и навиците, трети – свикване един с друг, четвърти- още някакси, което е съвсем индивидуална работа.

Така или иначе процесът на сближаване през това време върви по наш индивидуален и неповторим сценарий.

Незвисимо от нашите интензивни срещи, заделяме време необходимо за учене. Някои възлови моменти обсъждаме заедно. Колежката е по- пунктуална при редактиране на различен род курсови работи, а аз съм по- добър при чертането на едни или други чертежи и схеми. С други думи, правим всичко необходимо оценките ни от изпитите да са високи. Ето защо оценките на моята приятелка Михаела или както някои се изразяват на гаджето ми, през зимната и лятната сесии са само отлични. За отбелязване е, че и преди нашето запознаване тя е отличничка по всички преподавани учебни дисциплини. Моите оценки са също над средните за групата, независимо от неотдавнашното ми трансформиране от курсант в студент.

За нашите родители и близки, които са далече от нас, и за студентската ни група нашето сближаване е абсолютно неизвестно. Още при първите ни срещи решаваме да се държим съвсем официално един с друг в института и пред колегите. В писмата до родителите си не съобщаваме нито думичка за случващото се с нас. По този начин избягваме намесата в нашите взаимоотношения на много хора, интересите на които обикновено по едни или други причини са користни.

Освен в посочените места за срещи, много активно участваме в различни мероприятия на студентската ни група или в срещи по един или друг повод, където нашите отношения са също инкогнито.

Спомням си нещичко от едно такова събиране при състудента ни Валентин. Той е кореняк одесит и ни събра по случай рождения си ден в тяхната семейна вила в покрайнините на Одеса. Всъщност мястото на вилата не е съвсем в покрайнините, тъй като пътуваме дотам с трамвай. Това момче още преди моето запознаване с Михаела прави опит да я ухажва. Симпатиите, обаче, се оказват едностранни и Михаела „изтърва” удоволствието и честта да стане одеска снаха. Както и да е. Подозирам, че това суетене на колегата Валентин с провеждането на този грандиозен рожден ден е последен опит да впечатли и да спечели симпатиите на Михаела към него.

Събираме се на една доста луксозна вила, на закритата тераса на която се побира цялата ни група. Разбира се, аз и Михаела се разполагаме между колегите далече един от друг. Не си спомням какво сме яли, но за пиенето помня много добре. Това е сухо, леко горчиво, ароматно одеско вино, което колегата ни поднася в гигантски количества. Не забравям, че първото ми сериозно напиване с вино се случи в пристанище Ялта. Тази случка с напиването време от време ми изплува в паметта. Ето защо пия този доста привлекателен и коварен елей доста внимателно и дозирано. Е, пийвам и аз, но съвсем умерено колкото да ми е весело.

Забелязвам как доста колеги са се понапили. По едно време колегата Валентин се опитва да ухажва моята приятелка, но тя окончателно му дава да разбере, че не могат да бъдат нещо повече от колеги и състуденти. Това много огорчава това момче. От мъка той се напива и губи контрол над своите действия. Тогава положението спасява Александър, който е много близък приятел на Валентин. Той убеждава Валентин да спре да пие и да буйства и го приспива някъде в една от стаите на вилата.

След това Александър (Саша) взема думата и обяснява, че на колегата нещо не му е добре и се извинява за неговото отсъствие. По същество това е красноречива покана да си тръгваме, което всеки от нас и прави.

Когато слизаме в полунощ от трамвая в центъра на Одеса, много от колегите се клатушкат. За да избегнем неприятности с милицията моята приятелка предлага да говорим на английски език. Това според нея ще респектира милиционерите и те няма да се занимават с нас. Започваме да се смеем и да приказваме на английски. Не ми се коментира на какъв диалект прилича тогава този наш английски език. Но явно, успяваме да внушим на блюстителите на реда респект и се прибираме безпроблемно.

Колежката обсъжда с мен намерението си през зимната ваканция да замине при своите родители. Счита, че това е необходимо и за двама ни. По това време жизнения стандарт в България е на доста прилично равнище. Ето защо е намислила при това ходене в България да поднови част от облеклото си и да сподели с родителите си нещичко за нашето запознанство с цел подготовката им относно нашите сериозни намерения. Съгласявам се, тъй като и аз намирам за необходимо през това време да припечеля някоя рубла в хлебозавода. Тогава даже и не мисля да ходя в Ивано- Алексеевка, тъй като не разполагам за това с достатъчно време и средства.

След елементарна подготовка за пътуване, изпращам приятелката си от железопътната гара в Одеса. Отиваме доста по- рано от необходимото за да си поприказваме без да ни смущава някой от колегите.

Пътуването с влак тогава от Одеса до местоживеенето на нейните родители в България финансово е по- изгодно. В случая железопътната линия обикаля Черно море от към северозападната му страна. По- важните пунктове през които преминава влакът са: Одеса- Кишинев (Молдова) –Унгени- Букурещ (Румъния)- Дунав мост- Русе (България)- Мездра- Орешец. От железопътната гара Орешец до родното й село Горни Лом се пътува с автобус. Друг маршрут за пътуване до нейните родители е морско- железопътен. От Одеса до Варна се пътува по море. Тогава по тази морска дестинация курсират два пътнически кораба на БМФ (Българско морско параходство) „Георги Димитров” и „Васил Коларов”. От Варна до Орешец се пътува с влак все на запад над 500 километра почти през цялата дължина на българската територия.

Докато изчакваме тръгването на влака Михаела споделя особеностите на железопътния маршрут. До железопътната гара Унгени влакът се движи по широк релсов път, който е над един метър и половина. Това е така наречения източноевропейски железопътен стандарт. На гара Унгени вагоните се повдигат и се пренасят на по- тесен релсов път, отговарящ на западноевропейския железопътен стандарт. Западноевропейският релсов път е по-тесен от източноевропейския ориентировъчно с двадесетина сантиметра.

Минаваме и на други теми. Интересна за мен е информацията за нейното родно място, за родителите, роднините и приятелките й. Михаела разказва:

- Родното ми място е планинската местност „Поклъщица”, където родителите ми тогава отглеждат своите животни. Това са основно овце, но има и кози, крави и кон. Това е така наречения семеен стопански лагер изнесен извън село. А иначе в селото родителите ми отглеждат едно или две прасета и кокошки. Имат свои ниви и градини, в които се заготвя сено и се произвеждат най- необходимите зеленчуци и плодове. По същество това е типична стопанска схема за преживяване и изхранване на всяко семейство в селото.

- Да се върна на въпроса, продължава Михаела или просто Мими, Мика или Мила, както я наричаме аз, състуденти, роднини и познати. Родена съм в деня, в който майка ми пристига от село при баща ми в „Поклъщица” носейки пресен хляб и друга храна. Основната причина за тази ненавременна „разходка” е желанието на майка ми да яде кисело мляко. Този ден е 21 ноември 1944 година. Към обяд след като животните запладняват, те сядат да обядват. Зад масата са бременната ми майка, баща ми и един негов помощник от селото, който по природа е глухоням. След обяда баща ми заминава с овцете да ги пасе. Неговият помощник тръгва да събира сухи дърва за да помогне на майка ми да приготви храна за вечеря. Когато се стъмва яденето е готово. По това време баща ми се връща и всички се стягат за вечеря. Изведнъж на майка ми прилошава. Всички разбират, че това са родилни болки. Настъпва суматоха. В колибата е тясно. Излизат навън до един огромен пън от отрязано многовековно дърво използван за сечене на дърва, върху който аз имам честта да се родя. Вероятно обкръжаващите ни зъбери и многовековните букови дървета са учудени на това необичайно раждане. Безспорно е, че условията на моето раждане са уникални и даже първични. След раждането ми глухонемия ме завива с неговата риза, а баща ми изнася от колибата одеяло и ме завива с него. След малко умуване решават да тръгнат през нощта към селото, а глухонемия да остане при животните. Не мога да си представя всичко това като реалност, а като жестока планинска приказка. Баща ми с моята плачеща особа на ръцете му и майка ми родилката преди един час тръгват през нощта към селото. Пристигат благополучно към полунощ, обаче аз и майка ми боледуваме около една седмица. Смятали, че аз няма да оцелея, но всичко преминава добре и аз оцелявам. Затова чак на 28 ноември ме записват в кметството и ми издават акт за раждане.

Учуден съм от този разказ и мислено си представям величава планина, животни, пън, раждане на дете. Михаела продължава своя разказ за родното си село и за своето семейство:

- Селото ми е Горни Лом и е разположено в подножието на връх Миджур в Стара планина, който е най- високият връх в Северозападна България. То е на границата с Югославия и по- точно с република Сърбия. Родителите ми са обикновени трудолюбиви хора. След колективизацията баща ми Цанко работи къде ли не- в дърводобива, в дървообработка, в геодезия, в минодобива. Сега трайно се специализира в отглеждане на овце на текезесето (Трудово кооперативно земеделско стопанство). Така се наричат у нас колхозите. Майка ми Рилка работи в горското стопанство по залесяването, а сега е в помощ на баща ми. Имам сестра Лили и брат Иво, които са по- малки от мен съответно с 4 и 5 години. Родителите ми живеят заедно с баба ми Елица и дядо Костадин. Те са ми баба и дядо по бащина линия. По майчина линия имам баба, която не познавам, тъй като е починала отдавна когато майка ми е била съвсем малка. Отгледана е от нейните баба и дядо. Бащата на майка ми, дядо ми по майчина линия, след смъртта на жена си се пропива и изчезва в неизвестна посока. По съседство, в същност в другата половина на къщата, живее семейството на чичо ми, който е по- малък брат на баща ми. Той се казва Живко, а неговата съпруга се казва Лада. Те имат три деца Вена, Илия и Стоян, които са значително по- малки от брат ми. Това накратко е информацията за родителите и роднините ми. Разбира се, имам и други роднини по бащина и майчина линия, които живеят не само в селото, но и на други места. Сега е твой ред, усмихва ми се Михаела, интересно ми е да разкажеш и за себе си.