Одески кръстопът

Има някои моменти от тази практика, които за мен са някак по- особени. Първият момент е свързан с нашето школуване и посвещаване в спецификата на моряшкия живот. За целта сме предадени на денонощно командване на двама боцмани специализирани в обучение на курсанти на платноходен кораб. Един от тях е навигатор и е на пряко подчинение на капитана на кораба. Вторият боцман е специализиран по подръжката и ни обучава на всичко останало свързано с материалната част на кораба. Двамата боцмани синхронизират работата си така, че курсантите да бъдат максимално заети с една от двете дейности. Всеки курсант е закрепен към една от трите мачти и нейните платна. Платната се опъват и свиват изцяло ръчно от курсантите. Това изисква смелост и голямо внимание, защото се действа на опасна височина. Следват инструктажи след инструктажи и команди след команди. Независимо от това, че всеки курсант е прикрепен за обслужване на определени мачти и платна, се провежда и смяна на работните места. С това редуване се цели всеки курсант да се подготви за работа на всяка мачта и с всякакви платна.

Усещанията ми, които получавам, са различни при работа на всяка от трите мачти и техните многобройни хоризонтални платна. Има много голяма разлика в усещанията при работа с платна при штил, което е почти безветрие и при вятър и вълнение от няколко бала. При спокойно море и безветрие там горе върху мачтовите реи имам усещане на някакъв участник в една опасна, но сигурна игра. В тези случаи наблюдавам отгоре палубата на кораба, която е водоравна с необятната водна шир. Всичко това възприемам като нещо сигурно и естествено.

Съвсем друго е усещането, когато работя с платната при вятър и вълнение. В такива случаи платноходът винаги е наклонен на един или друг борд. Виждам отгоре само бурното море и палубата, която е някъде отстрани и е наклонена. Спохожда ме временно опасение, че още малък наклон и мачтата ще се счупи, а нейните реи и платна ще се сгромолясат в морето. Това опасение е моментно и се преодолява при мисълта, че до мен и наоколо са колегите ми. Ние сме екип, едно цяло с кораба и всичко е наред. Друг момент в нашето обучение е работа с прибори за ориентация в морето и със щурвала, което се провежда на мостика. Това е сравнително по- лесно от катеренето по мачтите, но е много отговорно, тъй като штурманските действия са най-важни на платнохода.

Вторият боцман се стреми всеки курсант да се научи да поддържа всичко на кораба в безупречен ред и порядък. Тук влизат уменията да се работи с бои и лакове, с игли и конци, със стирки, с препарати за хигиенизиране и с вода. Той ни внушава, че своевременната поддръжка и ремонт водят до многократно удължаване на срока за експлоатация на всяко нещо на кораба.

Важен момент в нашето обучение е и умението за ползване на лодки и салове. За целта се извършват съответни тренировки направо в морето зад борда на кораба. Впечтлявам се и от тренировките по плуване и оцеляване в открито море. Тези тренировки се провеждат някъде в средата на Черно море далеч от неговите брегове. С лодките се отдалечаваме на 400- 500 метра от кораба и устройваме масови състезания по плуване. Съпровождат ни лодките, откъдето се оценява умението на всеки курсант. Усещането е особено по време на тези плувания, тъй като всеки от нас знае, че под него на стотина и повече метра е вода и само вода. Имам чувството, че нечии очи ме наблюдават отдолу. Възможно това са очите на делфините, които често съпровождат нашия тренировъчен кораб при неговото движение в Черно море.

Във всяко посещавано пристанище ни организират екскурзии за опознаване на забележителностите на съответния град. След свършване на официалната част ни се предоставя и лично време, което всеки използва по собствено предпочитание. Обикновено се обединяваме на групи от двама до пет човека на базата на някакви интереси и симпатии. Не е възможно да описвам всички забележителности на посетените градове, но за някой от тях ще спомена.

Особено впечатление ми направи ботаническата градина в град Ялта с нейните отделни вековни дървета, храсти и кътчета, които са свързани с паметта на световноизвестни личности живели или посещавали града и тази райска градина. Имам и негативни спомени от пребиваването ми в този град. През определеното лично време се присъединявам към една групичка курсанти от 5- 6 човека, която иска да хапне и пийне нещо ялтинско. Хапваме вкусни орешки и ядки от наземен и подземен произход, опитваме и ялтински мед и не помня още какви растителни деликатеси. После се натъкваме на бъчви с ялтенско наливно вино и започваме да го дегустираме. Стигаме до общ консенсус, че виното е истинско и е особено ароматно. Започваме да пием с големи водни чаши.

По едно време усещам някакво особено състояние, свързано с всеобщо залюляване и загуба на ориентация във времето и пространството. Хващам се за рамото на един от колегите и обявявам, че съм пиян. Моля го да ме заведе до кея, откъдето в определения час моторната лодка трябва да ни върне на кораба, който е на рейд. Това е моето първо напиване с вино. По пътя до кея на моменти губя съзнание, на моменти се свестявам. Чувствам се напълно безпомощен, тъй като краката и тялото ми не ме слушат. Осъзнавам, че на кораба ме чака срам, позор и наказание. До пристигане на последната моторна лодка остават 20 минути. Някой от колегите ме съветва да дишам дълбоко и непрекъснато. Пуфтя като тюлен и успявам донякъде да се свестя и да се вмъкна незабелязано в моторната лодка. На кораба колегите успяват да отвлекат вниманието на проверяващите и ме довеждат благополучно до леглото. Ето такива отвратителни емоции имам в град Ялта.

В град Феодосия се впечатлявам от музейната сбирка на платната на художника моренист Айвазовски. Пристанището в Севастопол ме впечатлява с необичайна „грамада от корабна стомана”. Тази „грамада” представлява безброй люлеещи се и като че ли подскачащи военни кораби с техните оръдия, брони, антени и башни. Тази илюзорна представа е следствие от вълнението в морето, което е осезаемо и в пристанището.

След приключване на нашата практика на барка „Товарищ” получаваме моряшки свидетелства, които нямат особена практическа стойност. Те са емоционален спомен за висене по мачтите, за стоене зад штурвала, за плуване в средата на Черно море.

Преди да ни върнат на рейд в пристанище Одеса, пускаме котва близо до брега на някакъв колхоз до град Херсон. С този колхоз екипажът на кораба има близки стопански взаимоотношения. Забравям да поясня, че барк „Товарищ” е зачислен към средното морско училище в град Херсон и е временно предоставен за нашето обучение. С две лодки докарват от брега купчини ароматни херсонски дини. Капитанът на кораба обявява, че е доволен от нас и ни черпи за раздяла с тези вкусотии от херсонските земи.

Завършвам спомените за тази незабравима практика с описанието на малък пикантен епизод, в центъра на който съм аз. Една сутрин спя толкова дълбоко, че не чувам сутрешните сигнали за ставане. Всичко живо се изнася на палубата, където ни строяват и проверяват. При проверката се установява моето отсъствие. Старшината се връща отново в спалните каюти, но не ме намира. Капитанът на кораба обявява тревога, при което се вдига олелия до небето. Тази шумотевица вероятно ме събужда. Отхвърлям чаршафа, с който съм завит, бързо се обличам и изхвърчавам на палубата. Наблюдавам всеобща суматоха и изведнъж някой силно се провиква:

• 
  Ето го Юра!
  

Интересна е информацията за платноходните кораби тип барк. Барк е вид ветроходен кораб с три до пет мачти, прави ветрила на всички мачти. Преобладават в световното корабоплаване през 19-ти век, когато са използвани като търговски кораби. Баркът „Товарищ” е тримачтов. Той е трофеен немски кораб наричан преди това „Горх Фок”. Това име корабът получава в чест на Йохан Кинау, който е немски писател моренист от началото на 20- ти век. Произведенията му са издавани под псевдонимите Горх Фок, Якоб Холст и Джорджео Фоко.

Баркът „Горх Фок” е построен и спуснат на вода през 1933 година от корабостроителната фирма „Блом унд Воз” в Хамбург. Корпусът на кораба е от стомана с двустранно занитване. Има удължен бак и ют и две непрекъснати палуби. Дължината на кораба е 82,1 метра, ширина- 12,0 метра, газене – 5,2 метра. Товаровместимостта е 1510 тона, а главната мачта е с 23 платна и височина 41,3 метра.

След изпитанията „Горх Фок” е зачислен в състава на германските военноморски сили и се използва като учебен кораб. До Втората световна война той извършва няколко плавания в Северно и Балтийско море и пресича няколко пъти Атлантическия океан.Със започване на войната далечните плавания на Горх Фок са прекратени. След нападението на СССР от Германия идва краят на плаванията на Горх Фок в Балтийско море. През есента на 1945 година екипажът потапя своя ветроход до остров Рюген. Впоследствие е вдигнат от дъното и ремонтиран.

„Горх Фок” започва нов живот под името „Товарищ”. Баркът „Товарищ” престоява малко в Балтийско море. След това е зачислен към Херсонското мореходно училище „Лейтенант Шмидт” като учебен кораб. През лятото на 1951 година корабът се отправя в плаване около Европа и след няколко месеца се прибира в пристанище Херсон. Баркът „Товарищ” е забележителност на град Херсон повече от 40 години. За тези десетилетия на барка провеждат практика над 15 хиляди курсанти от Херсонското морско училище и Одеското висше инженерно морско училище. Баркът „Товарищ” проплава над 500 хиляди мили, посещава 86 страни. Прави не лоша спортна кариера. Сниман е в 40 филма, от които по- известни са „Алени платна”, „Максимка”, „Капитан Немо”, „Затворник от замъка ИФ”, „Децата на капитан Грант” и други. През 1995 година е предаден на Министерството на образованието на Украйна, което не е в състояние да го поддържа. Баркът „Товарищ” е отправен за ремонт в Англия, където престоява три години. През септември 2003 година „Товарищ” е продаден на немската „Организация на приятелите на ветроходния флот” и е доставен в пристанище Щралзунд, Германия. Използва се като кораб музей, а така също и като място за провеждане на банкети и сватбени церемонии.

Мореходните съвършенства на барка „Товарищ” или „Горх Фок” са ненадминати в неговия клас в света. Ето защо през периода 1967- 1982 година са построени няколко ветроходни кораба, повтарящи конструкцията на този немски барк. Поръчката е от няколко латиноамерикански държави, които ги използват за обучение на своите морски кадри.

След успешното приключване на плавателната практика на барка „Товарищ” е взето решение на нашата рота да се предостави отпуск от един месец. Вземам светкавично решение да замина за Ивано- Алексеевка. За целта нямам достатъчно пари за отиване и връщане даже и с влак. За да не товаря родителите си с моите транспортни разходи решавам да се вложа в наличните скромни средства. Ето защо купувам непълен железопътен билет, който покрива пътя от Одеса до Москва и една трета от пътя от Москва до Джамбул, т.е. до една от гарите в началото на азиатската отсечка. По време на пътуването пестя пари даже и от храна като по този начин се надявам да отслабна. Независимо от всичко към края на първи курс усещам че напълнявам, а в Ивано- Алексеевка това не трябва да проличи.

По време на пътуването до Москва и от Москва донякъде не ми се случва нищо особено. Тракат колелетата на влака, времето минава час след час, денонощие след денонощие.Понеже имам само едно малко куфарче с багаж, то от Киевската железопътна гара до Казанската железопътна гара се предвижвам с метро. Този подземен транспорт използвам за пръв път в живота си. Харесва ми организацията на движението на електросъставите в Московския метрополитен. Мисля, че в бъдеще този вид транспорт може да бъде основен не само в мегаполисите, а така също и навсякъде, където се движат транспортни средства, замърсяващи околната среда. Може, всичко може, но само когато това стане целесъобразно.

Забравям да вметна, че пътувам в парадна морска униформа, авторитета на която усещам особено в Москва. Няколко пъти ме спират солидни възрастни мъже, които ме разпитват и пожелават добре да пазим морската граница. Сещам се за мъдрата притча, според която всяка крепост даже и непревземаема пада не от натиска на вражески сили отвън, а от малодушие и предателство вътре в крепостта. За съжаление точно такъв сценарий споходи великия Съветски съюз, разпадането на който се дължи преди всичко на вътрешни неразбории и предателство отвътре. Впоследствие осъзнавам загрижеността на тези възрастни мъже, които сякаш интуитивно предчувстват приближаващата се опасност, но не предполагат че тя идва отвътре.

Влакът от Москва до Фрунзе, минаващ през Джамбул, тръгва с точност до секунда. Настанявам се в купето и изчаквам да преминат всички формалности като предаване на билета на кондукторката, получаване на спален комплект и запознаване с някои вътрешни влакови правила за обслужване на пътниците. След като стихва тази суета отивам в купето на кондукторката и предлагам пакетче цейлонски чай и кутия шоколадови бонбони. Обяснявам ѝ, че те са ми в повече дадени при изпращането ми и не зная какво да ги правя. Тя любезно се съгласява и ме черпи с чай. В завързания разговор обяснявам, че пътуването ми е извънредно и на гарата до която е билетът трябва да ме чака мой роднина. Ако не ме посрещне трябва да продължа сам до железопътната гара Джамбул. Разказвам с безпокойство, че ако този мой роднина не се присъедини към пътуването, то няма да имам пари за билет за да продължа пътуването. Тя ме успокоява и обещава да съдейства в рамките на нейните възможности. Така и стана. Моят измислен роднина не ме посреща на гарата и аз продължавам пътуването до Джамбул без билет. В случая благоприятно е това, че вагонът не е претоварен и се намира свободно спално място.

Сега да се върна към моя драконовски експеримент с гладуването макар че имам пари за ядене. Това е крайност и вид изпитание за да докажа на себе си, че мога бързо да отслабна. Няколко часа преди влакът да стигне до град Джамбул губя за миг съзнание. Седящите до мен хора забелязват това и ми дават чаша вода. Свестявам се , измислям някакво оправдание и отивам във вагон ресторанта. Изпивам чаша сладък чай и изяждам някакъв сладкиш. Слагам край на експеримента и започвам постепенно да увеличавам натоварването на стомаха с леки храни. Докато пътувам с автобуса от град Джамбул до град Талас дъвча бонбони и шоколад. На автогарата в град Талас изяждам порция гулаш и изпивам бутилка бира. Чувствам се вече във форма и решавам да не изпадам повече в крайности. Между другото, това не е първото ми чудачество. Като ученик правя експеримент със сол като изпивам една лъжица от нея, която преобръща червата ми. Сещам се и за още едно чудачество преди да замина за град Одеса. През пролетта решавам да прескоча една доста широка и дълбока рекичка. Засилвам се но не успявам да я прескоча и бум с ватенка в ледена вода. Впечатлявам обкръжаващите ме хора, впечатлявам и себе си с крайните си постъпки. Явно това е моя особеност, с която не мога да се похваля и трябва постоянно да я сдържам.

Родителите ми се радват много на моето пристигане. Вечерта по този случай се събира и цялата рода на организираната среща с ядене и пиене. Следва смях, приказки, въпроси и песни. Песните са основно старинни и са неповторими по своя смисъл и звучене. Редуват се украински и руски текстове и мелодии. По това време тези песни все още се помнят и се изпълняват хорово зад масата. Гласовете на родителите ми винаги ме впечатляват и особенно гласът на майка ми, която помни много текстове и мелодии. Често пъти съжалявам, че навремето не записах тези уникални народни творения. Сега всичко това е омаловажено и забравено, което е една от срамните грешки на нашето време.

Още на следващия ден родителите ми дават пари за билет и разходи. Аз се опъвам, но вземам. Роднините и те носят по някоя дребна пара. Тук споделям още една моя особеност в смисъл, че обичам повече да давам и по- малко да вземам. Ето защо се опъвам, когато някой ми дава нещо дори това да са родителите ми, но в случая не мога да не взема.

Отпускарското време минава бързо. Бродя няколко дена из планините и още толкова излизам за риба. Почти всяка вечер ходя на кино, където впечатлявам приятелите и познатите с униформата си. Чувствам се по хлапашки суетен от вниманието на хората кън мен. Не ми идва все още и на ум да ухажвам някое момиче. Усещам обаче, че момичетата внимателно ме преценяват.

Запознавам се при моя приятел с неговия втори баща италианец. Появяването на този италианец в град Талас е неочаквано даже и за моя приятел. Съдбата на този баща е нестандартна. По време на Втората световна война той е на доста висок пост като разузнавач в италианската войска. Италия по това време е съюзник на Германия и воюва против СССР. При една военна акция той е пленен от съветските войски. Предава на СССР някаква информация от важно военно значение, поради което е помилван от съветските власти. След войната получава висока персонална пенсия и квартира някъде в центъра на град Москва. Същевременно италианския военен трибунал го осъжда на разстрел за разгласяване на важна държавна тайна от стратегическо значение. Започва се игра на котка и мишка, при което неговото опазване в град Москва става несигурно. Взема се решение за неговото преместване в особено сигурна и охранявана зона. За такава е избрана в случая Таласката долина. Майката на моя приятел е вдовица и работи в град Талас, където съвсем случайно се запознава с този италианец. Те се харесват, женят се и по думите на моя приятел живеят много задружно.

По време на моето пребиваване в къщи, майка ми ме глези с любимите ястия, подкрепяна от баща ми. По това време по- големия ми брат Анатолий е в град Фрунзе и се стяга за последната година в института. Предстои му дипломна работа със стажировка в град Москва и завършване на висшето образование през следващата година. Малкия ми брат Валерий е още ученик. В тази ситуация родителите ми се стягат през следващото лято да сменят глинения покрив на къщата със съвременни покривни конструкции и плоскости. Предлагам да не ги обременявам с разходи за моето идване през ваканцията. Още повече, че след втори курс ми предстои плавателна практика, която неизбежно съкращава отпуската на по- малко от месец.

В процеса на тези обсъждания родителите ми се сещат, че роднините на дядо Павел настояват някой от родата да ги посети и да им погостува. Накрая те се съгласяват на този компромисен вариант. Към края на отпуската ми пристига Анатолий и съобщава, че през зимата около три месеца ще бъде на практика в град Москва. Той предлага да му гостувам през време на зимната ми ваканция. Обещавам, че ако имам такава възможност ще дойда в град Москва, тъй като ми е любопитно да се запозная със забележителностите и хората в столицата.

По време на връщането ми от Ивано- Алексеевка в град Одеса не се случва нищо особено. Пак тракат колелетата на влака, пак преодолявам трансконтинентални разстояния, пак са усилията за оцеляване при неизбежните контакти с много и най- различни хора.

През първия и втория семестър на втори курс изучаваме основно общообразователни учебни дисциплини. Разликата е, че значителна част от тези дисциплини приключваме с оформяне на окончателни оценки. Останалите общообразователни дисжиплини приключват в трети курс. Независимо от това още от първи и втори курс, а особено в трети курс изучаваме все повече и повече специални предмети като метеорология, морско дело, теория и устройство на кораба, навигация, морски пътища и други. В учебните планове за четвърти и пети курс са включени предимно учебни предмети за формиране на подготовката ни по специалността. Извън тази строга и еднотипна подготовка по съответните учебни приграми искам да спомена за една особеност на наш колега. На този колега все не му достига време за наспиване и даже на строевите занятия той заспива в движение при маршировките ни по плаца. Солидарните с него съседи го събуждат при изменение на посоката на маршировката.

В началото на втори курс някъде през месец октомври 1962 година сме във вид организационна готовност. През това време нямаме занятия, а инструктажите следват един след друг. По всеки инструктаж разиграваме различни сценарии за отработване на нашите действия. Това е времето на така наречената „карибска криза”, която както светкавично възникна, така изведнъж и отшумя.

В трети курс през зимата преди изпитната сесия имам голямо премеждие с военните. То е свързано с постъпилото разпореждане от Генералния щаб на войските нашето училище да задели контигент от млади неслужили в армията курсанти за изпращане във Висшето военноморско инженерно училище в град Ленинград (сега Санкт Петербург). За тази цел от нашата рота са определени десетина курсанти за явяване пред медицинска комисия. В този списък аз съм един от първите подходящи кандидати. Всичко това не ми харесва, тъй като не съм настроен да ставам кадрови военен, а да пътувам и опознавам света. Съобщение за явяване пред медицинската комисия на следващата сутрин получавам в края на деня. Няма с кого да споделя нежеланието си да ставам военен, няма с кого да се посъветвам. Това нежелание се засилва, когато дочувам слухове, че ще ни подготвят за работа на атомни подводни лодки. Почти не спя тази нощ.

На сутринта ме уведомяват, че следва да се явя пред комисията в града извън училището. Всеки от нас трябва да отиде там самостоятелно точно в обявения час.

Тръгвам съвсем сам. Въпреки студа свалям горната топла дреха и я нося в ръце. Придвижвам се пеша около един час, през който успявам добре да замръзна. Явявам се пред комисията посинял от студа, страха и нежеланието да ставам офицер в подводния атомен флот. Изследват ме, питат имам ли проблеми, тъй като не изглеждам много добре. Обяснявам че имам известни проблеми, тъй като в детството си съм боледувал от усложнения на сърцето получени от болни сливици. Започват да ме изследват по- детайлно, но нищо нередно не намират. Моето обяснение за боледуването ми в детството разколебава членовете на комисията и те решават да не ме включват в списъка за град Ленинград.

Повечето от моите колеги са признати за годни да служат в подводния флот и заминават за военното училище. В тази група е включен и моя приятел и земляк от Казахстан Игор.

Пролетта при редовните медицински прегледи лекарите особено внимателно ме преглеждат. Независимо от това нищо подозрително в моето здравословно състояние те не намират. Така завършва това премеждие, което за малко да измени коренно съдбата ми.

Има още една нестандартна случка, която е свързана с химията. Става въпрос за учебната дисциплина химия, изпита по която полагам през зимната сесия на трети курс. Това е единственият учебен предмет, който ми е направо отвратителен. Това е единственият учебен предмет, изпита по който решавам да взема с помощта на „пищови”. Професорът по тази дисциплина се слави с голям либерализъм.

В случая, признавам, проявявам безволие. Подвеждам се по общото настроение на моите колеги. „Организационният щаб” на нашата група решава даже да не пише „пищови”, а да жертва една подробна книга по този предмет. Разработена е технология за уведомяване на „организационния щаб” за въпросите в изтегления от всеки курсант билет. Късат се нужните страници от книгата и се изпращат по предназначение. Това се извършва по специална финна линия, приличаща на паяжина и способна да пренася до няколко листа хартия. Изпитът мина за всички без засечки и скандали. Получавам четворка по петобалната система и се заричам след изпита да не допускам подобни рискови авантюри.

Ваканцията след зимната сесия на втори курс провеждам в град Москва при по- големия ми брат Анатолий. Спя в неговото общежитие. Анатолий е на стажировка, свързана с дипломната му работа. В случая имам двойствена цел. Първо, да се сближа с по- големия си брат, с който сме някак отчуждени. Второто ми желание е да разгледам забележителностите на Москва. Разбирам, че първата задача е много трудна, тъй като досега не успявам да се сближа с Анатолий. За втората задача разполагам с около седмица време и се замислям как да подходя.