Одески кръстопът

Понеже има още достатъчно време до тръгване на влака, то успявам подробно да разкажа за моите родители и роднини. Изповядвам и моите патила със счупването на крака и свързаните с това събития.

Ето по този начин уплътняваме времето до тръгването на влака. Усеещам, че разменената информация още повече сближава нашите взаимоотнощения и симпатии. Разбира се, в предишните ни разговори също сме споделяли все по нещо от житието и битието на всеки от нас.

Петнадесетте дена, през които сме разделени един от друг, протичат за всеки от нас индивидуално. През този период след нощните смени в хлебозавода обикновено спя, чета, попълвам моята тетрадка с поредното стихче или бродя из Одеса.

След завръщането си Михаела споделя, че при нея тези две седмици минават „разноцветно”:

- Пътуването мина неусетно. На село пристигането ми зарадва родителите, роднините и приятелките. Няколко дена ми е интересно с тях, а след това започвам да скучая за теб. Една вечер събирам моите родители, баба, дядо, сестра и брат и им разказвам за нашата връзка и сериозните ни намерения. Всички са против нашата женитба. Единствено дядо ми Костадин застава на наша страна като казва, че това е наша работа и че забраната може да причини само зло и то за всички. Целувам дядо по бузата за подкрепата, с което го разчувствам. Този мой жест и реакцията на дядо шокира всички. Отивам в своята стая и не излизам за вечеря. На следващия ден, продължава Михаела, се съвземам и обяснявам на родителите ми, че трябва да си купя малко дрехи в София и да се връщам в Одеса. Те се съгласяват с мен, дават ми пари и молят да не им се сърдя за вчерашния разговор. Баща ми казва:

- Това е първоначалното ни мнение. Имаме ти доверие. Мисли много добре преди да вземеш окончателно решение.

- След престоя на село, продължава разказа си Михаела, малко повече от седмица още на следващия ден заминавам за София при леля Евдокия. Тя е братовчедка на майка ми, няма деца и винаги е много любезна с мен. Нейният съпруг е активен борец против фашизма и капитализма, но е пияница и е в конфликт с всички. Не зная как леля все още го търпи, тъй като неговото поведение и спрямо нея е меко казано свинско. При всяка възможност леля Евдокия отива на село при сестра си Гроздена и нейния син Георги. Леля Гроздена със сина си живеят по съседство с родителите ми през улицата. Тя е разведена и бившият й съпруг живее в Чехословакия. Тази информация е просто за твоя ориентация. При леля Евдокия се занимавам основно с покупка на най- необходимите ми неща. Старая се със скромните пари, които ми дадоха родителите, да купя повече неща не само в количествено, но и в качествено отношение. Мисля, че успявам добре да се справя с тази задача. Даже на свой риск дали ще улуча ти купих една риза.

При тези думи Михаела ми подава ризата в тютюнев цвят. Ризата ми пасва много добре по размер, цветът намирам за приятен и подходящ. Показва ми и нейните покупки, които намирам за удачни, необходими и много подходящи за нея. Ето такива са събитията от този романтичен период за двама ни.

Имам пикантен спомен още от първите седмици на нашите взаимоотношения. Началото на нашата връзка определено е на сватбата на груповия ни отговорник Виктор. Тогава споделям с Михаела, че имам някои въпроси по нейните записки на лекциите. По тях се ориентирам за преподаваните неща. Предлагам след лекциите да уточним неясните въпроси. Приятелката ми Михаела приема и след като колегите излизат от аудиторията, сядаме зад една маса и в рамките на десетина минути изясняваме възникналите въпроси по записките. Предлагам да занеса нейните тетрадки, които връщам, до общежитието. Тя се съгласява. Обаче, в момента на тръгване закачвам крачола на панталона си за някаква неравност на масата. Образува се една малка почти незабележима дупка върху крачола на панталона. Неволно се смущавам от случилото се, тъй като тогава това е единственият ми панталон. Моето моментно смущение забелязва и Михаела и предлага да го закърпи, тъй като според нея скъсването е незначително и поправимо. Поправката се извършва в нейната стая в общежитието, в която за щастие в момента отсъстват трите нейни съквартирантки. Оставам невероятно впечатлен от нейната сръчност. Тя заличава тази дупчица с една миниатюрна игла и почти невидим капронов конец.

В сегашно време тази случка е почти неразбираема, тъй като съвременното насищане с дрехи е несравнимо с тогавашния дефицит. Някои неща са несравними във времето. Така тогавашните хранителни продукти са много по- добри от сегашните. За тогавашните храни сега всеки може само да мечтае. Това го отчитам все по- категорично, изхождайки от собствения си опит и от собствените си вкусови усещания. Очевидно е, че някои дребни случки се запомнят. Те предизвикват размисли и водят до принципни сравнения и изводи.

Към пролетта нашите отношения придобиват все по- качествени и по- сериозни измерения. Осъзнаваме и двамата, че стигаме до критичен рубикон. В случая това е вид съдбовен кръстопът, в който трябва или да съединим нашите житейски пътища или да се разделим завинаги.

Този кръстопът изниква по- скоро отколкото предполагаме и двамата. В един разговор от дума на дума стигаме до извода, че вече сме в този рубикон. В следващия момент Михаела ме погледна в очите и изрече:

- Повече не можем да отлагаме решението за женитба. Аз съм за, но без предбрачно съжителство. Чакам твоя окончателен отговор и то още днес.

Нейната решителност ме впечатлява и трогва. Предлагам на Михаела да се разходим из Одеса, с което тя се съгласява. Бродим къде ли не като накрая се оказваме в централния парк на Одеса.

През цялото време докато се разхождаме, трескаво мисля за отговора си. Стигам до извода, че решението трябва да бъде мое и само мое, без да съм повлиян от който и да е. Родителите и роднините са далече от мен, а и да са близко, решението трябва да взема само аз. Надявам се, че те са свикнали с моята особеност и няма да се опълчат каквото и да реща. В края на краищата животът е мой и не би трябвало да се обиждат. В същото време разбирам, че случаят е особен и не би било излишно да изслушам и техните мнения, както направи това моята приятелка Михаела.

Особено ме озадачава факта, че Михаела е чуждестранна гражданка. Последствията от подобен брак тогава не са ми ясни.

Независимо от всичко залагам на моите и на приятелката ми чувства и на моите и на приятелката ми качества. За да изрека оформящият се в мен отговор за женитба каня Михаела да се качим на огромно виенско колело. Тя любезно отказа и предпочете да ме изчака на пейката в парка.

Настанявам се сам в огромното колело в съседство с други клиенти. Колелото бавно се завърта. До окончателното решение за женитба стигам в най- горното положение на седалката ми вгледан в небето, морето и земята.

Когато слизам от огромното виенско колело отивам решително при Михаела и съобщавам окончателното си решение.

Стоим като в шок няколко минути, осъзнавайки, че тръгваме по нетрадиционен път пълен с изпитания и много неизвестни. Независимо от това усещаме, че решението е правилно. Всяко друго поведение ще бъде мъчително, а може би и гибелно за всеки от нас.

Още на следващия ден съобщаваме решението си на студентската ни група.

Съобщението има ефект на избухнала бомба, тъй като прозвуча много изненадващо. Разбира се, особената изненада е спрямо Михаела, тъй като е смятана фигуративно за „света вода ненапита”. Смисълът на тази изненада е в това, че досега дузина сериозни кандидати са се опитвали да заслужат нейното внимание, но тя не е предпочела нито един от тях.

Решението за женитбата решавам най- после да съобща и на родителите си, което правя в едно дълго предълго писмо. Полагам максимални усилия това мое писмено изложение да бъде ясно, логично, прочувствено и убедително. Накрая спазвайки приетия етикет ги каня на церемонията при официалното сключване на брака и сватбената почерпка след това. Моля ги да съобщат за възможността си да присъстват като се задължавам да ги уведомя своевременно за датата на женитбата.

Независимо от огромните разстояния писмата тогава вървят невероятно бързо. Става въпрос за кореспонденцията по авиопощата. Писмата превозвани с влак вървят естествено по- бавно, поради което всеки предпочита услугите на авиопощата още повече, че цената не е висока и е достъпна. Така, писмото пуснато в Одеса за Ивано- Алексеевка или от Ивано- Алексеевка за Одеса пристига винаги на петия ден. Затова получавам отговор от родителите ми на десетия или единадесетия ден. Те изразяват огромната си изненада от неочакваната женитба. Надяват се, че аз съм обмислил много добре това съдбовно решение. Извиняват се, че нямат никаква възможност да присъстват при сключването на брака. Независимо от това ни канят да отидем при тях непременно през лятната ни ваканция. Писмото внася известно успокоение в напрегнатите ни предбрачни взаимоотношения.

В двореца за бракосъчетания получаваме дата за сключване на брака. Датата е определена един месец след подаване на заявлението от нас. Този едномесечен срок е за размисъл. Определената дата е 24 юни 1966 година. Тогава тази дата означава за нас само дата за сключване на брака. Впоследствие научаваме, че на 24 юни ежегодно се празнува Еньов ден, който е ден на Слънцето и на билките. Смята се, че този ден е един от най- дългите през годината, а събраните билки през него са най- целебни.

Започваме да обмисляме кого да поканим за свидетели при сключване на брака. Свидетелите е прието да ги наричат и „кръстници”, тъй като те са участници в сключването на брака. Това „таинство” преди е извършвано в църкви и други храмове. Правилно е, разбира се, кръстници да се наричат само хората участващи като свидетели при покръстване и приемане на християнска вяра.

Двамата сме категорично против така нареченото безбрачно съжителство. Тази „мода” е донесена от нерелигиозните народи, а по- точно от диваци каквито са и канибалите. За съжаление тази безотговорност се свързва с понятията за свобода, което е пълен абсурд и невежество. Това е елемент не на свобода, а на слободия, смисълът на която се свежда до анархия, похот и хаос.

Михаела предложи за свидетели нейния сънародник и състудент Евгени и неговата съпруга Анна. Техният брак е също смесен, тъй като Анна с моминска фамилия Васева е от град Херсон и е със съветско гражданство. Нещо повече, преди да се омъжи тя е живяла в една стая с Михаела. Естествено приемам това предложение без възражения. Когато предлагаме на Анна и Евгени да бъдат наши свидетели, те без колебание се съгласяват, с което този малък проблем е приключен.

В деня на сватбата двамата сме готови с нови елегантни облекла. Особено е красива бялата сватбена рокля на Михаела, която е изтъкана от красиви релефни рози, синхронно болеро и отлично изработен фин венец за главата. Обувките й са също бели с невероятно висок ток, подчертаващи красотата на краката и тялото. Моят костюм е добре ушит от подходящ черен плат. Обувките ми са също черни от мачкана лакирана кожа.

В уречения час съм при Михаела. Тръгваме към двореца на бракосъчетанията пеша, тъй като той е сравнително близко до общежитието. Това се оказва много приятна разходка, тъй като през нощта валя дъжд, мирише на дъждовна влага, чистота и озониран въздух.

Обикновено всяко идеално нещо се помрачава от нещо неочаквано. Така се получи и с разходката ни. Изведнъж Михаела получава нетърпими болки в слепоочията и в главата. Спираме и започваме трескаво да анализираме случката.

Съвсем интуитивно Михаела маха венеца от главата си. И, о… чудо! Болката веднага изчезва. Вероятният виновник за случката е венецът, който притиска някой по- чувствителен нерв на главата.

В тази възраст проблемите се преодоляват много лесно и бързо. Разсмиваме се и продължаваме пътя си.

След около петнадесет минути вече сме пред двореца, където ни чакат нашите свидетели Анна и Евгени и още няколко най- близки приятели и приятелки. След още няколко минути идва и нашият ред.

Влизаме в залата, потвърждаваме нашето присъствие и започва церемонията по сключване на брака. Разнася се величествената мелодия на композитора Менделсон. Вървим в съответния съпровод през залата застлана със шикозни пътеки. Стигаме до олтара, където отговаряме на въпросите по образуване на новото семейство. Следват нашите подписи, подписите на свидетелите, кръстосаното слагане на брачните халки и...целувките. Всичко това се утвърждава с подписи и печати от градскиге власти, които веднага издават и брачното свидетелство. Цялата тази процедура, а по- точно церемония минава като във вълшебен сън.

Чувстваме се щастливи!

Веднага след получаване на свидетелството за бракосъчетание потегляме към ресторанта. Организираното светско тържество в ресторанта по същество е нашата сватба. Поканените не са много. Това са нашите свидетели и най- близките ни познати. Отзовава се на нашата покана и присъства на нашата сватба и Костов, който е консул на България в Одеса. По наша преценка и по преценка на поканените сватбата минава на прилично ниво. Звучат хубави мелодии, танцуваме в нашето сепаре. Има много шампанско и вкусно ядене.

Възможностите за предоставяне на самостоятелни стаи за семейните студенти в институтското общежитие са много скромни по това време. Независимо от това ръководството на института заделя за тази цел един етаж с около двадесет стаи в един от блоковете на общежитието. По- точно повечето от тези стаи са предназначени за семейства, а други са вид хотелски стаи за гости, което е практика във всеки солиден институт. Когато подаваме заявление в двореца на бракосъчетанията подаваме и молба до ръководството на института за предоставяне на отделна стая. Към молбата прилагаме копие от бележката за назначената ни дата за разписване. Секретарката на ректора ни обяснява, че в момента нямат свободни стаи, но дано проректорът да измисли някакво решение. След една седмица сме на „обсада” при проректора занимаващ се с проблемите на общежитието. Получаваме обещание, че ще ни бъде дадена стая. Въпросът се свежда, според проректора, до решаване на ред други проблеми.

Както и предполагахме решението на въпроса за стаята се проточи във времето. Когато се връщаме след ресторанта ние нямаме самостоятелна стая. Съвсем неочаквано кръстниците ни предлагат да се настаним за първата ни брачна нощ в тяхната стая, тъй като те заминават на гости с нощувка при родителите на Анна.

Първата брачна нощ, която чакаме толкова време, по същество е изпитание за нас двамата влюбени. Нямаме и двамата опит в брачното съжителство, но със взаимно разбирателство, взаимно привличане, ставаме тази нощ мъж и жена.

Не смятам за необходимо да се впускам в „мопасановските” детайли на това първо интимно преживяване. Това е вид брачно тайнство, което е индивидуално за всяка брачна двойка. Всяко детайлизиране и споделяне на подробности от това тайнство е вид посегателство и замърсяване. Мога само да споделя, че и двамата даваме неоспорими доказателства един пред друг за съответната мъжественост и девственост.

Според мен, първата брачна нощ обикновено определя тенденциите във взаимоотношенията между съпрузите. Тези тенденции могат да бъдат центростремителни или центробежни в смисъл, че брачните интереси започват да нарастват или да намаляват. Във втория случай следва един индивидуален интервал на брачно съжителство, след което двойките се развеждат или разделят. Смея да твърдя, че в нашия случай брачните тенденции са от центростремителен характер. Тези тенденции запазват нашия брак и до сега в навечерието на златната ни сватба, което е доказтелство за актуалността на изказаното мнение.

Митарствата за получаване на самостоятелна стая продължават още доста време. През този период живеем къде ли не, което е пак вид изпитание за нашето брачно съжителство. И при тези условия успяваме да заздравим брака ни и да го запазим. Съществува теория, че Природата или Господ Бог измисля периодично за всяко живо същество на земята различни изпитания. Когато животните, а също така и хората, ги преодоляват, то те стават по- жизнени, по- калени. В обратен случай, когато не ги преодоляват, се появяват негативни явления.

След около три седмици след женитбата обещаната стая все пак ни е дадена. Тази стая е с размери за две единични легла, гардеробче, масичка с два стола и малък проход. Всичко останало необходимо за нормално живеене като вода, баня, тоалетна и кухня са общи и са разположени в единия край на етажа. Независимо от това сме щастливи, тъй като най- после сме заедно и имаме относителна самостоятелност.

В тези условия организираме всичко необходимо за по- нататъшното ни следване. С програмата за пети курс, стажа, дипломните работи се справяме заедно и то отлично и много добре. Михаела с отличие завършва пети курс, нейната дипломна работа също така е защитена с отличен. Моите успехи също така са над средното равнище за групата, а именно те са основно отлични и добри. Дипломната ми работа също е с висока оценка като средния ми успех при завършване е много добър.

През този период е и нашето първо съвместно посещение в Ивано- Алексеевка в края на месец юли до към края на месец август 1966 година. Пътуваме с влак от Одеса през Москва до Джамбул. От Джамбул до Талас се придвижваме с автобус. Това в същност е и продължение на нашия меден месец, който започва в общежитието на град Одеса.

Идването ни в Ивано- Алексеевка е доста знаменателно събитие не само за нас, а и за родителите ми, за роднините и за близките ни хора. След пристигането ни родителите организират нещо като сърдечна вечеринка или на сегашния език вечерно парти. На това събиране в центъра на вниманието естествено е Михаела. Първо на първо, тя е интересна на всички като моя съпруга и второ като чуждестранна гражданка.

Родителите ми, поставени пред свършен факт, приемат Михаела доста радушно. Това се отнася и за другите роднини и познати. Независимо от това в първите дни на нашето пребиваване в Ивано- Алексеевка долавям лека напрегнатост в отношенията на Михаела с родителите и с другите хора. Впоследствие тази напрегнатост изчезва и всички започват да я приемат за своя. В този смисъл е организираният поход в местността Кен- Кол на риболов.

Инициаторът на похода е небезизвестният ми вуйчо Василий Кузмич. В групата освен нас са брат ми Анатолий (Толик) и неговата съпруга Валентина (Валя).

Огромното разстояние до и от местоназначението ни преодоляваме със специализиран автомобил, който превозва продукцията от и за мандрата. Излетът ни е замислен с преспиване в планината навън около огнище.

Автомобилът, с който тръгваме за местността и река Кен-Кол по време на път получава повреда. Престояваме около три часа, през които шофьорът успява да отстрани повредата. До мандрата пристигаме късно след обяд и веднага се захващаме с риболов. Василий Кузмич както винаги ни впечатлява с неговата сръчност в риболова. Докато всеки от нас успява да улови по една скромна рибка, той хваща по пет – шест солидни пъстърви.

Обхваща ни риболовна треска, при която времето спира, а тялото и душата придобиват така нареченото релаксно състояние. За това способства невероятната първична красота на местността покрай планинската река и въздухът ухаещ на различни цветя и треви озониран от бързите водни потоци.

Изведнъж сещаме, че уловът ни е много голям и започва да се смрачава.

Започваме да оглеждаме място за нощуване. Възниква и проблем в какъв съд да сготвим този солиден улов от планинска пъстърва. Ние носим само един сравнително малък тиган.

Изведнъж насреща се задава един киргизски пастир на кон, който връща овцете си от паша за нощуване в кошарата. Този киргиз се оказва стар познат на Василий Кузмич. След като те бурно се здрависват, пастирът ни кани на гости при него. Предварително ни уведомява, че неговата юрта (специфичен вид кръгла колиба) е малка, но дворът е голям, където ще ни е удобно да пренощуваме на открито до огъня. Благодарим му за поканата и се съгласяваме да преспим в неговия двор.

Обаче тук възниква един малък проблем. Михаела към края на нашето шетане покрай реката леко навяхва крака си, поради което нейното ходене е затруднено. В тази ситуация пастирът ни удивява с поведението си. Той слиза от коня и предлага Михаела да язди вместо него. Предложението е повече от приемливо. Михаела се качва на коня и вкупом потегляме към кошарата.

Когато пристигаме, става вече повече от сумрачно. Решаваме да готвим рибата в един огромен чугунен съд. По- точно това е котел за варене на месо и печене на хлебни пити. Бързо изплакваме котела, изчистваме и измиваме рибата, слагаме я в котела, заливаме я с вода, добавяме сол на вкус и нарязваме няколко глави кромид лук. Този лук естествено вадим от нашата раница, тъй като такива неща не се намират при киргиза.

Между другото, приятелството между Василий Кузмич и пастира киргиз е на базата пийване на алкохол. Пастирът, който се казва Джанкорос, надушва по някакъв начин, че носим водка и е при нас в двора около огъня.

Освен огъня, на който се вари рибата, няма никакво друго осветление.

Докато се готви рибата започваме да попиваме водка и да замезваме с донесените от нас краставички. През това време подхващаме приказки за какво ли не, но основно за страшни зверове, за отровни влечуги и паяци. Джанкорос доста добре говори на руски език и е отличен разказвач. Безспорно водката му помага в измислянето на невероятни истории, които той излага много примитивно. Естествено и ние не изоставаме, тъй като всеки разказва някакви бивалици и небивалици.

В тази атмосфера рибата ядем в пълна тъмнина. Независимо от това всеки от нас признава, че такова вкусно рибно ястие досега не е вкусвал. До сутринта сме около огъня и в тази обстановка успяваме и да подремнем.

Сутринта сме на крак и продължаваме риболова. Кракът на Михаела оздравя така неочаквано както и заболя. До пристигането на автомобила обслужващ мандрата сме с добър улов. Успяваме съвсем успешно да занесем риба в къщи в Ивано- Алексеевка. Рибата е изчистена, посолена и завита в планински треви, които запазват нейната свежест.

Разбира се, този спомен от първото ни съвместно посещение в Ивано- Алексеевка съвсем не е типичен за тогавашното ни поведение. Тогава сме основно уединени, бродим из дебрите на Таласката долина и град Талас. Особено е увлекателно и за двамата да сме в гъстите гори покрай река Талас.

Отношението на родителите ми към нас е дружелюбно, но все пак долавям известно напрежение. Те са притеснени от нашия нестандартен път, който крие в себе си много неизвестни. Разпитват какви са нашите намерения след завършване на института. Обясняваме им, че и двамата подлежим на разпределение, но какво ще стане засега все още не ни е известно. Още повече, че до завършването на института има над една година. При тръгване ги уверяваме, че при всяка възможност ще идваме при тях на гости.

Втората по- съществена случка до завършване на института е ходенето на сватба в България. Това е след завършване на изпитната сесия в пети курс и започване на стажа в морското параходство и в пристанище Одеса. Получаваме едно дълго предълго писмо от България, в което родителите на Михаела обясняват, че сестра й Лили (Лита) се омъжва. Сватбата е насрочена и нашето посещение е повече от неотложно.

Изпращаме писмо на моите родители в Ивано- Алексеевка, в което обясняваме, че през лятото сме на стаж и освен това ще ходим на сватба на сестрата на Михаела в България.

След съответни постъпки получавам виза за посещение в България. Пътуваме с влак от Одеса през Кишенев, Унгени, Букурещ, Русе, Мездра и Орешец. От Орешец до село Горни Лом пътуваме с автобус.

Родителите на Милева и нейния брат Иво (Ванчо) са уведомени за нашето пристигане и ни посрещат на автобуса. Следват здрависвания, прегръдки и приказзки на …руски и български език. Михаела в ролята на семейна преводачка превежда ту от български на руски, ту от руски на български език. Независимо от това успявам в много случаи да се ориентирам в обстановката по приликите в двата езика.

Пристигането ни тогава е важно събитие в това красиво планинско село. Следват многобройни запознанства и приказки на какви ли не теми. Именно при тази първа среща с родителите на Михаела не успявам да използвам и наложа необходимото обръщение майко и татко към тях. За разлика от мен Михаела се оказва на по- голяма висота, тъй като още при първото ни пристигане в Ивано- Алексеевка се обърна към моите родители с думите майко и татко. Впоследствие използвам една нескопосана форма на обръщение към родителите на Михаела като дядо Цанко и баба Руса. Не смятам за необходимо да се оправдавам за моето поведение, но даже и към своите родители се обръщам винаги с половин дума. Това означава, че вместо татко (папа) казвам само па, а вместо майко (мама) казвам само ма. Предполагам, че това се дължи на моя до крайност самостоятелен характер, който ми е по рождение. Разбира се, това не е хвалба, а признание за един от дефектите в моя характер. Както се казва признатият грях е половин грях.