Одески кръстопът

По времето на нашия престой в Равена участвам в колективно посещение на гробницата на този велик италиянец. Гробницата е скромна по своите размери, но е грандиозна като исторически паметник на Данте. Участвам също така и в разглеждането на раннохристиянската и византийската архитектура, която по своята красота и хармония не подлежи на описание с думи. Жителите на Равена са невероятно внимателни и любезни, които качества са пример за поведение за всеки посетител.

От параходството е получено нареждане корабът ни да се връща директно в пристанище Одеса с извършеното дотоварване в пристанище Равена. Това нареждане съвпада с желанието на курсантите, тъй като всеки от нас мечтае за „глътка” лично време, което да използва по свое желание. Аз се настройвам да ходя на гости при роднини на село в Белгородска област. Роднинството е по линията на дядо ми Павел. В това село Малакеево живее най- малкият му брат Фьодор, който е още жив. От моите родители научавам, че дядо Фьодор и съпругата му баба Мария живеят сами. В същото село недалече от тях е и семейството на дъщеря им Шура, а също така и на техния син Андрей,. Неговата съпруга е Наталия, а синът им е Антон. След пристигане в Одеса ще реша къде да ходя.

Пътят ни до Одеса премина без никакви изненади. След пристигането ни връчват моряшки свидетелства удостоверяващи, че сме минали обучение на учебен производствен кораб „Хоризонт”. Този кораб е построен през 1961 година в корабостроителницата „Нептун” в пристанище Рощок на ГДР (Германска Демократична Република). Регистриран е в пристанище Одеса. Корабът „Хоризонт” е 4404 БРТ, с дължина 105 метра, ширина 14,4 метра, газене 6,2 метра, скорост 13,7 възела. Може да приеме на борда по 154 курсанта. През 1995 година е бракуван за скраб. От същата серия са още два учебно производствени кораба „Зенит” и „Меркурий”. „Зенит” е построен през 1961 година и бракуван през 1987 година, а „Меркурий” е построен през 1962 година и бракуван през 1984 година. Причините за сравнително бързото им излизане от експлоатация са някой неудачни технически решения. Надстройката им е направена от алуминиеви сплави. След 15 години даже при слаб дъжд в жилищните помещения се появява теч. Сигналната им мачта е укрепвана допълнително с тросове за да не падне. На главната им палуба е необходим ремонт на отделни места. Същевременно корпусът и двигателят са могли да работят още 10- 15 години.

Личното ни време или по- точно ваканционното такова е около 20 дена. Започвам пак да се колебая как да го използвам. Накрая решавам все пак да ходя на гости. Преди да замина изпращам колет по пощата на родителите ми. В колета упаковам блузата от Венеция за майка ми и сувенирчетата за баща ми. Пътувам до моите роднини първо с влак, а после с автобус като за правилна ориентация се налага да разпитвам. Общото време за пътуването ми от Одеса до село Малакеево е около 12 часа. По този маршрут пътувам за първи път, а това винаги е интересно и даже забавно. Най- после ето и родното село на дядо ми Павел. Първото ми впечатление не е розово. Селото се състои от няколко неасфалтирани улици и едноетажни приличащи една на друга къщи с дворове и градинки. Оградите са съвсем ниски и са почти незабележими. Рядко виждам хора, но общо взето селото изглежда малолюдно и тихо.

Къщата на дядо Фьодор и баба Мария намирам пак чрез питане. Дядо Фьодор съзирам в двора, лицето на който с нещо ми заприлича на дядо Павел. Сравнително е висок като него, белоглав е с късо подстригана брада и продълговато лице. Облечен е в светла дълга риза, която е извън неговия тъмен панталон. Обут е в „кирзови” (от изкуствена кожа) ботуши, които са сякаш стандартни и еднотипни навсякъде. Той също веднага ме позна. Прегръщаме се и тръгваме да влизаме в къщата, откъдето изскочи баба Мария. Започвам и с нея да се прегръщам. Тя е облечена сравнително пъстро и с още по- пъстра забрадка. Лицето ѝ е деформирано от годините, но все още е одухотворено. За годините си тя е доста пъргава, а дядо Фьодор ходи по- бавно и по- авторитетно. Бабата е по- ниска от дядото с половин глава. С други думи и двамата изглеждат сравнително добре и сякаш по нещо приличат един на друг.

Четох някъде една теория, че когато съпрузите живеят дълго и в съгласие, то с годините в общи линии започват да приличат един на друг. В същата теория, а по- точно внушение, се твърди че кучетата започват да копират навиците на стопаните си. Е, не мога да твърдя, че заприличват на тях, но все пак при по- внимателно вглеждане може да се долови някакъв общ синхрон. За мое съжаление в двора на дядо и баба ми няма куче. Виждам по- късно котка, която се оказва доста дивичка.

В къщата старците започват да се суетят и да стягат масата. По едно време вратата се отваря и в стаята влиза младо симпатично момче. Оказва се това е братовчед ми Антон, с когото също така се прегръщам. Дядо Фьодор веднага го изкоманда да уведоми родителите си. Те и двамата са на работа в колхоза и Антон тръгва да ги търси. Започваме да приказваме за миналото и настоящето, за всеки от родата тук и в Средна Азия. След известно време пристигат Андрей и Наталия, които по същество са мои чичо и леля. Това е така, макар че разликата във възрастта между мен и тях не е толкова голяма в сравнение с чичовците и лелите ми в Ивано- Алексеевка. Както и да е, след като се здрависваме, сядаме на масата и продължаваме приказките. Баба ми Мария и леля Наталия започват да приготвят яденето, а братовчед ми Антон домъкна водка и самогон. Най- после яденето е готово и започват тостове след тостове, а мен ме няма никъде в пиенето.

Тук е необходимо да изразя моето отношение към алкохола. Пия съвсем умерено и рядко, тъй като не ми е приятен вкусът и миризмата нито на водка, нито на самогон. Затова често ме упрекват в една или друга компания. Е, случаят в Ялта е изключение, където се напивам с вино. За мен виното е значително по- приятно на вкус и миризма, но е направо коварно. Прекаля ли с вино, то се напивам някак изведнъж. Въпреки, че с виното съм винаги нащрек, то имам досега още два или три такива неприятни случая.

За да избегна настояванията да изпивам всяка чаша с водка, заявявам че имам проблеми с черния дроб. Тази благородна лъжа ме спасява от напиване, а роднините ми от необходимост да ме подканват да пия.

Между другото, тогава, а и сега съществува порочна традиция да се злоупотребява с твърд алкохол. Към всеки противник на тази традиция се прилага другарски и даже роднински натиск да не бъде изключение, а да бъде като всички любител на алкохола. Това, според мен, е нещо като всеобща психична особеност и даже епидемия от вреден вид уравниловка.

Полаганите досега епизодични силови опити от някои държавници да изменят тази традиция не са успешни. Това си обяснявам с недостатъчния синхрон между силата (усилията) и морала (справедливостта). Според мен, решаването на този жизненоважен проблем за някои държави е възможно чрез придържане към три предпоставки за постоянни и справедливи усилия. Първата предпоставка е възпитание, втората е масирано медийно въздействие и третата се свежда към създаване на нетърпимо обществено отношение към проблема. Тази схема на въздействие може да бъде наречена и универсална, тъй като е приложима за решаване и на други проблеми, от които основен е наркоманията. Тук има няколко важни моменти. На първо място приложението на подобен подход не отменя сега прилаганите усилия. Смяната на подходите трябва да бъде постепенна, доказана и естествена. Важен е и контролът на гражданските (обществените) структури от представители на съответните общности.

Слушайки приказките зад масата, отчитам си наум, че водката и самогонът, ако са умерено консумирани, имат и положителни страни. Те съвсем естествено снемат излишния стрес и „развързват” езиците. Това е вид непринудена изповед (медитация), която прочиства душите от натрупаните отрицателни енергии. Аз и Антон все още нямаме натрупани проблеми и основно слушаме излиянията на събеседниците си, които заприличват на общ трудноразбираем говор. Независимо от това долавям и някои общи за тях проблеми, които са доста на брой. За мое учудване в колхоза, където Андрей и Наталия работят, както и в Ивано- Алексеевка негативите са почти идентични. Това е лошата организация, лошото стопанисване, недоброто опазване и съхраняване, недостатъчните стимули и заинтересованост на хората.

Еднотипността на проблемите е в пряка връзка със съществуващата дейност на колхозите, която поражда тези недостатъци. Не мога да проумея защо не се експериментира нещо ново, което да е по- различно от действащата система. Например, да се раздаде земя за стопанисване под аренда като се поощрява дейността на преуспелите арендатори и т.н. Това е в пъти по- удачно в сравнение с тоталната уравниловка, която обезсърчава по- трудолюбивите и по- можещите и облагодетелства по- мързеливите и не можещите. Възможни са какви ли не схеми за усъвършенстване на кооперативите и не само на село, но и в града. За съжаление и тази възможност се изтървава при утвърждаване на по- справедлив обществен строй.

По едно време забравям за тези проблеми и се захващам по- активно с ядене и пиене, към което дядо ми Фьодор не престава да ме подканва.

Още на следващия ден помагам с нещичко на старците, а през останалото време се отдавам на пълен мързел. Те от своя страна се стараят да ме глезят с готвенето на някои характерни за тези места ястия. С някои от тези ястия успяват да ме впечатлят. Не мога да забравя и досега вкуса на кашата от просо и мляко и борщ по местна рецепта. Няколко пъти се къпя заедно с Антон в местния водоем, който не е много подходящ за тази цел, тъй като водата в него винаги е мътна, а бреговете му са от черноземна земя и не са подходящи за плаж.

През останалото време съм зает с четене на художествени книги и написване на няколко стохотворения, с които попълвам моята специална тетрадка. Ето по този начин минава моята кратка лятна ваканция, през която се запознавам с родното място на дядо ми Павел Васильевич.

Не след дълго започвам да чувствам съпричастност към живота на моите роднини, започвам да се вживявам в проблемите на това село, което е почти без млади хора, без училище, без бъдеще. Сега в много такива села просто няма хора, поради което това са изчезнали села или села призраци. Това явление поражда много проблеми и предизвиква какви ли не размисли.

Много са причините за обезлюдяване на селата в Съветския Съюз и страните от социалистическата общност и произтичащите от това демографски проблеми в тези обширни територии. Съществува обезлюдяване на селските райони и в развитите западни страни.

В Съветския Съюз и в другите социалистически държави, според мен, е приложена погрешна схема или модел на така наречения реален социализъм. В селата е извършена свръхскоростна тотална национализация на земеделския фонд. Формално тази светкавична национализация е маскирана като справедлива, обединяваща земеделските производители и собственици в кооперативи. В действителност се извършва една неприродосъобразна уравниловка на имащите и нямащите земеделски земи, на успешните и неуспешните земеделски производители, на можещите и некадърните. С течение на времето поради неконкурентната работа на кооперативите селяните започват тотално да обедняват. Това поражда първия етап на демографския проблем в селата като семействата стават все по- малолюдни.

Успоредно с това в градовете се провежда гигантско промишлено преустройство. Отделят се огромни средства за построяване и експлоатация на различни промишлени предприятия без необходимата обосновка за тяхната рентабилност. Създават се силови условия за привличане на обеднелите селяни за работа в тези предприятия. Така се извърши продължително изсмукване на обеднелите хора от селата към градовете.

В този период демографския проблем се задълбочава. Прииждащите към градовете селяни са принудени да се приспособяват към градските условия. Това рязко намалява раждането на деца в семействата. Проблемът се задълбочава и с недостига на жилищна площ за новодошлите хора в градовете. Тогава се осъществява идеята за индустриално строителство на панелни блокове, които да са достъпни за този огромен контигент от бедни хора. Те се настаняват в тези панелни блокове, което заприличва на настаняване в гигантски етажерки. Впоследствие това се отчита за грешка, но демографския проблем се задълбочава.

Тази ситуация е изгодна за напредналите западни демокрации. Те умело използват някои недостатъци на социализма и успяват да насочат своята политика към неговото подкопаване и разрушаване в Съветския Съюз и страните от социалистическата общност.

От разрушаването на социалистическия модел западните капиталистически страни успяват да извлекат огромни печалби. В тези страни също се наблюдава обезлюдаване на селата, но това става по друга по- бавна схема. Там индустриализацията в градовете върви в някакъв синхрон с разпродаване на земите от техните собственици, поради което селяните отиват в градовете с определен наличен капитал.

Надявам се, че хората от бившите социалистически страни след това двойно ограбване, сега са по- мъдри от всякога и няма да се подвеждат по всевъзможни авантюри. Оказва се, че демокрацията и политиката са две различни неща. Демокрацията е някакъв ред при взаимоотношенията между хората, а политиката е целенасочено внушение за постигане на определени интереси.

През зимната сесия на трети курс получавам телеграма от леля ми Наталия, която съобщава, че чичо ми Андрей е в болница, старците се нуждаят от помощ и ако имам възможност да отида да им помогна. Нямам намерение пак да ходя в Малакеево, но след тази телеграма изменям плановете си. След последния изпит заминавам на помощ. Когато пристигам при старците научавам, че Андрей се разболя и не успя да им докара дърва и въглища. Заемам се с тази задача. Договарям се с шофьора на една товарна кола и с два курса доставям от районния център необходимите горива.

Разбирам, че братовчед ми Антон още от есента е приет в общовойсково бронетанково училище за да се учи за командир на танк. Здравословното състояние на чичо ми Андрей се подобрява към края на моето посещение. Лекарите успяват да го излекуват от изненадващ сърдечен пристъп. След пристигането на чичо Андрей от болницата, аз успокоен от свършеното и от обстановката се връщам в Одеса. При това последно ходене в село Малакеево се наложи да управлявам конска шейна, с която водя леля ми и старците в болницата на свиждане с чичо Андрей. Много внимавам да не стане нещо с пътниците или с коня и шейната, които са колхозна собственост.

След края на трети курс нямаме никаква плавателна практика и ваканцията ни се очертава около два месеца. Непосредствено преди ваканцията няколко дена имаме водолазно обучение. След обучението стягам куфара за Средна Азия. Предупреден съм от родителите ми да не измислям никаква щуротия, а да тръгвам направо за в къщи.

Не зная защо, но още по време на дългия трансконтинентален железопътен преход започвам да усещам някакво безпокойство. То е безпричинно и идва от някакво смътно предчувствие за нещо или от нещо предстоящо. Четох някъде, че в такива случаи човек трябва да бъде много внимателен в действията и в помислите си. Ето защо не допускам никакви експерименти като се храня добре и внимавам да не бъда обран по време на сън. Има случаи, когато по време на сън открадват не само пари, но и лични документи. Тогава ставаш гражданин „никой”. За възстановяване на самоличността са необходими грамадни усилия, свързани с разходи и време. До пристигането ми в къщи нищо лошо не се случва и започвам постепенно да се успокоявам.

Родителите са доволни и предоволни от пристигането ми. Пак се събират роднините, пак виждам техните физиономии и отговарям на безброй въпроси. Интересно им е да слушат информацията за последната ми производствена практика. Разпитват ме подробно и в детайли за местата, които съм посещавал. В отделни моменти се затруднявам какво да им отговоря. Особено са любопитни за роднините от село Малакеево. Искат не само обикновен разказ, а и сравнение на стандарта тук и там. Старая се да удовлетворя тяхното любопитство. Долавям във въпросите им загриженост за съдбата на колонистите като привеждат някои примери за агресията от страна на киргизите. Разбира се, това са редки случаи, но ги има и те постоянно нарастват. Успокоявам ги, че това са епизодични случаи, които ще бъдат изживени във великия Съветски Съюз. За съжаление обстановката след разпадане на Съюза на съветските социалистически републики (СССР) се оказа съвсем различна.

През изминалото без мен лято родителите ми успяват да сменят глинения покрив с нов олекотен от шиферни плоскости. Успоредно с това са измазани и външните стени. След като мързелувам няколко дни решавам с родителите ми и с малкия ми брат Валерий да бетонираме двора. За целта докарваме чакъл и пясък и набавяме необходимия цимент. След като са готови материалите ние с помощта на чичовци и братовчеди за един ден бетонираме двора. Стана чисто, удобно и практично.

Още от миналото лято в двора чрез сондиране е добито практически неограничено количество вода. Тази вода се оказа много добра за пиене и готвене. С други думи, след много години на неудобства най- после в къщата на родителите ми са осигурени най- необходимите неща. Бях доволен, че за придобиване на тези елементарни удобства имам принос и аз. Имам предвид за моето целенасочено ограничаване за вземане от тях на паричните средства.

Моите лични занимания се свеждат към срещи с малобройните ми приятели, които все още живеят тук или посещават Ивано- Алексеевка. Интересувам се и за моя приятел, чийто пастрок е италианец. Научавам от странични източници, че той се е оженил през изминалите две години и е заминал със съпругата си на постоянно местоживеене в нейното родно място някъде в Украйна.

Посещавам родителите на Дмитрий (така се казва този мой приятел) и заварвам неговата майка. Тя подтвърждава получената информация и ме покани в съседната сграда, която е непосредствено до къщата. Оказва се, че това е работилницата на нейния съпруг. Италианецът ме посреща много любезно и помоли съпругата си да ни направи кафе. Докато пием кафе приказваме основно за моя приятел Дмитрий. Той ми пояснява, че дърводелството е неговото хоби, което го зарежда.

-Не търся печалба от това мое занимание, продължава той, тъй като имам предостатъчна персонална пенсия.

Неговите думи ми напомнят за новопоявилия се диван в италиански стил при моите родители, за който италианеца поиска символична цена. Той знае за моето посещение в Италия и ме разпитва за някои подробности, които даже не помня. Вероятно за него подробностите са важни, тъй като го правят съпричастен с видяното от мен в Италия. На тръгване се извинявам, че го откъсвам от неговото хоби. Той любезно ме успокоява и ми благодари за посещението, тъй като чрез моите разкази долавя духа на Италия. След излизане имам усещането, че тази личност ми приподнесе един елегантен урок за живота. Може би от тогава започвам с по- голямо уважение да се отнасям към моето литературно хоби.

По време на пребиваването ми в родното място един ден случайно се срещам със Света. Тя е една от съученичките ми, с която завършвам средното си образование. Тя следва в някакъв техникум в град Фрунзе.(сега Бишкек). Навремето е изключително слаба ученичка, която едва успява да вземе изпитите. Винаги предизвикваше в мен съжаление за нейната тъпотия. Независимо от това бъбрим продължително време и обсъждаме къде се намират сега нашите съученици. Когато се разделяме тя изведнъж ми предложи да отидем на танци в град Талас, които се провеждат там всяка неделя.

Танците се провеждат на открита оградена площадка в парка в центъра на града от 18 до 22 часа. Спомням си, че прекия пешеходен мост от Ивано- Алексеевка до град Талас е разрушен през пролетта от придошлите води на река Талас, а автобусите се движат само до 20 часа. Затова се сещам за велосипеда си, който е моя придобивка още от лятото на 1960 година от тухления ми бизнес. Предлагам на Света и тя да намери велосипед и да пътуваме по този начин. Оказва се, че в къщата на Света никога не е имало велосипед и тя не може да кара такова превозно средство. В такъв случай аз решавам, че предложението за танци отпада поради липса на транспорт. Не зная защо, но тя започна да настоява да ходим с моя велосипед като тя да се вози върху задния багажник. Понеже съм още във възрастта когато морето е „до колене”, то се съгласявам.

В неделя около 17 часа потегляме за град Талас. Някъде се возим, някъде вървим пеша, но към 18 часа сме в района на танцовата площадка. Купуваме билети и влизаме в оградената площадка. Успявам да вкарам вътре и велосипеда. От 18 до 22 часа танцуваме сравнително рядко със Света, а основно с други непознати момичета. Моето поведение на танцовата площадка е като на всеки друг да се повеселя и да се запознавам с момичета. Никоя от новите момичета не ме трогва, никоя не ми харесва и не ме впечатлява. Вероятно и аз не впечатлявам никоя от новите запознанства, което според мен се усеща, а не се разбира по някакви белези.

При Света ситуацията е аналогична. Към края на мероприятието никой не проявява желание да се обясни с нея или да я изпрати в къщи. След приключване на танците тръгваме за Ивано- Алексеевка като основно се возим, тъй като за това способства и лекия наклон на пътя, по който се връщаме. Лошото е това, че не обмислям преди тръгване някои рискови моменти свързани с нощното време, лошото улично осветление, липсата на фар на велосипеда и недостатъчно количество на светлоотражатели, не съвсем равния път.

Нещастието се случва на около един километър след като минаваме покрай градската болница. Движение на моторни превозни средства по пътя почти няма. Карам колелото по средата на пътя с оглед по- добра ориентация, а и пътят по средата е по- равен.

Изведнъж от някаква странична уличка пред нас изскача с невероятна скорост автомобил и се насочва срещу мен. Веднага започвам да се отбивам в дясната страна на пътя. Не проумявам защо и автомобила с неговите ослепителни фарове се отбива в моята половина. Разбира се, това става почти мигновено. Последното, което си спомням е ослепителна светлина, страхотен удар и пронизителна болка по цялото ми тяло. Губя съзнание и се свестявам вече в отделението на бърза помощ на болницата.

Лежа на някакво ниско легло, чувствам пареща нетърпима болка от кръста надолу по левия крак. Около мен се движат хора в бели престилки и ми разрязват панталона, който все едно е облян в червено. Това е кръвта от левия ми крак, която е смесена с пепел. Понеже главата ми е леко повдигната, наблюдавам как с някакъв разтвор измиват счупения ми крак. Питам какво ми е, а някой набързо обяснява, че имам пълно счупване на двете кости под лявото коляно. След първичната обработка в бърза помощ ме преглеждат на рентген и в хирургията спират кръвотечението. До сутринта оставам в интензивното отделение, където ми вливат поддържащи медикаменти.

Родителите ми, когато не се връщам до полунощ, започват да ме търсят. Баща ми зад волана, майка ми в коша на мотора, бавно тръгват по пътя за град Талас. Оглеждат не само пътя, но и канавките. Така стигат до сградата на милицията, където е местоработата на баща ми. От дежурния разбират за случилото се и къде съм в момента.

Когато пристигат в болницата не ги пускат при мен като обясняват, че съм в интензивното отделение на системи със счупен крак и че след инжекциите ще се събудя най- рано сутринта. Успяват да убедят дежурния лекар да ги пусне да ме зърнат поне от вратата на стаята, но той категорично забранява някой от родителите ми да остане при мен. По думите на дежурния лекар тяхното присъствие може само да ми навреди. Родителите ми се прибират в къщи, но тази нощ за тях е безсънна.

На другия ден се събуждам към 11 часа. Дежурната сестра информира за това главния хирург, който чака моето събуждане. След малко при мен влиза главния хирург, ортопед и медицинската сестра. Ортопедът движи някакъв подвижен мини скенер. Обясняват ми, че ще нагласяват костите с помощта на апарата и ще монтират на крака обтегач с тежести. Обтегачът се нарича на шега „самолет” и е необходим за неутрализиране на мускулните противодействия върху съединяването на счупените кости. Мускулните влакна на крака имат такива специфични свойства и само обтягането може да ги предоврати.

След време научавам, че такова устройство трябва да бъде в синхрон със съкращенията на мускулите. В противен случай могат да се появят неблагоприятни последствия. За нагласяване на „самолета”, според главния хирург, ще пробият дупка в петата. В дупката ще бъде вкарано лостчето, чрез което тежестите ще дърпат петата и ще неутрализират мускулните въздействия. Накрая ще гипсират крака ми.