Опит за интегративен подход при някои аспекти от Науката за Сигурността Проф д-р Николай Слатински Тази студия е написана за изданието „Научни трудове”

Ако аналогично с Обществото на Вълната на риска, т.е. Обществото на рисковете, което на английски е Risk society, а на български - Рисково общество, ние назовем Обществото на Вълната на безопасността, т.е. Обществото на заплахите, което на английски е Threat society, с неологизма „Заплахово” общество^XXI, то можем да сумираме този първи интегративен репер по следния начин:

Във Вълната на безопасността (С₁), т.е. в Обществото на Вълната на безопасността (без-опасността) или Обществото на заплахите („Заплаховото” общество, Threat society) базисната категория е „Заплаха” (Р₁), затова основните приоритети и усилия по отношение на сигурността са свързани със заплахите, при чието неутрализиране системата трябва да се стреми към своевременно справяне с преките посегателства върху нея и към съхраняване на способности за реагиране чрез ефективно ре-активно (re-active) действие, като целта е постигането на Защитена безопасност (К₁).

Защитената безопасност е Сигурността на Вълната на безопасността, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори е Заплахата.

Обществото на Вълната на безопасността (Threat society) се страхува (би трябвало да се страхува) от опасностите и вероятно заради това е склонно да възприема безопасността дори и буквално – като отсъствие (липса) на опасности, като без-опасност.

Ако назовем Обществото на Вълната на сигурността, т.е. Обществото на опасностите, което на английски е Danger society, с неологизма „Опасностно” общество, то можем да сумираме този втори интегративен репер по следния начин:

Във Вълната на сигурността (С₂), т.е. в Обществото на Вълната на сигурността или Обществото на опасностите („Опасностното” общество, Danger society) базисната категория е „Опасност” (Р₂), затова основните приоритети и усилия по отношение на сигурността са свързани с опасностите, при чието контролиране системата трябва да се стреми към изпреварващо пресичане на негативните въздействия върху нея и към съхраняване на способности за превенция чрез ефективно активно (active) действие, като целта е постигането на Относителна сигурност (К₂).

Относителната сигурност е Сигурността на Вълната на сигурността, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори е Опасността.

Обществото на Вълната на сигурността (Danger society) се страхува (би трябвало да се страхува) от рисковете и вероятно заради това е склонно да възприема сигурността дори и буквално – като отсъствие (липса) на рискове.

Ето защо можем да сумираме този трети интегративен репер по следния начин:

Във Вълната на риска (С₃), т.е. в Обществото на Вълната на риска или Обществото на рисковете (Рисково общество, Risk society) базисната категория е „Риск” (Р₃), затова основните приоритети и усилия по отношение на сигурността са свързани с рисковете, при чието управление системата трябва да се стреми към редуциране на много ранен етап на вероятни сериозни вредни (нанасящи значими щети) ефекти от непосредствено възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на способности за ранно сигнализиране, което да обезпечава ефективно про-активно (pro-active) действие, като целта е постигането на Трансформационна сигурност (К₃).

Трансформационната сигурност е Сигурността на Вълната на риска, при която базисната категория на застрашаващите критични фактори е Рискът.

Обществото на Вълната на риска (Risk society) ще се страхува (би трябвало да се страхува) от предизвикателствата и вероятно заради това ще бъде склонно да възприема сигурността дори и буквално – като отсъствие (липса) на предизвикателства.

Излизането на преден план на трансформационната сигурност на практика означава, че в наши дни сигурността става все повече „рискова”. С други думи, всички усилия се насочват към управление на риска, защото ако рискът се материализира, то последиците ще бъдат изключително сериозни. Вече не е достатъчно да бъде защитавана безопасността и дори да бъде гарантирана сигурността, а трябва да бъдат управлявани рисковете, което значи – да се развие коренно различна сетивност на държавата и обществото.

Когато се опитваме да свържем - като единно цяло и ефективен инструментариум в Науката за Сигурността - някои класификации (като тази за четирите вида Сигурност), модели (като този за трите вълни на Сигурността) и понятия (като тези за заплаха, опасност, риск, предизвикателство), ние трябва да помним, че това не е някакво кабинетно, само за себе си, самодостатъчно си и донякъде наукообразно занимание.

Напротив, става дума за изработване именно на подходящ инструментариум и за конструиране на познавателен модел за водещи процеси и явления, способни, ако не бъдат осмислени добре и ако не им се противодейства поне сравнително рационално и навременно, да придобият още по-деструктивен и дори разрушителен потенциал.

И че това е възможно, можем да покажем чрез мини-анализ (като минимална case-study) за развитието на и поуките от един от най-драматичните напоследък феномени, който има едновременно глобални (световни), континентални (европейски), регионални (Балкански) и национални (български) измерения и последици – Бежанската вълна.

С премахването или намаляването на ограниченията за движение на хора, а така също при наличието на огромни региони с огромно население и огромни разлики в жизнения стандарт, би могло още тогава, преди четвърт век да се отдели нужното аналитично и институционално внимание на това предизвикателство – защото не би било трудно да се направи прогнозата, че е въпрос на време големи маси хора да започнат своето придвижване от Юг и Изток към Север и Запад.

Да припомня тук, че ключовата дума при предизвикателството е прогнозиране: „При отговарянето на предизвикателствата системата трябва да се стреми към предотвратяване в зародиш на потенциални разрушителни последици от все още отдалечени във времето възможни алтернативни развития на процесите и изграждане на способности за прогнозиране, за да може да осъществява ефективно цялостно, системно предвиждане, основано на стратегическо проектиране, сценарийно планиране и дългосрочно поведение, на базата на което тя да повишава значително вероятността за даване на позитивен отговор на възможните предизвикателства.”

∟ Когато Западът (НАТО и ЕС) взе решение да се разширява на Изток, демократичният свят (евроатлантическата и европейска общност) „опря“ до зони на нестабилност и несигурност и се сдоби с „мека периферия“ от държави, които вече не са далеч политически от демократична Европа, но все още не са близо икономически от нея. Така се зародиха (и започна разработването им) относително недобре, а често лошо управлявани транзитни зони с европейска принадлежност, но с не съвсем европейско управление, особено по отношение на сигурността, а най-вече – граничната сигурност.

Тогава възникна Рискът „Бежанска вълна“ (1996-2000) – Европа бе много по-близо до зоните, от които можеше да тръгне тази вълна, пътят до Европа стана много по-къс и в същото време, понеже беше недостатъчно добре контролиран – и по-проходим.

Ако демократичният свят не бе се взрял и концентрирал твърде много в своите бюрократично мотивирани и политически и икономически недостатъчно обмислени критерии за разширяване, ако не бе заел позата на самоуверен лидер на човечеството, той би бил в състояние да развие много по-ефективна система за ранно сигнализиране, та чрез нея да види първите тревожни бълбукания в тенджерата под налягане - в редица слаби или псевдо-държави, в които хората, образно казано, стягаха куфарите си за потегляне към него, към Запада, към демократичния свят главно от европейски страни.

Да припомня тук, че ключовата дума при риска е ранно сигнализиране: „При управлението на рисковете системата трябва да се стреми към редуциране на много ранен етап на вероятни сериозни вредни (нанасящи значими щети) ефекти от непосредствено възможни алтернативни развития на процесите и към изграждане на способности за ранно сигнализиране, което да обезпечава ефективно про-активно (pro-active) действие.”

∟ Когато под въздействието на обсесията „Глобална борба срещу терора“, на която станаха обект неоконсерваторите^XXII от администрацията на президента Джордж Буш-младши, и започналата въоръжена офанзива в Афганистан и после в Ирак, светът бе тласнат в геостратегическа авантюра, която породи дългосрочна вълна на нестабилност и непредсказуемост, влоши се неговата управляемост. Хората от този регион и в други, прилежащи нему региони заживяха със ескалиращите хаос, страх и несигурност, с предчувствието, че събитията ще се развиват не по-лошо, а много по-лошо и родните им места, страни, региони ще стават не просто по-опасни, а изключително опасни за живеене. Възникна по този начин Опасността „Бежанска вълна“ (2001-2010).

Ако в онова съвсем не така далечно сложно време в Европа (преди всичко) имаше ясното разбиране за необходимостта от ефективна превенция на бежанските потоци, тогава щеше да се предприемат и съответните изпреварващи мерки за многопосочен и многоаспектен контрол, необходимите активни действия. Липсата на превенция е най-бързият и кратък път за изпускането на опасността като зъл джин от бутилката.

Да припомня тук, че ключовата дума при опасността е превенция: „При контролирането на опасностите системата трябва да се стреми към изпреварващо пресичане на негативните въздействия върху нея и към съхраняване на способности за превенция чрез ефективно активно (active) действие.”

∟ И така, ние стигнахме до процеса на претрансформация или поне на пертурбация в широко геополитическо пространство, чието начало бе наречено доста оптимистично - „Арабска пролет“. Този остро турбулентен процес, заедно с намесите и последвалите ненамеси в Либия и заедно с ненамесите и последвалите намеси в Сирия, послужиха за спусков механизъм, отприщил мощни потоци, девети вълни от преселенци, от хора, поели стремително към Европа. Ето как възникна Заплахата „Бежанска вълна“ (2011-2015) и как тя се оказа пред портите на въображаемата крепост „Европа“.

Ако в тези неотдавнашни дни, буквално вчера, Европа бе реагирала своевременно, тя нямаше да се окаже толкова беззащитна и тъй безпомощна. А също – и така разделена! Разделена както на различни лагери от държави – едните все пак по-толерантни към бежанските потоци и други, почти крайно нетолерантни към тези потоци; а също така и вътре в самите държавите – една част от общественото мнение, много по-малка част, разбира се, призоваваше към по-голяма търпимост и разбиране на бедите на бежанците, а друга част, естествено много по-голяма, апелираше, зовеше към радикални мерки, като обикновено отиваше до ксенофобски и шовинистични крайности.

Да припомня тук, че ключовата дума при заплахата е реагиране: „При неутрализирането на заплахите системата трябва да се стреми към своевременно справяне с преките посегателства върху нея и към съхраняване на способности за реагиране чрез ефективно ре-активно (re-active) действие.”

Ето как „като по наука“ се наниза в броеница релацията Предизвикателство-Риск-Опасност-Заплаха („ПРОЗа“)!

След като не беше даден ефективен отговор на Предизвикателството „Бежанска вълна“, за да се предотвратят в зародиш потенциалните му разрушителни последици, то се материализира (осъществи) и премина в Риска „Бежанска вълна“.

Рискът „Бежанска вълна“ не бе управляван ефективно, за да се редуцират на много ранен етап вероятните сериозни вредни ефекти от него, и той се материализира (осъществи) в Опасността „Бежанска вълна“.

Опасността „Бежанска вълна“ не бе контролирана ефективно, за да се пресекат изпреварващо негативните въздействия от нея, и тя се материализира (осъществи) в Заплахата „Бежанска вълна“.

Що се отнася до България, то тя, т.е. нейният управляващ елит, не можа да реагира на бежанската вълна по необходимия начин, въпреки че нашата страна не е предпочитана територия за живеене от бежанците (това също е някаква показателна, макар и донякъде перверзна оценка за състоянието на държавата ни).

Властта при първия малко по-интензивен приток на бежанци (макар и доста ограничен в сравнение с други държави, включително от нашия регион) успя да представи този проблем като придобил елементи на извънредност, като секюритизиран, за да получи подкрепа, разбиране и съчувствие у обществото („Ами тежък е проблемът, разбира се, че й е трудно на властта!“). Вдигна се голям шум, за да не обърне внимание обществото на безпомощността или неподготвеността ни както материално, така и финансово, законово, ресурсно и кадрово, за оптимално поведение в подобни ситуации. Получи се така, че вместо да бъдат помещавани в специални, изградени за целта бежански лагери около границата на страната ни, много от тези бежанци дойдоха в София, постоянно бяха в нейния център и се създаваше впечатление за бежански потоп.

Бежанската криза може да бъде разгледана през призмата на по-големия проблем: България е отворена система, през нея минават и ще преминават различни потоци, в това число и хорски. Тези процеси не могат да се спрат, но трябва да се управляват, да се минимизират щетите от тях и да се оптимизират ползите, доколкото ги има. Не бива да допускаме на входа на държавата ни да има основно хора, които имат много по-ниска демократична и материална култура, коренно различна идентичност, абсолютно друго отношение към свободата, сигурността, човешкия живот, жената и т.н., а на изхода на държавата да са главно млади, креативни, трудолюбиви, амбициозни, знаещи и можещи българи. Така може много бързо да се промени демографската, социалната, идентичностната, интелектуалната, професионалната и възпроизводствената стратификация на обществото ни и да се срутят неговите защитни механизми, имунна система и абсорбиращи способности.

Може да се каже с голяма степен на точност и правдивост, че докато НАТО е жертва на своя неуспех (нито една намеса „извън зоната“ не е докрай успешна и не съумява да стабилизира съответната страна), то ЕС е жертва на своя успех - все повече хора от все повече държави (и псевдодържави) искат да живеят в Европа, в ЕС. Сега оптиката е донякъде изкривена и бежанските потоци се свързват най-вече с бягство от размирни зони, но трябва да се види много ясно, че профилът на участниците във „великото преселение на народите“ се променя – те са устремени към Европейската мечта, вземаща постепенно връх над Американската мечта.

Американската мечта е вертикална (път нагоре), йерархична, базира се на усилия и задължения, постига се не от всички, не гарантира успеха; докато Европейската мечта е хоризонтална, мрежова, базира се на принадлежност и правà, постига се от (почти) всички и гарантира необходимия жизнен стандарт.

А че главното съдържание на бежанската вълна не се изразява в бягство само от зоните на опасни конфликти, ами е преследване на Европейската мечта се вижда от това, че огромната част от бежанците отиват към Западна Европа, а не просто към Европа или още повече - към Русия или Беларус. Те отиват не дори към цялата Европа и даже не към цялата Западна Европа, а към някои, малко на брой, западноевропейски държави, където в най-пълна степен е реализирана европейската социална мечта.

Бежанската вълна може да се разглежда като едно изключително остро проявление на съвременните нетрадиционни предизвикателства, рискове, опасности и заплахи - наред с Хибридната война, Кибер(не)сигурността, тероризма, организираната престъпност, различните бедствия (природни, антропогенни и техногенни извънредни ситуации), а за България можем да добавим и демографската криза, преминаваща в демографска катастрофа.

И понеже някои от така изредените току-що застрашаващи явления и феномени, пораждащи ситуации с критично повишена несигурност звучат познато и може да възникне съмнение относно тяхната нетрадиционност, то трябва да отделим място за някои разсъждения относно традиционното и нетрадиционното по отношение на целия комплекс от базисни понятия, включени в акронима „ПРОЗа“.

Напоследък много се спори върху това кои рискове и заплахи (тук ще говоря за „рискове и заплахи” за краткост, за да не изписвам непрекъснато „предизвикателства, рискове, опасности и заплахи”) за международната и националната сигурност са традиционни (съществували и в миналото) и кои са нетрадиционни (съвременни). Но най-напред е нужно да се уточни какво точно се има предвид при това разделение. Дори сред учените в сигурността и отбраната се наблюдава разнобой, ние нямаме т.нар. конвенция за използваните понятия, концепция за използваните критерии, коалиция за използваните подходи и координация за използваните модели. Но това не е само наша, това е всеобща слабост.

• За една група автори преди е имало един тип рискове и заплахи, а сега се появяват коренно различни рискове и заплахи (например киберсигурност) или те се проявяват по коренно различен, нов начин така че също остава само тяхното название, докато съдържанието им се мени вкл. до неузнаваемост и затова разделението е по линията „стари-нови“.

• За друга група автори главната идея е, че до края на Студената война и в първите години след нея на преден план бяха симетричните рискове и заплахи, а най-вече след 11 септември светът е изправен пред различни - асиметрични рискове и заплахи, т.е. разделението е по линията „симетрични-асиметрични”. Същевременно те се разминават в критериите за симетричност и асиметричност - дали се отнасят до средствата (сили, ресурси) или пък до тяхното прилагане (стратегии, тактики). Да не говорим, че е много важно да се уточни къде се търси и намира асиметричността – дали когато „е налице съпоставимост в силите, въоръжението, ресурсите”, т.е. имаме асиметричност на средствата, или когато е налице „такъв вид заплаха, при която се съдържат неконвенционални, нетрадиционни, непознати и неочаквани за противника тактики, подходи и действия ”, т.е. имаме асиметричност на действията.

• За трета група автори основното различие е в интензивността на рисковете и заплахите – например и преди е имало и тероризъм, и климатични промени, но те сега са много по-интензивни, с ново ниво на мащаб, обхват, потенциал, въздействие и последици, следователно разделението е по линията „по-ниска-по-висока интензивност“.

• А според четвърта група автори в предишните рискове и заплахи главното е било техният количествен характер (най-вече като въздействие и предизвикани промени), докато днес главното се отнася до техния качествен характер (най-вече като въздействие и предизвикани промени), с други думи, нетрадиционността на новите рискове и заплахи се изразява в съвременната им, качествено различна еволюция, така че разделението и по линията „количествено-качествено“.

Това са все елементи от модерния днес експертен дебат за традиционните и нетрадиционните предизвикателства, рискове, заплахи и опасности. Но те могат и трябва да бъдат допълнени. За целта ще обърна внимание на още един въпрос - този за секюритизацията (securitization).

Проблемите на сигурността са почти винаги екзистенциални, а решенията им са най-често политически. Говорейки за тези проблеми, трябва да отчитаме, че те могат да се управляват сравнително успешно и до определен момент само докато водят до количествени, и много трудно, когато водят до качествени промени. Всъщност, има два типа проблеми – единият тип проблеми засягат сигурността, свързани са сигурността (т.е. security problems), а другият тип проблеми са насъщни, същностни за сигурността (т.е. securitized problems). Проблемът, засягащ, свързан със сигурността (security problem) се превръща в проблем, насъщен, същностен за сигурността (securitized problem), т.е. той се секюритизира, щом вследствие на него възникват качествени промени и обществото не може да ги преодолее без структурни трансформации.

Националната сигурност се основава на един своеобразен закон: колкото в по-голяма криза е една държава, колкото по-нестабилна е тя, толкова повече проблеми стават от засягащи, свързани със сигурността в насъщни, същностни за сигурността, т.е. секюритизират се. Не всеки проблем е задължително насъщен, същностен проблем за сигурността, но той става такъв тогава и от момента, в който не може да бъде овладян без структурни трансформации в системата за национална сигурност, в държавата и обществените отношения. Сериозни проблеми за България вече се превръщат в насъщни, същностни проблеми на националната сигурност, например изтичането на мозъци, образованието и здравеопазването, демографията и бежанците.

Секюритизиралият се проблем излиза извън рамките на стандартната политическа процедура за вземане на решения, за осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. излиза извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминава в сферата на извънредната политика на секюритизация (свързана с извънредните ситуации и състояния). В такава екстремна ситуация онзи, който има правомощия и отговорности да действа и овладява положението, вече не е свързан със съществуващите до този момент стандартни правила и процедури.

Самият факт за отказване от съществуващите правила и процедури не означава че имаме секюритизирал се проблем. Възникващата екзистенциална заплаха не означава задължително, че породеният от нея проблем се е секюритизирал. Всичко зависи от мащаба, до който е достигнала тази екзистенциална заплаха и от значението й за обществото. Но би могло да се предположи и то да прозвучи съвсем логично, че възникването на екзистенциална заплаха предпоставя и легитимира предприемането на извънредни действия и нарушаването на стандартните правила и процедури.

По този начин на секюритизиралия се проблем може да бъде даден адекватен отговор само при наличието на три определени условия:

(1) наличие на екзистенциална заплаха;

(2) предприемане на извънредни действия;

(3) нарушаване на съществуващите правила и процедури с цел по-ефективно реагиране и взаимодействие между институциите¹⁵.

В този смисъл се говори за Акт на секюритизация — това е самият акт на нарушаване на общоприетите правила и процедури, който възниква, когато политиката излиза извън рамките на тези установени правила и процедури и се смята за легитимно (институционализирано) те да бъдат нарушавани, независимо или именно защото са задължителни в нормалните ситуации¹⁶.

Но в такъв случай неизменно възниква въпросът: „А кой има правото да разрешава нарушаването на установените правила и процедури?”, т.е. кой взема решенията в случаи, които не са правно регламентирани, но не може да се мине без тези правила и процедури да бъдат нарушени.

Нека да подчертая още веднъж, защото всъщност става дума за въпроса на въпросите: „Кой взема решението за обявяване на извънредното положение и за действията по време на извънредното положение?“ Това е въпросът за секюритизиращия мениджър, т.е. за мениджъра на секюритизиралия се проблем.

Германският философ и за жалост донякъде нацистки правист, юридически предтеча на „тоталната държава”^XXIII Карл Шмит (Carl Schmitt, 1888—1985) определя този човек като „пълновластен”¹⁷ и го нарича „суверен”. Напълно точни и уместни определения, защото те адекватно характеризират самата същност на подобна личност — на лицето, което прави „изключения, които са разрешени”; което „при извънредно положение суспендира правото”¹⁸; което „може непосредствено, в цялата пълнота на своята мощ да се застъпи за защита на обществената сигурност и съществуването на държавата”¹⁹.

Карлшмитовият „пълновластен” човек, „суверен” е понятие, знак, дори метафора за нещо изключително важно и с далеч отиващи последици, защото онзи, който взема решението за обявяване на извънредното положение се натоварва с огромна, едва ли не граничеща с Божествената власт — не само да определя положението като извънредно, но и да определя докога то ще бъде такова, по какви извънредни правила и процедури ще се живее и работи при това положение, докога обществото или общността ще се намира в него, какви ще бъдат наказанията и санкциите за различно от изискуемото и полагащо се поведение и т.н. Очевидно е, а защо да не е и очевадно, че извънредното положение може да се окаже както преход към нормалността (редността), така и узаконяване на ненормалността (извън-редността) като нова нормалност (редност).

В този смисъл можем да говорим за това, че много традиционни рискове и заплахи, с които държавите, народите и обществата са свикнали, днес започват да навлизат в ново измерение и ново проявление, да навлизат, с други думи в извънредността, да се секюритизират, да стават от засягащи, свързани със сигурността, в насъщни, същностни за сигурността. И това разбиране, изпълнено с неопровержима логика, позволява да се добавят към досегашните четири категории автори и пета група автори. Нека да поясним още веднъж главното от техните възгледи.

• За въпросната пета група автори, преди водещи бяха заплахи, засягащи, свързани със сигурността (т.е. security problems), а сега водещи са заплахи, насъщни, същностни за сигурността (т.е. securitized problems), които не могат да бъдат преодолени от обществото без мобилизация и структурни трансформации. Те излизат извън рамките на стандартната политическа процедура за управленски решения, за осъществяване на нужните мерки и отделяне на необходимите ресурси, т.е. излизат извън рамките на нормалната политика на сигурност (свързана с нормалните ситуации и състояния) и преминават в сферата на извънредната политика на сигурност, на секюритизация (свързана с извънредните ситуации и състояния) и затова разделението вече е по линията „security-securitized“.

България се намира в посткатастрофична ситуация и е изправена пред редица много сериозни предизвикателства, рискове, заплахи и опасности, някои от които са се секюритизирали – т.е. попадат в категорията на извънредността и на тях не може да се противодейства с палиативни мерки, в рамките на нормалното планиране, управление и контрол. Веднага ще посоча два такива секюритизирали се феномена – в политическата сфера това е корупцията, а в сферата на националната сигурност – демографската криза, неимоверно усложнена от т.нар. „ромски проблем“, свързан с възможността след 15-20 години да се изправим пред стратегически критичната и неуправляемо трагичната ситуация 1 милион от общо максимум 6 милиона, населяващи България, да е съставен от главно маргинализирани, асоциални, често социопатно деформирани като ценностна система хора, които не допринасят с нищо за страната, очакват помощи от държавата, нямат трудови навици и споделят убеждението, че криминалното поведение е оправдано и затова – то е инструментализирано от тях като начин на съществуване.