Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)

Това е от Анад Бодхисатва. Ако не беше така, Бодхисатва, как щеше ти да станеш санясин?

Аз обичам влечугите. Те са добри същества. Всеки прие­мам, не поставям условия, защото не ви гледам как изглежда­те. Не се интересувам от вашия външен вид. Аз гледам вас, а вие сте богове в изгнание - може би понякога с мръсни дрехи, понякога с неизмити лица - но все още богове.

Понякога изглеждате като влечуги, но не сте. Тъй като аз мога да видя надълбоко във вашата реалност, аз ви приемам напълно. Но каквото и да правите, не можете да ме излъжете. Това са все преструвки. Вие можете да се лъжете от собствени­те си преструвки, но аз не се лъжа. Аз .гледам директно и непосредствено, аз гледам във вас. И там аз винаги намирам свежото, вечното, прекрасното: истина и благодат - божестве­ност. Вие сте господари... '

И ЕТО, НЕБЕСАТА СЕ ОТВОРИХА

1. В ОНИЯ ДНИ ДОЙДЕ ЙОАН КРЪСТИТЕЛ И ПРОПОВЯДВА­ШЕ В ПУСТИНЯТА ЮДЕЙСКА,

2. И КАЗВАШЕ: ЛОКАЙТЕ СЕ, ПОНЕЖЕ НАБЛИЖИ ЦАРСТВО НЕБЕСНО.

11. АЗ ВИ КРЪЩАВАМ С ВОДА В ПОКАЯНИЕ; А ТОЗИ, КОЙТО ИДЕ СЛЕД МЕН, ПО-КРЕПЪК Е ОТ МЕН. КОМУТО НЕ СЪМ ДО­СТОЕН ОБУЩАТА ДА ПОНЕСА; ТОЙ ЩЕ ВИ КРЪСТИ С ДУХ СВЯТ И С ОГЪН;

13. ТОГАЗ ИДВА ИСУС ОТ ГАЛИЛЕЯ НА ЙОРДАН ДО ЙОАНА ДА СЕ КРЪСТИ ОТ НЕГО.

14. А ЙОАН ГО ВЪЗПИРАШЕ, И КАЗВАШЕ: АЗ ИМАМ ПОТРЕБА ДА СЕ КРЪСТЯ ОТ ТЕБ, И ТИ ЛИ ИДЕШ ПРИ МЕН?

15. А ИСУС ОТГОВОРИ И РЕЧЕ МУ: ОСТАВИ СЕГА, ЗАЩОТО ТАКА ПОДОБАВА НАМ ДА ИЗПЪЛНИМ ВСЯКА ПРАВДА. И ЙОАН ТОГАВА ГО ОСТАВИ.

16. И ЩОМ СЕ КРЪСТИ ИСУС. ВЪЗЛЕЗЕ ТУТАКСИ ОТ ВОДАТА, И ЕТО, ОТВОРИХА СЕ НЕМУ НЕБЕСАТА, И ВИДЯ ДУХА БОЖИЯ, ЧЕ СЛЯЗВАШЕ КАТО ГЪЛЪБ И СПУЩАШЕ СЕ НА НЕГО;

17. И ЕТО ГЛАС ОТ НЕБЕСАТА, КОЙТО КАЗВАШЕ: ТОЗИ Е СИН МОЙ ВЪЗЛЮБЛЕНИЙ, В КОГОТО БЛАГОВОЛИХ.

ЧУХ ЕДНА ИСТОРИЯ - случила се е в дните на рицари­те и замъците. Един млад англичанин търсил щастието си, скитайки из цялата страна. Уморен, той поспрял под едно дър­во близо до един замък да си почине. Господарят на замъка минавал оттам. Той спрял и попитал младежа какво чака там, какво търси. Младежът казах: “Аз съм архитект и търся работа."

Господарят много се зарадвал, защото му трябвал архи­тект. Казал му: „Ела с мен. Ще бъдеш мой архитект и каквито и нужди да имаш, ще се задоволяват от моя замък и от земята. Можеш да живееш като наистина богат човек. Но бъ­ди ми верен и помни едно нещо: ако напуснеш, ще трябва да напуснеш с празни ръце, така както си дошъл."

Младежът се съгласил. Минавали седмици и след това месеци, а той работил вярно и господарят бил много доволен от него. Всичките му нужди били изпълнявани, грижели се за него - той наистина живял като богат човек в замъка.

Но малко по малко той започнал да се чувства неловко. В началото не било ясно каква е причината за това, защото фактически нямало причина да се чувства неловко. За всяка негова нужда се грижели. Това било нещо като облак, който го обграждал, някаква тежест, чувство за нещо пропуснато. Но като не знаел точно какво било, той се обърквал.

След това един ден то изведнъж проблеснало пред него като светкавица - той разбрал причината. Отишъл при госпо­даря и му казал, че напуска.

Господарят не могъл да повярва. Попитал го: „Защо на­пускаш? Ако има някакъв проблем, просто ми кажи и той ще се разреши. Аз съм много доволен от твоята работа и бих искал ти да останеш тук за цял живот."

Младежът казал: „Не, аз напускам. Моля, разреши ми да си тръгна."

Господарят го попитал: „Но защо?"

„Защото тук нищо не ми принадлежи - отвърнал младе­жът. - С празни ръце дойдох, с празни ръце ще трябва да напусна. Това е сън: нищо тук не ми принадлежи".

Това е моментът, от който човек започва да става рели­гиозен. Ако нещо ти принадлежи в този свят, ти още не си готов да бъдеш религиозен. С празни ръце ти идваш, с празни ръце си заминаваш. Веднъж щом разбереш това, като в проблясък на светкавица всичко става ясно. Този свят не може да бъде твой дом - най-многото престой за през нощта. На сут­ринта ще си тръгнеш.

Веднъж щом почувстваш, че ти си тук само за момент -ти не можеш да притежаваш нищо, ти не можеш да имаш нищо тук - това се превръща в сън, което индусите наричат майя. То става илюзия. Това е дефиницията за майя: нещо, което изглежда твое, но не е; нещо, което изглежда истинско, но не е; нещо, което изглежда временно (може би вечно), а е само моментно - нещо, което е направено от материала, от който и сънищата са направени.

Ако човек не разбере това, ще продължава да прави не­щата, които един ден ще разбере, че са безсмислени. В деня, в който дойде смъртта, целият ти живот се оказва безсмислен. Като се изправиш срещу смъртта, ще видиш, че ръцете ти са празни - а си работил здраво! Толкова си се измъчвал и безпо­коил за неща, които не могат да се притежават.

Не е в природата на нещата те да се притежават. Прите­жаването е невъзможно, защото ти си тук само за няколко момента. Нещата са били тук преди теб; нещата ще бъдат тук и след теб. Ти идваш и си отиваш, светът остава.

Бъди гост и не започвай да чувстваш и да вярваш, че тук си собственик. Тогава животът ти ще се промени незабавно; тогава животът ти ще приеме нов оттенък, нов цвят, ново измерение. Това измерение е религия.

Веднъж щом разбереш това, ти ще се нуждаеш от посве­щение - посвещение в другия свят. Той е достъпен, току зад ъгъла.

Веднъж щом се разбере, че този свят е просто един сън, другият става достъпен.

Това е било цялото послание на Йоан Кръстител:

Това се разбира погрешно от християните по един неве­роятен, ужасен начин. От самото начало посланието е било погрешно разбрано. Хората са мислили, че светът ще свърши и че Йоан Кръстител предрича, предсказва края на света.

Сега в ума са се появили много съмнения. Проповедникът продължава да повтаря тези думи от амвона, но те вече са изгубили значението си. Той самият знае, че те нямат смисъл. Той продължава да казва: „Покайте се, понеже наближи царс­тво небесно", но знае, че в продължение на двадесет века това не се е случило и светът си продължава.

Но значението съвсем не е такова. Няма да дойде краят на света: ще дойде твоят край. Когато Йоан Кръстител казва: „Покайте се, понеже наближи царство небесно", той никога не е имал предвид, че този свят ще свърши. Той просто е имал предвид, че ти ще свършиш и че преди да умреш, да напра­виш връзка с другия свят. Покай се за всичко, което си напра­вил, за да притежаваш този свят, покай се за начина, по който си живял в този сън като че ли е реалност, покай се за всичко, което си правил и мислил, защото всичко това е безпочвено.

Докато не се покаеш, няма да си способен да видиш, че царството Божие е точно зад ъгъла. Очите ти ще останат из­пълнени с този свят; ти няма да можеш да видиш другия. Преди да може да се види другият свят, очите ти трябва на­пълно да се изчистят от този - светът на всички неща, светът на материята; светът на похотта, на страстта за притежаване; светът на алчността и гнева; светът на ревността, завистта; светът на омразата; светът на егото. Очите ти трябва напълно да се изчистят, да се измият, преди да можеш да видиш царс­твото Божие. Фактически в момента, в който очите ти придо­бият яснота, този свят изчезва - точно както изчезва светът на сънищата на сутринта, когато се събудиш; друг един свят отва­ря врати. Царството Божие е реалност, а този свят е само продукт на твоя ум.

Йоан Кръстител - и по-късно Христос - са казвали, че твоят край ще дойде, но това е трудно да се разбере от ума. Умът може да мисли и да вярва, че всичко друго ще свърши, но той няма да свърши. Умът не спира да се опасява, да се защитава.

Някой умира. Ти виждаш мъртвото тяло, но никога не се сещаш, че и ти ще умреш. Ти съчувстваш на семейството на . умрелия. Казваш: „Бедният човек. А можеше да живее малко по-дълго. Не беше още чак толкова стар. Семейството му толкова зависеше от него - сега какво ще стане?"

Съпругата плаче и ридае, децата са обезумели. Какво ще стане? Мислиш си за умрелия човек, мислиш си за семейство­то му, мислиш си за бъдещето на осиротелите деца, мислиш си за овдовялата жена, но никога не помисляш, че тази смърт е също и твоя смърт. Ти винаги се криеш, винаги се защита­ваш. Дълбоко в себе си всеки си мисли, че няма да умре. Смъртта винаги се случва на другите.

Умът интерпретира по такъв начин, че изпуска целия смисъл. Светът ще продължава: той винаги е бил тук и винаги ще бъде тук. Само ти няма да си тук - смъртта ще те отнесе. С празни ръце, както си влязъл, така ще си излезеш. Ако това разбиране проникне в твоето същество, тогава покаянието ста­ва възможно. Покаянието не е нищо друго освен постигане на тази яснота на виждането.

Тази дума „покаяние" е много, много значима. Няма дру­га дума, която да е по-значима в терминологията на Исус, защото покаянието ще отвори вратата към божественото. Как­во е това покаяние?

Бил си гневен и се разкайваш. Чувстваш съжаление: държал си се лошо с някого. Разкайваш се и молиш за извине­ние. Такова ли е покаянието на Исус и Йоан Кръстител? Тога­ва то няма да отиде много надалеч, защото ти си се разкайвал много пъти и не си се променил. Колко пъти си се разкайвал? Колко пъти си бил гневен, алчен, насилствен, агресивен и си се разкайвал? Но твоето покаяние не те е трансформирало, не те е приближило до царството Божие. То не е отворило никак-. ви нови врати, нови измерения; ти си останал същият. Твоето покаяние и покаянието на Исус не са едно и също. Фактически те са почти диаметрално противоположни.

Тъй че каквото и да разбираш под покаяние, то е абсо­лютно фалшиво. Опитай се да разбереш. Когато се разкай­ваш, ти всъщност не се разкайваш. Когато се разкайваш, ти всъщност се опитваш да си поправиш имиджа. Това не е по­каяние - това е поправяне на съсипания имидж, който ти имаш за себе си.

Например, бил си гневен и си наговорил много неща. По-късно, когато бесът е отминал, лудостта е отминала, ти се успо­кояваш и поглеждаш назад. Ето сега проблем. Проблемът е в това, че ти винаги си мислил за себе си като за много мирен, миролюбив човек; винаги си си представял, че няма никога да се разгневиш. Сега тази представа е разбита. Егото ти е сломе­но: сега знаеш, че в каквото и да си вярвал, то се е отказало погрешно. Ти си бил гневен, бил си много гневен и си казал и направил неща, които са против твоето его. Разбил си представата, която имаш за самия себе си. Сега трябва да я поправяш.

Единственият начин да я поправиш е да се покаеш. Оти­ваш и се покайваш, казваш хубави неща. Казваш: „Това се случи против волята ми. Аз изобщо не исках да стане така. Бях се побъркал, не бях на себе си. Гневът до такава степен ме беше обзел, че бях почти в несъзнание, тъй че каквото и да съм казал, извини ме, аз не съм го мислил. Може и да съм го казал, но въобще не съм го мислил."

Какво правиш - покайваш се? Ти просто ремонтираш. Другият човек се успокоява: когато някой моли за прошка, трябва да му се прости. Ако той не може да прости, значи не е добър човек. Той се е ядосал заради гнева ти, преценявал е как да ти отмъсти, но ти си дошъл за прошка. Ако той не ти прости, няма да може, да прости и на себе си. Тогава неговият имидж ще се разбие.

И това е номерът, който му играеш. Сега, ако той не ти прости, ти си доброто момче, а той е лошото. Сега всичко се стоварва върху него. Това е номер, много хитър номер. Ако не ти прости, той е лош човек. Сега ти си спокоен, имиджът ти е поправен: стоварил си цялата вина върху него. Сега той ще се чувства виновен, че не може да ти прости, а добрият човек трябва да прощава. Ако ти прости - добре; ако не ти прости, това също е добре за теб. Сега това е негов проблем.

Това не е покаяние. Когато Йоан Кръстител и Исус каз­ват: „Покай се!'^с, те имат предвид едно абсолютно, напълно различно нещо. Какво имат те предвид?

Те имат предвид: опитай се да видиш, опитай се да разбе­реш какво правиш. Разгледай нещата отвсякъде, отиди до са­мите корени на твоето битие, същество, поведение и виж как­во правиш, какво живееш. Не е въпрос на някакво конкретно действие, за което се разкайваш, това е цялото твое качество на съществувание. Не някакъв гняв, не някаква алчност, не някаква омраза - не. Не някаква враждебност - нищо. Нищо относно някакво конкретно действие. То е нещо, отнасящо се до самата твоя същност: начинът, стилът на твоето съществу­вание. То няма нищо общо с някакъв конкретен фрагментарен акт.

Когато се разкайваш, ти се разкайваш за конкретно де­йствие. Покаянието ти е винаги по отношение на определени действия. Покаянието на Исус не е за някакви действия, то е за твоята същност. Състоянието, в което си пребивавал, е абсолютно погрешно. Може и да не си се гневил - все пак си грешил. Може и да не си изпитвал омраза - все пак си гре­шил. Може и да не си притежавал голямо богатство - все пак си грешил. Не е въпросът какво си сторил, а в какво състоя­ние си бил. Досега си пребивавал в състояние на сън, безсъ­знание. Не си живял с вътрешна светлина, живял си в тъмнина.

Когато казват „Покай се!", те имат предвид да се покаеш изобщо за начина, по който си живял досега, за състоянието, в което си. Не е въпросът да молиш някой да ти прости - не, съвсем не. Това е просто връщане. Думата покаяние първона­чално е означавала връщане. На арамейски, който език са използвали Исус и Йоан, да се покаеш означава да се върнеш, да се върнеш към своя извор; да се върнеш към своята пър­воначална същност.

Когато Зен-Учителите казват: „Търси своето първоначал­но лице", това е значението на локайте се. Хвърли всички маски. Не става дума за отношение между теб и другите, става дума за отношение между теб и твоя Бог. Покоите се означава да хвърлиш всички маски и да застанеш пред Бога със своето оригинално лице - във вида, в който Той те е направил. Нека това да е твоето единствено лице: състоянието, в което Той те иска да бъдеш. Нека това да е твоето единствено същество. Върни се към първоначалния извор, върни се към твоята най-дълбока сърцевина на съществувание. Покаянието е връ­щане обратно; то е едно от най-великите духовни обръщания.

Това е, което Исус има предвид под обръщане. Един индус може да стане мохамеданин, мохамеданинът може да ста­не християнин, християнинът може да стане индус - това не е обръщане. Това е отново смяна на маските. Когато християни­нът стане религиозен, индусът стане религиозен, мохамедани­нът стане религиозен, тогава има обръщане. То не означава преминаване от една религия в друга, защото няма две рели­гии в света. Не може да има две. Религията е една.

Религиозността е качество; тя няма нищо общо със секти, доктрини и догми, с църкви, храмове и джамии. Ако си в джа­мията и станеш религиозен, няма да си повече мохамеданин; ще станеш просто едно чисто същество, към което няма прика­чено прилагателно. Ако се молиш в храма, храмът ще изчез­не: ти вече не си индус, станал си религиозен. Това е обръщане.

Четох биографията на един много известен епископ. Той отишъл в църквата „Св. Мария" в Кеймбридж, за да изнесе университетска проповед. Преди тридесет-четиридесет години, когато бил млад, той завършвал там първата степен на вис­шето си образование. Сега бил изпълнен с възпоминания, спо­мени за младите си години. Оглеждал се наоколо - би ли мо­гъл да разпознае някой от времето, когато е завършвал?

Той разпознал един стар църковен служител. Отишъл при него и го попитал: „Познаваш ли ме? Аз бях студент тук преди четиридесет години. Никой друг няма, само твоето лице успях да разпозная. Благодарение на Бога ти си в добро здраве. Служил си Му добре".

„Да, благодаря на Бога - казал старецът, - много Му благодаря, защото след слушането - а аз съм слушал всяка една от изнесените в тази църква проповеди в продължение на петдесет години! - благодаря на Бога, че след като съм слушан всякакви глупости в продължение на петдесет години, аз все още съм християнин".

Трудно е да бъдеш християнин, ако слушаш всякаквите глупости, които се проповядват в името на християнството. Трудно е да бъдеш индус, ако знаеш всички глупости, които са написани в името на индуизма. Трудно е да бъдеш мохамеда­нин, ако знаеш какво означава да си мохамеданин. Защото не знаеш, затова е лесно. Оставаш си индус, защото не знаеш какво значи това: не познаваш омразата, подразбираща се от това, не познаваш присъщата на това политика.

Лесно е да бъдеш християнин, без да знаеш какво е сто­рило християнството в миналото. То е убивало: християнството е убило повече хора от комунизма. Но ако не знаеш, е лесно. Колкото повече знаеш, толкова по-трудно става да бъдеш християнин, мохамеданин, индус. Всъщност ще разбереш, че тези са начините да не бъдеш религиозен, тази са начините, които те възпират да бъдеш религиозен, тези са бариерите. Те те лъжат, че си религиозен, дават ти фалшива монета - те са мошеници, фалшификатори. Да бъдеш религиозен значи да не си мохамеданин, да не си християнин, да не си индус: да бъдеш религиозен значи просто да бъдеш религиозен нищо друго не е необходимо. Това е обръщане.

Ако се покаеш, обръщането се случва. Обръщането е страничен продукт на покаянието. Човек няма защо да се раз­кайва за своите действия, защото това е истинско покаяние. Човек трябва да се разкайва за цялото си същество. Само тогава е възможна трансформация.

Сега чуйте тези думи от Евангелието:

В ония дни дойде Йоан Кръстител и проповядваше в пустинята Юдейска.

Името на Йоан е станало Йоан Кръстител. Ничие друго име в цялата история на света не се е свързвало толкова много с кръщението. Той е посветил стотици търсещи и начи­нът му на посвещение е бил нещо уникално. Той ги посвеща­вал в река Йордан. Първо те медитирали с него в продълже­ние на няколко дни, няколко месеца или понякога няколко години. Когато били готови, той ги водел в реката. Те застава­ли в реката и той изливал вода на главите им - и нещо се случвало, нещо се случваlо в тяхната най-скрита същност и те вече не били същите хора, както преди. Това е бил един таен ритуал, тайна церемония. Нещо се пренасяло от Учителя на ученика. Водата се използвала като проводник.

Има два вида посвещения в света. При единия вид посве­щения винаги се използва вода, а при другия вид посвещение се използва огън. В Индия огънят се използва като посредник при посвещение от векове. Огънят е използван като посредник при посвещение от Заратустра.

Йоан Кръстител е използвал вода. И двете могат да се използват, и двете трябва да се разберат. Водата и огънят имат различни качества и все пак те са дълбоко свързани едно с друго. Те са противоположности, но взаимно допълващи се. Ако поставиш гърне с вода на огъня, водата ще изчезне, ще се изпари. Ако лиснеш вода в огъня, огънят ще изчезне.

Те са противоположни, но в дълбоко единство. Водата те­че надолу, огънят тече нагоре. По естествен път водата няма никога да потече нагоре; по естествен път огънят никога няма да потече надолу. Те се движат в различни измерения, различ­ни посоки. Ако нещо трябва да се спусне върху теб, трябва да се използва водата като посредник, като носител. Ако нещо трябва да се издигне нагоре в теб, като посредник и носител трябва да се използва огънят.

Йоан Кръстител е използвал вода, а при падащата вода... След дълга подготовка и медитация цялото ти същество се е концентрирало върху падащата вода и нейната хладина, коя­то те охлажда също и отвътре. И чрез водата в теб потича магнетизмът на този човек, Йоан Кръстител. Водата е един много, много чувствен носител. Ако човек, който има в ръцете си лечителна сила, просто докосне вода, водата се превръща в лечебно средство. А водата е дълбоко свързана с твоето тяло: осемдесет процента или повече от него не са нищо друго освен вода.

Наблюдавал ли си какво прави с теб твоето дишане? Ди­шането носи огън, то е окисление. Тялото ти е вода, дишането ти е огън: ти съществуваш с тези двете. Когато дишането спре, огънят изчезва: тогава тялото губи топлината, то е мъртво. Ако водата напусне тялото, тялото става твърде горещо, тре­скаво - скоро ще умреш. Непрекъснато е необходимо едно дълбоко общение между водата и огъня, един дълбок баланс.

Ти ядеш храна - чрез храната огънят от слънцето достига тялото ти. Ти дишаш - чрез дишането кислородът отива в тя­лото ти. Ти пиеш вода - непрекъснато водата се замества в тялото ти. Между огъня и водата съществуваш ти.

Йоан Кръстител е използвал водата, за да внесе в теб нещо от висшето. Това е единият начин на посвещение. Има и по-висш начин: да се внесе нещо в теб в посока нагоре. Тогава това е посвещение чрез огън.

В ония дни дойде Йоан Кръстител и проповядваше в пустинята Юдейска, и казваше: покайте се, понеже набли­жи царство небесно.

Във всеки момент царството небесно е близко. В самия този момент царството небесно е близко, затова покаянието е абсолютно неотложно. Той това е имал предвид. Недей да гу­биш ни един момент! - защото ако го изгубиш, той вече не може да се улови отново, да се възвърне. Цялото загубено време си е отишло. А то би могло да бъде истински Божи празник. Ти си го загубил - за нищо, за сънища. Покайте се, понеже наближи царство небесно.

Йоан Кръстител е подготвил хората така, че Бог да може да се спусне в тях. След това Исус е подготвял хора, за да може Бог да се издигне в тях. Две са възможностите: или ще се издигнеш в Бог, или Бог ще слезе в теб. Слизането е по-лесно, защото ти просто чакаш - възприемчив, като утроба.

Сигурно си забелязал: Лао Дзъ никога не говори за огън, той говори винаги за вода. Неговият метод на посвещение е бил точно като този на Йоан Кръстител. Ето защо той говори за. женствения ум: човек трябва да стане женствен, за да полу­чи. Бог слиза точно както водата слиза от облаците.

„Исус - казва Йоан Кръстител - ще те кръсти с огън. Той ще те заведе при Бога; той ще ти помогне да се издигнеш нагоре". Това е трудно - една нанагорна задача. Преди някой да може да тръгне нагоре, той трябва да се научи да върви надолу. Преди човек да бъде готов да бъде кръстен с огън, той трябва да се подготви чрез кръщение с вода. Ако не можеш да вървиш надолу, не можеш да вървиш и нагоре. Да вървиш надолу е много лесно, просто да чакаш и да получиш е лесно, но ако дори това е трудно, тогава какво да кажем за вървене-то нагоре? То ще бъде много трудно.

Тъй че първо позволи на Бога да слезе в теб. В момента, в който Бог слезе в теб, ти ще станеш много силен, защото вече няма да бъдеш самият себе си. Тогава вървенето нагоре става много лесно: тогава можеш да летиш, тогава можеш да станеш огън.

Йоан Кръстител е подготвил хората, подготвил е почвата за спускането на семето. Виж - когато хвърлиш семето, то се спуска в почвата. Когато се спуска, то започва да расте наго­ре. Първият акт е кръщение с вода: ти хвърляш семето в почвата, то слиза надълбоко и там почива. Семето няма какво да прави - то просто трябва да почива и всичко се случва. След това една възходяща енергия - семето започва да се дви­жи, да покълва; превръща се в голямо дърво, достига небето.

Дървото се нуждае от поливане всеки ден, за да могат корените да отиват все по-дълбоко в земята, дървото се нуж­дае от слънце, от огън, за да могат корените да се издигат все по-високо и по-високо. Дълбоко в горите на Африка дърветата се издигат много нависоко, защото горите са толкова гъсти, че ако не се издигнат високо, няма да достигнат огъня. Те трябва да се издигат все по-високо и по-високо, за да могат да се отворят към слънцето и да приемат огъня. Ако дадеш на дър­вото само вода, то ще умре; ако дадеш на дървото само огън, то ще умре. Дървото не може да съществува само с вода, то не може да съществува в пустинята само с огън. То се нуждае от пълната комбинация.