Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)

А Бог бил много гневен! Той казал: „Изпратих те там да довеждаш хората по-близо до мен, а ти си отхвърлел един от тези, които най-много ме обичат. Сега той ще извършва пра­вилната молитва, но това въобще няма да е молитва - защото молитвата няма нищо общо със закона. Тя е любов. Любовта е закон сама по себе си; тя не се нуждае от друг закон."

Но Мойсей бил законодателят. Той е основал обществото: той е дал десетте заповеди. Тези десет заповеди са останали като основа на целия западен свят: юдейски, християнски, мохамедански - всичките три религии се осланят на закона на Мойсей.

Така че целият свят познава само двама законодатели: Изтокът познава Ману, а Западът познава Мойсей. Индуси, джайни, будисти - те са осигурени със закон от Ману, законът е даден от Ману, а Мойсей е дал закон на мохамедани, хрис­тияни, евреи.

Тези двама законодатели са създали целия свят. И сигур­но има нещо - и двамата са с „М": Ману и Мойсей. След това идва Маркс, който е третото „М". Китай, Русия - той им е дал закон. Това са тримата велики „М"-та - законодатели.

Законът е за обществото; любовта е за индивида. Законът е как да се държиш с другите; любовта е как да се държиш със себе си. Любовта е вътрешно разцъфване; законът е външно изпълнение. Тъй като живееш с хора, ти трябва да си законопослушен, но това не е достатъчно - добро е, но не е достатъч­но. Ако човек е просто законопослушен, той е мъртъв. Той е добър гражданин, но е мъртъв. Законът може да бъде основа­та на обществото, но не може да бъде самата сграда. Ти мо­жеш да живееш по закона, но не можеш да живееш в него. Той няма пространство за това. За това е необходима любов.

Исус е бил осъществяването на Мойсей. Каквото е запо­чнал Мойсей, го е завършвал Исус, но евреите го отрекли; каквото е започнал Ману, го е завършвал Буда, но индусите го отрекли. Маркс все още се нуждае от един Буда или един Исус в света. Някой ден той ще дойде, но комунистите ще го отрекат.

Те са станали законоориентирани. Тогава изглежда, че любовта е против закона. Фактически законът е необходим само за да стане любовта възможна. Законът е необходим, за да могат хората да живеят в мир и любов; законът сам по себе си не е цел. Той е средството; любовта е целта. Но когато хората станат прекалено законопослушни, тогава самата любов из­глежда незаконна. Те започват да се плашат от любовта, за­щото кой знае? - движиш се по опасен път.

Любовта е луда; законът е пресметливост. Законът е на­дежден, обществото може да разчита на него. Но любовта е ненадеждна - кой ще решава? Любовта не познава правила: тя не е аритметика, тя е поезия. Тя е опасна. Любовта е вина­ги дива, а законът е социален.

Помни това: бъди законопослушен, но не спирай дотук, иначе ще си живял напразно. Фактически няма да си живял. Бъди законопослушен, защото ако не си, ще си имаш неприят­ности. Ти трябва да бъдеш в обществото, ти трябва да следваш известни правила, но те са само правила. Няма нищо върхов­но в тях, няма нищо от Бога в тях.

Нека ви кажа това: десетте заповеди са създадени от Мойсей. Те не са били от Бога, не биха могли да бъдат. Тези десет заповеди са човешки правила на играта. „Не кради!" -защото собствеността е индивидуална. Но ако играта се проме­ни и собствеността стане обща, тогава „Не кради!" няма да е кой знае какъв закон. Или ако някога светът стане наистина охолен, тогава ще има толкова много, че никой няма да краде. Кражбата е възможна само ако има бедност. Хората са гладни и бедни - и крадат. Но ако обществото е охолно, каквото ще стане един ден, и има много и в повече - тогава кой ще е крадец? Тогава заповедта ще изчезне, няма да има нужда от нея.

Десетте заповеди са социални. Мойсей носи закона, Исус носи истина, благодат, любов. Любовта е от Бога, законът е от ума. Любовта е от Бога, законът е от човека.

А с любовта идва благодат. А с любовта - истина. Помни това, защото да разбереш Исус значи да разбереш феномена на любовта. Да разбереш Исус значи да разбереш сложността на благодатта. Да разбереш Исус значи да разбереш истината. Помни, ако можеш да разбереш истината, истината освобож­дава. И няма друго освобождение.
Втора беседа, 22 октомври 1975 г.

БОГОВЕ В ИЗГНАНИЕ

НИКОЙ НЕ Е ПОДГОТВЯЛ ПЪТЯ ЗА МЕН, нито пък аз подготвям пътя за някого. Това трябва да се разбере.

Има четири възможности. Първата, най-старата и най-използваната, се е осъществила в случая с Исус. Йоан Кръсти­тел е подготвил пътя, ученикът е предшествал учителя. Това си има своите предимства, но има също и своите ограничения и дефекти - не може да не е така. Когато ученикът предхожда учителя, той ще създаде ограничения, които идват от него, а учителят ще трябва да действа в рамките на тези ограниче­ния. Предимствата са, че когато учителят дойде, той не трябва да се грижи за подготовката на почвата - почвата ще е готова, той може веднага да започне да сее семената, - но почвата ще е подготвена според ученика. Не би могло да е според учителя, така че той ще трябва да действа според ограниченията. Това е създало всичките неприятности в случая с Исус.

Йоан Кръстител е различен тип човек от Исус, много ог­нен, почти в пламъци - и винаги в пламъци. Той използвал език, който му подхожда, но който никога не би могъл да по­дхожда на Исус. Исус е много тих, много мирен. Йоан Кръсти­тел не е такъв тип човек.

Той е пророк, Исус е месия, а разликата между пророка и месията е голяма. Пророкът е религиозен човек, дълбоко ре­лигиозен, но действа като политик: използва езика на револю­цията, използва много насилствен език - който приповдига сърцата и душите на хората, вълнува ги. Пророкът е като земетресение. Месията е много успокояващ, тих като хималайска долина - ленив, сънлив. Можеш да почиваш в месията. С пророка ти винаги си в движение.

Затова Йоан Кръстител е използвал терминологията на политиката: революция, царство Божие. И дори че „царството" трябва да се вземе със сила. То трябва фактически да се ата­кува. Той бил погрешно разбран, защото когато използваш езика на външния свят, за вътрешния не може да не бъдеш погрешно разбран. Политиците се уплашили: „За какво царс­тво говори този човек? За каква революция? Какво има пре­двид, като казва, че царството трябва да се вземе със сила?"

Йоан Кръстител е много нетърпелив. Той иска незабавна промяна, той не може да чака. Той създал атмосферата, в която Исус трябвало да действа. Йоан Кръстител умрял в за­твора. Той бил обезглавен от управляващите - бил напълно погрешно разбран, - но за това никой не бил виновен.

Но поради него... А Исус е трябвало да го следва, Исус е бил ученик на своя собствен ученик. Той бил посветен от Йоан Кръстител, тъй като Йоан Кръстител го предхождал. Той се об­вързал. След това е трябвало да използва същата терминоло­гия. Било е почти сигурно, че няма да бъде разбран правилно.

Йоан Кръстител е умрял в затвора, обезглавен. Исус е умрял на кръста - убит, умъртвен. Йоан Кръстител също е говорил за царството Божие. Разбира се, той не е бил агреси­вен, но самата терминология изглеждала политическа. Той е бил напълно невинен човек, нямал е нищо общо с политиката.

Но Йоан Кръстител в известен смисъл е помогнал. Исус могъл да работи, защото всичките ученици на Йоан Кръстител били готови да го приемат, той не бил непознат. Йоан Кръсти­тел създал малък отвор, малка пролука в пустинята на чове­чеството. Когато дошъл, той бил приет, имало е за него пригот­вен дом - няколко души, възприемчиви към него. Това не би било възможно, ако той беше дошъл сам, без предшественик. Но домът бил направен от Йоан Кръстител и той привлякъл събраните от него ученици. Това създало неприятностите.

Това е най-старата схема: учителят се предхожда от уче­ник, който действа като предшественик и подготвя почвата. Поради нейните дефекти и ограничения има и друга, противо­положна.

Рамакришна е наследен от Вивекананда; той не е пред­хождан от никого. Учителят идва пръв, след това следва уче­никът. Това си има своите предимства, защото учителят създа­ва целия климат, учителят създава цялата възможност за из­растване - как да протече това. Той дава език, схема, насока, измерение.

Но тук има и дефекти, защото учителят е безкраен, а когато дойде ученикът, последният е много ограничен. Тогава ученикът трябва да избира, защото не може да се движи във всички посоки. Учителят може да ти показва всички посоки, той може да те води към безкрайността, но когато ученикът дойде, той трябва да избере, да подбере, а така ще наложи свой собствен шаблон.

Рамакришна бил наследен от Вивекананда. Рамакришна е една от най-големите реализации, които някога са се случва­ли; Вивекананда е пророкът. Рамакришна е месията, но Ви­векананда е дал цялото направление. Склонностите на Виве­кананда са екстровертни, а не интровертни. Той бил предраз­положен повече към социално реформаторство, политическа промяна. Той повече се интересувал от това да даде богатства на хората, да премахне бедността и глада. Той обърнат всичко наопаки.

Мисията на Рамакришна не е вярна на Рамакришна; тя е вярна на Вивекананда. Сега мисията на Рамакришна фун­кционира като социална служба. Където има глад. те са там да служат на хората. Където има земетресение, те са там да слу­жат на хората. Където има наводнение - а тези неща не лип­сват в Индия - те са там. Те са добри служители, но вътрешна­та революция на Рамакришна е напълно изчезнала в пустин­ната земя на Вивекананда.

Рамакришна е действал по-свободно от Исус, защото за него е нямало шаблон Той е живял по-спонтанно от Исус. Ни­къде не е имал ограничения, всички посоки били открити за него. Той би могъл да лети като птица в небето, не са същес­твували ограничения. Но тогава дошъл ученикът. Той органи­зирал нещата. Той ги организирал, разбира се, по свой собст­вен начин.

И двата пътя си имат своите предимства, и двата си имат своите недостатъци. Има и трета възможност, която никога преди не е била използвана. Първи в света Кришнамурти из­ползва тази възможност. Третата възможност е да се отрекат двете: както предшествениците, така и наследниците. Тя е не­гативна.

Методът на Кришнамурти е via negativa. И така той пър­во отрекъл тези, които са подготвили почвата за него. Това бил единственият начин да се излезе от ограниченията. Той отрекъл цялото теософско движение: Ани Безант, Ледбитър -те били хората, подготвили цялата почва и работили усърдно за Кришнамурти. Те били Йоан Кръстителят за него. Те създа­ли за него изгодна възможност в света, но когато бил готов, той погледнал, и видял дефектите и ограниченията: че би се случило същото, както и с Исус. Той отрекъл, че те са създали почвата или че имало каквато и да била нужда да се създава почвата.

Отричайки тях, той съзнавал, че ще трябва да отрече и своето месийство - защото ако каже, че той е месията, след това би могъл да отрече своите предходници, но ще го послед­ват наследниците. И тогава ще има същия проблем като Рамакришна. Затова той отрекъл: „Никой не ме е предшествал и няма никой да ме наследи". Той отрекъл Ледбитър, Ани Безант и теософското движение и през целия си живот отричал, че ще има някой, който да стане негов наследник или продължител.

Това си има своя красота, но също и проблеми. Ти може да си свободен, много свободен, напълно свободен - защото от никоя страна нямаш ограничения, преди или после, - но сво­бодата ти е в негативност. Ти не твориш. Свободата ти не идва до осъществяване, тя е напразна - ти не помагаш. Това е все едно някой, който непрекъснато внимава да не се разболее -той непрекъснато работи и гледа да не го повали болест, - но той забравя, че понякога трябва да се наслаждаваш и на здравето. Инак ти можеш и да не се разболееш, но самата мисъл, че „човек не бива да се разболява и винаги трябва да внимава", се превръща в нещо като болест.

Кришнамурти толкова много внимава за това - никъде да не се създава никакво обвързване, никакви окови, - че макар да работил здраво, не могъл да помогне на никого. Това за него самия било прекрасно, но не било от полза за човечеството. Той е свободен човек, но свободата му си е само негова. Тази свобода не може да се вкуси от хиляди и хиляди гърла; тя не може да създаде порив. Той останал връх на свободата, но не съществува никакъв мост. Можеш да го гле­даш - той е като прекрасна картина или прекрасна поезия -но нищо не може да се направи, това няма да те промени. Той е строшил всички мостове. Това е третата възможност - неопитвана никога преди. Той е първият, който я е опитал.

Аз съм опитал четвъртата. Тя също никога не е била опитвана. Четвъртата е, че в половината от моя живот аз самият съм работил като Йоан Кръстител, а сега половин жи­вот ще действам като Христос. Това е четвъртата възможност: да подготвиш почвата и също да я засееш, да посееш семената.

Тук също има проблеми; невъзможно е да намериш начин, при който да няма проблеми. Този си има своите предимства, има си и своите недостатъци. Предимството е, че аз съм и двете -така аз съм, в известен смисъл, напълно свободен. Каквото и да съм направил през моя първи стадий, аз съм го направил, знаейки съвършено ясно, че ще има втори стадий. Йоан Кръсти­телят в мен беше съвършено наясно за Христос, който ще послед­ва, те бяха в дълбока хармония. Те са една личност; няма про­блем за това. Така че Йоан Кръстителят в мен не би могъл да създаде някакви ограничения за идващия Исус - пълна свобода.

И никой Вивекананда няма да ме последва. Аз сам съм си Вивекананда и аз сам съм си Йоан Кръстител, тъй че никой няма да ми постави ограничения, когато си отида. И аз съм позитивен: ако Кришнамурти е via negativa, аз съм via positiva. Аз съм приел и двете роли и имам известна свобода, каквато дори и Кришнамурти не е могъл да има. Той е тряб­вало винаги да отрича, а отрицанието само по себе си се пре­връща в грижа, в едно дълбоко безпокойство. Аз няма какво да отричам, аз просто трябва да казвам „да" на всичко.

Но има и проблеми, и най-големият проблем е, че аз ви­наги ще съм противоречив. На всичко, което Йоан Кръстител е казал, Христос в мен ще трябва да противоречи. Аз винаги ще си противореча.

В продължение на много години аз обикалях, отивайки при всеки човек, който имаше някакъв капацитет за растеж. Никой никога не е мислил, че някой ден скитникът в мен просто ще седне в затворената си стая и дори няма да излиза от нея - противоречиво! В продължение на години аз говорих с езика на революцията: разбира се, Йоан Кръстител трябва да говори по този начин. После внезапно аз спрях да говоря за революция, за обществото, за благоденствието на човечеството - забравих всичко това. Сега съществува само индивидът.

Противоречиво. Ако се вгледаш, можеш да намериш два паралелни потока, единият от които непрекъснато си противо­речи с другия. В продължение на тези толкова много години Ачарията, Йоан Кръстителят, правеше едно нещо. Сега Бхагван, нещо напълно различно, прави много противоречиви неща.

По-късно ще бъде невъзможно да се реши дали този чо­век е бил един, или двама. А аз подозирам, че някой ден ще ме мислят за двама, защото противоречията са толкова явни и няма начин да се разрешат. Това е проблемът с мен - но някой трябваше да опита четвъртия начин и съм щастлив, че го опитах аз. На тази земя всяко нещо си има свой проблем, така че не можеш да избягаш от проблема. От едно или друго място проблемът ще влезе, тъй че е само въпрос на избор - кое ти подхожда.

Това ми подхожда съвършено. Да съм свободен, да си противореча е голямо нещо, защото въобще не ме е грижа какво казвам. Не водя отчетност, няма защо да се тревожа какво съм казал вчера. Мога да си противореча: това е голяма свобода.

Ако ти ме обичаш, аз знам, че ще откриеш, че някъде дълбоко в мен противоречията са вече разрешени. Но това ще се случи само на онези, които се уповават, това ще се случи само на онези, които идват все по-близо и по-близо до мен. Всичките противоречия са на повърхността: дълбоко вътре в мен те вече са разрешени, защото аз съм-едно.

Аз действах като Йоан Кръстител; сега ще действам като Христос. Тъй че никой не ме е предхождал, никой няма да ме наследи. Аз съм един съвършен кръг.

Защо чувствам колебание да се радвам на каквото и да било?

Радостта не е позволена - ти си с предразсъдъци по отно­шение на радостта. Още от детството ти са те учили, че ако си щастлив, значи нещо не е наред - а ако си нещастен, всичко е наред. Ако си се оклюмал, никой не го е грижа за това, но ако си твърде щастлив, всеки ще се загрижи за теб. Сигурно нещо лошо си сторил.

Винаги когато едно дете е щастливо, родителите започват да търсят причината: то сигурно е сторило някоя пакост или нещо такова. Защо ще е така щастливо? - родителите не са щастливи. Те изпитват дълбока ревност към детето, защото то е щастливо. Те може и да не го осъзнават, но са ревниви. Лесно е да търпиш чуждата мизерия, но е почти невъзможно да търпиш чуждото щастие.

Попадна ми един анекдот. Един много религиозен баща възпитавал сина си по възможно най-правилния начин. Един ден, когато отивали на църква, той дал на момчето две моне­ти: монета от една рупия и монета от една пайса⁵. Той му предложил също да избере какво да сложи като дарение върху дискоса в църквата. То могло да избира или рупията, или пайсата.

Разбира се, бащата вярвал и се надявал то да постави ру­пията върху дискоса. То така било възпитано - така се очак­вало да постъпи.

Баща му чакан. След това той бил много любопитен да разбе­ре какво се е случило. „Какво направи?' - попитал той момчето.

Детето признало, че подарило монетата от една пайса и е задържало рупията за себе си.

Бащата не могъл да повярва. „Защо? - казал той. - Защо направи това? Ние винаги сме насаждали в теб възвишени принципи."

Момчето рекло: „Питаш ме защо. Ще ти кажа причината. Одеве свещеникът в църквата го каза правилно. В своята проповед той рече: „Бог е възлюбил веселия дарител." Аз мо­жех да даря едната пайса с веселие - но не и едната рупия!"

Бог е възлюбил даряващия с радост. Аз съм напълно съ­гласен с момчето: какво правиш е без значение; ти си религио­зен само ако можеш да го правиш с радост. То може да е монета от една пайса - няма значение. Няма значение, защо­то истинската монета, която даваш, е твоето веселие.

Но от самото начало детето бива учено да не се радва толкова. Да си весел е детинско. Да си весел значи да си есте­ствен, но не и цивилизован; да си весел е някак си примитив­но, некултурно. Затова са те възпитавали да не си весел и всичко, на което някога си се радвал, все отново и отново е било осъждано. Ако си се радвал просто на тичането и викане­то около къщата, непременно е имало някой да ти каже: „Спри тези глупости! Чета вестник!" - като че ли вестникът е нещо много важно.

Едно викащо и тичащо дете е по-хубава гледка, отколкото който и да е вестник. А детето не може да разбере: „Защо трябва да спра? Защо ти не спреш да си четеш вестника?" Детето не може да разбере: „Какво лошо има, че съм щастли­во и тичам?"

„Спри!" - цялата веселост се потиска, детето става сериоз­но. Сега сяда нещастно в ъгъла. Енергията иска движение: детето е енергия, то се наслаждава в енергията. То иска да се движи, да вика и да пищи. То е пълно с енергия, то иска да прелива, но каквото и да направи, все е лошо. Или майка му ще му каже „стой мирен", или баща му, или слугата, или брат му, или съседите. Изглежда, че всеки е против течащата енер­гия на детето.

Един ден жената на Настрадин Ходжа била много ядоса­на. Синчето й много й досаждало, правело много бели. На­края на нея й писнало и хукнала да го гони - искала здрава­та да го натупа, - но то избягало, отишло в спалнята и се скрило под леглото. Тя, колкото и да се опитвала, не могла да го изкара оттам А тя била много дебела жена, не могла да се пъхне отдолу, та му казала: „Чакай, нека си дойде баща ти".

Когато си дошъл Настрадин Ходжа, тя му разказала всичко. „Не се тревожи - рекъл й той, - остави го на мен. Аз ще отида и ще му дам да се разбере".

Качил.се той в стаята, приближил се много тихо, поглед­нал под леглото и се изненадал - изненадал се от начина, по който момченцето го поздравило. То му рекло: „Здрасти, тате -тя и теб ли те погна?!"

Всички са го погнали. На преливащата енергия се гледа като на нещо досадно. А тя за детето е наслада. То не иска много, то просто иска малко свобода да е щастливо и да е самото себе си. Но това не му се позволява.

„Време е да отиваш да спиш!" Когато не му се спи, време било. То трябва да се принуждава. А как можеш да се прину­диш да заспиш - някога мислил ли си за това? Сънят не е нещо волево, как можеш да го принудиш? То се върти в легло­то си - нещастно, а по-често - и се чуди как да докара съня. А е вече време - той трябва да бъде докаран, инак се нарушават правилата.

След това на сутринта, когато то иска да си поспи малко по-дълго, тогава трябва да става. Когато му се яде нещо, не му позволяват; когато не иска да яде нищо, го тъпчат. И продъл­жава все така. Малко по малко детето започва да разбира едно нещо: че всичко, което за него е радостно, е лошо. Всич­ко, което го прави щастливо, е лошо, а всичко, което го прави тъжно и сериозно, е правилно и добро и се приема.

Това е проблемът. Ти питаш: „Защо чувствам колебание да се радвам на каквото и да било?" Защото твоите родители, твоето общество, все още те преследват.

Ако си наистина с мен, остави всички тези глупости, които са ти втълпявали. Има само една религия на света и тази рели­гия е да си щастлив. Всичко друго е без значение и е неподходя­що. Ако си щастлив, ти си прав; ако си нещастен, грешиш.

Всеки ден се случва да идват при мен хора - съпругата идва или съпругът идва и съпругата казва, че е нещастна, защото съпругът й не постъпвал добре. Аз винаги казвам на такива хора, че ако съпругът не постъпва добре, нека той да си е нещастен. „Защо ти да си нещастна? Самата лоша постъп­ка ще го доведе до нещастие - ти защо се тревожиш?"

А съпругата казва: „Но той не е нещастен. Той отива в кръчмата и се наслаждава. Той въобще не е нещастен."

Тогава аз отговарям: „Има нещо погрешно в теб, не в него. Нещастието е указание. Ти промени себе си; забрави за него. Ако той е щастлив, той е прав."

Казвам ти - ако можеш да си ходиш в кръчмата и да си щастлив, това е по-добре, отколкото да ходиш в храма и да си нещастен, защото накрая човек открива, че щастието е в хра­ма. Тъй че не е въпросът в това какво правиш, а в това какво качество му придаваш, докато го правиш. Бъди щастлив и ще бъдеш добродетелен; бъди нещастен и ще извършиш това, кое­то религиозните хора са нарекли грях. Ти трябва да си ги чул да казват, че грешникът ще страда някой ден в бъдещето, в някой бъдещ живот. Аз казвам, че това е напълно погрешно. Светецът е щастлив тук и сега, а грешникът е нещастен. Жи­вотът не чака толкова дълго; той е неотложен.

Тъй че ако се чувстваш нещастен, правиш нещо погреш­но със себе си. Ако не можеш да се радваш - ако се промъква някакво колебание, ако чувстваш страх, вина - това означа­ва, че все още иззад някой ъгъл изскачат сенките на родите­лите ти.

Ти може би се наслаждаваш (или се опитваш да се на­слаждаваш) на сладоледа, но дълбоко в подсъзнанието сянка­та на майка ти или на баща ти се надига: „Това не е хубаво. Не яж твърде много, инак ще си навредиш". И така, ти ядеш, но има колебание. Колебанието означава, че има противоречие.

Опитай се да разбереш колебанието си и го изостави. И това е един от най-вероятните феномени: че ако изоставиш колебанието, може да се случи така, че автоматично да спреш да ядеш твърде много сладолед (защото прекалено многото ядене може също да е част от това). Тъй като са ти го отказва­ли, те са ти създали известно привличане към това. Всеки отказ води до привличане. Те са ти казвали „не го яж" и това е създало хипнотично, магнетично привличане да го ядеш.

Ако престанеш да имаш каквито и да било колебания, ти ще изоставиш всички родителски гласове, цялото възпитание, през което са те принудили да минеш. Сладоледът изведнъж ще ти се види като нещо съвсем обикновено. Понякога човек може да му се наслаждава, но той не е храна. Той няма храни­телна стойност - може да бъде дори вреден. Но тогава ти ще разбираш. Ако е вреден, ще разбереш, няма да го ядеш. И ти всякога можеш да го ядеш, от време на време - понякога дори и вредните неща не са толкова вредни. От време на време можеш да му се насладиш, но няма да я има тази натрапчи­вост да ядеш твърде много. Тази натрапчивост е част от поти­скането.