Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)

Не се опитвай да правиш нещо. Приеми този факт, оста­ни с него, отпусни се и изведнъж трансформацията ще дойде.

Аз уча на внезапна трансформация, и то на трансформа­ция чрез Бога, а ке чрез теб. Ти трябва просто да Го допуснеш. Това е всичко, което ти от твоя страна трябва да направиш. Отвори вратата, чакай. Просто отвори вратата - само това трябва да направиш.

Допусни... тъй че, когато Той почука на вратата, ти да можеш да Го посрещнеш, когато Той дойде, ти да можеш да Го познаеш, да можеш да Го поканиш вътре. Недей просто да стоиш със затворени врати, това е всичко. Медитацията не е нищо друго освен това: отваряне на вратата.

Помни, че медитацията няма да ти даде просветление. Въобще никоя техника не може да ти даде просветление; про­светлението не е нещо техническо. Медитацията може само да подготви почвата, медитацията може само да отвори вратата. Медитацията може да направи само нещо негативно; позитив­ното ще дойде. Веднъж, щом ти си готов, то винаги идва.

Моля те, не се опитвай да правиш нищо. Просто бъди.

Ти казваш, че семейството е първото нещо, от което трябва да се отречем. Аз не разбирам защо служихме прасад в деня, когато баща ти прие посвещение?

Трябва да се отречем от семейството, вярно е. Аз съм се отрекъл от моето семейство. Но семейството ми е необикнове­но: те не са се отрекли от мен. И то е необикновено, казвам ви, защото това никога не се е случвало преди.

Бащата на Исус никога не дошъл при него да получи посвещение. Йоан Кръстител посветил мнозина, но собстве­ният му баща никога не дошъл да бъде посветен. Бащата на Кришна не станал ученик на своя син.

Моят баща е необикновен - не защото е мой баща, той просто си е необикновен. Имаше всички възможности...

Такава, каквато е човешката природа, има всички шан­сове бащата да не може да дойде и да се поклони на своя собствен син. От човешка гледна точка това е почти- невъз­можно. Той направи това. Няма да можете да намерите нещо подобно в цялата история на човечеството. А това може и да не се случи пак.

Но ако си сляп и не можеш да видиш факта, тогава дори и прасадът ще се превърне в проблем за теб. Просто си по­мисли как ще дойдеш при своя син, ще дойдеш при нозете на своя син, за да бъдеш посветен. Необходимо е огромни смире­ние, безкрайна невинност.

Това е едно от най-трудните неща в човешките взаимоот­ношения. Не е случайно това, че бащата на Исус никога не дошъл при него. Просто е: да повярваш в сина си, когото си родил, който е бил пред очите ти още от първия ден, от първия си плач, как да повярваш, че той е станал просветен? Собстве­ният ти син? - невъзможно е. Твоята кръв и плът? - невъз­можно е. Как може да си помислиш, че той е станал нещо, някой, от когото трябва да се учиш?

Синът си остава син... а за бащата той си остава винаги дете, защото дистанцията е винаги същата. Ако баща ми е бил на двадесет години, когато съм се родил, тази дистанция от двадесет години си е останала същата; тя винаги ще си остане същата. Ако аз съм на 45, той ще е на 65 години. Аз не мога да се приближа до него по възраст: той ще бъде винаги с двадесет години по-опитен от мен.

А да дойде при мен да се отдаде... не можеш да си пре­дставиш значимостта на това! Затова и задаваш такива глупа­ви въпроси. Това е един от най-редките моменти.

Отново повтарям: баща ми е необикновен човек - не за­щото ми е баща. Той просто си е необикновен.

Дали Исус е станал Христос на кръста, или когато изля­зъл отрека Йордан? Това също ли са стадии на христовостта?

Това не са стадии. Просветлението - или христовост, будичност - се случват за част от секундата, няма последовател­ни стадии. Когато Исус бил кръстен от Йоан Кръстител в река Йордан, започнали пътешествието - а не христовостта.

Семето започнало да се приближава към превръщането си в дърво, то се разчупило в почвата. Сега вече дървото и неговата поява било само въпрос на време. Не можеш да кажеш, че когато семето се е разчупило в почвата имаме вече дърво - не можеш да кажеш това, защото още няма дърво.

Не можеш да кажеш, че дървото съществува. Къде го виждаш дървото? Не можеш да си почиваш под него, не мо­жеш да береш плодове, не можеш да усетиш аромата на цве­товете. Дървото е неекзистенциално.

Да, в известен смисъл ти не можеш да кажеш, че има дърво, но от друга гледна точка дървото съществува, защото семето се е разчупило. Дървото е на път, то идва. Това сега е само въпрос-на време. В известен смисъл то е дошло, защото е тръгнало.

В деня, в който Йоан Кръстител посветил Исус, семето се разчупило. Небесата се отворили и Духът Божи се спуснал като гълъб. Това било началото - не на христовостта, но на началото към христовост; семето в движение към дърво.

Исус станал Христос на кръста, когато казал: „Да бъде твоята воля, а не моята." В този ден той станал дърво, превър­нал се в едно голямо, обширно дърво. Сега вече хиляди могли да се подслонят под него. Дървото разцъфтяло, цялата земя изпълнило с аромат.

Тъй че в известен смисъл можеш да кажеш, че той по­стигнал първия проблясък, когато бил посветен в река Йор­дан. На кръста - последния. Зависи от това как искаш да го изразиш. Но аз смятам, че ти предадох значението: в онзи ден той започнал пътуването към превръщането си в Христос.

Ти можеш да го наречеш Христос още в онзи ден - това е само въпрос на начин на изразяване. Но аз ще наблегна на това, че той тръгнал към христовост. Той станал Христос на кръста.

Христовост, или будичност, или нирвана, мокша, просвет­ление - те се случват за част от секундата, в тях няма постепенност. Те са внезапни трансформации.

Не е в това въпросът. Не става въпрос за това дали ще чуят, или не: аз трябва да продължавам да призовавам. Те може и да са глухи, но аз не съм ням. Ако те не чуват, ще трябва аз да викам по-силно - това е всичко.

А когато призовеш хиляда, само стотина ще чуят. Човек никога не може да каже кои ще бъдат тези стотина. Ти призо­ви хиляда - ще чуят стотина. Самото естество на призива е такова, че само тези, които са съвсем близо до просветлението, могат да го чуят. Само тези, чийто сън е почти привършен, за които наближава утрото и които се готвят да се събудят - само те могат да чуят. Но ти не можеш да видиш кои ще бъдат тези.

Призови хиляда - стотина ще чуят и само десет ще се задвижат. Деветдесет ще чуят и пак няма да се размърдат. Те ще чуят, но няма да разберат или ще разберат нещо друго -или ще разберат погрешно. Десет ще се раздвижат. А когато десет се раздвижат, само един ще достигне; девет ще се загубят по пътя. Призови хиляда и ще си призовал само един. Но това е положението, затова човек трябва да продължава да призо­вава.

Тъй че ни най-малко не ме е грижа дали ще чуеш, или не - аз продължавам да призовавам. Все един ще дойде и това е достатъчно. Ако призовеш хиляда и дойде един, ако призовеш десет хиляди и дойдат десет, това е достатъчно. Човек не тряб­ва да иска повече; даже това е твърде много.

Прав си за това, че само тези, които са страдали, ще могат да ме разберат. Болката пречиства, страданието дава разбиране. Страданието дава известна кристализация: докато не страдаш, няма да разбереш какво е животът, докато не страдаш, няма да знаеш колко е трудно да се излезе от живота.

Четох биографията на един велик японски поет, Иса. Той страдал. Той трябва да е бил един много, много чувствителен човек: той бил велик поет, един от най-великите поети на хайку.

Когато бил само тридесетгодишен, той бил вече изгубил и петте си деца; пет деца умрели, преди да навърши тридесет години - почти всяка година умирало по едно дете. След това и жена му умряла и той почти се побъркал - от мъка, от страда­ние.

Той отишъл при един Зен-учител. Учителят го попитал: „Какъв е проблемът?" Този Зен-учител трябва да е бил почти като Буда, но не и като Христос. Такъв, който е постигнал, но е забравил напълно човешката мизерия.

Иса отвърнал: „Петте ми деца умряла, а сега и жена ми е мъртва. Защо има толкова много страдание? Не мога да видя причината за това. Какво е обяснението? Не съм сторил никому нищо лошо, живял съм толкова невинно, колкото е възможно. Фактически живях доста усамотено. Аз не общувам-много с хо­рата - аз съм поет, живея в своите слова. Не съм сторил никому нищо лошо".

„Живях много беден живот, но бях щастлив. А сега извед­нъж децата ми ги няма, жена ми също я няма - защо има толкова много страдание, и то без причина? Трябва да има ня­какво обяснение".

Зен-учителят казал: „Животът е просто като капка роса сут­ринта. Естеството на живота е такова, че се случва смърт. Няма обяснение; това е в природата на живота Няма нужда да се дава някаква специална причина. По своето естество животът е като капка роса: тя се е задържала за малко върху стрък трева - слаб ветрец, и нея вече я няма, слънцето изгрява и тя се изпарява. Това е естеството на живота. Помни това".

Иса бил човек с дълбока интелигентност. Той се върнал и написал хайку. То гласяло: Живот, капка роса? Да, разбирам. Животът е капка роса. Все пак... и все пак...

В това „все пак... и все пак..", той казва нещо несравнимо човешко. „Животът е росна капка - разбирам. И все пак..". Жената я няма, децата ги няма и очите са пълни със сълзи: „и все пак.., и все пак..".

„Да, животът е росна капка, обаче..". Това „обаче" е вели­ко. Само тези, които са страдали, могат да разберат, че животът е росна капка, но дори и тогава - остава „все пак... и все пак..". Дори и когато разбереш, разбирането е трудно.

А тези, които не се страдали, какво да кажем за тях? Те живеят повърхностен живот. Щастието е винаги повърхностно, в него няма дълбочина. Само тъгата има дълбочина. Животът е повърхностен, само смъртта има дълбочина.

Животът е много обикновен: ядене, спане, правене на лю­бов - много елементарно. Страданието има дълбочина; то те събужда, то те разтърсва от съня.

Да, само тези, които са страдали, ще разберат какво казвам. „И все пак, и все пак" - дори и те могат да не разберат. Но това е така, такъв е животът. Ако човек се обезвери поради това и реши да не призовава, да не казва нищо...

Когато Буда станал просветен, той останал безмълвен в продължение на седем дни. Той си мислил: „Кой ще чуе? Какво ще им казвам? Кой ще разбере? Нещата, които са ми се случили - ако някой ми ги беше казал, преди да ми се бяха случили, дори и аз нямаше да разбера. Така че кой ще разбере? Кой го е грижа?"

В продължение на седем дни той все седял и седял под дървото бодхи. Според преданието небесните деви много се разтревожили. „Защо той продължава да мълчи? Само вед­нъж на хиляда години някой става просветен. Защо той не призовава хората?"

Те дошли - това е една прекрасна история. Те се покло­нили на Буда и му казали: „Ти трябва да кажеш нещо. Ти постигна - трябва да призовеш хората. Словото трябва да се разпространи сред тях - защо си мълчиш? Ние все чакахме и чакахме. Седемте дни ни се видяха като седем века. Какво правиш? - недей да губиш време. Ти ще бъдеш за още мал­ко време и след това ще изчезнеш за вечни времена. Преди да изчезнеш, призовавай".

Буда отговорил: „Кой ще чуе? Кой ще разбере?"

Но тези деви били много хитри. Хубаво е, че са били хитри. Те спорили, убеждавали. „Добре - казали те, - ти си прав. Възможността някой да чуе е много рядка, а най-рядка е възможността някой да разбере. Но възможност същес­твува. Призови хиляди: ще чуят стотина, деветдесет няма да разберат; десет ще тръгнат, девет ще се загубят по пътя. Един или друг ще си помислят, че са пристигнали; те ще седнат отстрани и ще си мислят, че са си вече у дома. Само един ще пристигне - но един е повече от достатъчно".

Буда разбрал. Започнал да проповядва.

Знам, че това е едно много безнадеждно усилие. Като знам добре, че няма да разберете, аз продължавам да ви говоря. Все едно човек да-говори на стената.

Когато Бодидхарма станал просветен, той седял до една стена, с гърба си към стената. Изведнъж той се обърнал и погледнал стената. В продължение на девет години той седял само по един начин. Всеки път, когато сядал, той бил с лице към стената. Ако имало някой там - човек с въпроси, духовно търсещ - трябвало да задава въпросите си на неговия гръб.

Хората го питали: „Що за глупава поза си избрал? В све­та е имало много буди, но никой не е сядал с лице към стената. Защо седиш по този начин? Защо си такъв шантав?"

Бодидхарма отговарял: „Доколкото знам, всички буди са били с лице към стените" - защото всеки път, когато гледаш, има стена. Не в това е въпросът.

Бодидхарма казвал: „Те всички са били с лице към стена­та, но са били малко по-любезни. Аз не съм толкова любезен, това е всичко. Ни най-малко не ме е грижа какво ще си по­мислите за мен. Ще си обърна лицето към вас едва тогава, когато видя, че има някой, който може да ме разбере".

В продължение на девет години той бил с лице към стена­та. Тогава един човек дошъл. Той му казал: „Обърни се към мен или ще се самоубия" - той имал сабя в ръката си. Бодид­харма и тогава не се обърнал. Човекът си отсякъл ръката и казал: „Виж, ръката отиде. Следващото нещо ще бъде главата".