И ТОЙ ИМ РЕЧЕ: ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ

И ТОЙ ИМ РЕЧЕ: ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ

17. ОТТОГАВА ЗАПОЧНА ИСУС ДА ПРОПОВЯДВА И ДА КАЗВА: ПОКАЙТЕ СЕ, ЗАЩОТО НАБЛИЖИ ЦАРСТВО НЕБЕСНО.

18. И КАТО ВЪРВЕШЕ ИСУС ПОКРАЙ МОРЕТО ГАЛИЛЕЙСКО, ВИДЯ ДВАМИНА БРАТЯ, СИМОНА, НАРИЦАЕМИЯ ПЕТЪР, И БРАТА МУ АНДРЕЯ, ЧЕ ХВЪРЛЯХА МРЕЖА В МОРЕТО. ЗАЩОТО БЯХА РИ­БОЛОВЦИ.

19. И РЕЧЕ ИМ: ПОСЛЕДВАЙТЕ МЕ. И ЩЕ ВИ НАПРАВЯ ЛОВ­ЦИ НА ЧЕЛОВЕЦИ.

20. И ТЕ ТУТАКСИ ОСТАВИХА МРЕЖИТЕ И ГО ПОСЛЕДВАХА.

23. И ОБХОЖДАШЕ ИСУС ВСИЧКА ГАЛИЛЕЯ. ТА ПОУЧАВАШЕ В СИНАГОГИТЕ ИМ, И ПРОПОВЯДВАШЕ БЛАГОВЕСТИЕТО НА ЦАРСТВОТО, И ИЗЦЕЛЯВАШЕ ВСЯКА БОЛЕСТ И ВСЯКА НЕМОЩ МЕЖДУ НАРОДА.

24. И РАЗЧУ СЕ СЛУХ ЗА НЕГО ПО ВСИЧКА СИРИЯ: И ДОВЕЖ­ДАХА ПРИ НЕГО ВСИЧКИТЕ БОЛНИ. КОИТО ИМАХА РАЗЛИЧНИ БОЛЕСТИ И МЪКИ, И БЕСНУЕМИ, И ЛУНАТИЦИ, И РАЗСЛАБЕНИ; И ГИ ИЗЦЕЛИ.

25. И ВЪРВЕШЕ СЛЕД НЕГО НАРОД МНОГО ИЗ ГАПИЛЕЯ И ДЕКАПОЛИС, ИЗ ЕРУСАЛИМ И ЮДЕЯ, И ИЗ ОТВЪД ЙОРДАН.

ПОМОЛИЛИ ВЕДНЪЖ ЕДИН РАВИН да разкаже на­кратко цялото Библейско послание. Той отговорил, че цялото Библейско послание е много просто и кратко. То е викът на Бог към човека: „Възцари ме!"

Това е, което се е случило през онази утрин на река Йордан. Исус изчезнал, Бог се възцарил. Исус освободил дома, Бог влязъл. Или ти ще съществуваш, или Бог - двамата не може­те да съществувате едновременно. Ако ти държиш да същес­твуваш, тогава остави търсенето на Бога; то няма да се осъще­стви. Тогава то ще е невъзможно, абсолютно невъзможно. Ако ти присъстваш, тогава Бог не може да се яви: самото ти съще­ство, самото ти присъствие е пречка. Ти изчезваш, и ето го Бог. Той винаги е бил тук.

Човек може да живее като част, отделна от цялото. Чо­век може да създаде около себе си идеи, сънища, его, личност и може да мисли за себе си като за остров без връзка с цялото, без отношения с цялото. Виждал ли си някога взаимовръзка между теб и дърветата? Има ли някаква връзка между теб и скалите, има ли някаква връзка между теб и морето? Ако не виждаш връзката, тогава никога няма да разбереш какво е Бог. Бог не е нищо друго освен цялото, пълното, единственото. Ако ти съществуваш като отделна част, напразно живееш като просяк. А можеше да бъдеш цялото. И дори докато си мислиш, че си отделен, ти не си отделен - това е просто една мисъл в ума. Тази мисъл не заблуждава Бога, тя заблуждава само теб. Мисълта е просто преграда за отварянето на очите ти.

Онази утрин на река Йордан, когато Йоан Кръстител по­светил Исус, той напълно убил Исус. Исус изчезнал. И в този момент на празнота един Буда - това, което Буда нарича шунята, празнота... Небесата се отворили и Божият Дух подобно на гълъб кацнал върху Исус, спуснал се върху него.

Това е просто символика. Исус умрял, Бог се възцарил. Това в Зен се нарича специално предаване, извън писанията. Никакво знание не е било дадено на Исус от Йоан Кръстител, никакво писание не е било предадено - дори и една дума не е била казана. Никаква зависимост от думи или писмена, просто едно директно посочване на душата в човека: да погледнеш в човешкото естество - постигане на будично състояние.

Това е, което се е случило в онзи ден. Християните са изпуснали този момент: не знание е било предадено от Йоан Кръстител на Исус, а проникновение. То не е било словесно, то е било екзистенциално. То е било по-скоро знаене, отколкото знание. Други очи са били дадени: един нов начин да се гледа на света и да се пребивава в света е бил даден. Специално предаване извън писанията.

Ето защо Исус незабавно се почувствал едно с Бога, но отделен от евреите. Евреите са „хората на книгата". Библия не означава нищо друго; тя означава просто „книгата". Евреите са хора на книгата - хора, които са повярвали на писанията в огромна степен, които са обичали и са се осланяли на писанията в продължение на векове.

Исус е станал едно с Бога, но неизбежно бил откъснат от своята традиция. След това той се е опитвал по хиляда и един начина да остане част от общността, но било невъзможно. Той не можел да бъде част от писанията, не можел да бъде част от традицията. Нещо от отвъдното влязло в него, а където Бог влезе, всички писания стават безполезни. Когато ти сам по­знаеш, цялото познание става боклук.

Тук била борбата между Исус и равините. Те са имали знание, Исус е имал знаене - и тези двете никога не се срещат. Човекът на знаенето е бунтовен: човекът на знаенето има соб­ствени очи, той казва каквото вижда. Човекът на знанието е сляп: той носи писанието, той никога не се оглежда наоколо, той просто повтаря писанието. Човекът на знанието е механи­чен, той няма личен контакт с реалността.

Само преди няколко дни аз четох за един много влияте­лен нюйоркски психиатър. Той разговарял с един от своите нови пациенти и му казал: “Аз съм много зает, всъщност пре­калено зает. Ще е добре, ако можете да ми помогнете. Първо­то интервю е винаги едностранно: казвате ми всичко, което искате да ми кажете. Ако мога после да прегледам всичко това и да го изследвам на спокойствие, ще бъда много облек­чен. Тъй че ето тук магнетофона. Оставям ви го - включете го на запис и говорете. Всичко, което трябва да кажете... Кажете всичко, което бихте искали да кажете на мен, и след това по-късно аз ще го чуя. Съгласен ли сте?" - попитал психиатърът.

„Разбира се - отговорил човекът. - Така е най-добре."

Магнетофонът бил включен и психиатърът си тръгнал, но само след две минути видял пациента да напуска офиса. Той го настигнал, спрял го и го попитал: „Така скоро? Не сте могли да разкажете много на магнетофона."

Човекът казал: „Вижте, аз също съм много зает човек. Фак­тически съм по-зает от вас. А вие не сте и първият психиатър, при когото съм ходил. Върнете се в стаята и ще видите, че до вашия магнетофон е седнал моят малък диктофон и му говори."

Знанието е точно това. Няма никой: диктофони говорят на магнетофони. Умът ти е просто един магнетофон, а писанията са стари диктофони - един стар посредник, но все един и същ. Някой е казал нещо: то е записано там. След това ти го четеш и то се записва на твоя магнетофон, но липсва личният допир.

Знаенето е лично, знанието е механично. Чрез механичен подход ти никога няма да откриеш реалността, истината. Това ще е нещо мъртво. Ти ще придобиеш много информация, но няма никога да постигнеш трансформация. Ти можеш да уз­наеш много неща, но няма никога да узнаеш нещото, което трябва да се знае: същността, която си ти и същността, която те заобикаля - и това, което те заобикаля, е същото като това, което е в теб.

Необходим е дълбок личен контакт. Онази сутрин в река Йордан Исус влязъл в личен контакт с божественото. Йоан Кръстител го посветил в това да бъде нищо.

Когато дойдеш при мен, ти не идваш при човек, който знае много. Ти идваш при човек, който има в себе си голямо количе­ство нищо. Аз мога да споделя това нищо с теб. В деня, в който ще бъдеш готов да споделиш моето нищо, ставаш посветен.

Ти можеш да бъдеш тук по два начина. Ти можеш да си ученик. Тогава ще си свързан с мен по един механичен начин, ще събираш информация от мен - което никога не се е пре­движдало да се прави. Ще започнеш да знаеш много неща от мен. Това е пристрастяване. Егото може да се чувства по-силно, но душата ще става все по-бедна и по-бедна.

Или тук ти можеш да бъдеш последовател. Тогава ти ще споделяш моето нищо. Тогава ти малко по малко ще изчезнеш напълно. Тогава вътре в теб няма да има никой, който да знае, и тази никойност е единственият начин да познаеш. В това ни­що сърцето ти се отваря, в това нищо островът изчезва и ти се превръщаш в континент. В това нищо разделението изчезва: ти ставаш цялото. Тогава цялото съществува чрез теб.

Равинът бил прав като казал: „Бог вика на човека: „Въз­царявай ме!" Исус, Кришна, Буда, Мохамед, Лао Дзъ - всички те са викове на Бог към човека: „Възцарявай ме!"

Още в същия момент: знанието иска време, знаенето е моментално. Ако аз искам да споделя знанието си с теб, това ще отнеме време, но ако искам да споделя моето нищо, време не е необходимо. Това е възможно незабавно, тук и сега. Необ­ходима е само твоята готовност. Времето въобще не е изисква­не, това може да стане за част от секундата.

Когато чета това Евангелие, нещото, което ме поразява веднага, е следното: моментът, в който Исус бил кръстен и небесата се отворили и Духът Божи се спуснал като гълъб, той излязъл от реката, отишъл на брега - събирала се тълпа - и започнал да проповядва. Преди това той никога не е произна­сял и една дума, преди това той не е учил никого на нищо.

Така трябва да бъде. Преподавателят може да преподава, без да знае, но не и Учителя. Преподавателите са много, учителите са малцина. Учителят е този, който учи чрез своето знаене, а преподавателят е този, който обучава чрез своето знание.

Преподавателят се подготвя с години, след което може да обучава. Но Учителят - в един-единствен момент на смелост, на дръзновение, на смърт, на скок в непознатото - става спо­собен да поучава. Веднъж щом знаеш, самото това знаене и-ска да се споделя; веднъж щом станеш блажен, самото това бла­женство започва да прелива, започва да търси сърцето. Веднъж щом си, ти си вече на път да бъдеш споделен от мнозина.

Исус излязъл от реката:

Йоан Кръстител е говорил същото нещо. Исус може да е казвал това просто както е слушал Йоан Кръстител. Той е бил добре известен проповедник, големи множества са го посеща­вали, цели тълпи са го чакали да говори. Всеки е знаел, че това е посланието му: „Покайте се, защото наближи царство небесно". Исус трябва да го е знаел, но той никога преди не е проговарял тези думи.

Да изговориш такива велики думи без знаене е кощунс­тво, предателство. Никога не произнасяй такива велики думи, ако не си познал себе си, защото можеш да разрушиш умовете на другите. Можеш да им напълниш умовете с твоите просто­тии. Ако не знаеш и говориш на хората неща... Както се е случвало по цял свят.

Отиди да видиш проповедниците в църквите, в храмовете и в джамиите - те поучават и проповядват, без да знаят въоб­ще за какво говорят. Те съвсем не осъзнават какво правят -диктофони! Те са учили, но не знаят. Те са следвали, но нямат собствени очи; сърцата им са така мъртви, както на тези, на които проповядват. Умовете им може и да са по-култивирани, но сърцата им са така болни, както и на всеки друг.

Исус никога не е произнасял тези думи преди. Никой пре­ди това не е знаел за този човек Исус. Той си е бил в работил­ницата на баща си - работел, помагал му. Изведнъж човек с ново качество, свеж - един напълно нов човек - се родил. Кръщението е раждане.

От този момент той започнал да проповядва и да казва: покайте се - защото сега той можел вече да произнася тези думи с пълно основание. Сега те .повече не са били думи на Йоан Кръстител, които той е повтарял, сега те били вече него­ви собствени. Той се покаял и е разбрал какво те означават. Това не били вече безплодни, папагалски думи; те били изпъл--нени със значение, живи. Той бил докоснат от реалността на тези думи, той видял тяхната мистерия.

Всъщност на еврейски думата е тешувах: да се покая. Тешувах означава също „да се върна", означава също и „отго­вор". И двете значения са прекрасни. Да се върнеш при Бог значи да Му дадеш отговор. Това е едно най-прекрасните не­ща в юдеизма, един от най-големите приноси на юдеизма към света. Това трябва да се разбере, защото без това ти няма никога да бъдеш способен да разбереш Исус.

Юдеизмът е единствената религия в света, която казва, че не само човек търси Бога, но и Бог също търси човека. Никой друг в света не вярва в това. Има индуси, мохамедани и други религии: те всички вярват, че човек търси Бога. Юдеизмът вярва, че и Бог също търси човека. И ако Той е Отец, това трябва да е така. Така трябва да бъде. Той е цяло­то и ако една частичка се е загубила, цялото - поради Негово­то състрадание - трябва да потърси частичката.

Юдеизмът има своя красота. Човек да търси Бога - това значи да се спъва в тъмнината. Ако и Бог също не го търси, не изглежда да има възможност за среща. Как ще търсиш Него, който е непознат? Къде ще Го търсиш? Ти не знаеш адреса -къде ще адресираш молитвите си? Накъде ще се движиш, къ­де ще вървиш, какво ще правиш? Ти можеш само да се спъ­ваш, да викаш и да плачеш; сълзите могат да бъдат твоята молитва. Едно дълбоко желание - но как ще го осъществиш? Ти можеш да изгориш в него, но как ще пристигнеш? Юдеиз­мът казва: човек може да търси, но човекът не може да наме­ри, освен ако Бог не пожелае така.

Бог е твоят обхват, но не е в ръцете ти. Можеш да си протег­неш ръцете - Той е достижим, но не можеш да го хванеш. Той влиза в ръцете ти, защото и Той те търси. Той може да те търси непосредствено, индиректно. Той знае точно къде се намираш. Но Той не може да те търси, освен ако ти не си започнал да го търсиш. Той може да те търси само ако и ти Го търсиш, ако правиш всичко възможно, ако не си спестяваш усилията, ако търсиш с всички сили. Когато ти си изцяло в търсенето, извед­нъж небесата се отварят и Божият Дух слиза върху теб. Той чака, с огромно нетърпение чака да се срещне с теб.

Така трябва да е, защото битието е любовно приключе­ние. То е игра на криеница, то е развлечение. Майката се крие, играейки си с детето. Тя го чака и ако детето не дойде, ще започне тя да го търси. Но Бог ти дава пълна свобода: ако не искаш да Го търсиш, Той няма да се намесва; Той няма да се натрапва. Ако искаш да Го търсиш, само тогава ще почука Той на вратата ти.

Ако си дал покана, само тогава гостенинът идва. Той мо­же просто да чака пред вратата, за да почука; необходима е само твоята покана. Иначе Той може да чака цяла вечност, няма закъде да бърза. Бог въобще не бърза.

Думата тешувах има напълно различно значение от по­каяние. В момента, в който кажеш „покай се", означава, че човекът е грешник: едно дълбоко осъждане се промъква. Но ако кажеш „върни се", не става въпрос за грях, не се промък­ва осъждането. Просто се казва, че си се отклонил, играл си си твърде дълго - моля, върни се. Детето си играе отвън и се спуска здрач. Слънцето залязва и майка му го вика: „Моля те, върни се!" Това има напълно различно качество, напълно раз­личен подтекст. В това няма осъждане, просто един дълбок любовен повик: „Върни се!"

Чуй само това-изречение, ако се каже: „Върнете се, защо­то наближи царство небесно". Цялото осъждане, целият грях и всички глупости, които са създали чувство за вина в човека, изчезват само поради правилния превод на една-единствена дума. Една дума може да бъде много важна, но цялото християнство ще изчезне, ако преведеш покаяние като „връщане . Всички църкви, Ватиканът - всичко ще изчезне, защото те се крепят на покаянието.

Ако е въпрос на връщане - над теб не тегне осъждане и не си извършил грях - тогава вината изчезва. А без вина не може да има църкви, ако няма вина, свещениците не могат да виреят. Те експлоатират вината, те те карат да се чувстваш виновен - това е тайната на техния занаят. Веднъж щом те накарат да се чувстваш виновен, ще започнеш да търсиш по­мощта им, защото те ще се молят да ти се даде опрощение, ще се молят за теб; те знаят как да се молят. Те са в по-дълбоки взаимоотношения с Бога: те ще те защитават, те ще хо­датайстват пред Бога за теб и ще ти покажат как да не гре­шиш повече, как да си добродетелен. Те ще ти дадат заповеди­те: прави това и не прави онова.

Всички църкви в света се основават на думата „покая­ние". Ако е само въпрос на връщане, не е необходим свеще­ник; ти можеш да се върнеш вкъщи. Не е въпрос на осъжда­не: никой не е нужно да те пречиства, ти никога не си грешал. Наистина, малко си се отклонил, но в това няма нищо грешно. Фактически това нямаше да стане, ако Бог не е искал да се отклониш толкова много. Трябва да има нещо тук: това откло­няване е сигурно някакъв начин да се върнеш, защото когато си отишъл твърде надалеч и след това трябва да се върнеш у дома, за първи път ще разбереш какво е това дом.

Казват, че тези, които пътуват в чужбина за първи път, разбират - както и вие сигурно сте го разбрали в Пуна - колко прекрасен е домът им. Когато си вкъщи, това е трудно да се разбере - всичко се разбира от само себе си. Но когато си надалеч, всичко става трудно. Вече не си вкъщи, нищо не се разбира от само себе си. Има хиляда и едно притеснения, неу­добства - и няма никой, който да се грижи за теб, ти сам трябва да се грижиш за себе си. Никой не го е грижа - ти се движиш в един чужд свят, ти си чужденец.

Като контраст за първи път изведнъж възниква домът, значението на дома. Първоначално то е било само една къща, в която се живее, а сега е дом. Сега ти знаеш, че къщите са нещо по-различно от домовете. Къщата си е просто къща; домът не е просто къща, той е нещо повече. Това, което е в повече, е любовта. Може би е необходимо човек малко да се отклони -да се отклони от пътя, в пустошта - за да може, като контраст, връщането у дома да придобие важност, значимост.

Аз казвам „връщане", не казвам „покаяние". Исус никога не е казвал „покайте се''. Той щеше да се смее на тази дума, защото тя разваля всичко. Сега църквите добре знаят, че тази дума е грешка в превода, но пак настояват на нея, защото тя се е превърнала в тяхна основа. „Да се върнеш" е така просто: то зависи от теб и от твоя Бог; не е необходим посредник, не е необходим агент. Оттогава започна Исус па проповядва и да казва: върнете се, защото наближи царство небесно.

Друго значение на еврейската дума тешувах е „отговор". Твоето връщане е твоят отговор. Отговор на какво? Отговор на призива: „Възцарявай ме!"; отговор на призива, който Бог ти отправя: „Ела си у дома."

Това е също един много възхитителен принос на юдеизма. Всяка религия е допринесла с нещо оригинално. Юдеизмът казва: „Бог задава въпроса; човекът отговаря". Другите рели­гии казват, че човекът задава въпроса, а Бог отговаря. Юдеизмът казва- „Не, Бог задава въпроса, човекът отговаря".

Моментът, в който отговориш - това е връщането. В момен­та, в който детето каже: „Да, идвам", то е вече тръгнало. Чул ли си въпроса? Ако още не си го чул, как ще можеш да отговориш?

Идват при мен хора и ме питат: „Къде е Бог?"

Аз им отговарям: „Забрави за Бога - ти чу ли въпроса?"

А те: „Какъв въпрос?"

„Въпроса, който Бог ти задава!"

Ако не си чул въпроса, не можеш да знаеш къде е Бог. В момента, в който чуеш въпроса, посоката е ясна - в момента, в който чуеш въпроса, който възниква дълбоко в твоето съще­ство, в най-вътрешната сърцевина, и се превръща в постоян­на натрапчивост в сърцето: кой си ти, защо си тук, защо про­дължаваш да съществуваш? Заради какво?

Ако въпросът е възникнал в сърцето, ти ще познаеш че Бог, защото кой задава този въпрос? Ти не можеш да го зада­деш. Ти си несъзнателност, дълбок сън - ти не можеш да питаш. Някъде дълбоко в теб Бог задава въпроса „кой си ти?" Ако си чул въпроса, ти знаеш посоката. И отговорът може да бъде само: „Върни се. Следвай посоката, тръгни обратно".

Но въпросите ти са фалшиви. Ти не си ги чул; някой друг те е научил на тях. Въпросите ти са фалшиви, а тогава и отговорите ти стават фалшиви. Научаваш въпроса от другите, научаваш и отговора от другите и си оставаш „фони"⁷.

Думата „фони" идва от „телефон". Забелязвал ли си, че като слушаш някой човек директно - като слушаш съпругата или съпруга или някой приятел директно, лице в лице - това е нещо истинско, защото има личен контакт, но като го слу­шаш по телефона, всичко е „фони"? Човек никога не знае кой е насреща - дали онзи е наистина там или това е магнетофон, диктофон. Никой не може да каже. И звукът изглежда, че идва не от сърцето, а от някакъв механизъм.

Наблюдавал ли си понякога хората...? Аз съм наблюда­вал някои хора, знам някои, които си слагат очилата всеки път, когато се обаждат по телефона. Чудил съм се: „Какво става? Човека го няма тук, защо се опитваш да го видиш?" Просто един дълбок стремеж да видиш човека. Дълбок стре­меж - защото иначе цялата тази работа изглежда „фони". Но ето как човешкият ум се покварява.

Отидохме веднъж с един приятел да разгледаме Тадж Махал. Той е добър фотограф - и нямаше време да види Тадж Махал, а го гледаше през обективите на фотоапарата. Казах му: „Дошли сме тук да видим Тадж Махал."

Той ми отговори: „Забрави за това. Толкова е прекрасно, че ще си направя снимки да си ги гледаме вкъщи!" Но тези снимки ги има навсякъде - защо ти трябва да идваш до Тадж Махал? Непосредственото виждане се губи.

Роди се първото дете на Настрадин Ходжа. Аз отидох да го видя. Той седеше с детето, едно малко момченце, много хуба­во. Казах: „Колко е прекрасно!"

„Това е нищо - отговори ми той, - трябва да видиш сним­ките!"

„Фони". Всичко става все по-индиректно и по-индиректно. Така се загубва допирът с реалността, конкретността, яснота­та. Отдалечава се все повече, все повече.

Отговорът може да бъде верен само ако въпросът е наис­тина чут. Аз всеки ден попадам на един или друг, който казва: „Искам да медитирам, искам да търся, но нищо не се случва." Той се оплаква, сякаш че битието не е постъпило честно с него. „Нищо не става." Но аз го поглеждам в очите и виждам, че желанието му е фалшиво. Преди всичко той никога не е искал да метидира, а е дошъл като част от тълпата. Някой друг е дошъл, някой приятел, и той го е последвал. Или пък е бил в отпуск и си е помислил: „Нека да отида да видя" и сега нищо не става.

Нищо не може да стане, защото медитация, Бог и молит­ва не са въпрос на техника. Ти можеш да научиш техниката, но нищо няма да стане, докато първо не се чуе въпросът, докато той не се превърне в едно дълбоко желание в теб, зара­ди което ти да можеш да заложиш живота си - докато не се превърне във въпрос на живот и смърт, докато не проникне в самия център на твоето същество, докато не стане трън в съ­рцето, докато не се превърне в дълбока мъка и болка. Ако въпросът е чут, тогава отговорът...

Ние можем да преведем това изречение по два начина: Оттогава започна Исус да проповядва и да казва: покайте се, защото наближи царство небесно. Или пък можем да го преведем като: ,Върнете се, защото наближи царство небес­но", или пък „Отговорете, защото наближи царство небесно".

А царството небесно е винаги наближило, това му е в природата. Това няма нищо общо с времето на Исус: то е така вярно в този момент, точно както е било и тогава. То е било вярно и преди Исус, и ще бъде винаги вярно.

Царството небесно е винаги близко - само да го напипаш. Неговата ръка винаги те е търсела, но твоята ръка не търси. Отговори, върни се и Той е достъпен. Всичко, от което имаш нужда, е достъпно, само ти не си готов да тръгнеш към него. Страх те е да загубиш нещо, което не притежаваш, и поради този страх не можеш да постигнеш и да вземеш това, което винаги е било твое.

И като вървеше Исус покрай морето Галилейско, видя двамина братя, Симона, нарицаемия Петър, и брата му Андрея, че хвърляха мрежа в морето, защото бяха риболовци.

И рече им: последвайте ме, и ще ви направя ловци на человеци.

И те тутакси оставиха мрежите и го последваха.

Това ще се случва много пъти в живота на Исус. Ще се учудите от качеството на хората, сред които и с които той се е движил. Прости люде: фермери, селяни, рибари, дърводелци, но истински хора, не фалшиви.

Хората, които живеят с природата, са истински, защото с природата ти трябва да си истински, иначе тя няма да ти се подчини. С природата ти трябва да си жив, иначе няма да си в състояние да се справиш с нея. Колкото повече се обграждаш с неестествени неща, толкова по-неестествен ставаш. Ако жи­вееш заобиколен само от механизми, самият ти ще станеш механизъм.

Казва се, че човек се познава по компанията си. А аз ви казвам: човек се създава от компанията си. Ако живееш, заоби­колен от механични приспособления, така както живее съвре­менният човек , малко по малко ще станеш неистински. Ако живееш с природата - с дърветата, скалите, морето, звездите, облаците, слънцето - не можеш да си неистински, не можеш да си фалшив. Ти трябва да си истински, защото когато се срещ­неш с природата, тя създава в теб нещо природно. Откликвайки непрекъснато на природата, ти самият ставаш естествен.

Човекът, който живее с природата, винаги вярва. Ферме­рът, като отива да сее, трябва да вярва. Ако се съмнява, той няма никога да посее семето - защото са възможни хиляда и едно съмнения: дали тази година земята ще даде същото, как­вото и миналата година, или няма. Кой знае? - земята може да е решила друго. Кой знае дали ще паднат дъждове, или не? Кой знае за слънцето - дали ще изгрее утре сутринта, или не? Седейки във фотьойла, заобиколен от своите книги, ти можеш да се съмняваш, няма какво да рискуваш, но ако фермерът на полето, който работи със земята, се съмнява, той е загубен; ако рибарят се съмнява, той е загубен.

От живеенето с природата се поражда упование. Упованието е естествено за човека, точно както и здравето е естест­вено; съмнението е неестествено, точно както и болестта е не­естествена. Не говоря за съвременното дете - може би съвре­менното дете не се ражда в упование, защото се ражда в ат­мосфера на скептицизъм.

Веднъж четох една история: една майка разказвала на дъщеря си приказка - детето било неспокойно, ставало късно и майката разказвала приказка, за да го приспи. Тя разказ­вала: „Имало една принцеса - много красива, прекрасна... и много мъдра, много любяща. Целият кралски двор я обичал и уважавал. Тя била много добра, особено към животните.

Един ден тя видяла в двора жаба. Уплашила се да не я стъпче някой и занесла жабата в спалнята си. А на сутринта тя била изумена: жабата се превърнала в прекрасен принц! И този принц поискал ръката й."

В този момент майката погледнала дъщеря си и почувс­твала, че тя е напълно скептична. Очите й, държанието й -всичко казвало: „Не, не мога да повярвам." На лицето й била изписана пълна недоверчивост. Майка й попитала: „Какво -не вярваш ли?"

Момиченцето казало: „Не... и се обзалагам, че и майката на принцесата не е повярвала!"

Днешният климат е скептичен. Дори и детето е изпълнено със съмнение - съмнява се, скептично е. В старо време дори и възрастните хора са вярвали; целият климат бил изпълнен с вяра, упование. Те са били хора с добро здраве.

Виж себе си - всеки път, когато се съмняваш, нещо се свива в теб; ти ставаш малък и дребен. Втвърдяваш се, уми­раш и вече не течеш - замръзваш. Когато се появи вяра, ти отново течеш. Ледовете се стопяват и ти се разширяваш, ста­ваш голям. Когато се уповаваш, ти достигаш върхова интен­зивност на живота, а когато се съмняваш, ти изпадаш в смърт.

Тъй като съвременният човек няма упование, той е запо­чнал толкова силно да се привлича от наркотиците. Изглежда, че няма друг начин да се постигне чувството на разширяване на съществото и съзнанието. Наркотиците са химически мето­ди, за да почувстваш за няколко мига или за няколко часа едно разширение на съзнанието. Упованието ти дава това лес­но и свободно. Упованието ти дава това не за няколко момента - то се превръща в едно вечно качество в теб. И упованието няма странични ефекти!

Ако питаш мен, ще ти кажа: вярата е единственият наде­жден наркотик, ако търсиш разширение на съзнанието - а тези, които никога не са познали какво е това разширяване на съзнанието, все още не са живели. Съзнанието може да се раз­шири и може да продължава да се разширява, вълни от бла­женство да отиват до самите краища на битието, разширявай­ки се с неговата безкрайност. Когато се разшириш, ти ставаш част от цялото; когато се свиеш, ти се превръщаш в остров.

Тези хора са били наистина прости, вярващи.

И като вървеше,Исус покрай морето Галилейско, видя двамина братя, Симона, нарицаемия Петър, и брата му Андрея, че хвърляха мрежа в морето, защото бяха риболовци.

Няма нищо странно, че е казал това. Странното е следното:

Ако имаш очите на вярата, никой не може да те измами. Ти ще лъжеш поради своето съмнение, след което си мислиш, че имаш нужда от още съмнение, иначе хората ще те лъжат повече. След това те лъжат още повече и така се затваря един порочен кръг. Ти се съмняваш, че може би те лъжат, но оста­ваш излъган точно поради съмнението си.

Ако вярваш, никой не може да те излъже. Какво имам предвид, като казвам, че ако вярваш, никой не може да те излъже? Твоята вяра ли ще попречи на някой да те излъже? Не, но когато вярваш, ти ще имаш очи да видиш: измамникът ще се разкрие незабавно - гол.

Бих искал да помниш това като критерий: човекът, който вярва, не може да бъде измамен. Ако се лъже, тогава значи той има някакви съмнения в себе си, защото само когато очите са пълни с облаците на съзнанието, ти не можеш да виждаш. Когато си способен да виждаш и погледът ти е ясен, самото присъствие на човека ти казва дали той е измамник, или не.

Те сигурно са погледнали. Сигурно слънцето е изгрявало над морето, а те са били готови да хвърлят мрежите си във водата. Сигурно са погледнали към този човек: „Що за човек е този Исус?'

В онази тиха сутрин те сигурно са почувствали присъс­твието на този човек Исус. Присъствието е било убеждение; присъствието е било доказателство. Те хвърлили мрежите си и веднага тръгнали след този човек. В един-единствен момент целият им живот се обърнал надолу с главата. В един-единст­вен момент на прозрение те били обърнати.

Исус казва: „Последвайте ме и ще ви направя ловци на человеци. Докога все ще хвърляте мрежите си в морето? Доко­га ще ловите само риба? Аз ще ви направя ловци на челове­ци." И той ги направи.

Почти е невероятно за тогавашното време - то е почти невероятно дори и за днес - как Исус е трансформирал едни обикновени хора в необикновени. Буда е трансформирал Ма-хакашяп, Сарипута, Модгалаян, Ананд, но заслугата за това е повече на Махакашяп, Сарипута, Модгалаян и Ананд и в по-малка степен на Буда, защото те са били редки люде. Ако Махавира беше трансформирал Гаутам, Судхарана, заслуга­та щеше да бъде повече тяхна, защото те са били рядко среща­ни същества.

Но Исус е изключително силен. Петър - един рибар, необ­разован - или Андрей, Матей, Тома или Йоан - все бедни, необразовани хора, които могат да се изгубят във всяка тълпа, така че да не можеш да ги различиш. Те са били просто камъ­ни, обикновен чакъл от пътя, а Исус ги е трансформирал в Кохиноори.

Махакашяп е бил рядък човек сам по себе си, има всич­ки основания да се предполага, че дори и без Буда той е щял да стане буда. Сигурно нямаше да е толкова скоро, може би е щяло да му трябва малко повече време, но изглежда почти сигурно, че той е щял да стане буда дори и без да го имало Буда. Но помисли си за Симон, наречен Петър, или за брат му Андрей. Никой не може да си представи, че без Исус от тях щеше да излезе каквото и да било.

Той не само обещал, той извършил чудото. Последвайте ме и ще ви направя ловци на человеци - и в мрежата на Исус, която той е хвърлил в морето на човечеството, със сигурност са се хванали повече хора, отколкото в която и да било друга мрежа. Половината свят е хванат в мрежата. Всички апосто­ли, всичките дванадесет апостоли са били много обикновени, необразовани, прости хора и върху тях той е изградил цялата постройка.

Петър, Симон, наречен Петър - Исус го е превърнал в самата скала, върху която стои цялото християнство. Думата „Петър" означава скала. Цялото християнство е застанало върху скалата на Петър и се крепи от него. Да, Исус ги направил ловци на человеци - и не само ловци на человеци. Той дал много повече, отколкото обещал: той ги направил ловци на Бога. И те тутакси оставиха мрежите и го последваха.

Когато Махакашяп дошъл при Буда, той спорил. Когато Махакашяп дошъл при Буда, той самият имал пет хиляди уче­ника, той самият бил велик учител с известност. Когато Сарипута дошъл, той самият имал хиляди ученици, защото бил ве­лик учен. В продължение на години те чакали и спорили. Те не били хора на вярата, те били хора на съмнението и скепти­цизма - много културни умове, култивирани умове, в известен смисъл гении.

Но Исус работил с обикновена кал и я превръщал в зла­то. Не можеш да намериш по-голям алхимик от Исус. И те тутакси оставиха мрежите и го последваха - това е чудото.

Хората отивали при Махавира и спорили, хората отивали при Буда и спорили, защото целият индийски субконтинент спори от хилядолетия. Хората тук са се тренирали; те се раж­дат с философии. Идват хора при мен, съвсем обикновени хора, но те никога не слизат под нивото на брахма, върховно­то. Те говорят за брахма, това е влязло в кръвта им.

Но Исус е работил с много прости хора. Самото му присъ­ствие е било доказателството. В религията присъствието е първо, доказателството е второ. Във философията първо е доказателството, присъствието е на второ място. Сарипута си отворил очите за Буда едва след като Буда доказал себе си, отстоял себе си, след като напълно победил Сарипута и него­вия ум. Тогава той отворил очите си. Първо било доказателс­твото, а след това присъствието.

Но що се отнася до Исус и хората, с които той е работил -те не са били теолози, не са били философи, не са били „спорячи" - не. Те са били прости хора, обикновени природни хора, подобни на дърветата, скалите и реките. За тях присъствието е първо, доказателството е после. Фактически присъствието е доказателството. Те се влюбили - това е единственият начин да се изрази правилно. Те погледнали Исус: и се влюбили. Когато се влюбиш, ти тръгваш подире. Тогава няма въпроси, ти просто следваш, защото сърцето ти знае по-добре, отколкото умът ти може да докаже. Сърцето ти е почувствало нещо, не­що от мистерията, нещо от Бога. Сърцето ти е почувствало присъствието, нещо, което не е от тази земя. Това е достатъч­но. Ти си опитал нещо... и просто следваш. И те тутакси оставиха мрежите си и го последваха.

И обхождаше Исус всичка Галилея, та поучаваше в сина­гогите им, и проповядваше благовестието на царството, и изцеляваше всяка болест и всяка немощ между народа.

Това трябва да се разбере в една напълно нова светлина - не по начина, по който християните се опитват, но в една напълно нова светлина, светлината, която съвременната наука хвърля върху явлението болест.

Болестта, всяка болест, първо възниква дълбоко в ума и след това отива към тялото. Може дълго време да мине, преди да дойде до тялото, разстоянието е голямо. Докато е в ума ти, не я осъзнаваш, започваш да я осъзнаваш едва когато удари силно в корените на тялото. Ти винаги чувстваш болестта в тялото, но тя всякога се поражда в ума.

Тогава ти още не я осъзнаваш и затова не можеш да сториш нищо, но когато достигне тялото, ти започваш, разбира се, да търсиш доктор, някаква помощ. Докторът, търсейки бо­лестта в тялото, започва да я лекува в тялото. Тя може да се лекува в тялото - но тогава някаква друга болест ще се появи, защото лечението не е достигнало до самия първоизточник. Ти си променил следствието, но не и причината. Ако тя може да се промени в ума, тогава болестта незабавно ще изчезне от тялото. Ето защо съвременните изследвания на хипнозата до­казват, че всяка болест - поне по принцип - може да се тран­сформира, да се измени, да се прекрати чрез промяна в ума. И обратното е също вярно: ако умът се убеди чрез хипноза, може и да се създаде болест.

Само преди два или три дни някой ми изпрати една ста­тия с дълбока значимост. Един човек - един лекар, доктор от Калифорния - е лекувал много болни от рак само чрез въоб­ражението. Това е първото напътствие, което отваря врата­та... А става въпрос не за един пациент, а за много.

Това, което той прави, е, че просто им казва да си пред­ставят - ако имат рак на гърлото, той им казва да се отпуснат и да си представят, че цялата енергия на тялото се движи към гърлото и атакува тумора. Все едно стрели отвсякъде; от всич­ки страни - идват към гърлото и атакуват болестта. За три, четири или шест седмици туморът просто изчезва, без да оста­ви и следа. А ракът се смята за неизлечим!

Ракът е съвременна болест, той се е появил поради стре­са, напрежението и притесненията в живота. Фактически досе­га за него няма лечение чрез тялото. Ако ракът може да се лекува чрез ума, значи всичко може да се лекува чрез ума.

Чудесата на Исус са се случили, защото хората са били силно вярващи. Ето какво се случило веднъж: той вървял и една жена - една много бедна жена, уплашена и загрижена дали Исус ще я излекува или не, защото около него винаги се тълпяли толкова много хора - си казала наум: „Само да докосна отзад дрехата на Исус." Тя направила това и се излекувала.

Исус погледнал назад и жената започнала да му благода­ри. Тя се проснала в нозете му, преизпълнена с благодарност. Той й рекъл: „Недей да благодариш на мен, благодари на Бога. Вярата ти те излекува, не аз."

Светът бил дълбоко вярващ, хората били установени във вярата. И тогава дори и мисълта, че: „Ако Исус докосне очите ми, те ще се излекуват" - самата идея се превръща в причина за излекуването. Не че Исус лекува - ако ти си скептичен, Исус не може да ти помогне, няма да може да те излекува.

Четох една история. Веднъж Исус напуснал града, бягай­ки. Един фермер, който работил на полето и го видял да тича, го попитал: „Какво се е случило? Къде отиваш?"

Но той толкова бързал, че дори не отговорил. Фермерът тръг­нал подире му, спрял го и го запитал: „Моля те, кажи ми, защото това много ме заинтригува. Ако не ми кажеш защо тичаш, любо­питството ми ще ме измъчва. Накъде отиваш? От кого бягаш?"

„От един глупак" - отвърнал Исус.

Фермерът започнал да се смее. Казал му: „Какво приказваш? Аз добре знам, че ти си излекувал слепци, излекувал си хора, почти умрели - чувал съм, че си излекувал и такива, които са вече умрели! Не можеш ли да излекуваш един глупак?"

Исус отговорил: „Не. Опитах се, но не можах, защото той е глупак и не вярва. Лекувал съм всякакви болести и никога не съм се провалял, но с този глупак се провалих. Той все ме следва и ми вика „излекувай ме", но аз опитах всичко, което знам, и нищо не помогна. Ето защо бягам от града."

Глупакът не може да бъде излекуван... не може да бъде и хипнотизирай. Обикновено между хората преобладава идеята, че тези, които са много интелигентни, не могат да бъдат хипнотизирани. Това е абсолютно погрешно. Само глупаците не мо­гат да бъдат хипнотизирани, идиотите не могат да бъдат хипнотизирани, лудите не могат да бъдат хипнотизирани. Колкото е по-голяма интелигентността ти, Толкова по-голяма е вероят­ността да навлезеш надълбоко в хипноза, защото за хипнозата е необходима твоята вяра, първото изискване е твоята вяра. Първото изискване е твоето съдействие, а идиотът, лудият не може да съдейства и не може да вярва.

Исус можел да прави чудеса. Тези чудеса били проста работа; те се случвали, защото хората имали вяра. Ако можеш да вярваш, тогава умът започва да функционира отвътре, разпространява се до тялото и променя всичко. Но ако не мо­жеш да вярваш, тогава нищо не помага.

Дори и обикновената медицина ти помага, защото й вяр­ваш. Има едно наблюдение, че когато се изобрети ново лекарс­тво, през първите шест месеца до две години то действа много ефективно - хората се повлияват - но след шест, осем, десет месеца то вече не действа така добре. Докторите се тревожат -какво става?

Всеки път, когато се изобрети ново лекарство, ти вярваш в него повече, отколкото в някое старо лекарство. А сега виж­даш, че се е появила някаква нова панацея: „...сигурно ще ми помогне." И то ти помага! Доверието в новото лекарство, в новото откритие помага. Говорят за него по телевизията, по радиото, във вестниците и ето го климата на доверието и наде­ждата. Но след няколко месеца, когато много хора са го виж­дали - а също и неколцина глупака, на които не може да се помогне - се появява подозрение, защото някой си е взел това лекарство, а то няма ефект. Тогава тези глупаци създават един антиклимат и след известно време лекарството губи де­йствието си.

Дори и в по-голяма степен от лекарството ти помага до­кторът, ако имаш вяра в него. Забелязвал ли си, когато си болен и докторът дойде и ако му вярваш, че чувстваш облек­чение просто от идването му? Той още не ти е дал лекарството. Той само преглежда тялото ти - кръвно налягане, едно-друго -а вече чувстваш, че петдесет процента от болестта си е отиш­ла. Дошъл е човек, на който можеш да се осланяш. Сега няма нужда да носиш сам товара. Можеш да го оставиш на него и той ще се погрижи. Но ако не вярваш на доктора, той не може да стори нищо.

В медицината имат едно фалшиво лекарство, което се нарича плацебо! То е просто вода - или нещо, което няма нищо общо с болестта - но ако ти се даде от доктор, на когото вярваш, то ще ти помогне толкова, колкото и истинското; няма да има разлика. Умът е по-силен от материята, умът е по-силен от тялото.

И обхождаше Исус всичка Галилея, та поучаваше в сина­гогите им, и проповядваше благовестието на царството, и изцеляваше всяка болест и всяка немощ между народа.

И разчу се слух за него по всичка Сирия: и довеждаха при него всичките болни, които имаха различни болести и мъ­ки, и беснуеми, и лунатици, и разслабени; и ги изцели.

И вървеше след него народ из Галилея и Декаполис, из Ерусалим и Юдея, и из отвъд Йордан.

Исус е бил по-малко учител и повече лечител. Учител не само на тялото, не само на ума, но също и на душата. Той бил лекар, лекар на душата. Ето такъв трябва да бъде всеки гуру.

Ти си разделен в себе си, ти си фрагментиран, ти не си цялостен. Ако станеш цялостен, ще се излекуваш. Ако притес­ненията за бъдещето и натрупаните напрежения от миналото изчезнат от теб, ти ще си излекуван, раните ти ще изчезнат. Ако можеш да бъдеш в настоящето, ти ще си цялостен, напъл­но жив, в най-висша степен жив и ще те изпълни едно дълбоко задоволство.

Исус не е философ, който учи хората на някаква догма. Той е лекар, а не философ. Той се опитва да ги учи на вяра и ако вярата се появи, всичко става възможно. Той непрекъсна­то повтаря: „Ако имаш вяра, вярата може да мести планини." Това може и да не са планините, които съществуват отвън, но планините на невежеството, планините на грозотата, планини­те на несъзнателното, които съществуват отвътре. Той няма верую, догма. Той по-скоро освобождава чрез себе си една ле­куваща сила. Цялото му усилие е да ти помогне да се върнеш при Бога. Ето защо ти казва той: „Не благодари на мен. Благо­дари на Бога." Той още казва: „Вярата ти ще те изцели." Дори и Бог не може да ти помогне да се излекуваш - само твоята вяра. Той набляга на вярата. И помни разликата между вяр­ване и вяра: вярването е някаква идея, вярата е цялостната реалност, вярата е едно благоговение към цялото. Вярването е от ума; вярата е от твоята цялостност.

Когато вярването ти е от Бога, това е вярване в Бога на философите. Тогава Бог е една идея, доктрина. Тя може да се докаже или опровергае и не може да те трансформира. Но ако имаш вяра, тя вече те е трансформирала. Не казвам, че тя ще те трансформира. Ако имаш вяра, тя вече те е трансфор­мирала.

Вярата не познава бъдеще, тя действа незабавно. Но вя­рата не е от главата. Когато имаш вяра, ти имаш вяра в кръвта си, в костите си, в костения си мозък, в сърцето си. Ти имаш вяра в цялото си същество. Човекът на вярата е човек на Бога.

Цялото усилие на Исус е как да те доведе обратно у дома. Да, Бог вика чрез него: „Възцарявай ме!" Ако имаш вяра, ти ще станеш достъпен и Бог ще се възцари в теб. Това е единст­веният начин да постигнеш блаженството. Докато Бог не се е възцарил в теб, ти ще си останеш просяк, ще си останеш бе­ден, ще си останеш болен. Ти няма никога да бъдеш цялостен и здрав и няма никога да познаеш екстаза на битието. Ти няма никога да си способен да танцуваш, да се смееш, да пееш и просто да бъдеш.

Само ако Бог се възцари в теб - това означава, че ти си се детронирал и Бог е възцарен. Така че тук е изборът, най-големият избор, пред който някога се е изправял човек: дали да продължи самият той да стои на трона... или да се детронира и да пусне Бог да влезе.

БОЖИЯТ ЛУКС

ЧОВЕШКАТА СЪЩНОСТ ИМА ДВЕ СТРАНИ, външна и вътрешна. Външната може да бъде публично достояние, но вътрешната не може. Ако направиш вътрешната публично достояние, ще загубиш душата си, ще загубиш своето същин­ско лице. Тогава ще живееш така, все едно че нямаш вътреш­на същност. Животът ти ще стане скучен, безсмислен. Това се случва с хората, които водят обществен живот: политици, фил­мови актьори. Те са станали публично достояние, те напълно са загубили своята вътрешна същност, те не знаят кои са из­вън това, което публиката казва за тях. Те зависят от мнение­то на другите, те нямат чувство за собствената си същност.

Една от най-известните актриси, Мерлин Монро, се са­моуби и психоаналитиците и досега размишляват каква ли е причината. Тя беше една от най-красивите жени въобще, една от най-преуспяващите. Дори и американският президент Кенеди беше влюбен в нея, а тя имаше хиляди обожатели. Човек не може и да мечтае за нещо повече. Тя имаше всичко.

Но тя беше публично достояние и го знаеше. Дори и в тайната й квартира, когато се срещала с Кенеди, тя се обръ­щала към него с „господин президент" - сякаш че прави любов не с мъж, а с държавна институция.

Тя беше държавна институция. Малко по малко тя запо­чна да осъзнава, че не притежава нищо лично. Веднъж някой я попитал - тя току-що била позирала за календар с голи снимки: „Имахте ли нещо на себе си, докато позирахте?"

Тя отговорила: ,Да, имах - радиото."

Разсъблечена, гола, без нищо свое. Имам чувството, че тя се самоуби, защото единствено това й беше останало, един­ственото, което тя би могла да извърши насаме. Всичко беше публично достояние, единствено това й беше останало, което тя би могла да извърши самостоятелно, в самота, нещо абсо­лютно интимно и тайно. Изложените пред публика винаги се изкушават от самоубийството, защото само чрез самоубийство те биха могли да получат проблясък за това кои са те.

Всичко, което е прекрасно, е вътрешно, а вътрешното оз­начава интимност. Виждал ли си как се любят жените? Те винаги си затварят очите. Те знаят. Мъжът прави любов винаги с отворени очи, той е също и наблюдател. Той не е напълно в акта, не е изцяло в него. Той наднича, сякаш че някой друг прави любов, а той гледа, сякаш че любовния акт го дават по телевизията или на кино. Но жената знае по-добре, защото тя е по-фино настроена към вътрешното. Тя винаги си затваря очите. Тогава любовта има съвсем различен аромат.

Направи един ден следното: когато се къпеш, пусни душа и след това включвай и изключвай светлината. Когато е тъм­но ще чуваш по-ясно падащата вода, звукът ще бъде отчет­лив. Когато светлината е включена, звукът няма да е толкова отчетлив. Какво става в тъмнината?

В тъмнината всичко друго изчезва, защото ти не можеш да виждаш. Само ти и звукът сте там. Ето защо във всички добри ресторанти светлината се избягва; ярката светлина се избягва. Използват се свещи. Когато ресторантът се осветява със свещи, вкусът е по-дълбок: ти ядеш с удоволствие и вкусът ти се обогатява. Заобиколен си от аромат. Ако светлината е много ярка, вкусът ще се изгуби. Очите правят всичко публич­но достояние.

В най-първото изречение на своята „Метафизика" Арис­тотел казва, че зрението е най-висшето сетиво на човека. Не е така. Фактически зрението е станало твърде доминиращо. То е монополизирало цялото ти същество и е разрушило всички други сетива. Неговият учител - учителят на Аристотел, Пла­тон - определя йерархията на сетивата така: зрението е на вър­ха, осезанието е на дъното. Това е напълно погрешно. Няма йерархия.

Всички сетива са на едно и също ниво и не би трябвало да има никаква йерархия. Но ти живееш чрез очите: осемде­сет процента от живота ти е ориентиран към очите. Това не трябва да е така, равновесието трябва да се възстанови. Ти трябва също и да докосваш, защото допирът има нещо, което очите не могат да ти дадат. Опитай само: опитай да докоснеш жената, с която се любиш, или мъжа, с който се любиш, на ярка светлина и след това направи същото на тъмно. На тъм­но тялото се разкрива; на ярка светлина то се крие.

Виждал ли си картините на Реноар, изобразяващи жен­ски тела? В тях има нещо свръхестествено. Много художници са рисували женски тела, но не могат да се сравняват с Ре­ноар. Каква е разликата? Всички други художници са рисува­ли женското тяло така, както го виждат очите. Реноар го е рисувал така, както го чувстват ръцете, затова в картината има топлина и близост, някаква живост.

Когато докосваш, се случва нещо много интимно. Когато гледаш, има нещо далечно. В тъмнина, в потайност, в интим­ност се разкрива нещо, което не може да се показва открито, на пазара. Другите виждат и наблюдават - дълбоко в теб нещо се свива, не може да разцъфти. Това е все едно да сложиш семена върху земята, на открито, всеки да ги гледа. Те никога няма да поникнат. Те трябва да се хвърлят дълбоко в утробата на земята, в дълбока тъмнина, където никой не може да ги види. Там те ще започнат да никнат и ето: ражда се едно голямо дърво.

Така както семената се нуждаят от тъмнината и интим­ността на земята, така и всички взаимоотношения, които са дълбоки и интимни, остават вътрешни. Те се нуждаят от ин­тимност, те се нуждаят от място само за двама. Тогава идва един момент, когато дори и тези двама се разтварят и същес­твуват в едно.

Двама влюбени, които са в дълбока хармония един с друг, се разтварят. Само единството съществува. Те дишат за­едно, те съществуват заедно - заедност. Това не би било въз­можно, ако има наблюдатели. Ако другите ги наблюдават, те никога не биха могли да се отпуснат. Самите очи на другите ще се превърнат в бариера. Ето защо всичко, което е прекрас­но, всичко, което е дълбоко, се случва на тъмно.

При обикновените човешки взаимоотношения интимност­та е необходима. А когато ти питаш за взаимоотношенията между Учител и ученик, необходима е дори и по-голяма ин­тимност, защото това е пренос на възможно най-висшата енергия за човека. Това е най-високият връх на любовта, ко­гато един човек излива себе си в друг, а другият се превръща във възприемчива утроба. Дори и най-малкото смущение -ако някой наблюдава - ще е достатъчна преграда.

Потайността си има причина да съществува. Помни това и не забравяй, че ако станеш изцяло обществено достояние, поведението ти в живота ще бъде много глупаво. Все едно ако някой си обърне навън джобовете. Няма нищо лошо в това да си обърнат навън, но помни, че това е само една част от живо­та. Това не трябва да бъде всичко.

Не казвам, че трябва винаги да се движиш в тъмнина. Светлината си има своята красота и своите основания. Ако семето остане на тъмно за вечни времена и никога не излезе отгоре, за да приеме лъчите на утринното слънце, то ще умре. То трябва да отиде в тъмнината, за да поникне, да събере сила, да стане жизнено, да се прероди и след това то трябва да излезе и да се срещне със света и със светлината, и с бурите, и с дъждовете. То трябва да приеме предизвикателството на вън­шното.

Но това предизвикателство може да се приеме само ако имаш дълбоки корени във вътрешното. Не казвам да бягаш от света, не казвам да си затвориш очите, да отидеш навътре и никога да не излезеш. Аз просто казвам: отиди навътре, за да можеш да излезеш с енергия, с любов, със състрадание. Отиди навътре, така че когато излезеш, да не си просяк, а крал; отиди навътре, така че когато излезеш, да имаш нещо да спо­делиш - цветовете, листата.

Отиди навътре, така че излизането ти да бъде по-богато, а не по-бедно. И винаги помни, че всеки път, когато се чувстваш изтощен, изворът на енергията е вътре. Затваряш очите и оти­ваш навътре.

Създай външни взаимоотношения; създай и вътрешни взаимоотношения. Разбира се, не може да няма външни взаи­моотношения - ти се движиш в света, ще имаш връзки в бизнеса - но те не трябва да са всичко. Те си имат своята роля, но трябва да има и нещо напълно тайно и интимно, нещо, което ти можеш да наречеш свое собствено.

Ето това й липсваше на Мерлин Монро. Тя беше общест­вена жена - успяла в живота, и все пак напълно провалила се. Докато беше на върха на успеха и славата, тя се самоуби. Защо тя се самоуби, това остана загадка. Тя имаше всичко, за което се живее - не можеш да си представиш повече слава, повече успех, повече въздействие, повече красота, повече здраве. Всичко беше налице, нищо не можеше да е по-добре, и все пак нещо липсваше. Вътрешното, съкровеното, беше праз­но. Тогава единственият път е самоубийството.

Ти може да не си толкова смел да извършиш самоубийс­тво, подобно на Мерлин Монро. Ти може да си много страхлив и да се самоубиваш много бавно - може да ти отнеме седемде­сет години да го извършиш. Но то пак ще си е самоубийство. Ако нямаш нещо вътре в себе си, което да не зависи от нищо външно, което да си е само твое - един свят, едно пространс­тво, което е само твое и където можеш да си затвориш очите и да се движиш, където можеш да забравиш за съществуването на всичко останало - ти ще извършиш самоубийство.

Животът възниква от този вътрешен извор и се разпрос­транява в небесата навън. Трябва да има равновесие - аз съм винаги за равновесието. Ето защо няма да кажа, подобно на Махатма Ганди, че животът ти трябва да е като една отворена книга - не. Няколко отворени глави - да. Но и няколко на­пълно затворени глави, пълна мистерия. Ако си просто една отворена книга, ти ще си проститутка, застанала гола на паза­ра, отгоре само с едно радио. Не, така не става.

Ако цялата книга е отворена, ти ще си само ден без нощ, само лято без зима. Тогава къде ще почиваш и къде ще бъде центърът ти, и къде ще намираш убежище? Накъде ще се движиш, когато светът е твърде много с теб? Къде ще отидеш да се молиш и да медитираш? Не, наполовина е най-добре. Нека половината от книгата ти бъде отворена - отворена за всеки, достъпна за всеки - и нека другата половина от твоята книга да бъде толкова потайна, че само редки гости да се допу­скат там.

Само в редки случаи да се допуска някой да влезе в твоя храм. Така трябва да бъде. Ако тълпата идва и си отива, тогава храмът не е повече храм. Той може да е чакалня на някое летище, но не може да бъде храм. Само в редки случаи, много редки случаи позволявай на някой да влезе в твоето същество. Ето това е любов.

Понякога се чудя какво правя тук, седейки пред теб. И тогава изведнъж ти ми идваш твърде много, твърде много светлина и любов. И все пак искам да те напусна. Можеш ли да ми обясниш това?

Да. Един ден всеки ще зададе този въпрос.

Какво правиш тук? Въпросът възниква, защото аз не по­ставям ударение върху правенето; аз те уча на неправене. Въпросът е уместен. Ако аз те учех да правиш нещо, въпросът