Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)

И така, в началото е необходимо кръщение с вода: това е първото посвещение. След това е необходимо кръщение с огън: това е второто посвещение. А между двете, когато се достигне равновесието, е минаването отвъд. Между двете -когато равновесието е напълно постигнато и нито едно от двете не е твърде много или твърде малко, когато пропорцията е точна - изведнъж минаването отвъд.

Аз ви кръщавам с вода в покаяние; а този, който иде след мен, по-крепък е от мен, комуто не съм достоен обуща­та да понеса; той ще ви кръсти с Дух Свят и с огън.

Свети Дух е просто символ на равновесието. В християнс­твото концепцията за трите съществува като Троицата. Бог бащата; Христос синът - но те са два полюса: баща и син. Нещо трябва да балансира тези двете и това е Светият Дух. Той не е нито син нито баща, той е просто чист дух, който е между двамата - равновесието. Между огъня и водата се явя­ва Светият Дух.

Това са символични понятия. Светият Дух не е някакво съ­щество някъде, Светият Дух е музиката, хармонията сред дуализма. Светият Дух е реката между два бряга. Ако тръгнеш да го търсиш, няма да го намериш. Светият Дух го има тогава, когато в теб изчезне всякакъв дуализъм. Любов/омраза вътре в теб изчезва - и изведнъж равновесие. Ти не можеш да ка­жеш дали то е любов, ти не можеш да кажеш дали то е омраза - то не е нито едното, нито другото. То е нещо абсолютно непо­знато, ти никога не си го познавал преди... Светият Дух се е случил.

Това трябва да е бил един от най-редките моменти в исто­рията на човешкото съзнание: учителят трябвало да бъде по­светен от ученика. Той е бил просто синът на дърводелеца Йосиф - помагал на баща си в работилницата, правел обик­новени неща, от каквито имало нужда. Никой не знаел нищо за него, дори семейството му не знаело какво представлява той. Той е бил обвит с було, с облак, който е трябвало да се премахне.

Той е чакал точния момент. Когато работата на Йоан била свършена, почвата подготвена, той би могъл да отиде при него. Тогава той би разкъсал булото и облакът би изчез­нал. Имало е нужда той да се свърже с Йоан, защото това е бил единственият начин да се свърже с учениците на Йоан; иначе не би имало връзка.

Йоан незабавно разбрал, че „Това е човекът, когото ча­кам, това е човекът, за когото работя. Той дойде".

А Йоан го възпираше, и казваше: аз имам потреба да се кръстя от теб, и ти ли идеш при мен? - а ти си дошъл да бъдеш кръстен от мен: това изглеждало абсурдно.

Исус е от по-висше ниво, нивото на огъня; Йоан е от по-низшето ниво, това на водата. Йоан още не е напълно реали­зирана душа. Той е постигнал своето първо сатори, иначе ня­маше да бъде способен да работи за Исус; той е постигнал първия проблясък, иначе нямаше да бъде способен да разпоз­нае Исус - но не е постигнал абсолютната будичност, той все още не е Христос.

Аз имам потреба да се кръстя от теб, и ти ли идеш при мен? Не, той го възпирал: не искай това.

А Исус отговори и рече му: остави сега, ^защото така подобава нам да изпълним всяка правда. И Йоан тогава го остави.

Исус казал: „Нека тъй да бъде, защото е написано в писа­нията, че така ще бъде." Исус е живял като евреин и умрял като евреин - той никога не е бил християнин - и неуморно се е опитвал да остане част от еврейската общност. Тези са били начините, по които се е опитвал:

В старите писания било написано, че месията, който ще дойде, ще бъде кръстен от човек на име Йоан, който ще кръ­щава хората до река Йордан. Това било отдавнашно пророче­ство. Исус казал: „Нека така да бъде - както е написано в писанията." По всякакъв начин той се опитвал да стане част от традицията, така че най-съкровената революция, която се опитвал да донесе, да не се загуби в пустинята на политиката.

Но това, въпреки всичко, се случило, въпреки всичко тя се загубила в пустинята на революцията, защото да причиниш тази вътрешна революция значи да искаш почти невъзможно­то от човешкия ум. Човешкият ум се привързва към старото. Ето защо Исус казва: „Нека тъй да бъде. Моля, кръщавай ме, за да не изглеждам като чужденец и натрапник, така че да стана част от традицията и отвътре да мога да работя външно, отвътре да предизвикам голяма революция. Аз бих искал да работя отвътре."

Но това нямало да стане. Исус се опитал, оказало се не­възможно; Буда се опитал, оказало се невъзможно. Буда е останал индус през целия си живот - той просто е искал да предизвика в индийския ум революция отвътре - но в момен­та, когато започнал да казва някои неща, традиционният ум застанал нащрек.

Чух една история: имало една много стара църква - мно­го стара, много хубава, обвеяна от традицията, но почти в развалини. Всеки ден имало опасност да се срути. Богомолците престанали да идват - тя всеки момент можела да се срути. Дори църковните настоятели не се събирали в църквата, те се събирали някъде другаде да обсъждат църковните дела.

Но те не искали да я съборят. Говорили с големи архитек­ти, но всички те им казвали, че постройката е много опасна и не може да се ремонтира. Съветвали ги да я разрушат и да построят нова църква. С голяма неохота - те съвсем не искали тя да бъде разрушена: тя била много древна, имала дълга традиция, била станала част от тяхното битие; да я разрушат им Изглеждало като да унищожат себе си - те неохотно свика­ли събрание на настоятелите и прокарали три резолюции. Те били превъзходни.

Първата резолюция - църквата, старата църква, да се разруши и да се изгради нова църква - била приета едино­душно. Втората резолюция - докато новата църква не стане готова, те ще продължават да служат в старата църква - се приела единодушно. И третата резолюция - новата църква да се построи точно на мястото на старата църква... и с камъните от старата църква! - била приета единодушно.

Така мисли традиционният ум. Той все се привързва и привързва - дори ако възникнат противоречия, ще продължи да се привързва. Той не иска да види противоречието. Той не иска да види смъртта, която вече е влязла, той не иска да види, че тялото не е вече живо - то е труп: смърди, разлага се.

Исус се опитал да се свърже със стария ум. Той казал на Йоан: „Кръщавай ме. Нека бъде така". Остави сега, защото така подобава нам да изпълним всяка правда. И Йоан тога­ва го остави.

Йоан го разбра: иначе Исус щеше да бъде чужденец от самото начало и нещата щяха да станат почти невъзможни.

Нещата пак са- били невъзможни - но никой не може да каже, че Исус не се е опитал; никой не може да каже, че Буда не се е опитал. От тяхна страна те са направили всичко, за да се превърнат в част от един непрекъснат поток с древното, със старото, с традиционното. Те искали революция не срещу традицията, но в нейните рамки. Но това никога не се е случвало; старият ум е наистина много упорит, инат.

И щом се кръсти Исус, възлезе тутакси от водата, и ето, отвориха се нему небесата, и видя Духа Божия, че слязваше като гълъб и спущаше се на него.

Посвещението с вода, кръщението с вода. Исус е видял Бог да слиза: И ето, отвориха се нему небесата, и видя Духа Божия, че слязваше като гълъб и спущаше се на него;

Незабавно след кръщението от Йоан Исус излязъл от ре­ката и това видение се случило на речния бряг. Това видение не било сън, защото Йоан също бил негов свидетел - и не само Йоан, но и неколцина други ученици, които били на брега. Това била една обективна реалност: всеки видял нещо да сли­за като гълъб - изпълнено с мир, чистота... една бяла птица от небесата да слиза и да се спуща върху Исус сякаш небесата са се отворили. Това става по следния начин: когато ти се отво­риш за небесата, небесата се отварят за теб. Фактически небе­сата винаги са били отворени за теб; само ти не си се отворил.

До този момент Исус е живял затворен живот. Това било добре - той се нуждаел от това, иначе от самото начало щеше да бъде в опасност. Християните нямат разкази за младостта на Исус, за това какво се е случило през неговата младост. Той трябва да е живял в пълна неизвестност. Никой не знаел за него - той бил просто един обикновен младеж, като всички други. Неговите проповеди са продължавали само три години: когато Йоан го кръстил, той бил на тридесет, а бил разпънат на тридесет и три годишна възраст. Древният, вехтият, тради­ционният ум не могъл да го търпи повече от три години, след три години той бил разпънат. Това е причината, поради която той живял напълно непознат, без да разкрива своята идентич­ност - един обикновен човек сред другите обикновени смъртни.

Но когато бил кръстен, той незабавно, за първи път, раз­крил кой е. Йоан е бил свидетел, неколцина други ученици на брега са били свидетели.

Качествата на Йоановото същество и това на Исус са би­ли съвсем различни. Йоан е бил пламенен пророк, а Исус е бил пратеник на мира. Скоро след като Йоан бил хванат и хвър­лен в затвора и Исус започнал да проповядва, при Йоан запо­чнали да пристигат новини: той не могъл да повярва, защото Исус казвал неща, които той въобще не очаквал от него. Пос­тепенно различията ставали така големи, че дори и Йоан, кой­то посветил Исус и който със собствените си очи видял отваря­нето на небесата и слизането на гълъба - дори той се усъмнил.

В последните дни на живота си, преди да бъде обезглавен, той изпратил послание до Исус, просто една малка бележка, в която го питал: „Наистина ли си този, когото чакахме?" Усъм­нил се, защото този човек казвал нещо друго, нещо абсолютно различно. „Бъдете смирени - казвал този човек. - Блажени са смирените, защото те ще наследят земята". Йоан не бил сми­рен, той бил наистина много горд - много силен човек, който вярвал, че ще може да повдигне революция в целия свят, почти обезумял от силата си - а Исус казва: „Блажени са бедните..." Йоан трябва да си е помислил: що за глупости говори този човек?

Исус казвал: „Ако някой те удари по едната буза, обърни другата" - съвсем несходно с Йоан. И още казвал: Ако някой ти грабне връхната дреха, дай му и ризата си". Как този човек ще повдигне революция? Това не е революционно учение.

Това е единственото революционно учение. Но Йоан не могъл да го разбере, той имал своя идея за революцията. Той би разбрал Ленин, би разбрал Троцки, би разбрал Маркс, но той не би могъл да разбере Исус, своя собствен ученик. Става­ло въпрос за един съвсем различен тип революция. Едната революция е социална, тя се провежда с насилие, агресия; тя е в известен смисъл натрапена. Другата революция е от сърце­то: тя не се провежда със сила, дори не и с дисциплина. Тя идва чрез спонтанност, тя идва чрез разбиране.

Исус провеждал в света една напълно нова по вид рево­люция. Никой преди не е говорил за такава революция. Ето защо аз казвам, че Исус е повратна точка в развитието на човешкото съзнание - дори повече от Буда. Имало е мнозина като Буда, говорили в същото направление - Буда не е бил нещо ново. Той може да е бил краят на една дълга процесия от Буда, но не е бил първият.

Исус е донесъл на земята нещо съвършено ново; той е началото на едно ново направление, ново търсене, ново из­следване. Йоан не могъл да разбере. Лао Дзъ, ако беше там, би разбрал - но не и Йоан. Йоан бил съвсем друг тип човек. В последните си дни той много се безпокоял да не би да е стана­ло нещо погрешно: „Този ученик да не ме е предал или нещо такова?" Той изпратил бележка; „Ти ли си този, когото чакахме?" Когато имаш определена идея-за нещо, тя се превръща в бариера за разбирането. Какво да кажем за другите? - дори Йоан не могъл напълно да разбере Исус.

Чух една история: имало един много богат търговец, кой­то обикалял света да събира коприна, подправки, парфюми. В тези три неща той бил един от най-сведущите търговци: знаел откъде да ги купи на ниска цена, от кои пазари в света и къде да ги продаде с голяма печалба. И той печелел много. Само това го интересувало: да научава все повече и повече за пар­фюмите и подправките.

Един ден, като минавал през някакъв град, някой му казал, че там живее един много мъдър човек. „Каквото и да го запиташ, винаги ще ти помогне".

Търговецът си помислил: „Може би той знае нещо за коп­рината, подправките и парфюмите. Може би ще ми е от полза да ми покаже някой пазар, откъдето да купя дори още по­евтини стоки".

Той отишъл при мъдреца. Преди дори да го е попитал, мъдрият човек казал: „Да, знам. Отиди на север, в Хималаите", и му казал точно на кой връх да отиде. „Отиди на този връх и седни там за три дни. През тези три дни ти ще видиш нещо, което не си виждал никога преди. След това се върни."

Човекът хукнал. Той имал най-бързия кон в страната, втурнал се в планините и намерил върха. Като постил и се молил, в продължение на три дена той седял там, оглеждайки се наоколо и мечтаейки си за коприна, парфюми и подправки. Той чакал да се отвори някаква непозната врата, така че да стане господар на цялата коприна в света, на всички подправ­ки, на всички парфюми. През тези три дни трябвало да му се даде ключът. Той чакал и чакал; фантазирал си и си мечтаел. Той дори не могъл да види прекрасната долина наоколо и прелестната тиха река, която течала наблизо, без да произ­вежда дори и най-малък шум. Той не чувал нито птиците как пеят сутрин, не виждал красотата на залеза. Той не могъл да види нищо, защото бил така изпълнен с мечти и така напре­гнат, в очакване на нещо.

Трите дни минали и нищо не се случило. Той бил много ядосан и гневен. Втурнал се назад при мъдреца и му заявил: „Нищо не се случи. Не можах да видя нищо, което да не съм виждал преди. Къде е грешката?"

Мъдрецът се засмял и му отговорил: „В твоята идея за богатството." След това му казал: „Не ходи пак в тази долина, никога вече няма да я намериш, но бреговете на реката бяха целите обсипани с диаманти. Това не бяха камъни, а диаман­ти. Но ти ги изтърва."

Тогава човекът си спомнил, сякаш в някакъв сън: той бил видял нещо - смътно, неясно, замъглено, но нещо бил видял. Да, много пъти в лъчите на утринното слънце той зървал проблясъци от купища блестящи камъни. Но той си имал своя идея за богатството.

Дори Йоан си имал своя идея за революцията, за това какво е религия. Той се усъмнил. Но в онзи ден, когато Исус бил кръстен, той е бил свидетел. Той е видял отварянето на небесата.

И щом се кръсти Исус, възлезе тутакси от водата, и ето, отвориха се нему небесата, и видя Духа Божия, че слязваше като гълъб и спущаше се на него.

Гълъбът е един от най-старите символи на тишина, на мир, на чистота, на хармония. Виждал ли си някога как се спуска гълъб? Наблюдавай спускането на гълъба... В самото му снишаване ще почувстваш тишината, която те обгражда. Ето защо той е станал символ.

Исус е мир, тишина. Той не е война, той не е революция в обикновения смисъл на думата, той не е насилие. Той е най-смиреният човек и най-чистият, който някога е живял на зе­мята.

Кръщението с вода винаги става причина за спущането на най-чистия дух. Той те обгръща винаги: в момента, в който си готов, той се спуща върху теб. Той през цялото време вали, само че гърнето ти е нагоре с дъното. Ти не можеш да го събереш, защото си обърнал гърнето си. Щом го изправиш с отвора нагоре, веднага ще се изпълниш. При дълбоко просве­щение Учителят се опитва да постави твоето гърне с правил­ната страна нагоре.

На Запад науката на посвещението е напълно загубена. И на Изток тя също почти се е загубила. На Запад тя се е загубила, защото там тя никога не е съществувала в своята пълнота. Само фрагменти от Изтока са пътували и достигнали на Запад. Загубването й на Изток се дължи на това, че се е превърнала в нещо почти мъртво: всеки знае за нея... и никой не знае. Тя се е превърнала в някакъв бизнес: ти можеш да отидеш и да бъдеш посветен от когото и да било.

Посвещението не е толкова лесно. Ти можеш да бъдеш посветен само от този, който е постигнал най-малко първото сатори, първото самадхи.

Има три саторита. Първото сатори означава, че си полу­чил проблясък отдалеч: видял си отдалеч как Хималаите блес­тят на слънцето. Това е първото сатори. Второто сатори е, ко­гато си достигнал върха. Когато си пристигнал. И третото сато­ри е, когато ти и върхът сте станали едно. Това е последното, върховното самадхи.

Този, който те посвещава, трябва да е постигнал поне първото. Ако той не е постигнал първото сатори, посвещението е направо фалшиво. Това е от страна на Учителя: той трябва да е постигнал поне първото сатори.

Много се изисква и от страна на ученика, защото ако ученикът не е подготвен - чрез дълбока медитация и пречис­тване, чрез дълбок катарзис, - дори и Учителят да дойде, ти няма да му позволиш да постави гърнето ти с правилната страна нагоре. Ти ще се съпротивляваш, няма да се отдадеш, няма да се отпуснеш. Ученикът трябва да бъде в дълбоко упование; само тогава Учителят може да направи нещо в най-вътрешното същество на ученика. Това е голямо превръщане, обръщане, затова много се изисква от страна на ученика. Са­мо тогава е възможно посвещението.

Одеве четох една история за един духовно търсещ, който отишъл да види великия Учител Баязид. Търсещият го помо­лил: „Моля те, позволи ми да стана част от твоето семейство".

Баязид казал: „Но има някои изисквания, които трябва да се изпълнят. Ако ти наистина искаш да бъдеш ученик, има много задължения, които трябва да извършваш".

Търсещият попитал: „Какви са тези задължения?"

„Първо, зимата идва - казал Учителят. - Ти трябва да отидеш в гората и да събереш и на цепиш дърва за зимата. След това ще почнеш работа в кухнята. И след това аз ще ти покажа какво да правиш".

Търсещият рекъл: „Но аз търся истината. Как ще ми по­могне за това работата в гората и цепенето на дърва? Има ли някаква връзка между цепенето на дърва и постигането на истината? А работата в кухнята? Какво искаш да кажеш? Аз съм духовно търсещ".

Учителят отговорил: „Тогава търси някъде другаде, защото ще трябва да ме слушаш. Колкото и абсурдно да е искането, ти ще трябва да го изпълниш. Така ще станеш готов да се отпуснеш. Аз знам, че цепенето на дърва няма нищо общо с истината, но ако си готов да го вършиш - защото Учителят ти е казал това, - това има нещо общо с истината. Аз зная, че работата в кухнята няма-нищо общо с истината: толкова много хора работят, всяка домакиня работи - ако това беше пътят да се постигне, всеки щеше да го постигне. То няма нищо общо с истината, но когато аз ти казвам да го вършиш, върши го в дълбока любов и упование. Това ще те подготви, това има нещо общо с истината. Сега обаче аз не мога да ти го разкрия; ти ще трябва да чакаш."

„Добре - казал търсещият, - но аз бих искал също да знам какви са задълженията на Учителя".

Учителят отвърнал: „Задълженията на Учителя са да се­ди там и да заповядва."

„Помогни ми тогава да стана Учител - помолил го търсе­щият, - обучи ме как да стана Учител. Аз съм готов."

Егото винаги се стреми към собственото си увеличаване. Егото е бариерата: поради егото гърнето ти е обърнато обрат­но. Дъждът не спира да вали, а ти оставаш празен.

От страна на ученика посвещението означава да се по­зволи на Учителя да прави каквото и да било - безусловно. А от страна на Учителя това е възможно само когато той е по­стигнал първото сатори. Иначе ти можеш да бъдеш посвеща­вай от хиляда и един Учители, без да постигнеш нищо. Когато тези две неща са изпълнени, тези изисквания са изпълнени, възниква общение между Учителя и ученика.

Това се случва винаги. Когато някой се отвори към небе­сата, това винаги се чува, дълбоко в сърцето отеква: Този е Син мой възлюблений, в когото благоволих.

Това е разбрано погрешно от християнството. Те смятат Исус за единствения син на Бога - глупаво. Цялото битие идва от Бога, цялото битие е родствено с Бога, както със своя баща.

Някои неща трябва да се разберат. Щеше да е по-добре, ако смятахме Бог за майка, защото синът е по-дълбоко свър­зан с майката. Той живее в утробата, той е част от майката -кръв, кости и плът, и всичко. Но за да се мисли за Бога като за баща, има една много съществена причина. Това не е без основание.

Връзката с бащата е непряка, а с майката - пряка. Ти знаеш коя е майка ти; ти просто вярваш кой е баща ти. Май­ката знае със сигурност, че ти си неин син, а бащата вярва. Бащата е индиректен. Той се грижи за теб като баща. Това значи, че ти имаш отношение към Него, но това е отношение на упование: вяра, дълбока вяра. Ще познаеш своя Отец само когато вярваш.

Майката е повече научен факт, емпиричен; бащата е в по-голяма степен поетичен факт, не е така емпиричен. Май­ката е много близо, всъщност твърде близо е; бащата е много надалеч, някъде високо в небето. Да съчувстваш на майката е нещо инстинктивно; да съчувстваш на бащата - човек трябва да се учи на това. Майката е вече тук. Бог трябва да бъде открит.

Тъй че символът на бащата е също много значим, той носи в себе си някакво скрито значение. И всеки път, когато някому се случи да се отвори сърцето му и гълъбът да се спусне, се чува това: Този е Син мой възлюбленний, в когото благоволих.

Защо е благоволил Бог? Ти си се върнал у дома. Бил си се отклонил, вършил си бил всякакви неподходящи за твоето съ­щество неща. Сега си се покаял, върнал си се обратно у дома.

Цялото битие е благоволило. Цялото битие благоволява, когато някой стане Христос или Буда, цялото битие празнува, защото когато някой стане Буда или Христос, всичкото в извес­тен смисъл става по-осъзнато и будно.

Преди Исус светът със сигурност е бил по-различен, от­колкото след Исус. Дърветата след Исус са били по-събудени и камъните след Исус са били по-живи, защото неговото съзна­ние, постижението на неговото съзнание се е разпространило из цялото битие. Така би трябвало да е. Цветята цъфтят пове­че. Те може и да не го осъзнават, но самото качество на цяло­то се е променило. Дори и една капка съзнание да постигне Бога, целият океан вече не може да бъде същият. Тази една капка е повдигнала естеството на цялото, качеството е различно.

Ти не можеш да си представиш себе си, ако го нямаше Буда, ако го нямаше Христос, ако го нямаше Кришна. Просто махни дванадесет имена от историята и цялата история ще изчезне. Тогава човечеството няма да го има. Фактически съ­ществуващото, което познаваш около теб, няма да го има. Ти ще си далеч по-заспал и безсъзнателен, далеч повече ще си се отклонил. Ще бъдеш далеч по-насилствен, агресивен: проблясъкът на любовта, който тупти в сърцето ти, няма да го има, благодатта, която понякога се появява в очите ти, вече няма да я има. Очите ти ще са повече като животинските - свирепи, насилнически.

Когато обаче Исус се появил, неговите очи са станали част от твоите - една много малка част, но все пак. Понякога става така, че тази част се разпростира върху целите ти очи и ти гледаш на битието по един напълно различен начин. Светът остава същият, но очите ти се променят и с тях и цялото се променя.

В сърцето ти една много малка част е станала Буда чрез Буда, Христос чрез Христос, Кришна чрез Кришна. Аз зная, че това е една много малка част, но в нея съществува възмож­ността за порастване. Погледни дълбоко в себе си към тази част, която е била внесена чрез Христос или Буда. Закриляй я, помогни й да израсте, пожертвай всичко, което имаш, за да може тя да израсте, и ще си стъпил на правия път. Нека тази частица да надвие, нека да победи, нека Галилеецът в теб да победи и с в същия миг - когато тази частица победи - ти също ще чуеш: ето глас от небесата, който казваше: този е Син мой възлюблений, в когото благоволих.
Четвърта беседа, 24 октомври 1975 г.

В ОТРАЗЯВАНЕ НА ХРИСТА

ХРИСТИЯНСТВО И ХРИСТОС не бива никога да се смесват. Христос е напълно различен от християнството, зато­ва когато искаш да разбереш Христос, върви директно и непо­средствено - не през Рим, иначе никога няма да разбереш Христа. Христос, Кришна или Буда не могат да бъдат органи­зирани: те са така обширни, че никоя организация не може да бъде адекватна на тях. Само малките неща могат да бъдат организирани. Политиката може да бъде организирана, но не религията; нацизмът може да бъде организиран, комунизмът може да бъде организиран - но не Христос, не Кришна Сама­та обширност е такава, че в момента, в който се опитваш да ги напъхаш в някакъв шаблон, те вече са мъртви.

Това е все едно да се опиташ да сграбчиш небето с малки­те си ръце - в стиснатите юмруци. Небето може да докосне отворена ръка, мъничко може да се намира върху ръката ти, но от затворения юмрук то избягва.

Каквото и да си чул за Исус, не е за Исус, истинския човек. То е за Исус, който християните са изобретили, украси­ли, за да го продават на пазара. Християнският Исус е стока за продажба; самият Христос е революция. Ти не можеш да не бъдеш трансформиран чрез него; той е кръщението с огън. Ти можеш безпроблемно да бъдеш християнин... но не можеш ни­кога да бъдеш истински християнин безпроблемно. Ако ти на­истина следваш Исус, непременно ще си имаш неприятности.

Той самият е свършил на кръста; ти едва ли ще свършиш на трона. Но ако следваш християнството, няма проблеми. То­ва е един много удобен начин да нагодиш Христос към себе си, наместо да нагаждаш себе си към Христа. Ако ти приспособиш себе си към Христос, ще се получи трансформация; ако при­способиш Христос към себе си, нищо няма да се получи. Тогава самият Христос става част от декорацията на твоя затвор, част от обзавеждането - колата, къщата ти; едно удобство в най-добрия случай - но ти не си се свързал с него. Ето защо дваде­сетте години изглеждат като че ли са пропилени.

Същото ще стане и с мен. Ти си щастлив, че медитираш с мен. След като аз си отида, медитацията ще бъде организира­на - това е невъзможно да се предотврати, този е начинът, по който нещата се движат. Тогава ти ще? я правиш в продълже­ние на двадесет години - или на двеста години - и нищо няма да се случи. То не става чрез техниката - техниката е просто мъртва. То става чрез любовта, която ти чувстваш към мен, която аз имам към теб. Техниката е просто извинение. Тя не е най-важното нещо; най-важното нещо е твоята любов, твоята вяра. В тази вяра техниката работи и действа, оживява, пуска корени в сърцето ти.

Рано или късно всичко става организирано: молитва, ме­дитация, всичко. Тогава славата се загубва. Тогава можеш да продължаваш да го правиш - ти можеш да станеш напълно перфектен, опитен; това може също да ти даде някакво утеше­ние - но промяната ще липсва. Ти ще си останеш същият, като една приемственост. Това няма да е кръщение: ти няма да умреш в него и няма да се преродиш.

Ето защо е настояването ми да се търси жив учител. Ето ги писанията, те са били някога течащи реки, но сега са за­мръзнали. Загубили са се в пустинната земя на църквите, хра­мовете и организациите. В тях вече не тупти поезията, те са мъртви догми, аргументи - любовта е изчезнала.

Винаги помни това: ако можеш да намериш жив учител, забрави всичко за писанията. Живият учител е единственото живо писание. Чети неговото сърце и позволи твоето да бъде прочетено от него. Бъди в общение - това е единственият начин.

Исус е работил по същия начин, както чувствате, че и аз работя, но са изминали двадесет века. Първите ученици, кои­то са се събрали около него, са залагали живота си: те са изоставили всичко, което имат, тръгвали са с този човек, ри­скувайки всичко. Струвало си е. Този човек е бил едно съкровище от света на непознатото. Нищо не е било прекалено. Каквото се е искало от тях, те са го правили. А те са имали възможността да ходят по тази земя заедно с един Бог, да бъдат в тясна връзка с божественото.

Другите казвали: „Този човек не е прав", но тези, които са били близо до него, са знаели, че само той е бил прав - а ако този човек не е бил прав, тогава нищо не може да е право, тогава правото не би могло да съществува. Те са разпънали този човек на кръст, но близките до него са знаели, че той не може да бъде разпънат. Този човек бил влязъл вече в без­смъртието, той бил станал вече част от техните безсмъртни души. Ти можеш да убиеш тялото, но не и духа.

Те живели, ходили, дишали в неговата същност. Те са се трансформирали. Това не е въпрос на техника. Те са се моли­ли с този човек, но истинското нещо не е било молитвата, ис­тинското нещо е било да си просто в неговото присъствие. Този човек е имал присъствие.

Обръщал ли си внимание? - много малко хора имат това, което се нарича „присъствие". Много рядко ще срещнеш чо­век, който има присъствие - нещо в него, което не може да се определи, нещо, което ти изведнъж чувстваш, но не можеш да посочиш, нещо, което те изпълва, но е неизразимо, нещо много мистериозно и непознато. Ти не можеш да го отречеш, не мо­жеш да го докажеш. То не е тялото, защото всеки може да има тяло; то не е умът, защото всеки може да има ум. Понякога тялото може да е много хубаво, невероятно красиво, но присъ­ствието да липсва; понякога умът може да е гениален, но при­съствието да липсва; а понякога можеш да минеш покрай ня­кой просяк и да се почувстваш изпълнен, развълнуван, трог­нат - присъствие.

Тези, които са били в присъствието на Исус, в неговия сатсанг - тези, които са живели в близост до него, в неговата среда - те са го дишали. Ако ми позволите да кажа това, тези, които са го пили и са го яли, които са му дали възможност да влезе в техния най-съкровен олтар... Това е трансформирало, а не молитвата; молитвата е била просто едно извинение да бъдат с него. Дори и без молитва е щяло да се случи, но без молитва те може би не биха намерили извинение, за да бъдат с него.

Вие сте тук с мен. Аз не преставам да изобретявам за вас медитации. Те са просто извинения, за да останете тук малко по-дълго, малко повече, за да можете да се мотаете около мен - защото никой не знае кога моето присъствие ще ви докосне. Нищо не може да се каже за това, го не може да се манипули­ра. То се случва тогава, когато се случи - затова нищо дирек­тно не може да се направи. Просто бъди тук. Дори и без меди­тация нещото ще се случи, но без медитация ти не би имал никакво извинение да бъдеш тук.

Аз не спирам да ви говоря. Дори и без говорене то може да се случи - то ще се случи, но ако не говоря, вие малко по малко ще се разотидете, защото няма да имате извинение. Какво правите тук? Аз трябва да ви дам нещо да правите, за да може да бъдете. Аз трябва да ви заангажирам и да ви занимавам, за да не се чувствате неспокойни. Нещото ще се случи от някакво друго измерение, но когато сте ангажирани, това измерение остава свободно. Ако не сте ангажирани, ста­вате твърде неспокойни.

Всички медитации и всички молитви, и всички методи са играчки, предназначени за децата да си играят с тях, но те са полезни, много важни. Веднъж щом си ангажиран, твоят най-съкровен олтар се отваря към мен. Ти вече не си неспокоен -правиш медитация - и тогава аз мога да върша моята работа. Не е правилно да казвам, че върша моята работа. Тогава тя започва да се случва.

Ти си прав, че двадесет години християнско обучение и слушане на историите от Новия завет може да са отишли на­празно — но не защото тези истории са безполезни. Като исто­рии те са върховни. Поезията на Новия завет, поезията на цялата Библия е нещо не от този свят. Има велики поети -Шекспир и Милтън, и Данте - но никой не може да надмине Библията. Поезията й е изключително проста, но тя има ня­какво качество, което обикновената поезия не може да има. В нея има благоговение - това е религиозното качество.

Наблюдавал ли си понякога? Виждаш едно прекрасно цвете. Ти можеш да го оцениш, то има естетически качества. Одобряваш го и продължаваш нататък. Можеш да видиш ня­какво прекрасно лице - дори и лицето на Клеопатра: линиите, пропорциите, тялото подобно на мраморна статуя - но това също е естетично. А понякога се срещаш с неща или същества, които вдъхновяват не само естетическо одобрение, но и благо­говение. Какво е благоговение?

Сблъсквайки се с нещо или с някого, мисленето спира. Умът ти не може да се справи с това. Можеш да се справиш с една Клеопатра, дори с един Айнщайн - колкото и непонятно, абстрактно, трудно да е нещото, ти можеш да се справиш с него. Може би само малко повече тренировка на ума ще е необходима. Но когато срещнеш един Исус или един Буда, умът пада безсилен, затъва. Нещо му идва твърде много. Ти не можеш да мислиш за нищо, като че ли си в дълбок шок - и все пак този шок е блаженство. Това е благоговението.

Библията има в себе си благоговение - това качество, което спира ума ти напълно - но това ти трябва да достигнеш директно. Мисионерът, свещеникът, епископът разрушават, защото започват да интерпретират. Те намесват в това умове­те си, а умовете им са посредствени. Все едно да гледаш нещо невероятно красиво чрез ума на някой много глупав човек. Или да гледаш в огледало, което е счупено, напълно разбито -покрито с ръжда, нищо не може да се отрази правилно - а ти гледаш в огледалото и виждаш луната. Изкривена. Така е ставало и става.

Библията е едно от най-великите събития в света - много чиста, по-чиста от Бхагаватгита, защото Бхагаватгита е мно­го префинена. Хората, които са я създавали, са били много културни и образовани и, разбира се, когато едно нещо стане много префинено, то става етерно, неземно. Библията има ко­рените си в земята.

Всички пророци от Библията са земни люде. Дори и Исус е стъпил на земята; той е синът на един дърводелец, .няма образование, не знае нищо за естетиката, за поезията - нищо. Ако говори поезия, то това е, защото той е, без въобще да го знае, поет. Поезията му е сурова и дива.

Исус има нещо селско в себе си: мъдрост без знание. Той не е човек на знанието - никой университет не би бил склонен да му даде почетна степен, никой. Той не би бил на мястото си в Оксфорд или Кеймбридж; би изглеждал много глупаво в тези одежди и клоунски шапки. Той би изглеждал много глупа­во, не би паснал. Той принадлежи на земята, на селото, на обикновените прости хора.

Предната вечер четох една малка история, една арабска приказка. Един човек умрял. Той имал седемнадесет камили и трима синове и оставил завещание, в което, когато било отворено и прочетено, се казвало, че половината от камилите трябва да получи първият син, една трета - вторият и една девета - третият.

Синовете се объркали - какво да правят? Седемнадесет камили: половината да отиде при първия син - значи ли това, че една камила трябва да се разреже на две? Но и това не би решило нещата, защото една трета трябва да се даде на вто­рия. И това не било решение: една девета трябвало да получи третия. Така почти всички камили би трябвало да се убият.

Разбира се, те отишли при този човек в града, който бил най-знаещ: моллата - пандитът, ученият, математикът. Той мислил усилено, опитвал се всякак, но не могъл да намери никакво решение, защото математиката си е математика. Той им казал: “Аз никога не съм делил камили през живота си, цялата тази работа ми се вижда глупава. Но ще трябва да ги нарежете. Ако завещанието трябва да се спази точно, тогава камилите ще трябва да се нарежат, да се разчленят."

Синовете не били готови да режат камилите. Какво да правят тогава? Някой им предложил: „По-добре да отидете при човек, който има представа от камили, а не от математика". Така те отишли при шейха на града, който бил необразован старец, но мъдър вследствие на своя опит, и му разказали проблема си.

Старецът се засмял. „Не се тревожете! - казал той. -Много е просто." И той им дал на заем една от своите камили -сега камилите станали осемнадесет - и после ги разделили. Девет камили били дадени на първия син, с което той бил напълно задоволен. Шест камили били дадени на втория (една трета) - той също бил напълно задоволен. А на третия били дадени две камили (една девета) - и той останал доволен. Една камила останала. Тя била дадената на заем. Той си я взел обратно и им рекъл: „Можете да си вървите."

Мъдростта е практична, знанието е непрактично. Знание­то е абстрактно, мъдростта е земна; знанието е само думи, мъдростта е опит.

Библията е много проста. Не се заблуждавайте от просто­тата й. В своята простота тя съдържа мъдростта на вековете. Тя е много поетична; аз никога не съм срещал нещо по-пое­тично от Библията. Човек просто може да й се наслаждава, да преповтаря думите на Исус. Те идват от сърцето и достигат до сърцето.

Но не използвайте посредници. Тези посредници са много посредствени, те развалят цялата работа. Аз съм преглеждал много коментари на Библията, но никога не съм попадал дори и на един интелигентен коментар. Те всичките развалят. Ни­кога не съм виждал дори един-единствен коментар на някой богослов, който да е допринесъл нещо към Библията, който да е спомогнал по някакъв начин славата й да се изяви повече. Те я замъгляват.

И то не може да не бъде така. Само човек с качеството на Исус може да разкрие нейната истина, само човек с качество­то на Исус може да увеличи нейната красота. Хората, които живеят в мрачните долини, и тези, които живеят на слънчеви­те хималайски върхове, не разбират един другиму езика си. Когато човекът от върха говори, а онзи от долината интерпре­тира, всичко се обърква.

Да, прав си - твоите двадесет години може и да са били пропилени. Но ще бъде пълно заблуждение да мислиш, че Исус не е за теб. Исус е за всички, не е в това въпросът. Но тръгни направо: стани по-медитативен, стани по-молитвен и върви направо. Забрави всичко, което са ти казали за Биб­лията - Библията е достатъчна.

Ако искаш да разбереш упанишадите, може и да ти е трудно да ги разбереш директно, защото те са много изтънче­ни. Хората, чиито слова са записани в упанишадите, са били велики философи; за тях трябват коментари. Но Исус е много простоват, неговата истина е проста. Той е един съвсем обик­новен селянин; няма нужда от коментар. Той е сам за себе си светлина. И ако ти не можеш да разбереш Исус, тогава кого ще можеш да разбереш? Изхвърли всички глупави комента­ри. Върви директно! Исус е така прост, че можеш да имаш директен контакт.

Аз не коментирам Исус, аз просто откликвам. Аз не съм коментатор. Да бъдеш коментатор значи да вършиш една много грозна работа. Защо да коментирам Исус? Той е ясен, той е съвсем прост. Все едно две и две равно на четири -толкова е просто. Точно както слънцето, когато то изгрее на сутринта, всеки разбира, че е сутрин. Толкова е ясен.

Аз не го коментирам, аз откликвам. Аз чета думите му: нещо отеква в мен. Това не е коментар. Сърцето ми бие с него, нещо паралелно отеква в мен и аз ви казвам какво е то.

Тъй че не приемайте думите ми за коментари. Аз не се опитвам да ви обяснявам Исус, няма нужда. Аз просто отразя­вам като огледало. Аз ви разказвам моето сърце. Това, което ми се случва, когато слушам Исус: аз ви го казвам.

Това е от Кришна Радха. Няма защо да мислиш, че тук има някаква велика тайна: това е просто жената в теб. Така постъпва жената. Тя чака нещо, тя го привлича, тя го кани, а когато то дойде, тя се плаши и бяга. Това е начинът на де­йствие на всички жени. И докато не разбереш това и не го изоставиш, целият ти живот ще бъде мизерен.

Първо привличаш, а когато нещото, което си поканил, дойде при теб, се уплашваш и избягваш. Тази игра на криени­ца е непрекъсната. Наблюденията ми са следните: женският ум иска нещо, но когато то дойде, ти никога не си там, за да го получиш. Така женският ум се превръща в едно дълго, без­крайно чакане. Във всеки момент осъществяването е въз­можно, но когато то наближи, жената се плаши.

Жената се моли за любов и се страхува от любовта, защо­то когато любовта дойде, тя носи със себе си смърт. Любовта трябва да донесе смърт, защото само тогава ти можеш да се преродиш. Няма друг начин.

Отново ще прочета въпроса: „Често по време на беседата аз откривам, че една част от мен очаква твоя поглед. Когато ти накрая ме погледнеш, нещо в мен побягва."

Ти чакаш погледа ми. В теб възниква една дълбока лю­бов, очакване. Но когато моят поглед дойде до теб, той носи смърт. Тогава ти се плашиш, бягаш, защото си очаквала лю­бов, а погледът носи също и смърт. Той носи също и любов, но любовта и смъртта са два аспекта на един и същ поглед. Ако аз наистина те обичам, ще трябва да бъда и смърт за теб. Няма друг начин - любовта не може да се случи по някакъв друг начин. И когато погледът ми проникне в теб, нещо се свива, отбягва го; нещо побягва, изплашва се. Тогава погледът ми се премества. Тогава ти отново си спокойна и ме очакваш.

Няма друга тайна в това: просто жената. И когато каз­вам „жената", не трябва да ме разбирате погрешно. Много мъже се държат просто като жени.

В любовта всеки се държи като жена. Искаш да скочиш в непознатото, но не искаш да се отречеш от познатото. Искаш да се движиш с две лодки едновременно, но те се движат в раз­лични измерения, диаметрално противоположни. Искаш да си си ти, а същевременно да имаш и нов живот. Искаш невъз­можното. Искаш да се привързваш към това, което имаш, а съ­щевременно и да израстваш - но самото привързване те въз­препятства да израстваш. Двете не са възможни едновременно.

Когато ти очакваш моя поглед, ти го очакваш такава, каквато си, но когато аз дойда и почукам на вратата ти, аз идвам, за да разруша това, което си, защото значи, че само тогава скритото в теб ще се освободи. Тогава ти се страхуваш.

Хората обичат свободата, но те се и страхуват. Когато ня­мат свобода, те мислят за нея, мечтаят за нея, фантазират, но когато свободата дойде, те се плашат, защото свободата носи със себе си много повече неща, за които те никога не са мисли­ли. Свободата носи несигурност. Свободата носи приключения, но също и несигурност. Свободата разширява небето, дава ти крила, но по-широкото небе може да бъде и опасно. Свободата е много опасна. Да живееш в свобода значи да живееш опасно.

Идвате при мен, търсите свобода, но дълбоко във вас виждам, че казвате също: „Не ни прави свободни, молим те, не ни хвърляй в свободата. Нека се държим за теб, нека да зави­сим от теб". А пък продължавате да искате и да се молите: „Дай ни свобода". С едната ръка искате, с другата отказвате; една част от вас казва да, друга част от вас продължава да казва не.

Наблюдавали ли сте вашите умове? Вие казвате едновре­менно да/не. Може би едното е малко по-силно, а другото мал­ко по-слабо, може би сте се изхитрили да не слушате едното, когато казвате другото, но просто бъдете малко по-наблюдател­ни. Когато кажеш да, отстрани стои не-то. Тогава ти си в непре­станен конфликт.

Искаш да дойда до вратата ти, но като дойда, я затваряш, защото аз ще дойда такъв, какъвто съм, не такъв, какъвто очакваш да бъда. Аз ще дойда такъв, какъвто съм, а не според твоите фантазии.

Винаги помни, че трябва да намираш дребните причини за нещата, които се случват в теб и около теб. Понякога запо­чваш да търсиш много дълбоки и големи причини, каквито не съществуват - това става особено на Запад, вследствие на тези двеста години психология и обучение по психология и психиат­рия. Психологическото знание е станало всеобщо, всеки знае нещичко - дребни неща, които нямат в себе Си нищо особено, прости факти. Хората непрестанно копаят все по-надълбоко и все изнасят неща без никаква връзка помежду им.

Тази сутрин прочетох един анекдот. Психоаналитик и един негов приятел стоели, гледали небето през прозореца и обсъждали нещо. „Забележително! Погледни!" - казал психоа­налитикът. Навън се вършела някаква работа. Разрушавали една сграда и неколцина работници се движели насам-натам с ръчни колички. „Виж, дванадесет души работят с количките -единадесет ги бутат пред себе си, а един си я тегли. Единадесет бутат, един тегли: сигурно има някакво обяснение за това. Си­гурно трябва да има някаква дълбоко вкоренена задръжка в този човек. Или пък нещо се е случило в детството му, с роди­телите. Трябва да има някакъв дълбок проблем тук. Да оти­дем да попитаме".

И така, те слезли долу. Спрели работника, който си теглел количката след себе си, и психоаналитикът го заговорил: „Мо­ля ви, бихте ли ни помогнали да открием нещо във вас, дълбо­ко вкоренено. Единадесет души си бутат количките пред себе си, а само вие си я теглите. Трябва да има някакво обяснение за това. Нещо силно травматизиращо трябва да се е случило в детството ви, което се е превърнало в дълбока потиснатост, идея-фикс, натрапчив импулс - някакъв комплекс. Моля ви, разкажете ни нещо за това. Какво чувствате?"

Работникът ги погледнал и рекъл: „Че питай ме, шефе -просто мразим да го гледам това нещо, това е. Затова си го теглим отзад." Просто мразел да го гледа нещото!

Кришна Радха, няма нищо тук, ти си просто жена. Отиди отвъд това. Мъжът трябва да отиде отвъд своята мъжестве­ност и жената трябва да отиде отвъд своята женственост. А когато ти си нито мъж / нито жена, тогава ще си в състояние да позволиш на моя поглед да достигне до най-дълбоката съ­рцевина на твоето същество. Тогава ще си в състояние да отвориш вратите си. Тогава моето почукване няма да остане без отговор.

Да, точно така. Кръщението е възможно само когато си готов да умреш. Това е символичното значение: Йоан Кръсти­тел е завеждал учениците си при реката, когато са били вече готови да умрат, когато са били готови да се отпуснат, когато са били готови да потекат с реката. Когато съпротивата е била прекършена, когато те повече не са се борили, когато цялата борба за оцеляване е била вече изчезнала, едва тогава той ги е взимал на реката. Те са били готови да бъдат удавени от него, да бъдат убити от него.

Бих искал да ви разкажа една история за шейх Фарид, един суфимистик. Веднъж той отивал на реката да си направи сутрешната баня. Един духовно търсещ го последвал и го заго­ворил: „Моля те, почакай само една минута. Ти изглеждаш така изпълнен с божественото, а аз дори и не чувствам жела­ние за него. Ти изглеждаш съвсем смахнат, но само като те гледам, започвам да чувствам, че тук има нещо. Ти си така щастлив и блажен, а аз съм така мизерен, но дори и желание нямам да търся божественото. Какво да правя? Как да създам желанието?"

Фарид го погледнал и казал: „Ела с мен. Аз отивам да си взема сутрешната баня. Ти също се изкъпи с мен в реката и може би, точно докато се къпеш, да ти се даде и отговорът. Инак ще трябва да се видим след банята. Ела с мен".

Човекът бил малко смутен. Този шейх Фарид му се виж­дал малко побъркан: докато се къпе, как ще му отговори? Но методите на мистиците са за никого непознати, затова човекът го последвал.

Двамата отишли на реката и когато се потопил, Фарид скочил отгоре му и го натиснал в реката. Онзи почнал да се чувства неспокойно. Що за отговор е това? В началото той си помислил, че Фарид се шегува, но след това станало опасно. Той не го пускал! Човекът се борил с всички сили.

Фарид бил много тежък, силен човек, а търсещият бил много слаб - каквито са духовно търсещите. Но когато живо­тът ти е застрашен... Дори и този слабоват на вид мъж отблъс­нал Фарид, нахвърлил се върху него и извикал: „Нима ти си убиец? Какви ги вършиш? Аз съм един беден човек. Току-що дойдох да те питам как може в сърцето да се породи желание за търсене на божественото, а ти щеше да ме убиеш!"

Фарид отговорил: „Чакай! Първо няколко въпроса. Кога­то те натисках в реката и ти се задушаваше, колко мисли имаше в ума си?"

,,Колко мисли? Само една - как да изляза на въздух, за да дишам".

„Колко дълго траеше тази мисъл?" - попитал Фарид.

„И тя не остана за дълго, защото животът ми беше в опас­ност Можеш да си позволиш да мислиш, когато не си застра­шен. Дори и мисълта, че животът ми е в опасност, беше изчез­нала. А това да изляза от реката не беше мисъл - цялото ми същество се стремеше към това."

„Ти разбра - рекъл Фарид. - Това е отговорът. Ако чувс­тваш, че се задушаваш на този свят, притиснат от всички стра­ни, и ако чувстваш, че нищо няма да се случи на този свят освен смъртта, тогава желанието да търсиш истината или Бо­га, или както и да го наричаш, ще възникне. А и то също няма да трае дълго. Малко по малко това желание ще престане да бъде желание, ще се превърне в твое същество. Самата жаж­да ще стане твоя същност.

Показах ти пътя - казал накрая Фарид. - Сега можеш да вървиш."

Просто се опитай да разбереш цялата ситуация в света. Ако той вече те разрушава, изскочи от него. Истинският въ­прос е не как да търсиш Бога; истинският въпрос е как да разбереш, че там, където си мислиш, че е животът, няма жи­вот, а само смърт.

Йоан Кръстител или всеки, който някога е кръстил някой друг, който някога е посветил някой друг, който някога е довел някой от света на сънищата в света на истината, трябва да те подготви за смъртта. Да, това е значението. Чрез кръщението той е казвал: „Старата ти същност я отнесе реката, ти вече не си същият. Една нова идентичност се е появила, сега ти имаш ново ядро. Действай чрез него, недей да действащ чрез миналото."

Същото се е правило и чрез посвещаване чрез огън. В Индия традиционно се е използвало посвещаването с огън, не с вода. Има някои периферни течения, които използват и кръ­щението с вода, но главното течение в Индия използва огъня. Затова във всеки дом на гуру - това, което се нарича гурукул, семейството на гуруто - има един огън в средата на къщата, който непрестанно гори: един непрестанно горящ огън, дваде­сет и четири часа в денонощието. Всички учения са се давали близо до огъня. Постепенно огненият символ се е вкоренил дълбоко в учениците.

В старите упанишади има една прекрасна история, раз­казваща за един ученик, един много известен ученик - Шветакету - когато бил при своя гуру. Гуруто чакал дванадесет години и не го посвещавал в мистериите. Ученикът все му служел, грижил се за огъня в къщата - в продължение на двадесет и четири часа огънят трябвало да се поддържа. Раз­казва се, че дори и самият огън започнал много да се тревожи за този Шветакету. В продължение на дванадесет години той служил на огъня, грижил се за него, носил дърва от гората.

Историята е прекрасна. Тя разказва как огънят започнал да се тревожи. Дори и огънят започнал да чувства, че гуруто е прекалено коравосърдечен, малко несправедлив. Огънят за­почнал да чувства състрадание към Шветакету.

Когато веднъж гуруто излязъл, огънят проговорил на же­на му и казал: „Това е прекалено. Този Шветакету служи в такова безмълвие в продължение на дванадесет години. Той вече е заслужил; тайната трябва да му бъде разкрита. Убеди съпруга си."

Жената отговорила: ,,Но той няма да слуша. Ако аз кажа нещо, той може да стане дори по-неотстъпчив. Той не е човек, който може да бъде убеждаван. Трябва да се чака. Той знае как да работи и как да не работи, какво да прави и какво да не прави, и аз не мога да кажа нищо."

Огънят така много се загрижил, че сам разкрил тайната на Шветакету. И когато тайната била разкрита, гуруто затан­цувал. Той рекъл: „Шветакету, аз чаках. Защото огънят раз­крива себе си, това е вече нещо. Аз казах самият огън да раз­крие тайната защото състраданието щеше да се появи, битието е състрадателно. Аз можех да ти дам тайната по всяко време, но това нямаше да е така съществено. То щеше да е от мен. Но дверите на битието ти се отвориха от самото битие. Сега ти си в общение със самия огън - ти си посветен от огъня."

Каква тайна може да ти даде огънят? Тайната на смърт­та. В Индия ние изгаряме мъртвите тела, затова огънят се асоциира със смъртта. Дори и тези, които не са духовно търсе­щи, също знаят, че огънят е символ на смъртта - човек умира в него. Но тези, които знаят и търсят по пътя, знаят също, че човек се възкресява чрез него: умира и се преражда.

И в двата случая, дали чрез вода или чрез огън, смисъ­лът е в смъртта. Човек трябва да умре, за да придобие изоби­лен живот, човек трябва да понесе кръста си. Никой друг не може да те посвети, само смъртта. Смъртта е гуруто. Или гуруто е смърт.

Ако си готов да умреш, тогава никой не може да ти по­пречи да се преродиш. Но тази смърт не трябва да бъде самоубийствена. Много хора извършват самоубийство. Те не въз­кръсват. Самоубийствената смърт не е смърт от разбиране; самоубийствената смърт е смърт от заблуждение. Умираш объркан, в мъка. Умираш обладан от мисълта за света, уми­раш привързан към света. Смъртта ти е жалба.

Наблюдавай хората, които мислят за самоубийство. Те не са против живота. Напротив, фактически те са толкова при­вързани към живота, че животът не може да ги удовлетвори. Те си отмъщават, те се жалват. Те умъртвяват, те убиват себе си само за да подадат оплакване срещу цялото битие, че не им е дало осъществяване. Те роптаят, те казват: „Животът не си струва труда да се живее".

Но защо животът не си струва да се живее? Те са очаква­ли твърде много, ето защо не си струва да се живее. Те са искали твърде много; те никога не са спечелили. Те са искали твърде много, и то не им е било дадено. Те са съкрушени.

Този, който е готов да умре без отчаяние... Да видиш ис­тината на живота, да видиш, че животът е само един сън... Той не може да осъществи нищо, той не може и да съкруши. Осъ­ществяване, отчаяние - и двете са части от илюзията, че жи­вотът е реалност. Този, който вижда, че животът е нереален, просто като един сън, се отдръпна. Идва отречението.

В упанишадите има една много важна сентенция: „Тен тиктен бхунджитха... тези, които са си угаждали в живота, са винаги тези, които се отричат." Това е много революционно; има голям смисъл. То казва така: тези, които са се отдавали на наслаждения в живота, непременно ще се отрекат, защото те са видели истината - че животът е фалшив. Те са се вглеждали в него и не са открили нищо. Не че те са обезсърчени, защото ако се чувстваш обезсърчен, това означава само, че все още очак­ваш нещо. Обезсърчението е признак на дълбоко очакване.

Този, който е осъзнал, че животът може само да обещава, но не може никога да дава - та той е сън! - не е нито обезсър­чен, нито осъществен в живота. Тогава идва отречението. Отречението не е да напуснеш живота, отречението е да видиш живота такъв, какъвто е. Само тогава човек е готов да умре, защото в живота няма нищо.

Тази готовност за смъртта е състоянието, към което Йоан Кръстител е водил хората. Когато те ставали готови, той ги завеждал на река Йордан и изпълнявал ритуала, завършека. С тази течаща над главата вода, отминаваща надолу по река­та, си отива и егото, старата личност. Ражда се една чиста същност - окъпана в едно ново чувство за битието, с една нова мистерия на живота, с ново чувство за съществуване.

Разбира се, смъртта може да бъде или много ужасно, или изключително прекрасно преживяване. Зависи от отношение­то. Ако чувстваш ужас, когато умираш, ти ще умреш, но няма да възкръснеш. Ако смъртта се превърне в едно прекрасно изживяване, тогава умирайки, ти същевременно ще възкръс­неш. Обикновено смъртта е ужасът, ето защо толкова те е страх да умреш. В живота не се случва нищо прекрасно докато не умреш, но ти се ужасяваш.

Малко по малко гуруто трябва да те убеди в красотата на смъртта. Той трябва да пее възхвала на смъртта. Той трябва малко по малко да те убеди и да създаде жажда за смъртта, така че да можеш да се отпуснеш. Веднъж щом се отпуснеш, няма нищо да умре, само егото. Ти ще пребъдеш во веки веков.

Ти си вечност, ти не можеш да умреш - този страх е абсолютно безсмислен и неоснователен - но егото трябва да умре. Егото е нещо създадено. Него го е нямало, когато си се раждал, обществото го е създало. Обществото ти е дало его - и това его може да се вземе от обществото... и това его непре­менно ще се вземе от смъртта. Ще си отидеш така, както си дошъл: с празни ръце идваш, с празни ръце си отиваш - егото е просто една междинна илюзия.

Това его се страхува от смъртта. Веднъж щом разбереш това, ти вече няма да умреш, но само егото, само болестта - ти си готов. Ти си готов за кръщение.

Не го взимай на сериозно. Остави го така, а ти се смей. Ако можеш да се смееш на себе си, всичко е наред. Хората се смеят на другите, но никога не се смеят на себе си. Това тряб­ва да се учи. Ако можеш да се смееш на себе си, сериозността вече си е отишла. Тя не може да свие гнездо в теб, ако ти си способен да се смееш на себе си.

В Зен-манастирите всеки монах трябва да се смее. Пър­вата ти работа сутринта е да се смееш, най-първата работа. В момента, в който монахът разбере, че вече не спи, той трябва да скочи от леглото, да заеме поза като смешник, като цирков клоун и да започне да се смее, да се смее на себе си. Не може да има по-добро начало на деня.

Смехът над себе си убива егото и ти ставаш по-прозрачен, по-лек, когато се движиш в света. И ако си се смял на себе си, тогава смехът на другите за твоя сметка няма да те разстрой­ва. Всъщност те просто ти съдействат, правят същото нещо, което и ти правиш. Така се чувстваш щастлив.

Да се смееш на другите е егоистично; да се смееш на себе си е много смирено. Научи се да се смееш на себе си - на твоята сериозност и на други подобни неща. Заради сериоз­ността можеш да се почувстваш сериозен. Тогава наместо една си създал две болести. Тогава и това може да бъде повод да станеш сериозен, и така все отново и отново. В това няма край, то може да продължава до повръщане.

Затова вземи нещата под контрол още от самото начало. В момента, в който се почувстваш сериозен, засмей се на това и потърси къде е сериозността. Смей се, дръпни му един хубав смях, затвори си очите и я потърси. Няма да я намериш. Тя съществува само в същество, което не може да се смее.

Не можеш да си представиш по-нещастна ситуация, не можеш да си представиш по-бедно същество от човек, който не може да се смее на себе си. Така че сутринта започни със смях над себе си и всеки път през деня, когато намериш момент, когато нямаш какво да правиш, посмей се хубаво. Без никак­ва специална причина - просто защото целият свят е толкова абсурден, просто защото това, което представляваш, е такъв абсурд. Няма нужда да търсиш някаква конкретна причина. Всичко е толкова абсурдно, че човек трябва да се смее.

Нека смехът бъде от корема, а не от главата. Човек може да се смее от главата: тогава смехът е умрял. Всичко, което е от главата, е умряло; главата е напълно механична. Ти мо­жеш да се смееш с главата: тогава главата ти ще създава смеха, но той няма да отиде надълбоко в корема до хара. Няма да стигне до пръстите на краката ти, няма да отиде из цялото ти тяло. Истинският смях е като този на малкото дете. Наблюдавай как коремът му се тресе, как цялото му тяло пулсира - то иска да се търкаля по пода. Това е въпрос на пълнота. Детето се'смее толкова много, че започва да плаче; то се смее така дълбоко, че смехът се превръща в сълзи, запо­чват да му текат сълзи. Смехът трябва да бъде дълбок и пъ­лен. Това е лекарството, което аз предписвам за сериозност.

Ти би искал да ти дам някакво сериозно лекарство. То няма да помогне. Ти трябва да си малко глупав. Всъщност и най-високият връх на мъдростта винаги носи в себе си гламавщина, най-големите мъдреци на света са били също и най-големите глупаци.

Това ще е трудно да се разбере. Не можеш да си предста­виш как те могат да са глупаци, защото умът ти винаги разде­ля: мъдрият човек никога не може да бъде глупак, а глупакът никога не може да бъде мъдър. И двете становища са погреш­ни. Има големи глупаци, които са много мъдри.

В старите времена в двореца на всеки крал е имало по един голям глупак - дворцовият глупак. Той е бил балансиращ фактор, защото прекалената мъдрост клони към глупост -всичко прекалено е глупаво. Необходим е някой, който да свали нещата на земята. В кралските дворци са имали нужда от глу­пак да ги разсмива, иначе мъдреците имат склонност да стават сериозни, а сериозността е болест. Сериозността е причина да загубиш чувство за мярка, за перспектива. Ето защо всеки кралски дворец си е имал глупак, голям глупак, който е казвал и вършел някои неща и така е връщал хората на земята.

Един император си имал глупак. Веднъж императорът се гледал в огледалото. Глупакът дошъл, втурнал се и го ритнал отзад. Императорът се блъснал в огледалото. Той, разбира се,, много се разгневил и извикал: „Ако не ми дадеш някакво обяснение за твоята глупава постъпка, което да е по-глупаво и от самата постъпка, ще те осъдя на смърт".

Глупакът отговорил: „Господарю мой, аз дори и не помис­лих, че това може да си ти. Стори ми се, че там е застанала кралицата".

Трябвало да му се прости, защото обяснението, което дал, било дори още по-глупаво. Но за да намери такова обяснение, глупакът трябва да е бил наистина мъдър,

Всеки велик мъдрец - Лао Дзъ, Исус - проявява в извес­тна степен качество на върховна глупащина. Това трябва да е така, защото иначе мъдрецът ще е човек без никаква острота, ще е ужасна скука. Той трябва и да е малко глупав. Тогава неща­та са балансирани. Виж Исус - язди на магаре и вика: “Аз съм Божият Син". Погледни го само! Той трябва да е бил и двете. Хората сигурно са се смели: „Какви ги приказваш? Да гово­риш такива неща и да се държиш по този начин..".

Но аз знам, че това е проява на съвършена мъдрост. Лао Дзъ е казал: „Всички са мъдри, освен мен. Аз, изглежда, съм глупав. На всекиго умът е бистър; само моят ум изглежда, че е тъмен и объркан. Всеки знае какво да прави и какво да не прави: само аз съм объркан". Какво означава това? Той каз­ва: „В мен мъдростта и глупостта се срещат". А когато мъд­ростта и глупостта се срещнат, това е трансцендентност.

Затова не взимай на сериозно сериозността. Смей й се, бъди малко глупав. Не осъждай глупостта; тя си има своите прелести. Ако можеш да имаш и двете, ще имаш в себе си качеството на трансцендентността.

Светът става все по-сериозен и по-сериозен. Затова ракът е толкова разпространен, има толкова много сърдечно болни, толкова много с високо кръвно, толкова много луди. Светът е изместен, засилен прекалено много в едната крайност. Бъди и малко глупав. Посмей се, бъди като дете. Порадвай се, не ходи навсякъде със сериозно лице, и ще откриеш изведнъж как в теб се появява едно по-дълбоко здраве - по-дълбоките извори на твоето здраве са станали достъпни.

Чул ли си някога някой глупак да е полудял? Никога не се е случвало. Все търся някъде да съобщят за глупак, който е полудял. Досега не съм срещал такова съобщение. Разбира се, глупакът не може да полудее, защото, за да полудееш, трябва да си много сериозен. Освен това винаги съм се стремял да си изясня дали глупаците не са по някакъв начин предразполо­жени да имат по-добро здраве от така наречените мъдреци. И това е така: глупаците са по-здрави от така наречените мъдре­ци. Те живеят за момента и знаят, че са глупаци, така че не се тревожат за това какво другите мислят за тях. Тази тревога се превръща в раков фактор в ума и в тялото. Глупаците жи­веят по-дълго и се смеят последни.

Помни, че животът трябва да бъде дълбоко равновесие, много дълбоко равновесие. И тогава, точно в средата, ти ще се измъкнеш. Енергията се издига високо, ти започваш да се движиш нагоре. И това трябва да бъде така по отношение на всички противоположности. Не бъди мъж и не бъди жена: бъ­ди и двете, така че да не бъдеш нито едното, нито другото. Не бъди мъдър, не бъди глупав, за да отидеш отвъд.

Това е от Свами Йога Чинмая. Защото си много важен и защото много се надуваш.

Защото не можеш да се смееш, затова божественото е скрито. Защото си много напрегнат, затова си затворен. И тези неща, за които си мислиш - че божественото тук/сега, отвътре/ отвън, ти/аз - са само неща в главата, те не са твои чувства. Те са мисли, а не реализация. И ако продължаваш да мислиш в тези насоки, те няма никога да се превърнат в опитности. Ти можеш да се самоубеждаваш чрез хиляда и един аргумента, че това е така, но те няма никога да се превърнат в твой опит. Ще продължаваш да пропускаш. Това не е въпрос на аргу­менти, на философия, на мислене, на съзерцание - не. Въпро­сът е в това да се потопиш дълбоко в чувството на този фено­мен. Човек трябва да го почувства, а не да мисли за него. А за да го почувства, човек трябва да изчезне.

Ти опитваш нещо абсолютно невъзможно: чрез мислене се опитваш да реализираш Бога. Това ще си остане филосо­фия, то няма никога да се превърне в твой опит. А ако не се превърне в опит, то няма да донесе освобождение. То ще те обвърже; ти ще умреш в робство на думите.

Ти си прекалено важен. Главата на Йога Чинмая трябва да се отреже - напълно. Ти живееш прекалено много с глава­та и си твърде важен. Бог не е по-важен; ти си по-важният. Ти искаш да познаеш Бога: ударението не е върху Бога, ти но­сиш ударението. Ти искаш да постигнеш Бога: не че Бог е важен; ти си важният и как можеш ти да живееш, без да постигнеш Бога? Бог трябва да бъде притежаван, но ударение­то е върху ти. Ето защо ти продължаваш да пропускаш.

Остави това „ти". Тогава няма защо да се тревожиш за Бога - Той ще дойде Сам. Веднъж щом вече те няма, Той ще дойде. Щом започнеш да липсваш, ще се почувства Неговото присъствие. Веднага щом станеш празен, Той ще се втурне към теб. Остави всички философии и всичко, което си научил, всичко, което си взел назаем, всичко, което ти натежава в главата. Остави го! Изчисти се от него; това е все гнилоч.

Веднъж щом се изчистиш, в тази чистота ще почувстваш как се появява нещо. В тази невинност е девствеността. Бог е винаги достъпен.
Как е възможно умът да продължава непрекъснато да произвежда мисли, и как можем да преустановим това, което не сме ние започнали?

Не можеш да спреш това, което не си започнал. Не се опитвай, защото просто ще си пропилееш времето, енергията, живота. Ти не можеш да спреш ума, защото не си го стартирал ти. Ти можеш просто да го наблюдаваш и при наблюдаването той спира. Не че ти го спираш: той спира при наблюдението. Спирането е функция на наблюдението, то е следствие на на­блюдението.

Не че ти го спираш - няма начин да спреш ума. Ако се опиташ да го спреш, той ще тръгне по-бързо; ако се опиташ да го спреш, той ще ти се възпротивява и ще ти създаде хиляда и една неприятности. Никога не се опитвай да го спреш.

Това е истината: ти не си го стартирал, така че кой си ти да го спираш? Той е дошъл чрез твоята неосъзнатост; той ще си отиде поради твоето осъзнаване. Не трябва да правиш нищо, за да го спреш, освен да ставаш все по-буден и по-буден.

Дори и идеята, че някой иска да спре ума, ще бъде една бариера, защото ти ще си кажеш: „Добре, сега аз ще се опитам да осъзнавам, за да мога да го спра." Така няма да успееш. Така дори и твоето осъзнаване няма да бъде от голяма полза, защото отново присъства идеята - как да го спреш. Тогава след няколко дни на безплодно усилие - безплодно, защото идеята присъства, затова нищо не става - ще дойдеш при мен и ще речеш: „Опитвах се да осъзнавам, но умът не спира".

Той не може да бъде спрян; не съществува метод за спира­нето му. Но той спира! Не че ти го спираш; той спира от само себе си. Ти просто наблюдаваш. Наблюдавайки, ти изтегляш енергията, която му помага да работи. Наблюдавайки, енергия­та отива в наблюдение и мисленето става все по-слабо и по-слабо. Мислите са там, но са изнемощели, защото нямат достъп до енергията. Те ще обикалят около теб, полуумрели, а все по­вече енергия малко по малко ще се насочва към осъзнаването. Един ден изведнъж енергията ще престане да отива към мисли­те. Те ще са изчезнали. Те не могат да съществуват без твоята енергия. Затова, моля, забрави за спирането им. Това не е твоя работа.

И второто нещо. Ти ме питаш: „Как е възможно умът да продължава непрекъснато да произвежда мисли?" Това просто е естествен процес. Точно както сърцето ти непрекъснато бие, така и умът ти мисли непрекъснато; точно както тялото ти непрекъснато диша, така и умът ти мисли непрекъснато; точ­но както кръвта ти непрекъснато циркулира и стомахът ти смила, така и умът ти мисли непрекъснато. В това няма про­блеми, то е просто. Но ти не се идентифицираш с циркулация­та на кръвта; не смяташ, че ти циркулираш. Фактически ти дори и не осъзнаваш как кръвта циркулира; тя не спира да циркулира, ти нямаш какво да правиш тук. Сърцето ти не спира да тупти; ти не мислиш, че ти си този, който тупти.

С ума възниква проблем, защото ти смяташ, че ти мис­лиш; умът се е превърнал във фокус на идентичността. Тази идентичност просто трябва да се разчупи. Не че умът, щом спре, няма да мисли никога вече, не. Той ще мисли само когато има нужда; когато няма нужда от него, той няма да мисли. Ще има мислене, но сега то ще е естествено: отклик, спонтанна дейност, а не натрапчивост.

Например, ти ядеш, когато си гладен. Но ти можеш да развиеш мания и да ядеш непрекъснато през целия ден. То­гава ти можеш да се побъркаш, да се самоубиеш. Ти ходиш, когато ти се ходи. Когато искаш да отидеш някъде, тогава си мърдаш краката. Но ако продължаваш да движиш краката си и когато си седнал на стола, хората ще мислят, че си се побъркал и че трябва нещо да се направи, за да спреш. Ако попиташ как да спреш краката си да не се движат и ако някой ти каже: „Спри ги, като ги задържиш с ръцете си. Принуди ги да спрат!", тогава ще изпаднеш в още по-големи затруднения. Краката се движат, а сега и ръцете участват, и всичките ти усилия са как да ги спреш. Сега енергията ти се бори със самата себе си.

Ти си се идентифицирал с ума, това е всичко. Това е естествено, защото умът е толкова близо до теб и ти трябва толкова много да го ползваш. Човек е непрекъснато в ума. Това е все едно, ако един шофьор кара колата си от години и никога не е излизал от нея. Той е забравил, че може да излезе, че той е шофьор. Той съвсем е забравил; смята, че самият той е кола. Той не може да излезе, защото кой ще е този, който ще излезе? Той е забравил как се отваря вратата или пък вратата е напълно блокирана от това, че не е била използвана от годи­ни. Тя е ръждясала, не може да се отвори лесно. Шофьорът е бил в колата толкова дълго, че е станал тази кола, това е всичко. Появило се е недоразумение. Сега той не може да спре колата, защото как ще я спре? Кой ще я спре?

Ти си просто шофьорът на ума. Това е един механизъм около теб, който съзнанието ти непрекъснато използва. Но ти никога не си бил извън главата си. Ето защо аз настоявам: пусни се малко от главата, отиди към сърцето От сърцето ти ще виждаш по-добре, че колата е нещо отделно от теб.

Или пък опитай се да излезеш от тялото. Това също е възможно. Извън тялото ти ще бъдеш напълно извън колата. Ще си способен да видиш, че ти не си нито тялото, нито сърце­то, нито ума; ти си нещо отделно.

Точно в този момент продължавай да си спомнящ само едно нещо: че ти си нещо отделно. От всичко, което те обкръ­жава, ти си отделен. Познаващият не е познаването. Продъл­жавай да го чувстваш все повече и повече, за да може това -че познаващият не е познаваното - да се превърне в една значителна кристализация в теб. Ти познаваш мисълта, ти виждаш мисълта - как можеш ти да бъдеш мисълта? Ти по­знаваш ума, как можеш ти да бъдеш ума? Просто се пусни; необходима е малко дистанция. Един ден, когато ти си наисти­на надалеч, мисленето ще спре. Когато шофьорът е навън, колата ще спре, защото сега няма кой да я кара. Тогава ти, като видиш, че всичко това е било просто едно заблуждение, ще му дръпнеш един хубав смях. Тогава, когато имаш нужда, ще мислиш.

Ти ми задаваш въпрос: аз отговарям. Умът функциони­ра. Аз трябва да ти говоря чрез ума; няма друг начин да се говори. Но когато аз съм сам, умът не функционира.

Умът не е загубил възможността си да действа. Фактиче­ски той е повишил възможността си да действа, и да действа правилно. Тъй като той не действа непрекъснато, той събира енергия; той става по-бистър. Тъй че „когато умът спре" не означава, че ти няма вече да можеш да мислиш. Всъщност едва тогава ти за първи път ще можеш да мислиш. Да си просто обзет от съответни неуместни мисли не е мислене. Това е нещо като лудост. Да бъдеш ясен, чист, невинен, значи да си на прав път в мисленето.

Тогава, ако възникне проблем, ти няма да се обичаш; ти няма да гледаш на проблема през предубеждения. Ти ще го погледнеш директно и в този директен поглед проблемът ще започне да се топи. Ако проблемът е проблем, той ще се стопи и ще изчезне. Ако проблемът не е проблем, но е мистерия, той ще се стопи и ще се задълбочи. Така ти ще можеш да виждаш кое е проблем.

Проблем е това, което може да се разреши от ума; мисте­рия е това, което не може да се разреши от ума. Мистерията трябва да се преживее; проблемът трябва да се реши. Но кога­то ти си прекалено много в своите мисли, ти не можеш да знаеш кое е мистерия и кое е проблем. Понякога ти взимаш мистерията за проблем. Тогава през целия си живот ще се бориш и няма никога да го решиш. А понякога ти мислиш за проблема като за мистерия и си в глупаво очакване: той мо­жеше да се реши.

Необходима е яснота, перспектива. Когато мисленето -това непрестанно вътрешно дърдорене и вътрешен разговор -спре и когато си буден и осъзнат, ти си способен да видиш нещата такива, каквито са, способен си да намериш решения - а си способен също и да познаеш кое е мистерия. И когато почувстваш, че едно нещо е мистерия, ще усетиш благогове­ние, страхопочитание.

Това е религиозното качество на съществуване. Да по­чувстваш благоговение значи да си религиозен; да почувстваш страхопочитание значи да си религиозен. Да изпитваш такова дълбоко удивление, сякаш си станал отново дете, значи да си влязъл в царството Божие.

Пета беседа, 25 октомври 1975 г.