Ошо следвай ме (Беседи върху притчите на Исус)

БОГ: ВЪРХОВНИЯТ СИНТЕЗ

СЪМНЕНИЕТО Е ПРЕКРАСНО само по себе си. Про­блемът е, че то може да те заслепи. Тогава религията се пре­връща в суеверие.

Ако вярата не е метод и ти се идентифицираш с нея, тогава религията става суеверие и науката става технология. Тогава чистотата на науката се загубва и чистотата на рели­гията също се загубва. Помни това: съмнението и вярата са като две крила. Използвай ги и двете. Но ти не си нито едното, нито другото.

Човекът с разбиране, с мъдрост ще използва съмнението, ако търсенията му са свързани с материята. Ако изследването му се отнася за външното, за различното от него, той ще изпо­лзва съмнението като метод. Ако неговото проучване е насоче­но към вътрешното, към самия себе си, ще използва вярата. Науката и религията са две крила.

Ние в Индия сме опитали само едната глупост. Сега на Запад се извършва другата. В Индия ние сме се опитали да живеем само с вяра - и оттук бедността, гладът, мизерията. Цялата страна е като една рана, непрекъснато страдаща. А страданието продължава толкова дълго, че хората дори са свикнали с него, приели са го така надълбоко, че са станали нечувствителни към него. Те са почти умрели: понесени от течението, те не живеят.

Това се е случило поради тиранията на вярата. Как може птицата да лети с едно крило?

Сега на Запад има друга тирания: тиранията на съмне­нието. То работи прекрасно що се отнася до изследване на обективния свят: ти мислиш за материята, имаш нужда от съмнение - това е научен метод. Но когато започнеш да се движиш навътре, то просто не работи, не подхожда. Тук е необходима вяра.

Съвършеният човек е човек, в който има дълбока хармо­ния между съмнение и вяра. Съвършеният човек ще ти се види противоречив, но той не е такъв. Той просто е хармони­чен - противоречията се разсейват в него. Той използва всичко.

Ако имаш съмнение, използвай го за научни изследва­ния. А виж големите учени: по времето, когато достигат въз­растта на разбирането и мъдростта, когато техният младежки ентусиазъм си е отишъл и се установява мъдростта, те всички са дълбоко навлезли във вярата. Единггьн, Айнщайн, Лодж -аз не говоря за посредствени учени, те въобще не са учени -обаче всичките велики върхове в науката са много религиоз­ни. Те вярват, защото са познали съмнението, използвали са съмнението и са разбрали, че то си има своите ограничения.

Например: очите ми могат да виждат, а ушите ми могат да чуват. Ако се опитам да чувам чрез очите си, ще бъде невъзможно, невъзможно ще бъде и ако се опитам да виждам чрез ушите си. Окото си има свои ограничения и ухото си има своите. Те са експерти, а всеки експерт си има ограничения.

Окото може да вижда - и е хубаво, че може само да вижда, защото ако можеше да прави и много други неща, то нямаше да е така ефикасно във виждането. В окото цялата енергия се превръща в зрение, а цялата енергия в ухото се превръща в слух.

Съмнението е експерт. То работи в теб, когато изследваш света. Но когато чрез същия метод търсиш Бога, тогава изпо­лзваш погрешен метод. Методът е напълно приложим към света, към света на закона, но не е приложим към света на любовта. За света на любовта е нужна вяра.

Не се тревожи, няма нищо лошо в съмнението. Използвай го добре, използвай го по правилния начин. Ако го използваш по правилния начин и го използваш добре, ще дойдеш до едно разбиране: ще се появи съмнение в самото съмнение. Ще ви­диш - ще започнеш да се съмняваш в съмнението. Ще видиш в кои случаи то работи и в кои - не. Когато дойдеш до това разбиране, вратата на вярата се отваря.

Ако си обучен да анализираш - добре. Но не оставай уловен в него, не позволявай то да се превърне в обвързване. Бъди отворен също и към синтеза, защото ако само анализи­раш и анализираш, а никога не синтезираш, ще дойдеш и до най-малката частица, но няма никога да достигнеш до цялото.

Бог е върховният синтез; атомът е върховният анализ. Науката достига до атома: тя непрекъснато анализира, разде­ля, докато накрая дойде до най-малката частица, която не може да се разделя повече. А религията идва до Бога: тя не­престанно добавя, синтезира. Бог е върховният синтез; нищо повече не може да се добави към Него. Той е вече цялото. Извън това не съществува нищо. Науката е атомарна, рели­гията е цялостна. Използвай и двете.

Аз винаги съм предпочитал да използваш всичко, което имаш. Дори и да имаш някаква отрова, аз ще ти кажа: „Запа­зи я, не я изхвърляй". В някои случаи тя може да бъде лекарс­тво - от теб зависи. С тази отрова можеш да се самоубиеш, но със същата отрова можеш и да бъдеш спасен от смъртта. От­ровата е една и съща - разликата е в правилната употреба.

Всичко зависи от правилната употреба. Така че, когато отидеш в лабораторията, използвай съмнението; когато оти­деш в храма, използвай вярата. Бъди волен и свободен, така че, когато отиваш от лабораторията в храма, да не носиш лабораторията със себе си. Тогава ще можеш да влезеш в храма, освободил се напълно от лабораторията - ще можеш да се молиш, да танцуваш, да пееш. И когато тръгнеш отново към лабораторията, остави храма зад себе си, защото танцува­нето в лабораторията ще е много абсурдно - може да счупиш нещо.

Няма да е подходящо сериозното лице, което използваш в лабораторията, да го носиш в храма. Храмът е празнуване; лабораторията е изследване. Изследването трябва да е сериоз­но; празнуването е игра. Ти се радваш на него, ставаш отново дете. Храмът е място, където отново и отново можеш да ста­ваш дете, за да не загубиш никога допира с твоя първоизточ­ник. В лабораторията ти си възрастен; в храма ти си дете. Исус казва: „Царството Божие е за тези, които са като деца".

Помни, никога да не изхвърляш нещо, което Бог ти е дал - дори и съмнението. Трябва да е бил той, който ти го е дал, и сигурно има някаква причина за това, защото нищо не се дава без причина. То трябва да служи за нещо.

Не изхвърляй нито един от камъните, защото много пъти се е случвало изхвърленият от строителите камък да стане накрая крайъгълен камък на постройката.

Аз въобще не говоря за Библията. Аз говоря за себе си. Аз не се ограничавам с Библията; аз не съм роб на никое писание. Аз съм напълно свободен и се държа като свободен човек.

Аз обичам Библията, нейната поезия, но не съм христия­нин. Нито пък съм индус, не съм и джайн. Аз съм си просто аз. Обичам поезията, но я пея по своя начин. Където аз би тряб­вало да подчертая това, което в края на краищата съм решил аз, а не Библията.

Аз обичам нейния дух, но не и буквата. А думата, която превеждам понякога като „покаяние", понякога като „връща­не" и понякога като „отговор", означава и трите неща. Това е красотата на старите езици. Санскритски, еврейски, арабски -всички стари езици са поетични. Когато използваш поетичен език, той означава много неща. Той казва повече, отколкото се съдържа в думите, и може да бъде интерпретиран по раз­лични начини. Той има много нива на значение.

Понякога думата означава „покаяние". Когато говоря за греха и използвам думата „покаяние", тя означава „покаяние". Когато говоря за това, че Бог те вика, тогава думата „покая­ние" означава „отговори", означава „отговорност". Бог е попи­тал - ти отговаряш. А когато казвам, че царството Божие е наближило, думата означава „връщане".

И трите значения ги има. Думата не е едноизмерна; тя е триизмерна. Всичките стари езици са триизмерни. Съвремен­ните езици са едноизмерни, защото ние акцентираме не върху поезията, а върху прозата.

Ние държим на точността, а не на множеството значения. Думата трябва да е точна: тя трябва да означава само едно нещо, за да няма объркване. И това е добре. Ако пишещ за науката, езикът трябва да бъде точен, иначе е възможно объркване.

Ето какво се случило през Втората световна война: преди Хирошима и Нагасаки американски генерал написал писмо на японския император. Писмото било на английски и било преведено после на японски, който език е по-поетичен, по-цве­тист - в който една дума има много значения.

Една дума била преведена по някакъв начин. Тя би мог­ла да бъде преведена и по друг начин; зависело от преводача.

Разпитали после за това и дошли до заключението, че ако думата била преведена по другия възможен начин, е нямало да има Хирошима и Нагасаки.

Американският генерал имал нещо друго предвид, но от начина, по който било преведено, излязло като обида. Япон­ският император просто не отговорил; било твърде обидно. И се случило събитието в Нагасаки и Хирошима, хвърлена била атомната бомба.

Ако императорът беше отговорил, нямаше да има нужда от Хирошима и Нагасаки. Само една дума, преведена по разли­чен начин, и сто хиляди души умрели за минути, за секунди. Много скъпо - а само една дума. Думите могат да бъдат опасни.

В политиката, в науката, в икономиката, в историята ду­мите трябва да бъдат линейни, едноизмерни. Но ако целият език стане едноизмерен, тогава религията много ще пострада, поезията много ще пострада, романтичността много ще постра­да. За поезия думата трябва да бъде многоизмерна, да означа­ва много неща, за да може поезията да има дълбочина, в която да навлизаш все повече и повече.

В това е красотата на старите книги. Можеш непрекъсна­то всеки ден да четеш Бхагавадгита, непрекъснато всеки ден да четеш евангелията, и всеки ден да откриваш ново и свежо значение. Може да си чел един и същ абзац хиляди пъти и никога да не ти е минавало през ум, че значението може да е точно такова. Но тази сутрин си се сетил, чел си в друго на­строение. Бил си щастлив, като течащ поток - ново значение се появява. Друг ден не си толкова щастлив, не си така течащ и значението се променя. Значението се променя според теб, според твоето настроение и климат.

Ти носиш един вътрешен климат, който непрестанно се мени, така както и външният. Забелязал ли си? Понякога си тъжен и гледаш към луната и луната изглежда тъжна, много тъжна. Тъжен си и ароматът, който идва от градината, също изглежда много тъжен. Гледаш цветята: наместо да те разве­селят, правят те мрачен.

След това в друг момент си щастлив, жив, лееш се, ус­михваш се - същият аромат идва и те обгражда, танцува око­ло теб и те прави невероятно щастлив. Същото цвете... и кога­то го виждаш да се отваря, нещо и в теб се отваря. Същата луна, а ти не можеш да повярваш колко много тишина и кол­ко много красота се спускат върху теб. Има дълбоко участие: ставате партньори в някаква дълбока мистерия. Но от теб за­виси. Луната си е същата, цветето си е същото - от теб зависи.

Старите езици са много плавни. В санскритския има ду­ми... някоя дума може да има дванадесет значения. Можеш неспирно да си играеш с нея и тя ще ти разкрива много неща. Тя ще се променя заедно с теб, тя винаги ще се приспособява към теб. Ето защо великите творби на класическата литерату­ра са вечни. Те никога не се изчерпват.

Но днешният вестник утре ще е ненужен, защото значе­нието му не е жизнено. То просто казва това, което означава, в него няма нищо повече. Ще изглеждаш като глупак, ако го четеш утре. Това е обикновена проза; тя ти дава информация, но няма дълбочина, плоска е.

Две хиляди години са минали, откакто Исус е говорил, а думите му са все още така живи и свежи. Те няма никога да остареят. Те не остаряват, остават си свежи и млади. Каква е тайната им?

Тайната им е, че те означават толкова много неща, че винаги можеш да намериш в тях нова врата. Това не е апар­тамент с една стая. Исус казва: „В дома на моя Бог има много жилища". Има много врати и винаги има много съкровища за разбулване, за откриване. Никога не попадаш отново на съ­щия пейзаж. Има някаква необятност.

Ето защо аз непрестанно променям. Да, когато го почувс­тваш по друг начин, променям значението. Но това е начинът, по който и самият Исус го е правил.

При превода на еврейската Библия на английски е било загубено много. При превода на Бхагавадгита на съвременни езици е било загубено много. При превода на Корана цялата красота си е отишла, защото Коранът е поезия. Това е нещо, което трябва да бъде пято, нещо, с което да танцуваш. Това не е проза. Прозата не е пътят на религията; поезията е пътят. Помни това винаги и не се ограничавай. Исус е обширен, а английската Библия е много малка. Аз мога да разбера проти­водействието на хората в миналото срещу това книгите им да се превеждат. В това има дълбок смисъл.

Ти можеш да превеждаш проза, няма защо да се притес­няваш. Ако искаш да преведеш книга по теорията на относи­телността на какъвто и да било език, може да ти е трудно, но трудността няма да е същата, както при Библията, при Бхагавадгита или при Корана. Такава книга може да се преведе: няма нищо да се загуби, в нея няма поезия.

Но когато превеждаш поезия, много ще се загуби, защото всеки език има свой собствен ритъм и всеки език има свои собствени начини на изразяване. Всеки език има свои собстве­ни такт и музика, те не могат да се преведат на друг език. Тази музика ще се изпусне, този ритъм ще се изпусне. Ще трябва да ги замениш с друг ритъм и с друга музика.

Тъй че възможно е - обикновената поезия може да се превежда. Но когато поезията е наистина върховна, от другия свят... Колкото по-дълбока и велика е тя, толкова е по-трудно - почти невъзможно.

Аз се отнасям към Исус като към поет. И той е такъв. Ван Гог беше казал за него, че той е най-великият художник, живял някога на земята. Той е. Той говори в притчи и поезия, имайки предвид много повече неща, отколкото думите могат да предадат. Позволете ми да ви дам усещането за тази без­крайност от значения.

Поезията не е толкова ясна - не може. Тя е мистерия. Все едно както рано сутринта: навсякъде виждаш мъгла -свежа, новородена. Но има облаци, не можеш да видиш нада­леч. Няма нужда: поезията не е за далечното. Тя ти дава про­зрение да погледнеш близкото, непосредственото, интимното.

Науката все търси далечното; поезията непрестанно раз­крива по един нов начин интимното, близкото, това, което вече познаваш, с което си запознат - същият път, по който стъпваш през целия си живот. Поезията разкрива същия път, но с нови оттенъци, с нов цвят, в нова светлина. Изведнъж биваш пре­несен на нова плоскост.

Аз смятам Исус за поет. Той е поет. И това твърде често е било погрешно разбирано. Хората все го третират като учен. Глупаци сте, ако го третирате като, учен. Тогава той ще ви изглежда абсурден и всичко ще ви изглежда като някакво чудо. Тогава, ако искаш да вярваш в него, ще трябва да бъ­деш много суеверен. Или ще трябва напълно да го отхвърлиш: бебето заедно с водата от коритото.

Той е толкова абсурден. Можеш да вярваш в него, но ще трябва да вярваш съвсем сляпо. Това вярване не може да бъде естествено, спонтанно. Ще трябва да се насилваш. Ще трябва да вярваш заради самата вяра и да си я налагаш сам на себе си. Или пък напълно ще го отхвърлиш. И двете са погрешни. Исус трябва да бъде обичан, а не да се вярва в него. Няма нужда да бъдеш за или против него. Някога забе­лязвал ли си? - ти никога не си за или против Шекспир. Защо? Ти никога не си за или против Калидас. Защо? Ти никога не си за или против Рабиндранат Тагор. Защо? Защото знаеш, че те са поети. Ти им се наслаждаваш, ти не си за или против тях.

Но в случая с Исус, Кришна, Буда ти си за или против, защото смяташ, че те спорят. Нека да ти кажа! те не спорят. Те нямат теза за доказване, нямат догма. Те са велики поети -по-велики от Рабиндранат Тагор, по-велики от Шекспир, по-велики от Калидас, защото това, което се е случило на Рабин­дранат Тагор, на Калидас или на Шекспир, е само един про-блясък. Това което се е случило на Исус, на Кришна и на Буда, е реализация.

Това, което за поета е проблясък, за мистика е реалност. Той е видял. Не само е видял - той се е докоснал. Не само се е докоснал - той го е преживял. Това е жизнен опит.

Винаги гледай на тях като на велики художници. Худож­никът просто рисува картина; поетът просто пише поема... Исус създава човешко същество. Художникът променя платно­то: то е било просто, обикновено, а от допира му става ценно. Но не можеш ли да видиш как Исус докосва едни съвсем обик­новени хора - някакъв рибар, Симон, наречен Петър - докос­ва го и чрез самото му докосване този човек се трансформира във велик апостол, велико човешко същество. Една височина се издига, една дълбочина се отваря. Този човек не е вече обикновен. Той току-що е бил рибар, хвърлял е мрежата си в морето и щеше да прави това цял живот - дори много животи - и нямаше никога да помисли, да си представи, да сънува това, което Исус трансформира в реалност.

В Индия има митове за един камък, наречен парас. Ка­мъкът парас е алхимичен. Докосваш желязо с този парас и то се трансформира в злато. Исус е парас. Той докосва обикновен метал и незабавно металът се трансформира, превръща се в злато. Той трансформира обикновените човешки същества в божества, а ти не виждаш изкуството в това! Не е възможно по-голямо изкуство.

Според мен евангелията са поетични. Ако говоря отново върху същото Евангелие, няма да кажа същото, помни. Аз не знам в какво настроение, в какъв климат ще бъда тогава. Не знам тогава от коя врата ще вляза. И моят Божи дом има много жилища. Той не е краен.

Вчера след беседата, при водата за пиене, аз се прибли­жих до малкия Сидхарта. Тъй като бях чел това, което казваш за него, че е един от древните, аз се прегънах надолу, погледнах го в очите и рекох: „Бхагван ми каза кой си". Той се усмихна, погледна ме дълбоко и два пъти напръска главата ми с вода. След това леко ме удари по главата и каза тихо: „Млъкни". Стана тихо. Беше много прекрасно.

Трябва да е било така. Той те е кръстил с вода. Това е било кръщение. А той е много невинен, повече, отколкото Йоан Кръстител. Невинността му е много спонтанна.

Ти трябва повече да се навеждаш пред него. И трябва да му позволяваш повече да те пръска с вода и да те удря. И когато ти каже „млъкни", тогава млъкни и остани в тишина.

Той е невероятно прекрасно дете.

Да. Те всички са тук. Трябва да са - защото главатарят на бандата е тук! И никога нищо не се променя, всички проме­ни са повърхностни. Дълбоко вътре в себе си човечеството си остава същото.

Това е естествено. Аз не го осъждам, не казвам, че има нещо лошо в това. Така трябва да бъде, такъв е начинът то да бъде. Когато Исус дойде, томаневерниците непременно ще са тук.

Когато хората, които вярват, дойдат, тези, които не вяр­ват, също ще дойдат. Те създават контраст. И това е добре, иначе твоята вяра няма да е от голяма стойност. Тя става ценна поради томаневерниците наоколо. Можеш да сравня­ваш, можеш да усетиш. Можеш да видиш какво е съмнение, какво е вяра.

Когато засаждаш градина, ще поникнат и бурени. И буре­ните са част от нея. Когато Исус дойде, непременно и Йуда ще е там, защото цялата работа е с такава огромна значимост, че някой непременно ще я издаде. Извисеността й е била толкова огромна, че някой непременно е щял да се почувства уяз­вен. Егото.

Йуда е бил силно уязвен. А той не е бил лош човек, не забравяй. Фактически измежду всичките ученици на Исус той единствен е бил добре образован, културен, принадлежащ на изтънчено общество и семейство. Той е бил, разбира се, най-егоистичен. Другите са били просто рибари, фермери, дърво­делци.- хора от такъв тип, обикновени хора, от простолюдието.

Йуда бил специален. А всеки път, когато някой се почувс­тва специален, възникват неприятности. Той искал да ръково­ди дори Исус. Много пъти се опитвал. А ако го слушаш, въз­можно е той да те убеди в по-голяма степен, отколкото Исус.

Веднъж Исус отишъл да посети дома на Мария Магдале­на. Мария била силно влюбена. Тя изляла върху нозете му един ценен, много скъп парфюм - цяла бутилка. Това бил рядък парфюм; би могло да бъде продаден. Йуда незабавно реагирал. Той рекъл: „Би трябвало да забраняваш на хората да вършат такива глупости. Това всичкото се попиля, а в гра­да има хора, които са бедни и нямат какво да ядат. Можехме да раздадем парите на бедните".

Той прилича на социалист - предшественик на Маркс, Мао, Ленин, Троцки - всичките биха се съгласили с него.

Какво казал Исус? Той отговорил: „Не се тревожи за това. Бедни и гладни винаги ще има, но мен няма да ме има. Ти можеш да им служиш винаги и винаги - няма защо да бър­заш - но мен няма да ме има. Погледни любовта, а не ценния парфюм. Виж любовта на Мария, нейното сърце".

С кого ще се съгласиш? Исус изглежда много буржоазен, а Йуда ни се вижда напълно икономичен. Йуда говори за бедните, а Исус просто казва: „Това е добре. Скоро няма да ме има, затова остави я да ме посрещне, както тя иска. Нека сърцето й да върши каквото тя иска и не намесвай филосо­фията си. Бедни хора винаги ще има; аз няма винаги да съм тук. Аз съм тук само за съвсем кратко време".

Умът ти обикновено ще се съгласи с Йуда. Той изглежда напълно прав. Той бил много културен, шлифован мъж с ма­ниери - изискан, мислител.

И той го предал. Само той би могъл да го предаде, защото на всяка крачка егото му било наранявано. Той винаги се чувствал по-висш спрямо всички ученици на Исус. Той винаги се държал настрана, не се движел из тълпата. Той винаги е мислил за себе си, че не е част от тълпата. Най-много да е втори след Исус - и това също с неохота. Дълбоко в себе си той трябва да се е мислил за първи. Той не би могъл да го каже, но това е било в сърцето му.

Той бил адски уязвен. Исус непрестанно наранявал тех­ните егота. Учителят трябва да го прави, защото ако един Учител разглезва вашите егота, той въобще не ви е от помощ, той ви отравя. Тогава чрез него можеш да се самоубиеш, но не и да възкръснеш.

Тъй като Йуда бил най-егоистичният, той бил повече на­раняван. Исус е трябвало да го наранява повече. Той си от­мъстил. А е бил добър човек, в това няма съмнение. Това е проблемът с добрите хора.

Той продал Исус за тридесет рупии. Така загрижен бил той за парфюма и цената му - виж му ума? - а продал Исус за тридесет рупии, тридесет сребърника. Исус дори и толкова не струвал. Но след това, когато Исус бил убит, разпънат на кръст, той започнал да се чувства виновен. Ето как действа добрият човек. Той започнал да чувства голяма вина, съвестта му започнала да го гризе. Той се самоубил. Той бил добър човек, имал съвест. Но нямал съзнание.

Това разграничение трябва дълбоко да се почувства. Съ­вестта е заимствана, дадена е от обществото; съзнанието е твое постижение. Обществото те учи какво е право и какво криво: прави това и не прави онова. То ти дава закон, морал, кодекс, правила на играта. Това е твоята съвест. Отвън - полицай; отвътре - съвест. Това е начинът, по който обществото те кон­тролира.

Ако отидеш да крадеш, полицаят е отвън за да ти попре­чи. Но ако можеш да измамиш полицая, ще намериш начини. Затова дълбоко в теб обществото е поставило един електрод: съвестта. Ръката ти започва да трепери, цялата ти вътрешна същност - ти чувстваш как твоята вътрешна същност ти каз­ва: „Не прави това; това е лошо". Това е обществото, което говори чрез теб. Това е просто обществото, което е имплантирано в теб.

Йуда имал съвест, но Исус е имал съзнание. Това бил разривът. Човекът на съвестта не може никога да разбере човекът на съзнанието, защото човекът на съзнанието живее от момент за момент, той няма правила, които да следва.

Исус бил по-загрижен за любовта на жената, Мария. Това било нещо така дълбоко, че да й попречиш значело да нараниш любовта й, тя би се свила в себе си. Изливането на парфюма върху нозете на Исус е било просто един жест. Чрез него Мария Магдалена казвала: „Бих искала да излея целия свят върху твоите нозе. Това е всичко, което имам - най-ценното нещо, което имам. Ако излея вода, няма да е доста­тъчно; твърде е евтина. Това е най-ценното нещо, което имам, но дори и то е нищо. Аз бих искала да излея сърцето си, аз бих искала да излея цялото си същество."

Но Йуда бил сляп за това. Той бил човек на съвестта: погледнал парфюма и казал: „Много е скъп". Той бил напълно сляп за тази жена и нейното сърце и за разширението на съ­знанието в жеста й. Парфюмът изглеждал твърде скъп, а лю­бовта била напълно непозната за него.

Любовта присъствала. Нематериалното присъствало и материалното също присъствало. Материалното е парфюмът, нематериалното е любовта. Но Йуда не могъл да види немате­риалното. За това нещо ти трябва да имаш очите на съзнание­то.

Човекът на съзнанието ще бъде винаги в конфликт с човека на съвестта, защото вижда неща, които човекът на съвестта не може да види. Човекът на съзнанието следва свое­то съзнание: той няма правила, които да следва.

Ако имаш правила, ти си винаги последователен, защото правилата са мъртви. Ти също си мъртъв с тях: ти си предсказуем. Но ако имаш съзнание, ти си непредсказуем - човек никога не знае. Ти имаш пълна свобода. Ти откликваш, но нямаш никакви готови отговори, които да дадеш. Когато се появи въпрос, ти откликваш и отговорът се ражда. Не само слу­шателят е изненадан от твоя отговор - ти също си изненадан.

Когато аз ви отговарям, не само вие слушате отговора. Аз също съм слушател. Не само вие чувате отговора за първи път; аз също го чувам за първи път. Аз не знам каква ще бъде следващата дума или изречение. То може да кривне във вся­ка посока, може да навлезе във всяко измерение.

Това имам предвид, като казвам, че си оставам слуша­тел. Не само вие се учите от мен; аз също се уча с вас.

Аз не съм никога в състояние на знание, защото състоя­нието на знание е мъртво. Ти си узнал нещо: това е конфек­ция. И ако някой сега те попита, можеш да му го дадеш; то е вече материално.

Аз не съм никога в състояние на знание: аз съм винаги в процес на познание. Да бъдеш в процеса на познание е това, което имам предвид, като казвам, че се уча. Знанието е вече минало, знаенето е Настояще. Животът не е съществително, той е глагол. Бог също не е съществително, Бог е глагол. Как­вото и да казват граматиците, не ме интересува. Бог е глагол, животът е глагол.

Знаене, учене означава, че ти винаги си в един вакуум. Ти никога не натрупваш нищо. Ти не си като фотографска плака, а оставаш винаги празен като огледало. Фотографска­та плака незабавно преминава в състояние на знание. Щом се експонира, тя вече е мъртва. Тя никога вече няма да отрази нещо друго; тя вече е отразила, веднъж и завинаги. Но огледа­лото продължава да отразява. Когато застанеш пред него, то те отразява. Когато си отидеш, то отново е празно.

Това е, което имам предвид: човекът на ученето остава празен. Ти задаваш въпрос. Той се отразява в моята празно­та... един отговор се появява и потича към теб. Като си отиде, въпросът и отговорът изчезват, огледалото е отново в състоя­ние на незнаене - празно, готово отново да отразява. То не е възпрепятствано от миналото, то е винаги в настоящето и ви­наги е готово. Не е готов продукт, но винаги готово да отразя­ва, да откликва.

Когато дойде Исус - човек на съзнанието, човек на учене­то, а не на знанието - Йуда ще се появи непременно. Той е учен, човек на знанието. Той трябва много пъти да е чувствал, че знае повече от Исус. А може би освен това е бил прав.

Той може да знае повече, но не познава състоянието на знаене. Той знае само знание, мъртва информация. Той е съ­бирач на мъртва информация. Той ще предаде Исус.

И, разбира се, когато Исус присъства, ще има и жени, които ще го обичат дълбоко: Мария Магдалена, Марта. Те не могат да не са там, защото когато се появи човек с качеството на Исус, това качество ще бъде разбрано първо от жените, а после от мъжете. Вратата към това е вярата, а жените са по-вярващи, по-невинно вярващи.

Ето защо е толкова трудно да намериш жена учен. Поня­кога се появява някоя мадам Кюри - тя сигурно е била при­родна аномалия. Или пък жената може и да не е била съвсем женствена.

Дълбоко в себе си жената е поет. Не че пише поезия. Тя я живее. И тя знае как да вярва - това й се удава лесно, идва й спонтанно. Фактически за жената съмнението е въпрос на трудно обучение. Тя трябва да го научи от мъжа, точно както и науката трябва да научи от мъжа. Тя е нелогична, ирационална. Това не са добри качества, що се отнася до света - в света те са недостатъци, - но що се отнася до вътрешното царство Божие, това са качествата.

Мъжът не може да има и двата свята. Той може най-много да има единия, в който да е най-добър: външния свят. Той може да го има, но тогава ще трябва да изгуби вътреш­ния. Там той не може да бъде върхът, ще трябва да следва жените.

Виждал ли си Исус на кръста? Нито един от мъжете уче­ници не е бил близо до него, само жени - защото мъжете ученици започнали да се съмняват. Този човек лекувал бо­лестта, този човек възкресявал мъртви, а сега не може сам да се спаси? Какъв е тогава смисълът да вярваме в него и да му се уповаваме?

Те чакали чудо. Те се криели в тълпата и чакали чудо, нещо чудотворно да се случи. Тогава щели да повярват. Те се нуждаели от доказателство, а доказателството никога не до­шло; Исус просто умрял като обикновен човек.

Но жените не чакали никакво доказателство. Исус бил достатъчно доказателство, нямало нужда от никакво чудо. Той бил чудото. Те могли да видят чудото, случило се в този момент - как Исус умрял с дълбока любов и състрадание. Дори за свои­те убийци той имал молитва в сърцето си. Последните му думи били: „Боже, прости им, защото те не знаят какво правят".

Чудото се случило, но за мъжкото око то никога не се е случило. Жените наоколо тутакси разбрали. Те са вярвали в този човек и неговото най-съкровено сърце било открито за тях. Те разбирали, че чудото се е случило. Човекът бил разпъ­нат и умирал с любов, което е най-невъзможното нещо в света: да умреш на кръста с молитва за тези, които те убиват.

Но това било любов. Само женският ум може да го разбе­ре. Те били до него.

Когато Исус се съживил, възкръснал след три дни, той се опитал да се приближи до своите мъже ученици. Те не могли да го видят, защото приели за установен факта, че той е ум­рял, а човек вижда само неща, които очаква да види. Ако не очакваш, няма да видиш.

Очите ти са много избирателни. Ако очакваш някой при­ятел, ще можеш да го видиш, дори и в тълпа. Но ако не го чакаш, ако напълно си забравил за него, тогава дори и той да дойде и да почука на вратата ти, за момент ти ще се объркаш: кой пък е този?

Те приели за установен факта, че Исус е умрял, затова когато Исус пресякъл пътя им, те не могли да го познаят, не могли да го видят. Дори е казано, че заедно с двама от учени­ците той вървял в продължение на мили, докато те говорели за смъртта на Исус. Те били много тъжни от това, а Исус вървял с тях. те говорили с него! Но не могли да го познаят.

Само любовта може да познае дори и след смъртта - за­щото любовта е познала приживе. За любовта смърт и живот са без значение.

Исус бил разпознат първо от Мария Магдалена, прости­тутката. Тя хукнала към мъжете ученици, които се били съ­брали на голяма конференция: обсъждали какво да правят. Как да разпространят словото в целия свят? Как да създадат църквата? Когато те правели планове за бъдещето, тя влязла тичайки и извикала: „Какво правите? Исус е жив!"

Те се изсмели. Казали й: „Луда жено, сигурно си си въоб­разила", мъжкият ум винаги смята тези неща за плод на въоб­ражението. Те започнали да си говорят един другиму: „Тази бедна жена, Мария Магдалена. Побъркала се е. Разпъването на Исус беше такъв шок за нея". Те я съжалили. Тя настоява­ла: „Недейте да ме съжалявате. Исус е възкръснал!"

Те се посмели и казали: „Разбираме. Ти имаш нужда от почивка, твърде си шокирана от факта на неговата смърт. Въобразяваш си".

Около Буда, около Кришна, около Исус, около Махавира винаги е имало голям брой жени. Те са идвали първи, те са били първите ученици. Това е естествено.

Затова не се учудвайте. Две хиляди или два милиона го­дини... човешкият ум си е останал същият. Човечеството като цяло си остава същото; революцията е индивидуална. Ти мо­жеш да се трансформираш като индивид. Тогава отиваш от­въд тълпата.

Но не се тревожи от такива неща. Въпросът е от Чайтаня Сагар. Той винаги се тревожи от такива неща. Аз никога не му отговарям, но той винаги се тревожи: тревожи се за други­те, тревожи се за света, тревожи се за организацията, тревожи се за ашрама, тревожи се за моите ученици, тревожи са за мен - никога не се тревожи за себе си. Всички тези тревоги не са от помощ. Времето е кратко, животът е много кратък. Използвай го.

Завесата се вдига. Много неща се валят наоколо. Боклу­ци - сякаш някой е напуснал къщата, бързайки. Всякакви неща са нахвърляни без никакъв ред. Просто безпорядък -смет. И иззад сцената се чува въздишка на малко дете, току-що родено. После, след тридесет секунди - последното дихание на старец, който умира. Това е всичко - но това е всичко, което е животът. Тридесет секунди: въздишка и издихание. Първото усилие да вдишаш и последното усилие да задържиш диханието... и всичко свършва.

Животът е кратък, няма дори и тридесет секунди. Изпо­лзвай го. Използвай го като възможност да израстеш, изпо­лзвай го като възможност да бъдеш и не се тревожи за други неща - това всичко е боклук. Само тази е истината: въздиш­ката и издиханието, а всичко друго е просто боклук. Забрави за него - какво общо имаш ти с това?

Не трябва да те е грижа дали светът се е променил, или не. Светът си е същият, той трябва да бъде същият. Само ти мо­жеш да бъдеш различен; светът няма никога да бъде разли­чен. Когато ти станеш осъзнат, съзнателен, ще отидеш отвъд света.

Точно това, което казва: „И ела, та ме последвай".

Това е от Свами Йога Чинмая. Мисли за себе си. Има ли в теб дълбок скептицизъм? Това е въпросът, който трябва да се зададе. Един дълбок скептицизъм преобладава из целия свят: кой си ти, че да се тревожиш за целия свят? Това е начин да избягаш от истинския проблем. Скептицизмът е дълбоко вътре, червеят на съмнението е в сърцето ти, но ти го проекти­раш, виждаш го върху екрана на целия свят.

„Светът е скептичен - какъв е изходът?" Сега ти прена­сяш проблема. Погледни вътре в себе си. Ако има някакво съмнение, тогава го намери. Тогава нещо може да се направи.

Светът няма да те слуша, но няма и нужда, защото ако те са щастливи от техния скептицизъм, те имат право да бъдат ща­стливи. Че кой си ти?

Никога не се опитвай да мислиш като мисионер; мисионе­рите са най-опасните хора. Те все спасяват света и ако светът не иска да бъде спасяван, те въпреки всичко се опитват. Те казват: „Дори и да не ти харесва, ние ще те спасим".

Но защо са тези грижи? Ако някой е щастлив - като яде, пие и се радва на живота - и въобще не се интересува от Бога, какъв е смисълът да го насилваш? Кой си ти? Остави го той сам да дойде до своето разбиране. Някой ден той ще дойде.

Но хората много се тревожат: как да спасят другите? Спа­си себе си! Ако можеш, спаси себе си - защото това също е една много трудна, почти невъзможна работа.

Това също е трик на ума: проблемът е вътре, а умът го проектира навън. Тогава ти не се тревожиш за него, не се тревожиш за собствените си терзания. Тогава ти ставаш загри­жен за целия свят и по този начин можеш да отлагаш собстве­ната си трансформация.

Аз все отново и отново настоявам, че ти трябва да бъдеш загрижен за себе си. Аз не съм тук, за да ви правя мисионери. Мисионерите са най-зловредните хора. Никога не бъди мисио­нер; това е една много мръсна работа. Не се опитвай да про­меняш никого. Просто промени себе си.

И то се случва. Когато ти се промениш, мнозина ще до­йдат да споделят твоята светлина. Споделяй - но не се опитвай да спасяваш. Мнозина ще бъдат спасени по този начин. Ако се опиташ да спасяваш, можеш да ги удавиш по-скоро, отколкото те сами биха се удавили.

Не се опитвай да налагаш Бога на когото и да било. Ако те се съмняват, това е съвсем в реда на нещата. Щом Бог им позволява да се съмняват, трябва да има някаква причина за това. Те се нуждаят от това, то е тяхното обучение; всеки тряб­ва да мине оттам.

Светът винаги е бил скептичен. Колко хора са се събира­ли около Буда? Не целият свят. Колко хора са се събирали около Исус? Не целият свят, а само едно много значително малцинство - могли са да се преброят на пръсти. Светът като цяло никога не се е тревожил за тези неща.

А и никой няма авторитета да налага нещо на някого другиго. Дори не и на собственото си дете! Дори не и на собствената си жена! Това, което чувстваш, че е целта на твоя живот, си го дръж за себе си. Никога не го налагай на някой друг. Това е насилие, чисто насилие.

Ако искаш да медитираш, медитирай. Но това вече е про­блем: ако съпругът иска да медитира, той се опитва да накара и съпругата си. Ако съпругата не иска да медитира, тя ще се опита да разубеди и своя съпруг. Не можеш ли да оставиш свободни душите на хората? Не можеш ли да им позволиш да следват свой собствен път?

Това наричам аз религиозна позиция: да позволиш свобо­дата. Религиозният човек винаги оставя хората свободни. До­ри и ако искаш да си атеист, вярващият ще ти позволи да бъдеш. Това е твой път, напълно добър за теб. Ти минаваш по него, защото всеки, който е достигнал до Бога, е минал през атеизма. Пустинята на атеизма трябва да се прекоси; тя е част от израстването.

Светът винаги ще остане скептичен, съмняващ се. Само малцина достигат до вярата. Побързай, за да достигнеш.

Ако не ти казвам да си щастлив, ти няма никога да до­стигнеш върха на болката и терзанието. Аз непрестанно ти казвам да си щастлив и колкото повече чуваш от мен „бъди щастлив", толкова повече осъзнаваш своето нещастие.

Ще установиш, че колкото повече ме слушаш, толкова повече се увеличава терзанието. Това е единственият начин да те направят нещастен - непрестанно да ти натякват: бъди щастлив! Ти не можеш да бъдеш, затова чувстваш нещастието навсякъде около теб. Дори и това, което си смятал за щастие, дори и тези моменти изчезват и ти се чувстваш съвсем отчаян. Дори и миговете на щастие изчезват и пустинята става пълна. Всички надежди и всички оазиси изчезват.

Но ето къде се получава скокът. Когато ти си наистина нещастен, напълно нещастен, без дори и лъч от надежда, из­веднъж ти изоставяш цялото нещастие. Защо? - защо става това? Това става, защото нещастието не се привързва към теб; ти се привързваш към нещастието. Веднъж щом почувстваш неговата тотална мъка, ти го изоставяш; няма друг никой, който да го носи заради теб.

Но ти никога не си го чувствал с такава интензивност; ти винаги си бил индиферентен. Чувствал си се малко нещастен, но винаги има надежда за бъдещето: „Утре ще има щастие. Малко пустиня е, но оазисът наближава". Чрез тази надежда ти продължаваш.

Чрез твоята надежда се запазва нещастието. Цялото ми усилие е да убия надеждата, да те оставя в такава пълна тъмнина, че ти да не допускаш повече никакви сънища.

Веднъж щом тази интензивност достигне сто градуса тем­пература, ти се изпаряваш. Тогава ти не можеш да я носиш повече, тогава тя, както и да си я наричал - нещастие, его, невежество, или каквото и да имаш: всичко, каквото искаш да я наречеш - изведнъж отпада. Ще ви разкажа една история:

Това се случило - един фермер имал породист овен.

Той бил превъзходно животно, но понякога се побърквал и тогава овчарят, който се грижел за него, много се тревожел. Той все искал да се отърве от овена, но фермерът много го обичал.

Веднъж на овчаря много му се събрало и той дошъл и рекъл: „Избирай сега: или аз, или овена. Аз напускам... ето ми заявлението. Или тоя овен да си отиде. Той е едно смахнато животно и непрекъснато създава неприятности. Той става тол­кова разгневен и опасен, че понякога си мисля да не убие някой".

Сега фермерът трябвало да решава, затова попитал при­ятелите си какво да прави. Той въобще не искал да продава овена. Те му предложили да извика ветеринарен психиатър. Извикали психиатъра. Фермерът бил скептичен, но бил готов всичко да направи, но да запази овена. Психиатърът останал три дни. Той гледал, наблюдавал, взимал си бележки, анали­зирал и накрая казал: „Няма да има проблеми. Просто отиди на пазара, купи един грамофон и плочи с Бетовен, Моцарт, Вагнер - класическа музика. Когато овенът се разлудее и по­беснее, просто пусни една плоча. Като свири музиката, тя ще го успокои и той съвсем ще миряса".

Фермерът не могъл да повярва, че ще има чак такъв ефект, но трябвало да опита, затова направил каквото му ка­зани. Получило се! Овенът незабавно се успокоявал и утихвал.

В продължение на една година нямало неприятности. След това един ден овчарят дошъл тичешком и съобщил: „Нещо лошо се е случило - не знам какво. Овенът се самоуби! Както обикновено, като видях, че ще се разбеснее, сложих плочата. Но стана по-лошо. Овенът все повече и повече беснееше и просто се хвърли върху стената. Счупи си врата - сега е мъртъв".

Фермерът отишъл.да види. Овенът лежал до стената мъртъв. Тогава погледнали да видят каква плоча е поставена на грамофона. Била станала ужасна грешка: не било класи­ческа музика, а запис на Франк Синатра... той пеел: „Няма никога да има друга като теб". Това направило белята.

„Няма никога да има друга като теб" - егото е причината за цялата лудост, нещастие, мизерия. То ще бъде причината за твоята смърт, то ще ти счупи врата.

Можеш да се оправиш с тази интензивност, ако тя не е много голяма. Цялото ми усилие е да я доведе до такъв връх, където ти няма да можеш да се справиш с нея. Или ще я накараш да отпадне, или ти ще отпаднеш. А всеки път, когато възникне такъв избор - дали да оставиш мизерията, или да оставиш себе си - ти ще оставиш мизерията.

И заедно с мизерията всички те ще изчезнат: егото, неве­жеството, безсъзнанието. Те са различни названия на едно и също явление.
Девета беседа, 29 октомври 1975 г.