Открито автобиография

Глава 1

Но не мога да се махна. Не само защото баща ми ще се втурне да ме търси из къщата с ракетата ми, но и заради някаква частица от същината ми, някакъв дълбоко скрит импулс, който няма да ми позволи да го направя. Ненавиждам тениса, ненавиждам го с цялата си душа, но продължавам да играя. Не спирам да тренирам по цяла сутрин и по цял следобед. Друг избор нямам. Без значение е, колко много ми се иска да се махна от корта, а не мога. Не спирам да се увещавам да спра, а продължавам да играя и тази пропаст, това противоречие между онова, което правя и което в действителност искам, изглежда е същината на моя живот.

В онзи момент ненавистта ми към тениса е съсредоточена в дракона – машината за топки, преработена от моя бълващ огън баща. Черен като нощ, поставен на огромни гумени колела, и грамаден бял надпис ПРИНЦ в основата му, на пръв поглед драконът прилича на всяка друга подобна машина, в който и да е кънтри клуб в Америка, но в действителност е живо, дишащо чудовище, изпълзяло от моите комикси. Драконът има разум, воля, черно сърце и смразяващ кръвта глас. Докато поглъща поредната топка в търбуха си, драконът издава безкрайни страховити звуци.

Щом натоварването в гърлото му се натрупа, той започва да стене. Започнат ли топките бавно да се подават от зиналата му паст, той надава рев. За миг драконът звучи смешновато, като машината за фондан, която поглъща Огъстъс Глуп в “Уили Уонка и шоколадовата фабрика”. “Уили Уонка и шоколадената фабрика” е екранизация на книгата на Роалд Дал от 1964 година “Чарли и шоколадената фабрика”. През 2005 година по книгата е заснета нова и този път едноименна адаптация на книгата с участието на Джони Деп. Огъстъс Глуп е момчето-лакомник, което заради лакомията си е засмукано от тръбата на машината, която отвежда шоколада в залата за ягодови десерти.)Но когато драконът се настървява срещу мен и започва да бълва топките насреща ми с почти 180 км/час, от него се разнася смразяващ кръвта рев. Треперя при всяка топка.

Баща ми умишлено е направил дракона ужасяващ. Направил му е предълъг врат от алуминиева тръба и малка алуминиева главица, която отскача всеки път щом драконът изстреля топка. Повдигнал е чудовището върху висока няколко стъпки платформа и го е нагласил да бълва топки срещу мрежата, затова то се извисява над мен. Дребничък съм за седемгодишен. (Изглеждам по-дребен, заради непрестанното присвиване от страх и прическата паница, която моят баща ми прави два пъти месечно.) Щом се изправя пред дракона ставам направо миниатюрен. Чувствам се миниатюрен. Безпомощен.

Баща ми държи драконът да се извисява над мен не само защото по този начин приковава вниманието ми и ми взима страха. Иска да е така, за да може топките, които се изстрелват от зиналата му паст да попадат в краката ми, сякаш са хвърлени от самолет. Траекторията на топките прави невъзможно посрещането им по нормалния начин: трябва да удрям всяка топка веднага след отскока ѝ, иначе ще ме надскочи. Но дори и така баща ми не е доволен. Отигравай по-рано, крещи той. Отигравай по-рано.

Баща ми винаги крещи думите си по два пъти, понякога по три пъти, понякога десет. По-здраво, крещи, по-здраво. Но каква е ползата? Няма значение колко силно удрям топката, няма значение колко рано я посрещам, топката се връща. Всяка топка, която изпратя над мрежата, тупва при хилядите топки, които вече покриват корта. Не са стотици. Хиляди са. Търкалят се към мен в безкрайни вълни. Няма къде да се обърна, къде да стъпя, да се завъртя. Не мога и да помръдна без да настъпя топка и все пак не мога да стъпя и на топка, защото татко би побеснял. Такъв вой ще нададе баща ми, сякаш съм стъпил в окото му, а не върху някоя от топките му за тенис.

Всяка трета топка, изстреляна от дракона, се удря в топка, която вече се търкаля на земята, блъска се о нея и продължава да подскача встрани.

В последната секунда се нагласявам, улавям топката и ловко я пращам над мрежата. Знам, че това не е рефлекс като останалите. Знам, че в света има само няколко деца, които са в състояние да видят топката, какво ли остава да я ударят. Но не се гордея с рефлексите си и не получавам за тях похвала. Подразбира се от само себе си, че трябва да имам тези рефлекси. Всеки удар се приема за очакван, всеки пропуск е трагедия.

Баща ми казва, че ако отигравам по 2500 топки всеки ден, за една седмица ще съм отиграл 17 500 топки, а за една година ще съм посрещнал почти един милион топки. Той се прекланя пред математиката. Числата, твърди той, не лъжат. Дете, което отиграва по един милион топки на година, никой няма да може да победи.

Удряй по-рано, ревва баща ми. По дяволите, Андре, Удряй по-рано топката, Фрасни топката, фрасни я.

Сега той ме връхлита. Крещи в ухото ми. Не е достатъчно да посрещам всичко, което драконът бълва; баща ми иска да посрещам топките по-рано и да удрям по-силно, отколкото дракона. Иска да победя дракона. Мисълта за това ме ужасява. Казвам си: Не можеш да победиш дракона. Как можеш да победиш машина, която непрестанно бълва топки? Като се замисли човек, драконът и баща ми си приличат. Само дето баща ми е по-страшен. Драконът поне стои пред мен, където мога да го видя. Баща ми стои зад мен. Трудно ми е да го видя, само го чувам, крещи в ухото ми ден и нощ.

Повече топспин (Ротация, при която топката се върти около хоризонталната си ос по посока на летежа.)! Удряй по-здраво! Не в мрежата! По дяволите, Андре! Никога не забивай в мрежата!

Нищо не вбесява така баща ми, както удар в мрежата. Ядосва се, когато изкарвам топката в аут, крещи, когато след удара топката лети с ниска скорост, но когато забия в мрежата направо пяна излиза от устата му. Грешките са едно, удар в мрежата е съвсем друго. Той повтаря и повтаря: мрежата е най-злият ти враг.

За да ми е по-трудно да прехвърлям мрежата, баща ми е вдигнал врагът с петнайсет сантиметра по-високо от правилата. Ако прехвърлям успешно високата мрежа, поставена от баща ми, той вярва, че без проблеми един ден ще прехвърлям мрежата и на Уимбълдън. А че не искам да играя на Уимбълдън, изобщо няма никакво значение. Никой не се интересува какво искам аз. Понякога гледам Уимбълдън по телевизията с баща ми и тогава и двамата сме за Бьорн Борг (Бьорн Борг (р. 1956) е шведски тенисист, спечелил на сингъл 11 титли от турнири на Големия шлем), защото е най-добрият, не знае умора и най-много прилича на дракона, но аз не искам да съм като Борг. Възхищавам се на таланта му, на енергията му, на стила и способността да се потапя изцяло в играта си, но ако един ден развия способности като неговите, бих предпочел да ги използвам другаде, а не на Уимбълдън. А в област, която сам бих избрал.

Удряй по-здраво, крещи баща ми. Удряй по-здраво. Сега отиграй бекхенд. Бекхенд.

Имам чувството, че ръката ми ще се откачи. Искам да попитам, Още много ли ще тренираме, татко? Но не питам. Правя, каквото ми е наредено. Влагам цялата сила, на която съм способен в удара, и после намирам още малко сила. При един от ударите и аз самият съм изненадан колко мощ влагам и колко съм точен. Ненавиждам тениса, но обичам да усещам как удрям топката с безупречно съвършенство. Друга утеха не познавам. Радвам се за миг на вътрешен мир и душевно равновесие, само когато правя нещо съвършено.

Драконът обаче отговаря на съвършеното изпълнение като бълва следващата топка по-бързо.

Замахни обратно и рязко, казва баща ми. Рязък обратен, това е. Изчеткай топката, изчеткай топката.

На вечеря понякога баща ми прави демонстрации. Пускаш ракетата си под топката, казва, и я изчеткваш, изчеткваш. Прави движение като художник, който деликатно нанася мацва с четката си платното. Май това е единственото движение, което съм виждал баща ми да прави с деликатност.

Работи върху волетата си, крещи, или поне полагай усилия. Баща ми е арменец, роден в Иран и говори развалено пет езика. Английският му е със силен акцент. Смесва “б” и “в”, затова чувам: Равоти върху болетата си. От всички инструкции, тази му е любимата. Крещи я непрекъснато, чак и в съня си започвам да я чувам. Равоти върху болетата си, равоти върху болетата си.

Толкова много „болета“ съм отработил, че кортът вече не се вижда под мен. Няма и следа от зеления цимент, скрит под жълтите топки. Пристъпвам предпазливо, тътря се като старец. Най-накрая дори баща ми трябва да признае, че кортът е затрупан от топки. Това пречи на работата. Не мога ли да се движа, не можем да достигнем и дневната си норма от 2500 топки. Включва вентилатора, гигантската машина, която служи за изсушаване на корта след дъжд. Естествено там, където живеем – Лас Вегас, Невада, никога не вали, затова баща ми използва вентилатора, за да събира с него топки. Също както и с машината за топки за тенис, той е преработил обикновения вентилатор и го е превърнал в друго демонично създание. Един от най-ранните ми спомени е как на пет години баща ми ме взема от детската градина и отиваме до железарската работилница, където гледам как той прави тази ненормална машина, която прилича на косачка за трева и която може да премества наведнъж стотици топки.

Докато наблюдавам как блъска вентилатора и как топките припряно се търкалят далече от него, усещам симпатия към тях. Щом драконът и вентилаторът са живи същества, може би такива са и топките. Може би те правят, каквото и сам бих направил, стига да смеех: да побягна от баща си. След като е издухал топките в един от ъглите, баща ми взима една лопата за сняг, загребва ги с нея и ги сипва в редица от метални кофи за боклук – кофите с помия, с която храни дракона.

Баща ми се обръща, вижда ме, че го наблюдавам. Какво си ме зазяпал, по дяволите? Не спирай да тренираш! Продължавай!

Боли ме рамото. Не мога да ударя нито топка повече.

Удрям цели три.

И минута повече не издържам.

Издържам цели десет.

Хрумва ми нещо. Случайно и целенасочено. Запращам топката над оградата. Успявам да я уловя с дървения ръб на ракетата, затова изглежда като неволна грешка. Правя го, когато имам нужда от почивка, и през ума ми минава, че трябва да съм много добър, щом мога нарочно да ударя топката лошо.

Баща ми чува, че топката се удря о дърво и вдига поглед. Вижда как топката излита от корта. Ругае. Но е чул удара на топката о дървото, затова знае, че е станало случайно. А и нали все пак не съм я забил в мрежата. Излиза от двора с тромава походка и тръгва из пустинята. Имам четири и половина минути да успокоя дишането си и да позяпам как ястребите лениво се реят в кръг горе в небето.

Баща ми обича да стреля по ястребите с пушката си. Къщата ни е покрита с негови жертви, мъртви птици, които застилат покрива, толкова гъсто, колкото тенис топките застилат корта. Баща ми твърди, че не обича ястребите, защото ловуват мишки и други безпомощни пустинни създания. Мисълта, че някакво по-силно създание тормози някое по-слабо, му е непоносима. (Същото е, когато ходи за риба: каквато и риба да хване, той целува люспестата ѝ глава и я хвърля обратно във водата.) Естествено няма никакви задръжки да тормози мен и изобщо не му пречи да ме гледа как се гърча за глътка въздух, увесен на неговата кука. Не вижда противоречието. Не го е грижа за противоречията. Не си дава сметка, че аз съм най-беззащитното създание в неговата забравена от Бога пустиня. Питам се, ако беше си дал сметка, дали щеше да се отнася към мен по-различно?

Пристъпва тромаво обратно към корта, хвърля със замах топката в кофата за боклук и ме пипва, че съм се захласнал по ястребите. Зяпва.

Какво се мотаеш, мамка му? Край на мисленето! Край на шибаното мислене!

Мрежата е най-злият враг, а мисленето е най-страшният грях. Мисленето за баща ми е източникът на всички злини, защото е противоположно на действието. Когато баща ми ме хване на тенис корта умислен, потънал в сън с отворени очи, побеснява така, сякаш ме е пипнал да крада пари от портфейла му. Чудя се дали пък баща ми не ми крещи да спра с мисленето, защото знае, че по природа съм по-скоро съзерцателен. Или пък с всичките тези крясъци ме е превърнал в склонен към размисъл човек? Дали потъването ми в размисли не е било чисто и просто защитна реакция срещу тениса?

Хубаво би било да е така, мисля си.

КЪЩАТА НИ Е ЗАНЕМАРЕНА КОЛИБА, строена през 70-те години на миналия век. Мазилката ѝ е бяла, по ъглите ѝ украсата се лющи. На прозорците има метални решетки. Покривът, под всичките онези мъртви ястреби, е от дървени шиндели, много от които са разхлабени или липсват. На вратата виси камбана, която звъни щом някой влиза или излиза и напомня началната камбана преди боксов мач.

Баща ми е боядисал високата циментова ограда около къщата в ярко зелено. Защо ли? Защото зеленото е цветът на тенис кортовете. Освен това на баща ми му харесва, че може да упъти някого към къщата така: Завиваш вляво, вървиш надолу и после се оглеждаш за яркозелена стена. Не, че са ни идвали гости.

Пустинята и само пустинята заобикаля къщата ни. Пустинята за мен е олицетворение на смъртта. Тук-там по нея растат бодливи храсталаци, тръни, с навити на кълбо гърмящи змии. Вижда се, че пустинята около къщата ни съществува, за да имат къде останалите хора да изхвърлят боклуците си. Матраци, гуми, други хора. Вегас – казината, хотелите, булевард Стрип, са някъде в далечината; мержелеещ се мираж. Баща ми всеки ден пътува до миража. Работи като салонен управител в казино, но не иска да се преместим по-близо до работата му. Настанили сме се тук сред пустошта, в сърцето на дивотията, защото само из тези места баща ми може да си позволи къща с достатъчно голям двор за неговия идеален тенис корт.

Още един ранен спомен: пътувам в колата с баща си и агент по недвижими имоти. Ако не внушаваше такъв страх, историята щеше да е страшно забавна. Оглеждаме къща след къща, баща ми изскача от колата още преди тази на агента да е напълно спряла и се отправя към къщата. Агентът върви плътно по петитe му и не спира да каканиже за местните училища, за престъпността в района, за лихвите, а баща ми хич не го и слуша. Гледа право пред себе си, връхлита в къщата, профучава през дневната, през кухнята и излиза на двора, където измъква рулетката и премерва 10,97 на 23,77 метра, размерите на тенис корта. Всеки път крясва: Не става! Хайде! Да вървим! Баща ми решително се запътва обратно през кухнята, дневната и се спуска по пътеката пред входа, агентът по недвижими имоти се мъчи да върви в крачка с него.

Сестра ми Тами страшно си хареса една от разгледаните къщи. Умоляваше баща ми да я купи, защото имаше формата на буквата “Т”, а пък това беше нейната буква. Малко остана баща ми да я купи, вероятно защото буквата “Т” беше и буквата на тениса. Къщата хареса и на мен. Както и на майка ми. Задният двор обаче беше с няколко сантиметра по-къс от необходимото за тенис корт.

Не става! Хайде!

Най-накрая видяхме тази къща, дворът беше толкова грамаден, че на баща ми дори не се наложи да го премерва. Просто застана в средата му, бавно се завъртя, оглеждаше го, усмихваше се и гледаше направо в бъдещето.

Продадена, каза тихо той.

Още не бяхме внесли и последния кашон, когато баща ми започна да строи тенис корта на своите мечти. И досега ум не ми го побира как го е направил. Не е работил и ден като строител. Не разбираше нищо от бетон, асфалт, дренаж. Не четеше книги, не се допитваше до специалисти. Просто имаше план в главата си и здраво запретна ръкави да превърне представата в реалност. Превърна корта в действителност с помощта на чисто упорство и енергия, както постъпи и с много други неща. Мисля, че нещо подобно е направил и с мен.

Имал е нужда от помощ, разбира се. Изливането на бетона е тежка работа. Затова всяка сутрин ме караше до “Самбо” – един ресторант на Стрип, където наемаше неколцина понатрупали годинки мъже от онези, които се навъртаха около паркинга. От тях най-много харесвах Руди. Носеше белези от улични мелета, в раменете беше като гардероб и вечно ме гледаше с полуусмивка, сякаш разбираше, че нито знам къде съм, нито кой съм. Руди и неговата група тръгваха след мен и баща ми към нашата къща, където баща ми им казваше какво трябва да направят. След три часа двамата с баща ми отивахме с колата до Макдоналдс и купувахме огромни пакети със сандвичи и пържени картофки. Когато се връщахме, татко ме оставяше да ударя камбаната и да повикам мъжете на обяд. Обичах да давам на Руди изработения от него обяд. Обичах да го гледам как яде лакомо като вълк. Обичах мисълта, че след здрава работа идва заслужената награда, с изключение, разбира се, когато под тежка работа разбираше удряне на тенис топки.

Дните с Руди и сандвичите Биг мак се стопиха в миналото. Изведнъж баща ми вече разполагаше със своя тенис корт, който се превърна в мой затвор. Хранил бях каторжниците, построили моята килия. Защо бях постъпил така? Нямах избор. Причината, поради която съм правил всичко.

Никой никога не ме е питал дори искам ли да играя тенис, какво остава за въпроса дали искам да го превърна в свой живот. В действителност майка ми си мислела, че моето призвание е да стана проповедник. Но също ми е разказвала и как много преди да се родя, баща ми решил, че ще бъда професионален тенисист. Когато съм бил на една година, разказваше тя, съм доказал, че баща ми има право. Гледал съм игра на пинг-понг и съм мърдал само очите си, никога главата. Баща ми извикал майка ми.

Погледни, рекъл. Виждаш ли как движи само очите си? Има вроден талант.

Майка ми разказва, че още когато съм бил в детското креватче, баща ми провесил механизъм с тенис топки над главата ми и ме насърчавал да ги удрям с привързаната за ръката ми хилка за пинг-понг. Когато съм бил на три години, той ми дал малка ракета и ми казал да удрям с нея каквото си искам. Голяма слабост ми били солниците. Харесвало ми да бия с тях сервис през прозорците. Целел съм се в кучето. Баща ми никога не се ядосвал. Ядосвал се за много неща, но никога, че нещо е изпердашено с ракета.

Когато бях на четири, той успяваше да уреди да поиграя тенис със звездите на корта, които преминаваха през града, като се започне с Джими Конърс. Баща ми каза, че Конърс бил един от най-великите играчи за всички времена. Повече се впечатлих от факта, че Конърс имаше същата прическа паница като мен. Когато приключихме с тренировката, Конърс каза на баща ми, че от мен несъмнено ще излезе много добър тенисист.

Че това вече си го знаех, отвърна баща ми, недоволен. Много добър ли? Той ще бъде номер едно в света.

Изобщо не му трябваше Конърс да потвърждава думите му. Трябваше му някой, който да играе с мен.

Когато Конърс пристигаше в града, моят баща наплиташе кордажа на ракетите му. Баща ми е майстор в наплитането на ракети. (Че може ли да има равен моят старец в умението да се създаде и поддържа опън и напрежение?) Упражнението винаги е едно и също. Сутрин Конърс дава на баща ми кутия с ракети и осем часа по-късно двамата с баща ми се срещаме с Конърс в ресторант на булевард Стрип. Баща ми ме праща в ресторанта, прегърнал наплетените ракети. Питам управителя на заведението дали може да ме упъти към масата на господин Конърс. Управителят ме праща в другия ъгъл, където Конърс седи със своята свита. Настанил се е в средата, с гръб към стената. Подавам му внимателно ракетите, без да кажа нито дума. Разговорът на масата спира и всички свеждат поглед към мен. Конърс взима ракетите грубо и ги поставя на стола. За миг се чувствам важен, сякаш съм донесъл току-що наточените шпаги на един от Тримата мускетари. После Конърс разрошва косата ми, подхвърля ехидна забележка за мен и баща ми и всички на масата избухват в смях.

КОЛКОТО ПО-ДОБЪР СТАВАМ в тениса, толкова по-зле вървя в училище, а от това страдам. Обичам книгите, но се чувствам незначителен пред тях. Харесвам учителите си, но не разбирам много думите им. Изглежда не уча или не осмислям фактите, както останалите деца. Имам желязна памет, но и проблеми с концентрацията. Нещата трябва да ми се обясняват по два пъти, по три пъти. (Дали пък затова баща ми винаги крещи по два пъти едни и същи думи?) Освен това знам, че баща ми съжалява за всеки миг, който прекарвам в училище, понеже ми отнема от времето на корта. Като не ми харесва в училище и не се справям добре там, проявявам лоялност към татко.

Има дни, в които докато сме на път към училището с брат ми и сестрите ми, баща ми се усмихва и казва: Ще ви предложа нещо. Защо не ви закарам в Кембридж Ракет Клуб, вместо на училище? Цяла сутрин ще можете да играете тенис. Как ви се струва предложението? Знаем какво иска да чуе от нас, затова викваме: ураааа!

Само не казвайте на майка си, казва баща ми.

Кембридж Ракет Клуб е продълговата, с нисък покрив кочина, на изток от булевард Стрип с десет тенис корта с твърда настилка и тежка смрад на прах, пот, масажни масла, както и воня на развалено и вкиснало с незнаен източник и природа. За баща ми Кембридж Клуб е като продължение на двора ни. Застават един до друг двамата със собственика му, господин Фонг, и не ни изпускат от поглед, за да са сигурни, че тренираме, а не си пилеем времето в приказки и смях. Накрая баща ми изсвирва кратко както само той може. Винаги и навсякъде ще го позная по това изсвирване. Поставя пръстите си в устата и духва силно, изсвирването означава:

гейм, сет и мач, спрете тренировката и се качвайте в колата, веднага.

Брат ми и сестрите ми спират винаги преди мен. Всички играят добре тенис: Рита, най-голямата, Фили, по-големият ми брат, и Тами. Ние сме като известното семейство от музиканти фон Трапс, но фон Трапс на тениса. Аз, най-малкият, бебето, аз съм най-добрият. Баща ми го казва, брат ми и сестрите ми го казват, казва го и господин Фонг. Андре е избраникът. Затова татко ми отделя най-много внимание. Аз съм последната надежда на рода Агаси. Понякога това допълнително внимание от страна на татко ми харесва, понякога ми се иска да съм невидим, защото баща ми понякога става страшен. Държи се жестоко.

Баща ми например често пъхва палец и показалец в ноздрата си, набира сили срещу болката, от която ще му се насълзят очите и изтръгва гъст сноп от черни косми. Така калява волята си. По същата причина се бръсне без пяна или сапун. Той просто прокарва наличния бръснач нагоре и надолу по сухите страни на лицето си и по челюстта, порязва се, после оставя кръвта да се стича по лицето му, докато засъхне.

Когато е напрегнат или объркан, баща ми често гледа някъде пред себе си и мърмори: Обичам те, Маргарет. Един ден питам майка ми: На кого говори татко? Коя е Маргарет?

Майка ми разказва, че когато баща ми бил на моите години, отишъл да се пързаля на едно езеро и ледът се пропукал. Паднал във водата, започнал да потъва, спрял и да диша за известно време. От водата го извадила и спасила някаква жена на име Маргарет. Тогава я видял за пръв и последен път. Но се случва да я вижда в мислите си и говори с нея, благодари ѝ с най-нежен глас. Баща ми разказва, че образът на Маргарет го завладява. Не знае кога ще се случи, а след това му остава само неясен спомен.

Свиреп по природа, баща ми винаги е готов за битка. Той непрестанно се боксира с въображаем противник. В колата си държи дръжка от секира. Излиза от къщи с шепа сол и пипер в джоба си в случай, че попадне на улично сбиване и му се наложи да заслепи някого. И някои от най-ожесточените си битки води със самия себе си. Страда от постоянно схващане на врата и непрестанно отпуска вратните си прешлени с ядно извиване и дърпане на главата. Когато тези движения не помагат, той се разтърсва като куче, върти глава от дясно наляво, докато от шията му не се чуе пукване като при пуканка. Когато и това не помогне, той прибягва до тежката боксова круша, която е провесена вън от къщи. Баща ми се качва на стол, отвързва боксовата круша от стойката и поставя брадата си на нея. После рита настрани стола, провесва се и се задържа се на стойката. За пръв път го видях да прави така, докато прекосявах стаите. Погледнах навън и видях баща си да рита стола, опрял брада на стойката, обувките му бяха на метър от земята. Сигурен бях, че иска да се самоубие. Втурнах се към него в истерия.

Като видя потресеното изражение на лицето ми, той се тросна: Какво ти става пък на тебе, мамка му?

Повече от битките му обаче са с други хора и обикновено започват без никакво предупреждение, в най-неочаквания момент. Случва се и докато спи. На сън той се боксира и често дърпа и удря заспалата ми майка. Или в колата. Малко неща доставят такава радост на баща ми както да кара зеления си дизелов автомобил, да слуша на магнетофона в него Лаура Браниган и да пее с нея. Но ако друг шофьор го изпревари, засече или недоволства, че е бил засечен от баща ми, направо се отваря ада.

Пътуваме един ден с баща ми към Кембридж и между него и друг шофьор избухва груба и шумна кавга. Той спира колата, излиза, нарежда на другия мъж да излезе от неговата. Татко държи в ръка дръжката от секира и затова онзи отказва. Баща ми стоварва дръжката от секира върху предните и задни фарове на колата на другия и навсякъде се разхвърчат парченца от стъкло.

Друг път баща ми протяга ръка пред мен и насочва към друг шофьор пистолета си. Държи пистолета на нивото на носа ми. Гледам право напред. Не смея да мръдна. Не знам какво е сбъркал другия шофьор, знам само че се е случил автомобилният вариант на това да забиеш топката в мрежата. Виждам как пръстът на баща ми започва да притиска спусъка. После чувам, че другият шофьор натиска газта и отпрашва, а после ставам свидетел на истинско чудо – баща ми се разсмива. Залива се в смях. Обещавам си, че този миг, в който баща ми държи пистолет под носа ми и се смее неудържимо, ще помня до края на живота си, та ако ще и сто години да живея.

Баща ми прибира пистолета в жабката на колата, потегля и се обръща към мен. Не казвай на майка си, нарежда ми той.

Не проумявам думите му. Какво може да направи майка ми, ако ѝ разкажем случилото се? Тя никога и за нищо не възразява. Дали пък баща ми не мисли, че за всяко нещо си има първи път?

В един от редките дъждовни дни във Вегас, двамата с баща ми отиваме с колата да приберем майка ми от работата ѝ. Седя на моето място, подскачам, пея. Баща ми се престроява вляво за завой. Отзад някакъв камион надува клаксона на баща ми. Явно баща ми е забравил да подаде мигач. Баща ми показва среден пръст на шофьора на камиона. Ръката му се стрелва така светкавично, че почти ме удря по лицето. Шофьорът на камиона крещи нещо. Баща ми реди една след друга ругатните. Шофьорът на камиона спира, отваря вратата. Баща ми спира, изскача от колата.

Свивам се на задната седалка и гледам през задното стъкло. Дъждът се е засилил. Баща ми се приближава до шофьора на камиона. Шофьорът тръгва да го удари с юмрук. Баща ми се привежда, отклонява удара с главата си, после му отвръща със светкавично бърза комбинация от удари и завършва с ъперкът. Шофьорът на камиона се просва на паважа. Мъртъв е, убеден съм. Ако не е мъртъв, скоро ще умре, защото лежи насред шосето и някой ще го прегази. Оставам на задната седалка, продължавам да наблюдавам шофьора, който лежи в безсъзнание на пътя през задното стъкло, а дъждът плющи върху лицето му. Обръщам се към баща ми, който си мърмори под носа и удря по волана. Точно преди да вземем майка ми, той поглежда към ръцете си, свива и отпуска юмруци, за да се увери, че няма счупени пръсти. После се извръща към задната седалка и ме поглежда право в очите, струва ми се, че вижда Маргарет, така изглежда. Някак мило настоява: Не казвай на майка си.

Подобни мигове, а и много други, ми минават през главата, когато обмислям да кажа на баща си, че не искам да играя тенис. Освен че обичам баща си и ми е необходимо одобрението му, аз не искам да си навличам гнева му. Не смея. Ядоса ли се баща ми, се случват страшни неща. Щом той казва, че ще играя тенис, щом той казва, че ще стана номер едно в света, тогава това е съдбата ми и всичко, което мога да направя е да кимна в знак на съгласие и да се подчиня. Бих посъветвал Джими Конърс и всички останали да направят същото.

ПЪТЯТ КЪМ НОМЕР ЕДНО в света минава по стената на язовира Хувър. Когато съм почти на осем години, баща ми заявява, че е време да минем от тренировките в задния двор с дракона и онези в Кембридж към истинските турнири, с истински малки момчета, от цяла Невада, Аризона и Калифорния. Всеки уикенд цялото семейство се натоварва в колата и потегля било на север към Рино или на юг през Хендерсън, над язовира Хувър, през пустинята към Финикс и Скотсдейл или Тусон. Последното място, на което искам да съм, като изключим тенис корта, е в колата с баща ми. Само че всичко вече е уредено. Моето проклятие е да прекарам детството си в тези две кутии.

Спечелил съм първите си седем турнира в категория до десет години. Баща ми не е показал каквото и да било отношение. Просто съм направил онова, което се счита за нормално. На връщане през язовира Хувър, не откъсвам очи от водата, заприщена от дебелата язовирна стена. Чета надписа в основата на пилона на знамето: В чест на вдъхновените от мечтата да превърнат в плодородни самотните земи... Повтарям в ума си тези думи. Самотни земи. Та има ли нещо по-самотно от къщата ни сред пустинята? Мисля за яростта, заприщена в душата на баща ми, така като река Колорадо е заприщена в язовира Хувър. Въпрос на време е да стане неудържима и да скъса бента. Няма да има друго спасение освен да се втурна тичешком към високото.

Спасението към високото за мен това означава да печеля. Винаги да печеля.

Отиваме в Сан Диего. Морли Фийлд. Играя срещу момче, което се казва Джеф Таранго, което не е точно на моето ниво. Но печели първия сет с 6-4. Слисан съм. Уплашен. Баща ми ще ме убие. Снишавам се, печеля втория сет 6-0. В началото на трети сет Таранго си изкълчва глезена. Започвам да удрям къси топки, карам го да се разхожда по корта с болния си крак. Но той само се преструва. Глезенът му си е наред. Започва да подскача, забива всичките ми къси удари и печели всяка точка.

Баща ми крещи от трибуните: Стига с тия къси топки! Стига!

Но аз не мога да спра. Имам стратегия и се придържам към нея.

Стигаме до тайбрек. Играе се до пет от девет точки. Играем до резултат четири равни. И тогава ми пада в ръцете. Смърт изневиделица. Една точка решава целия мач. Никога не съм губил и не знам как би реагирал баща ми, ако това се случи. Играя така, сякаш от победата зависи животът ми, а такава е и истината. Изглежда Таранго има баща като моя, защото и той играе по същия начин.

Отдалечавам се и отигравам свистящ бекхенд по диагонала. Влагам сила колкото за удар от разиграване, но излиза с малко повече мощ и жар, отколкото съм възнамерявал да замахна. Това си е чист победен удар, на около метър вътре в полето, но далеч от обсега на Таранго. Крещя от възторг. Таранго стои в средата на корта, свел глава и изглежда плаче. Бавно се приближава към мрежата.

И спира. Ей така изведнъж, обръща се към мястото, където е паднала топката. Усмихва се.

Аут, заявява той.

Замръзвам.

Топката е аут! крещи Таранго.

Според правилата в младша възраст играчите са и странични съдии. Играчите казват дали топката е била в полето или в аут и няма възможност за възражения. Таранго е решил да излъже, вместо да изгуби и е наясно, че никой нищо не може да направи, за да опровергае лъжата му.

Вдига ръце победоносно.

Сега аз започвам да плача.

По трибуните настава страшна суматоха, родителите се карат, крещят, почти стигат до бой. Не е честно, не е правилно, но такова е положението. Победител е Таранго. Отказвам да му стисна ръка. Изтичвам към парка Балбоа. Когато след половин час се връщам, кавгата е в разгара си, а баща ми е разярен. Не защото съм изчезнал, ами защото не съм направил каквото ми е казал по време на мача.

Защо не ме послуша? Защо продължи да биеш къси топки?

За пръв път не се страхувам от баща ми. Няма значение колко ми е ядосан, аз съм по-ядосан и от него. Бесен съм на Таранго, на Господ, на себе си. Знам, че Таранго ме е преметнал, но не трябваше да оставям нещата да стигнат до там, че той да може да ме измами. Не трябваше да позволявам мачът да се развие в тази посока. Понеже аз насочвах развоя на мача, сега завинаги ще имам записана и загуба. Нищо не може да го промени. Допускам грешки: мисълта ми се струва направо непоносима, но не мога да избягам от нея. Аз съм несъвършен. И аз имам недостатъци. Един милион топки изстреляни срещу дракона и каква полза от тях?

След като години наред съм слушал баща ми да ми изрежда назидателно моите слаби страни, една загуба прави така, че аз сам да подхвана неговата назидателна реч. Баща ми заживява в мен – неговото нетърпение, неговия перфекционизъм, неговата ярост. Неговият глас не прилича на моя, но се превръща в мой глас. Вече е напълно излишно баща ми да ме изтезава. От този ден нататък, аз мога и сам да го правя.