Открито автобиография

Глава 3

През прозореца на колата изниква нечие лице. Чернокож мъж. Усмихва се.

Ей ти, обръща се към мен. Казвам се Руди.

Същото име носеше и мъжът, който помогна на баща ми да построят тенис корта в задния ни двор. Странно съвпадение.

Как се казваш?

Андре.

Приятно ми е да се запознаем, Андре.

Разказва, че работи с големия шампион Панчо Сегура (Известен професионален тенисист, роден в Еквадор през 1921 г.), който тренира деца на моята възраст. Идвал на подобни турнири, за да проучва деца за Панчо. Провира ръце през прозореца, обляга се тежко на вратата на колата и въздъхва. Казва ми, че дните, в които човек губи са тежки за понасяне, и сам знаел, всъщност много тежки били, но в крайна сметка тези дни ме правели по-силен. Гласът му е топъл, плътен, като какао. Онова момче, което те победи, ами, то е с две години по-голямо от теб! Ти имаш две години, за да достигнеш неговото ниво. Две години са цяла вечност, особено когато здраво залягаш над работата. Ти здравата ли тренираш?

Да, господине.

Имаш страшно дълъг път да извървиш, синко.

Ама аз не искам вече да играя тенис. Ненавиждам тениса.

Ха, ха! Хич не се съмнявам. Особено сега. Но дълбоко в себе си, ти всъщност не мразиш тениса.

Напротив, мразя го.

Само си мислиш, че го мразиш.

Напротив, мразя го.

Говориш така, защото си ядосан от днешната загуба, чак кръв ти капе от сърцето, но това означава, че тенисът те интересува. Означава, че искаш да победиш. Желанието за победа може да ти е от полза. Запомни днешния ден. Опитай се да превърнеш днешната загуба в желание за победа. Ако не искаш отново да загубиш на корта, направи всичко възможно да не ти се случи отново. Готов ли си да дадеш всичко от себе си?

Кимвам.

Добре.

НЕНАВИЖДАМ ВСИЧКИ ТУРНИРИ за младежи, но турнирите на национално ниво ненавиждам най-силно, защото залогът при тях е по-висок и защото се провеждат в други щатове, което означава разходи за самолет, мотели, коли под наем, ресторанти. Баща ми пръска пари, инвестира в мен и загубя ли, част от неговата инвестиция отива на вятъра. Загубите ми тежат на целия род Агаси.

На единайсет съм и играя на националния турнир в Тексас. Аз съм един от най-добрите тенисисти на клей в страната, затова няма как да загубя, но губя. На полуфинал. Дори до финал не стигам. Налага се да играя в утешителен мач. При загуба на полуфинал, загубилите полуфиналите играят за трето и четвърто място. Изправям се пред своя най-върл враг, Дейвид Кае. В ранглистата е точно след мен, но щом се изправим лице в лице изведнъж се превръща в съвсем друг играч. Каквото и да правя. Кае ме побеждава, и този ден положението си е все същото. Губя и трите сета. Отново съм съсипан. Разочаровал съм баща си. Струвал съм скъпо на семейството си. Но не плача. Искам Руди да се гордее с мен, затова успявам да сдържа сълзите.

На церемонията по връчването на наградите някакъв мъж връчва купата за първото място, после за второто, после за третото място. Накрая обявява, че тази година купата за спортсменска игра се връчва на младежа, който е показал най-красивата игра на корта. Невероятно, но той произнася моето име, може би защото вече цял час седя прехапал устни. Посочва с купата към мен и ме приканва с ръка да отида и да я взема. Тази награда е последното нещо в света, което искам - купата за спортсменство, но я приемам от онзи мъж и му благодаря, а нещо в мен се преобръща. Трофеят е невероятно красив. А аз съм показал добра игра. Отивам до колата, притиснал купата до гърдите си, баща ми върви на крачка след мен. И дума не продумва, нито пък аз. Съсредоточено се вслушвам в шума от стъпките ни по цимента. Най-накрая нарушавам тишината. Казвам, че не искам тая глупава купа. Казвам го, защото според мен това иска да чуе баща ми. Той се изравнява с мен. Грабва трофея от ръцете ми. Вдига го над главата си и го удря о цимента. Купата се пръсва. Баща ми вдига най- голямото парче и го хвърля на цимента, където то се разбива на още по- малки късчета. После събира парчетата и ги хвърля в най-близкия контейнер за боклук. Мълча. Знам да си държа езика зад зъбите.

САМО ДА МОЖЕШЕ да играя футбол вместо тенис. Не обичам спорта, но щом трябва спортът да е моят живот, за да се харесам на баща ми, по-скоро бих играл футбол. Три пъти седмично в училище играя футбол и обожавам да тичам из игрището, а вятърът да развява косата ми, докато гоня топката, изпълнен със съзнанието, че Светът няма да свърши ако не отбележа гол. Надеждите на баща ми, на семейството ми, на цялата планета, не лежат на плещите ми. Ако отборът ми загуби, загубата ще е по вина на целия отбор и никой няма да ми крещи заради нея в ушите. Отборните спортове, решавам аз, са истината.

Баща ми няма нищо против да играя футбол, защото според него тези тренировки подобряват играта ми с крака на корта. Но наскоро съм получил травма при една схватка на игрището, разтегнал съм мускул на крака и заради травмата пропускам една следобедна тренировка. Баща ми не е във възторг от този факт. Оглежда крака ми, после мен, сякаш нарочно съм си докарал травмата на главата. Но контузията си е контузия. Дори той не може да спори с тялото ми. Излиза от къщи.

Малко по-късно майка преглежда програмата ми и разбира, че същият следобед имам футболен мач. Какво да правим? размисля се тя.

Отборът разчита на мен, казвам ѝ.

Тя въздъхва. Как се чувстваш?

Май мога да играя.

Добре. Облечи си футболния екип.

Татко дали ще се ядоса, как мислиш?

Познаваш баща си. На него не му трябва причина, за да се ядоса.

Закарва ме до мястото на футболната среща и ме оставя там. След няколко пробягвания на игрището, краката ми са добре. Учудващо добре. Стрелвам се между защитниците, неуловим, пъргав, гоня топката, смея се със своите съотборници. Ние всички имаме една обща цел, към която се стремим. Ние заедно вървим към нея. Така трябва да е. Така откривам себе си.

Изведнъж вдигам очи и виждам баща си. Виждам го накрая на паркинга, проправя си път към игрището. Вече разговаря с треньора. После крещи на треньора. Треньорът маха с ръка към мен. Агаси! Напусни играта!

Бегом напускам игрището.

Влизай в колата, казва баща ми. И съблечи този екип.

Тичешком стигам до колата и виждам на задната седалка екипа ми за тенис. Обличам го и се връщам при баща ми. Подавам му футболния си екип. Той излиза на игрището и завира екипа в гърдите на треньора.

На път за вкъщи баща ми без да ме погледне отсича: И да ти е ясно, повече никакъв футбол.

Моля го да размисли. Казвам му, че не се чувствам добре сам на огромния тенис корт. Тенисът е самотна игра, настоявам. Няма къде да се скриеш, когато допуснеш грешка. Няма резервна скамейка, няма странична линия, няма неутрален ъгъл. На корта си сам и уязвим.

С все сила баща ми крясва: Ти си тенисист! Ще бъдеш номер едно в света! Ще спечелиш много пари. Това е планът и той не подлежи на обсъждане.

Той е непреклонен и отчаян, защото това е бил планът и за Рита, Фили и Тами, но надеждите са се провалили. Рита се е разбунтувала. Тами е спряла да напредва. Фили няма инстинкт на убиец. Баща ми непрестанно го повтаря за Фили. Казва го на мен, на мама, дори на Фили, казва му го в

очите. Фили свива рамене и толкова, което също доказва, че няма инстинкт на убиец.

Баща ми обаче говори и много по-неприятни неща за Фили.

Ти си роден скапаняк, казва той.

Имаш право, отвръща Фили с глас, изпълнен с тъга. Аз съм роден скапаняк. Роден съм, за да губя.

Фили дори не си прави труда да го отрича. Играе добре, има талант, но просто не е перфекционист, а в нашето семейство перфекционизмът не е просто цел, той е закон. Щом не си безпогрешен на корта, тогава си скапаняк. Роден скапаняк.

Баща ми реши, че Фили е скапаняк по рождение, когато брат ми беше на моята възраст и играеше на националните турнири. Фили не просто губеше, той дори не възразяваше, когато съперниците му на корта мамеха, а в тези случаи лицето на баща ми цялото пламваше от гняв и започваше да ругае на арамейски (Арамейските езици произлизат от староарамейски език, на който се смята, че с говорил Христос. Към същото езиково семейство е и иврит) от трибуните.

Също като майка ми Фили търпи ли, търпи и после изведнъж избухва. Последният път, когато се е случило да избухне баща ми наплита тенис ракета, майка ми глади, а Фили си лежи на кушетката и гледа телевизия. Баща ми пак се е захванал с Фили и не престава да го тормози заради последните турнири, на които е участвал. Съвсем неочаквано и с глас, който дотогава не съм чувал от него, Фили се развиква, Знаеш ли защо не печеля? Заради тебе! Защото ме наричаш роден скапаняк!

Фили едва си поема въздух от бяс. Майка ми се разплаква.

Отсега нататък, продължава Фили, ще бъда робот, как ти се струва идеята? Така ще ти хареса ли? Ще съм като истински робот, няма да чувствам нищо, ще излизам на корта и ще изпълнявам всяка твоя дума!

Баща ми е спрял да наплита ракетата и изглежда щастлив. Почти успокоен. Исусе Христе, казва, най-накрая започваш да схващаш работите.

За разлика от Фили, аз непрестанно споря с противниците си на корта. Понякога ми се иска да притежавах пренебрежителното отношение на Фили към несправедливостите на корта. Ако противникът ми лъже, ако се държи като някой Таранго, лицето ми пламва. Често си отмъщавам при следващата точка. Когато моят противник, който има склонност да мами, запрати топката в знака за среда на корта, аз заявявам, че е аут, докато го гледам в очите и погледът ми говори: Вече сме квит.

Не го правя, за да се харесам на баща ми, но то несъмнено му харесва. Казва, Ти имаш различна нагласа в мисленето от Фили. Имаш огромен талант, имаш страшен хъс и късмет. Ти си роден с конска подкова в задника си.

Повтаря тези думи всеки ден по веднъж. Понякога ги казва с убедителен тон, понякога с възхищение, понякога със завист. Ставам бял като вар, когато го чувам да говори така. Страх ме е, че съм взел късмета на Фили, че по някакъв начин съм му го откраднал, защото съм роден с конска подкова в задника си, а Фили е роден с черен облак над главата си. На дванайсет години Фили си счупи китката, докато караше колело, счупи я на три места и така животът му влезе в една безкрайна и непрогледна тъма. Баща ми беше толкова бесен на Фили, че го принуди да продължи да участва в тенис турнири, със счупена китка и така положението се влоши още повече, проблемът стана хроничен, съсипа завинаги играта му. За да предпази счупената си китка, Фили трябваше да играе бекхенд с една ръка, което считаше за отвратителен навик, от който не може да се отърве, дори когато китката му се оправи. Наблюдавам как Фили губи и си мисля: Лошите навици докарват лош късмет, а тази комбинация е унищожителна. Наблюдавам го и когато се прибира у дома след тежка загуба. Толкова скапан се чувства, че всичко се отразява на лицето му, а баща ми само допълнително подсилва скапаното му настроение. Фили седи в ъгъла, упреква се за загубата, но поне играта е била по правилата, противник срещу противник. После обаче се намесва баща ми. Той се захваща и прави всичко възможно Фили да се настърви срещу Фили. Има си и име цялата работа - шамаросване. Фили би трябвало да откачи от този тормоз. Или поне да се настрои срещу мен, да се държи грубо с мен. Вместо това след всяка обида или физическа агресия дошла от него самия или от страна на баща ми, Фили е дори още по-внимателен към мен, по-закрилнически настроен. По-обичлив. Държи да не ме сполети неговата участ. И си мисля, че той може и да е роден скапаняк, но и че в същото време за мен Фили си остава непобеден и непобедим. Щастлив съм, че е мой по-голям брат. Имам късмет, че имам по-голям брат без късмет, така ли? Възможно ли е? Нормално ли е? Още едно отчетливо противоречие.

ДВАМАТА С ФИЛИ прекарваме цялото си свободно време заедно. Взима ме от училище със скутера си и през пустинята се прибираме вкъщи, говорим си и се смеем на фона на жуженето от мотора. Спим в една стая в задната част на къщата, която е нашето убежище от тениса и татко. Фили е фанатик по отношение на своите вещи, какъвто съм и аз, затова бяла линия разделя стаята ни на лява и дясна половина, сякаш ние двамата постоянно живеем като посрещащ сервиса отбор в тенис мач по двойки. Аз спя в дясната половина на игрището, леглото ми е по-близо до вратата. Вечер преди да загасим лампите, двамата с него си имаме ритуал, на който много държа. Седим на леглата си и тихо си говорим над линията. Фили е със седем години по-голям от мен и говори най-вече той. Излива си сърцето, споделя съмненията си и разочарованията. Говори за това, че никога не печели. Говори за натякванията, че е роден скапаняк. Обмисля да заеме пари от татко, за да може да продължи да играе тенис, да продължи да се мъчи да стане професионален тенисист. И двамата сме съгласни, че не искаме татко да продължава да ръководи живота ни.

От всички тревоги, които си има Фили, най-голямата е косата му. Андре, казва ми той, оплешивявам. Споделя ми го с глас, с какъвто би ми съобщил, че според лекаря му остават още четири седмици живот.

Но няма да изгуби косата си без бой. Плешивостта е противник, с когото Фили ще се бори с всички сили и средства. Според него причината за оплешивяването му е, че скалпът му не се кръвооросява достатъчно добре, затова всяка вечер както и докато си говорим, Фили прави челна Стойка. Застава на главата си на матрака и изправя крака, изправен до стената за равновесие. Моля се да има резултата. Моля се на Бог, брат ми, роденият скапаняк, да не загуби косата си, на която толкова държи. Лягам до Фили и му казвам, че неговото чудотворно лекарство има ефект. Толкова много обичам брат си, че бих казал всичко само и само, за да се почувства по-добре. Заради брат си, бих стоял на главата си цяла нощ.

След като Фили ми е разказал за своите неволи, понякога аз му разказвам моите. Трогнат съм колко бързо той се настройва на моята вълна. Изслушва ме до последната злобна дума, която татко е казал, преценява до колко съм се засегнал от обидните думи на татко и ми отвръща със съответстващо на покрусата ми кимване. За най-важните тревоги, половин кимване. За големите страхове, цяло кимване с намръщено както само той може, чело. Дори застанал на главата си, Фили може да каже с едно-единствено кимване толкова, колкото други хора могат да изразят с писмо от пет страници.

Една вечер Фили ме моли да му обещая нещо.

Разбира се, Фили. Каквото кажеш.

Не гълтай хапчетата, които татко ти дава.

Хапчета ли?

Андре, слушай ме какво ти говоря. Много е важно.

Добре, Фили, слушам те. Ще те послушам.

Следващия път, когато отидеш на националното състезание, ако татко ти даде хапчета, не ги взимай.

Той вече ми е давал екседрин, Фили. Кара ме да взимам екседрин прели мач. защото в него има кофеин.

Да. знам. Само че аз ти говоря за други хапчета. Онези са мънички, бели, кръгли. Не ги взимай. Каквото и да става.

Ами ако татко насила ме накара? Не мога да откажа на татко.

Да. Добре. Нека да помисля.

Фили затваря очи. Наблюдавам как кръвта нахлува в челото му и то става аленочервено.

Добре, казва той. Измислих го. Ако трябва да вземеш хапчета, ако те накара да ги вземеш, играй слабо. Пълен провал да е. После излез от корта и му кажи, че цял трепериш и изобщо не можеш да си събереш мислите.

Добре. Ама, Фили, какви са тези хапчета?

За енергия.

За какво?

Наркотик. От тях се изпълваш с енергия. Знам си, че ще се опита да ти налее малко енергия.

Откъде знаеш, Фили?

И на мен е давал.

Точно така става, на националното състезание в Чикаго баща ми ми дава хапче. Дай си ръката, нарежда. Това ще ти помогне. Изпий го.

Поставя в дланта ми хапче. Мъничко. Бяло. Кръгло.

Преглъщам хапчето и се чувствам добре. Не кой знае колко по-различно. Малко съм по-припрян. Но се правя, че изобщо не се чувствам във форма. Противникът ми на корта е по-голямо момче, но не е никаква пречка, надвивам го, проточвам точки, подарявам му няколко гейма, правя мача да изглежда по-труден, отколкото е. Напускам корта и казвам на баща си, че не се чувствам добре, направо ми е прималяло, а той изглежда изпълнен с вина.

Добре, казва и разтрива лицето си с ръка, не е хубава тази работа. Повече няма да го правим.

Позвънявам на Фили след турнира и му разказвам за хапчето.

Той казва, Знаех си, мамка му!

Направих както ми каза, Фили, и свърши работа.

Брат ми звучи така, както мисля, че един баща би трябвало да звучи. Горд е с мен и едновременно с това се страхува за мен. Когато се прибирам от националния турнир, го награбвам и здраво го прегръщам. Цяла нощ, заключени в нашата стая си говорим тихо над бялата линия, щастливи заради една от нашите редки победи над татко.

Скоро след това излизам на корта срещу по-голям противник и го побеждавам. Мачът е тренировъчен, не е кой знае какво, а аз съм много по-добър от противника си, надигравам го, но проточвам точки, правя така че мачът да изглежда по-труден, отколкото е, също като в Чикаго. Напускам седми корт в Кеймбридж - същия корт, на който победих господин Браун, и се чувствам съсипан, защото противникът ми изглежда съсипан. Искаше ми се играта ми да е била пълен провал. Мразя да губя мачове, но мразя и да съм спечелил, щом победеният ми противник трябва да е Фили. Дали пък това чувство на опустошение, което ме е завладяло, не доказва, че нямам инстинкт на убиец? Объркан съм, тъжен, иска ми се да намеря онзи мъж. Руди или другия Руди преди него и да ги попитам каква е тази бъркотия в душата ми.