Открито автобиография

Глава 2

Не се ли заяжда с баща ми, старата дама се вайка за старата си родина и въздиша за приятелите, които е оставила там. Майка ми казва, че баба ми изпитва тъга по дома. Когато за пръв път чух, че съществува такова чувство, се изумих. Как някой може да тъгува, че не си е вкъщи? Вкъщи е мястото, където живеят драконите. Вкъщи е мястото, където щом се прибереш, трябва да играеш тенис.

Ако баба иска да се върне обратно в нейната къща, няма да имам нищо против. Само на осем години съм, но лично ще я откарам до летището, защото тя предизвиква такова напрежение вкъщи, че ни трябва само капчица, за да прелее. Тя прави нещастен баща ми, командва мен, брат ми и сестрите ми и по някакъв необясним начин се състезава с майка ми. Майка ми разказва, че когато съм бил бебе, влязла в кухнята и заварила баба ми да ме кърми. Оттогава отношенията между двете жени съвсем не вървят.

Има си и добра страна, че баба живее с нас. Тя ни разказва истории за баща ни, за неговото детство, и това понякога кара баща ми да се отдаде на спомени и сам да ни разказва за себе си. Ако не беше баба, нямаше да знаем нищо за миналото на баща ми, което било тъжно и самотно, но ни помага да разберем странното му поведение и избухливостта му. Или поне донякъде.

Баба въздиша и се отдава на спомени колко бедни сме били. Човек не може да си представи такава бедност. И гладувахме, разказва тя и потрива корема си с ръка. Нямахме нито храна, нито течаща вода, нито електричество. И никакви, ама никакви мебели.

Къде спяхте?

На мръсния под спяхме! Всички заедно в една малка стаичка! В стара сграда, построена около пълен с боклуци двор. В единия край на двора имало изкопана дупка, това била тоалетната за всички живеещи в къщата наематели.

Положението стана по-добро след войната, намесва се баща ми. За една нощ улиците се изпълниха с британски и американски войници. Харесвах ги.

Защо си харесвал войниците?

Даваха ми бонбони и обувки.

Освен това го учели на английски. Първата дума, която баща ми научил от войниците била победа. Само за това говореха, казва той. Бопеда.

Леле, какви великани бяха, додава. И силни. Вървях непрекъснато по петите им, наблюдавах ги, изучавах ги и един ден ги последвах до мястото, където прекарваха свободното си време: парк с гора и тенис кортове, покрити с клей (Вид червеникава глина, от която се прави една от настилките върху тенис кортовете).

Около кортовете нямало огради, затова топката постоянно излизала от очертанията на игрището. Баща ми тичал след топката и я връщал на войниците, като дресирано кученце, докато най-накрая те не го направили официално момчето, което събира и подава топките. А после го назначили за отговорник на игрището.

Баща ми казва: Всеки ден почиствах, поливах и подравнявах кортовете с тежък валяк. Боядисвах в бяло линиите. Каква работа беше само! Трябваше да използвам разтвор от бял варовик.

Колко ти плащаха?

Да ми плащат ли? Нищо не са ми плащали! Дадоха ми тенис ракета. Нищо не струваше. Стара дъска, привързана с тел. Но аз много си я харесвах. По цели часове играех с тенис ракетата. Играех сам срещу една стена.

Защо сам?

Никой друг в Иран не знаеше да играе тенис.

Единственият спорт, в който баща ми можел да има без никакви проблеми и по всяко време противници, бил боксът. Баща ми първо си премерил силите в уличните свади, а после като младеж влязъл в спортната зала и започнал да учи спортните техники на бокса. Треньорите твърдели, че има вродена дарба за бокс. Имал бързи ръце, пъргави крака и в себе си таял бяс против целия свят. Неговият гняв, с който ни беше толкова трудно да се справяме у дома, се оказал голямо предимство на ринга. Спечелил място в олимпийския отбор на Иран като боксьор лека категория и заминал за Олимпийските игри в Лондон през 1948 година. Четири години по-късно взел участие в Олимпийските игри в Хелзинки. И в двете си участия не се представил добре.

Съдиите, ръмжи той. Всичко извъртали. Цялата работа била уговорена, нагласена. Светът бил враждебно настроен към Иран.

Може пък тенисът отново да стане олимпийски спорт, добавя той, тогава моят син ще спечели златен медал и така ще бъда възмезден

Товарът, който нося, с всеки ден става малко по-тежък.

След като видял малко от света, след като бил олимпиец, баща ми вече не можел да се върне в онази стая, където цялото семейство спяло на пода, затова се измъкнал от Иран. Фалшифицирал паспорта си и си купил самолетен билет под фалшиво име до Ню Йорк, където прекарал шестнайсет дни на Елис Айлънд, после взел автобуса до Чикаго и там поамериканчил името си. Емануел станал Майк Агаси. Денем работел като пиколо в асансьор в един от големите хотели на града. Нощем се боксирал.

Треньор в Чикаго му станал Тони Дзале, безстрашен шампион в средна категория, когото често наричали Стоманения мъж. Спечелил си слава с участието в един от най-кървавите спортни двубои, драма в три части с Роки Грациано. Дзале хвалел баща ми, казвал му, че има тонове необработен талант, но го молел да удря по-здраво. Удряй по-здраво, крещял Дзале на баща ми, докато той сипел юмруци по бързата боксова круша. Удряй по-здраво. Всеки юмрук, който забиваш, нека идва откъм пода.

Докато треньорът му Дзале седял в ъгъла, баща ми спечелил Златните боксови ръкавици на Чикаго, после спечелил участие в боксов мач в Медисън Скуеър Гардън, в най-натовареното време. Неговият голям пробив. Но в навечерието на срещата, противникът на баща ми се поболял. Организаторите на срещата се събрали и започнали да търсят заместник на болния боксьор. Намерили. Всъщност попаднали на много по-добър боксьор, тежка категория. Баща ми се съгласил да се бие, но шубето го пипнало няколко мига преди да удари камбаната за начало на боя. Заврял се в банята, проврял се през прозореца над тоалетната и се метнал на обратния влак към Чикаго.

Измъкнал се от Иран, измъкнал се от боксовата среща, баща ми е майстор на измъкването, според мен. Но от него измъкване няма.

Докато се боксирал, баща ми винаги искал да получи най-добрия удар от съперника си. Един ден на тенис корта ми каза: Когато знаеш, че си получил най-добрия удар на твоя противник и си устоял, а онзи отсреща знае, че това е бил най-добрият му удар, тогава си в състояние да му изтръгнеш сърцето. В тениса, според него, правилото е същото. Атакувай силната страна на противника. Ако противникът ти е добър в сервиса, отмъкни му сервиса. Ако е добър играч, надиграй го. Ако има добър форхенд, съсипи го с твоя форхенд, надиграй го с форхенд, докато не намрази своя форхенд.

Баща ми има специален термин за тази противоречива стратегия. Нарича я „да сложиш лепенка върху мозъка на противника“. Стратегията му е с брутална философия и той ме белязва с нея за цял живот. Превръща ме в боксьор с тенис ракета. Не стига това, ами тъй като повечето тенисисти се гордеят със своя сервис, баща ми влага всичките си сили да изгради моя ретур, да ме превърне в човека-ретур.

ОТ ВРЕМЕ НА ВРЕМЕ и баща ми се поболява от тъга по дома. От всичко най-много тъгува за по-големия си брат, Исар. Един ден, зарича се той, чичо ти Исар ще се измъкне от Иран, също като мен.

Но най-напред Исар трябва да измъкне парите си. Иран е съсипана държава, обяснява татко. Готви се революция. Правителството е нестабилно. Затова държат под око всички, дебнат да не би хората да опразнят банковите си сметки и да избягат. Чичо Исар тъкмо затова бавно и тайно купува с парите си скъпоценни камъни, които после крие в пакети и ни ги праща на нас във Вегас. Пристигне ли кафяв пакет от чичо Исар, у дома всеки път идва Коледа. Сядаме в дневната на пода, срязваме канапа на пакета, разкъсваме хартията и надаваме викове пред гледката на скрити в кутия за сладки или в плодов кекс, диаманти, изумруди и рубини. Колетите от чичо Исар идват през няколко седмици, а после един ден пристига много по-голям пакет. Чичо Исар. Самият той. Усмихва ми се от високо, застанал на прага.

Ти трябва да си Андре.

Да.

Протяга ръка и ме погалва по бузата.

Приликата между него ѝ баща ми е огромна, но само външна. По характер двамата са пълни противоположности. Баща ми е намръщен, рязък и избухлив. Чичо Исар е спокоен, търпелив и приветлив. А е и гений. В Иран е бил инженер, затова вечер ми помага с домашните. Неговата помощ е огромно облекчение след заниманията с баща ми, които са истинско мъчение. Подходът в преподаването на баща ми се състои в това да обясни веднъж, да ти повтори, а после да ти кресне и да те нарече идиот, който не схваща от първия път. Чичо Исар ти обяснява, после се усмихва и проявява търпение. Ако не разбираш, няма проблем. Отново ти обяснява, още по-внимателно. Отделя ти цялото време на света.

Наблюдавам чичо Исар, докато той върви из стаите и коридорите на къщата ни. Следвам го по петите, както баща ми е следвал британските и американските войници. Колкото повече се сближавам с чичо Исар, толкова повече го опознавам, обичам да се провесвам на раменете му и да ме люлее в ръцете си. И той обича. Обича да е заедно с племенниците си, да се боричка с тях, те да го гъделичкат и пощипват на игра. Всяка вечер се спотаявам зад външната врата и скачам върху чичо Исар, когато той се прибира, защото това го разсмива. Веселият му смях е пълна противоположност на звуците, които издава дракона.

Един ден чичо Исар отива до магазина за някои покупки. Аз броя минутите до завръщането му. Най-накрая чувам отварянето на вратата на двора, после чувам как врата се затваря, което означава, че разполагам с дванайсет секунди, докато чичо Исар влезе през външната врата. Разстоянието от вратата на двора до външната врата на къщата се изминава за дванайсет секунди. Присвивам се, преброявам до дванайсет, вратата се отваря и аз скачам.

Пааа!

Баща ми се привежда над мен, свъсил вежди. Какви ги вършиш, по дяволите? Марш в стаята.

Втурвам се в стаята си и се хвърлям на леглото. Лежа и треперя. Не знам колко е продължило. Час ли? Три ли? Най-накрая вратата се отваря и чувам баща си.

Грабвай си ракетата. Марш на корта.

Време е да се изправя пред дракона.

Тренирам към половин час, главата ми пулсира, очите ми са пълни със сълзи.

Удряй по-здраво, казва баща ми. Мътните те взели, удряй по-здраво. Не забивай в шибаната мрежа!

Обръщам се и се изправям пред баща си. Следващата топка, избълвана от дракона, удрям здраво и с всички сили, високо над оградата. Целя се в ястребите и изобщо не си правя труда да се преструвам, че е станало случайно. Баща ми ме гледа с втренчен поглед. Тръгва заплашително към мен. Ще ме хвърли през мрежата. Но после спира, обижда ме и ми нарежда да не му се мяркам пред очите.

Изтичвам в къщата и заварвам майка си да лежи на леглото, чете любовен роман, а кучетата ѝ лежат в краката ѝ. Майка ми обича животните и къщата ни прилича на приемната на доктор Дулитъл. Пълно е с кучета, птици, котки, гущери и един проскубан плъх на име лейди Бат. Грабвам едно от кучетата и го запращам в другия край на стаята, без да обръщам внимание на възмутеното му скимтене, а после заравям глава в ръцете на майка си.

Защо татко е толкова лош?

Какво стана?

Разказвам ѝ.

Тя ме гали по косата и ми казва, че татко не умее да прави нещата по-друг начин. Татко прави нещата по свой си начин. Странен начин. Не трябва да забравяме, че татко иска само най-доброто за нас, нали?

Част от мен се чувства благодарен за безкрайното търпение на майка ми. Друга част, обаче, част, която не искам да признавам, се чувства предадена от това търпение. Понякога търпението е равносилно на малодушие. Тя никога не се намесва. Никога не се противопоставя. Никога не застава между баща ми и нас, нейните деца, за да ни защити. Тя би трябвало да му каже да се поспре малко, да го кара по-леко, тенисът не е всичко в този живот.

Но това не е в нейната природа. Баща ми нарушава спокойствието, майка ми го поддържа. Майка ми е държавен служител и всяка сутрин отива на работа, облечена в практични панталони. Всяка вечер в шест се прибира от работа уморена до смърт, без да каже и една думичка, за да се оплаче. С последни сили приготвя вечерята. После ляга в леглото с нейните любими животинки и с книга или пък се занимава със своите пъзели.

Майка ми изключително рядко си изпуска нервите, но случи ли се да се ядоса, гневът ѝ не знае граници. Веднъж баща ми я упреква, че къщата е непочистена. Майка ми отива до кухненския шкаф, вади от там две кутии полуготови зърнени закуски и ги размахва като знамена над главата си. Навсякъде се посипват зърна. Искаш къщата да е чиста, така ли, сам си я почисти, крясва майка ми. Няколко мига по-късно тя невъзмутимо реди пъзела си.

От всички марки пъзели, майка ми обожава тези на Норман Рокуел. На кухненската маса непрекъснато има някоя недовършена идилична картина на семейно щастие. Не проумявам удоволствието, което майка ми намира в реденето на пъзели. Целият този разпарчетосан хаос, цялата бъркотия, как това може да успокоява? Заради пъзелите си мисля, че с майка ми сме съвсем различни. Все пак, цялата нежност у мен, любовта и състраданието към останалите съм наследил от майка си.

Лежа до мама, оставям я да гали косата ми и си мисля, че у нея има много неща, които не разбирам и изглежда всички произтичат от избора ѝ на съпруг. Питам я как така се е оказала жена на човек като баща ми. Тя се засмива кратко и слабо.

Било много отдавна, казва ми тя. Там, в Чикаго. Един приятел на приятел казал на баща ти: Няма да е зле да се запознаеш с Бети Дъдли, тя е твой тип. И обратното. Така баща ти ми позвъни една нощ в пансиона, където държах стая под наем. Говорихме си дълго, много дълго и баща ти ми се стори много мил.

Мил ли?

Майка ми разказала на баща ми за детството си в Данвил, Илинойс, градче на 270 километра от Чикаго, същия малък град, в който израснали Джийн Хекман (Джийн Хекман (р. 1930) известен американски актьор, носител на Оскар и Златен глобус.), Донълд 0’Конър (Доналд 0’Конър (1925-2003 ) е американски танцьор, певец и актьор. Най-известната му роля е от мюзикъла „Пеещ под дъжда“ от 1952 г.) и Дик ван Дайк (Дик ван Дайк (р. 1948) е известен актьор, сценарист, режисьор и продуцент). Разказала му за близначката си и за баща си - вечно недоволен учител, който много държал на добрия английски. Баща ми с неговия развален английски, трябва да се е почувствал като кръгла нула. А по-вероятно е да го е пропуснал покрай ушите. Според мен баща ми изобщо не е проумявал какво говори майка ми на първата им среща. Бил е като омаян от искрящата ѝ кестенява коса и ярки сини очи. Разглеждал съм техни снимки. Майка ми е била голяма красавица. Чудно ми е дали не е обичал най-много косата ѝ, защото цветът ѝ е точно като на тенис кортовете с клей. Или пък е харесал ръста й? Тя е с няколко сантиметра по-висока от него. Може би го е приел като предизвикателство.

Майка ми казва, че на баща ми му били необходими осем блажени седмици преди да я убеди, че двамата трябва да слеят своите житейски истории. Избягали от вечно недоволния ѝ баща и нейната близначка и се сгодили. После продължили да бягат. Баща ми отвел майка ми направо в Лос Анджелис, а когато не успели да си намерят там работа, заедно с нея пропътувал пустинята и я отвел в един новостроящ се град и процъфтяващ център на хазарта. Майка ми намерила работа като държавен служител, а баща ми бил нает на работа в хотел Тропикана, където давал уроци по тенис. Не плащали много, затова се хванал и на втора работа като сервитьор в хотел Лендмарк. После започнал работа и в Ем Джи Ем Гран казино. Толкова бил зает в третата си работа, че му се наложило да напусне другите две.

В първите десет години от брака им се родили три деца. После през 1969 година майка ми влязла в болницата заради постоянни стомашни болки. Налагало се да ѝ направят хистеректомия, така ѝ казал докторът. Но при следващата серия от изследвания, станало ясно, че е бременна. С мен. Роден съм на 29 април 1970 година в Сънрайз Хоспитъл, на около три километра от Стрил. Баща ми ме кръстил Андре Кърк Агаси, на името на своя шеф в казиното. Питам майка ми защо баща ми ме е кръстил на шефа си. Приятели ли са били? Възхищавал ли му се е? Пари ли му е дължал? Тя не знае. А пък не мога да го попитам направо. Баща ми никой нищо не може да го попита направо. Затова запомням въпроса си и го оставям настрани като всички останали неща, които не знам за родителите си: вечно отсъстващи парченца от пъзела, който съм аз.

БАЩА МИ РАБОТИ ЗДРАВО, прекарва дълги нощни смени в казиното, но тенисът е неговият живот, причината, заради която сутрин става от леглото. Навсякъде из къщата има издайнически белези на неговата посветеност към тениса. Освен тенис корта в задния двор, баща ми има и своя лаборатория, наричана още кухня. Машината за наплитане на тенис ракети заема половината от кухненската маса. (Последният пъзел на Норман Рокуел заема другата половина - две мании, които се борят за надмощие в една претъпкана стая.) На кухненския плот лежат тенис ракети, много от тях са разрязани наполовина, за да може баща ми да проучи сърцевината им. Иска да научи всичко за тениса всичко, което означава да подложи на дисекция различни страни от него. Той непрестанно провежда експерименти с една или друга част от екипировката. Например напоследък баща ми използва стари тенис топки, за да ремонтира обувките ни и така да ги носим по-дълго. Когато гумата започне да се изтрива, баща ми срязва наполовина една тенис топка и поставя по половин топка върху всеки ток.

Казвам на Фили: Сякаш не стига, че живеем в работилница за тенис, сега трябва и да ходим с тенис топки, така ли?

Не проумявам защо баща ми обича тениса. Но и това е въпрос, който не мога да му задам направо. Понякога той говори за красотата на играта, за съвършеното равновесие между издръжливост и стратегия. Въпреки неговия несъвършен живот, а може би и точно заради него, баща ми жадува за съвършенството. Геометрията и математиката приближават най-много човека до съвършенството, твърди той, а в тениса става дума само за ъгли и числа. Баща ми лежи на леглото и си представя корт на тавана на стаята. Твърди, че наистина може да види на тавана корта и взрян в него той разиграва безброй въображаеми мачове. Истинско чудо е, че му остават сили да иде на работа.

Като салонен управител в казино, баща ми помага на клиентите да намерят своите места. Оттук, господин Джонсън. Радвам се да ви видя отново, госпожице Джоунс. Казиното му плаща незначителна заплата, останалото печели от бакшиши. Живеем от бакшиши, които правят живота ни непредвидим. Някои вечери баща ми се връща с пълни джобове пари в брой. Други нощи джобовете му са съвсем празни. Колкото и малко пари да измъкне от джобовете си, той неизменно ги преброява, подрежда и група в семейния сейф. Много е съсипващо непрекъснато да сме в неизвестност дали татко ще може да задели пари в сейфа.

Баща ми обича парите, не крие обичта си към тях и непрекъснато повтаря, че с тенис могат да се изкарат добри пари. Явно огромна част от любовта му към тениса се дължи на възможността с него да се изкарат много пари. Това е най-краткият път за него към американската мечта. Води ме на кортовете на Алън Кинг Тенис Класик (Тенис турнир за професионалисти, организиран през 70-те години на миналия век от известния американски актьор, комик и сатирик Алън Кинг (1927-2004)) и наблюдаваме как четирима полуголи, мускулести мъжаги в тоги носят красива и облечена като Клеопатра жена до центъра на корта. След нея идва облечен като Цезар мъж и кара пред себе си пълна със сребърни долари количка. Първа награда за победителя от турнира. Баща ми не откъсва поглед от танцуващите по доларите сребърни отблясъци, пламнали от слънцето на Вегас и изглежда опиянен от тях. Иска ги за себе си. Иска аз да направя така, че да ги получи.

Скоро след този съдбоносен ден, когато вече съм на девет години, той ме врежда да работя както момче, което носи топките на турнира Алън Кинг. Но аз и пукната пара не давам за сребърните долари, искам една мини Клеопатра. Казва се Уенди и е едно то момичетата, които събират топки, май е на моята възраст, приказно видение в синя униформа. Влюбвам се в мига, в който погледът ми попада на нея, с цялото си сърце и половината си същество. Нощем лежа буден и си представям лицето ѝ на тавана.

По време на мачовете, докато двамата с Уенди притичваме покрай мрежата, аз ѝ отправям усмивка и се опитвам да я накарам и тя да ми се усмихне. Между мачовете ѝ купувам кола и седя до нея, докато се опитвам да я впечатля с познанията си за тениса.

Турнирът Алан Кинг привлича много известни играчи и баща ми успява да придума повечето от тях да поиграят за кратко с мен. Някои се съгласяват, други не толкова. Борг се държи така, сякаш цял живот е мечтал да поиграе тенис не с друг, ами с мен. Конърс явно иска да откаже, но не може, защото баща ми наплита ракетите му. Илие Нъстасе (Румънски тенисист, печелил Откритото първенство на САЩ през 1972 година и Ролан Гарос през 1973 година.) се опитва да отклони молбата, но баща ми се прави на глух. Финалист от Уимбълдън и шампион от Откритото първенство на Франция, номер едно в световната ранглиста, Нъстасе иска да посвети времето си на други мечтани занимания, но скоро открива, че да се откаже на баща ми е направо невъзможно. Човекът не знае умора.

Докато двамата с Нъстасе играем тенис, Уенди ни гледа от мрежата. Притеснен съм, Нъстасе е очевидно отегчен, докато погледът му не попада на Уенди.

Ей, казва, Това твоето момиче ли е, Снупи? Това прекрасно създание твоята любима ли е?

Спирам. Гледам Нъстасе немигващо. Искам да забия един юмрук в носа на този грамаден, глупав румънец, въпреки че е половин метър по-висок от мен и с четирийсет килограма по-тежък. Не с стига, че ми вика Снупи, (Снупи е куче, порода бийгьл, известен герой от поредицата карикатури ..Фъсгмштс" на Чарлс М. Шули. Странен, комичен и симпатичен образ с няколко превъплъщения.), ами има нахалството да говори за Уенди по такъв обиден начин. Около нас са се насъбрали хора, има най-малко двеста души. Нъстасе гледа да се докара с играта си пред струпалите си хора, не спира да ме нарича Снупи и да ме дразни за Уенди. А пък аз си мислех, че баща ми няма равен.

Накрая вече ми се иска да имам достатъчно смелост, за да кажа: господин Нъстасе, притеснявате ме, моля ви да престанете. Но аз продължавам да отвръщам на ударите му по-здраво. Удряй по-здраво. Тогава Нъстасе изстрелва поредната остроумна забележка по отношение на Уенди и чашата прелива, повече не мога да търпя поведението му. Хвърлям ракета и напускам корта. Твой ред е, Нъстасе.

Баща ми гледа със зяпнала уста. Не е ядосан, не е притеснен, притеснението му е напълно чуждо, всъщност вижда и разпознава в действие собствените си гени. Май не съм го виждал да се гордее с мен повече, отколкото в онзи миг.

ОСВЕН СЛУЧАЙНИТЕ ДЕМОНСТРАТИВНИ МАЧОВЕ с известни тенисисти, мачовете ми пред публика са най-вече мошенически номера. Изработил съм си находчив подход да издебвам жертвите си. Най-напред избирам открит корт, където играя сам, запращам топката, където ми падне. Втора стъпка: щом някой наперен по-голям хлапак или пийнал гост мине наблизо, аз го каня да поиграем. Трета стъпка: оставям го да ме разбие с гръм и трясък. Най-накрая, с най-жалния си глас го питам, дали не би изиграл една игра с мене за долар? А може би за пет? Преди да се усетят какво става, аз вече бия сервис за мачпойнт и двайсетачка, която ще ми стигне цял месец да купувам кола на Уенди.

Фили ме научи как да го правя. Той ми дава уроци по тенис и често прилъгва курсистите си, играе с тях на цената на урока, а после на двойно или нищо. А ти, Андре, при твоя ръст и годините ти, ти направо ще плуваш в кинти. Той ми помага да развия и прилагам техниката. От време на време през ума ми минава, че аз откровено си мамя, хората обаче направо горят от желание да кихнат някоя пара за цирка. По-късно могат да се хвалят на приятелите си, че са видели деветгодишен фъстък, истински гений на тенис корта, който няма пропусната топка на корта.

Не разказвам на баща си за страничния начин да си изкарвам пари. Не че той е щял да погледне на заниманията ми от гледна точка на добродетелността. Той си пада по добре изпипаната шмекерия. Аз просто не искам да говоря с баща си за тенис, повече от абсолютно необходимото. Тогава баща ми подхваща своя собствена измама. Случва се в Кеймбридж. Докато се разхождаме един ден, баща ми посочва един мъж, който говори с господин Фонг.

Това е той, Джим Браун, шепне ми баща ми. Най-великият футболист за всички времена.

Мъжът изглежда като огромна маса мускули, която носи бели къси панталони за тенис и три четвърти чорапи. И преди съм го виждал в Кеймбридж. Когато не играе тенис за пари, играе табла или на зарове, също за пари. Господин Браун като баща ми говори много за пари. В този момент той се оплаква на господин Фонг за играта на пари, която му пропаднала. Как трябвало да играе с някакъв си, а пък онзи изобщо не се появил. Господин Браун си го изкарваше на господин Фонг.

Дойдох да играя, пали се господин Браун, и искам да играя.

Баща ми се приближава.

Търсите с кого да играете ли?

Да.

Господин Браун ме оглежда, после отново се обръща към баща ми.

Няма да играя с някакво си осемгодишно хлапе!

Девет.

Господин Браун се разсмива. Неколцина мъже, които се намират наблизо и чуват думите му, също се разсмиват.

Знам, че господин Браун не е взел насериозно баща ми. Каква грешка. Да беше питал онзи шофьор на камион, проснат насред шосето. Затварям очи и виждам как дъждът плющи по лицето му.

Вижте, казва господин Браун, не искам да играя само за забавление, разбирате ли ме? Играя за пари.

Синът ми ще играе с вас за пари.

Чувствам как струйка пот се стича под мишницата ми.

Така ли? За колко?

Баща ми се засмива на свой ред и казва, залагам шибаната си къща.

Не ми трябва къщата ви, отвръща му господин Браун. Имам си къща. Защо да не кажем десет хиляди.

Дадено, отвръща баща ми.

Запътвам се към корта.

Не бързай така, казва господин Браун. Искам да видя част от парите.

Отивам до нас и ви ги донасям, казва баща ми. Сега се връщам.

Баща ми профучава през вратата. Седя на стол и в мислите си го виждам как отваря сейфа и измъква пачките пари. Всички онези бакшиши, които съм гледал да брои през годините след безчет нощи на тежка работа. Сега се кани да ги заложи до една на мен. В сърцето ми се разпуква и разлива блажено щастие. Гордея се, разбира се, с мисълта, че баща ми има такова доверие в мен. Но най-вече съм уплашен. Какво ще стане с мен, с баща ми, с майка ми. брат ми и сестрите ми, да не говорим за баба и чичо Исар, ако загубя?

И преди съм играл под подобно напрежение, когато баща ми, без да ме предупреди, е избирал моя съперник и ми е нареждал да го победя. Но досега съперниците ми са били деца и не сме играли за пари. Случваше се обикновено по пладне. Баща ми ме събужда от дрямката и ми крясва, Грабвай ракетата! Има един, когото трябва да победиш! Изобщо не му идва наум, че лягам да подремна, защото силите ми са изпити от сутрешната игра с дракона или че деветгодишните деца често имат нужда да подремнат. Разтърквам очи, излизам на двора и се изправям пред някое непознато дете, някое чудо от Флорида или Калифорния, което се е оказало в града. Винаги са по-големи от мен на години и на ръст, също като онзи грубиян, който цъфна пред вратата ни и заудря камбаната едва що преместил се във Вегас, понеже бил чул за мен. Имаше бяла тенис ракета Росиньол и глава като тиква. Най-малко с три години беше по-голям от мен и когато излязох от къщи се усмихна самодоволно на дребния ми ръст. Дори след като го бих на тенис, дори след като изтрих самодоволната усмивка от физиономията му, ми трябваха часове, за да се успокоя, да се отърся от чувството, че току-що съм пробягал по въже, опънато над язовира Хувър.

Играта с господин Браун обаче стои по съвсем друг начин, и то не само защото спестяванията на семейството ми зависят от изхода на мача. Господин Браун е проявил неуважение към баща ми, а баща ми не може да го нокаутира. Трябва вместо него аз да го сторя. Затова в този мач залогът е повече от парите. Залогът се отнася и до уважението, мъжкото достойнство и честта, заложени срещу най-великия футболист на всички времена. Предпочитах да играя на финал на Уимбълдън. Да се изправя срещу Нъстасе. А Уенди да събира топките.

Бавно до ума ми стига мисълта, че господин Браун ме наблюдава. Съсредоточено. Той се приближава и се представя, ръкува се с мен. Ръката му е един огромен мазол. Пита ме откога играя тенис, колко мача съм спечелил, колко съм загубил.

Не съм губил, тихо отговарям.

Присвива очи.

Господин Фонг избутва встрани господин Браун и казва: Не го правете, Джим.

Онзи приятел сам помоли, шепне господин Браун, знаете поговорката, че глупакът пари не задържа.

Не разбирате, продължава господин Фонг. Ще загубите, Джим.

Какви ги говорите, по дяволите? Че той е дете.

Не е какво да е дете.

Полудял сте, изглежда.

Вижте, Джим. Харесва ми да идвате тук. Вие сте приятел и е от полза 1а моя клуб да идвате в него. Но когато загубите десет хиляди в играта с това момче, ще съжалявате и вероятно ще спрете да идвате в клуба.

Господин Браун ме измерва с поглед от главата до петите, сякаш е пропуснал нещо, когато ме е видял за първи път. Отново се връща при мен и ме засипва с въпроси.

Колко играеш?

Всеки ден.

Не питам това, а колко продължава тренировката? Час? Два часа?

Схващам накъде бие. Иска да знае колко бързо се уморявам. Опитва се да ме прецени, да си изгради стратегия за игра срещу мен.

Баща ми се връща. Носи пълна шепа стотачки. Размахва ги във въздуха. Изведнъж господин Браун променя мнението си.

Ето какво ще направим, казва на баща ми господин Браун. Ще изиграем два сета и тогава ще решим колко да заложим на третия.

Както кажете.

Играем на седми корт, точно до входа. Насъбрали са се хора и аплодират шумно, когато печеля първия сет с 6-3. Господин Браун поклаща глава. Говори нещо на себе си. Почуква с ракетата си по земята. Не е щастлив от мача и така вече ставаме двама. Аз не само мисля, в пълно нарушение на най-важното правило на баща ми, но в ума ми цари пълен хаос. Имам чувството, че може би ще трябва да спра да играя всеки момент, защото ми се повдига.

Въпреки всичко, печеля втория сет с 6-3.

Сега вече господин Браун е бесен. Коленичи и оправя връзките на маратонките си.

Баща ми се приближава до него.

И така? Десет хиляди, нали?

Не, отвръща господин Браун. Защо не заложим петстотин долара.

Както кажете.

Тялото ми се отпуска. Умът ми се успокоява. Искам да затанцувам на основната линия, сега след като знам, че не трябва да играя за десет хиляди долара. Вече мога спокойно да замахвам, без да мисля за последствията. Без изобщо да мисля.

Междувременно господин Браун е започнал повече да мисли, играта му е по-напрегната. Изведнъж е станал нападателен, играе с къси топки, играе с високи прехвърлящи удари, насочва под ъгъл топката към ъглите, играе с обратна и коса ротация на топката, изобщо прибягва до всякакви трикове. Опитва се и да ме разхожда из корта, напред и назад, да ми стопи силите. Но аз съм толкова облекчен, че няма да играя за всички спестявания на баща ми, че изобщо никой не е в състояние да ме измори и освен това съм безупречно точен. Побеждавам господин Браун с 6-2.

По лицето му се стича пот, от джоба си измъква пачка и отброява пет шумящи банкноти по сто долара. Подава ги на баща ми, после се обръща към мен.

Страхотна игра, синко.

Стиска ми ръка. Мазолите му са станали по-твърди и заслугата е моя.

Пита ме какви цели съм си поставил, какви мечти имам. Започвам да отговарям, но баща ми се намесва.

Той ще бъде номер едно в света.

Срещу това не бих заложил, отговаря господин Браун.

СКОРО СЛЕД КАТО ПОБЕДИХ господин Браун, имам тренировъчен мач срещу баща си в луксозния хотел Цезар. Водя с 5-2, сервирам за мача. Никога дотогава не съм побеждавал баща си, а той има вид, сякаш ще изгуби много повече от десет хиляди долара.

Изведнъж той напуска корта. Събирай си нещата. Да тръгваме.

Няма да довършим мача. По-скоро ще се измъкне, отколкото да загуби от сина си. Дълбоко в себе си знам, че сме играли за последен път един срещу друг.

Прибирам си чантата, затварям ципа на калъфа на ракетата. Усещам в себе си тръпка, по-силна от онази, която усещах след победата над господин Браун. Това е най-сладката победа в живота ми и ще е трудно друга да я измести от първото място. Ще нося тази победа над количка пълна със сребърни долари - най-отгоре ще са бижутата на чичо Исар, защото тази победа накара баща ми най-накрая да ме остави на мира.