Отношения

170 ОБЩА ЧЛСТ: СИСТЕМАТА

ха проблемите, а само ги преобразяваха, придаваха им нова форма и често заедно с това пораждаха нови проблеми.

Че силата не е най-подходящото средство за обезпечаване на меж­дународната сигурност и за реализиране на интересите на нациите, ня­кои изследователи, макар и немногобройни, са го разкрили отдавна. Още през 20-те години на XX век английският учен Х. Ричардсън убедително разви и аргументира тази теза. Знае се, че е нормално теорията да из­преварва практиката, но „закъснението" на политическото мислене в този случай има йена, която народите вече са заплатили много високо.

Използването на силалишаеа външната политика от мъдрост­та и сръчността на дипломацията. Алегоричният език на старите автори ни е оставил разсъжденията за единоборството на лисицата и лъва, за единоборството на силата и дипломацията, за способността хитростта и гъвкавостта да имат успех в международните дела. Обаче и през XX век много авторитетни международници, политици и журнали­сти продължават да са убедени, че войната и дипломацията не са друго освен модалности, които се допълват и доминират - ту едната, ту друга­та. Сред тях например е Р. Арон, макар че този убеден привърженик на политическия реализъм все пак предупреди, че става много опасно, ко­гато при остри ситуации дипломацията се превърне в затворюша на во­енната сила. Не бива да се забравя, основателно подчертаваше той, че ефикасността на дипломатическите ноти не се определя директно от броя на дивизиите или от количеството на произвежданата стомана.

В усилията да се решават международните проблеми, отношенията между силата и дипломацията се определят от това. че и двете са сред­ства на външната политика. Могат да действат паралелно, преследвай­ки едни и същи цели. Но когато се постигат силови решения, диплома­цията само върви след силата, за да оформи постигнатите резултати в съответни политически и правни документи. Преставайки да бъде тво­рец на събитията, самата тя започва да обслужва силата, тъй като може да обезпечава благоприятен образ пред международната общност, може да привлича съюзници или да активизира и сплотява приятелите и съюз­ниците. Тя може да разсъсредоточава или да отклонява силата на съпер­ника или противника, може, като ангажира в своя полза интересите на други страни, да ги противопоставя на съперниците. Дипломацията на големи и силни държави често показва умението си да прилага дошлата от времето на древния Рим политическа максима ,,Dividc et impera" („Раз-

б. Влияние и сила в международната система \ 71

деляй и владей"). Политиците и дипломатите добре знаят, че от една страна, което и да е от двете средства - сила или дипломация - да бъде употребено, другото винаги го подпомага или остава като втора възмож­ност. Дипломацията открива изходи от силовата безизходица също така, както провалите на дипломацията често откриват път на силата. От дру­га страна, силните са винаги ухажвани дипломатически партньори и съюз­ници. От трета страна, при анулиращото ефективността на силата рав­новесие или тогава, когато взаимното сдържане (което пак в последна сметка е една от формите на силов баланс) не позволява на страните да употребят едни или други силови средства (например ядрено оръжие или друго средство за масово унищожение). неефективността на силата може да събужда дипломатическата активност, да създава предпостав­ки и да тласка дипломацията да търси и да намира взаимноприемливи решения.

Насочвайки се към използването на силата, държавните мъже добре знаят, че съотношението на силите винаги има две страни и затова въздей­ствието върху него може да се осъществява по два начина. Единият не изключва другия, те могат да се използват паралелно и да се допълват взаимно:

• Увеличаване на собствените сили.

• Намаляване силите на възможния или реалния противник.

Никой от тези два начина не бива да бъде подценяван или пренеб­регван. Обаче ако обстоятелствата позволяват, вторият може да има значителни преимущества. Увеличаването на собствените сили най-че­сто е съпроводено със значителни материални разходи и усилия, докато намаляването на противниковите възможности понякога се постига и с умело външнополитическо маневриране. Съчетаването на двата начина очертава едно от важните маневрени полета в силовото гарантиране на външните интереси.

Да се увеличат собствените сили не означава само увеличаване на националния отбранителен потенциал, защото това може да се постига и с външни средства:

• международни гаранции за независимостта и териториалната цялост,

• участие в международни съюзи,

172 ОБЩА ЧАСТ; СИСТЕМАТА

• включване в системи за колективна сигурност,

• подкрепа от международната общност и други.

След разпадането на социалистическата общност и прекратяването на съюзните договори с влизащи в нея страни, през 90-те години Бълга­рия остана без съюзници. Затова един от приоритетите във външната й политика стана участието й в западноевропейските и атлантически струк­тури - Западния съюз и НАТО.

Промяната в съотношението на силите чрез отслабване на възмож­ния или реалния съперник или противник често бива постигано чрез:

• Отклоняване и заангажиране на силите му в други направления

• Разсъсредоточаване на неговите сили

• Разстройство на съюзите му

• Лишаването му от международна подкрепа и поставянето му в международна изолация

• Демобилизиране на отбранителните му възможности

• Изтощаването му чрез въвличането му в разорителна надпревара във въоръжаването

• Насърчаване на деструктивни вътрешни социални, политически, икономически и други процеси в него и още с много друго.

Поставена в услуга на външна национална защита или в защита на международния мир и сигурност, при невъзможност да се намери по-добър вариант силата има способността да изпълни функцията на сдържащ фактор, въпреки недостатъците на нейното използване. Как­то вече отбелязахме, през втората половина на XX век появата на ядре­ните оръжия и възможността за взаимно унищожение създаде много спе­цифична форма на силово равновесие. Развитието на теоретичната мисъл през този драматичен и продължил десетилетия период по понятни при­чини допринесе за разработване на теоретични конструкции за ролята на силовото равновесие като средство за запазване на световния мир и сигурност: теорията на взаимното сдържане. Някои политици и те­оретици започнаха да свързват тази своеобразна форма на силово рав­новесие със запазването в продължение на десетилетията на световния мир, въпреки изключително острата глобална конфронтация.

6. Влияние и сила в международната система 173

Ситуацията в световните отношения възникна през 60-те и се задър­жа до края на 90-те години на миналото столетие. Основаваше се на приблизителен ядрен паритет между Изтока и Запада. Касаеше се за състояние, непознато в цялата предшестваща история на международ­ните отношения, зашото разрушаваше предишните представи за сдържа­не, основаващо се на превъзходство в класическите въоръжения. В но­вите условия това съотношение дори започна да губи смисъл, тъй като сдържането се основаваше на гарантираното взаимно унищожение. Пре­минаването и от двете страни на онзи количествен и качествен праг, който гарантира пълното унищожаване на противната страна отнема зна­чението на ядрения потенциал, който го превишава, Противникът не може да бъде унищожен два или три пъти - достатъчно е един път. Но ако е сигурно, че преди да бъде унищожен нищо не може да попречи да уни­щожи и теб, ситуацията се променя радикално. Дълго преди да възникне това състояние, то бе предвидено от един от най-големите политици на XX век. английският премиер У. Чърчил, който го определи с термина „равновесие на ужаса".

Същността на сдържането е да се попречи на противника да дей­ства, както би желал. Това е стратегия, която цели да не се позволи на противоположната сила да употреби едни или други силови средства, с които тя разполага. За да се постигне ефекта на сдържането, против­никът трябва да е убеден, че силовата му акция ще претърпи неуспех или че тя няма да му донесе повече полза, отколкото вредата, която ще му причини. В първия случай сдържащата мотивация се основава пряко на съотношението на силите. Така например, според един от теоретиците в тази област ген. Л. Потрие може да се определи съдържанието на сдържа­нето в предядрената епоха.

Появата на ядрените оръжия и невъзможността да се предотврати унищожителният ответен удар внесе качествено ново съдържание на сдържането. То престана да бъде сдържане, основаващо се на приблизи­телно равновесие на силите, а сдържане, основано на непропорционал­ния и неприемлив риск при силовите взаимодействия. Увеличаването на унищожителната мощ на съвременните термоядрени оръжия в случай на световен конфликт създаде ситуация, при която гарантираното вза­имно унищожаване прави безсмислена надеждата да се постигне побе­да. Този, който би стрелял първи, гарантирано загива втори. Някои тео­ретици започнаха да считат, че най-подходящата сдържаща система за

174 ОБЩА ЧАСТ; СИСТЕМАТА

универсална международна сигурност трябва да е тази, която е насоче­на към масово унищожение и че най-стабилният вариант е. когато всич­ки противници разполагат с тази възможност. Развитието на тези схва­щания ги довеждаше към твърде опасния извод, че докато надпреварата в класическите въоръжения може да вреди на сигурността, увеличаване­то на ядрените въоръжения и разпространяването на ядрено оръжие повишава сигурността на всички, гарантира мира, тъй като може да из­ключи възможността да се водят международни войни. Ядреното оръ­жие трябваше да замести гълъба на мира.

Даже и да възникне ситуация, при която мирът се крепи на крехкото равновесие на взаимното сдържане, то може да се поддържа само при условие, че се съхранява неотразимостта на ответния термоядрен удар. Ако някоя от страните успее да създаде надеждна противоракетна, про-тивосамолетна и въобще противоядрена отбрана, гарантираща я от такъв контраудар, ситуацията веднага се разпада и възниква възможността за разгул на едностранното насилие. Теоретичният извод от това трудно може да се оспори - оказва се. че ядрената силова сигурност при тези условия започва да зависи не толкова от възможностите на първия, а преди всичко от мошта и възможностите на втория ответен удар. Имен­но този втори ответен удар започва да определя възможностите на противостоящите страни, а тогава, ако се съгласим с разсъжденията на един от големите теоретици на ядреното сдържане ген. Бофр, варианти­те на ядрената стабилност в международната система могат да се све­дат само до два:

• Абсолютна стабилност, когато всеки противник може с ответен удар неотвратимо да унищожи другия противник

• Абсолютна несигурност, когато всеки още с първия удар ще уни­щожи другия.

Теоретичното разработване на вариантите за употреба на силата за сдържане показа, че съществуват много варианти. Основните могат да се сведат до следните:

• Офанзивно сдържане, при което се пречи на противника да от­върне по определен начин на действията против него. В пълнота тази възможност би възникнала, ако една от страните успее да създаде противоракетна и противосамолетна отбрана, която да е способна да попречи на всяка ядрена атака

6. Влияние и сила в международната система } 75

• Дефанзивпо сдържане, когато се касае за въздействие, при което

се пречи на противника да предприеме определени действия

• Пряко, когато се осъществява между двете страни

• Косвено, когато се осъществява в полза на трета страна

• Тотално, когато включва всички модалности на употребата на силата

• Ограничено, когато включва само някои от тези модалности

• Едностранно, когато въздействието се осъществява само от една от страните

• Двустранно, когато в условията на приблизително силово равно-

весие или при условията на гарантирано взаимно унищожение стра­ните се сдържат взаимно.

Към кой от вариантите на сдържането ще се прибегне, зависи от конкретната обстановка и избраната стратегия. Дори когато не е възник­нало състояние на гарантирано взаимно унищожение, сдържащата фун­кция на ядрената заплаха остава, тъй като получените разрушения и жер­тви могат да обезсмислят победата. За този ефект на сдържането обаче е нужно определено съотношение между ползата от победата и получе­ните вреди. А това в голяма степен зависи от субективни оценки на пра­вителствата и генералните щабове. Това внася твърде много неконтро­лируеми моменти, защото при преценките съотношението „полза-вре-да" може да е различно. Основните възможности са две. Те могат да бъдат изразени така, ако се изхожда от онова, което ще понесе против­никът:

• Полза < вреда - в този случай сдържането действа. Сдържащият ефект ще бъде толкова по-голям, колкото вредата превишава очак­ваната полза.

• Полза > вреда - сдържането е ненадеждно, тъй като противникът може са се реши да действа, дори с цената на големи врели.

Когато не е възникнало състоянието на гарантирано взаимно уни­щожение, сдържането съдържа много неизвестни и опасности. Но възник­нало, неговото бързо и внезапно разрушаване също трябва да тревожи политиците. Като анализират придобития след края на студената война

176 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

опит, много наблюдатели изразиха мнение, че най-голямата опасност за световния ред и сигурност едва ли ще дойде от деструктивните процеси в Източна Европа или друг някой световен регион. Може да дойде от внезапно възникнал на неподдаващи се на разумен контрол военностра-тегически силов дисбаланс. Военната силова монополярност също може да крие опасности за света.

7. СЪСТОЯНИЯ НА СИСТЕМАТА: СИГУРНОСТ И НЕСИГУРНОСТ

Сигурността и несигурността са две възможни състояния на между­народните отношения, както на системата им като цяло, така и на от­делните й части (до равнището на двустранните международни отноше­ния). Състоянието на сигурност се свързва с нормалното функционира­не и развитие на световната система и частите, от които тя е съставена. Свързва се със съществуването на оптимални условия за общополезни отношения между участващите страни. Сигурността в международната система, отсъствието на неопределеност в нейното движение и на про­изтичащия от това риск са условия за вземане на оптимални външнопо­литически решения. Да се утвърждават тези условия е интерес за цялата международната общност. В интерес е и. за участващите в нея страни.

Поради това с теоретичните аспекти на международната сигурност, наред с Теорията на международните отношения, се занимава още една теоретична дисциплина - Теорията на външната политика. Тази теория разглежда сигурността като много важно условие за успешна външна политика. От нейна гледна точка сигурността се свързва с въпроса за ефективността на външната политика, на следвания от нея курс.Теория-та на международните отношения насочва вниманието преди всичко върху общата международна сигурност. В центъра на вниманието на те­орията на външната политика е преди всичко националната междуна­родна сигурност.

Проблемите на сигурността се изследват главно с оглед на меж­дудържавните отношения, но тъй като от сигурност се нуждаят всички участващи в международни отношения субекти, значението на тези про­блеми е много по-широко. От запазването на сигурността в междуна­родната система са заинтерисувани и неправителствените субекти на

7. Състояния на системата: сигурност и несигурност 177

международните отношения. Изключение правят онези от тях, чийто бизнес е свързан с производството на въоръжение и онези, които в ре­зултат от войната биха могли да разширят бизнеса си.

Би могло да се приеме, че при международното общуване състоянието на сигурност се определя от наличието на няколко съществени елемента:

• Стабилност на системата на международните отношения и на международния ред, висока ефективност на международното пра­во, наличието на развито сътрудничество върху световната сцена, в условията на взаимно доверие и зачитане на справедливите ин­тереси на всички страни.

• Висока степен на прсдвидимост в развитието на отношенията върху международната сцена като цяло и на външнополитическото по­ведение на отделните страни. Това предполага яснота, откритост и публичност. Липсата на предвидимост повишава далече над до­пустимите предели рисковия фактор и това само по себе си по­ражда несигурност.

• Отсъствие на конфликтни, антагонистични противополож­ности на интереси, предизвикващи конфронтация, които сил­но ограничават възможностите за решаване на споровете по ми­рен път, стесняват полето за възможни компромиси и така водят към повишаване ролята на силовия фактор в международните дела.

• Наличие на начини и средства (национални и международни), които позволяват надеждно да се преодоляват евентуално възник­ващи или съществуващи опасности за жизнени интереси на уча­стващите в международните отношения страни.

Ако се съединят тези няколко елемента, би могло да се даде следно­то определение на понятието „международна сигурност" : Състояние на външните отношения на участващите в международното общу­ване страни и на международната система като цяло, при което не възникват заплахи и опасности за жизнените интереси на от­делните страни и па международната общност, а в случай, че та­кива заплахи и опасности възникнат, има надеждни начини и сред­ства те да се преодолеят така, че нормалното функциониране на системата и свободното развитие на всяка страна да не бъдат Увредени.

] 78 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

Несигурността може да възниква поради наличие на:

• Заплаха, т.е. ситуация, при която друг субект на международната система извършва или обявява, че ще извърши действия, които ще навредят на субекта на сигурността

• Опасност, т.е. ситуация, при която съществува вероятност от обек­тивно развитие на обстоятелства, които биха увредили интереси­те на субекта на сигурността.

В житейската практика термините „сигурност" и „безопасност" се възприемат като синоними. Но в политическата практика и дипломати­ческите документи, при външнополитическите анализи и теоретичните изследвания на тези термини би трябвало да се дава смисъл, при който те не могат да бъдат синоними, тъй като изразяват различни състояния на сигурността.. Тези две състояния са следните:

• Състояние на безопасност, при което едновременно са налице две условия.

1. липса на заплаха, липса на опасност за съществени интереси на субекта на сигурността

2. вероятността такава заплаха да се появи в предвидимо бъде­ще несъществува, или е много малка.

• Състояние на гарантирана надеждност, при което съществува опасност или заплаха, но субектът е в състояние успешно да й се противопостави. Той не е успял да предотврати нейното възник­ване, нито е в състояние да я премахне, но разполага с достатъчно собствени сили и външна подкрепа, за да я преодолее.

Явно е, че първото състояние е по-благоприятно. Колкото и да е необходимо да се поддържа състояние на гарантирана надеждност, разумната външна политика трябва да се стреми преди всичко към безопасност. Нейните мъдрост, умения и ефикасност намират най-добрата си проява не когато политиката съумява да парира всички заплахи и опасности, а когато знае как да предотвратява тяхното възникване. Но ако националната външна политика не е успяла да постигне състоянието на безопасност, от това невинаги следва, че тя е била недостатъчно мъдра, предвидлива, гъвкава или опитна. Така е, защото постигането на безопасността зависи от мъдростта, предвид-

ливостта, гъвкавостта и опитността и на другите, на партньорите и на съперниците.

Фундаменталното значение на сигурността идва преди всичко от това, че тя има извънредно обемно съдържание. Наличието на сигур­ност или отсъствието на сигурност има жизнено значение както за меж­дународния живот, така и за външната политика и благоденствието на всяка отделно взета страна. Затова на равнише национална външна по­литика сигурността е висше благо. Постигането й е централен елемент на всяка външнополитическа стратегия. Общоприето е сигурността да се разглежда като основно морално и юридическо право на всяка стра­на. Това право е равно, неоспоримо и защитавано от всички нормативни подсистеми на международните отношения - право, морал и религия. То е неотменимо, т.е. няма основания от него да бъде лишаван който и да е субект, освен ако сам не се лиши от защитата на правото и морала с неправомерното си поведение.

Утвърждаването на сигурността е първостепенна цел както на наци­оналната, така и на световната политика, подкопаването и посегател­ствата против нея дават основание за решително противодействие как­то на национално, така и на интернационално равнише.

Сигурността е не само цел на всяка външнополитическа стратегия, но е и висш критерий при тбор на външнополитически решения. При равни други условия в преобладаващия брой случаи се избира онзи ва­риант, чиято реализация е в най-висока степен сигурна. От спазването на това правило много зависи ефективността на следваната политика. Заедно с това обаче, колкото и да е голямо значението на критерия „си­гурност", той няма абсолютен приоритет, както някои други висши прин­ципи и критерии за разумно политическото поведение. С оглед на конк­ретните условия е възможен избор на решения, при които равнището на сигурността е по-ниско, но вземането им дава някакви значителни пре­имущества, които компенсират поемането на повишен риск. Всички рис­кови решения са решения с понижено равнище на сигурност, но поняко­га не могат да бъдат избегнати, защото вземането им се налага поради обстоятелства, които не зависят от решаващия субект. Под техния на­тиск правителствата, политиците и дипломатите нерядко са принудени Да поемат големи отговорности.

Един от големите и сложни теоретически и практически въпроси, свързани с международната сигурност е въпросът за движението и покоя

180 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

в системата на международните отношения. Възниква поради това, че проблематиката за сигурността съдържа противоречие. Както бе из­тъкнато, представата за сигурност е свързана със запазване на интерес, защита против нежелана промяна, надеждност, стабилност и т.н. на ня­какво състояние, статукво, интерес или право. Неизбежно възниква въпрос: сигурността на всичко не би ли означавала блокиране на движе­нието, на промените в международната среда?

Абсолютна сигурност за всичко, всякога и навсякъде не е възможна, нито в миналото, нито в настоящето, нито някога в бъдещето. Такова състояние би означавало пълно спиране, тотално блокиране на движението, пълен покой в международната система. Но замразена и неподвижна, системата би престанала да бъде динамична система. Ста­туквото би се увековечило. Всичко би било сигурно, тъй като не би мог­ло да се променя. Никой интерес не би бил заплашен, но и никоя нова потребност не би била задоволена. Така системата би станала безполез­на. Защото тя е система на обществени отношения върху световната сцена, а социалните системи се създават, за да обслужват обществото. Състоянието на сигурност за всичко би премахнало практически управ­лението и самоуправлението на неподвижната система. И тъй като външната политика е управленско поведение към външната среда, в ко­ято се намира всяка нация, държава, всеки субект на международни от­ношения, тя също би прекратила своето действие. Разбира се, всичко това не е възможно. Взаимодействието е немислимо без движение и ни­коя цел не би била достижима, ако не е възможен напредък към нейното реализиране. А в блокиралата система това не би било възможно. Поко­ят и движението в международната система винаги ще съществуват ед­новременно в неразривно и вечно диалектическо единство.

Всъщност се касае за проблем, който, както се знае, е тревожил мис­лителите още през древността, когато са забелязали, че всяко движение е безкраен низ от състояния, всяко от които съдържа едновременно и покоя, и движението. Практическото значение на въпроса се състои в това, че всеки път, когато трябва да се реализира нововъзникнала по­требност, когато трябва да се задоволи нов интерес, да се внесат проме­ни и така нататък, неизбежно възниква нужда да се посегне върху сигур­ността на нещо, което вече съществува.

Трудно може да се защити твърдението, че съществуващата систе­ма на международни отношения е олицетворение на съвършенството.