Отношения

Счита се, че поради относителната слабост на националните норми за морал, законност и идеали, главната мярка за националната сила е способността успешно да се противопоставиш на другите нации, ако е нужно и със заплаха за война и унищожение. Поради това насилието или заплахата с него винаги остават незаменим инструмент на националната политика. Задачата на дипломацията - този „мозък на силата" - е огра­ничена. Свежда се до това да използва насилието или заплахата с него с максимална ефективност. Според Х.Кисинджър дипломация, която не е подкрепена със сила, се превръща в обикновена риторика, ако не и в нещо по-лошо.

Тъй като държавите са най-влиятелните и силни субекти в междуна­родната среда и понеже политиката им прониква във всички други сфе­ри на международните отношения, те определят не само „правилата на играта", но и нейното съдържание. Те са притежателите на най-голямата и ефективна сила. Целта на всяка външна политика, изтъква Х. Морген­тау, трябва да се определя с термините на националните интереси, под­държани със съответната сила. Международните отношения са поле на непрекъсната борба за власт, за сила ( когато се преценяват тези тео­ретически конструкции, трябва винаги да се има предвид, че терминът „power" в английския език не съвпада напълно с българския термин „сила", тъй като в зависимост от контекста може да означава сила, мощ,

150 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

възможности, влияние и много друго), за надмощие. Държавните ръко­водители и народите в последна сметка може да се стремят към свобо­да, сигурност, благоденствие. Могат да определят целите си във форма­та на религиозни, философски, икономически или социални идеали. Но всеки път, когато те се опитват да постигнат целите си със средствата на международната политика, те правят това, като се борят за силово превъз­ходство. Борбата за власт и сила е универсална във времето и простран­ството. Не само наивно, но и недопустимо и опасно е да не се разбира това истинско съдържание на международните отношения. Всяка меж­дународна политика се свежда до стремеж да се запази, увеличи или покаже сила. Силата винаги е господствала над правото, тъй като не правото създава силата, а силата е творецът на правото. Религиите, иде­ологиите, нравствените проповеди в края на краищата не са друго, ос­вен украшения или неискрени прикрития на силата. За да се разбират международните отношения и тяхната система, не трябва да се изхожда от украшенията, а да се гледа реалистично на нещата.

На тази теоретична основа идеите на политическия реализъм, осо­бено през 60-те и 70-те години на XX век дадоха обилни плодове. Те практически взеха връх над направлението в теорията, което се опитва­ше да изведе сьщносп-а на международните отношения и външната по­литика от политически и морални принципи и идеи. „Политическият идеализъм" трябваше да отстъпи не само пред настъпателното развитие на реалистите, които настояваха на международните отношения да се гледа прагматично и нещата да се назовават с истинските им имена. Раз­бира се, реализмът не трябва да се разбира като синоним на цинизъм и безнравственост, тъй като силата може да се използва в пълно съответ­ствие със справедливостта, правото и морала.

В политическата и научната литература - най-вече в страните от социалистическата общност, в това число и в България, тези възгледи подлагахме на остра критика, като откровен израз на разбойническата и грабителска природа на империализма. Официално поддържаната иде­ологическа схема обаче не позволяваше да се забележи парадоксално-стта на тази позиция. Абсолютизирането на класовата борба като един­ствено съдържание на отношенията върху световната сцена водеше към теоретически конструкции, които по същество съвпадат с възгледите на политическите реалисти отвъд океана, тъй като световните отношения също се преценяваха като силови отношения. Международните отно-

6. Влияние и сили в международната система 151

шения се разглеждаха като поле на изнесена върху световната сцена кла­сова борба между победилия пролетариат и все още окончателно неразг-ромената и неунищожена буржоазна класа, В тази класова борба, която изпълва общественото развитие, се решава историческият проблем на епохата - „кой - кого". Заедно с класовата борба върху международната спеиа неизбежно се извеждаше и класовият антагонизъм. Цялото истори­ческо развитие в последна сметка се очертаваше като резултат от посто­янно и закономерно променящо се съотношение на силите между капита­лизма и социализма. Така силата се издигаше отново на пиедестала на решаващия творец на историята. Мирното съвместно съществуване се посочваше като форма на борбата в сферата на международните отноше­ния, при която за разлика от вътрешната класова борба се изключва само единия от начините да се използва силата - крайната форма на въоръже­ното насилие - войната. Съблякла военния мундир и сложила дипломати­чески фрак. силата пак оставаше истинският творец на историята. Из­ключването на военното насилие не означаваше изключване на силата от международните отношения. Така кръгът се затваряше: и критикуваните, и критиците по същество бяха застанали на сходни позиции.

Силно идеологизираната критика на доктрината па политическия реализъм вече принадлежи на миналото също така, както обяснението на всичко, което става в международните отношения като прояви на класова солидарност или класова борба. Но обективният анализ на док­трината на политическия реализъм въпреки това не позволява тя да бъде възприемана безкритично. Основанието е просто - основните й възгледи не отговарят на действителността. Създават невярна пред­става за същността на международните отношения и на тяхната систе­ма. По същество върху теоретичните конструкции на проф. Х. Мор-гентау и неговите съмишленици също лежи отпечатъка на твърде по­литизираното мислене от времето на студената война. Промените, които настъпиха в световните отношения в края та XX и началото на XXI век дадоха нови основания за по-точна и критична преценка на основните им тези. В променените условия, в които навлезе светът през XXI век възгледите на политреализма намираше все по-малко основа­ние в реалностите, и което е най-главното - в насоката на развитието на международната система.

Основният порок на теоретичните анализи и конструкции на споде­лящите възгледите на школата на „политическия реализъм" е заложен

152 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

още в основната им идея, свеждаща съдържанието на международните отношения само до силови взаимодействия, до непрестанна и универ­сална във времето и пространството борба за сила, власт и надмощие. Вероятно тези възгледи биха имали основания, ако би могло да се при­еме, че всички интереси на действащите в международната сфера субек­ти са противоположни или поне несъвпадащи частично или напълно. Още повече, ако всички международни интереси са антагонистични. Но те далече не са такива. Да се твърди това би означавало да се твърди нещо, което очевидно не съответства на действителността. Субектите на международните отношения взаимодействат, осъществяват трангра-ничните си отношения, изхождайки от интересите си. Обаче интересите им са много разнопосочни едни към други.

• Част от тях са паралелни, т.е. никъде не се пресичат и поради това нямат никаква връзка. В този случай отношения изобшо не възникват.

• Други са противоположни, т.е. задоволяването на единия не до­пуска задоволяването на другия. В този случай противоречието е пълно и е трудно преодолимо, макар и не непреодолимо, тъй като е възможно да бъде преодоляно чрез компромис, при който се използва т. нар. „линкидж".

• Трети са несъвместими само частично, т.е удовлетворяването на единия интерес пречи за пълно удовлетворяване на другия инте­рес. Това открива възможности за удовлетворяването на двата интереса частично, чрез взаимни компромисни отстъпки.

• Четвърти сасъвпадащи. При тях силата е безполезна, те могат да се реализират най-добре чрез съвместни усилия. На такива инте­реси се основава международното сътрудничество. Сам по себе си фактът, че в международните отношения съществуват и взаи­модействат едновременно отношения на сътрудничество, съперни­чество и борба поражда съмнения за ролята на силата като един­ствен смисъл и съдържание на международното общуване.

Съвпадащите интереси на действащите върху световната сцена су­бекти могат да бъдат отнесени към два вида:

• Специфични интереси на взаимодействащите страни. Тъй като тези интереси не засягат пряко третите страни, те стават предмет

6. Влияние и сила в международната система 153

на уреждане между страните чрез международни договори и по­литически споразумения. По взаимно съгласие страните създават политически и юридически правила за съгласувано поведение само едни към други.

• Общи интереси на всички страни, отнасящи се за запазването, поддържането и регулирането на международната система. Те поддържат нейната цялост и определят нейното устройство и начини да функционира. Главните от тях са изразени и защитени чрез основните начала и принципи на международното публично право.

Съотношението между съвпадащите, частично съвпадащите и противоположните интереси от първия вид е много подвижно. Променя се според обстановката. От неговото състояние зависят мащабите на разбирателството и сътрудничеството, наличието на противоречия, кон­фронтация, както и степента на тяхната острота. При втория вид инте­реси преобладават елементите на общото съгласие и затова при тях се наблюдава по-ниска динамика на взаимодействията и промените.

Каквито и да са промените, даже и при състояние на най-острата конфронтация в международната система, в нея съвпадащите интереси преобладават. На това обстоятелство се основава и самото съществува­не на системата, независимо от конфликтите и борбите в нея. Несъвпа-дащите и противоречиви интереси предизвикват споровете и конфлик­тите, които на свой ред генерират центробежни сили в системата.Те затрудняват нейното нормално развитие и функциониране и ако биха взели връх, биха я разрушили. Тя би се разпаднала и на нейно място би възникнал хаосът на война на всички против всички. Това обаче не става - системата съществува през хилядолетията независимо от конфликти­те и войните. Причината е, че в нея преобладава общият за всички инте­рес: чрез международното общуване в нейните рамки да бъде преодолява­но държавното и териториалното разделение на света. Обстоятелство­то, че през всички перипетии на международните съперничества, кризи­те и войните системата е запазвала съществуването и целостта си е нео-боримо доказателство за преобладаването на напълно или частично съвпадащите интереси, обстоятелство, което е източникът на мощните и преобладаващи центростремителни импулси в нея.

Схващането, че съдържанието на отношенията върху световната сцена е непреходната във времето и пространството борба за сила, власт и над-

154 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

мошие е погрешна, тъй като пренебрегва преобладаващата част от отно­шенията в системата. В системата не взаимодействат само несъвместими интереси. Вярното в схващанията на политреалистите, рационалното зърно в техните теоретични коне грукции е в това. че силата наистина играе много важна и активна роля, че международните отношения не могат да бъдат разбрани, ако нейната роля бъде пренебрегната или подценена, че силата е и вероятно винаги ще е едно от най - ефективните средства за постигане на цели на външната политика и в международните отношения.

Научният принос на политреализма в Теорията на международните отношения едва ли може да се оспори. От неговите позиции бяха из­следвани и разрабо гени от американската и западноевропейската тео­ретична мисъл много проблеми, свързани със силовите въздействия върху международната среда, с ролята на силовите равновесия и неравнове-сия, с взаимното силово сдържане, изследвани бяха елементите на сила­та и начините на нейната употреба и много друго. Това беше нужно и полезно и за практиката, и за теорията. Силната страна на Доктрината на политическия реализъм е в реализма, но не и в политиката. Способ­ността да се мисли и да се говори за силата откровено, без украшения и недомлъвки, обективно и реалистично, е полезно за познанието. Но аб-солютизирането на силата в международната система е не само погреш­но, но пренасянето му в политиката крие големи опасности.

Ролята на силата в международната система не само не е единстве­на и универсална във времето и пространството, но и има много силно изразено естествено и закономерно ограничение.

• Силовите отношения не обхващат цялата сфера на международ­ните отношения. Дори не и преобладаващата. Силата става напълно безполезна при съвпадащите интереси. Никак не е нужно да се употребява сила или каквато и да е форма на влияние, щом като партньорът е подтикнат да действа от собствения му инте­рес.

• Властта на силата въздейства мощно върху отношенията, но да се ползва от нея може само онзи, който я притежава. Масата от взаимодействащите в международните отношения страни не мо­гат да си позволят това. просто защото не разполагат със сила.

• Не бива да се забравя, че колкото и да е голяма силата, тя никога не е имала власт над интереса. Интересите управляват силата, но

6. Влияние и сила в международната система } 55

не и обратното. Силата служи на интереса, но интересът не служи на силата. Насила международни, а и всякакви други ин­тереси не се създават, променят или премахват. Затова управле­нието на международните отношения чрез насочване, комбини­ране, съчетаване на интересите е по-съвършено и по-стабилно от управлението им с помощта на силата. Висша мъдрост и умение в дипломацията и политиката е да се постигат цели, като се мани­пулира с интересите на партньорите и съперниците.

Никак не е универсално във времето и пространството онова, ко­ето Х. Моргентау и споделящите основните му тези дефинират като „цел на всяка външна политика, чието съдържание трябва да се определя с термините па националните интереси, поддържани със съответната сила." Силата в международната система не е вес-десъща. Тя няма място и роля в огромна част от външнополитичес­ките, икономическите, социалните, културните и други отношения. Значението и ролята на силата възникват и се повишават само тога­ва, когато се сблъскат интереси. Тази закономерност за присъствие­то, ролята и значението на силата в международната система е всъщност и един от основните елементи на компенсаторните меха­низми на системата. Тя може да се формулира така:ролята на сила­та в международната система зависи от степента на проти­воречил и конфронтация в системата. При наличие на противоре­чия и конфронтация в международните отношения ролята на силата се увеличава, но при отсъствието им се намалява до незначителност или дори до нулево равнище. От сила има нужда само тогава, когато се появи съперник или противник.

Ако теоретичната основа на реалполитиците се възприеме безкри­тично и конструкциите се изведат докрай, войната и насилието биха били най-естественото състояние на международните отношения, това състо­яние би било най-близко до същността на системата, докато мирът би противоречил на тази същност. Историята на международните отноше­ния не потвърждава такъв извод. Мирът и неосноваващото се на сила сътрудничество върху международната сцена преобладават, а разгулът на насилието и войната е рушил нормалните отношения и винаги е бил преценяван като ненормално състояние на отношенията.

На теоретичните възгледи на реалполитиците противоречи и друго основно съображение. Доведени до логичен край, тези възгледи влизат

156 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

в противоречие със съществуването, същността, ролята и значението на общочовешките интереси. Както вече отбелязахме, тези интереси на­мират най-силния си и ярък израз в глобалните проблеми. Тези пробле­ми са свързани с интереси, имащи екзистенциално значение за човече­ството, отнасящи се към втората група на съвпадащите интереси, могат да бъдат решавани само по пътя на споразуменията и сътрудничеството и за решаването им силата не само е безполезна, но вредна и гибелно опасна. В ядрената ера, при съществуващите военни средства и техно­логии самата злоупотреба със силата се е превърнала в един от най-големите и съдбоносни глобални проблеми.

Поставянето на силата над правото недооценява неговото значение и роля в международната система Подценяването на международното право и неговия общочовешки и демократичен характер подкопава ус­тойчивостта на международния ред и сигурност. Правното равенство е единственото равенство, което върху световната сцена може да бъде противопоставено на силовото неравенство.

В условията, когато силовото неравенство е неотменимо присъщо на международната система, свеждането на отношенията до силови от­ношения разрушава представите за демократичността на отношенията върху международната сцена. Такова верую, макар и да не съответства напълно на реалността, подхожда на големите, богатите и силните уча­стници в международните отношения, но горко на малките, слабите и бедните. То създава теоретична основа за пораждането на вертикални, субординационни структури и зависимости в световните отношения, каквито не съответстват на характера на международната системна об­щност на суверенни и равноправни субекти. Изгражда теоретичната ос­нова за обосновка и оправдание на хегемонизма, доминашята и нера­венството в международната система.

Наивно е да се мисли, че силата е активен фактор само в условията на война или че състоянието на мир е равнозначно на отношения без насилие. Състоянието на мир не означава повече от отсъствие на пряка употреба на въоръжена сила в международните отношения. То не из­ключва косвената употреба на военната сила чрез заплахата, че тя може да бъде употребена, нито прави невъзможно прякото прибягване към невоенни силови средства. Международният мир може да има много различни състояния. Може да бъде стабилен, нестабилен, да се основа­ва на правото или да почива на безмилостното му погазване, да бъде

6. Влияние и сила в международната система 157

справедлив или чудовищно несправедлив. В неговите условия в между­народната система може да се води жестока, безмилостна, студена, про­пагандна, психологическа, икономическа и всякаква друга война. Може да се погазват безскрупулно справедливите интереси не само на едни или други нации, но и на цялото човечество.

Тази роля на силата, възможността да се използват силови средства произтича от иманентно присъщото на международните отношения силово неравенство. Върху международната сцена осъществяват отно­шения субекти, които са много различни: големи и малки държави, бога­ти и бедни, високо развити и по-слабо развити, с процъфтяваща или с изпитваща тежки затруднения икономика, с различна политическа и со­циална стабилност и т. н. Силовото неравенство произтича от това разно­образно и винаги присъщо на международната среда фактическо нера­венство, при което големите и силните остават силни, а малките са винаги осъдени да останат малки и слаби. Тъкмо това неравенство остава един от най-мощните фактори, подкопаващи международната сигурност и пораж­да у страните, които разполагат с преобладаваща сила съблазънта да се възползват от него. На която е почти невъзможно да устоят.

Силата винаги е била и ще бъде едно от средствата на външната по­литика. Но използвана за постигане на външнополитически цели, силата се различава от всички други средства на външната политика наред с дру­гото и по това, че както вече посочихме по-горе,тл не е еднакво достъ­пна за всички играчи на международната сцена. Силата създава привиле­гии, които не са достъпни за всички. Тя може да се използва само от стра­на, която я притежава в размер, позволяваш й да има силово превъзходство над нейните опоненти. Към правни средства или към гъвкава дипломация може при всички обстоятелства и във всеки момент да прибегнат всички страни, и големи, и малки, независимо от различията и неравенствата между тях. Но при ситуации, когато силата става решаващ „аргумент", всички други аргументи отпадат и положението на малките и слаби стра­ни става извънредно неблагоприятно. Наистина, те не са съвсем безза­щитни, тъй като все пак в системата на международните отношения съще­ствуват ефективни компенсаторни механизми за поддържане на силовото равновесие - съюзи, международни организации, системи за колективна сигурност, интеграционни обединения, блокове, коалиции и др. Но възпол-зването от тях невинаги е възможно, може да зависи от обстоятелства, които заинтересованите страни не могат да променят.

158 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

Величината на силовия потенциал, който една нация може да постави в защита на своите международни интереси зависи най-много от фактори, които бавно и трудно се променят, а някои от тях изобщо не подлежат на промяна. Една част са свързани с географски и природни дадености, а други се променят в мащаба на много десетилетия и столетия. На първо място сред тях са демографските и геополитическите фактори.

Развитието през XX век показа тенденция към увеличаване на дисп-ропорциите в разпределението на силата в международната система. Толкова широко използваните в теоретическата и политическата меж­дународна лексика термини „развити" и „развиващи се" страни (всъщност терминът „развиващи се страни" е евфемизъм, който дели­катно прикрива онова, за което трябва да се каже „неразвити страни") са много неподходящи, тъй като скриват истинското различие. Развитите страни също се развиват, при това с темпове, които нерядко са много по-високи от темповете в развитието на страните, определяни като „раз­виващи се". Бързо и ефикасно развиващите се са развитите страни, а онези които наричат „развиващи се" са бедни, тъкмо защото не се раз­виват с достатъчни темпове. „Ножицата" се разтваря - бедните продължават да стават относително все по-бедни, а богатите - все по богати. Според данни на ООН през 1960 г. бедните държави са били 30 пъти по-бедни от богатите държави, но през 1990 г. разликата е станала 150 пъти.

Дори и големите и силни страни, които от векове участват в голяма­та игра на глобалната политика вече не могат да бъдат поставяни на една и съща плоскост: има „сили", има „велики сили", има и „суперси­ли". Началото на XXI век все по-определено очертава формирането на крупни политически и икономически агломерации, на нови силови цент­рове в различни части на света: на американския континент, в Европа, в Далечния изток, процес който оше повече увеличава различията в раз­пределението на силата в международната система.

Разбира се, състоянието на силовите отношения в системата не е неизменно. Обаче като пяло на национално равнище промените са мно­го бавни и общо взето изостават от промените в международния живот. Възникващите диспропорции, несигурностите, които произтичат от тях само донякъде могат да бъдат коригирани чрез колективни силови ком­бинации, но от друга страна, самите тези комбинации често вместо да балансират неравенствата, още повече ги увеличават.

6. Влияние и сила в международната системи 159

Както бе отбелязано, подобно на понятието „власт" („power" - в смисъла, който му придават реаполитиците) понятието „сила" също така има не само много лица. но и много измерения. Това го прави трудно определимо. Прав е Х. Кисинджър. когато отбелязва, че определянето границите на силата изисква съчетание на опит, прозрение и постоянно приспособяване. Теоретически балансът на силите би трябвало да е лес­но изчислим, обаче на практика е изключително трудно да се направи достоверно. В някои научни и политически среди е разпространен възгледът, че макар в последна сметка националната сила да се изразява като военна сила, дори и самата военна сила представлява извънредно сложен комплекс от много елементи. Действителността е още по-пъстра, понеже във всяка сфера на отношенията силата се проявява по спе­цифичен начин, постига се с различни средства и може да бъде твърде различна. Напразни биха били надеждите военното превъзходство да обезпечи морална сила. Богатата нация никога не би могла да купи с богатството си любовта на бедните нации. Идеи не могат да се насаж­дат с насилие и военната сила не може да служи за идеологически аргу­мент. Силата разширява възможностите на нациите да защитят или да наложат интересите си. но не ги прави по-добри. Поради това измере­нията на силата, а оттук преценките за съотношенията и с друга, противопоставяща й се сила са много специфични за всяка отделна сфе­ра на международни отношения. А и голямото структурно разнообразие на тяхната система неимоверно усложнява нещата. Могъща във военно отношение страна може да бъде икономически твърде уязвима. Богата и процъфтяваща напия, нация превърнала се в световен икономически ги­гант може да бъде джудже в областта на културата. Много често големи и силни държави имат слаба и непохватна дипломация, поради простата причина, че практически не са имали нужда, за да постигнат пелите си да усвояват и да прилагат дипломатическите умения. Обратно, дипло­мацията на неголеми и относително слаби страни, макар и не много че­сто, е успявала да постига блестящи успехи.