Отношения

Когато влияниеч о в международните дела се опира преди всичко на силата, преценяването винаги се налага да бъде правено комплексно, а това въвежда нови и много неясни критерии, защото относителното зна­чение на икономическата мощ, военните възможности, моралното превъзходство и т.н. не само не е еднакво, но и в зависимост от обстоя­телствата може да се променя. При това много неочаквано и бързо. При

160 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

едни обстоятелства икономическият потенциал има решаващо значе­ние, при други политическите възможности, а при трети - броят на ди­визиите и ракетите. Моралното превъзходство е твърде слабо утешение пред тържествуващия въоръжен до зъби противник. Правната основа­телност на интересите може да е много далече от моралната им основа­телност.

Все пак, колкото и значителна да остава спецификата на образите на силата в отделните сфери на световните отношения, нейните прояви и възможностите й постоянно преливат от една сфера в друга сфера. Понякога политиците като че забравят, че военните усилия могат катастрофално да подкопаят икономическата мощ, а оттам и полити­ческото влияние, така както увеличаването на военните възможности е непостижимо без съответните икономически и политически предпостав­ки. Класически пример за това е политиката на САЩ по отношение на Съветския съюз през 80-те години на XX век. Налагайки интензивна над­превара вън въоръжаването, администрацията на президента Рейгън в голяма степен успя да забави развитието на и без това зациклилата и започнала да изнемогва икономика на Съветския съюз. Огромните и ста­ващи все по-непосилни военни разходи все повече свиваха производ­ството за гражданското потребление, а това съвсем не създаваше идео­логически аргументи за благоденствието на обществото при съветската система.

Когато реализирането на интереси в международните отношения се търси главно на основата на силовата достатъчност, а главен критерий за силовата достатъчност стане военната мощ, се откриват само две възможности:

• Запазване на интересите, като се установи и пояцържиравенство на силите с евентуалните противници. Най-често така става, ко­гато се цели да се запази статуквото.

• Запазване на интересите и налагането им на съперниците, основа­но на превъзходство на силата. Най-често това става, когато се цели промяна на статуквото.

Трета възможност няма. Обикновено се счита, че ако е възможен вторият вариант, той е за предпочитане.

Всъщност свободата на избора е твърде ограничена и дори не зави­си от който и да е от съперниците. Х. Моргентау е прав, когато забеляз-

ва, че всички въвлечени в борбата за сила страни в действителност ня­мат свободен избор между двете възможности, тъй като не са в състоя­ние със сигурност да предвидят измененията в силовите възможности на техните противници. Затова те по правило се стремят не към равен­ство на силите, а към силовото превъзходство. Стремят се „да се преза-пасят" със сила, за да се застраховат от възможни пропуски и грешки. Стремежът им се насочва не към оптимума, а към максимума на достъ­пната им сила. И докато равенството има предел (дефиниран от силата на противника), при неравенството е обратно, защото стремежът то да бъде надхвърлено чрез безкрайно увеличаване на силата няма разумен предел. Резултатът е безмилостна силова надпревара. Тези обстоятел­ства дават основанието на реал политиците да считат, че разоръжаването е химера. Разоръжава се победен противник, но докато той не е побе­ден, истинското разоръжаване не е възможно. Максималното, което може да се постигне под натиска на обществения натиск, политическите съоб­ражения или просто поради икономическите обстоятелства е регулира­нето и ограничаването на въоръжаването. Разбира се, при условие че се постигне съгласие и стане възможно да се създаде система за надежден взаимен контрол.

Тези закономерности в международната система не бива да будят тревога. Въоръжаването, дори и надпреварата във въоръжаването не означава непременно нарушаването на мира с въоръжено насилие. На­пийте се сражават не защото имат оръжия, а се въоръжават или за да се сражават, или за да не допуснат съперникът да употреби оръжие против тях.

Най-често силовата надпревара се разгръща във военната сфера. А в тази сфера най-често тя се проявява в областта на въоръжаването. Така е, защото от всички фактори, от които зависи военностратегическият потенциал на нациите - геополитически, демографски, икономически и така нататък, най-подвижен и поддаващ се на непосредствено управле­ние фактор е въоръжаването. Броят на дивизиите, с които една страна може да разполага се променя много бавно, икономическите процеси също са бавни, но въоръжаването се управлява и осъществява най-бързо и непосредствено.

От дълбините на древността идва представата за силата в междуна­родните отношения, като една способност да се осъществяват въоръже­ни набези, грабежи и унищожаване на враждебното население. Дори

162 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

кръстоносните походи през средновековието не са се отклонявали от тази представа. Деветнайстият век усложни значително нещата, тъй като изведе на преден план и факторите на икономическото могъщество. На свой ред формулата от XIX век започна да изглежда твърде елементар­на през двадесетото столетие, особено през последните му десетиле­тия. Научно-техническият прогрес даде нови измерения на представите за силата. Интелектуалният потенциал на нациите стана един от най-важните фактори за силата и влиянието в международните дела. Нача­лото на XXI век продължава да открива новите перспективи на инфор­мационната ера. Притежаването и контролирането на информацията, превъзходството при нейното обработване и множенето й чрез произ­водството на вторична информация вероятно ше дава на нации, които отидат най-напред. неоспорими предимства. Ако след средата на XX век превъзходството в науките и технологиите се превърна в главен ин­струмент за постигане на всестранно превъзходство, новият век превърна този вид превъзходство само в една от съставните части на много по-широкото и значещо информационно превъзходство. Защото превъзход­ството в науката, макар да е изключително важно, все пак остава само един от елементите на много по-широкото информационно превъзход­ство. Владетелят на информацията не само знае повече за другите, не само намира неведоми за тях пътища да наложи своите над техните ин­тереси, но ще си открива възможности за напредък във всички сфери на обществения живот, с каквито другите не ще •ръзпопагл-ъ.Информацион­ното превъзходство става решаващ елемент на силовото превъзход­ство.

Заедно с това на хоризонта започва да се очертава перспектива, коя­то не може да не тревожи. Информационното превъзходство също като капитала, като парите, богатството и цивилизованото благоденствие създава нови и изглеждащи непреодолими неравенства, тъй като се съсре­доточава у все по-ограничен брой нации. Близо 40 % от компютрите в света са в САЩ, докато за обширни райони на Африка. Азия или Латин­ска Америка притежаването на стар телевизор или дори на радиоприем­ник е рядък лукс. Светът, в който умението да четеш и пишеш, грамот­ността е все оше недостъпна за може би преобладаващата част от насе­лението на планетата, плавно и неусетно навлиза във фаза. когато онзи. който знае да чете и пише ще следва да се счита за полуграмотен, ако няма компютърна грамотност и възможност да ползва световните ин-

й. Влияние и сила в мелсдг/шуодни/па система 163

формационни комуникации. Последиците могат да са страшни за изоста­налите, тъй като материалната бедност не води безусловно към интелек­туална бедност, но интелектуалното обедняване на една нация с желязна закономерност води към нейната материална мизерия. В международни­те отношения тази нация ще бъде обречена да бъде в най-добрия случай беден и покорен роднина, обект, но не и субект на политиката.

От значение е още една странна особеност на силата - тя сама по себе си няма смисъл и съдържание. Сама по себе си не може да бъде умна или глупава, нравствена или безнравствена. Без мъдростта на по­литиката, на която тя служи, на която тя винаги остава едно от средства­та, силата е безсмислена и сляпа. Интелигентността на силата в между­народните отношения винаги остава заложена в сферата на политиката, в която и да е от частите на международната система. Интелигентност­та при употребата на силата и силата на интелигентността на онзи, кой­то я притежава, са съвсем различни неща и те невинаги са налице заед­но. Притежаването на сила винаги е нещо добро и затова желано, но то не може да бъде самоцелно, тъй като силата винаги остава средство за постигане на цел, но се лишава от смисъл, ако стане цел сама по себе си. Нейните характеристики не произтичат от нейното притежаване, а от целите, за които служи. Употребена, тя еднакво може да наруши мира. както и да стои на негова стража. Може да защитава правото и морала или цинично да ги пренебрегва, да бъде справедлива или несправедли­ва, да наказва или да прави субекта недосегаем от правото. Може да нарушава сигурността на нациите или да я гарантира. Едното, другото или третото не произтича от нейната същност, а от същността на онзи, който я употребява.

Действието на силата в международната система, независимо от това дали ще се схваща опростено и елементаризирано като военно могъще­ство или ще се разбира в най-широкото значение на термина (влияние, мощ, възможности, сила и т.н.), значително се усложнява от закона за ефективността на силата в международната система. Колкото и пара­доксално да изглежда, той може да се формулира така : в международ­ните отношения ефективността на силата не зависи пряко от ней­ната величина, а зависи от съотношението и със силата, която и е противопоставена. За ефективността на силата съществена е не нейна­та големина, взета сама по себе си, а съотношението на силите. От това следва, че определянето на националните силови възможности не дава

1 (,4 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

отговор на въпроса дали те могат да послужат с успех за постигането на преследваните цели. Отговорът следва да се търси чрез сравнението с противопоставената сила в даден момент и при дадена обстановка. Една и съща национална сила може да бъде ефективна по отношение на да­ден съперник или противник, докато едновременно с това по отношение на друг да не бъде ефективна, тъй като надмощието е на негова страна. Оттук следват няколко последствия:

• Съотношението, което всъщност единствено определя ефектив­ността на силата, най-често не с напълно зависещо само от ед­ната от двете страни. Зависи и от двете, а и от обстоятелства, които не са им подвластни. Това крие много висока степен на нео-пределеност и произтичащите от нея опасности, особено когато силите са приблизително равни, а възможностите на страните да ги увеличат не са изчерпани.

• На действие, основано на употреба на силата, не е възможен друг отговор, освен да се прибегне към защита със силови средства. На силово действие единственото противодействие с проти­вопоставянето със сила. Ето защо употребата на сила в между­народните отношения автоматически, неизбежно предизвиква си­лов отговор независимо от силовото неравенство.

• Двупосочната силова връзка съдържа заложена в нея естествена тенденция към ескалация, т.е. към засилване на силовите взаимо­действия. Прибягналата към силата страна трудно може да се върне назад. Прибягването към сила автоматично включва взаимодействията на противниците в схемата на т.нар. „игра с нулева сума". Така в теорията на игрите се наричат игри, при които печалбата на едната от страните винаги е равна на загубата от другата страна и поради това сумирането на печалбите и загубите на двете страни винаги да­ват нулев сбор. При силовите взаимодействия успехът накланя вез­ните на успеха в негова полза. Другата страна бива поставена пред алтернативата или да признае поражението си или, ако има възмож­ности, да увеличи усилията си. Ако успее да наклони везните на ус­пеха в своя полза, първата страна е изправена пред същия избор -или поражение, или увеличаване на вкараните в действие сили. Така взаимодействащите страни достигат до горния предел на силовите им взаимодействия - горният предел на силовите им възможности,

6. Влияние и сила в международната система 165

изчерпването на силовия им потенциал. Губи този, който първи дос­тигне най-горното стъпало на силовите си възможности.

Законът за ефективността на силата в международните отношения, не-еднозначността на силата, противоречивата роля, която тя играе в между­народната система като рушител или като защитник на сигурността, дове­де до идеята да се запазва мирът и се избегне пагубният разгул на силата чрез създаване на равновесие на силите в международната система. До­колкото не е възможно да се изключи от международните отношения сила­та, тя може да се направи неефективна чрез създаването и поддържането на силово равновесие. С негова помощ става възможно да се управлява поло­жителната или негативната роля на силата в международната система.

Силовото равновесие може да блокира силовия потенциал на две или повече враждуващи страни, но това не изключва възможността до­като те са заангажирани да поддържат равновесието, някоя трета сила да използва надмощието си над тях. В условията на силовото равнове­сие всяка от включените в неговата система страни ще търси изхода чрез сближаване и още по-добре съюз с третата страна. Тогава, възпри­ела поведението на балансьор, тя получава възможности да оказва върху тях много ефективно влияние. На тези положения през XIX век се осно­ваваше политиката на „блестяща изолация", последователно прилагана от правителството на Великобритания.

Идеята е много стара. Принципът за равновесие на силите в между­народните отношения е формулиран още през XV век. През следващия век, в 1576 г. в произведението си „Шест книги за републиката" Жан Бо­ден (1530-1590) я развива и теоретически обосновава. Мирът става на­дежден, когато силата в международната система се разпредели така, че никой да не може да заплашва никого. На равнище на най-обща абст­ракция, политиката на равновесието трябва да се изрази в маневри, це­лящи да не се позволи на един субект или на група субекти на междуна­родни отношения да съберат сили, позволяващи им да доминират, да разполагат с надмощие над другите. Генералното правило е всяка държа­ва, ако иска да запази равновесието, да се противопоставя на онази Държава, която може да разруши равенството на силите.

Разглеждано в рамките на цялата система на международни отно­шения, поддържането на равновесието предполага спазване на опреде­лен оптимум на силите. Ще рече, че то може да се поддържа само чрез определено съгласие и сътрудничество между страните.

] 66 ОБ1ЦЛ ЧАСТ: СИСТЕМАТА

Нарушаването на оптимума дестабилизира равновесието и затова не бива да се допуска. Когато мирът и сигурността в международната система се основават на равновесие на силите, в съперник или против­ник се превръща всеки, който създава риск да получи силово превъзход­ство. Победителят в едно или друго съперничество (от което е спечелил най-много) веднага става подозрителен за довчерашните си приятели и съюзници. При такива условия и приятелството, и враждата в междуна­родните отношения са довреме, тъй като на първо място се определят от съотношението на силите. Всяка страна, чийто силов потенциал не-померно и бързо расте, трябва винаги да очаква измяната на някои пре­дишни нейни приятели и съюзници, които за да запазят интересите си ще възстановят равновесието, като й се противопоставят. Такава напри­мер, според Р. Арон е била обстановката преди първата световна война.

Разглеждана на национално равнище, защитата на международните интереси на всяка страна изисква да се поддържа оптимален силов по­тенциал, свой или общ с нейни съюзници, който приблизително да е равен на силовия потенциал на възможните съперници или противници. Слизането под оптимума е опасно, тъй като предоставя превъзходство на възможните съперници или противници, но нарушаването на равно­весието в противоположното направление съшо може да има неблагоп­риятни последици, тъй като предизвиква подозрителност, несигурност или конфронтация у другите страни и така ги импулсира да започнат също да увеличават силовия си потенциал.

Поддържането на равновесие в международната система коренно се различава от политиката на неутралитет или от следване на принципа на еквидистанция, защото не изключва, а предполага участие в съюзи, блокове, коалиции или други силови комбинации. Такава ситуация се задържа в международните отношения в продължение на няколко десети­летия не само през втората половина на XX пек. В условията на студена­та война мирът и сигурността в Европа и света се крепеше преди всичко на възникнало и трайно поддържано военностратегическо равновесие между Изтока и Запада.

Колкото и рационална да изглежда идеята за изключване или поне снижаване на ролята на силата в международните отношения чрез под­държане на силово равновесие, слабите й страни са много. Основните са свързани с общите недостатъци на използването на силата, за които ще стане дума после, но силовото равновесие има свои твърде опасни

______________6. Влияние и сша в международната система 167

несъвършенства. Ако практически се окаже невъзможно да се установят стабилни, общопрети и спазвани от всички участници „правила на иг­рата", всяко нарушаване на равновесието е възможно обикновено да се компенсира, като се увеличат противопоставяните сили. „Правилата на играта" могат да бъдат стабилни само ако се изхожда от идеята, че глав­ната цел на играчите е да се запазят равновесието. Обаче нещата обик­новено са много по-сложни.

Всяка система на силово равновесие в някаква степен може да запа­зи интересите на участващите в нея, но както отдавна са забелязали из­следователите, това не е основание за всички участници в системата да поставят запазването на равновесието по-високо от собствените си ин­тереси. Системата, основаваща се на „правила на играта", е твърде ра­ционална, но играта на интересите върху световната сцена невинаги се води от изискванията на разума. А и играчите не всякога са достатъчно добри. Поддържането на силовото равновесие винаги е съпроводено със значителни материални и нематериални разходи, а залогът на играта с ескалацията на силовото противопоставяне се свързва с все по-тежки последици, когато поддържането му излезе от контрол.

Още един органичен недостатък е заложен в същността на равнове­сието: то е най-нестабилното състояние. Всяко силово неравенство може да има широк диапазон от резерви, в които може да се променя, без да се нарушава. Може да се увеличава или да намалява, без ла пре­стане да бъде неравенство и без да променя полюсите си. Равенството не разполага с такива резерви. То е крехко, защото не може да бъде по-голямо или no-малко. Всяко излизане от него. всяка едностранна промя­на на силите го разрушава, представлява скок в сферата на неравенството. Създава се обстановка с неясен и нестабилен изход, труден за анализи­те, а несигурността на преценките за съществуването на равновесието твърде много повишава ролята на субективните фактори. Отварят се възможности за необосновани, неразумни, волунтаристични решения. л. Кисинджър е прав, когато прави извод, че равновесието в междуна­родната система бързо се разрушава и се замества с напрежение и конфронтация, ако не е налице едно от следните условия:

• Всяка нация да се чувства свободна да се свързва с друга, съоб­разно с изискванията на обстановката. През голяма част от XVIII и XIX век балансът на европейската система е поддържан по този начин.

168 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

• Когато бъдат сключени твърди съюзи, да има балансьор, който следи никоя от съществуващите устойчиви коалиции да не вземе връх. Такава е политиката на „блестяща изолация" на Англия в края на XIX и началото на XX век.

• Ако липсва някое от горните условия, сцеплението в съюзите и коалициите да е толкова слабо, че тяхната конфигурация да се променя бързо и лесно, щом обстоятелствата се променят. Това позволява съюзите и коалициите да продължат да съществуват като инструмент за поддържане на равновесието, но при условие, че се променя свободно и гъвкаво техният състав.

Основаният на равновесие на силите модел на световните отноше­ния след втората световна война разкри и други недостатъци.Възмож­ностите на силовото равновесие се ограничават само в рамките на запазването на статуквото. То не е в състояние да излезе от тези рамки. При него гаранциите за съобразяване с „правилата на играта" зависят от гаранциите за съществуващото положение. Периодите на „раз­мразяване", а по-късно на „разведряване" през годините на студената война не отидоха по-далече от взаимно признаване и обезпечаване на териториалното и политическото статукво. При това за непродължи­телно време. Въпреки оптимизма на журналистите и старанията на по­литиците, друго не би могло и да бъде. „Размразяването „ и „разведря­ването" неизменно биваха последвани от нови пристъпи на конфронта­цията. Причините са обективни. Да се спре развитието е невъзможно и всяко „замразено" и „взаимно признато и обезпечено статукво" посте­пенно и неизбежно влиза в противоречие с нови и нови реалности, които го рушат. Това подкопава равновесието и стабилността на системата. А при ядрено противопоставяне мирът в условия на „равновесие на ужаса" не може да бъде друг, освен ужасен мир, макар този мир все пак да е за предпочитане пред ядрена война и самоунищожение на света.

Основният, генералният недостатък на силата е нейната не­способност да решава проблеми. Решаването на който и да е проблем засяга интереси на друга или на други страни. Проблемите на всяка страна винаги остават нейни собствени проблеми, имат съдържание и значение само за нея, но решението им също така винаги става в процес на взаи­модействия в сферата на международните отношения. В това се крие основният двигател, първопричината както за сътрудничеството, така и за конфронтацията, конфликтите и войните в международните отноше-

6. Влияние и сила в международната система 169

ния. Международните проблеми вплитат в общ възел интересите на две или повече страни, макар и по различен начин. Разпространено е убеж­дението, че при всеки спор силата би могла да бъде решаващ аргумент. Още преди два века един европейски монарх беше наредил върху дулата на оръдията в армията му да се гравират думите „Последен аргумент на кралете". Ако думата „аргумент" не бъде поставена в кавички, а това почти никога не става, се изразява едно опасно заблуждение. Силата никога, при никакви обстоятелства не може да бъде аргумент, защото употребата й изобщо премахва възможността да бъдат съпоставяни и аргументирани съображения. Тя прекратява спора, но не го решава, за­щото не решава проблема. Решава проблем на победителя, но не същин­ския проблем. Не премахва обстоятелствата, които пораждат проблема, а заставя по-слабата страна да се примири с тях. Когато силата се поста­ви в действие, вместо съчетаване на интересите и волята на заинтересо­ваните страни се налага волята на по-силния. Задоволяват се неговите интереси, но остават накърнените или дори напълно потъпкани интере­си на другите страни. Конфликтът се запазва заедно с нерешения про­блем, тъй като решаването на проблемите е възможно само по един на­чин - като се намери и създаде нова ситуация, която да позволява напълно или чрез компромис, да се задоволят интересите на всички.

С една дума, при спор силата е средство да се постигат цели, едност­ранно да се задоволяват интереси, но не и да се решават проблеми. При­нудена да се примири, по-слабата страна винаги ще търси възможност да защити интереса си и когато такава възможност възникне, действията й ще последват. Затова всичко, което е наложено със сила трае толкова, колкото трае силовото надмощие. И понеже в подвижната международна среда съотношенията на силата се променят, постигнатото насила не може да остане завинаги неизменно. Според известния „Закон на Тоинби", по­бедените страни се възстановяват средно за около 15 години.

Тези положения намират може би най-определен израз в сферата на конфликтите и военностратегическите отношения. Познати са през ве­ковете, но най-пресните примери са от последните десетилетия на ми­налия век. Опитите със сила да бъдат решавани международни конф­ликти се оказваха без успех, а когато все пак конфликтът биваше прекра­тен, това ставаше като резултат от продължителни и търпеливи дипло­матически усилия. Решението се намираше с политически средства. Едностранните силови опити да се наложи едностранна воля не решава-