Отношения

Терминът „прогнозиране", дошъл от старогръцкия език, означава знание за бъдещето, предвиждане за състоянието, развитието и изхо­да на нещо, основаващо се на събрана информация за него По съще­ството си прогнозата винаги е вторична информация, т.с. информа­ция, получена не от непосредствено наблюдение, а извлечена чрез мисловни операции от друга информация, от някакъв събран и обра­ботен информационен масив. Затова нейното качество зависи както от умението да се извлече вторичната информация, така и от каче­ствата на информационния масив, с който се работи. Основен белег на тази вторична информация е, че тя сваля или намалява неопреде-леността на бъдещето. В това свойство е заложена основната функ­ция на всяко прогнозиране - да намалява риска в поведението в меж­дународните дела. Колкото по-раздвижени са системата, обстановка­та или процесите, толкова по-голяма е потребността от точно про­гнозиране за техните бъдещи състояния.

Макар да е опит да се прозре бъдещето и да се получи знание за нещо, което още не съществува, всяко прогнозиране се основава на познание за миналото, настоящето и за тенденциите, които ги свързват. То псъшност пренася натрупаното през миналото познание в сферата на неизвестното още бъдеще, като изхожда от предпоставката, че са известни основните тенденции на промените и че в рамките на обхванатия от прогнозата пери­од тези тенденции ще останат същите или ще се променят по познат начин.

Голяма роля за прогнозирането на международното развитие играят експертните оценки. С прогнозиране в областта на международните от­ношения се занимават много специалисти и учени, развиват дейност мощни научноизследователски институти.

Към прогнозиране за развитието на международните отношения се прибягва главно за определяне на възможността да настъпи някакво съби­тие, да възникне определена ситуация, да се очертаят направленията и формите на някакъв процес или да се разбере какво може да стане състо­янието на международната система в резултат от изпълняването на едно или друго решение или при настъпването на едни или други обстоятел­ства, но прогнозирането е ненадеждно и неуместно, ако бъде отнесено за подробности или за повърхностни явления, които не могат да бъдат установени в цялото им многообразие от никоя теория. Като създава модели за реалните международни отношения, както вече бе посочено, теорията има много съществено значение за успешното прогнозиране.

140 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

Предпоставките за правилно прогнозиране на международните отно­шения се крият не само в навременността и пълнотата на обработваната информация, но в не по-малка степен и в умението навреме да се определи докъде е възможно да се построи предвиждането. Във всички случаи обаче. въпреки всички съблазни е извънредно важно винаги да се долавя, често трудно установимия предел, който отделя реалистичната прогноза от сфе­рата на елементарното фантазиране. Въображението е крайно необходимо качество на прогнозиращите, но е абсолютно недопустимо да се строят предвиждания, основани на откъснал се от реалните факти негов продукт,

Предвижданията за развитието на международните отношения се отличава общо взето с по-малка точност от предвижданията в други области поради сложността на тези отношения, вероятностния хара.- iep на промените в тях, на непредвидимата игра на субективния фактор, многообразието и непостоянството на въздействията върху процесите, трудността и в повечето случаи невъзможността да се използват коли­чествени характеристики и оценки. Точността е сравнително по-нша, когато се прогнозират събития, но може да се очаква да бъде по-писса. когато трябва да се определят общият характер, направлението и тен­денциите на общите процеси.

Съчетана с недостатъчното и несъвършено теоретично познание на системата, невъзможността в повечето случаи да се използват количе­ствени преценки ограничава силно прякото използване на компютърна­та техника. Нейните възможности обаче остават в областта на съхраня­ването, намирането и първичната обработка на информацията. Заедно с това основна роля продължават и в предвидимо бъдеще ще продължат да играят преценките и прогнозите на компетентните лица. на практику­ващите дипломати, политици и научни експерти.

Обаче точността на прогнозирането на международните отношения може да се повиши, като :

• се подобри качествено и се разшири количествено използвана­та информация (не само по отношение на фактите, но и по отно­шение на закономерностите и тенденциите). Прогнозите биха били толкова по-точни, колкото от по-ниско равнище на неопределе-ност се тръгне от самото начало

• се повишат изискванията за прецизност на логическата обра­ботка на фактическия модел на ситуацията и се ограничи влия­нието на „субективните шумове"

• се съкрати периодът на прогнозата

• се повиши равнището на нейната неопределеност - вместо едновариантна прогноза например да се разработи двувариантна или поливариантна прогноза. При двувариантната прогноза се очертават двата полюса на възможното, докато при поливариант-ната прогноза се включват и междинни варианти

• в последния случай се прибегне към въвеждане на приоритети за вероятност: на вариантите

• се увеличи дълбочинността на обработката на фактическия материал. В този случай обектът (общото състояние на светов­ните отношения, дадена ситуация, развитие на процес и т.н.) се декомпозира, правят се паралелни прогнози за съставните му ча­сти (непременно не само за възможното им развитие, но и за възможните и вероятни промени на тяхното взаимодействие), а след това общият предмет се сглобява, за да се направи общата прогноза.

В процеса на прогнозирането на международните отношения широ­ко се използват основните методи за теоретичните изследвания - ана­лиз и синтез, дедукция и индукция. С помощта на теорията се създава идеен, мисловен модел и като се екстраполират тенденциите в неговото развитие, той се пренася в едно също така идеално, мисловно бъдеще. В този случай прогнозиращите широко си служат с „ако", „защото" или „следователно".

Но невинаги става така. Често политикът, дипломатът, изследовате­лят или експертът е способен да каже „да" или „не", без да прибягва към серия от силогизми, без да задвижи логическото си мислене. Практика­та е доказала, че и в тези случаи, при необходима квалификация и дос­татъчна информация прогнозите се оказват надеждни и не бива да се пренебрегват. Към логически операции, към разсъждения се прибягва след това, за да се аргументират или обяснят преценката или предвиж­дането, но не и да се достигне до тях. В този случай предвиждането се основава на интуиция

Интуитивното предвиждане не бива да се подценява, защото в основата си то също се основава на професионални и научни познания и умения. Доказателство за това е обстоятелството, че то е достъпно само за специалиста, за знаещия, за опитния, но е недостъпно за лаика. По

] 42 ОБ1ЦА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

същество то най-вероятно е резултат от неосъзнаван мисловен процес, неосъзнавана (а и досега недостатъчно обяснена от науката) обработка на информация. Не са толкова редки случаите, когато политикът или дипломатът, лишен от възможността дълго да размишлява, притиснат от обстоятелствата при пълна липса на време взема решения, основа­вайки се на интуитивни предположения. В много случаи дори когато се пристъпва към разсъждения, за да се реши проблем или да се набележи вариант за решение и действие, интуитивно се набелязва предположе­нието, от което следва да се тръгне. Ето зашо ролята на интуицията не бива да се подценява. Напротив, тя играе много съществена роля. наред с логическия, научно обоснован анализ.

Интуитивният избор съкращава много аналитичната работа. По същество той я допълва. Опитните дипломати и политици обикновено са хора със силно развита, професионално изпитана интуиция. Всъщност интуитивното предположение, докато не се докаже с основани на фак­тите логически разсъждения оста&ахипотеза. Затова мнозина с основа­ние са склонни да определят хипотезата като интуитивна прогноза.

Различията между тези два начина, логическо обоснованото прогнози­ране и хипотетичното предвиждане, се разкриват в няколко направления:

• Логично изведената и обоснована прогноза е резултат на съзнате­лен процес, докато хипотезата е допускане, при което се строи евентуален модел, чертаещ изходни точки за последващо логи­ческо разсъждение.

• Логически изведената прогноза се основава на конкретни факти и закономерности, на осъзнавана информация, докато основанието да се формулира хипотезата е обстоятелството, че тя задоволи­телно обяснява фактите.

• Логичното предвиждане най-често се използва при изследване на процеси и развиващи се явления, а хипотезите имат много по-широко приложение.

• Логическите предвиждания се основават преди всичко на дедук-ция, докато хипотезите - на индукция. Първите се доказват пос­ледователно, докато вторите - след тяхното формулиране.

Каквито и да са различията, веднага личи, че тези два толкова раз­лични пътя към истината, към прогностичното познание не следва да се

противопоставят, тъй като обикновено вървят заедно и се допълват вза­имно. Естествено, никога не трябва да се забравя, че хипотезата остава допускане, че е най-вероятно нещата да се развият по определен начин, направено по усет. но нескрепено с убедителни съображения. Хипоте­тичното трябва да се докаже. Това най-често се прави, като се построи сценарий - намират се и се излагат последователно етапите на развити­ето, което довежда до очертаната хипотетично ситуация.

Сценарият представлява предполагаемата „история на едно бъде­ще". При него се търси отговор главно на два въпроса: от една страна, как стъпка по стъпка може да възникне някаква ситуация или да се постигне определена цел, а от друга страна, какви възможности има да се промени процесът (да се ускори, забави, спре или насочи в друга посока). Ако за развитието към хипотетичното бъдеще не може да се построи реалисти­чен сценарий, хипотезата се отхвърля. Важно е да не се забравя, че хипо­тезата съдържа винаги по-висока неопределеност от логично предвиде­ното. Тя винаги трябва да с в съгласие или поне да бъде съвместима с всички факти, с цялата информация за обекта, предмет на предвиждане­то. Когато са формулирани няколко хипотези, добре е те да не са много на брой. а и да са близки една с друта. При това за предпочитане е онази, която еднообразно обяснява най-много факти. А и да не се забравя, че противоречащи си хипотези не могат едновременно да бъдат верни, ако се отнасят за един и същ обект, но това правило отпада, ако се касае за различни състояния на обекта по различно време.

Както посочихме, предвиждането предхожда вземането на всяко ре­шение и от неговата точност зависи правилността на решението. В огромен брой от случаите тази дейност се осъществява в практиката на лицата -политици, бизнесмени, дипломати - извършващи дейности в международ­ните отношения. Когато се разполага с време, решенията са свързани с голяма отговорност и обстановката е сложна, се използват възможностите на повече лица и индивидуалното прогнозиране отстъпва място на колек­тивно прогнозиране. С тази дейност се занимават специализирани отдели във външните ведомства, големите международни организации и фирми, предмет е на дейността на множество научни и изследователски институти.

Колективното прогнозиране има преимущество, тъй като се използ­ват интелектуалният потенциал и знанията на повече хора, използват се експерти, които обсъждат, критикуват се взаимно и накрая достигат до общо мнение. Но и недостатъците са големи: участващите си влияят

!44 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

взаимно, а и полученият резултат се постига с компромис, при който всеки от участниците отстъпва от онова, което според него е истина. А това може да навреди на безпристрастността и точността на получения резултат. Поради това много внимание и усилия се насочват, за да се избегнат тези слабости.

В практиката в областта на прогнозирането на международните отно­шения и външната политика сравнително широко се използват т. нар. Дел-фийски метод на колективно прогнозиране и имитационните игри. Същно­стта на Лелфииския метод се състои в това, че участниците отговарят мотивирано и писмено на поставените им въпроси, без пряко да контакту­ват и да си влияят. В същото време се запазва възможността да се запознаят и да критикуват изложените анонимни мнения, като ги разменят взаимно. Намира се средна преценка, след което се иска допълнителна обосновка за най-крайните мнения. Процедурата се повтаря, докато становищата се сбли­жат. Понякога на различни етапи се включват различни лица. Макар да е широко използван, този метод не е лишен и от недостатъци: тромавост на процедурата, потребност от много време и голям брой приблизително рав­ностойно подготвени участници, невъзможност напълно да се изключат елементите на компромиси при сближаването на преценките и мненията.

Методът на имитационните игри е много стар. Бил е известен в Китай още 580 г. преди нашето летоброене. Модернизиран и усъвър­шенстван се използва и сега. При този метод по същество се извършва личностно имитационно моделиране на ситуации или процеси. Когато играта се използва за прогнозиране в областта на външната политика , квалифицирани лица се опитват да иерсонифицират различни звена на външнополитическия механизъм, участващи във вземането на външно­политическите решения. Когато се прогнозират или изследват процеси в международните отношения, участниците се опитват да представят възможното поведение на съответните страни при дадени ситуации. Те се разделят на групи: две или повече противостоящи или взаимодей­стващи команди и една ръководна контролна група. Контролната група подготвя материали и оценки, съобщава на командите нужната инфор­мация, изискваща от тях да вземат решения за някакви действия. Реше­нията се анализират от контролната група, определят се техните резул­тати и предполагаемата нова ситуация се съобщава на командите. Те реагират с нови решения, Цикълът се повтаря многократно

Този метод има различни приложения:

5. Управлението и самоуправлението в системата на... 145

• Класически двустранен вариант, при който две команди взаимо­действат, разполагайки с различни ресурси в различни условия.

• Игра семинар, при която специалистите разиграват открита игра, предоставяйки на участниците цялата информация, за да подпо­могнат тяхното обучение.

• Игра „ на сляпо", при която за командите нарочно се създава чрез недостиг на информация неопределеност на ситуацията. По свое усмотрение контролната група съобщава сведения на единия или другия „противник" и следи реакциите.

• Дърво на игрите, при което играта се води до момент, когато се открият два или повече възможни варианта за развитие на ситуа­цията. Оттам поотделно се разиграва всеки от вариантите.

• Вариационни игри, при които се правят промени на отделни об­стоятелства и параметри на ситуацията, като се запазват само ня­кои от тях, които са основни: време, географска среда, противо­стоящи сили и др.

Сред достойнствата на метода са: духът на състезателност, който повишава интереса и активността на участниците; насочването на учас­тниците към забелязване и изследване на много аспекти, които при дру­ги обстоятелства може би не биха забелязали; пригодност на метода за изследване и прогнозиране на слабо структурирани ситуации, неподда-ващи се на количествени оценки; много добри резултати за обучение на външнополитически, военни и бизнес кадри.

Тези достойнства не бива да се преувеличават. Първоначално в САЩ и в други някои страни се очерта известно увлечение към използването на метода, но след това почти никога развитието на събитията не потвържда­ваше получените резултати. Винаги трябва да се има предвид, че при всяка имитационна игра се налага твърде голямо опростяване на действителност­та. Когато се разиграва процес на възможни последователно вземани реше­ния, се отдава голяма роля на лицата шги звената, но лесно се пренебрегва влиянието на външните фактори. Приложението на имитационните игри обикновено е ограничено, главно в областта на остро конфликтните ситуа­ции, при които взаимодействието на страните е непосредствено, изразено е силно, лесно се отделя от другите взаимодействия в ситуацията, а решени­ята се вземат от ограничен брой органи или лица.

146 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

В края на краищата изводът е, че никой метод за прогнозиране на развитието на международните отношения не е толкова съвършен, че да е лишен от недостатъци. Основното правило е. че резултатите зависят не само и не дотолкова от присъщите на метода достойнства и недостатъци, а преди всичко от качествата на участниците, на експертите, от познава­нето на проблемите и от наличието на достатъчна първична информация.

6. ВЛИЯНИЕ И СИЛА В МЕЖДУНАРОДНАТА СИСТЕМА

Степента, в която действащите върху световната сцена субекти мо­гат да упражнят управленско въздействие върху международната систе­ма, за да предизвикат желани от тях промени, се определя като възмож­ности за влияние. Всяка страна в процеса на международното общува­не се стреми да увеличава тази възможност. Като се стреми да промени съществуващото положение или да го запази, всеки участник в между­народната система желае да реализира или да защити своите интереси, като влияе за благоприятни за него промени Б международната среда. Разбира се, когато участникът разполага с необходимите за това сред­ства и качества. Такива са държавите или световни банки и други иконо­мически международни гиганти, но не някоя малка фирма, станала су­бект на международни икономически отношения, защото извършва ня­кои незначителни международни търговски операции. Много ефектив­но и бързо влиянието се осъществява с инструментите на външната по­литика, но заедно с това средствата за неговото постигане са много -икономически, информационни, финансови и други. Силата е само едно от тези средства.

Разграничаващият критерий между въздействието, постигано със сила или чрез упражняване на несилово влияние, е липсата или наличи­ето на непреодолим натиск и принуда. Тогава, когато постигнатите ре­зултати от действащия субект са резултат от непреодолим натиск и при­нуда, те са постигнати чрез сила. Във всички други случаи те са резултат от сполучливо упражнено несилово влияние. В условията на силовото въздействие възможностите за избор на поведение от неговият обект липсват или са нищожни. В обратния случай се запазва свободата на избора.

Както сред държавниците, дипломатите, така и сред теоретиците е много широко разпространено схващането, чесилато е най-надеждното средство да се оказва ефективно влияние в международните дела. Това е така, според много от тях, защото тя е универсално приложимо средство във всички сфери на международните отношения и при това според тях може напълно да замества всички останали средства. Силният винаги по­беждава, а победителите не ги съдят. Притежанието на сила е реалност, която никой не може да отнеме. Затова силният е гарантиран от външни заплахи и опасности. Силата дава свобода, обезпечава независимостта и открива неоспорими възможности за постигане на желаните цели. Прите­жаването на сила означава притежаване на сигурност. Със сила може да се получи всичко, докато против сила не може да се запази нищо.

Схващането изглежда логично, но едва ли следва да се приеме без­критично. Съдържа много истина, но и много неистина. Подценяването на силата е недопустимо и грижата тя да се поддържа на определено равнище е абсолютна необходимост. Подценяването на тази необходи­мост крие опасности. И все пак от необходимостта да се разполага със сила не следва, че при всички случаи тя трябва да се използва или че със сила може да се постигне всичко.

Има голяма разлика между притежаването на сила като виртуално средство и употреба^ а й като непосредствено действащо, т.е. ефектив­но средство във външната политика и международните отношения. Пре­небрегването на това различие може да има сериозни последици. Освен това, както ще видим, използването на сила за постигане на едни или други цели не винаги е подходящо и дори допустимо. Възможностите на силата съвсем не са безгранични.

Поставена в защита на национални, държавни и други интереси, силата обикновено се възприема като възможност, когато интересите са противоположни и несъвместими, да се наложи собствената воля над евентуалния съперник или противник. Според някои автори, като например Р. Арон, съществува разлика между силата, схващана като съвокупност от поставени в защита на международните интереси ма­териални и нематериални средства и мощта, схващана като способ­ност да се употреби насилие при дадени конкретни обстоятелства. Някои теоретици строят разсъждения, за да отграничат потенциална­та сила, т.е. ансамбъла от сили, с които е възможно да се разполага, от актуалната сила, т.е. онази сила, която може практически да се поста-

148 ОБЩА ЧАСТ: СИСТЕМАТА

ви в услуга на постигането на международните цели. Изтъкват, че при война до голяма степен актуалната сила се покрива с военната сила, без да съвпада напълно с нея, докато в условията на мир актуалната сила много съществено се отличава от военната сила. И все пак. нико­га не съвпада напълно с нея. Сила са не само дивизиите и ракетите, но и авторитетът, правното основание, традиционно установените връзки и много друго. Актуалната и потенциалната сила също не съвпадат напълно, тъй като от значение е способността да се мобилизира разпо­лагаемия силов потенциал. В международните отношения способност­та да се мобилизира силата зависи не само от величината на национал­ния силов потенциал, но и от волята и решителността той да бъде упот­ребен, за да се постигнат преследваните цели. В последна сметка в духа на тези схващания международните отношения са отношения меж­ду субекти, всеки от които претендира да има основания и право сам да си дава правосъдие и сам да решава дали да се бори за реализиране­то на един или друг интерес.

Сами по себе си, тези идеи не са оригинални. Имат дълга история. Теоретическите корени на схващането, че международните отношения не са друго, освен непрестанна борба за надмощие най-често се търсят във възгледите на английския философ Томас Хобс (1588-1679}. Според Хобс съдържанието на целия исторически процес (т.е. не само международните, а въобще социалните отношения) се изпълва от веч­ния спътник на човечеството - борбата за сила и надмощие. Човекът е агресивен по природа, твърди английският философ, тъй като поставя собствените интереси no-високо от интересите на всички други. Затова животът му преминава в непрестанна борба. Като извежда вътрешните отношения в държавите от естественото право, основаващо се на обще­ствения договор, Хобс счита, че предназначението на държавата и под­държаният от нея ред е не да премахне (защото това е невъзможно), а да ограничи, да постави в определени рамки съперничеството и борбата между индивидите. Общественият договор, държавата и поддържания от нея обществен ред са начини да не се допуска взаимното унищоже­ние на хората, твърди той, но в международните отношения не само не съществува такъв обществен договор и ред, а и в тях изобщо липсва закон. Затова в международното общество, за разлика от вътрешното общество, всичко е позволено, всички се подозират, мамят и насилват взаимно. Не е важно да си прав, по-важно е да си силен.

6. Влияние и сила в международната система 149

Еволюцията на тези възгледи се разви и укрепи от противоречията и борбите през XIX и особено през XX век. Пусна още по-дълбоки корени през втората половина на столетието в условията на студена война меж­ду идеологически, политически и военно разделения свят. За това по­влия не само конфронтацията, но и естественият ход на политическото мислене в биполярната световна система на международни отношения. На Запад широко утвърдени, почти общоприети станаха теоретичните конструкции на американската теоретична школа на „политическия ре­ализъм", за чийто творец и най-изтъкнат изразител се счита ръководите­лят на Международния център при Чикагския университет проф.Ханс Моргентау. С тази школа по-късно свързаха възгледите си много амери­кански политици и учени като Дж. Кенан, Р. Снайдер, Д. Ачесън, Дж. Фостър Дълес, Р. Макнамара, У. Ростоу, У. Липман, Х. Болдуин, Р. Ос-гуд, Х. Кисинджър, 3. Бзежински и др. В Европа тези възгледи намериха утвърждаване и развитие в изследвания на Р. Арон, ген. А. Бофр, ген. П. Галуа, М. Белож, Ф. Норсидж, Дж. Френкел и много други.