Отвъд вратата на смъртта д-р Морис Ролингс

Спомням си един подобен случаи, който човек може трудно да обясни. Той е в неделното училище учител и голям поддържник на църквата. Той бе преживял три различни случая на сърдечни кризи, три различни случая на три различни случая на успешна ужасяваща а другите два - твърде приятни и дори евфористични. Не си спомням обстоятелствата, предхождащи първото ми преминаване "отвъд". Казаха ми, че съм умрял и когато се събудих, открих две червени петна с големината на чинии, появили се върху гърдите ми. Казаха ми, че там били поставени накрайниците

75

за електрическия шок. И това не помня. Помня, че започнахте да ме разпитвате, когато се събудих, какво се е случило. Единственото нещо, което помня бе, че навлязох в тъмнина, а после видях онези червени змии, които започнаха да лазят по мене. Не можех да се избавя от тях. Тъкмо отхвърлях една от себе си, друга се увиваше около мен. Беше ужасно! Накрая бях съборен на земята от нещо и тогава други пълзящи гадини се натрупаха върху мен. Някои приличаха на червено желе. Започнах да викам и да пищя, но никои не ми обръщаше внимание. Имах впечатлението, че има и други хора наоколо, на същото дередже като мен. Чувах човешки гласове - писъци и стонове. Пространството край мен бе червеникаво-черно и бе невъзможно да се вижда. Никъде обаче не виждах пламъци. Нямаше дяволи - само тези пълзящи гадини. Макар че гърдите действително ме боляха много, помня, че се зарадвах, когато се събудих и установих, че съм излязъл от онова място. Радвах се, че ще видя семейството си. Не искам да се връщам там. Убеден съм, че това бе предверието на ада.

Помня, че сестрата бе влязла в стаята, за да пусне кислород през една тръбичка в носа ми да могат да спрят болките в гърдите ми се бяха появили пак. Тя каза. че ще ме остави за малко, за да донесе инжекция за болката ми. Помня, да казвате, че сигурно съм припаднал, защото викна на другата сестра, която бе дежурна в диагностичния център през онази нощ: "Ела веднага тук! На Ледфорд сърцето спря!" Това е всичко, което помня. Наоколо притъмня, после помня, че видях да работят над мен и ми беше чудно, защото се чувствувах съвсем добре. Трябваше да се обърна настрана, за да видя лицето си и да се уверя, че това е тялото ми. Точно тогава влязоха още трима-четирма души. Един от тях бе отговорникът по кислорода, а другите бяха медицински сестри от друго отделение. После наоколо взе да се здрачава и пак притъмня. Движех се през онзи дълбок коридор и следд малко видях малка светлинка, която приличаше на птичка. Постепенно тя се увеличаваше, додето заприлича на бял гълъб, които летеше и продължаваше да става все по-голям и по-бял. наоколо се окъпа от тази ярка, красива светлина. Никога по-рано не съм виждал такова нещо. Намерих се на обширна зелена морава, леко наклонена. Видях брат си и той бе жив, макар че си спомням кога умря. Той ме посрещна с голяма радост. Прегърнахме се там. Хванахме се за ръце. Помня, че беше наклонено, защото се изкачихме към една бяла ограда, която приличаше на парапет, но не можах да мина през нея. Някаква сила ме възпираше. Не виждах никого от другата страна и наглед нямаше причина да не мога да премина оттатък.

Следното нещо, което си спомням, бе тази тъпа болка в гърдите ми. Някой ме натискаше силно върху гърдите. Мислех, че ребрата ми се трошат и тогава се събудих и погледнах лицето Ви! Помня, че не исках да се връщам.

Онова, което бях видял, бе неописуемо красиво!

Това бе второто преживяване. Той можа да си спомни ярки подробности от това чудесно състояние, но не можа да възстанови подробности от болезненото и неприятно първо преживяване, нито пък пожела да даде обяснение за това, как е могло това да се случи на един убеден християнин.

Третото му преживяване бе също приятно и той го възстанови с лекота.

Плавах над този красив град, гледайки надолу. Това бе най-красивият град, който бях виждал някога. В него имаше хора, облечени в бяло. Цялото небе светеше -то бе по-сияйно от слънцето. Тъкмо се канех да сляза и да се разходя из града, когато се намерих пак в тялото, усещайки пак ужасния шок, когато поставяха на сърцето ми. Необхотимо заради жена ми, въобще не би трябвало да ме връщате към живот.

Накрая този пациент постигна желанието си. Той умря за четвърти път след няколко месеца от рак в дебелото черво. Това нямаше нищо общо с честите сърдечни кризи, за които смятах, че ще бъдат окончателната причина за смъртта му. Често си мисля - какво ли прави

сега?

77

8

Размишленията за смъртта - поради целта на нашата дискусия, свързани с човек, който знае или е убеден, че ще умре, обикновенно поради сериозно заболяване. Както обикновено се случва, такъв човек най-пренебрегнатият пациент и може би най-самотният. Може би у него има много въпроси, но никой не иска да го слуша или да му предложи отговори.

Болшинството от обречените болни знаят интуитивно, че умират без да им бъде казано. Така често в болничната стая се разиграват чудесни театрални представления, при които посетител и пациент правят, че другият не знае истината, опитвайки се - всеки от двамата - с предпазливи думи да измами другия. Умиращите пациенти обаче имат нужда от близостта и състраданието на човек, който знае истината и може да му бъде доверено всичко. Умиращият пациент не бива да бъде пренебрегван. Физическата смърт е един от житейските факти, за да се допусне духовна смърт поради страха от дискусия за физическа! би било безсърдечна глупост.

Голяма част от нас избягват мисълта за смъртта. Самата тема е травматизираща. Често третираме онези, които са безнадеждно болните така, като че ли имат... социално заболяване. Затваряме ги в болници и ги лишаваме от удоволствията, които са осмисляли някога живота им деца, семейства, музика, добра храна, дом, любов и честен разговор. Но скоро може да дойде нашият ред да заемем същото легло, да се изправим пред същото бедствие в своя живот и да срещнем смъртта очи в очи

Представи си, че твоят лекар ти каже изведнъж, че имаш неизлечима болест и не ти остава да живееш дълго. Каква ще бъде реакцията Несъгласие? Недоверчивост? Депресия?

Двама психолози - д-р Карлис Осис и д-р Ерлспдур Харалдсоп - подбрали от огромната но обемна литература за смъртта обширни случаи на умиращи пациенти, за които са анализирали в книгата си "В часа на смъртта" Ню Фил уаихарт прибавя и други случаи в книгата си на Рос, психиатър, заслужава специално признание като пионер в изследванията на умиращи пациенти, затова ще прибегнем сега до нейните заключения.

78

Петте етапа на процеса

Такова отричане на печалната истина служи като буфер след неочакваната новина. То дава на пациента време, за да се овладее и може би да включи други, по-малко радикални защитни средства. Това не означава обаче, че пациентът не би искал да говори по-късно за надвисналата смърт; той може дори доброволно да разговаря с някого, който наистина се интересува от това. От друга страна, някои пациенти може да разберат за смъртта си преди лекаря. Те може да искат да говорят за нея, но не могат да намерят слушатели. Всъщност, никой не иска да говори за смъртта. Това е неприятна тема и може дори да представлява заплаха за човешкото съществуване.

В културното наследство на Америка настъпва тревожна промяна, "се отнася до възрастните граждани. Два милиона американци умират всяка година и тъй като повече от 18 милиона американци са над 65-годишна възраст, около 80 на сто от тези смъртни случаи стават в старчески приюти или болници, вместо в частни домове, където Умиращият може да бъде изпратен от семейството си. Затова самото Умиране протича вместо у дома, в болницата и на него се гледа от отговорните лица не достатъчно сериозно.

Ние, лекарите, не преминаваме през никакво формално обучение за Така емоционалния свят е на застаряващия или умиращия пациент. Нас ни интересува само болният пациент.

Освен това болничната обстановка е твърде въздействуваща за умиращия пациент и следователно - почти напълно обезличаваща. В 19 интензивното отделение например на семейството се позволява достъп от болния само за 5 минути на час, докато пациентът прекарва останалото време, разчитайки на грижите на чужди нему хора. Колкото по-болен е той, толкова повече механични средства се използуват.

79

Колкото по-болен стана, толкова повече инжекции му се поставят толкова по-малки са личните контакти с него и обстановката изглежда по-чужда, додето той умира накрая без приятели, съвсем самотен.

Спомням си един възрастен пациент, който вегетираше депресиращата атмосфера на един отвратителен приют. Един забравен пациент сред други обречени групи - той бе третиран като "протоплазмено нищожество". Един ден той заболя от остра форма на пнеумония и бе преместен и в най-близката болница, където никакви антибиотици, кислород и венозни лекарства не можаха да помогннат, Макар медицинското обслужване да бе добро, той умря. Той не получил лечение на емоциите и грижа за душата си. Бе останал без приятели, изплашен, забравен и самотен. За него нямаше възможност да говори с никого за финанси, семейство, религия или смърт. Никой не го попита дали е приготвен за живота след смъртта.

Разговорът от този мит, разбира се, би трябвало да се проведе част трябва да приключи тогава, когато той започне да проявява липса на интерес към темата или възобнови предишното си отричане. Тези теми трябва да бъдат докоснати преди болестта му да е направила неговите способности и ум недостъпни. Ако интервюиращият е постоянен, за тази среща, скоро той може да стане по-доверчив, поради факта, интервюиращият се грижи за него и наистина иска да го оноз Обикновено пациентът иска да сподели своето чувство за самотност и да се сприятелят с него.

2. Гневът е обикновено вторият етап. Той се появява след това пациентът е преживял съкрушителния удар на първоначалното известие, последван от реакцията: "Не може да съм аз". На мястото отричането идва гневът, изразен с чувство на завист, ярост, озлобление и въпроса: "Защо тъкмо аз?" или "Как би могъл един любвеобилен да направи това?"

Фазата на гнева, за разлика от фазата на отричането, е много трудна за овладяване. Пациентите може да мислят или да казват неща като това: "Лекарите не разбират нищо! Те дори не знаят как да се грижат за мен." Такива пациенти са много взискателни към сестрите и помощния персонал, искайки непрекъснато да им се обръща внимание. Нищо не им се нрави.

Една от моите сърдечно болни, 68-годишна жена, разви у себе си това гневно, критично отношение. Тя стана много раздразнителна. Ту храната била лоша, ту обслужването било ужасно. По време на една визитация ми каза: "Дори и Вие постъпвате винаги лошо!" Изгубила самообладание, тя бе критична към всекиго, особено към съпруга си. Накрая той я остави. Нейната фаза на гняв и озлобление се задълбочаваше, въпреки нейната самотност. Макар сериозното й сърдечно заболяване, което предизвикваше смъртта, да се бе поуталожило, нейното огорчение ставаше по-зло. Тя негодуваше срещу целия свят и Бога.

3. Пазареното -понякога трета фаза - се оспорва от лекарите, едни от които са съгласни, а други не са съгласни с Кублер-Рос. Гневът може да бъде заменен от период на добро поведение - с надеждата да се угоди и да се направи пазарлъка с Бога, след като гневът не е помогнал. Тази фаза обаче е кратка.

Спомням си един пациент, който обеща да посвети живота си на Бога и да подари парите и времето си на църквата, ако Бог го пощади. Той бе пощаден наистина, но скоро забрави обещанието си...

Този етап на пазарено ми напомня за онези внезапни бедствия, при които хората, които обикновено помнят Бога само в проклятията си,

когато е удобно за пациента и само с негово одобрение. Разговарят тгорещо да Го призовават. Сериозно болни пациенти призовават или "Мамо", или "Исусе". По време на фазата на пазареното пациентът накрая признава Бога, макар никога до този миг да не е правил това.

4. Депресията често е четвъртият етап. Когато безнадеждно болният пациентът да не проявява желание да говори, при първата или втората фаза не може да отрича повече своята болест и съдба, гневът озлоблението му скоро биват сменени от чувството на безизходност. да се надява поради загубване на работното място, поради Последиците от операцията или поради изоставянето на приятните неща в живота, най-ужасната загуба е самата личност. Безнадеждността е окончателното разрушение на личността. Сред пациентите на д-р Кублер-Рос и атеисти, и хора със силна вяра са успявали да възприемат смъртта с по-голямо хладнокръвие и по-малко депресия от онези, чиито Изгледи са неустановени.

При моите пациенти депресията е придобивала различни форми.

81

Спомням си например един пациент, болен от рак, който бе толко депресиран, че не искаше да разговаря с никого: с медицински сестри членове на семейството си или с приятели, но винаги клатене отрицателно глава. Освен поради безнадеждното му състояние депресията се усилваше и от чувството му за отговорност за смъртта друг човек. По-късно той научи, че смъртта на другото лице всъщност е била причинена от заболяване и едва тогава можа да се справи с проблема за собствената си смърт. Започна да проявява интерес към живота след смъртта и скоро започна да разговаря свободно с членове на семейството си.

предстоящата загуба на любими приятели и спомени, той се изправя накрая пред свършване на собствения си живот с известна степен на съгласие и тихо очакване. Има обаче все още известно свиване в себе си на апатия. В крайна сметка, може да се развие отношение към света на място без никаква стойност, като се ретушират неприятните страни на живота.

Макар пациентът да приеме грозящата го смърт, семейството може да не я възприема. Членовете на семейството може да избягат разговори с болния за онова, което той иска най-много да узнае болезнена ли е смъртта? Има ли живот след смъртта? Как съм приготвен за нея? Отк къде мога да бъда сигурен?

Съзерцание или предчувствие

Не са много пациентите, които умират със сигурността за друг живот ЛевТолстой например дава "Смъртта на Иван Илич" едно ужасяващо описание за изражението, което имало мъртвото лице на един починал докато лежал в ковчега. Това изражение представлявало последна фаза в трагедията на този човек, съзерцаващ своята смърт.

Почти същите фази на съзерцаване смъртта са описвани и по-рано от Толстой, изброени впоследствие от Кублер-Рос. Толстоевият герой Иван паднал от стълба и се наранил. Раната станала причина за неопределено заболяване, което бавно и болезнено довело до смърт Реалността на внезапната смърт принудила Илич да направи преглед на живота си. Той си спомнил няколко приятни мига от детството и юношеството му. смъртта, той забелязал, че животът му е "обратно пропорционален квадрата на дистацията от смъртта". Последвали три дни на ужас писъци, през които той се съпротивлявал на смъртта. Накрая приел живота си - като изгубил стойност и без смисъл. Тогава настъпил мир Вместо страх се появила особена радост, поради "спасителното" познание.

Това преобразяване изглежда любопитно, защото няма и намек за "живота след смъртта" при умирането на Иван Илич. Като че ли животът е съществувал само за този свят. Освобождението в живота на Иван продължило само един миг, тъй като смъртта е забвение.

За Толстой реалността е в настоящето и това е така характерно за днешната руска идеология.

Спомням си за един пациент, който бе имал предчувствие за своята смърт и пожелал да разговаря за това със семейството си. Той чувствувал, че утре ще бъде късно за това. Така и станало.

Може би трябва да слушаме по-внимателно предчувствията на умиращия пациент. По някаква непонятна причина предчувствията на умиращите често се сбъдват точно. Трябва да проявяваме повече смелост, когато говорим по-открито с умиращия пациент. Ако иска да говори за болестта си, трябва да приемем тази покана и да поведем разговора с понятията на пациента, като се опитаме да отговаряме и на неговите въпроси.

Интересно е, че от онези повече от 200 пациенти, които е интервюирала Кублер-Рос, се споменава само за трима, които са отказали да бъдат разпитвани. Други лекари също смятат, че пациентите наистина желаят да говорят за себе си, за своето състояние, прогнози и дори за самата смърт.

Какво казвам аз?

Когато някой пациент ме пита за своя шанс да оцелее от сериозна болест, никога не се мъча да го лиша от всяка надежда с ретуширане и неизбежността на смъртта. Считам за много по-полезно да кажа на пациента истината, че той има сериозно заболяване (и съм достатъчно откровен да назова по име), което би могло да го убие, че той трябва да се приготви в случай, че се окаже фатално и да уреди отношенията си с Бога, за да не изгуби нещо по-ценно и в двата случая. Да се моли за чудо, и да бъде приготвен за всичко. Като християнин, често питам пациента дали знае със сигурност, къде ще прекара вечността. Ако не е сигурен, го питам дали би желал да се приготви за вечността. Мога съвсем честно Да ти кажа, че никога не съм виждал умиращ атеист. Разговарял съм с пациенти, които напълно са отхвърляли каквато и да било религия, включително и вярата в Исуса Христа.

Наблюдавал съм как свещенослужители и лекари са постъпвали с Умиращи пациенти. Интересно е, че нито една от двете професионални

83

групи не се стреми да осъществи пълноценни контакти с умиращ" пациент. Моето твърдение е още по-силно: умиращият пациент е най-пренебрегнатият от всички пациенти, с изключение на болните от заразни болести. Както свещенослужителят, така и лекарят, изглеждат неадекватно обучени - било в семинарията или в медицинско училище, за да се занимават с умиращи хора. Те може би гледат на смъртта като на неприятно напомняне на тяхната тленност.

Освен по време на фазата на отричането, когато никой не иска да говори за смъртта, пациентът има нужда от знание, подготовка увереност. Ако няма увереност, той я търси, ако я има, иска още по-висока степен. Дори да е отхвърлял по-рано Благовестието, сега той проявява интерес. Може да иска да научи как да осмисли остатъка на живота си. Ти си неговият лекар или пък негов приятел, знай, че имаш внимателен слушател.

Умиращият пациент може да предпочете да слуша теб и мен, вместо някой проповедник. Пациентът гледа на нас като на "анонимни грешници", с които може да се отъждестви, защото и ние сме грешници като него. Той се интересува от нашите възгледи. Щом ние вярваме в Библията, мисли той, защо да не повярва и той?

От друга страна, много пациенти не смятат пастира за грешник. не, той е проповедник - не е грешник! Затова болните може би мислят: "Как може гой да разбере проблемите?" Но ако ние - ти и аз, които сме като пациента - вярваме, че Исус Христос е жив и днес, тогава и пациентът би могъл да повярва в това! Той иска да го чуе от нас! това е лицето, което сме отбягвали досега!...

Ние, лекарите, които пишем върху болничния картон на пациента наставления и резултати от кратки прегледи, винаги изчезваме, за да избегнем въпросите му във връзка с шансовете му за оцеляване и как би станало, ако той умре. Същото може да се случи и с свещенослужителя, които влезе в стаята при болния да отвори Библията, да каже молитва и след това по същия начин да изчезне, да избегне незададените въпроси, които имат нужда от отговор имено сега.

Ако разчитаме на обикновения свещенослужител повече, отколкото на себе си, за да отговори на тези въпроси, те може да останат незабелязани. Да предположим, че свещенослужителите обучават специално миряните си на този вид служение и хората от самото стадо се научат да служат на стадото. Този личен подход .грешник към грешник" може да постигне по-висока ефикасност за вдъхване увереност към умиращия пациент.

Спомням си за един съдия, който разви злокачествена лимфемия (рит. гр- - лимфна левкемия - бел. чр.), която е фатална болест, свързана с органите на кръвна продукция в тялото. Той знаеше, че болестта ще се прояви като левкемия и в крайна сметка ще завърши със смърт.

Когато разисквахме по подробностите около неговата болест, той ме попита дали смъртта му ще бъде болезнена. Казах му, че няма да бъде. Бих могъл да подсигуря лекарства в достатъчни дози непосредствено преди смъртта му, за да не чувствува болки. Уверих го, че няма да се страхува, няма да знае и няма да се тревожи.

Понякога разговорът се насочваше към други въпроси. Както и други умиращи пациенти, този съдия проявяваше желание да слуша за библейските истини, които преди бе отхвърлял и дори презирал. Бях удивен, когато той каза, че иска увереност за спасението си. Искаше да предаде живота си на Исуса, без значение дали ще живее или ще умре. Той поиска да се моля чесно с него. Като че не съм свещенослужител но той отговори, че това не е важно. Бе преизпълнен с радост. Молитвата не ми прозвуча твърде добре и се учудих, че се съгласих, защото самият аз бях поп или вярата.

Скоро у него се затвърди едно отношение на очакване, без да се страхува да говори повече засмъртта. Той бе твърд мъж - учен и спортист. Бе също волеви човек. Но сега се бе обърнал към Христа. Бе явно, че никой свещенослужител не бе имал досега влияние върху него. Но той разкри сърцето си за свидетелство на един мирянин. Бог може да употреби дори човек като мен.

Също така лекувах един журналист от сърдечно заболяване, който разви рак на панкреаса - задстомашната жлеза, подпомагаща храносмилането. Този вид рак бе неподатлив на операция и неизлечим, и пациентът знаеше това. Виждах го ежедневно в болницата по време на визитациите, по не споменавах и не обсъждах предстоящата му Тогава елин леи гой ме попита насаме дали вярвам в Бога. Какво "ачало! Той ме питаше дали вярвам. Той бе просветен човек, особено във философията, но се още търсеше целта на живота и бе останала Открита и спокойна за двамата. Отхвърляните досега библейски пасажи, започнаха да придобиват смисъл и то с прозрения, които аз не бях имал Досега. У него започна да се развива едно лично отношение към Исуса Христа. Нямаше достатъчно книги, за да ангажират вниманието му. Постепенно започна да се забелязва голяма промяна в личността му.

85

Всеки ден ставаше по-внимателен към медицинските сестри, по-мил със семейството си и постоянно питаше за състоянието на другите, ( да споменава за себе си. Добре ли прекарахте?" - питаше той. "Седн и ми разкажи за себе си!" Нямаше значение кое бе лицето.