П. Николов Н. Александрова
Въпроси и учебно – научни задачи
Изтегляне 1.94 Mb.
|
Свързани:
prouchvane-i-analiz-deiinostta-na-firma, Работни листове - Валентинки
- Навигация на страницата:
- 7. Способностите в учебно - възпитателния процес 7.1. Разбирания за способностите и подходи за тяхното формиране
- 7.2. Формиране на общите способности
| Въпроси и учебно – научни задачи:
Предложете своя дефиниция за мотивите и мотивацията! Характеризирайте потребностно – мотивационната система на ученика! Степенувайте учебните мотиви и тяхната смислообразуваща функция! Посочете други условия за формиране на положителна мотивацията! Дискусия: мотиви, мотивировка, мотивация! 7. Способностите в учебно - възпитателния процес 7.1. Разбирания за способностите и подходи за тяхното формиране Способностите се определят като индивидуално-психологически особености на човека, които изразяват неговата готовност към овладяване на определени видове дейности и към тяхното успешно осъществяване. В различните възгледи могат да се отбележат някои общи характеристики на способностите: 1. почти във всички концепции се признава „вродеността" на способностите; 2. признава се значението и ролята на обучението и възпитанието в качеството на основни или паралелни фактори, които подпомагат развитието на способностите; 3. отбелязва се, че способностите се изменят и в резултат на своето саморазвитие. Психолозите, които се занимават с проблемите на индивидуално-типологическите различия изследват и способностите. Подчертава се от тях, че между темперамент и способности има много общи характеристики. Те се отнасят към тези особености и индивидуални различия, които в голяма степен са обусловени от наследствеността. При това тези изследователи признават, че обучението и възпитанието оказват значително влияние върху формирането на способностите (Б.Теплов, В.Мерлин, Д.Гилфорд). В психологията се обособяват няколко критерия за дефиниране на свойствата на личността като способности: 1. така например, под способности се разбират индивидуално-психологически особености, които отличават едно дете от друго; 2. понятието способности не може да се сведе към знанията, уменията и навиците. В съдържателно отношение знанията, уменията и навиците могат да са резултат повече на научаване, и на по-силна мотивация. От друга страна, връзката между способностите и знанията, уменията и навиците е взаимопреходна и взаимозависима. 3. Способностите имат отношение към успешното изпълнение на дейността и в частност към учебната дейност. 4. Показател за наличието на способност са индивидуално-своеобразните способи и прийоми, които водят до успех в дейността и служат за основа при изграждане на инливидуален стил. 5. Критерий за способности е и съпоставянето на продуктивността на дейности, които имат като предпоставка едни и същи качествени особености на психичните процеси, но различни отношения, в които встъпва личността. 6. Критерий за дефиниране на способностите помежду им от другите свойства на личността е и ефективността на дейността. Посочените критерии дават основание да се смята, че в качеството на способности могат да се реализират и свойства на индивида, и свойства и отношения на личността. От свойствата на индивида изявени като способности зависи преди всичко успешността на крайните резултати от учебната дейност. От свойствата и отношенията на личността, проявени като способности зависи не само успешността на крайните резултати, а и системата от способи, прийоми, средства за изпълнение на учебната дейност. От свойствата на личността, разбирани като способности зависи степента на преодоляване на неблагоприятните и противодействащи условия за постигане на успешен резултат. Методологическият характер на проблема за формирането на способностите е предмет на дискусия във връзка с поставянето на акценти върху неговия социологически или психологически аспект. Основната постановка на А.Н.Леонтиев, че развитието на способностите се намира в непосредствена зависимост от усвояването на обществено-историческия опит, се доказва със следните аргументи. С появата на човека като биологичен вид, процесът на морфогенезата се прекратява и от този момент развитието се управлява само от обществено-историческите закони. Всички придобивки в хода на човешката история не се закрепват в морфологичната структура и не се предават по наследство, в резултат на което специфично човешките способности могат да се възпроизвеждат единствено в процеса на тяхното онтогенетично формиране. Способностите се развиват и формират у личността в резултат на нейното овладяване на това, което човешкото същество е създало в хода на своето историческо развитие. Вътрешният активен характер в дейността на човека се подчертава специално от С.Л.Рубинщейн. Той отбелязва, че постановката на проблема за формирането на способностите в социологически и исторически план е справедлива и необходима, но не решава въпроса за индивидуалното развитие и неговите психологически механизми. Авторът не се съгласява със заключението на А.Н.Леонтиев, че развитието на способностите на индивида се извършва в същата степен, в която се усвояват продуктите на човешката култура. Поставянето на въпроса, според С.Рубинщейн е правилно, но не е показана активната дейност на самия индивид при създаване на нови продукти в нея. По този повод той утвърждава: „способностите на хората се формират не само в процеса на усвояване на продуктите, създадени от човека в историческото му развитие, но също и в процеса на тяхното създаване. Процесът на създаване от човека на предметния свят — това е развитие на своята собствена природа". Ясно е, че в овладяването на продуктите от човешката култура С.Л.Рубинщейн вижда необходимото условие за развитието и формирането на способностите. Според него не може да се твърди, че винаги при всеки начин на овладяване продуктите от човешката култура се извършва формиране способностите на личността. Изтъква се, че основното определящо човека като субект-това са неговите способности и С.Л.Рубинщейн подчертава, че те “квалифицират личността като субект на дейността”. Способностите не функционират като самостоятелни психични образувания, а са резултат и са включени в цялостната психична система на личността. Това означава, че степента, в която личността включва в дадена дейност своя психичен потенциал, се определя от мотивацията на дейността и преди всичко от това, доколко тази дейност има някакъв „личностен смисъл" (А.Н.Леонтиев). Индивидуално-типологическият подход към интелекта позволява да се отделят качествено различни типове на умствените способности, които се проявяват в особеностите на стила на умствената дейност. Развитието на способностите е изява на цялостната структура на личността, която има конкретни подбуди в дейността си, ясни ценностни представи за света и формират индивидуален стил на дейността. Стилът на дейността и конкретно на учебната дейност се отнася към личностното ниво на регулация. Индивидуалният стил е показател за развитието на способностите (В.С.Мерлин). Основното в индивидуалния стил е системата от индивидуални способности и прийоми за фиксиране на успех в дейността. Решаваща роля при изграждането на индивидуалния стил има позитивното отношение към изпълняваната дейност и активното търсене на най-подходящи способи на действие. В зависимост от личностните свойства и отношения, свойствата на индивида не само се компенсират, но се развиват и усъвършенствуват. Формирането на индивидуалния стил изисква осмисляне на дейността и степента на целесъобразност при прилаганите способи на действие. Съществуват противоречиви и често пъти диаметрално противоположни мнения по отношение произхода на способностите, т.е. дали са вродени или се формират при жизненото развитие на личността, в дейността. На другия полюс се намират мненията, че „музикантът трябва да се роди", а на другия, че „талантът е 1% способности и 99% труд". В полза на всяка една от изложените алтернативи се привеждат редица факти. В качеството на доказателство за вродеността на способностите обикновено се сочат индивидуалните различия в способностите и особено тяхната ранна проява. Успехът в развитието на способностите като зависещ от действията на външните условия или от обучението и възпитанието се подкрепя от редица повече или по-малко факти и резултати от изследвания. Редица проучвания илюстрират съвместното действие на двата фактора, а именно генотипния и фактора среда за развитието на способностите. Тъй като способността е структура на психични функции, съответствуваща на структурата на дадена дейност, то способността може да се формира единствено в процеса на дейността. Без усвояване и възпроизвеждане на конкретна дейност, заложбата не се превръща от само себе си в способност. Тя може самостоятелно или в група от други заложби да бъде предпоставка за различни дейности и професионални изяви. Сама по себе си заложбата не осигурява функционирането на способностите. Трябва да подчертаем, че е дискусионен проблемът за заложбите в процеса на формиране и развитие на способностите. Съществуват две насоки при разрешаване на поставения проблем. В първата насока заложбите се разглеждат като анатомо-физиологични особености (А.Н.Леонтиев, Б.М.Теплов). Признавайки значителната роля на заложбите за формиране на способностите, Б.М.Теплов отнася към тях главно основните свойства на висшата нервна дейност. А.Леонтиев отрича съществуването на понятието заложби като психологическа категория. 7.2. Формиране на общите способности За проявата и характера на общите способности индивидуалният стил на дейността има по-голямо значение, отколкото при проявата на специалните способности (В.Мерлин). Изследователката Т.Артемиева включва в психологическата структура на способностите три компонента: - общ – представен от качества, присъщи на всички хора; - специален – обусловен от системата от операции, свързани със специфичните особености в дейността на индивида и - индивидуален – разкриващ неповторимото и своеобразното в способностите на индивида. Тя твърди, че на равнище индивид и индивидуалност способностите се проявяват на две нива: актуално и потенциално. Приложено към индивида, понятието потенциални способности означава психическата предразположеност към различни видове дейност, а актуални - реализацията на способностите в реалната социална дейност. Приложено към индивидуалността, понятието потенциални способности се отнася до психическите свойства на индивида, които вече са станали обществено необходими, а актуалните способности се свързват с тяхното съзнателно обществено развитие, усъвършенствуването им до равнище на обществени способности. Т.Артемиева, С.Рубинщейн и Б.Теплов отстояват тезата, че специалните способности се проявяват в единство с общите. Определено може да се каже, че деца с високо равнище на развитие на общите способности могат да се отличават с много едностранчиви специални способности, точно както е валидно и обратното. Една от причините за това е, че нивото на способностите се определя от разрешаването на противоречията между отношенията на личността и свойствата на индивида. Структурата на способностите зависи от това, как са разрешавани тези противоречия в рамките на развитието на личността. Предполага се, че общата структура на способностите е резултат от разрешаване на противоречията между обществените отношения на личността и частните интереси и отношения. Психичните свойства на индивида и свойствата на личността, от които зависи успешността за изпълнение на дейността, са взаимно свързани. Тази връзка е една друга особеност на структурата на способностите. Споменатите разбирания за структурата на способностите са представени във факторните теории за структурата на интелигентността. Тук въпросът за способностите се поставя във връзка с тестовите измервания на интелекта. Първите опити в това отношение възникват във връзка с необходимостта от определяне на особено надарени деца и на тези, които изостават в развитието си. Проучването на интелекта има за цел организиране на обучението в съответствие с индивидуалните особености и възможности на всички ученици. Пример за такова разбиране е А.Бине, който включва в интелигентността три компонента: първо, тенденция да се приеме и поддържа определена посока на дейност; второ, способност за адаптация и за постигане на определена цел и трето, способност за самокритика. Л.Терман пък определя интелигентността като способност за абстрактно мислене. У.Щерн дефинира интелигентността като обща способност на индивида да променя мисленето си към новите изисквания, задачи и условия на живот като включва способностите за: запомняне и учене, усет за разграничаване, достоверност на показанията, сумиране на познанията, разбиране и комбиниране, формиране на съждения и умозаключения, схващане как да се действува и как да се помогне в дадено положение. Л.Търстоун приема, че интелигентността е способност да се фокусират импулсите към техния незавършен стадий на формиране. Д.Уекслър вижда в интелигентността една глобална способност да се действува целенасочено и експедитивно, да се мисли рационално и да се решават ефективно проблемите, които възникват в средата. Възможност за по-пълно разкриване на понятието интелигентност предлагат факториите теории, които разкриват нейната структура във вид на активно взаимодействуващи си способности. В своята йерархична теория за интелекта Ч.Бърт отнася общата интелигентност и практическите способности към понятието „човешки ум". Интересна йерархична факторна теория за структурата на интелигентността и способностите представя Р.Кетъл. Той разглежда генералният фактор (g) като два еднакви по важност, но различни по функции и източници на де-терминиране и развитие фактори, свързани с общите способности, а именно обща флуидна интелигентност (gf ) и обща кристализирана интелигентност (gс). Под кристализирана интелигентност той разбира най-общо онези способности, които са резултат от натрупващия се в онтогенетичното развитие опит. Под флуидна интелигентност се разбират предимно биологичните детерминанти на способностите на човека. Всяка проява на способностите според Р.Кетъл е функция на определени фактори, които се отнасят към три класа: а) централни способности – основа на флуидния интелект; б) локални способности – свързани с вродените и придобитите организации на сензорни и моторни участъци на мозъка и в) фактори – посредници – това са придобитите мисловни навици, които се формират в резултат на обучението и се отнасят към кристализирания интелект. Първите два класа Р.Кетъл нарича ограничаващи способности, защото в определена степен ограничават ефекта на обучението. Той подчертава, че локалните фактори се формират за сметка на средата и обучението. Достойнствата на тази теория е изследването за пръв път на връзката между способностите и мотивационните фактори. Ф. Върнън предлага пет фактора в йерархичната структура на способностите Най-високо в нея е факторът (g), въведен от Спирмън. На следващото равнище се намират два групови фактора, които се отнасят до вербално-образователните (V:еd) и практико-техническите способности (К:еd). Вербално-образователният фактор се подразделя на словесен и числов, а те от своя страна на други субфактори. Практико-техническият фактор се подразделя на техническа осведоменост, пространствен субфактор и навици за физически труд. От своя страна всички те съдържат в себе си редица субфактори от четвърто равнище. В разглежданите йерархични факторни теории за структурата на интелекта се извежда един генерален (g) фактор и редица подчинени на него специфични фактори, свързани с реализацията в различни дейности. Такива разбирания логически съответствуват на изложените възгледи за разделянето на способностите като общи и специални. В много по-разгърнат и детайлизиран вид въпросът за структурата на способностите се представя в многофакторните теории за интелигентността. Такава е теорията на Л.Търстоун, който определя седем фактора като първични умствени способности: пространствен, перцептивен, числов, вербален, флуентност-плавност на речта, памет, разсъждение. Дж. Гилфорд пък построява във вид на паралелепипед ортогонален (независим) модел, който нарича модел за структура на интелекта. Според него интелектът е аспект на обработка на информацията на живия организъм, при който информация е това, което организмът разграничава. Гилфорд подчертава, че задачата по развитие на способностите се свързва с ученето. Всеки интелектуален фактор поставя особена цел, към която да се насочи обучението, като се има предвид комбинацията от операции, съдържания и продукти. Един от видовете продукти например е трансформацията, която означава, че детето може да си представи как ще изглежда определен предмет преобърнат в друго положение. Гилфорд привежда и други примери, но прави едно обобщение, че интелектът не трябва да се разглежда като една способност. Редица автори смятат като главна характеристика на интелигентността способността към абстрактно мислене и използуването на знаци и символи в дейността. Един от опитите за структуриране на способностите е насочен към качествените особености на тези способности и се прави от Р.Мейли. Той въвежда четири фактора на интелигентността: пластичност, комплексност, флуентност (плавност, подвижност), глобалност. Можем да изтъкнем, че интелектът се представя като една много сериозна обща способност – способност да се усвояват разнообразни функции и навици. Често се представя и като набор или сбор от общи способности – за смятане, вербализиране и т.н. Повечето от психолозите смятат, че интелектът е обща способност, която е необходима за процеса на познание като цяло. Н.С.Лейтес изтъква, че в психологията са се натрупали достатъчно данни за възрастовата чувствителност по отношение на развитието на способностите.Той изтъква, че нееднаквостта, неравномерността на психическото развитие е съществено условие за проявата на индивидуални различия по отношение на способностите. Изтегляне 1.94 Mb. Сподели с приятели:
|