P. O. Box 300 Fort Lauderdale, fl 33302, U. S. A

Когато бях на 16 години започнах да получавам всички симптоми на епилепсията - излизане на пяна около устата, припадъци, повръщане, пълно объркване. Обаче, мозъчните анализи не показваха нищо нередно.

Баща ми, отличен водач на хората около себе си, бе напълно пасивен със седемте си сина и не упражняваше никакъв действителен авторитет. Дори не мога да си спомня да е разговарял с мен докато бях дете - и все пак аз го величаех. Той започна по-често да посещава този център по спиритизъм. Никога не съм одобрявал спиритизма, но от време на време и аз го посещавах.

Всъщност, не разбирам как се случи, но бях приет да уча в училище по изящните изкуства, където получих мастерска степен с отличия по графични изкуства. Изобщо не се стремях към тази кариера. Предпочетох да стана манекен и да пътувам от Бразилия до Париж като участвам в ревюта.

Бях затънал в наркотици и водех луд начин на живот. Понякога прекарвах времето сам в семейната ни къща на морския бряг. Гледах небето и мислех за Този, Който е поставил звездите в небето и е накарал слънцето да изгрее. Копнеех да разбера кой е Той, но не знаех къде да Го търся.

Тогава се запознах с Елен - еврейка от САЩ, която също беше манекен. Когато я срещнах, реших да променя начина си на живот, но не можах да го направя. Когато тя замина за пет дни поради ангажимент, заедно с приятелите си аз отидох на плажа. Бяхме опиянени от наркотиците и когато влязох в развълнуваното море веднага бях повален от силна вълна. Вълна след вълна ме засипваха. Не можех да си поема дъх. Помислих си: „О, Боже, ще умра ли сега, когато срещнах Елен и когато искам да се променя?" За първи път в моя 37 годишен живот аз извиках към Бог и Той ме чу - изведнъж се намерих на пясъка, треперещ, целия изподраскан, в пълна паника, удивен, че все още съм жив.

След 11 месеца не само се ожених, но си имах и бебе. Обаче не можех да се справя. Вместо да скрия глава в ръцете си, както правех докато бях малко момче, аз „изключвах" и се вторачвах в тавана в транс. Все още бях манекен, защото всичко друго, което опитвах пропадаше... така се реших да заведа жена си и сина си във форт Лодърдейл, Флорида.

Първата ми работа бе почасова в един магазин за мъжко облекло на модния булевард Лае Олас. Бях ужасен; не можех да говоря правилен английски, така че се налагаше и да копая ровове, да пробивам дупки в цимента, да чистя тоалетни и да мия коли. Имах сериозни проблеми с порнографията и бях в пълна депресия. Не можех да се приспособя към американската култура и много от хората, за които работех ме мамеха или изобщо не ми плащаха.

Тогава ни поканиха в една църква на Благата вест. Елен бе повалена на колене и прие Господ без да има умствено разбиране - просто страх и трепет. На следващата седмица и аз излязох за спасение, но сякаш нищо не стана. Припадъците зачестиха, дори и седмица не можех да задържа определена работа, депресията се влошаваше. С Елен непрекъснато се карахме, защото нямахме пари.

Понеже Елен бе въвлечена в окултизъм, тя знаеше, че се нуждае от освобождение и го получи, когато се отрече от всичко окултно. Аз не можех да повярвам, че имам нужда от освобождение от зли духове. Не можех също да повярвам, че Бог иска да ме благослови, както бях виждал да благославя другите.

По това време вече бях минал през всякаква черна работа, която един генералски син никога не би вършил! Хората ми казваха: „Защо не използваш творческите си способности?" Но аз се страхувах, всяко добро нещо изглеждаше недостижимо.

Отидох на семинара воден от Дерек Принс „Проклятие: Причина и лек", но нищо не стана. Взех касетите и ги прослушах отново и отново. Виждах нуждата си и отчайващо желаех да бъда свободен, но изглежда това не действаше за мен.

Получавах освобождението си постепенно. След като бях християнин вече две години и половина, а нямах напредък, реших да постя и да моля Бог да ми помогне и да ме освободи. Успях да постя 10 дни и след като няколко приятели християни се молеха за мен, аз получих частично освобождение.

За първи път в живота си имах известна РАДОСТ, но тя не трая дълго. Преживяхме многобройни пътни злополуки; не успявах да издържам семейството си; притеснявах се за баща си в Бразилия, който умираше, а ние просто не можехме да си позволим да отидем да го посетим.

Хората, които се опитваха да ми помогнат мислеха, че положението ми е безнадеждно - бях толкова пасивен. Чувствах се неудобно сред християните.

Елен и две нейни приятелки започнаха да се събират и да се молят за съпрузите си в 6.00 часа всяка сутрин в молитвения дом. Тя ми казваше: „Ще се моля ти да успееш във всичко, с което се захванеш и Господ да ти даде работа, която да обичаш и да използваш дарбите, които Той е вложил в теб". Не можех да повярвам, че Бог ще отговори на такава молитва. Чудех се как тя вярва! (Откакто започнаха, и трите жени видяха отговора на молитвите си. Единият съпруг сега е в щатно служение, другият бе освободен от алкохолизма, а аз получих точно това, за което се моли моята съпруга).

Накрая, след като вече бях християнин в продължение на шест години, отидох при пастира, за да получа освобождение от зли духове (след като години наред бях прекалено горд, за да призная, че се нуждая от него). След това отидох на обучение за „Евангелизационна експлозия". Когато открих какво Исус Христос беше направил за мен, аз бях напълно удивен. Имах толкова много РАДОСТ. Бях влюбен в Бог. Моите колеги и клиентите на магазина започнаха да идват на църква, за да открият какво се беше случило с мен!

След известно време радостта ми отново угасна -работата, финансите, загрижеността за моя умиращ баща...бях все още пасивен, все още разочарован. Появи се порив да рисувам, но бях толкова уплашен и толкова се страхувах от неуспеха! Накрая опитах и направих такава детинска творба, че хората помислиха, че моят осемгодишен син я е нарисувал! Но Бог подклаждаше идеи, започнах да творя в ума си...

Реших да предприема четиридесетдневен пост. Почувствах, че Бог иска да напусна работата си в магазина за облекло, но исках да съм сигурен. Казах, че няма да ям, докато Той не ми проговори. След четиридесет дена нищо не бях чул. Така че, цяло лято, две седмици ядях, две седмици постих. Това бе най-тежкото лято в живота ми. Бе толкова тежко, че се научих да викам към Бог за Неговата милост. Умолявах Го да ми говори. Трябваше да зная волята Му. Жена ми и децата ми ми полагаха ръце и се молеха Бог да извърши чудо в моя живот...

След това един приятел, който бе художник ми даде няколко платна, опънати на статив... Една неделя изпратих семейството си на църква и направих първата си картина.

След два дена, както си стоях в магазина за облекло, Господ ми проговори: „Ото, вярваш ли, че наистина искам да те благословя?" Казах: „Да, Господи..."

„Тогава защо си тук? Ти си тук, защото не искаш да бъдеш благословен. Твой е избора. Никога не си Ми се доверявал напълно да контролирам живота ти".

Аз казах: „Вземи го! Моят живот е Твой". Той отговори: „Вземи си чантата и си иди в къщи". (За мен това бе все едно, че каза „Дигни постелката си и ходи").

Станах, излязох и повече не погледнах назад. Само за една седмица първата ми картина се продаде за 80 долара. За две седмици ми платиха 900 долара за 6 картини. След два месеца всяка от моите картини ми носеше по 600 долара; след една година - 1800 долара и преди да минат две години стигнаха до 6500 долара.

Продал съм всичко, което въобще бях нарисувал и въпреки това, не мога да задоволя търсенето и най-вече обичам работата си!

След като рисувах в продължение на девет месеца, вече не само че можех да издържам семейството си, но имахме достатъчно пари, за да отидем в Бразилия. Баща ми никога не беше чувал Евангелието, но когато го чу - повярва. Изпитах радостта да видя как моя 89 годишен баща събира всички сили, които са му останали, за да се моли с молитва та за покаяние. Също така доведох някои от братята и сестрите си при Господа, както и няколко медицински сестри и непознати. Две седмици след като се върнахме в САЩ баща ми умря с радост на лицето си! Каква привилегия ми даде Бог!

Основните промени в живота ми очевидно изглеждат финансови, но това, което е много по-важно бе, че Бог довърши откровението Си на това, което Исус е направил на кръста за мен. Сега напълно вярвам, че Той ни е освободил от проклятието и Неговото желание е да ни благославя и че Той иска да Му дадем пълен контрол над всичко свързано с нас. Без Неговата сила и благодат аз не мога да направя нищо, още по-малко да създам нещо. Аз съм напълно зависим от Неговото помазание. Зная, че Той ме обича!

Сега Бог ми говори в сънища, говори ми много ясно... Уверен съм, че ако Той иска да спра да рисувам, то е, за да започна да правя нещо по-добро. Ще продължа да Го хваля и да уповавам на Него.

Имам три чудесни здрави деца, щастлив брак, прекрасни приятели и се считам за благословен между хората. Видях врага напълно победен в живота си и Бог ми даде свидетелство, което насърчава много християни и смайва невярващите.

Историята на Ото съдържа няколко характерни черти, които са типични за хората, чийто живот е под сянката на проклятия. Тя също може да насърчи тези, които искат да помогнат на обичани хора в подобно състояние. Ето някои от основните уроци, които трябва да научим.

Коренната причина за проклятията в живота на Ото бе, че много поколения от неговия род са били дълбоко въвлечени във спиритизъм. Моето наблюдение е, че проклятията следват един вид занимания, така неизбежно както нощта следва деня.

Произтичащите от това проклятия не са влияли единствено на Ото. Те са въздействали и на почти всички негови братя и сестри, но по различни начини. Той посочва, че двама от тях са прекарали доста време в психиатрични заведения.

Една от първите стъпки при освобождаването на Ото е била правилната диагноза на неговото положение. След като Ото е разбрал, че животът му е под проклятие, той е бил мотивиран да потърси освобождението, което Исус бе откупил за него чрез размяната на кръста.

Но както и много други, Ото толкова дълго бе живял под проклятие, че не можеше да си представи Божиите обещания като реалност в своя живот. Ако е зависело само от него, той едва ли някога би успял да навлезе в благословението. Бил е прекалено плах и затворен в себе си. Липсвало му е умението „да се насили", за да влезе в Божието царство. Но упоритото ходатайство на неговата съпруга, деца и други хора постепенно го е освободило от неговата плахост като е изградило в него решителна вяра, даваща му способност да премине от проклятието към благословенията.

Това трябва да насърчи тези християни, които са загрижени за някои членове на семейството или други обичани хора, които са под проклятие. Търпеливото, усърдно ходатайство, мотивирано от любов, може да освободи тези, които не могат сами да упражнят вяра.

Може би това го четат и родители, които с голяма болка разбират, че тяхното въвличане в окултизма е донесло проклятия върху децата им, че то ги е направило пленници на Сатана. За тези родители, които се покайват и с искрено сърце търсят Бог, Той има специално обещание В Исая 49:24, 25:

Нима може да се отнеме користта от силния, или да се отърват пленените от тях? Но Господ така казва: Пленниците на силния ще се отнемат, и користта ще се отърве от страшния; защото Аз ще се съдя с оня, който се съди с тебе, и ще спася чадата ти.

И накрая, ще бъде насърчение да погледнем обширността на благословенията, на които Ото се радва сега. Бог го е благословил, точно както благослови Авраам, „Във всичко".
21

Освен изповед:

провъзгласяване,

благодарение и хваление

В повечето ситуации имаме три възможности: да направим положителна, библейска изповед, да не направим никаква изповед, или да направим отрицателна, не библейска изповед. Ако направим положителна изповед освобождаваме служението на Исус да ни помогне и да посрещне нашата нужда. Ако не направим никаква изповед, тогава се оставяме на милостта на обстоятелствата около нас. Ако направим отрицателна изповед, ние се излагаме на зли, демонични сили. В 12 глаВа, разглеждаща темата за самонанесените проклятия, бяха дадени различни примери, които показват как отрицателните думи освобождават действието на зли и негативни сили В живота на хората.

Важно е да разграничим библейската изповед на искрена Вяра че такива неща като самозалъгВане, неоснователно убеждение или философия от вида „ума над обстоятелствата".

Има три основни различия. Преди всичко „изповедта" в библейския смисъл на думата е ограничена до твърденията и обещанията в Библията. Тя се състои в това да изговорим с устата си онова, което Бог вече е казал в Словото Си. Изповедта не може да надхвърли това.

Второ, изповедта е ограничена и от условията, които се отнасят за даденото обещание. По-голямата част от обещанията в Библията са условни. Бог всъщност казва: „Ако ти направиш това, тогава Аз ще направя другото". Ако не сме направили необходимото „това" нямаме право да очакваме, че Бог ще извърши съответното „друго". Изповедта е валидна само ако са изпълнени необходимите условия. Тя никога не е заместител на покорството.

Трето, изповедта не може да бъде доведена до някаква удобна „система", която се управлява от човешката воля. Според Римляни 10:10 изповедта е резултатна, само ако произтича от Вяра в сърцето. Има съществено различие между вяра в сърцето и вяра в ума. Вярата в ума е резултат на собствените ни мисловни процеси. Всичко, до което тя води, са думи, лишени от сила. От друга страна, единствено Святият Дух извиква вяра в сърцето. Тя произвежда думи, заредени със сила да из-Вършат това, което е изповядано. Това, което Бог е обещал на сърдечната вяра, е просто извън обсега на умствената вяра.

Святият Дух ревниво пази Своя суверенитет при изработването на Вяра В сърцето. Той не е податлив на „чародейство". Никой не може да Го манипулира, да Го заплаши или да Го накара да извърши нещо, което е противно на Неговата воля. Що се отнася до тази вяра, в Ефесяни 2:8, 9 Павел казва, че тя не е „от сами вас; това е дар от Бога, не чрез дела, за да се не похвали никой". Умствената вяра често клони към самохвалство и самоувереност. От друга страна искрената, сърдечна вяра смирено признава своята пълна зависимост от Бог.

Когато имаме предвид тези качества, изповедта - правилно разбрана и практикувана - може да бъде решаващ фактор в християнския живот. В Яков 3:4, 5 апостолът сравнява езика с кормилото на кораб. Въпреки че то е съвсем малко в сравнение с цялостната конструкция на кораба, именно то определя курса, който корабът следва. Ако се използва правилно то ще доведе кораба невредим до желаното пристанище. Ако се използва погрешно ще причини корабокрушение.

Това се отнася за начина, по който използваме нашата вяра. Правилната изповед може да ни въведе във всички благословения, които Бог е обещал на вярата. Погрешната изповед може да ни отведе много много далеч - в опасни, неизследвани морета, където ни чака корабокрушение.

Често хората не желаят да поемат отговорността за думите, които изговарят. Според Исус обаче, тя е неизбежна:

Защото от думите си ще се оправдаеш, и от думите си ще се осъдиш. (Матей 12:37)

Думите ни или ще потвърдят нашата праведност в Божиите очи, или ще ни доведат под осъждение. Няма средно положение.

Според Римляни 10:10 вярата, която е в сърцето, става напълно резултатна само, когато е изповядана с устата. Това е така и за неверието. Когато изразим неверието си с думи, ние освобождаваме неговата отрицателна сила да работи срещу нас и да задържи благословенията, които Бог е обещал на вярата.

Авторът на Евреи предлага още две предупреждения, които се отнасят до важността на правилната изповед. В Евреи 4:14 той казва:

И тъй, като имаме велик Първосвещеник Исуса, Божия Син, Който е преминал до най-високите небеса, нека държим това, което сме изповядали.

В Евреи 10:21, 23 отново четем:

...и като имаме велик Свещеник над Божия Дом... нека държим непоколебимо надеждата, която изповядваме, защото е верен Оня, Който се е обещал.

И в двата пасажа съществува пряка връзка между нашата изповед и служението на Исус като наш Първосвещеник. Същият принцип се вижда навсякъде в Новия Завет: нашата изповед е тази, която ни обединява с Исус като наш Първосвещеник и освобождава за нас Неговото свещеническо служение.

Другото основно ударение В тези пасажи пада Върху думата „държим". Важно е да направим правилната първоначална изповед, но само по себе си това не е достатъчно. Във всяка следваща ситуация, в която се срещаме със същите неща, трябва съответно да потвърждаваме първоначалната си изповед.

В Евреи 10:23 авторът ни предизвиква не само да държим изповедта си, но да я „държим непоколебимо". Очевидно той допуска, че е възможно да срещнем различни ситуации, които да ни накарат да се поколебаем. „Колебанието" може да се изрази В това, че не успяваме да поддържаме правилната първоначална изповед или дори в това, че сме заменили положителната изповед с отрицателна. Във Всеки случай предупреждението да останем непоколебими показва, че насоченият срещу всички нас натиск има една цел: д^{а ни} накара да отстъпим или дори да отхвърлим първоначалната правилна изповед.

Концепцията за правилната изповед изглежда много проста, вероятно дори простовата: относно всеки проблем или изпитание да казваме точно и единствено това, което Библията казва за него и да постоянстваме в това. Да, просто е, но не е лесно! Всъщност, от личен опит и от наблюдения върху живота на другите хора, аз стигнах до извода, че това вероятно е най-трудното изпитание за характера и посвещението на християните.

Това е изпитанието, с което се среща всеки мъченик, застанал срещу обвинения, заплахи и мъчения. Той има едно върховно посвещение - до край да отстои своята изповед на истината. Когато обвиненията идват от хора, които са видимите ни врагове, нещата поне са ясни. Но има и друго изпитание, което по-трудно се разпознава, при което обвиненията са вътрешни, насочени срещу ума от невидими демонични сили. И все пак целта е същата - да се отстои изповедта на истината с непоколебима решителност, докато тези невидими сили не бъдат накарани да замълчат и да се махнат.

Всеки християнин, който успешно издържи този изпит, може да бъде сигурен, че ще бъде победител и че като такъв ще наследи благословенията, които Бог е обещал на тези, които побеждават.

Но, за да бъде даден пълен победоносен израз на вярата, трябва да разгледаме още едно библейско схващане, което ни отвежда отвъд изповедта. То е „провъзгласяването". Думата произлиза от латинския глагол, който означава извиквам или извиквам високо и предполага силно, уверено отстояване на вярата, което не може да бъде заглушено от никакво противопоставяне или неодобрение. Тя включва в себе си преход от позиция на защита към позиция за атака.

Такова преживяване е описано от псалмиста в Псалом 118:11-17. Враговете му го бяха обкръжили от всички страни, готови да го унищожат, но Господ се намеси и му даде победа. Преминаването му от защита към атака е описано в стихове 15 и 17:

Глас на радост и на избавление се чува в шатрите на праведните;

десницата Господна върши храбри дела... Аз няма да умра, но ще живея, и ще разказвам делата Господни.

Радостното, уверено провъзгласяване на псалмиста на всичко, което Бог направи за него, бе това, което подпечата неговата победа. Ако правилно се практикува, то ще извърши същото и за нас.

Когато практикуваме уверено провъзгласяване на всичко, което Бог е снабдил за нас чрез жертвата на Исус, това съвсем естествено ще ни доведе до две други форми на изразяване -благодарение и хваление. То ще бъде единственият подходящ отговор, ако истински вярваме в онова, което провъзгласяваме. Там където има искрена вяра, провъзгласяването й винаги ще бъде последвано от благодарение и хваление.

Въпреки че благодарението и хвалението са тясно свързани, между тях съществува различие. Казано с прости думи - благодарим на Бог за това, което върши; хвалим Го за това, което е. Свързани заедно хвалението и благодарението ни дават пряк достъп до Божието присъствие.

Това живо и образно е описано в Псалом 100:4

Влезте В портите Му със славословие. И В дворовете Му с хваление; Славословете Го и благославяйте името Му.

Псалмистът описва два етапа при приближаването ни към Бог. Първо, Влизаме В портите Му с благодарение (славословие), след това преминаваме през дворовете Му с хваление. Това ни въвежда непосредствено в Божието присъствие. Ако не изпълним тези изисквания, за да влезем, можем пак да си викаме към Бог, но само от разстояние. В Неговата милост той ще отговори на нашия вик, но няма да имаме пряк достъп до Неговото присъствие.

Благодарението и хвалението са най-непосредствените начини, по които вярата ни може да откликне на Бог. Когато Бог ни даде обещание за благословение или разкрие нещо, което е снабдил за нас, ние трябва да отговорим на това като Авраам и да приемем Божието Слово за истинно от момента, в който то е изговорено. Затова, логично е веднага да започнем да Го хвалим и да Му благодарим. Не трябва да чакаме докато получим или преживеем във физическия свят изпълнението на обещанието или това, което Бог е снабдил.

Във II Летописи 20 този принцип е илюстриран чрез едно събитие от времето на царуването на Юдейския цар Йосафат. Царят получи известие, че голяма армия нашественици се приближава срещу него от юг. Йосафат знаеше, че няма военните ресурси, за да се противопостави на тази армия. В последствие той призова целия народ да търси Божията помощ чрез обща молитва и пост.

Бог отговори на тяхната молитва чрез пророческо слово изговорено от един левит, което упътваше Йосафат да поведе людете си срещу врага по определен маршрут. То също съдържаше думи на уверение и насърчение:

Не бойте се, нито да се уплашите от това голямо множество; защото боят не е ваш, но Божий... Не ще да е потребно вие да се биете в тоя бой; поставете се, застанете, и Вижте със себе си извършеното от Господа избавление.

До този момент нищо не се беше променило във военната обстановка, но Йосафат прие Божието обещание чрез вяра, без да изисква повече доказателства. На следващия ден той ...нареди някои от тях да пеят Господу и да хвалят великолепието на Неговата святост като излязат пред войската, казвайки: Славословете Господа, защото милостта Му е до века.

Това със сигурност не беше общоприетият начин, по който една армия навлиза в бой, но успя! В момента, в който чу хвалението а Своя народ, Бог се намеси свръхестествено и суверенно като изпрати дух на разделение между различните национални групи, които съставляваха нахлуващата армия. Внезапно, без всякаква видима причина, те започнаха взаимно да се избиват, докато напълно се самоунищожиха. Не бе необходимо хората на Юда да се бият, а само да отидат и да съберат користите от изкланите си врагове. Бог се намеси по този начин, защото Неговият народ откликна с Вяра на обещанието Му, без да чака повече потвърждения.

Тук са показани два важни принципа. Първо, Бог очаква да Го хвалим за обещанията, които ни дава, без да чакаме първо да ги видим изпълнени. Второ, принесеното с вяра хваление освобождава свръхестествената Божия намеса на наша страна. Накратко казано, вярата започва да хвали Бог преди обещаната победа, а не след нея.

В Новия ЗаВет, В Деяния 16, преживяването на Павел и Сила чудесно илюстрира същите принципи. Те изгониха демон от една слугиня и поради тази причина бяха несправедливо арестувани, жестоко измъчвани и бити, и след това оковани и хвърлени В най-добре охраняваната част на затвора. Нямаше нито лъч светлина в тъмнината, която ги обгръщаше, нямаше никакъв източник на утешение или насърчение във физическата ситуация, никаква сигурност В това, което бъдещето щеше да донесе.

И Все пак в духа си те знаеха, че нищо не може да промени Вечната Божия вярност и нищо не може да им ограби победата, която Христос е спечелил за тях. Логиката на тяхната вяра победи логиката на обстоятелствата. Посреднощ, в най-тъмния час, те запяха химни и хваление към Бог.