Глава 4 - Най-после отговор

Глава 4 - Най-после отговор

Само си помислете. Родил съм се в Средния Изток в семейство, в което много се държеше на дисциплината, традициите и още повече на личните взаимоотношения с Бог. По народност съм грък, но съм отраснал в Израел, аз съм получил образованието си в римокатолически училища. От много ранно детство започнах да заеквам и това направи общуването ми с другите много трудно, почти невъзможно. Когато бях на 15 години, семейството ми се премести да живее в Торонто. Бях принуден да науча 4-ти език - английски, освен арабския, иврит и френския, който говорех в католическите училища. Трябваше да сменя затворените манастирски училища с държавните училища в Торонто. Бях самотен, тих, срамежлив и несигурен.

До момента на моето новорождение аз се стараех да изпълнявам всички наставления и правила, налагани от тези, които имаха авторитет над мен. Спазвах всички традиции, свързани с моето католическо обучение и искрено се опитвах да се покорявам на тези, които смятах за Божии представители в моя живот. Бях добър ученик и изпълнявах всичките инструкции на монахините (кръстене, когато се минава покрай католически храм, редовно казване на молитвите и т.н.). Със сигурност се смятах за християнин, но съвсем не се чувствах удовлетворен.

Веднага след спасението си започнах да посещавам една църква в покрайнините на Торонто, състояща се от около 3000 младежи. Не бях свикнал с такъв вид харизматични събрания, с тяхната спонтанност и непредсказуемост. Повече бях настроен на вълната на консервативните и строго планирани религиозни дейности.

Това бяха друг тип хора. Те се шегуваха, държаха се приятелски помежду си и лицата им излъчваха радост. Разбира се, по онова време аз не знаех нищо за харизматичното движение. Единственото, което знаех, бе, че се намирам в необичайна за мен обстановка.

Отчасти поради моето погрешно разбиране за духовността, най-сериозната ми реакция дойде малко след като бях кръстен със Святия Дух. Аз започнах да наблюдавам специално един човек, когото смятах за най-духовния в църквата. Гледах го как си вдига ръцете; той стоеше с издигнати ръце почти през цялото време, тялото му леко се тресеше. Устните му потрепваха, когато поглеждаше към небето. Когато се молеше на непознати езици, на мен ми се струваше, че повтаря много пъти една и съща фраза. Всеки път, когато го чувах да се моли, той се молеше все по един и същи начин. Той се тресеше и повтаряше едно и също.

Наивен и гладен за Божиите неща, аз отидох при него един ден и го попитах дали може да поговорим. Изглеждаше доброжелателно настроен.

“Толкова съм гладен за повече! - казах аз. - Как да намеря това, което търся?”

Той ме погледна и попита: “Кръстен ли си със Святия Дух?”

“Да.” - отговорих аз, пълен с очакване да получа напътствия.

“Говориш ли на езици?” - попита той.

“Да.” - отговорих.

Той ме погледна и подметна сякаш между другото: “Е, какво повече искаш?”

Аз бях поразен. Седях още малко от учтивост и после си тръгнах мълчаливо. “Какво повече искам? - мислех си аз. - Ако това е всичко, не съм сигурен, че наистина си струва.”

Отчаяно копнеех за повече от Бог. Дълбоко в себе си бях уверен, че има още неща. Библията казваше, че това е така. Въпреки това не знаех какво ми е приготвил Бог и начинът, по който да го взема. А и изглеждаше, че няма никой, който да може да ми помогне.

Докато обикалях различни църкви през 1973, аз срещнах един чудесен човек - Джим Пойнтър. Той беше свободен методист, служител, който стана мой скъп приятел и един ден ме заведе на събрание на Кетрин Кулман. Това доведе до събитията, които описах в предните глави. Ако това не бе станало, аз нямаше да позная чудесното Божие присъствие и помазанието на Святия Дух, които са приготвени за всеки вярващ.

Господ иска да ни даде много повече, отколкото много от нас си представят. Искам да споделя с вас нещата, които Бог започна да ме учи от момента, в който езикът ми се развърза и аз получих сила за служение. Тези чудесни неща са и за вас и аз се моля Бог да ви вдъхнови и да ви води напред, така че заедно да изпълним Божия план за необикновеното време, в което живеем.

Денят ми на 21 декември 1973 г. започна в 5.00 часа сутринта. Аз и моят нов приятел Джим Пойнтър бяхме пътували заедно с една голяма група с автобус от Торонто до Питсбърг в една ужасна зимна буря и когато пристигнахме в хотела, имахме само 4 часа време за сън.

Джим настояваше да бъдем още в 6.00 часа сутринта пред Първа презвитерианска църква, защото иначе нямало да можем да си намерим места. Затова когато пристигнахме беше тъмно като в рог. Дори в този ранен час стотици хора вече бяха дошли, а вратите щяха да се отворят чак след 2 часа. Беше кучешки студ. Бях се навлякъл с всичко, което имах - ботуши, ръкавици, всичко.

Да бъдеш дребен е някакво предимство. Започнах да се промъквам сантиметър по сантиметър по-близо и по-близо до вратите, като дърпах Джим след себе си. На предните стъпала дори имаше хора, които бяха заспали. “Те са тук цяла нощ. И така е всяка седмица.” - каза една жена.

Както си стоях там, изведнъж започнах да треперя, като че ли някой бе сграбчил тялото ми и бе започнал да ме разтърсва. За миг си помислих, че това е от ледения въздух. Но бях облечен топло, пък и не чувствах да ми е студено. Просто започнах неконтролируемо да треперя. Никога не беше ми се случвало нещо подобно, а и не преставаше. Беше ме срам да кажа на Джим, но чувствах как костите ми направо се тресат. Чувствах го в коленете си, в устата си.

“Какво става с мен? - чудех се аз. - Нима това е силата на Бог?” Просто не разбирах.

Джим каза:

- Бени, когато тези врати се отворят, просто тичай напред колкото можеш по-бързо.

- Защо? - попитах аз.

- Ако не го направиш, те ще преминат през теб.

Той беше ходил там преди и знаеше какво може да очаква.

Е, никога не съм си мислил, че ще участвам в състезание по надбягване, за да отида на църква, но все пак това се случи. И когато тези врати се отвориха, аз стартирах като олимпийски спринтьор. Надминах всички: стари жени, млади мъже, всички. Всъщност стигнах до предния ред и се опитах да седна там. Един разпоредител дойде до мен и ми каза, че първият ред е запазен. По-късно научих, че служителите на Кетрин Кулман лично избират хората, които да седнат на първия ред. Тя беше толкова чувствителна към Духа, че искаше пред нея да стоят само положителни, молещи се поддръжници.

С моя ужасен проблем със заекването знаех, че е безполезно да споря с разпоредителя. Вторият ред беше вече пълен, но Джими и аз намерихме място на третия ред.

Щеше да мине още един час, докато започне службата, така че си свалих палтото, ръкавиците и ботушите. Докато си почивах, осъзнах, че треперех дори повече от преди. Това просто не искаше да спре. Вибрациите преминаваха през ръцете и краката ми, като че ли бях включен в някаква машина. Преживяването беше непознато за мен. За да бъда честен, бях изплашен.

Докато органът свиреше, всичко, за което можех да мисля, беше треперенето на тялото ми. Това не беше “болнаво” чувство. Не беше като че ли хващам хрема или някакъв вирус. Всъщност, колкото повече продължаваше, толкова по-красиво ставаше. Това беше необичайно усещане, което изглежда, не беше физическо.

В този момент почти отникъде се появи Кетрин Кулман. В същия момент атмосферата в сградата стана наелектризирана. Не знаех какво да очаквам. Не чувствах нищо около себе си. Никакви гласове. Никакви небесни ангели да пеят. Нищо. Всичко, което знаех, беше, че треперя от три часа.

После, когато пеенето започна, открих, че правя нещо, което никога не бях очаквал. Бях прав. Ръцете ми бяха издигнати и сълзи се стичаха по лицето ми, докато пеехме “Колко велик си Ти”.

Като че ли бях експлодирал. Никога преди сълзи не бяха извирали от очите ми толкова изобилно. Говорите за екстаз? Това беше усещане на невероятна слава.

Не пеех по начина, по който обикновено пеех в църква. Пеех с цялото си същество. И когато стигнахме до думите “И моята душа пее, мой Бог Спасител, на Теб”, аз буквално го изпях от душата си.

Бях толкова изгубен в Духа от тази песен, че ми трябваше известно време, за да осъзная, че треперенето е спряло съвсем.

Но атмосферата на тази служба продължаваше. Мислех, че съм абсолютно грабнат. Покланях се отвъд всичко, което някога бях преживявал. Като че ли застанах лице в лице с чиста духовна истина. Независимо от това дали някой друг го изпитваше или не, аз го изпитвах.

В моите ранни християнски преживявания Бог беше докосвал моя живот, но никога, както ме докосна този ден.
Като вълна
Докато стоях там и продължавах да се покланям на Господ, отворих очите си, за да се огледам, защото като че ли изведнъж почувствах течение, а не знаех от къде идва. Беше нежно и бавно като бриз.

Погледнах уплътнените прозорци, но те бяха затворени. А и бяха твърде високи, за да позволят такова течение.

Необичайният бриз, който почувствах, беше повече като вълна. Почувствах, че преминава надолу по едната ми ръка и после нагоре по другата. Всъщност го чувствах как се движи.

Какво ставаше? Щях ли някога да имам смелост да кажа на някого това, което бях почувствал? Те щяха да мислят, че съм си изгубил ума.

За около десет минути вълните на този вятър продължаваха да преминават над мен. После почувствах, като че ли някой беше загърнал тялото ми в чисто одеяло - одеяло от топлина.

Кетрин започна да служи на хората, но аз бях толкова загубен в Духа, че това всъщност нямаше значение. Господ беше по-близо до мен, отколкото някога преди това е бил.

Почувствах, че имам нужда да говоря на Господ, но всичко, което можех да прошепна, беше: “Скъпи Исусе, моля Те, имай милост към мен.” Казах го отново: “Исусе, моля Те, имай милост към мен.”

Почувствах се толкова недостоен.

Почувствах се като Исая, когато влезе в присъствието на Господ:
Горко ми, защото съм изгубен!

Защото съм човек с нечисти устни

и живея сред хора с нечисти устни.

Защото моите очи видяха Царя,

Господ на войнствата (Исая 6:5).
Същото нещо се случи, когато хората видяха Христос. Те моментално видяха своята нечистота, своята нужда от освещение.

Това се случи и с мен. Като че ли гигантска светлина на прожектор ме осветяваше. Всичко, което можех да видя, бяха моята слабост, моите грешки и моите грехове.

Отново и отново казвах: “Скъпи Исусе, моля Те, имай милост към мен.”

После чух глас, който знаех, че трябва да бъде на Господ. Той беше толкова тих, но и толкова ясен. Той ми каза: Моята милост върху теб е изобилна.

Моят молитвен живот до този момент беше като на нормален среден християнин. Но сега не просто аз говорех на Господ, а Той говореше с мен. И, о, какво общение беше това!

Наистина малко разбирах, че това, което става с мен на третия ред на Първа презвитерианска църква в Питсбърг, е само предварително вкусване от това, което Бог беше планирал за моето бъдеще.

Тези думи звучаха в ушите ми: “Моята милост върху теб е изобилна.”

Седях долу, плачейки и хлипайки. Нямаше нищо в живота ми, което да може да се сравни с това, което чувствах. Бях толкова изпълнен и преобразен от Духа, че нищо друго нямаше значение. Не ме интересуваше дори и атомна бомба да беше ударила Питсбърг и целият свят да се беше взривил. В този момент, аз чувствах, както Словото го описва, “мир... който превъзхожда всяко разбиране.”

Джим ми беше казал за чудесата, които стават на събранията на госпожа Кулман. Но нямах никаква представа на какво ще бъда свидетел през следващите три часа. Хора, които бяха глухи, внезапно можеха да чуват. Една жена стана от своята инвалидна количка. Имаше свидетелства за изцерения на тумори, артрити, главоболия и други. Дори нейните най-остри критици бяха разпознали истинските изцерения, които стават на нейните събрания.

Службата беше дълга, но изглеждаше като един летящ миг. Никога в своя живот не бях толкова поразен и докоснат от силата на Бог.

На тази служба аз започнах да разбирам, че има по-дълбоки преживявания, нещо повече от просто присъствието на Святия Дух. Има помазание, изпълване със сила за служение, и то идва с плащане на цена.

В Псалм 63 Давид казва:

Боже, Ти си мой Бог,

от ранина Те търся. Душата ми жадува за Тебе,

плътта ми Те очаква

в една пуста, изнурена и безводна земя.

Така съм се взирал в светилището Ти,

за да видя Твоята сила и Твоята слава.

Тук Святият Дух започна да ми отваря очите и да ми разяснява какво имаше предвид Кетрин Кулман, когато говореше за цената и за умирането.

Давид заявява, че плътта му очаква Бог и че душата му жадува за Всевишния. Същевременно в Исая 26:9 пророкът казва, че с духа си той “търси” Господ. И така, имаме плът, която очаква, душа, която жадува и дух, който търси Бог. Важно е да се отбележи, че в Мойсеевото описание на скинията се говори за Външен двор, който символизира плътта; Свято място, което символизира душата и за Светая Светих, която символизира духа. Чакането те въвежда във Външния двор. Жадуването те въвежда в Святото място, а търсенето те въвежда в Светая Светих.

И така, когато чакаме Бог, ние влизаме в молитва. Това е мястото, където Бог започва да се справя със себето и да разпъва плътта. Това е място на битка, където, когато заставаме на колене всеки ден, в началото не можем да мислим за нищо друго, освен за нашата вина, нашите провали, нашите големи нужди. Ние повтаряме неща отново и отново, а Бог ни изглежда на милиони светлинни години от нас. Чудим се дали въобще постигаме нещо. Доспива ни се, иска ни се да си починем или да правим нещо друго.

Това, което ние не съзнаваме в този момент, е, че колкото по-дълго оста-ваме на колене, толкова по-малко остава от плътта. Започваме да умираме, когато заставаме на колене.

Не след дълго, когато Бог свърши с разпъването на плътта, идва пробив. Ти го усещаш и изведнъж влизаш в реалността на молитвата. Реки започват да извират от твоето вътрешно естество и твоите думи продобиват смисъл. Присъствието на Бог идва и нещо реално започва да ти се случва. Тогава дори можеш да се разплачеш.

Този пробив може да ти коства половин, един или повече часа. Трябва да чакаш, колкото е нужно. Времето, което ти е нужно, зависи от това къде се намираш спрямо Бог, в какви взаимоотношения си с Него. Той трябва да се справи с идолите и греховете в твоето сърце. Всеки “Исаак” в сърцето ти трябва да умре (това правеше Бог с Авраам). Ако не си се молил от дълго време, не можеш да очакваш пробив на първата минута.

Запомни, че това нещо се изгражда ежедневно. Пробивът не идва веднъж завинаги. “Аз умирам всеки ден.” - казва Павел в 1 Коринтяни. Ще има битка всеки път, когато заставаме в молитва. Присъствието и помазанието не идват днес поради това, че ти си бил “умрял” преди 20 години. Те идват днес, защото ти си “умрял” тази сутрин. Бог не използва неща с изтекъл срок на годност!

Това, по което ще познаеш, че е дошъл пробив, е изчезването на вината. Когато чувството на вина изчезне, значи си пробил. Ти си търсил Бог и си Го намерил.

Тогава идва момент, в който ти започваш да “жадуваш” за Него. Душата ти копнее за Бог. Давид казва в Псалм 42:1-2

така душата ми въздиша за Тебе, Боже.

Жадна е душата ми за Бога, за живия Бог.

Кога ще дойда и ще се явя пред Бога?

Сравнението, което използва Давид, е съвършено. Еленът търси вода по две причини: едната е, защото е жаден, а другата е, когато е преследван от друго животно. Той знае, че преследвачът му ще загуби следите, ако той се добере до вода. Тогава ще бъде в безопасност. Така е и с нас, вярващите. Ние копнеем за Божието присъствие, защото то задоволява душите ни и защото никакъв враг не може да ни открие. Ето защо Давид пише: “Ти си мое прибежище.” (Псалм 32:7).

Затова, когато намериш водата, за която душата ти жадува, сърцето ти ще се изпълни с хваление. Ти ще знаеш, че си в Святото място, където хвалението е истинско. Там няма да го има шаблонното “Слава на Бога! Благодаря Ти, Господи!” Хвалението ще бъде истинско. Цялото ти естество ще Му благодари - дори и за неща, за които преди час не би могъл да благодариш. Всичко ще стане красиво.
Светая Светих
Спомняте ли си, че в Псалм 63:2 Давид говореше, че иска да види Божията “сила и слава”? Това може да стане в третия етап на плащане на цената - търсенето и умирането за себето трябва да са дошли, преди да може да дойде помазанието. Помазанието се намира в Светая Светих, които символизират духа. Това е мястото, където не е нужно да правиш нещо или да говориш нещо. Ти не се молиш. Ти не пееш. Ти получаваш.

Това е мястото, което Давид има предвид, когато казва в Псалм 42:7

водопади;

всички Твои развълнувани води преминаха над

мен.
Във Външния двор устата ми говори на Бог. В Святото място душата ми говори на Бог, а в Светая Светих духът ми говори - “бездна призовава бездна”. Тук се раждат молитви, които просто нямат край - ти се къпеш в славата на Бог. Ти не очакваш. Не жадуваш. Ти пиеш.

“Мълчете и знайте, че Аз съм Бог” - пише Давид в Псалм 46:10. Ти си толкова преизпълнен, че просто не можеш да говориш. Това, което преживяваш, не може да се изрази с думи. Ти си съвършено в Неговото присъствие. Не се интересуваш какво Той може да направи за теб, а от това да Го познаеш.

Хората, които преживяват това, са тези, на които Бог може да довери помазанието Си, както ще видите по-нататък. Бог няма да довери помазанието Си на онези, които не Го обичат и не Го поставят на първо място.

Искам да ви уверя, че когато започнете да влизате в Светая Светих ежедневно, това започва да става по-бързо и съвсем естествено Вече не ти е нужен цял час, за да пробиеш - това може да стане за 5 минутки. Случвало ми се е на втория път, когато кажа: “Господи”, пробивът да е дошъл. Също така, колкото повече време стоиш в присъствието на Бог, то става все по-осезаемо и по-плътно върху теб, ако може така да се каже.

Например, първия път, когато ще имаш пробив и ще излезеш от стаята си и ще поздравиш жена си със “Здравей, скъпа!”, тя ще усети, че си бил в присъствието на Бог. Седмица по-късно, след като си прекарвал повече и повече време с Господ, ти ще излезеш от стаята и още преди да си казал нещо, тя ще почувства славата. Просто няма да има нужда да казваш нищо.

Апостол Петър достигна точката, в която хората очакваха да бъдат изцерени дори само когато сянката му мине над тях.
Обличане в сила
Докато говорим по тази тема, нека да погледнем Исая 52:1-2
Събуди се, събуди се,

облечи силата си, Сионе!

Облечи великолепните си дрехи,

Ерусалиме, святи граде,

защото от сега няма да влезе в тебе

необрязан и нечист.

Отърси от себе си пръстта.

Стани, седни, Ерусалиме!

Освободи се от връзките по шията си,

пленена дъщерю Сионова.

Това е заповед; трябва да се молим. Еремия 10:25 ни показва, че Господ ще съди тези, които не се молят (“семействата, които не призовават Неговото име”), заедно със света. Ние имаме заповед да търсим Господа.

И така този пасаж започва с призив да се събудим, да се отърсим от летаргичния сън, да платим цената, да търсим Господ с всичката си сила, да влезем в дълбочините на молитвата и на любовта, да поставим Бог на първо място в нашия живот. Ако го направим, ще се случат 6 неща:

1. Ще придобием (“ще облечем”) духовна сила - сила срещу сатана, сила срещу греха, сила срещу изкушенията. Немощта ще се махне.

2. Ще облечем святи одежди, дрехите на праведност. Грехът няма да може да ни докосне.

3. Необрязаните и нечистите няма да бъдат част от нас. Няма да имаме повече неправилни общения с нечестивите.

4. Ще престанем да тичаме насам-натам в търсене някой да се моли за нас и да разреши проблемите ни. Ще се отърсим от праха – кашите, в които сме се забъркали. Ще се изправим и ще бъдем свободни.

5. Тогава ще можем да седнем и да си починем. Ще имаме мир - истински мир, Христовия мир.

6. Ще се освободим от хватката на сатана и греха, които непрестанно идват да ни заробват.
Другата страна на монетата
Ако четем Исая 52:3-5, ние откриваме какви ще са резултатите, ако не се събудим и не се молим. Това със сигурност ще ни разтърси.
Защото така казва Господ:

Продадохте се за нищо

и ще бъдете изкупени без пари.

Защото така казва Господ Йехова:

Людете Ми слязоха първо в Египет,

за да поживеят там.

После асирийците ги угнетяваха без причина.

Сега, прочее, какво да правя тук - казва Господ, -

тъй като людете Ми се взеха за нищо.

Владеещите над тях вият

и името Ми се хули непрестанно.
Откриваме 6 ужасни резултата от липсата на молитва:

1. 
   Понеже не се молим, ние ще се продадем на дявола за нищо.
   
2. 
   Ще се върнем в Египет, отново в света.
   
3. 
   Ще бъдем угнетявани.
   
4. 
   Ще бъдем откарани в робство.
   
5. 
   Ще стенем и ще вием под робството.
   

В този момент Исая отново обръща погледа ни към добрите резултати от пробуждането и молитвата. Той цитира думите на Бог:

Затова ще познаят в онзи ден,

че ето Аз съм, който говоря,

ето Аз. (Исая 52:6).

И накрая този, който плати цената, ще бъде използван за възможно най-великото служение пред Господ според думите на Исая в 52 глава, стиха 7

нозете на онзи, който благовества,

който проповядва мир,

който благовества добро,

който проповядва спасение,

който казва на Сион:

„Твоят Бог царува!”
Време за вземане на решение
Щом разбрах чрез учението на Святия Дух, че цената, за която говореше Кетрин Кулман, се състои в изпълнение на призива “Събуди се, събуди се!” (или с други думи, в молитвата), аз взех решение да платя цената. Най-после бях намерил отговора. Най-после осъзнах какво имаше предвид Кетрин, като казваше: Ако намериш силата, ти ще намериш небесно съкровище.

Да платиш цената и да се молиш е решение, което всеки християнин трябва да вземе сам за себе си; никой не може да го реши вместо теб.

Павел пише с твърдост в І-во Кор. 9:27 “Но дисциплинирам тялото си и го поробвам да не би като съм проповядвал на другите, сам аз да остана неодобрен.”

Бог е дал на всички нас възможността да се молим и ни е призовал да го правим, но Той няма да ни насили. Изборът е наш.

Вторият път, когато кажеш “не” на молитвата - “Много съм уморен” или “Просто не ми се моли” - ти влизаш в идолопоклонство. Ти си се покорил на земното естество и твоята плът е заела мястото на Бог.

Наистина е нужно да се разбере това. Бог те обича. Той ще ти помага, но никога няма да те насили. Господ винаги ще те води, но дяволът няма да престане да те дърпа. От теб зависи да се обърнеш към плътта и да кажеш: “Не, аз ще се моля.”

Голямата опасност, която се крие в покорството към плътта, е показана в първите глави на Битие. Бог създаде мъжа (и жената), същества с дух, душа и тяло. Но дяволът ги изкуши и обърна йерархията на частите на човека в тяло, душа и дух.

Плътта взе надмощие и ние виждаме трагичния резултат в Битие 6:3, където Господ казва: “Духът, който съм му дал, не ще владее вечно в човека; в блуждаенето си той е плът.” Дяволът обърна нещата наопаки.

Покорството към плътта е бунт срещу Бог. То ще те убие. Това ще се случи с теб, когато отказваш да се молиш. Бог няма да използва човек, чиито приоритети са неправилни, и Той със сигурност няма да го помаже.

Започни да търсиш Бог! Плати цената! Постави нещата в живота си в правилния ред и Бог ще те помаже от главата до петите.

Телефонния номер на Бог е Еремия 33:3. Бог те очаква: “Извикай към Мене и ще ти отговоря и ще ти покажа велики и тайни неща, които не знаеш!”

Бог обещава, че ако Го призовеш: първо, Той ще ти отговори; ще ти говори. Второ, Той ще ти даде ново видение и ти ще видиш славата Му. Трето, Той ще ти разкрие ново знание, неща, които никога досега не си знаел за Него.