РАЖДАНЕТО НА МОДЕРНАТА ДЕМОКРАТИЧНА МИСЪЛ В БЪЛГАРИЯ

РАЖДАНЕТО НА МОДЕРНАТА ДЕМОКРАТИЧНА МИСЪЛ В БЪЛГАРИЯ

И все получавах един и същи отговор – “НЕ, България днес не е синоним на демократична форма на управление”. Отначало приемах тази констатация, макар и аргументирана в повечето случаи много убедително с леко раздразнение, с полагането на много усилия да доказвам противното и все не стигах до консенсус с моите студенти. Т.е. не можеше единствено и само аз да бъда точен в оценките си и всички други да грешат. Не това не можеше да бъде разумна нито преподавателска, нито интелектуална, нито чисто човешка позиция.

Винаги в центъра на нашите дискусии стоеше икономическият статус на България през последните години. Чисто политическите достижения на страната, които са безспорни, като многопартийна система, свобода на словото и печата, на сдруженията на вероизповеданията не беше в състояние “да омилостиви” моите млади опоненти. И тогава аз реших да обърна поглед назад в политическото битие на българската нация и там да потърся отговори на много актуални днес въпроси. Имаше и още една основна причина, за да се появи този текст. В дългогодишната ми работа с моите студенти констатирах, че историческите, политическите, да не говорим за икономическите познания върху не толкова далечната история на българския народ и държава не се познаваха достатъчно сериозно. Опазил ме Господ, да се явявам в ролята на съдник и да обвинявам за това средната образователна система, работата на моите колеги учители и пр. Много по-лесно ми бе да започна една задълбочена работа и да направя опит да се върна още в зората на българската политическа и демократична мисъл, т.е. в периода на Българското възраждане и да се види кой, как и най-вече защо поставя идеологията на нова плоскост. Че България, макар с огромно закъснение се приближава до модерните европейски политически доктрини. И тук искам да изкажа своята огромна благодарност за работата на моите студенти през последното десетилетие, защото те ме провокираха да напиша тези редове, за много от изводите, които достигам в анализа си те имат огромен принос със своите въпроси, с дискусиите, които организирахме съвместно, дори и на моменти с пълното несъгласие с част от моите анализи. И затова още веднъж – Благодаря Ви, колеги!

Всъщност отдавна световната наука е констатирала с абсолютна точност, че Европа и по точно Западна Европа, става люлка на модерната цивилизация, новият пореден център в световната историческа еволюция, след като Изтокът, средиземноморската антична цивилизация, Византия и арабският свят са маркирали през вековете по-първите стъпала в развитието на човешкото общество. Еволюцията на европейската модерна цивилизация преминава през три етапа в своето развитие.

ПЪРВИЯТ ЕТАП Е РЕНЕСАНСЪТ. Той обхваща периода ХV – ХVІ в., когато най-напред в Италия и Франция, а по-късно и в други европейски страни става възраждането на античната култура, съчетано с духовното обновление на средновековните европейски културни стандарти. Ренесансът представлява революция в материалния живот, в политическата мисъл, в техниката, в социалните отношения. Именно по това време се изгражда модерната икономическа база на новите общества – индустрия, модерно земеделие, градски живот, световна съобщителна мрежа, търговия, финансова система. На тази основа се оформя и модерната социална структура. Триумфират идеите на хуманизма, на новата философия и наука, които слагат кръст на средновековните свещеници и непоклатими истини. Именно по това време се поставя началото на модерната политическа мисъл от великия флорентинец НИКОЛО МАКИАВЕЛИ. Той идва на попрището на политическата мисъл, за да постави началото на края на религиозно-аристократичните схващанията за властта.

Непреходните заключения, които прави Макиавели, в една наистина непреходна книга “Владетелят”, могат да бъдат групирани по следния начин:

1. 
   Изяснява, че властта произтича не от боговете, а от размириците, от борбата между бедни и богати, между благородници и големци, у които поради богатството им се открива голяма жажда за власт и народ, който има само едно желание – да не бъде потиснат.
   
2. 
   Изразява чрез тежката дума на историята възгледа си против наследствената власт. Според него големците съсредоточават властта в един от себе си и го правят владетел, за да могат под сянката на властта да дадат воля на стремежите си, а народът търси и дава власт на владетеля, за да бъде защитен от големците.
   
3. 
   Разкрива необходимостта политическите нововъведения и промени да се градят на реална обществена сила, която е способна да наложи волята си. Макиавели пише “всички въоръжени пророци са побеждавали, а невъоръжените напротив, са били победени”.
   
4. 
   Открива разликата между моралната характеристика на властта и човека. Макиавели доказва, че владетелят мрази, убива или затваря своя най-велик пълководец не защото е спечелил победи и битки, а защото е придобил сила, която заплашва неговата власт, че омразата, жестокостта идва от самата природа на властта и се поражда от заплахата да бъде намалена или отнета тази власт.
   
5. 
   Макиавели горещо препоръчва на владетеля да не посяга върху имота на осъдените, защото хората забравят по-скоро бащината смърт, отколкото – бащиния имот.
   
6. 
   Разбулва охраняваната от папската дума и полиция тайна и тъмна страна на тогавашната политика. Именно на Макиавели принадлежи многократно цитираната мисъл, че владетелят трябва да бъде едновременно и лъв и лисица. От лисицата владетелят да научи до подушва клопката, а от лъва – да не се бои от вълците. Ония, които разчитат само на лъвското, пише Макиавели нищо не разбират от политика.
   
7. 
   Макиавели вижда два начина за политическа борба, които са взаимно обвързани – посредством закона и посредством силата. Тръгвайки от тук, той съветва владетеля да не се бои да не удържа на думата си, щом по този начин си наврежда, още повече че за един владетел никога не липсват законови причини, за да не си удържи на думата. Да умее да скрива мислите си, да знае, че лесно му се кълнат във вярност до смърт, когато обаче смъртта е далеко. Да не мисли, че може да спечели народа в последния момент, когато се появяват опасностите. Владетелят трябва да умее и да чака удобния момент за действие. Да знае, че съюзите биват скъсвани поради изгода, във войната между съседни страни винаги да взема страната на по-слабия, но с леки помощи, които да бъдат достатъчни, за да я подтикват да воюва и се изтощава, без да възбуди опасение, че има намерение, да я покори и подчини на своята власт. Нещо повече – Макиавели пише, че не е необходимо за един владетел да има всичките споменати качества, необходимо е да изглежда, че ги притежава.
   
8. 
   Отстоява правото си на публично обвинение срещу всеки гражданин и орган на властта, като гаранция за свободата и съществуването на републиката, като законен път, по който народът трябва и може да излее гневът си, и с това открива пътя на политическата борба срещу феодално-религиозната власт.
   
9. 
   Възстановява метода на Аристотел да се анализира пряко реалният политически живот и отхвърля религиозната схоластика и политическия догматизъм на Средновековието.
   

ВТОРИЯТ ЕТАП Е ЕПОХАТА НА ПРОСВЕЩЕНИЕТО ПРЕЗ ХVІІІ в., когато вече се утвърждават модерните политически, социално-икономически отношения, когато тържествуват рационалистическите идеи, когато окончателно се систематизират основите на съвременната наука, когато средновековното мислене и практика са изхвърлени на бунището на историята. Векът на Просвещението разкрепостява човешкия дух и извежда народите на световната историческа сцена. Рухват старите институции – абсолютичната монархия и средновековната църква. На преден план в обществения живот излиза третото съсловие. Буржоазията става основният носител на модерността във всяка една сфера от обществено-политическия и икономическия живот.

ТРЕТИЯТ, ЗАВЪРШВАЩ ЕТАП НА ПРЕХОДА КЪМ НОВИЯ СВЯТ Е БУРЖОАЗНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПРЕВРАТ. Буржоазните революции следват една след друга. Първа е Нидерландската през ХVІ в., а след това в Англия – ХVІІ в., Франция и САЩ – ХVІІІ в. В следващия ХІХ в. те влизат в пълните си права. В Европа окончателно се налага буржоазният модел на държавно управление, господстват онези сили, които през ХV в. са започнали един от най-великите исторически преломи в човешката цивилизация.

За огромно съжаление българското общество по това време се намира в зоната на Средновековието. И все пак в началото на ХVІІІ в. в българските земи започват да се усеща полъха на европейския Ренесанс. Българското възраждане започва три века след началото на Ренесанса, извършва се в рамките и в условията на османската империя – една средновековна държава, неспособна да се интегрира в новия модерен свят, която със своя военен потенциал препречва естествените тежнения на народите в Европейския Югоизток към политическите, материалните и духовните достижения на епохата.

Българското възраждане представлява истински исторически подвиг на нашия народ. Ала лишени от държавна организация, от национална църковна йерархия, от силна буржоазия и надеждна международна подкрепа, българското общество извършва мъчително трудно прехода към модерната епоха. Темповете на историческото развитие на България през ХVІІІ – ХІХ в. са силно забавени, промените както в идеологическата, така и в стопанската сфера са твърде анемични и мъчителни.

Но заедно с това през ХVІІІ – ХІХ в. действат фактори, които ускоряват постепенната модернизация на българското общество. На първо място, българите имат възможност да използват идеите от материалните и духовните достижения на новата епоха. Българските земи се оказват в непосредствена близост до центъра на модерната световна цивилизация. Това им дава възможност да заимстват от историческия опит на напредналите народи и да преминат за исторически по-кратък период онези степени на политическо, социално и духовно съзряване, които я отделят от Средновековието.

Така политическият, социалният и духовният преврат в българската история се проявяват като едно органично цяло. През ХVІІІ – ХІХ в. доминира НАЦИОНАЛНАТА ИДЕЯ. Главната цел на епохата е ПОЛИТИЧЕСКИЯТ ПРЕВРАТ, отразяващ насъщните потребности на българското общество – ОСВОБОЖДАВАНЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ ВЛАСТТА НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ. Социалната и духовната революция са подчинени исторически и синхронизирани логически с политическата революция, която има освободителен характер.