LITERATURA 1. Blagojevic, M. (2005). Religija I crkva u transformacijama drustva, “Filip Visnic”, Beograd 2

1. Blagojevic, M. (2005). Religija I crkva u transformacijama drustva, “Filip Visnic”, Beograd

3. McGuire, B M. (2002). Religion, wadsworth Tomson Learning, USA

4. Matevski, Z. (1999), Masmediumite i sociolo{kite soznanija za religijata, Godi{en zbornik na Filozofskiot fakultet,kniga 26 (52),Skopje

5. Matevski, Z. (2001), Aktuelnosta na Veberovite sfa}awa za religijata, sp."Sociolo{ka revija", 1-2

6. Matevski, Z. (2003), Religijata i nacijata, publikacija na Komisijata za odnosi so verskite zaednici i religioznite grupi vo RM,Skopje

7. Matevski,Z. (2006), Kriti~ki osvrt na nekoi gledi{ta za religijata vo modernata amerikanska sociologija, Filozofski fakultet, Skopje

8. Matevski, Z. (2005), Religiska tolerancija u multietnickoj I multikonfesionalnoj Makedoniji, Casopis “Religija I tolerancija” br. 4, Novi Sad

9. Matevski, Z. (2005), Sociological Analysis of the Religious Situation in the Macedonian Post-Communist Society, Antology of works “Religion and Politics”, Blagoevgrad

10. Matevski, Z. (2006), Introducing Religious Education in Macedonia, Antology of works, Religion and Pluralism in Education, Oslo

11. Religion and pluralism in education (2006), Comparative approaches in the western Balkans, CEIR, Kotor network, Novi Sad

12. [u{nji} \uro (1998), Religija I i II, ]igoja, Beograd

13. Zbornik, (2005), Religija u multikulturnom dru{tvu, Filozofski fakultet, Novi Sad

14. Zbornik (2005), Religi® i politika, ¥ugozapaden universitet “Neofit Rilski”, Blagoevgrad

15. Zbornik (1984), Religija I nacija, Centar za idejno teorijski rad, Zagreb

16. Zbornik (2002), Se poznavame li dovolno, Fondacija Institut otvoreno op{testvo, Skopje.
КРЪГЛА МАСА¹
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ПРЕД ДОКТОРАНТИТЕ

Теодора АНГЕЛОВА

Докторант в катедра “Социология”, ФФ

СУ”Св. Климент Охридски”
Приветствам организаторите на докторантското училище за прекрасната идея и организация на това полезно и необходимо за младите учени събитие. Надявам се тази инициатива да бъде продължена и в други форми, сред които ми допада особено идеята за обсъждане с колегите от други висши учебни заведения на докторантските ни тези с оглед на особената важност специфичен изследователски проблем да бъде обгледан от различни, външни за изследващия го гледни точки.

Важността на настоящето мероприятие произтича и от факта, че към настоящия момент липсва подобен форум, а представяните за защита докторантски тези насочват към необходимостта той да се случва възможно най-интензивно. Опит за ежегодно докторантско училище се прави от няколко години във Философски факултет на СУ. Друг е въпросът за успешността на инициативата предвид, че се стигна до парадокса докторантите да получават кредити по своите учебни планове без не просто да са посещавали, а и дори да са се провели отделните курсове.

И тъй като темата е свързана с преподаването по социология в българските висши училища, ще се опитам да очертая някои от основните проблеми, на които останалите участници не се спряха.

І/ Проблемът за необходимостта от практика по специалността “Социология”.

Този проблем е поставян за дискусия в катедра “Социология” към СУ продължително време и към момента Асоциацията на студентите по социология към СУ са поели тази инициатива, като се опитват да осъществяват контакти с различен тип организации с цел осигуряване на практика за желаещите студенти от образователна степен “бакалавър”.

От една страна, смятам, че е невъзможна институционализацията на подобен тип практики под формата на задължаване на конкретни работодатели от страна на отделни катедри или университети да приемат и обучават студенти в поверените им организации. Защото, когато става въпрос за реални клиенти, ниското качество на крайния продукт не може да бъде оправдано. Същевременно пазарът на социологически труд позволява на студентите, при желание от тяхна страна, да осъществят самостоятелно контакт с потенциални работодатели и да натрупат опит в желаната от тях област, в която е необходимо социологическо познание.

От друга страна, смятам, че е абсолютно необходимо още по време на обучението си студентите да проверят какво са научили под формата на практики в реални условия. От тази гледна точка смятам, че е възможно да последваме опита на европейските университети като се превърне в задължително условие за получаване на степен “бакалавър” практикуването на професията поне за един месец в реална професионална среда по специалността по избор на отделния студент.

ІІ/ Проблемът за връзката между образованието по социология и пазара на труда по специалността.

Несъмнено е налице проблем в преподаването по социология. Наличието на диалог студенти – преподаватели е едно от важните условия за разрешаването на този проблем. Катедра Социология към СУ предприе няколко стъпки в тази посока, но на организираните дискусии бе констатирано присъствието на максимум 2-3 студенти и организаторите. Когато магистър от катедрата формулира очакванията си в посока изискване от преподавателите на по-ясна ориентация за пазара на социологически труд, в който студентите имат перспективата да получат развитие, отговорът на преподавателите беше: „Ние, ако знаехме тези места, нямаше да сме тук.”

От изложеното става ясно, че е необходимо не просто наличие на желание от страна на двете страни, а и реални действия в посока промяна качеството на образование, съобразно изискванията на специфичния за България пазар на труда. Това от своя страна предполага и обновяване на преподавателския състав, както и на предлаганите курсове, а следователно – и учебни програми.

В заключение искам отново да благодаря на организаторите на този форум като предлагам:

- Превръщането му в ежегодно мероприятие с активното участие на докторанти по специалността от различни университети в България.

- Ориентиране на проблематиката на докторантските училища с оглед на специфичните теми на дисертационните трудове на участниците.

- Привличане на компетентни в отделните области специалисти, съобразно конкретната тема, с оглед решаването на проблемите на дисертационната теза, пред които е изправен отделният докторант.

Оказа се, че моите идеалистични представи и мечти за реализация в пазара на труда се сблъскват с една доста груба действителност, за която ние завършващите социология не си давахме сметка. Сблъсъкът с реалността беше смразяващ от гледна точка на моето самочувствие като висшист и магистър по социология.

Оказах се недостатъчно подготвена, за да се реализирам като професионален социолог. Може би това се дължи на недостатъчната практическа насоченост на програмата по социология във висшите ни училища. Срещата ми с колеги, също като мен завършващи социология в Софийски университет, ми даде ясно да разбера, че образованието по социология не е релевантно на изискванията, поставени от работодателите на пазара на труда. Констатирахме, че ни липсва подготвеност и то в емпиричната част на нашето социологическо образование. Бях подкована с какви ли не теории, имах прекрасна теоретическа подготовка, но никаква практическа насоченост, и съответно не отговарях на високите изисквания на работодателите в социологическите агенции.

И тъй като социологическите агенции, действащи на пазара в момента, работеха единствено с емпирични изследвания, и доста от тях бяха с маркетингова насоченост, те изискваха готови практици – социолози, които да им вършат работа. Сблъсках се с жестоката реалност, която ме заплашваше да си остана безработна. Както много млади хора правят, намерих работа, която изобщо не беше свързана с моето образование., но която вече шест години ми помага да оцелявам като личност, и това беше в област, която не бях учила до този момент, освен като избираем предмет в катедрата по социология. Никога не си представях, че ще работя нещо, което не е свързано с моето образование. Трябваше ми години упорит труд и още по твърда воля, за да търся начин да реализирам себе си като социолог, защото обичам тази наука и усещах, че в нея е моето призвание.

В едно социологическо изследване на тема:”Масовата безработица при трансформиране на икономиката”, извършено още през 1995 г., се откроява именно тази нерелевантност , за която споменах - нерелевантността на висшето образование към изискванията на пазара на труда бе очертана като една от причините за безработицата на младите хора в България. Данните показват тенденция към ограничаване на дела на висококвалифицирания труд за сметка на нискоквалифицирания. То се изразява не само в ограничаване на заетите с висока квалификация, но и преливането им към труд, неизискващ висока квалификация. Структурата на безработните, според образованието им се характеризира с висок дял на хора със средно, полувисше и висше образование( над 70% от всички незаети). Освен това, след загубването на работа образованието не е фактор, повишаващ шансовете за намиране на нова. По скоро високото образователно равнище ограничава тези шансове. Около 16% от висшистите не бяха успели да си намерят работа към момента на приключването на образованието им, тоест в срок повече от една година. Данните сочат, че 70% от безработните с висше образование са имали престой на трудовия пазар – над 8 месеца, а над 20% изобщо не са започвали работа. За 40% от намерилите работа висшисти това е било работа, която не отговаря на тяхната образователна подготовка и квалификация. Тези данни доказват наличието на действителен проблем, чието поставяне по време на докторантското училище би допринесъл за насочване към промени в бъдещата професионалната подготовка.

ДОКТОРАНТСКИ РАЗМИСЛИ

Днес е много актуално да се говори за проблеми във всяка една област, и то в повечето случаи - с основание. Такива съществуват и при доктурантурата. И съвсем логично, всички ние се опитваме да търсим решения.

Ораганизираното от катедра „Социология” към Правно - исторически факултет на Югозападен университет “Неофит Рилски, гр. Благоевград докторантско училище на тема: “Пресечни точки” - диалог между различни поколения социолози” ни предостави възможност да изразим мнение и да представим гледната си точка по въпроси, свързани с доктурантурата.

Невероятно бе усещането да сме сред представителите на науката, свързани с всичко онова, което ние съвсем просто наричаме социология. Уникален бе и шансът ни да се включваме с равни права в дискусиите относно образователното и научното ни израстване. Ние все още сме “на другия бряг”, но всички преподаватели с интерес изслушват нашите проблеми, свързани с притесненията ни и с някои неблагополучия.

Обсъждайки проблемите на доктурантурата, ние неизбежно стигнахме до качествата и ценностите и до притеснения относно бъдещата ни научна реализация. Всъщност никак не е лесно да се анализира такава широкообхватни сфери, каквато са науката и образованието. Допълнително ни затрудни и факта, че самите ние сме потопени в тях. Това на свой ред прави трудна възможността да гледаме на проблемите без пристрастия, но ние се постарахме да се абстрахираме от пристрастията си, концентрирайки се в няколко области.

Въпросът, който си зададохме бе: какво всъщност представлява доктурантурата като образование? Този макар и странeн на пръв поглед въпрос предполага индивидуален отговор за всеки, който участва в т. нар. процес на натрупване на интелектуален капитал (Бурдийо). Ние сме на мнение, че участниците в този процес могат условно да бъдат разделени в две хипотетични групи. Те обаче не са, както всеки би си помислил, докторанти и преподаватели, а немотивирани и мотивирани от знанието (или може би “неизкушени” и “изкушени”) участници.

Другото мнение, с което отново сме единодушни, е че могат да бъдат намерени много повече общи неща сред участниците в процеса, свързани с отношението и мотивите им да се занимават със социология. В тази връзка са проблемите със самоорганизацията - с различната степен на самоорганизация на докторантите. Докторантът трябва в много по-голяма степен сам да организира заниманията си, да се включва в едни или други инициативи, да проявява инициативи, да търси контакти с институции извън университета, към който принадлежи, да се самоорганизира а не да разчита само на научния си ръководител, на катедрата и факултета.

Самоорганизация е нужна не само по отношение на преките ангажименти към написване на дисертацията си, но и към чуждоезиковото си обучение. Всъщност няколко са начините чрез които се осъществява чуждоезиково обучение в катедрата- чрез самостоятелна работа, чрез международни контакти чрез международни практики. Докторанти от катедрата бяха поканени от колеги от катедрата да участват и участваха в международна конференция в Загреб, осъществиха обучение в Испания и Швеция, включени са в международни програми по линията на Сократес Еразмус, други поддържат равнището си и чрез з участие в проекти. Сами по себе си тези факти са положителни, но би било по-добре ако има и специализирано езиково обучение специално за докторанти.

Подкрепата, която получаваме от колегите в непосредствената си работа по всякакви поводи, поощряването на докторантските инициативи, научното консултиране и финансирането на много от нашите активности са ежедневие в нашия университет. Като добра практика би могло да се посочи провеждането на научни дискусии, която се оказва изключително полезна. Задълбочените обсъждания на конкретни научни разработки, на които са поканени всички докторанти, могат да се разглеждат и са за нас своеобразни обучителни форуми, в които получаваме образци за писане на рецензии, за структуриране на изказвания, за формулиране на изводи и препоръки, за колегиална загриженост и за научна етика.

Използването на студентските аудитории за да вербализация на докторантските ни тези е практика, която също се подкрепя от преподавателите.

Не рядкото разрушаване на дистанцията между нас и преподавателите също има отношение към морала и създаването на образци за научна етика.

В нашия факултет има добра практика за снабдяване с новоизлязла научна литература на български език. Би било обаче по-добре ако имахме абонаменти за чуждестранни списания и он-лайн връзки, още повече, че университетът задоволява напълно изискванията ни за ползване на интернет, осигурявайки ни безпрепятствен достъп.

Разбира се тази относително розова картина е характерна за повечето, но не за всички докторанти. Казвайки това ми се иска да се върна на въпроса, повдигнат по-горе, а именно – за самоорганизацията и мотивацията. Самоорганизацията не означава абстрахиране от научния живот в катедрата и от индивидуалните контакти с хабилитираните колеги. Напротив, означава точно обратното.

Мотивацията и самомотивацията са нещо по-различно. На всички е известно, че с размера на стипендията, която получават докторантите, или на хонорарите за упражненията, които водят, е почти невъзможно да се живее. Това обаче е факт от национална величина и поне на настоящия етап едва ли нещо би могло да се направи за стимулирне на мотивацията. Ето защо и в този аспект би трябвало да се разчита на самомотивацията за участие в науката и научния живот. Самомотивацията би могла да се свърже и с надеждата, че европейското ни бъдеще ще промени в положителна посока ситуацията в страната ни. Индивидуалният отговор, за който стана въпрос относно това какво всъщност представлява доктурантурата като образование следователно е свързан в голяма степен със самомотивацията. Впрочем индивидуален е отговорът и надеждата, че европейското ни бъдеще ще ни промени в положителна посока.

Срещи като тази, а именно докторантското училище, ни дава шанс да помечтаем, но мечтите не са само илюзия, те биха могли да станат факт.

Убеждението ни за това идва от „хъса”, с който всеки от присъстващите се стреми да промени нещата, а това предвещава добро начало за едно по-добра и желана реализация. А що се отнася до социологията, ние забелязваме развитие в тази посока от много време и пожелаваме успех на всеки, които се е докоснал до нейната магия.