Дисидентството – щрихи към портрета в сравнителен план

Според едно остроумно определение, дисидентите са единствените истински интелектуалци в тоталитарното общество на Източна Европа, тъй като само те отговарят на двете типични за натурата на интелектуалеца ( има се предвид западния интелектуалец ) изисквания: да са “сърдити млади мъже” и да са в опозиция на системата, като очакват нейното падане да им даде слава и признание.¹¹⁹ Всъщност способността за самостоятелно критическо мислене, което доста често е и опозиционно, е може би най-същественият белег на интелектуалеца от всички епохи.тази способност е безспорно присъща и на дисидента.¹²⁰ Със сигурност трудните отношения с официалната власт са първият съществен знак в образа на интелектуалеца отсам и оттам “желязната завеса”. Но все пак трябва да прецизираме: “сърдитите млади мъже” на Запад доброволно са избрали опозицията си спрямо системата, на изток нещата са малко по-усложнени. В Чехословакия те даже в по-голямата си част са доскорошните нейни възторжени крепители, т.е. поначало не са й били толкова “сърдити”. Те са насила маргинализирани, при това за разлика от западните си събратя не запазват попрището си, а са обречени на физически труд, обществена изолация и чести следователски разпити.¹²² Веднъж принудително оказали се в това положение, обаче, “забранените” интелектуалци на Изток стават действително “сърдитите млади мъже” и демонстративно показват несъгласието си с режима. Макар че в България нещата не са поставени така драматично и в повечето случаи несъгласието все пак си остава личен избор на интелектуалеца, преследванията на режима, поголовни в Чехословакия, избирателни в България, са основните начини за легитимиране на дисиденти. На Запад на подобна “реклама” не може да се разчита.

И така, творчески мислещ, в критична позиция спрямо властта, източноевропейският дисидент е готов да понесе и последствията от това си поведение. Защото репресиите го легитимират не само като противник на режима, но и като морално чистоплътна личност, готова да отстоява думите си и да понесе последствията от делата си. Той притежава и други специфики. За разлика от индивидуалистично настроения, стигащ понякога до ексцентризъм и цинизъм западен събрат, източноевропейският интелектуалец от втората половина на миналия век е социално ангажиран. Той изразява колкото своето лично мнение, толкова и значими обществени нагласи. Това е негова трайна характеристика, защото той по традиция е “будителят” на нацията, натоварен с особена обществена мисия. Преди всичко жреците на словото са почитани като изразители на най-съкровените национални въжделения. Завишената роля на интелектуалеца не само в културния, но и в политическия живот е една безспорна източноевропейска специфика, която се запазва и в периода на социализма.¹²³

Ала запазването на тази престижна обществена позиция съвсем не е случайно. Тя е препотвърдена и в новата историческа епоха, защото голяма част от представителите на творческата интелигенция вярват в хуманната роля на комунистическия проект. В Чехословакия това е продължителен процес, който се ускорява по време на войната и веднага след нея, когато голяма част от “олевялата” интелигенция попълва редиците на ЧКП. (Готовска-Хенце, 2002). През 1968 г. именно тя е общественият двигател на идеята за “социализъм с човешко лице”. Макар и захвърлена безцеремонно в покрайнините на “нормализационното” битие, тази активна обществена прослойка не загубва нито морала си, нито социалната си мотивация. Простила се с голяма част от първоначалните си илюзии, тя лесно намира общ език с останалата демократично мислеща интелигенция.

Още по-изявена левичарска ориентация имат и повечето от българските дисиденти. Голяма част от тях са с борчески актив още отпреди войната и именно привързаността им към идеала обуславя най-голямото им разочарование през следващите десетилетия.¹²⁴ Те също се стремят да бъдат принципни и да отстояват позициите си. За разлика от чехословашките си побратими, обаче, те не са така драстично преследвани и не се разделят с интелектуалното си поприще. Те стоят встрани от властта, но не са осъдени на обществено мълчание. Това им дава възможност да артикулират известна критика, макар и “езоповски”. При все, че тя малко или много се превръща в тяхна “запазена марка” именно поради произхода и борческото им минало, това, разбира се не ги застрахова срещу изпадане в немилост. А има и нещо друго. Обстоятелството, че от пиедестала на комуниста-идеалист в продължение на години “говорят” и търпят репресии и безпартийни автори,¹²⁵ освен че изразява личен избор, илюстрира и общественозначимият факт, че в България по това време е възможна и легитимна единствено критика от позициите на комунистическия идеал.

Всъщност темата за “малката правда” не излиза от главите на опозиционните интелектуалци и в двете страни. По отношение на “голямата”, обаче, мненията се различават. За някои това е бъдещият безкласов строй, за други демократичен идеал, за трети просто правото на плурализъм, без доминиращи идеи. В Чехословакия опозицията се обединява върху изискването за съответствие между практиката и буквата на закона и равнопоставеност на идеите. В България основният ( или поне официално признатият ) “аршин” си остава комунистическият идеал.¹²⁶ Първата платформа е толкова “отворена”, че в крайна сметка изключва доминирането на една идеология. За илюстрация ще отбележим, че в Хартата, освен кръгът около Хавел и този на реформените комунисти, участват още католици, протестанти, независими интелектуалци без идейни предпочитания и дори...троцкисти.¹²⁷ Българската дисидентска платформа, от своя страна, не се отличава с плурализъм. Тя не е и неутрална – напротив, тя е с повишен обществен патос, тя призовава за връщане към храма на исконния си идеал, малко пообраснал с бурените на “реалния” социализъм...

Макар и “сърдити млади мъже”, за разлика от западните си колеги, дисидентите от левичарски произход не чакат падането на системата, за да се прославят. Напротив, те желаят само едно: нейното привеждане в синхрон с идеала. Те не обичат да бъдат наричани “дисиденти”, защото не схващат себе си като “родоотстъпници”, даже не и като “инакомислещи” – напротив, те считат съществуващата бюрократична система за отклонение, а себе си за верните, за преданите, за най-близко до идеала. Какво да се каже тогава за останалите, несвързани с тази идеология? В Чехословакия те търсят идейните си корени в демократичната система на Първата република и в масариковия хуманистичен идеал – нищо чудно, че не им е приятно да бъдат дефинирани като “инакомислещи” в координатната система на комунистическата идеология. Ето защо, по-удачно название от западното “дисиденти”, е руското “правозащитници”, защото тези интелектуалци, независимо от изходните си позиции, действително са ангажирани със съдбата и морала на нацията си.

По този начин ясно се виждат несъвършенствата на термина “дисидент”. Той по-скоро отразява начина на мислене на Запад по това време. С помощта на този новопоявил се източноевропейски човек, който по дефиниция е 1/ вероотстъпник, разколник, и 2/инакомислещ човек, който не е съгласен с господстващата идеология.¹²⁸ реалполитиците там се надяват да подронят влиянието на Кремъл в глобален план. Както видяхме, “неполитичната” политика в продължение на години се използва за натиск в международните отношения. Но във вътрешнополитически план, нейните възможности са неадекватно преценявани. Дисидентството не само не може, то не иска да бъде политическо. В условията на “реалния” социализъм и еднопартийна система, то е “коректор” на властта, но в никакъв случай и не и претендент за нея.

Действително само повърхностен наблюдател може да търси в натурата на критичните български творци от 70-те и 80-те години черти на “разколници” или “вероотстъпници” ( смисъла на “дисиденти”). Тяхната кауза изцяло се покрива с борбата “за социализъм с човешко лице”.¹²⁹ Така че критиката им априори може да бъде само градивна. При това, тя е изразена не пряко, а пречупена през художественото им творчество и обрисувана алегорично. Езоповият език не е неразгадаем – иначе не би могъл да изземе функциите на “социалния отдушник”- ала той все пак си остава белег на интелигентния, но несвободен тип творец,¹³⁰ защото е иносказателен, т.е. не назовава нещата със собствените им имена. Подобен род послание може да поеме ролята на “социален отдушник”, но все пак си остава културен феномен. Можем условно да го определим като своеобразен “критически реализъм” в условията на официалния соцреализъм, който от много си хвалебствия така и не забелязва “пукнатините” между действителността и идеологията. Единият стил отразява “малката”, другия – “голямата” правда, но методът и на двата все пак си остава един и същ.

От друга страна, фиксирането на “малката правда” остава основна житейска грижа на всички дисиденти. В сравнение с колегите си от областта на художественото творчество, обаче, “правозащитниците” не се опитват да опишат действителността иносказателно, като заменят едната ( официалната ) символика с някаква своя, художествена. Те просто документират действителността и нейното отклонение от нормата – било то закон или партийна директива. Влиянието на “правозащитниците” в реалния обществен живот, обаче, се доближава до нула, то е по-незначително дори и от това на културните им “съмишленици”. Тези хора се броят на пръсти и са изолирани в гето не само от режима, но и от собствените си сънародници. Но значението им не се крие в тяхната сила, а в тяхната позиция. Те просто отказват да сътрудничат в провеждането на масовия сценарий и посочват недвусмислено, че животът на средностатистическия гражданин не протича под знака на партийните директиви, че не става дума за развито социалистическо общество, подстъп към комунизъм, а за власт, която зад възвишените идеи не спазва собствените си закони. Чисто и просто – че “кралят е гол.

Това е първата крачка към “живот-не-в лъжа” - излизане от омагьосания свят на официалния мит, назоваване на нещата с техните имена. Смелост за такава публична изява имат малко – затова и “правозащитниците” се броят на пръсти. Повече са тези, които се опитват да живеят и творят извън рамките на общоустановеното.¹³¹ Това, разбира се, означава много повече от “надхитряне” и дори “прескачане” на официалната цензура. Паралелната култура отразява независим начин на мислене и творчество, които не се вместват в координатната система на официалната идеология. В Чехословакия, макар и забранена, тя е разнообразна и своего рода “институционализирана” в самиздатската литература. Поради редица специфични особености тя не може да се прояви така очевидно в България, но все пак съществува, скрита зад дебелите стени на “частното”. Тя е преди всичко личен избор, семейна традиция. Доста фрагментирана, тази все пак независима дейност се изразява в опит да се живее по европейска културна норма или да се следват някои елементи на традиционен градски или селски бит.¹³² Общо казано, една анонимна и непрестанна игра на криеница, в която нормалният живот, се опитва да се измъкне от предписанията на идеологията.¹³³

Предопределени за статисти в идеологическия и за актьори в западния сценарий, източноевропейските дисиденти не правят нито едното нито другото. Те си остават едно - морален коректив на властта. Точно поради тази своя най-съществена черта, те са призвани да оглавят прехода след 1989. И пак точно поради нея, те бързо я напускат, за да отстъпят място на “реалните” политици. Защото да си дисидент означава преди всичко това – да имаш лична позиция и да си морален коректив.

1. вж. подр. Баева, И. (1999 ) България от 50-те години през погледа на ЦРУ. В: Модерна България, ред. Баева, И., София, с.340-362; Христова, Н.: Специфика на българското “дисидентство”: власт и интелигенция 1956-1989, С, 2005, с.30.

2. Речник на чуждите думи в българския език. ( 1998) с.208.

3. Руските дисиденти предпочитат да бъдат наричани “правозащитници”, защото това според тях набляга на положителния, градивен смисъл на тяхната дейност. Вж. Христова, Н.: Специфика на българското “дисидентство”, с.38. Терминът не се харесва и на чешките дисиденти, главно поради обстоятелството, че дейността им задължително се дефинира на фона на официалната идеология.

4. Новосъздадените 70217 комисии, състоящи се от 235 270 души от “здравото” партийно ядро проверяват досиетата, вж. Renner, H, Samson, I.: Dejiny Ceskoslovenska po roku 1945, Bratislava, 1993, p.120., Готовска-Хенце, Т.:“Хусаковата нормализация или за бавната агония на ЧКП, сп. “Минало”, 2000, бр.3, с.75-83.

5. биографията на този лидер е “виевата”: През 1966-1968 г. той е заместник-министър на вътрешните работи. Председател на централната-контролно ревизионна комисия става още през мартк 1968 г., т.е. през време на “Пражката пролет”.вж. повече у Hejzlar, Zd., Kusin, Vl.: Czechoslovakia 1968-1969. Chronology, Bibliography, Annotation. London, New York, 1975, p.29-30. Това обстоятелство не му пречи ни най-малко със същото усърдие да работи за кадровото й потъпкване. Кариерата му завършва едва през 1989 г.

6. може да се проследят правилата за дейността на кадровите комисии, списъците с имената на участващите в тях, както и конкретни въпроси като проблеми в министерството на културата или списъци на уволнени културни и просветни дейци .вж. напр. Otahal, M. (ed.) Svedectvi o duchovnim utlaku 1969-1970. Dokumenty. Praha, 1993. Своеобразно свидетелство за процесите са и официалните изследвания, посветени на тези въпроси. Вж. напр. Šulič, J.(ed.) O kultūre a inteligenci, Bratislava, 1973; Pašek, P.(ed.): Dejinné poučenie KSČ a kultūra, Bratislava, 1983.

7. за това свидетелстват многобройната идеологическа литература, издадена през 70-те и 80-те години, между които напр. Štoll, L.: Ūmĕní a ideologický boj. I-II, Praha, 1972, Hromadka, M.: Státní řízení kultúry, Praha, 1975, Paluda, S.: O kultúrnej politike KSČ, Bratislava, 1979, Hruškovič, M.: Zápas o socialistický charakter kultúry, Bratislava, 1981, Paluda, S.: Súčásná kultúrna politika, Bratislava, 1984.

8. 46 заседание на ЦК на ЧКП от 24.03.1970, SUA- A UV KSC, fond 10/7 sv.21, a.j.46.

Priloha III.

9. протокол от 2 заседание на идеологическата комисия на ЦК на ЧКП, SUA- A UV KSC, fond10/10 sv.1, a.j.2, стр.47-48.

10. 36 заседание на ЦК на ЧКП от 2.12.1969, SUA – A UV KSC, fond 02/7, sv.15, a.j.36, 46 заседание на ЦК на ЧКП от 24.03.1970, SUA- A UV KSC, fond10/7 sv.21, a.j.46. Priloha III, както и подбраните и публикувани от М. Отахал документи.

11. подр. Вж. у . Otahal, M. (ed.) Svedectvi.... р.92-105.

12. Slovenske dejiny, red. R.Marsina, V. Ciaj, D.Kovac, Bratislava, 1993, p.276.

13. Точната цифра, която той съобщава е 326.100, от които 67.147 изключени и 259.670 отпаднали. вж. Kusin, Vl: Challenge to Normalcy: Political Opposition in Czechoslovakia. In: Opposition in Eastern Europe, ed. Tokes, R. Oxford, 1979, p.35. Подобни данни дават и съветските автори. Кайе посочва изключени 67.100 и други 259.700 зачеркнати от списаците. Кайе,В.А.: Чехословацкая социалистическа республика, Москва, 1984, с.41.

14.чешките автори дават малко завишени данни – 7.000 изключени, 400.000 задраскани от партийните списъци, вж. Mĕchýř, J.: Velký převrat či snad revoluce sametová?, Praha, 1999, p.34., според западните изключените са 326.817, като в чешките земи това съставлява 23 % от партийните членове, в Словакия – 17 % и засяга предимно интелигентския състав –30,9% от слчаите. вж. подр. Blehova, B.: Der Fall des Kommuniskus in der Tschechoslowakei, Wien, 2004, S.37-38.

15. Този път отпадналите са значително по-малко. Според Кайе това са 12.814 души или 0.8% от партийния състав. Кайе, В.А., цит. съч. с.41.

16. официални данни, съобщени на 16 конгрес. вж. XVI sjezd KSC, 1981, с. 49. също и данни на западните автори вж. Communism in Eastern Europe, ed. T.Rakowska-Harstone, Manchester, 1984, p.128.

17. Mĕchýř, J.: op.cit. p.36.

18. Op.cit. p.60.

19. Виж Rotschild, J.: Return to Diversity. A Political History of

East Central Europe Since World War Two. Oxford, 1989.p.208.

20. Mĕchýř, J.: op.cit. p.34.

21. за пиесите “Служебно известие” и “Затруднена възможност за съсредоточаване”, които по това време се играят на Бродуей той получава два пъти американската награда “Оби”

22. виж Баева, И.: България и Източна Eвропа, ( 2001) С., с.132-133.

23. виж Мигев, Вл.: Пражката пролет; 68 и България (2005 )София., с.254.

24. вж. подр. Мигев, Вл.: цит.съч. с.254-263.

25. Баева, И.: цит.съч. с.132-133, за реакцията на режима в България по отношение на “Пражката пролет” вж. също и Баева, И.: България и Пражката пролет 1968, Политически изследвания, р.1, 1993, Христова, Н.: Власт и интелигенция: Българската 1968 г. Исторически преглед, бр.5-6, 2000 г., както и най-новото монографично изследване на Вл. Мигев: Пражката пролет;68 и България, С, 2005.

26. вж. подр. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.117.

27. Калинова, Е, Баева, И.: Българските преходи 1944-1989, С, 2000, с.110.

28. Мигев, Вл.: цит.съч. с.265.

29. Turek, O.: Podil ekonomiky na padu komunismu v Ceskoslovensku. Sesity Ustavu pro soudobe Dejiny AVCR, Sv.23, Praha, 1995, p.22.

30. според някои автори то идва в резултат на намаляване на военните разходи и на орязването на помощи за страни като Куба и Виетнам – все мерки, които правителството приема с одобрението на Москва, вж. подр. Renner, H., Samson, I.: op.cit.p.132.

31. Калинова, Е., Баева, И.: Българските преходи.... с.11.

32. подр. Калинова, Е. ( 2006 ): Културните измерения на кризата в България през първата половина на 80-те години. В: Сборник в чест на М. Минчев, В. Търново, с.188-204.

33. Калинова, Е., Баева, И.: Българските преходи, с.112.

34. Skilling, H.G: Czechoslovakia between...op.cit. p.255.

35. ДС напр. конфискува ръкописа на изследването на Зд. Йичински за състоянието на правната система през 70-80 г. Части от него се появяват през 1984 г. на стр на Едице Петлице, а пълният текст е публикуван едва след 1989 г., вж. Jicinsky, Zd.: Pravni mysleni v 60.letech a za normalizace, Pr, 1992.

36. вж. подр. Samizdat: Alternative Kultur in Zentral- und Osteuropa: Die 60er bis 80er Jahre, Bremen, 2000., Drapala, M.(ed.): Minulost dejiny v ceskem a slovenskem Samizdatu 1970-1989, Brno, 1993., Curry, C.(ed.) Dissent in Eastern Europe, New York, 1983.

37. за характера на “паралелната култура” вж. повече у Havel, V. (1990 ): Do ruznych stran. Praha,, p.145.

38. Марков, Г.: Нови задочни репортажи: когато часовниците са спрели, ( 1991),София с.9-10. Същото усещане, че историята просто е “спряла” в началото на 70-те години споделя и В. Хавел. Havel, V.: Do ruznich stran, p.121.

39. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.115.

40. Баева, И.: България и Източна Европа, с.26. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.121.

41. Христова, Н.: “Езоповият език” и неговите “преводачи”(2006).В.:Сборник в чест на доц.д-р М. Минчев, В. Търново, с.179, Баева, И.: България и Източна Европа, с.26.

42. Р. Ралин, Б. Димовски, Т. Цонев, К. Павлов, Г. Данаилов и др., вж. Калинова, Е, Баева И.: Българските преходи, с.140.

43. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.119.

44. вж. подр. Готовска-Хенце, (2003 )т.: Чешките писатели – предвестници на Пражката пролет, Минало, бр.2, с.62-68. Мигев, Вл.: Пражката пролет...с.7-8.

45. Havel, V.: Do ruznych stran, p.102.

46. Христова, Н.: Културата като опозиция: скандалът “Лице” на Блага Димитрова от 1982 г. ( 2006)В: Научни трудове на ПУ, Пловдив, т.1, кн.1, с.602.

47. партийността често превъзхожда таланта на този творец, така по думите на Г. Марков ”псевдотворци” създават “псевдокритерии”. Вж. Марков, Г.: Нови задочни репортажи, с.166.

48. като в случая с Бл. Димитрова, вж. подр. Христова, Н.: Културата като опозиция, с.599-560.

49. Марков, Г.: есе “Забраната”, Нови задочни репортажи, с.82-86.

50. Калинова, Е., Баева, И.: Българските преходи, с.110.

51. Христова, Н.: Езоповият език, с.179-182.

52. пак там, с.182, с.183-84.

53. Христова, Н.: Специфика на българското “дисидентство”, с.40.

54. Калинова, Е., Баева, И.: Българските преходи, с.110.

55. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.119.

56. Христова, Н.: Езоповият език, с.182.

57. вж. подр. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.116-117.

58. вж. под. у Havel, V.: Dalkovy vyslech...op.cit.p.116-117.

59. Mĕchýř, J.: op.cit. p.46.

60. Jicinsky, Zd.: Charta´77 а prаvni stat. Brno, 1995, p.15.

61. Blehova, B.: op.cit. с.63-64.

62. Havel , V.: Do ruznych stran, p.32.

63. министър Обзина в една своя реч пред партийната школа на ЦК на ЧКП, цит. по Blehova, B.: op.cit. с.61.

64. Jicinsky, Zd.: op.cit.p.15.

65. Mĕchýř, J.: op.cit.p.47-48.

66. Slovenske dejiny, Marsina, 1993, p.279. Rotschild, J.:op.cit.p.209.

67. пълния текст вж в Charta 77/1977-1989, Scheinfeld-Praha-Bratislava, 1990.

68. Кризеова, В.: В.Хавел, с.100.

69. пак там, с.100-105. Jicinsky, Zd.: op.cit.p.20.

70. Blehova, B.: op.cit. p. 45. Кризеова, с.100. Mĕchýř, J.: op.cit. p.46.

71. Rude pravo, 12.1.1977, с.1.

72. Кризеова, В.: цит.съч. с.122.

73. Renner, H., Samson, I.: op.cit.p.168.

74. цит. по Blehova, B.: op.cit. p.61.

75. Kusin, Vl: op.cit.p.52.

76. Blehova, B.: op.cit. p.83.

77. Renner, H., Samson, I.: op.cit.p.144.

78. вж. Havel, V: op.cit. p.109.

79. Волков, цит.съч. с.28., Rotschild, J.: op.cit.p.210.

80. Renner, H.,Samson,I.: op.cit.p.174.

81. Otahal, J., Tigrid, P.: op.cit. p.231.

82. Jicinsky, Zd.: op.cit.p.71.

83. Skilling, H.G.: op.cit.p.16.

84. вж. речта му в университета "Джордж Вашингтон" в Хавел, В.: Хоризонти на надеждата,1997, София, с.121.

85. Попов, А.: цит.съч. с.26.

86. Jicinsky, Zd.: op.cit.p.23.

87. Попов, А.: цит.съч.с.24.

88. Havel, V.: Do ruznych stran, p.106.

89. Mĕchýř, J.: op.cit.p.48.

90. Havel, V.: Do ruznych stran, p.103.

91. Op.cit., p.103.

92. Op.cit.p.206.

93. Skilling, H.G.: op.cit.p.254.

94. напр. фондацията “Форд” в Ню Йорк, “Фрит Орд” в Осло, “Отворено общество” на Дж. Сорос и др. Blehova, B.: p.62.

95. До края на 1989 г. Шведският държавен съвет по културата, напр. изплаща по легален начин под формата на стипендии и помощи помощ за дисидентите в Чехословакия сумата от 19 млн. Чешки крони, които са разпределяни от нелегалния “Помощен фонд на гражданите” под ръководството на В. Хавел, вж. подр. Blehova, B.: op.cit. p.62.

96. Skilling, H.G.: op.cit.p.254.

97. Blehova, B.: op.cit. p.69.

98. подр. вж. есето на Г. Марков, “За голямата и малката правда” в Нови задочни репортажи, с. 116-119.

99. Mĕchýř, J.: op.cit.p.49.

100. В Informace o Charte 77 са публикувани около 1000 такива съобщения. вж.подр. Mĕchýř, J.: op.cit.p.49.

101. Jicinsky, Zd.: op.cit.p.56-57.

102. подр. Mĕchýř, J.: op.cit.p.49.

103. Blehova, B.: p.74.

104. Rotschild, J.: op.cit.p.210.

105. Skilling, H.G.: op.cit.p.256. подр. вж. Blehova, B.: p.101-110.

106. Неделчев, М. с.206. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.119.

107. Калинова, Е., Баева, И.: Българските преходи, с.140.

108. впоследствие много от тези сравнително неизвестни за обществеността, но познати помежду си хора от провинциалните литературни “броденици” влизат в редиците на СДС, вж. Неделчев, М.: Размишления, с.233, 237.

109. Неделчев, М.: Размишления, с.204-205.

110. Баева, ИДА, 1998, т.76, с.37., Неделчев, М.: Размишления, с.209.

111. Калинова, Е., Баева, И.: Българските преходи, с.140.

112. Христова, Н.: Културата като опозиция, с.598.

113. Баева, И.: Из историята на българското дисидентство, с.36,48.

114. Неделчев, М.: Размишления,с.209.

115. Rotschild, J.: op.cit.p.210-211.

116. Blehova, B.: p.74.

117. вж. подр. Баева, И: Из историята на българското дисидентство, с.33-51.

118. Mĕchýř, J.: op.cit.p.49.

119. вж. подр. Попов, Ал: Чешкият интелектуалец, с.19.

120. при все това някои автори продължават да считат, че има разлика между комунистическия интелектуалец и дисидент от типа на Хавел именно защото първитя си остава ограничен поради комунистическата идеология, вж. подр.

121 Неделчев, М.: Размишления, с.229.

122. Mĕchýř, J.: op.cit.p.38.

123. вж. повече у Баева, И.: България и Източна Европа, с.24-25.

124. Христова, Н.: Езоповият език, с.180.

125. напр. Ст. Цанев и К. Павлов., Заради тази си позиция последният дори е лишен от работа и не може да публикува. В тази категория попада и Блага Димитрова. Христова, Н.: От маските до маскарада, с.116-117.

126. подр. За неговите носители у Христова, Н.: От маските до маскарада, с.116-117.

127. Skilling, H.G.: op.cit.p.253; Jicinsky, Zd.: op.cit.p.69.

128. само отново припомням двете основни съвременни значения на думата “дисидент” според Речника на чуждите думи в българския език.

129. Христова, Н: От маските до маскарада, с.127.

130. освободеният Езоп продължава да говори иносказателно, дори когато вече е свободен.

131. “да се държиш така, сякаш комунистите ги няма, не са взели завинаги властта”. Неделчев, М.: Размишления, с. 204-205.

132. пак там, с.205.

133. “ Това бяха различни светове с различни храмове, които бяха принудени да живеят върху един и същ терен. Единият бе неофициален, неназован. Но днес ги виждаме съвсем ясно, обръщайки се назад, в отминалия век.” Неделчев, М.: Размишления, с.204-205.

Аврамов, Д.(1993): Диалог между две изкуства, София, с.16

Баева, И. (1998) Из историята на българското дисидентство: общественият комитет за

екологична защита на Русе и властта. В: ИДА, т.76, с.34

Баева, И. (2001) България и Източна Европа, София, стр.132-133

Волков, В.К. (1990) Революционные преобразования в странах Центральной и

Юговосточной Евпропы. Вопросы Истории, No.6 с.23.

Горнев, Г., Бояджиева, П. (1997) Началото на прехода – представи за справедливост и

политическа легитимност В: Преходът в България през хогледа на

социалните науки, ред. К.Байчински, София с.83.вж. също Мигев, Вл.

Пражката пролет... с.253.

Готовска-Хенце,Т. (1999) За идейно-политическия профил на чехословашката

Харта.77. Исторически преглед, кн.3-4, с.148.

Готовска-Хенце, Т. (2002) Общество и власт, София, с.44-46

Иванова, Е. (1997) Българското дисидентство, 1988-1989, ч.1, С, 1997, с.38-39

Калинова, Е., Баева, И. (2002 ) Българските преходи, с.139.

Кризеова, В. (1992) Вацлав Хавел: поет и президент, София с.84.

Мигев, В. (2005) Пражката пролет;68 и България, С, 2005.

Неделчев, М. (2002) Размишления върху българските работи, София, с.209

Попов, А. (2001) Чешкият интелектуалец през 90-те години на ХХ в.: изкушения и

неволи, София, с.18.

Христова, Н.(1998) От маските до маскарада: интелектуалците и предизвикателствата

на социалната памет. В: Епохи”, В.Търново, кн.2, с.117.

Христова, н. (2006) Културата като опозиция: скандалът “лице” на Бл. Димитрова от

1982 г., Научни трудове на ПУ “П.Хилендарски”, т.1, история, кн.1, с.598.

Fowkes, B. (1994) Austieg und Niedergang des Kommunismus in Osteuropa. Mainz, p.205.

Havel, V. (1990) Dalkovy vyslech: rozhovor s Karlem Hviazdalou. Praha, p.106.

Havel, V.(1990) Do ruznych stran.Praha, 1990, p.121

Kosta, J. (1991) Okonomische Aspekte des Systemwandels in der Tschechoslowakei. In:

Demokratischer Umbruch in Osteuropa. (Hrsg.) R.Deppe, H.Dubiel, U.Rodel. Neue

Folge Band 363. Frankfurt am Main, p.304. Skilling, H.G.: Czechoslovakia

between East and West. In: Central and Eastern Europe: The Opening Curtain?

London, 1989, p.252.

Kusin, V. (2001): op.cit.p.27; Rotschild, J.: op.cit.p.173.

Machonin, P., Tucek, M. (1996) Ceska spolecnost v transformaci: k promenam socialni

struktury. Praha, p.84.

Tigrid, P. (1990) Prazske jaro: historicky vyznam pokusu, ktery ztroskotal. In: Svedectvi -

ctvrletnik pro politiku a kulturu, Praha, No.1,p.200. Rotschild, J.:op.cit.p.209.

ПОЛИТИЧЕСКАТА СОЦИОЛОГИЯ

Петя ПАЧКОВА

ЮЗУ “Неофит Рилски”

Политическата социология не е наука за властта, както твърдят Морис Дюверже и други автори. Нито е наука за държавата.

Нейната задача не е да се впуска в изясняване на понятия като власт и държава. Тя трябва да стъпи върху изяснените от общата политология понятия за политическа власт и за държава и да върви нататък – към изясняване на въпроса за това доколко и как се поражда от обществените явления тази власт. Както и за това как влияе тази власт на развитието на другите обществени явления. Т.е. да търси връзката между обществото като цяло, заедно с неговите елементи, и политиката.

В специализираните съчинения по политическа социология и в съответните курсове лекции по тази дисциплина се анализират доста от най-важните взаимовръзки на политическата власт с обществото.

Те обаче имат и някои системни недостатъци?

Изясняват се основни политологически понятия. Много от трудоветe по политическа социология не се отличават особено от учебниците по обща политология. В тях се изясняват понятия като власт, държава, политическа система, политически организации, режими и др. под. Т.е. изяснява се съдържанието на политическите феномени, изясняват се основни политологически и социологически понятия. Естествено при това изясняване се отчитат и някои от взаимовръзките им с неполитическите явления в обществото.

А политическата социология би трябвало да се стреми да изяснява целия комплекс от тези многобройни, противоречиви и сложни връзки на политическите явления с всички останали обществени явления. Вярно е, че политиката е навсякъде, тя регулира и се намесва във всички човешки дейности и отношения. Но все пак тези дейности и отношения имат своята самостоятелност, своите причини извън политиката и своите влияния върху същата тази политика. Така че социологията трябва да анализира именно тези взаимни влияния.

Например политическата социология няма за задача да изяснява смисъла на политическия режим като такъв, да изясни елементите и видовете политически режими. Това е задача на общата политология. Задачата на политическата социология е да изясни при какви обществени обстоятелства се явяват едни или други политически режими – какви трябва да са икономическите условия, характеристиките на културата, идеологията, демографията, психологията на народите. Т.е. как и доколко интересите на най-силните социални прослойки, външните субекти, целият обществен организъм стимулира съществуването на един или друг режим.

Основен въпрос на политическата социология би трябвало да бъде изясняването на взаимните влияния между глобализацията като основна икономическа тенденция в съвременността и настоящето и бъдещето на държавата като основен национален политически фактор. Задача на икономическата наука е да изследва глобализацията като икономическо явление. На общата политология – да изследва ролята на държавата в обществото. А на политическата социология – да свърже двете неща, както са свързани те в общественото развитие. Да разкрие положителните и отрицателните влияния на глобализацията върху общественото развитие. Как влияе тя на малките и на големите народи, как на икономически силните, как – на икономически слабите. Кой народ доколко е заинтересован от глобализацията.

Друг недостатък е фактът, че в съчиненията и курсовете, за които говоря, обикновено или липсва, или не е достатъчен анализът на основни обществени сфери и явления и връзките им с политиката. Или тези връзки са представени превратно и манипулативно.

Често липсва или е замъглена връзката между труда и политиката. Не става достатъчно ясно, че особеностите на нашия труд са най-основният фактор, който в най-голяма степен предопределя целия ни живот, в това число и политическия. В това отношение концепцията на Тофлър е изцяло социологическа. Защото разкрива доста последователно основата на обществения живот – характерът на човешкия труд и оттам на икономическите отношения, та до семейните отношения. Но неговата концепция, за да стане политикосоциологическа трябва да се задълбочи от гледна точка на връзката между всички тези явления и политиката. Защото тя оказва огромно въздействие върху развитието на всички обществени явления, в това число на характеристиките на нашия труд.

Например от политиката в една държава много зависи дали ще се развива високоинтелектуалния труд или нискоинтелектуалния. Това зависи от поддържаната образователна система - дали залага високи критерии пред учащите се или не. Зависи от приоритетите, които се дават на икономическите отрасли - дали ще се набляга на електронни технологии и отрасли или ще се разчита на морски и селски туризъм. Дали в изкуството ще се толерира чалгата или сериозните произведения.

Обикновено не става ясна точната взаимовръзка между икономиката и политиката, между икономически и политически режим. Определящото влияние на икономическия, съзнателно или не, се прикрива. Основен недостатък на литературата и курсовете по политическа социология е прикриването на отговорността на икономическия елит в дадена ситуация за един или друг политически режим и факта, че именно той го налага чрез дейността на политическия елит.

Преувеличава се ролята на политиката и се подценява на

икономиката. Политиците се оказват основните отговорници за един или друг режим, за една или друга политика.

Например по отношение на корупцията. Много се говори за

корупцията, много се критикува политическия елит и администрацията, че са корумпирани, но никой не се е загрижил да преследва икономическия елит и гражданите които ги корумпират. А тяхната отговорност и вина не са по-малки от тези на хората, които се поддават на корупцията.

Не случайно след векове капиталистическо развитие и много десетилетия демократично развитие, едва напоследък в развитите страни започнаха да се създават закони за лобистката дейност, за прозрачност на предизборните кампании и др. под. Освен това дори вече създадените закони дават големи възможности за тяхното заобикаляне. У нас също се забави приемането на закон за лобирането. И това е доказателство, че икономическият елит се стреми да прикрива своето влияние и да оставя политическия да обира общественото недоволство.

Студентите, които предлагат пари на преподавателите си, не са по-малко отговорни от преподавателите, които се изкушават. Но няма санкциониран студент, а само санкционирани преподаватели. Това на юридически език означава да се санкционира само едната страна на престъплението.

Политикосоциологическият подход би трябвало да се използва и при анализа на дейността на политическите лидери.

За съжаление политическите биографии твърде често страдат от съществени недостатъци. В много такива биографии изобщо не се споменават кръговете и силите, с които е обвързан един политик, лобитата, които му въздействат, начините, по които му въздействат.

Хубави са тези от биографиите, които наблягат на сложността в поведението на лидерите. Търсят комплекса от фактори и мотиви за поведението им. Търсят сложното преплитане на обективното и субективното, на изискванията на обективната ситуация, в която живее и работи политическия лидер и неговите субективни личностни качества. Т.е. прилагат социологическия подход към политическото поведение на индивида.

Пример за хубава, и то романизирана, биография е тази на Фуше от Стефан Цвайг в „Еразъм, Магелан, Фуше”. Докато други политически биографии са всъщност преразказ на факти от живота на лидерите без разкриване и анализ на скритата страна на нещата. А в сферата на политиката тя е от основна важност.

С други думи едни биографии се приближават до научното познание, до обективната истина. Когато са написани от по-безпристрастни автори или учени. Други са създадени не за да служат на истината, а за да гонят политически или други цели. Не да отразяват действителността, а да създават действителност.

Пример за липса на политикосоциологическо мислене, за едностранчиво мислене са някои от обясненията на китайския феномен.

Сега редица автори, възхитени от стремителното развитие на Китай, го обявяват за резултат от мъдростта на китайските ръководители и народ. И тук веднага възниква въпросът: в други периоди, когато не се касае за разцвет, а за упадък или застой, къде е била мъдростта на китайските ръководители и народ. Очевидно е, че изобщо не се касае само за някаква принципна китайска мъдрост, а за закономерност в общественото развитие. Тя се състои в това, че колкото повече положителни фактори се съберат накуп, толкова по-ефективно е общественото развитие и обратно. Явно освен мъдростта на китайците в момента са се насложили доста други фактори, които допринасят за ускореното развитие на страната. Така че когато анализираме дейността на един Дън Сяо Пин например, трябва да отчетем и неговите лични заслуги, но и обстоятелствата, които са го направили възможен като впечатляващ лидер. Така и когато анализираме поведението на политическия си елит трябва да си даваме сметка за комплекса от влияния, които го обуславят.

Що се отнася до политическите автобиографии, те страдат от още повече недостатъци. Тъй като тук се включва в още по-голяма степен интересът на политическият лидер да изглежда по-добре в очите на хората, да не издава тези, които са му въздействали по легитимни или нелегитимни начини. Прикриват лобистките влияния върху себе си. Понякога тези автобиографии са много безинтересни, манипулативни, не разкриват подробности или факти, които интересуват читателя. Не отразяват действителните мотиви на политиците, действителните причини за техните действия, механизмите на политическия и обществен живот. Не стават ясни причините за промените в позициите им, в политическите им тактики и стратегии. По тази причина понякога действията им изглеждат като необосновани прищевки, лични капризи

Например двутомника на М. Тачър е като отчет пред партийно събрание. За интересуващия се от истинската политическа действителност по нейно време е невъзможно да разбере основни неща.

Или дебелата автобиография на Бил Клинтън. Тя е доста по-интересна, но в нея няма особена информация за това как и доколко демократът Бил Клинтън общува с републиканците. Още по-малко информация има за личните му приятелски връзки с републиканци. Т.е. губи се представата за това, че републиканци и демократи по основните въпроси на общественото развитие действат заедно, че заедно защитават по-привилегированите прослойки от обществото, че заедно подкрепят американската агресия по различни страни на света. Че са представители на единния американски елит.

Рядко се споменава за действителните интереси на отделни социални прослойки, с които той се съобразява в политическата си дейност. А когато се споменава нещо подобно, то се отнася за интересите на прослойки от по-обикновени хора. А за елитните прослойки, за големите икономически субекти и техните интереси и влияния изобщо не се споменава. А да се признае, че е вземал решения в техен интерес и в разрез с интересите на по-големи и по-непривилегировани прослойки и дума не може да става. Много рядко и завоалирано се споменава за натиска, на който е бил подложен, за заплахите, шантажа и др. нелегитимни методи и средства на влияние върху него.

С други думи губи се истинската връзка между реалния и сложен живот и поведението на политическите личности. Политическата дейност на такива дейци изглежда предопределена от някакви абстрактни, обикновено много хуманни и добре звучащи принципи и мотиви, често пъти нямащи нищо общо с действителността.

Основен недостатък е и едностранчивата интерпретация на политическите режими. Тоталитарните и авторитарните режими обикновено са белязани само с минуси, а демократичните – само с плюсове. А научната оценка би трябвало да отчита и плюсовете, и минусите им. Защото всички политически режими имат своите плюсове и минуси. Но за да се получи тази сложна и многостранна, по-обективна оценка е необходимо да се разгледа развитието на всички обществени явления при даден режим, а не само на някои от тях.

Твърде малко са авторите и преподавателите, които подчертават плюсовете на тоталитарните и авторитарните режими. Които да напомнят, че именно в такива режими човечеството е живяло досега и се е развивало, творило е, създавало е своите постижения, своите паметници на културата. В същото време, разбира се, е и страдало.

С цялата ми искрена ненавист и погнуса от расовите и политически репресии на фашисткия режим на Хитлер трябва да припомня, че без този режим Германия едва ли би могла да бъде това, което е сега – една от най-развитите страни в света. Трябва да напомня и за цената, която дава индианското население, както и населението на Африка, за да ги има днес Съединените американски щати в този вид, който така привлича младите българи.

Рядко са авторите, които се стараят да изяснят всички видове фактори, които са довели до възникването, разцвета и упадъка на „социалистическите” режими. Обикновено за наличието им се обвинява или комунистическата идеология, или властолюбието и жестокостта на съответните лидери, или нещо подобно. А всъщност тяхното възникване и развитие, както и упадъкът им, са резултат на много сложен комплекс от причини, който във всяка отделна страна има и своята специфика. Затова и режимите не са напълно идентични по своите характеристики. Някои са по-меки, други по-жестоки, някои по-дълготрайни, други–по-краткотрайни. Някои - по-ефективни, други - по-неефективни.

Когато се разглеждат социалните и политическите права при различни режими например, трябва да се има предвид, че равнището на тяхното консумиране предопределя до голяма степен икономическото развитие в една страна. Ограничаването на тези права, свиването на потреблението в един период от време може да доведе до общо повишаване на благосъстоянието на цели народи в следващ период, както се случва при много недемократични политически режими. Нещо подобно се получава сега и в Китай.

Разбира се може да доведе и само до забогатяване на отделни елитни прослойки в съответните страни. Зависи от поведението на елита. Къде ще вложи спестените от потреблението пари. В собствените си влогове или за развитие на икономиката и социална политика.

Там където по административно - политически път се инвестира в икономическо развитие, обикновено това става за сметка на известно количество репресирани хора; за сметка на ограничаване на потреблението на част от хората, които при други обстоятелства биха могли да потребяват повече; става за сметка на известно унифициране на потребителските възможности и то на по-ниско равнище.

Всъщност такъв е случаят и в зората на развитието на капитализма, когато протестантската религия обосновава пуританското поведение, ограничаването на потреблението и от страна на работника, но и от страна на първите капиталисти. Ефектът от разпространението на протестантската религия е идентичен с този от административно - политическите санкции в някои недемократични режими.

Това става в името на натрупването на първоначален капитал, с който след това се задвижва цялата капиталистическа икономика и се стига на по-късен етап до така наречената „социална държава”.

Подобно нещо става и в така наречените „социалистически страни”, в които номенклатурата осигурява на народите си задоволяване на основни потребности, но ограничаване на потреблението на луксозни стоки, или стоки от не основна необходимост. Но в същото време ограничава и своето потребление. Всъщност номенклатурата с възможностите, които е имала да разпределя обществените блага, ако е искала, е могла да натрупа несметни богатства. Но тя прилича по-скоро на протестантски настроените първи капиталисти, отколкото на съвременните капиталисти от развитите страни, чието потребление надвишава стотици и хиляди пъти това на обикновения човек и луксът е възведен в ранг на необходимост.

Според изискванията на политическата социология всеки

политически режим трябва да бъде оценяван според това как и доколко е съдействал за развитието на всички основни сфери на обществения организъм. А не само на една или друга от тях.

Малко са авторите днес в България и в другите страни, които отчитат предимствата и положителните ефекти от развитието на така наречените „социалистически” или „комунистически” режими, които се опитват по-безпристрастно и обективно да сложат на кантара плюсовете и минусите. Малко са в бившите социалистически страни. А още по-малко - в западните страни.

Обикновено когато се говори за така наречения „социалистически период” се насочва вниманието само към равнището на консумирането на политически права и се забравя да се отчетат плюсовете му в други сфери.

Обикновено авторите предпочитат да не констатират, че уедряването на земята чрез колективизацията, която е постигната къде насилствено, къде ненасилствено, има своя огромен принос за бързото развитие на българското селско стопанство. И този процес е сравним с подобен процес, протекъл за по-дълго време, но с не по-малка степен на насилие и жестокост в западните европейски страни преди векове.

В същото време днес с разпарчетосването на земята се върнахме десетилетия назад. И отново предстои да загубим много историческо време за нейното окрупняване. Защото дребното селско стопанство в 21 век няма бъдеще.

В съвременните български филми се говори само с отрицателен знак за явлението „задължително разпределение” на кадрите - висшисти по провинцията. Набляга се само на тези случаи, в които разпределените младежи не са могли да намерят удовлетворение от труда си в провинцията по различни причини. Но не се говори за тези, които са били доволни и са се развили именно чрез натрупания опит в провинцията. Не се говори и за това, че именно по този начин се развиха културните институции в провинцията – театри, музеи, оркестри и др. под. Че това съдейства за издигането на общото културно равнище на нацията. Че даде възможност за известно овладяване и регулиране на естествения процес на масова емиграция към града и на процеса на обезлюдяване на селищата в провинцията. Че липсата на подобно нещо в момента създава опасност от превръщането на София в град-държава с всичките отрицателни последици от това.

Изобщо един от плюсовете на българското развитие през прословутите 45 години беше това, че образованието се свърза по-пряко с общественото производство. Сега с липсата на обвързаност между образованието на младите хора и тяхната бъдеща професионална реализация се получава лична неудовлетвореност и изнасяне на кадри в чужбина, т.е. стимулиране на обедняването на българската нация и обогатяването на богатите нации.

Не случайно сега обикновеният българин с носталгия си спомня за годините, когато можеше и да не заключва къщата си, когато можеше да остави децата си да играят навън без бодигард и не на специално заградена детска площадка.

Малко са авторите, които анализират, освен плюсовете, но и недостатъците на демократичните режими.

При демократичен режим ограничаването на потреблението на масите от хора в името на по-далечни във времето цели е трудно осъществимо. При демократичен избор на партии и лидери в управлението, когато масите от хора оказват действително електорално влияние, т.е. партиите и лидерите са зависими за положението си от обикновения човек, твърде често техни добри намерения не могат да се осъществят. Когато трябва да се вземе от хората в името на общи или бъдещи цели, те не винаги са склонни да дават. Например при решаването на глобалните проблеми на човечеството народите оказват твърде сериозно задържащо въздействие поради своя егоизъм и нежелание да ограничат потреблението на различни видове стоки и услуги.

Например за неподписването на споразумението в Киото от американския президент вина има и американският народ, който изобщо не е склонен да ограничи потреблението на бензин и други стоки. Повечето хора са склонни да предпочетат собствената си кола вместо обществения транспорт, климатикът вместо други начини за охлаждане, неикономичното ползване на вода или електрическа енергия с аргумента, че могат да си плащат. Много малко са хората, които съвсем съзнателно се ограничават в това отношение в името на глобалната среда, в името на общото бъдеще на човечеството.

Забравя се за опасностите от развитието на демокрацията при определени исторически обстоятелства. В това число в България в момента. Не случайно се аплодират автори като Фукуяма, който е апологет на демократичния либерален западен тип режим. Защото на определени сили им е изгодно в България да се развива либерален демократичен режим, България да е разграден двор и в икономическо, и в политическо отношение. Патриотично настроен елит и самостоятелна държава не биха им били удобни.

Основен въпрос на политическата социология би трябвало да бъде и връзката между демократичния политически режим и развитието на пазарната икономика. Ако се изследва по-внимателно тази връзка ще се види, че те не само се подпомагат при определени условия, но и че си противоречат, взаимно си пречат.

Когато се анализира от социолого - политологическа гледна точка един политически режим не би било лошо да се търси и точната отговорност на така наречените „обикновени хора” или на масите, на народите. В литературата обикновено има две крайности. Елитаристите подценяват ролята на народите, тяхната креативност, отговорност, гражданска активност. Марксистите малко я надценяват. Първите надценяват ролята на елитите, на богатите хора, на привилегированите класи и подценяват останалите. Вторите – точно обратното.

А за недемократичните режими, например, отговорност носят както елитите, така и масите. С цялостното си поведение. Техни представители гласуват за Хитлер. Записват се в партията на Т. Живков. Не се борят против репресиите в съответните режими. Обикновени хора при “социализма” крадяха от предприятията и си строяха вилите, не си изпълняваха качествено служебните задължения. А сега са склонни да стоварват вината само върху номенклатурата и най-вече върху Т. Живков. Изобщо това е типично поведение на много хора - да не се интересуват от истинските причини за обществените явления, а да се задоволяват с подхвърлените им изкупителни жертви. Така е много по-лесно - не се изисква образование, информираност, особен интелект, нито особено усилие да вникнеш в процесите на общественото развитие.

Политическата социология като наука, не като идеология, би трябвало да преценява действителните приноси на различните социални прослойки за общото развитие на обществото.

И тук ми идва наум и следният пример за отговорността на обикновения човек за общественото развитие. Например за отговорността на пушача, който се трови, трови останалите около себе си, повишава нуждата от отделяне на ценни пари за лекуването си. Вместо тези пари да отидат за други по-смислени цели. Бих казала, че е престъпно поведението на майките, които пушат по време на бременност и след това около децата си. Според изследвания се оказва, че не повече от половината от българските пушачки се отказват от това удоволствие по време на бременност. А влиянието на тютюнопушенето в този период е с фатални последици за плода - води до аборти, смърт на новородени, раждане на деца с тегло под нормата или с малформации.

Политико - социологическият анализ изисква специфичен и по-научен подход към политическото поведение на хората. От гледната точка на политическата социология трябва да се изясни целия комплекс от фактори, въздействащи на поведението на личността или социалната прослойка. А твърде често авторите се задоволяват с непредставителна извадка от фактори и ги обявяват за най-важни или единствено важни.

Например за робската психология на българина, идваща от времената на османското робство, се говори като за основен фактор, предопределящ политическото му поведение през последните години.

Забравя се, че по време на робството едни българи са се примирявали с него, прекланяли са главичка, а други са се борили, давали са мило и драго, давали са живота си за свободата на България. Така че не съществува единна робска психика по време на самото робство. Имаме си и предатели, но си имаме и своите герои. Без героите не би ги имало и предателите. Така че теорията за предателската същност на българина е дълбоко нелогична, изкуствена, ненаучна, нихилистична и поради всичко това – вредна.

От друга страна, най-важни са съвременните фактори, които предопределят страхливостта, пасивността, дори апатичността на част от българската нация. И тези фактори са достатъчно силни – безработицата, неспазването на законите, привилегироването на едни прослойки за сметка на други, липсата на силни профсъюзи, бездействието на силите на реда и др. под. В този ред от фактори трябва да се прибави и психологическата обработка точно от тези, които говорят за робската психика на българина. Всичко това смазва самочувствието на човека, лишава го от смелост да се бори, настройва го срещу останалите и му пречи да се солидаризира в името на някаква борба с тях.

Такава е целта и на разпространението на масовата култура с нейния цинизъм, агресия, насилие. Такава е целта на деформирания баланс между индивидуализма и колективизма -преувеличаването на първия и недооценяването на втория. Всичко това води до атомизиране на индивидите, до десолидаризирането им, до неспособността им за колективни политически действия в името на каквито и да било цели. Водят до неспособността им да решават собствените си проблеми, камо ли по-общи проблеми. Например много самотни хора, особено пенсионери, се страхуват от останалите човеци и не си дават жилищата под наем. А ако ги даваха, биха живели доста по-добре и не биха били контингент на институциите на социалната политика.

Призивите за развитие на гражданското общество от някои прослойки и хора имат до голяма степен демагогски, манипулативен характер. Всъщност много по-силни са влиянията срещу развитието на гражданските организации, срещу техните борби. Особено по линия на така наречената “условна власт”, т.е. по линия на обработката на човешкото мислене. Когато формираш у хората срам от миналото им, внушиш им, че трябва да се чувстват роби, е много по-лесно да ги управляваш и манипулираш, защото те са пасивни граждани.

Много е лесно, удобно и безопасно да се обясняват нещата с далечното минало, само с психологически, морални фактори, или с комунистическата идеология. Така се отклонява вниманието от по-сериозните съвременни причини за обществените явления. А на политическото поведение влияят изключително много и най-разнообразни по своя характер и взаимовръзки явления и процеси.

В дискутираните съчинения и курсове лекции липсва анализ на връзката на политиката с много важни обществени явления. Например връзката между науката, комуникациите, много от проблемите на възпроизводството на човека и политиката.

Често срещана теза в тези трудове е тезата за общочовешкия характер, за непременно хуманния характер на поведението и идеите на интелектуалците. Прикрива се социално -груповия характер на тези идеи и поведение. Прикрива се факта, че науката, особено някои науки, твърде често служат за антихуманни цели, за политически цели. Че учените твърде често имат конформистко поведение, отдават се на политически пристрастия и партизанлък, на печалбарство. Обосновават войните, дискриминацията, расизма.

Не се разработва проблема за връзката между дейностите за отмора, за поддържане на физиката на човека и политиката. А тези връзки са много съществени и показателни за развитието на обществото. Например от това какви възможности за отдих, за спортна дейност имат масите в едно общество можем да съдим за характера на взаимоотношенията между социалните прослойки в обществото, за социалността на режима.

Поради липса на ясна концепция за характера на политическата социология във въпросните курсове и съчинения по политическа социология има някаква неподреденост, хаотичност, несистематизираност, по-точно нелогичност в систематизирането на темите.

Вероятно не случайно голяма част от въпросните курсове се състои от анализ на творчеството на известни автори, които се приемат за представители на интердисциплинарното мислене между политологията и социологията – Маркс, Вебер, Парсънс и др. Но обикновено не става ясно какво именно е политико - социологическото в техните концепции.

С оглед на преодоляването на тези недостатъци на западната и не само западната политическа социология не е лошо да се обърне внимание на българския принос в развитието на социологията. Имам предвид в случая евристичните възможности на понятията „социологическа система” и „социологическа структура”.

Сега в българската социологическа общност има неглижиране на тези понятия поради различни причини. Най-вече политико-конюнктурни. Но това ми се струва необосновано, дори вредно.

Концепцията за социологическата система поставя нещата по действителните им места, обхваща всички необходими и достатъчни елементи на общественото развитие, подрежда ги по подходящ начин и дава възможност за разкриване на връзката им с политиката. И затова е добра методологическа основа за анализ на обществените взаимовръзки, на мястото на политиката в обществения организъм. Чрез използването й могат да се запълнят дупките и да се преструктурират и дообосноват нещата.

Според тази концепция социологическата система изразява цялостността и единството на необходимите и достатъчни елементи на обществения живот, които правят възможно съществуването и саморазвитието на обществото. Между тези необходими и достатъчни елементи има закономерни връзки.

Основните сфери на обществото отговарят на основните потребности на човека. Те включват и начините, по които се задоволяват тези потребности. Тези потребности затварят един кръг и без която и да било от тях обществото не може да се развива.

Социологическата структура отразява начина на подреждане на елементите на социологическата система. А този начин има съществено значение, защото осигурява логичност и последователност във взаимоотношенията на елементите на социологическата система. Разкрива и причинно-следствената връзка между тях.

Социологическият критерий за ефективност се състои в това доколко дадена сфера подпомага или пречи за развитието на другите обществени сфери. Всяка сфера трябва да обслужва останалите.

Критерият за анализ трябва да има предвид доколко всяка една сфера сама по себе си е развита, но и доколко те пропорционално са развити една спрямо друга.

Политико - социологическият критерий за ефективност и за анализ се състои в това доколко сферата на политиката бива подпомагана, а тя, от своя страна, подпомага развитието на останалите сфери на обществото. Т.е. ако конкретизираме казаното относно политическите права и свободи, нещата изглеждат по следния начин – тези права и свободи никога не са били самоцел, винаги са служили на общественото развитие като цяло и най-вече на развитието на икономиката. Хилядолетия наред икономиката на обществата се е развивала без или с много ограничени политически права и свободи на масите, с много репресии и несправедливост. От тази гледна точка е доста утопично да очакваме, че оттук нататък ще има само демокрация, че няма да има ограничения на човешката свобода и че демокрацията е само със знак плюс.