Появата на политически идеи в българското общество през ХVІІІ и ХІХ в

Появата на политически идеи в българското общество през ХVІІІ и ХІХ в.

За съжаление обаче тези нови, модерни политически идеи (за българското общество) не могат да намерят ярка практическа реализация. През първата половина на ХVІІІ в. българите остават в плен на появилата се през предните векове кръстоносна теория, според която се разчита на конфликта между Европа и Османската империя. Българите продължават да вярват, че тяхното освобождение зависи от някакъв спасителен поход на християнска Европа срещу полумесеца. Сега се променя източника на надежда. Ако преди всички погледи са обърнати към Австро-Унгария, сега вече огромните надежди се свързват с Русия.

Така още в зората на развитието на модерна политическа мисъл в българските земи категорично се насажда идеята за зависимостта на модерността от чужди сили (няма значение как се казват). Т.е. българите не вярват в способностите на своите собствени сили, а разчитат единствено и само на чужда помощ. От къде се появи това неверие в собствените сили на българското общество?

Естествено на първо място трябва да се отчете факта, че България се намира твърде близко до центъра на Османската империя – Цариград. И всяко противодействие, всеки протест срещу властта на султана се очаква да бъде потушен мигновено. Същевременно обаче на преден план излиза вечният конформизъм на българския народ. Той успява да се приспособи максимално бързо към всяка политическа власт, пък било тя и чужда (независимо дали се нарича византийска, османска или комунистическа). Постепенно възниква вечният за българите въпрос – кое е по-скъпо свободата или хляба? Защото през цялото си развитие през тези ХІІІ и повече века в България думата масов глад и гладна смърт не са познати. И всеки повик за свобода и за демокрация се сблъсква с хляба насъщен, с изхранването на многобройната челяд. Защото свободата, демокрацията няма да нахрани семейството, а напротив може да доведе до страшни катаклизми.

Осъзнавам великолепно, че след тази моя констатация музата на Историята – Клио крещи с пълна сила срещу мен – лъжец! Та нали през първата половина ХVІІІ в. са регистрирани няколко масови раздвижвания в българските земи. През 1737 г. избухва спонтанно въстание, което обхваща Трънско, Пиротско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско и някои райони на север от Балкана. Но то е продиктувано от военната акция на Австрия и Русия срещу Османската империя.

Следва втори тур на вълнение сред българите, няколко години по-късно, тъй като са увеличени данъците. Изводът се налага от само себе си – през първата половина на ХVІІІ в. се наблюдава повишена политическа активност на българите. Но тези движения са плод на отчаяните, на надеждите, че чужди сили ще освободят българите. Свещените за Европа думи – свобода, демокрация, равенство не могат да се открият в тези български бунтове. Липсва обществена организация, която да поведе българите към реализацията на тези политически ценности. Липсва ясна политическа концепция. И колкото да ми е мъчно да констатирам – тези движения са една обикновена съпротива, каквато се наблюдава през първите векове на османска власт.

Качествено новото в тези случаи е укрепващото национално самочувствие. Именно то става основа и за по-радикално политическо мислене, за по-енергични политически действия. Новото е в това, че за първи път се регистрират вълнения в големи български територии.

Появата на Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска”

През 1762 г. Паисий слага край на своето епохално дело “История славяноболгарская о народе и о царей и от светих болгарских и о всех деяния и бития болгарская”.

Книгата на Паисий представлява сбито и ярко изложение на историческото минало на България в духа на тогавашната историческа мисъл, от анализа на което Паисий извежда своите крайни заключения, които са подчинени на модернизацията на българите. Основна цел на Хилендарския монах е да пробуди националното чувство, мисълта за принадлежност към българския народ. В името на тази цел той атакува тези, които се срамуват от своя род и се увличат по чужд език. С цялата си душа и сърце Паисий ще възкликне – “О, неразумни юроде. Поради что се срамиш да се наречеш болгарин и не четеш по свой език и не думаш!”.

Модернизацията на българското общество според доктрината на Паисий се базира главно на националната идея, изразена в стремежа да се запази българската народност в условията на чужда власт и да се осигурят условия за нейното бъдещо историческо развитие.

В политическо отношение Паисий акцентира главно на националното обособяване на базата на езика, писмеността, културата и историческата традиция. Така в неговия мироглед се отразява идеалът на Просвещението. И той залага на победата на християнските сили срещу полумесеца. Вярва в Европа, която носи честния кръст. Съвсем естествено най-големите надежди Паисий отправя към Русия – “голямата северна страна”.

Политическата идеология на Паисий Хилендарски много бързо става национална идеология, идеология на цялото българско общество, започващо своята борба за политическо и духовно обособяване.

Но колкото и внимателно да чете човек произведението на Паисий, той няма да открие в него думата демокрация, няма да открие модела на бъдещото демократично управление на България. Науката категорично е доказала, че Паисиевата идеология отразява дълбоко потребностите на общественото развитие. В този момент национализмът отговаря на интересите на цялото общество и представлява могъщо оръжие за национална еманципация.

Именно поради това съвсем лесно може да се обясни широкия отзвук на идеите на Паисий. “История” се преписва по църкви и манастири и се пази като национална светиня. Досега са открити над 40 преписа и около 20 поправки на Паисиевата история.

Пръв последовател на великото дело на Паисий е Софроний Врачански. Неговото име заема безспорно място в пантеона на българската модернизация. Той организира и оглавява първата общо българска акция, чиято цел е да постигне автономия на българите под егидата на руския император.

Най-голямо значение има неговият автобиографичен труд “Житие и страдания на грешния Софроний”. Книгата му представлява безспорен връх в разобличението на варварския деспотизъм в Османската империя. Нещо повече – в това отношение творбата на Софроний е един от най-добрите образци в световната литература.

Към края на своя живот Софроний достига до убеждението, че най-важното условие за успеха на освободителното дело е културно-просветното издигане на българите. Всъщност най-мащабната модернизация на българското общество през Възраждането е именно в областта на просветата и културата. В началото на ХІХ в. започва лавинообразно откриване на български светски училища. В този случай по-скоро българското общество интуитивно достига до великата идея, че трудно би могло да се осъществяват дълбоки реформи в политическата, социалната и културната сфера, ако огромна част от населението е неграмотно и непросветено.