П р а в н о и с т о р и ч е с к и ф а к у л т е т катедра «социология»

ЛИТЕРАТУРА

Арнаудов, М., Г. С. Раковски. (1968) Живот, дело, идеи, София.

Гандев, Хр.(1989), Ранно възраждане 1700 – 1860, София

Генчев, Н (1973), Левски, революцията и бъдещия свят, София

Генчев, Н (1981), Българско Възраждане, София.

Генчев, Н. (1973) Франция и българското духовно възраждане, София

Димитров, М., Хр. Ботев (1983) Идеи, личност, творчество. София.

Киселков, С.(1963) Софроний Врачански. Живот и творчество София.

Косев, К., Д.Дойнов, Н. Жечев.(1976) История на Априлското въстание 1876, София.

Пенев, Б. (1916) Начало на Българското възраждане, София

Шарова, Кр. (1970) Любен Каравелов и българското освободително движение 1860 – 1869. София

Шишманов, Ив. (1968). Паисий и неговата епоха. Мисли върху генезиса на Новобългарското възраждане. София

Заглавието на темата не е избрано произволно: то прави заявка за намерението на автора да използва терминологията на театъра, като особено подходяща при подхода към проблематиката. На първо място се налага алюзията със грандиозен обществен сценарий с подбрани главни герои и разпределени задължителни роли, чието изпълнение трябва да се увенчае с предсказания от идеологията исторически “хепи-енд”. Освен това, преобладаващата част от дисидентите са интелектуалци: поети, литератори, философи, театрали, които по призвание във въображението си повече или по-малко “прескачат” линията, отделяща спонтанното от планираното, въображаемото от съществуваното, желаното от действителното. Съвсем не е случаен фактът, че именно из дисидентските среди на чехословашкия реален социализъм израстна един от най-ярките представители на съвременния театър на абсурда.

При все, че както показват най-новите изследвания, като термин думата “дисидентство” се използва още през 50-те години на миналия век в докладите на ЦРУ за обозначаване на “състояние на интелекта, водещо до недоволство или разочарование от режима” като първа форма на съпротива в страните от Източния блок¹., в по-широка употреба то е въведено от западната журналистика през 70-те години, за обозначаване на “другоячемислещите” в СССР и в Източна Европа. Що се отнася до нашата страна, първото споменаване на думата дисиденти прави Тодор Живков в речта си пред третата национална конференция на младите писатели през декември 1977 г. (Христова, 1998).

На първо време нека изясним терминологията. Произходът на думата “дисидент” е латински и означава “несъгласяващ се”. Съвременната й употреба е свързана с две значения: 1/ на вероотстъпник, разколник, и 2/ на инакомислещ човек, който не е съгласен с господстващата идеология.².

По-голямата си част от източноевропейските дисиденти не приемат това тяхно наименование, наложено от западната журналистика.³ По-нататък в изложението ще се опитаме да изясним част от причините за дискомфорта от това обозначаване. Засега ще се съгласим с едно от най-общите определения, а именно, че дисидентът е интелектуалецът в тоталитарното общество от 70-те 80- те години на миналия век, който се противопоставя на съществуващия режим (Попов, 2001).

Приемането на тази работна дефиниция налага да се направят някои предварителни уговорки. На първо време, става дума за противопоставяне в рамките на същото общество, т.е. тук не могат да бъдат причислени интелектуалците-емигранти, тъй като те работят при съвсем други условия.

Дисидентът живее тук и сега – в при установения усточноевропейски modus vivendi. Откъснат от корените си, той вече променя природата си. Не случайно Хавел отказва всички, дори престижни пътувания на Запад, а една от най-разпространените практики за отърваване от “неудобните”, позната от Москва до източен Берлин, е насилственото им превръщане в “невъзвращенци”. По същата логика, от групата на дисидентите трябва да изключим и политическите затворници /освен ако това не са самите дисиденти/, защото те също не живеят при условията на реалния живот.

Десетилетието между Хелзинкската конфереция 1975 г. и идването на власт на Михаил Горбачов през 1985 г. очертават най-съществения период на дисидентското движение – към тази хронология ще се придържа и настоящето изложение. Главният обект на анализ е Чехословакия, която предлага един от класическите примери за изследване на феномена. За по-доброто открояване на неговата същност, обаче, ще правим сравнения и с по-малко класически примери, от най-новата българска история.

“Нормализацията” – връщане към класическия “сценарий”.

70-те години на миналия век в Чехословакия преминават под мрачния знак на т.нар. нормализация, т.е. на възстановяването на политическите порядки отпреди началото на реформения процес и налагане на ортодоксалната концепция за социализъм, връщане към “класическия” съветски социализъм.

Александър Дубчек, популярният символ на реформите, през април 1969 г. е заменен от Густав Хусак, а в партийните организации отгоре додолу започва решително кадрово прочистване с цел изгонване на всички реформено мислещи членове.⁴ Председател на централната контролна комисия е бъдещият лидер на ЧКП – Милош Якеш.⁵. Процесът на прочистване е богато документиран.⁶

През 1970 г. са приети “Поуки от кризисното развитие в партията и в обществото”, които регистрират окончателен отказ от реформения курс.

Започва усилена пропагандна борба за връщане на ортодоксалната съветска концепция за социализъм.⁷.

И тъй като интелигенцията, особено хуманитарната и художественотворческата, е представлявала главния идеен заряд на “Пражката пролет”, за радикалното й превъзпитание е създаден нов орган – идеологическата комисия към ЦК. Дори и след повече от година от идването на Хусак на власт, обаче, ЦК е принуден да констатира, че нито един от творческите съюзи все още не се е дистанцирал, макар и на думи от дейността на най-активните си членове-реформатори.⁸ “Десният опортюнизъм” не е преодолян и няколко месеца по-късно новият министър на културата предлага на комисията мерки за задушаване на дейността на тези официални организации.⁹ Но както се вижда от архивните материали, творческите съюзи продължават да бойкотират новата линия, налагана от хусаковото ръководство.¹⁰ В крайна сметка ЦК решава да ги обезсили и дублира дейността им чрез нови съвети под ръководството на Министерството на културата.

Трудни за “сработване” с новата линия се оказват и висшите учебни заведения и институтите. Ето защо са въведени специални персонални формуляри с въпроси за дейността през 1968 г. – като резултат повечето университетски катедри са опразнени, а пет института към Академия на науките са изцяло закрити. Бързо се назначават нови хора, изказали преданост към новата линия. Чистките не подминават и средствата за масова информация: в резултат на уволненията се стига до затваряне на редакции и спиране на цели издания.¹¹ До януари 1970 г. от ключовите партийни и обществени позиции са отстранени всички реформатори.¹²

През декември 1970 г. на заседание на ЦК Густав Хусак съобщава, че ЧКП, дотогава най-масовата по процент на населението комунистическа партия в Централна Европа, се е разделила с 473 731 свои членове и в сравнение с 1968 г. е намаляла с 28%.¹³. Източниците се различават в цифрите.¹⁴

През 1978 г. е извършена втора пререгистрация на редиците на ЧКП за окончателно идейно “пресяване”.¹⁵ Същевременно усилено се приемат нови членове, главно от работнически произход и в началото на 80-те години в управляващата партия членува 10% от цялото население на страната.¹⁶

Новите кадри обаче са само послушни функционери, лишени от всякакво творческо мислене. За разлика от реформаторите през 1968 г.- идеалисти и отворени за актуалните проблеми лидери, “нормализаторите”, по думите на Хавел, са “безформени бюрократи, които на думи наистина са съпричастни на революционната идеология, а в действителност се грижат само за себе си и не вярват в нищо”(Havel,1990: 121). Управлението се превръща в ”сива зона” населявана от “апатични хорица”, които изпълняват заповеди.¹⁷. С основание изследователите отбелязват, че в цялата история на комунистическото движение едва ли друга партия се е радвала на такава подкрепа, както ЧКП по време на реформаторската си дейност от април до септември 1968 г., но също така изглежда никоя друга комунистическа партия “не е дискредитирала себе си и идеята за социализъм така тотално като ЧКП в годините на т.нар. “нормализация”, последвали потъпкването на реформаторския процес.¹⁸

В крайна сметка “нормализаторите” постигат целта си: опозицията е унищожена, обществото е “вразумено”, реформаторите – изтикани далеч от публичното внимание(Готовска-Хенце,1999:148). Като цяло чехословашкото общество, обаче, е деморализирано, то е много по-затворено и по-летаргично от унгарското например.¹⁹. По общите изчисления на някои автори, политическите чистки засягат живота на около половин милион чехословашки граждани.²⁰ Професори, журналисти и научни работници, участвали в реформаторския процес през 1968 г., са “преквалифицирани” в монтьори, склададжии и строителни работници. Самият Александър Дубчек е принуден да замени Храдчани с. Горското стопанство в Братислава.

Драматургът Вацлав Хавел също попада сред “забранените”, и заради произход, и заради обществена дейност. Пиесите му се граят на Запад, получава и престижни награди²¹, но това не променя ни най-малко битието му на работник, разчитащ на случайна работа. И все пак: от задграничните хонорари, той си закупува скъпа западна кола, за да ходи на работа до пивоварната в град Трутнов!

Ехото на “пражката пролет” отеква из целия район, макар и с различна сила.

Тодор Живков, изявил се като един от най-запалените привърженици на пряката военна намеса срещу “пражката пролет”(Баева, 2001:132-133) след нейното потъпкване взима всички мерки идеите й да не стигнат до България. Както показват последните проучвания, обаче, “затягането” на редиците тук идва не само “отгоре”, натиск в тази насока оказват и привържениците на твърдия курс сред редовите членове на партията (Мигев, В 2005:254). В същото време се прави опит за усъвършенстване на някои страни на съществуващата управленска система.²⁴

Главната грижа е да не се изпусне контролът върху интелигенцията.²⁵ За това се действа по принципа на тоягата и моркова. Някои от по-критични и сатирични пиеси са забранени, авторите са наказани. Репресиите са индивидуални и варират от инкриминиране на книги и спиране на филми, до лишаване от работа и партийни наказания.²⁶ Ударите, обаче, са нанесени така, че да не се създава широк кръг от недоволни сред интелигенцията.²⁷

От друга страна с решение на Политбюро от 15 октомври 1969 г. са определени мерки за “материалното и морално стимулиране на дейците на културата”.²⁸ Парите, постовете и привилегиите се превръщат в трайно изкушение за творците в България.

Хусаковият режим също се ориентира към подобряване на икономическото положение. През първите пет години на “нормализацията” националният доход на страната нараства с повече от 5% годишно.²⁹ При все че покачването на жизненото равнище не се дължи на нова динамика в икономиката,³⁰ то си остава най-важният, ако не и единствен аргумент за легитимация на правителството, дошло на власт с помощта на чужда военна сила (Fowkes,1994).

В своеобразен “пазарлък” на режима с населението, нарушените политически права се компенсират с материалните придобивки(Kosta,1989). Въпреки това сред широки среди се разпространяват апатията и чувството на обреченост (Kusin:173).

Тези настроения не безпокоят особено “нормализаторите”, които знаят, че оставането им на власт зависи преди всичко от Кремъл. Гаранцията за това е брежневата доктрина за ограничения суверенитет, която обещава “братска помощ” при всяко вътрешно разклащане, както и трайното разполагане на съветски войски в страната. Ето защо Хусак и кликата му не се напрягат особено да разкрасяват “имиджа” си пред населението(Волков,1990: 23).

Теоретиците и реформаторите от 1968 г. са отстъпили място на “реал-политиците”, които се интересуват най-вече да не се отклоняват от твърдите, но ясни правила на Кремъл. За разлика от тях, в София не си позволяват такова опасно “дългогледство”. Макар клетвите на Живков за вярност към пролетарския интернационализъм в Москва да не намаляват, за вътрешна употреба те постепенно са заменени от реториката на умерения национализъм, който приятно ласкае малката, но древна балканска нация. Тази тенденция стига до кулминация след оглавяването на културното министерство от Людмила Живкова. Свръхамбициозна и скъпоструваща, нейната политика съдейства за отварянето на българската култура към света, като същевременно я популяризира.³¹

“Отварянето” при Живкова става и “навътре”: като си затваря очите за не особено благонадеждния класов произход на някои интелектуалци, нестандартната идеологически дъщеря на първия ръководител успява да ги привлече в структурите на властта за нуждите на своята политика (Ал. Фол, Бл.Сендов, Л. Левчев и др.). Като цяло, културният живот става по-динамичен, а освен официалния догматичен марксизъм се дава известна възможност за развитие и на други естетически течения (Христова, 2006:598). Вливането на “нечиста” идеологическа кръв, макар и следено подозрително от Кремъл, се отразява благотворно на режима. При все, че то не продължава дълго и линията отново се втвърдява веднага след смъртта на Людмила ³², все пак повишава в някаква степен професионализма, без да застраши по какъвто и да било начин официалната идеология или пък властта. До голяма степен, на него се дължи “оголването” на редиците на потенциалните дисиденти в България.

За разлика от Прага, където въпреки повишаването на жизнените стандарти за преобладаващата част от своите граждани, режимът си остава директен съветски “имплантант”, в София управлението търси вътрешна легитимност. Както отбелязват някои изследователи, именно от това време се създава впечатлението, че тук политическата система осигурява своето господство не толкова чрез силови методи, колкото благодарение на това, че структурата на обществото е инкорпорирана (Горнев, Бояджиева, 1997). Затова като цяло и за разлика от другите източни европейци, българите преживяват управлението на Т. Живков без да се бунтуват и дори без да създадат открити центрове на опозиция – режимът си остава стабилен повече от всякога.³³.

“Нормализацията” изхвърля извън борда на официалната култура широки сегменти от творци и направления, обречени да не видят публика. Макар че в тази категория попадат и някои кротки писачи на бели стихове, в разрез с официалния социалистически реализъм, главният критерий за забрана на творчество не е културният, а политическият, най-вече съпричастността на автора към идеите на Пражката пролет.

Въпреки новото си амплоа в неквалифицараните професии, “забранените” не се отказват от творчество – те разпространяват сред съмишленици писаните на пишеща машина свои произведения. Началото т.нар. независима литература е поставено през 1973 г. от бившия член на ЧКП и известен автор на прочутите “2000 думи” на 1968 г. Лудвиг Вацулик. Две години по-късно Вацлав Хавел го последва с нелегалното издаване на Edice Expedice. Списание “Централна Европа” пък разглежда проблеми, които касаят целия регион.⁴⁴

Страниците на самиздатската литература се пълнят с творенията на писатели, етикирани като “буржоазни”, анатемосани партийни , или просто ексцентрични за формите на официалния канон. Макар и отхвърлени от официалната цензура, публикациите не се изчерпват с критика на режима или идеологията му, а засягат широк кръг от проблеми.³⁵ Преобладават статии из областта на историята, философията, икономиката, поезията и дори драми. Не малко е присъствието и на преводи от нашумяла западна литература, за която не се споменава в официалните издания.³⁶ Авторите запазват напълно специфичните си убеждения, стил, и форма на изразяване. По понятни причини тези издания имат ограничен тираж и посветена публика, но те имат ясно изразен облик на една забранена, паралелна култура.³⁷

Що се отнася до официалното творчество, след радикалната ампутация, в началото на 70-те, то напомня бледо копие на живата дотогава художествена дейност и следва идеологическата схема, която доминира не само културата, но и целия живот. Впрочем, концепцията за изграждане на «Развито социалистическо общество», която следва приемането на конституциите на “победилия социализъм” /и в Чехословакия, и в България през 1971 г./, става обща за цяла Източна Европа. Благодарение на нея бъдещето изглежда ясно: то се очертава на конгреси и се измерва в петилетки. Неговият курс е сигурен, защото се развива по идеологически сценарий. Специално сред поетите се намират най-възторжените “трубадури” на това бъдеще. Някои интелектуалци, обаче, между които и Хавел, по-скоро имат сещането, че времето е спряло.³⁸

То идва преди всичко от всевластието на идеологията и липсата на спонтанност не само в ежедневието, но и на историческото битие. Изглежда като че ли, теорията не само е укротила Клио с нейната стихийност и непредсказуемост, но е овладяла и другите музи.

В София най-шумно се припява мита за “априлската пролет” и “априлското обновление”. Като цяло, властта е установила стабилни отношения с художествената интелигенция, благодарение на умелата си тактика на щедро заплащане и привилегии.³⁹ Писателите участват масово в организираните срещи с Тодор Живков, а най- приближените от тях, (между които и известни майстори на перото като Ем. Станев, Й.Радичков и Д. Цончев), са членове на прословутата му “ловна дружинка”, или “петъчни” гости на амбициозната му дъщеря.⁴⁰ В културата като цяло доминират конформистките нагласи.⁴¹

Разбира се, в симфонията на “априлската хармония” се чуват и някои “дисонанси”. Сред творческата интелигенция има противници на Живков, но по-осезателно то се изразява само в творчеството на някои творци.⁴²

Не престават да се ширят и лютите епиграми на Радой Ралин, ала Първият ръководител не е толкова неблагоразумен, че да му създава ореола на мъченик. Той никога не му отказва лична среща и въпреки всички трудности и перипетии, книгите на “устатия» писател все пак излизат.⁴³

За разлика от София, в Прага “непокорните” писатели са отделени зад плътната стена на официалното мълчание. Ала точно там, в сенчести зони на литературно творчество, прорастват първите кълнове на взаимодействие между отхвърлените писатели-комунисти и некомунисти. По това време Хавел се сближава с колеги, доскорошни негови противници, но по думите му “антидогматици” като Павел Кохоут, Лудвиг Вацулик и Иван Клима. Някои той познава от дебюта си в сп.”Тварж” (”Лице”), с други заедно е защитавал творческата свобода от трибуната на конгреса на официалния писателски съюз.⁴⁴ Сега те заедно споделят битието на физически работници и забранени автори. “Всички бяхме в една лодка"- пише впоследствие той (Havel, 1990). Общата съдба скоро ги сближава, а размяната на мнения се превръща в ритуал. Всяко лято те традиционно посещават вилата на Хавел в Храдечек, за да четат най-новите си произведения, които никога няма да видят бял свят.

На тези своеобразни писателски конгреси професионалните разговори прескачат и към по-злободневни теми, а скоро и към политика. Реформените комунисти са се поотърсили от шока на 1968 г. Безпартийните им колеги по перо пък вече са безкрайно отегчени и “уморени от умората си“.⁴⁵

Съзнанието за солидарност сред интелектуалците расте, все повече от тях отказват да бъдат прости наблюдатели на хусаковата игра. Вече не само цензурата е главният противник, а желанието да се сложи край на сивото нормализационното безвремие.

Началото на 70-те бележи и началото на забранените театрални представления. През 1972 г. е организирано любителско представление на хавловата “Просешка опера” в Хорни Почернице. Макар че за него в страната знаят само “посветени”, отзиви за събитието се появяват на страниците на “Шпигел” и се излъчват по вълните на “Свободна Европа”...Вместо награда, режисьорът на представлението Андрей Кроб се сбогува с театъра и отива да уплътнява прозорци (Кризеова,1992).

От всичко казано дотук би могло да си констатира, че първият неприятел на културните дейци е идеологическата цензура. Премахната по време на краткото съществуване на Пражката пролет, тя отново е възстановена след нейното потъпкване и се проявява като радикална забрана на автори и като идеологически контрол над останалата, подлежаща на публикуване продукция. Разбира се, и в двата случая целта е една: предпазване от хора и идеи, които по някакъв начин биха застрашили властта на “нормализаторите”, т.е. осъществяването на социалистическия сценарий. В резултат на всичко това, от средата на 70-те години на миналия век в Чехословакия ясно се формира една паралелна на официалната култура, която макар и да не покрива всички жанрове, се превръща в свободна трибуна за всичко онова, което е отхвърлено от официалната цензура.

За разлика от Прага, в София режимът не е принуден да се укрепва политически срещу вътрешни опоненти и не се въвеждат твърди цензурни правила. Живков използва всички поводи, за да заявяви, че цензура не само няма, но не е и нужна ( ! ), просто трябва отделните издателства сами да си вършат работа.⁴⁶

Липсата на официална цензура съвсем не означава, че няма контрол върху художественото творчество. Последната оценка винаги принадлежи на Партията и тя обикновено следва мнението на партиен творец, оторизиран за официален критик.⁴⁷ “Сигнал” за спиране на произведение може да дойде и директно, от страна на някой инструктор на ЦК⁴⁸, но може и да няма нищо общо с партийните критерии. Много често забраната е плод на напълно “частна инициатива” на някой завистлив колега, който бърза да “подшушне” на определено място, че новата творба има антисоциалистически характер или просто че тя окарикатурява някой ръководител, с което да реши и съдбата й.⁴⁹ От друга страна, обаче, макар и по-рядко, се случва и обратното: някой главен редактор има смелост “да подпише” и на бял свят се появяват такива критични за решима произведения като “Фашизмът” на Ж. Желев и “Лице” на Бл. Димитрова. Благодарение на тези разтегливи критерии, фронтовете между писателите и цензурата не са така ясни. Въпреки наличието на някои твърди забрани, битката си остава индивидуална и окопна, а победата е с променлив успех.

Режимът показва готовност да толерира известна творческа свобода, при условие, че не се използва за открита критика на съществуващата система.⁵⁰

Това се разбира много добре от критично настроените български творци, които от средата на 60-те започват да се изразяват иносказателно. Закодираното послание прескача успешно цензурата и в същото време се разбира добре от българската публика. Извадено от контекста на социалната действителност, обаче, то си остава неразбираемо в чужбина и особено на Запад.⁵¹ Почти до края на 80-те години, основните критични послания към българите са не директни, а “опакометафорични”.⁵² Съпротивата по думите на Г. Мишев, е “езоповска”, т.е. завоалирана. (Иванова, 1997:38-39)

Художествената опозиция, ( а тя в България се оказва основната в продължение на десетилетия ) се изразява в творчество, което излиза извън каноните на общовалидния социалистически реализъм, или намира израз в критични литературни и публицистични произведения, които имат широк обществен адресат.⁵³ Първото като че ли не създава особено грижи на режима. Директното администриране на творческия процес съзнателно се избягва, а строгите рамки на социалистическия реализъм са поразхлабени. Развитие получават дори и някои забранени дотогава жанрове като криминалният роман и научната фантастика. ⁵⁴

Що се отнася до социалната критика, тук нещата са доста амбивалентни. За разлика от “нормализаторите”, които по понятни причини са с повишена политическа чувствителност, през 70-те и 80-те години спокойният за властта си български управник даже “флиртува” с критиката и насърчава нейната официална изява, за да може по-добре да я контролира. Духовният климат е донякъде либерализиран, но в безопасни за властта граници. През 70-те и 80-те години театърът поема основните функции на “свободна преса” и на “социален отдушник”.⁵⁵ Разбира се, публичната критика се подчинава на известни правила: тя е относителна и завоалирана, не бива да надминава определени граници и взима за отправна точка висотата на комунистическия идеал. При това се “патентова” като запазена мярка за избрани интелектуалци, чието минало и идеологически пристрастия са достатъчни гаранции за социалната им “безопасност”. Макар че някой от тях заради гражданската си позиция търпят и тежки наказания⁵⁷ в очите на безпартийните, кадрово не толкова благонадеждни писатели, откритото несъгласие изглежда като поредната партийна привилегия, която те не могат да си позволят, защото рискуват да загубят и малкото, което с мъка са постигнали. (Аврамов,1993)

Като цяло през 70-те и 80-те години официалната българска култура се “разширява” не само тематично, но се стреми и да “обземе” критичните социални настроения, като им даде един сравнително безобиден “отдушник”.

Не е случаен фактът, че в България независимата литература от рода на самиздатската се появява едва по време на перестройката, когато през 1988 г., поетите Е.Сугарев и Вл. Левчев стартират издаването на сп.”Глас” и “Мост”(Неделчев, 2002).

В Чехословакия процесът е диаметрално противоположен – драстичното кадрово прочистване е съпроводено от идеологическа “пурификация”, която се опитва да обземе и напълно неприсъщи й зони. През 1976 г. заради нестандартна музика и главно неприлични текстове започва съдебно преследване срещу рокгрупата “Пластмасовите хора на вселената”. С това режимът опира до границите на обществената чувствителност. В защита на тази иначе не особено талантливи музиканти интелектуалците започват да събират подписи. Това дава и непосредствен повод за създаването на известната Харта.77. Културното дисидентство преминава към гражданската си фаза.

“Правозащитниците”.

Идеята за създаване на организация за защита на човешките права по подобие на съветските намира благоприятна почва и в Чехословакия. Тя е обсъждана нееднократно в средите на опозицията и сред реформените комунисти.⁵⁸

Самият Хавел също е решил да смени тактиката, след като през 1975 г. е предупредил с официално писмо Густав Хусак за нарастващото в страната отрицателно напрежение. Така и средите на реформените комунисти, и на некомунистите са съзрели за гражданско действие. Както вече споменахме, конкретен повод дава началото на съдебно преследване срещу нестандарнтната рок-група. Първата среща на д-р Зденек Млинарж и Павел Кохоут с В. Хавел става в началото на декември 1976. В следващите обсъждания участват и други представители на социалистическата опозиция: проф. Иржи Хаек и Лудвиг Вацулик. Така на бял свят се появява “Гражданска инициатива Харта.77” Названието на организацията дава Кохоут, който заедно с Хавел е автор и на първоначалния текст.⁵⁹

Логичният въпрос, който веднага се налага е, защо властите въобще допускат създаването на правозащитни организации?

Отговорът отчасти се крие в международния дневен ред, който от средата на 70-те години се доминира от диалога за човешките права. Тази идея, първоначално лансирана от американския президент Джими Картър, през 1975 г. кулминира в организираната в Хелзинки общоевропейска конференция за сигурност и сътрудничество в Европа, която слага началото на процеса на разведряване на стария континент. Кремъл със задоволство приема признаването на установените след края на Втората световна война граници за непроменяеми, с което се легитимират следвоенните му териториални придобивки. Затова и се съгласява да плати цената за признатото статукво – задължението да се спазват човешките права ( свободата на мисълта, вероизповеданието и правото на информация), за което се говори в т.нар.”трета кошница”. Заключителният акт задължава всички участващи страни да приведат националните си правни норми в тон с изискванията на тези международни договорености.

Чехословакия подписва Заключителния акт на конференцията и с това автоматично приема всичките му задължения. Международният пакт за гражданските и политическите права, както и международният пакт за икономическите, социалните и културните права е включен в “Сборник Закони на ЧССР” под номер 120/1976 г., с което стават органична част от действащото в страната право.⁶⁰

Така през 1975 г. за първи път човешките права стават елемент на междудържавните отношения. Те са постоянна тема и последвалите я конференциите: в Белград ( 197-1978 ) в Мадрид ( 1980-1983 ) и във Виена ( 1986-1989 ) и предизвикват понякога горчиви дебати, особено когато Чехословакия е спомената изрично като нарушителка.⁶¹ Ала през 70-те години Хелзинският процес преди всичко означава разведряване и влияе върху отношенията между държавите, но и върху вътрешнополитическото им развитие. Гаранциите за стабилността на статуквото, които той дава на СССР и съюзниците му от една страна, и подписването на договореностите от т.нар.”трета кошница” за човешките права, от друга, съставляват международната рамка, дала възможност за съществуването на дисидентските движения. Комунистическите режими се чувстват достатъчно стъбилни и затова не се налага “инакомислещите” да се унищожават физически. Ролята, която новата политическа обстановка предопределя за тях не е особено голяма – те са просто трудно търпени “статисти”, т.е. кучета, които лаят, но не могат да спрат триумфално вървящия напред керван на социализма, устремил се към «развитото социалистическо общество».

Инициаторите на хартата са наясно, че шансовете им да променят ситуацията не са особено големи.⁶² Затова решават да променят тактиката. Критиката не е открита – за да докаже незаконосъобразността на действията на властите, тя хитро се позовава на собствените им закони. “Тя ( Хартата – бел. моя ) е така рафинирано написана, че ако позволим нейното публикуване, 90% от нашите граждани няма да схванат, откъде идва опасността” – резюмира сам вътрешният министър Обзина.⁶³ И действително, Чл. 29 на наскоро приетата социалистическа конституцията на ЧССР постановява, че гражданите имат право да се отнасят към държавните органи с жалби и предложения, а в чл.17 пар.1 се казва,че гражданите и всички държавни органи трябва да се грижат за пълното прилагане на социалистическата законност в живота на обществото.⁶⁴ Като се позовават на това, хартистите “уведомяват” правителството за случаи, в които правата на гражданите са нарушавани в ущърб на съществуващите закони – инициатива, на пръв поглед съвсем легална. При това изрично се заявява, че Хартата “не полага основите на опозиционна политическа дейност,. не е организация, няма устав, постоянни органи и организиран членски състав.” Тя само “ информира” за нередности и се призовава държавните органи да реагират на тях.⁶⁵

Зад привидно миловидния предлог, инициаторите на документа използват случая да “напомнят” на правителството да спазва собствените си ангажименти, поети в Хелзинки и преди всичко да не нарушава човешките права и гражданските свободи.⁶⁶ Сред исканията са свобода на словото и “свобода от страх” при изразяването на собствено мнение, религиозна свобода, право на пътуване извън граница, премахване на образователната дискриминация.⁶⁷

Хартата е адресирана до официалните държавни институции и се предвижда да стане достояние на Народното събрание. Ала главният адресат не е само в страната - един от първите екземпляри на Хартата е пратен в редакцията на френския вестник “Юманите“.⁶⁸

Разбира се, привидната легитимност не подвежда режима за смисъла на цялата акция. Драматургът Хавел, колегата му Павел Ландовски и писателят-комунист Лудвик Вацулик са арестувани, когато се готвят да пуснат адресирания до официалните власти плик.⁶⁹ След това са издирени и задължани и останалите участници. ( Основополащият документ е подписан от 242 известни и по-малко известни личности, предимно интелектуалци, много от тях доскоро функционери от висшия партиен ешелон на реформеното движение през 1968 г. )⁷⁰

Официозът “Руде право” открива ожесточената идеологическа контраатака с уводната си статия “Самозванци и негодници” ⁷¹ Тя продължава с акции по месторабота. Въпреки че повечето от присъстващите на организираните масови събрания не са чели оригиналния текст, те най-решително го осъждат. В същото време контрадокумент под название “За нова творческа дейност в името на социализма и мира“ започва да обикаля учреждения, културни институции, министерства и училища.⁷² Отказът да се сложи подпис под него носи сериозни политически последствия. Главната цел отново е интелигенцията. Най- малкото 7500 писатели, университетски професори и други интелектуалци са принудени да сложат подписа си под антихартата.⁷³

По думите на тогавашния вътрешен министър Обзина тази кампания била наложителна, иначе много граждани, по негови предвиждания “един или два милиона” биха подписали Харта 77.⁷⁴ Страховете, обаче, са неоправдани. Действително до края на 1977 г. броят на присъединилите се към Хартата достига 900 души,⁷⁵ но през следващите години почти не се регистрира нарастване. През периода на цялото си съществуване, Хартата си остава затворен интелигенски кръг на изявени в професията си личности, театрали и професори, членове на Клуба на независимите писатели. Наред с най-известните представители на некомунистическата интелигенция като Вацлав Хавел и философът професор Ян Паточка ( и двамата са за известно време и говорители на Хартата ), сред най-активните членове и дори говорители на тази организация са и реформени комунисти, изключени от Партията през 1968 г като професор Иржи Хаек, Павел Кохоут, Лудвиг Вацулик, Зденек Млинарж ( до емигрирането си от страната през 1977 г. ) От всичко 35 официални говорители, които се редуват за целия й период на дейност, 14 са известни дейци, бивши членове на управляващата партия.⁷⁶ Имат право изследователите, които отбелязват, че в никоя от другите социалистически страни сред опозицията няма толкова много и толкова изявени, но изключени от партията комунисти.⁷⁷

Хартата, обаче, се стреми към универсалност и принципите се изчерпват, според Хавел, с “отвореност, равнопоставеност и толерантност“.⁷⁸ Тъй като присъединяването към нея се счита за въпрос на личен избор, не се прави пропаганда за набиране на подписи и членството е само индивидуално. Няма ограничения за образование, пол, възраст или обществено положение и всеки, който я подписва, запазва свободата на политическите си убеждения, той членува като отделна личност, а не като представител на партия или сдружение.

При цялата си отвореност, движението си остава малобройно и слабо и като цяло не се радва на подкрепата на мнозинството от населението.⁷⁹

През 1988 г. то наброява около 1.300 привърженици.⁸⁰, които живеят в продължение на години, в своего рода политическо гето, изолирани от социални контакти с населението.⁸¹ Средностатистическият чех се пази от това, според него, рисковано начинание без каквито и да било шансове за успех.⁸² За разлика от епичните поляци, славянските им братя на Вълтава не се палят по революционните методи и са свикнали да приемат пасивно политическата система.⁸³ Години след 1989 г. Хавел все още си спомня как по това време приятели и близки са избягвали контактите с него.⁸⁴

И това не е случайно. Преобладаващата част от хората гледат с недоверие на подобна “донкихотовщина”. В крайна сметка хартистите се оплакват от нарушения на самите нарушители - кой би могъл да ги принуди да се съобразят с оплакванията? Още повече, че интелигентския и сложен начин на изразяване на дисидентите допълнително стеснява кръга на съмишлениците. Социалистическият гражданин се отнася студено към инициативата и често не разбира странния “код” на изразяване, твърде далеч от неговия делничен език.⁸⁵

Въпреки това натискът на правителството не отслабва. Хартистите са изключвани от профсъюзите, въдворявани са на ново местожителство, назначавани са на неквалифицирана работа и са били следени.⁸⁶ С неадекватното си поведение и публичните си гонения, режимът сам допринася за репутацията на дисидентите, като им осигурява ореол на герои.⁸⁷

Защо се налагат тези мерки? В крайна сметка нито периодичният Бюлетин, основното издание на Хартата, нито другите нейни публикации, не надхвърлят най-общи демократични и хуманистични принципи. Те не предлагат алтернативна социална програма и въобще не поставят под въпрос съществуващата система. (Tigrid, 1990)

Лайтмотивът на всички тези документи е един - искането управляващата партия да спазва законите, които сама е изградила. В документите няма разсъждения за това дали разпоредбите са добри или лоши, справедливи или не, а само публично уведомяване за тяхното нарушаване и настойчиво напомняне, че “законите трябва да действат истински и да се спазват... правата да не бъдат само на книга , а в действителност да бъдат уважавани и прилагани.“⁸⁸

Това е идеята на т.нар. “неполитична” политика, която е ориентирана преди всичко към повдигане на гражданското съзнание и морала на обществото.⁸⁹ Една, по думите на Хавел, “автентична реакция на гражданина“. ⁹⁰

Именно тук, обаче е разковничето. Макар че хартата не прави заявка за власт, тя има претенциите да фиксира необходимостта от обществена корекция. А това вече означава “разчупване” на всеобхватния свят на идеологията, назоваване на нещата с точните им имена. Хартистите показват истината, не „хвалят дрехите на голия крал“.⁹¹ И въпреки, че гласът им в страната до самото начало на революцията през ноември 1989 си остава глас в пустиня, той не остава без следа. Той се чува по вълните на радио „Свободна Европа“ и се дискутира по екраните на германската и австрийска телевизия, като с помощта на тези масмедии рефлектира обратно в страната. “Ако зад полската “Солидарност” стоят милиони хора, зад ( чешката - бел.моя ) Харта '77 стоят само милиони...уши” – обобщава остроумно самият Хавел в едно свое интервю за западната преса.⁹²

Но не само неконтролираната и паралелно разпространявана информация безпокои официална Прага. “Неполитичната политика” постепенно си пробива път и като втора линия на политика. Установени са контакти със сродни движения от други страни в Източна Европа. На границата с Полша са осъществени няколко нелегалните срещи с представители на “Солидарност“ и „КОР“. Вацлав Хавел, Адам Михник, Яцек Курон се срещат лично и разменят мнения. С тази дейност, според някои автори, дисидентите успяват „да върнат Чехословакия на картата на Европа“.⁹³ Но контактите съвсем не са само на изток.

Дисидентите намират подкрепа сред обществеността в Западна Германия, Франция и Великобритания. През 1978 г. в Стокхолм по инициатива на емигранта -реформен комунист Фр. Яноух е основана фондацията “Харта.77”, която информира западната общественост за политическите преследвания в Чехословакия, набира средства за подпомагане на семействата на осъдени дисиденти и се ангажира в издаването на самиздатска литература. С подобна дейност се занимават и други частни,⁹⁴ и държавни институции.⁹⁵ Солидарност изразяват някои западни профсъюзи и организации за защита на човешките права, евро-комунистически партии, а на международно ниво - Съвета на Европа, Комисията за човешките права към ООН и др.⁹⁶

Разбира се, загрижеността на Запада преследва определени политически цели, което става особено очевидно след влизането на Роналд Рейгън в Белия дом. Там също има сценарий за бъдещето, за което ясно говори една от директивите за американската стратегия в района с дата от 2 септември 1982 г. В нея се подчертава, че подкрепата за човешките и граждански права и на прозападни ориентации сред населението, провеждана диференцирано в социалистическите страни, има за крайна цел откъсването им от съветско влияние и тяхната “реинтеграция” в общността на свободните европейски нации.⁹⁷ През 80-те години тази линия на вътрешно разединение допълнително се “подсилва” от нарастващ технологичен и военен натиск.

В Съветския блок са наясно за какво служи цялата международна загриженост за човешките права. В идеологически аспект те отговарят с оживявянето на кампанията за “голямата” и “малката” правда.⁹⁸ “Голямата” – това е каузата на социализма и строителството на комунизма. Що се отнася до “малката” правда, по същество малка неправда, тя е свързана с ежедневието и има много лица, затова социалистическият гражданин е призован да “преглъща” нейното съществуване в името на “голямата”. Въпреки че повечето дисиденти не забравят за “голямата”, тяхното внимание е посветено на “малката правда”: колко “малка” е тя? Нима индивидуалните човешки права не се включват във всеобщия идеал за най-справедливо общество?

По-малко от година след създаването на хартата, която съобщава нарушения на законността и правата на гражданите, т.е. за наличието на “малка правда”, е основана нова организация, чието хуманитарно призвание е да следи за съдбата на незаконно преследваните хартисти. Така през април 1978 г. 17 души с дисидентски нагласи създават “Комитет за защита на незаконно преследваните” ( ONS )., който си поставя за цел да “следи случаите, в които хора са съдебно преследвани или задържани заради своите убеждения, или които са станали жертви на полицейски и съдебен произвол. Целта е да се запознават обществеността и институциите с тези случаи и според възможностите си да помага на преследваните”.⁹⁹ Дейността на VONS се изразява в издирване и публикуване в самиздатските известия на информация за нарушенията на закона при преследването на хартистите.¹⁰⁰

Идеята да се постави под съмнение правомерността на действията на полицията и правораздаването се оценява като непростимо предизвикателство за властта. През 1979 г. е организиран процес и повечето от известните членове на тази организация получават кратки присъди. Хавел е осъден на четири години и половина затвор, бъдещият външен министър Иржи Динсбир - на 3 години.¹⁰¹ Това не попречва на дейността на комитета, който от ноември 1979 г. е приет за член на Международната федерация за човешки права, а Ладислав Лис е избран за нейн заместник-председател.¹⁰²

До 1987 г. освен Хартата и Комитета за защита на незаконно преследваните, действат още три дисидентски организации ( Чешко-полската Солидарност, Комитета за защита на малцинствените права на унгарците и т.нар. Джаз-секция).¹⁰³

Дисидентите в Словакия са още по-малко,¹⁰⁴ - сред тях са известни личности като историкът Ян Млинарик, писателят Милан Шимечка и др. Тук се забелязва и една особеност, която сродява страната с традицията на Полша, а именно – ролята на католическата църква. Нисшият клир и младежите-католици са сред заподозрените от официалните власти в дисидентство. Те формират “нелегална църква”, разпространяват самиздатска литература и организират масови поклонения, свързани с религиозни празници.¹⁰⁵

В България не може да се говори за организирано недоволство срещу системата от типа на дисиденските движения в Централна Европа и СССР (Калинова, 2002). Българското правителство също е сложило подписа си под хелзингските споразумения, но това не му създава някакви политически неудобства. Напротив, вътрешната му стабилност позволява дори да толерира известна социална критика, като необходим “социален отдушник”. То умело манипулира медийни изяви на известни интелектуалци, като по думите на някои, ги легилизира в ролята на “официални шутове-дисиденти”.¹⁰⁶ Като цяло, обаче липсва организирано несъгласие във властта.(Баева,1998) Противниците на режима са единици, те предпочитат да не се изявяват публично, или пък се намират в емиграция.¹⁰⁷

Отявлените противници са малко, повече са прикритите. Те търсят интелектуалните “ниши”, където могат да упражняват професията си по-далеч от натрапчивия контрол на идеологията. Литераторите например се обръщат назад да изследват поетичното минало, занимават се преводи от западни езици или пък пишат за деца. Те често пътуват в провинцията, за да разговарят със съмишленици – една прикрита форма за водене на “нормално духовно интелектуално битие”.¹⁰⁸ Макар че тази свободна от идеологията зона не се афишира така очевидно както в Чехословакия, тя все пак съществува, но се реализира само заключена зад здравите стени на семейния кръг или на приятелските срещи. Тази, по думите на М. Неделчев ( 2002 ), “култура на стоическата нормалност” е социално интровертна, изразява се в “малки стъпки” и се ситуира в областта на частния живот.¹⁰⁹ Тя не е публична и понеже е резултат на личен избор, тя е твърде трудно отграничима, за да бъде и изследвана, но няма съмнение, че също е част от по-малко известната история на “реалния социализъм” в България.

От 80-те тя започва да си пробива път и в професионалните общности, главно сред хуманитаристите. По-открити гнезда на опозиционно мислене се забелязват във филосовския институт на БАН, кръгът около историка проф. Н. Генчев и философа Ж.Желев, младите политолози и социолози, литераторите около писателката Блага Димитрова, както и сред кинодокументалистите.¹¹⁰

За предвестник на автентични дисидентски настроения у нас се счита появата на романа “Лице” на Бл. Димитрова, която е неприкрита критика на съществуващата система, и монографията “Фашизмът”, в която философът Желю Желев прави очевидни аналогии между фашистката и комунистическата държава.¹¹¹ Появили се на бял свят в резултат на разхлабването на контрола по времето на Л. Живкова, те са иззети от книжарниците в началото на 80-те при новото идеологическо “затягане,” последвало нейната смърт.¹¹²

До средата на 80-те години, обаче, в страната цари вътрешнополитическо спокойствие. То е нарушено едва през 1984-1985 г., когато започва насилственото преименуване на българските турци. Като реакция е формирано нелегално Турско национално-освободително движение в България под ръководството на Ахмед Доган. Кампанията се посреща със скрито недоволство от по-голяма част от българската интелигенция, но понеже събитията се разиграват в отдалечени от столицата райони така и не се появява организация от рода на Хартата, която да се застъпи за човешките права на това малцинство.¹¹³ Все пак, за чест на българската интелигенция и за разлика от някои съседни държави, тя не се поддава на националистическата пропаганда и през 1989 г. се застъпва за връщането на имената на турското малцинство.¹¹⁴

Идването на Михаил Горбачов на власт се съпровожда с големи промени във вътрешнополитическия и международния живот. Брежневата доктрина за ограничения суверенитет е обявена за невалидна , а с това източноевропейските правителства са поставени на сериозно изпитание, още повече че натискът за вътрешно реформиране се засилва. С обявяването на “гласността” се променя и положението на “инакомислещите”. “Реалният социализъм” отстъпва място на “перестойката” – сега вече за реформи и “корекции” започва да се говори и “отгоре”.

“Нормализационният” режим в Чехословакия чувства че губи почва под краката си, не само защото винаги е разчитал на “братската” помощ, но и защото новият курс на Москва в някои отношения напомня за идеите на Пражката пролет, срещу които той през цялото си съществуване се е борил.

В продължение на двадесет години Чехословакия е управлявана от политическа олигархия, укрепила властта си вследствие на чистките през 1968 г.¹¹⁵. Почти всички членове на Политбюра вече са в пенсионна възраст, самият Хусак е прехвърлил 70-те. Ръководните постове са заемани предимно от хора над 40 годишна възраст, докато младежите почти не влизат в тази социална категория. (Machonin,1996) Въпреки очевидната си отживялост и нежелание за реформи, вътрешнополитическият живот на страната все пак започва да се променя. През 1987 г. са основани четири нови независими организации, през следващата година още 14, за да достигнат август 1989 г. до 39.¹¹⁶ От 1987 г. видима става и промяната на тактиката на опозицията - ерата на класическото дисидентство е към своя край.

За разлика от Чехословакия, в България едва под влияние на «перестройката» се появява организираното дисидентство движение. Първата истинска дисидентска организация е «Общественият комитет за екологична защита на гр. Русе», основана през март 1988 г., а кратковременният й живот е ярка илюстрация за политическата зрялост на българското общество.¹¹⁷

В условията на политически плурализъм хартистите губят почва под краката си и след няколко неубедителни опита те преустановяват своята дейност на 3 ноември 1992 г.¹¹⁸