март 1878 г. Великият ден или подарената свобода?

3 март 1878 г. Великият ден или подарената свобода?

В българската научна литература 3 март 1878 г. е закономерен завършек на Българското възраждане на борбите на българския народ за освобождение. За тези почти пет века чужда власт, българите са опитали всичко, за да заживеят свободно. Започва се с хайдутството, преминава се през съзаклятията, бунтовете, въстанията, до участие в общобалканската национална революция. Хвърлени са огромни усилия на дипломатическия фронт. И въпреки това българите продължават да живеят под властта на султана.

Именно поради това обявената през 1877 г. от Русия война на Османската империя се възприема, като камбанния звън на българската свобода. И българите започват да се готвят трескаво за участие във войната. Създава с българско опълчение, което наброявало около 7 500 бойци. Независимо, че руското командване определя на Опълчението изключително обозни функции, българските доброволци участват храбро и доблестно в боевете за освобождението на България в състава на предния отряд на ген. Гурко.

Българите имат бойци, които участват във войната, но нямат политическа организация, нямат политически лидери, които да обединят нацията, които да я поведат масово по новия друм.

И след като няма български концепции за бъдещото устройство на свободна България се намесва руският император, който създава Гражданско управление, ръководено от княз Черкаски, а по-късно от княз Дондуков-Корсаков, което поставя темелите на първите национални елементи на бъдещата държава. И тук инициативата е дело на чужди политици и дипломати.

Безспорен факт е, че българите имат своя принос във войната за своето собствено освобождение. Но и до ден днешен в историческата литература се твърди, че в хода на войната се разгръща “могъщо националноосвободително движение”. Много трудно един обективен изследовател може да приеме тази теза. Ако могъществото на едно движение се състои в отряд от 7 500 души – да може и да е така! Но къде е могъществото, като няма политически идеи, доктрини, виждания за устройството на собствената страна. Защо това могъщо движение чака решенията на великите сили, а не се бори за извоюването на нови и значими придобивки.

И така българския народ дочаква своето Освобождение. На 3 март 1878 г. в градчето Сан Стефано е подписан договор с Турция. Съгласно този договор България се превръща в автономно трибутарно княжество с християнско правителство и народна милиция. В границите на Българското княжество се включват Дунавска България, без Северна Добруджа, цяла Тракия, без Гюмюржинско и Одринско, които остават в Турция и цяла Македония без Солун и Халкидическия полуостров. Какво по-хубаво от тези решения?

Но Санстефанският мирен договор не бил одобрен от западните велики сили. Те не искали тук, на балканите, да се създаде ГОЛЯМА СЛАВЯНСКА ДЪРЖАВА, която ПОД РУСКО ВЛИЯНИЕ би се превърнала в преграда за тяхното влияние в Европейския Югоизток, би контролирала техните подстъпи към колониалните владения в Африка и Азия. Именно поради това западните европейски държави искат свикването на европейски конгрес, който естествено да ревизира руско-турския договор.

И ако българският народ бе извоювал самостоятелно своето освобождение, едва ли този панически страх ще да бъде доминанта в европейската дипломация. Или поне тя не постъпи така при решаването на гръцкия и сръбския национален въпрос. А освободена България се възприема в Европа, като Задунайска губерния, подчинена във всичко на руския император-освободител.

Съгласно постановленията на Берлинския конгрес е създадено зависимо от Османската империя българско княжество, обхващащо замети на Северна България и Софийския санджак. Тракия под наименованието Източна Румелия е превърната в зависима от султана провинция. Одринско, Беломорието и Македония са върнати на султана. Северна Добруджа е дадена на Румъния, а Нишкият санджак, заедно с Пиротско и Вранско на Сърбия.

Решенията на Берлинския договор не са съобразени с националните принципи, нито с естествените исторически и етнически права на балканските народи. Силно са накърнени интересите на балканските държави. И всички тези фактори ще избухнат със страшна сила през следващите столетия на Балканите.

Така още в зората на своето самостоятелно политическо развитие българската държава е жестоко разкъсана под властта на четирите съседни балкански държави. Естествено това има тежки политически, икономически и културни последици за развитието на българското общество. България влезе в новото време като една слаба стопански държава, без реални възможности за бърз икономически просперитет.

Но най-тежкият удар Берлинския конгрес нанася на българския политически елит в лицето на буржоазията. Тя е обезличена в морално отношение. Обществото започва да изпитва огромни съмнения в нейните възможности да изгради нормален стопански и социален живот. Трайно се насажда убеждението, че ние сме малки и бедни и от нас нищо не зависи. Великите сили решават всичко а политическият ни елит е само дребен изпълнител на техните повели.

Геният на българската политическа мисъл Васил Левски бленуваше и се бореше за демократична република. Великите сили решават, че Княжество България ще бъде конституционна монархия. Поколения българи дават живота си за свободата на Македония. Европа повелява, тези земи да останат във владение на султана.

Десетилетия след Берлинския конгрес българската обществена и научна общност стоварваше цялата вина за състоянието на българската нация след 1878 г. върху егоистичната политика на Европа, която в този момент се интересувала единствено от своите колониални и икономически интереси и амбиции. Всичко това е вярно. Но възниква закономерният въпрос – Защо тази същата Европа не постъпи така със съдбата на по-рано освободените Гърция, Сърбия и Румъния. Да, вярно е, други са там техните геополитически интереси и въжделения. Но също така е вярно, че тези общества, според своите сили и възможности положиха усилия да извоюват самостоятелно своята политическа независимост. Никое от тях не чакаше идването на “дядо Иван” или “чичо Сам”, или войските на Негово Величество британския крал.

Така, макар и унижена, разпокъсана и обезверена България тръгна по пътя на своето самостоятелно развитие. Най-важното бе, че моралната революция успя да конструира едно морално общество, готово да спазва принципите на Ренесанса, принципите на хуманизма и справедливостта. Ето това бе най-значимият успех на българската нация през тези пет века османска власт. Българите се стремяха за своята свобода, дадоха огромни жертви за нейното извоюване, но всичко това бе подчинено на страха, че сами не можем нищо, че трябва да търсим опеката на руската дипломация и с нейна помощ да извоюваме националния си суверинитет. Впрочем така и стана. Но в тези бурни и драматични месеци, никой не се сети да продължи великото дело на Левски, да вникне отново в заветите на Паисий, Софроний, Раковски. Но това е тема за друг задълбочен анализ.