П р а в н о и с т о р и ч е с к и ф а к у л т е т катедра «социология»

Европейският “модел”

Прието е, че съществуват три основни модела на отношенията между църквата и държавата в развитите Западни демокрации, характерни за епохата на секуларизацията: 1/държавната църква /Финландия, Гърция, Великобритания/, характеризираща една основна доминираща религия; 2/моделът на разделно съществуване и сътрудничество, при който църквата е отделена от държавата, но е част от обществото /Германия, Австрия, Италия, Испания/; 3/строгото отделяне на църквата от държавата /Франция e единствената европейска страна с категорично разделение между църквата и държавата( Horvat, 2004)

В началото на 80-те години и започването на косовския конфликт настъпва цялостна криза и трансформация на югославското общество, съпроводена с качествена и количествена промяна в религиозната ситуация. В края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век социологическите проучвания констатират ръст на религиозността сред всички религии и националности (Благоjевиh, 2003 ). Промените в картината на религиозността след 1990 се обясняват с прогресиращата етническа хомогенизация /разделение/ на обществото в условията на гражданска и междунационална война /1991-1995/. Този процес естествено се проявява и като растеж на конфесионалната идентификация: през 1990 г. 84% от изследваните декларират конфесионална принадлежност, през 1991 – 94,7%, през 1993 – 96,7% и през 1999 – 93,5% (Благоjевиh, 2003: 422). Конфесионалната принадлежност обикновено означава религията на предците, придобита по рождение, несвързана задължително с лична вяра. Общата картина на религиозността в Сърбия през призмата на личната самооценка констатира през 1999 г. 59,3% отговорили “религиозен”, 21,3% - “неопределен” и 19% - “нерелигиозен”.

Същевременно формиралата се в конфликтния период структура на религиозността и особено наблюдаващият се религиозно-етнически синтез, се оказват удобен обект за влияние и управление от страна на политически и църковни среди. Такъв период беше управлението на С.Милошевич, а настъпилият след него етап на демократизация, включително и в религиозната сфера, беше за кратко прекъснат след убийството на З. Джинджич и мартенските антисръбски вълнения в Косово

Във взаимодействието между държавата и църквата държавно-политическата сфера има определящо значение като това се отнася както за Сърбия, така и въобще за исторически развилия се “православен” модел на отношенията държава – църква, модел, разпространен и в други европейски страни (Enyedi, 2003) Същевременно за самата Сръбска православна църква национализмът, както отбелязват много автори се явява последна възможност за запазване ролята й на доминантен религиозен субект в обществото. Демократизацията на обществото би подкрепила не конфесионалния монополизъм, а конфесионалния “пазар”, т. е. би имала неблагоприятни следствия за СПЦ. Оттук и готовността й да подкрепя държавно-политическия елит в периодите на доминация на националния проект.

В анализ на Хелзинкския комитет в Сърбия социалната идеология на СПЦ за обществото и държавата се свързва с идеите на т. н. нова сръбска десница³ и с про-монархическите партии, които имат около 15% поддръжници в Сърбия. Освен това някои радикални сръбски партии са правили опити за взаимодействие с представители на висшия клир с цел въздействие върху електоралните нагласи /Демохристиянска партия на Сърбия, Демократична алтернатива, Партия на сръбското единство и др./³ Хелзинкският комитет критикува СПЦ и за нейния стремеж да запази монополното си положение в Македония и Черна гора като не признава легитимността на Черногорската Православна църква и автокефалността на Македонската православна църква.

Особено драматично се развиват отношенията между държавата и църквата, между религията и политиката в сферата на регулиращото ги законодателство. След елиминирането на Закона за религиозните общности през 1993 г. в тази сфера настъпва правен вакуум. След падането на авторитарния режим на Слободан Милошевич през 2000 г. е създадено Министерство по религиозните въпроси, което с административна реформа от 2002 г. е преименувано в Секретариат по религиозните въпроси. По негова инициатива е предложен проект за Закон за религиозната свобода.⁴ Целта на закона е да се съчетаят европейските правни стандарти с националната политика в тази деликатна сфера. Същевременно един от най-критикуваните му пунктове е привилегированият правен статус на няколко, т.н. традиционни религиозни общности, сред които и Сръбската православна църква – израз на носталгичното и реставрационно мислене. Според този тип мислене трябва да се възстановят правилните отношения, съществували между държавата и църквите в първата половина на ХХ век и прекъснати от комунистичекия режим.⁵ В средите на Сръбската православна църква към проектозакона също има критичен поглед: че деградира мястото й до една от няколкото традиционни религиозни общности като по този начин не откроява уникалната й историческа роля за запазване на сръбската нация и държава (Боjuh, 2002).

Проектозаконът се обсъжда на последното заседание на парламента през декември 2002г. и дискусиите показват недостатъчна поддръжка..

На 6 юли 2004 г. Министерството на вероизповеданията на Република Сърбия представя пред обществеността нов “Закон за свободата на вярата, църквите, религиозните общности и религиозните асоциации”. Проектът за закона е посрещнат противоречиво: приет е добре от т.н. традиционни общности и е остро критикуван от малките религиозни общности, от неправителствени организации, от международни експерти. По мнението на последните той е крачка назад в сравнение с Проекта от 2002 г. и отразява в това отношение политическите промени, настъпили в резултат от парламентарните избори през декември 2003 г. Те бяха спечелени от националистичната Сръбска радикална партия, която приема православието като важен фактор на сръбската идентичност (Ilic,2005).

В Проекта от 2004 г. отсъства наличното в Проекта от 2002 г. позоваване в началото на основните документи, в които са представени европейските стандарти за отношенията между държавата и църквата в демократичните общества. Член 4 е в центъра на критиките и дискусиите. Той дава със самия закон привилегирован правен статус на няколко църкви и религиозни общности, които в Преамбюла на Проекта от 2002 г. също бяха посочени като традиционни или исторически: Сръбската православна църква, Ислямската общност, Римокатолическата църква, Еврейската общност, Евангелско-християнската църква, Реформаторско-християнската църква. В Проекта от 2004 г. позоваването за този провилегирован статус е на основата на правния континуитет със законодателството, съществувало по времето на кралска Югославия. Този факт подсказва за все още неизработената модерна, перспективна философия на законодателя и приемането на историята, на ретроспекцията като инструмент за решаване на въпроса. Впрочем по въпроса за привилегирования статус на традиционните или историческите църкви, по който върви интересен европейски дебат има широко разнообразие на позициите (Enyedi, 2003)

Проектът от 2002 г. предвиждаше минимален брой от 10 члена за получаване на правен статут от съответната религиозна асоциация, а Проектът от 2004 г. изисква 1000 члена – промяна, която също беше сериозно критикувана от по-малобройните религиозни общности.

В резултат на критиката на закона от страна на малките религиозни общности, на неправителствени и международни организации, правителството оттегля горния законопроект и през септември 2004 г. Министерството на религиозните дела предлага нов, трети проектозакон “За религиозните организации”, в който е направен опит да се отговори по позитивен начин на критиките. И все пак член 10 присъжда специален статус на Сръбската православна църква като първа сред равни, която има задължението да пази правата на всички верски организации и конфесионалния плурализъм в Сърбия. В този проект отсъства идеята за правен имунитет на свещениците, но се потвърждава необходимостта от 1000 члена за регистрация на нова религиозна организация.

Последната версия на Проектозакона от юли 2004, която се нарича “Пректозакон за правното положение на религиозните общности” е предложена за обсъждане на религиозни общности, на национални и международни неправителствени организации, на медии. Според Т. Бранкович⁶ този проектозакон третира по качествено нов, демократичен начин въпросите за свободата на мисълта, съвестта и вероизповеданието. Особено важно постижение на този проект е, че той приема религиозните организации като позитивен фактор в социалната и културната среда на демократичното общество. (Бранкович, 2005).

След завършването на дискусиите и обсъжданията, проектозаконът ще поеме пътя си към Парламента.

Тази бавна и мъчителна еволюция е резултат от сложното положение на законодателя в днешна Сърбия. Той се опитва да лавира между Сцила на европейските императиви и стандарти, представени в критиките на неправителствени организации и малки религиозни общности, и Харибда на вътрешната политическа конюнктура, на масовите настроения, на действителния социален авторитет и социален статус на някои от религиозните общности vs. ксенофобските настроения срещу други.

И в това е по-дълбоката същност и философия при анализа на националните правни текстове – че те не съществуват само като елементи от универсален, глобален и стандартизиран правен космос, а са потопени в специфичен социален контекст, от чиито субекти и балансите между тях се пораждат такстовете. Нещо повече, дори текстовете на законите да бъдат буквално приети и преписани от развитите демократични страни, отново, дори с по-голяма сила ще стои въпросът за приложението на тези текстове, за приемането им като органични от съответната култура или за съществуването им само като абстрактни и социално безсилни елементи на правния космос – каквато е съдбата на някои основоположения в новите конституции на демократизиращите се страни от Централна и Източна Европа.