Парчета живот в галерията на Този, Който все още върши чудеса

Марк 5:2-5, ВЕРЕН

Това е човекът, когото майка ви ви е казвала да избягвате. Онзи, когото полицията прибира редовно. Умопомраченият, който дебне из квартала и избива цели семейства. Лицето, което показват по новините на екрана като опасен престъпник. Той е първият мисионер в историята на църквата.

В Декапол не знаят как да се справят с него. Оковават го, но той чупи веригите. Разкъсва дрехите си. Живее по пещерите. Самонаранява се с камъни. Побеснял вълк на свобода, страшилище за обществото. Никому непотребен. За него няма място при никого - освен при Исус. Дори и днес най-доброто, което медицината може да предложи на такъв човек, са лекарствата и продължителното лечение. С цената на много време, пари и професионална помощ подобно на антиобществено поведение евентуално би могло да се нормализира. Но ще отнеме години. А на Исус отнема секунди.

Обстановката е взривоопасна. Ладията на учениците спира близо до някакво гробище. Наблизо пасат стадо свине. За юдеите и двете са особено нечисти. Когато Исус стъпва на брега, от пещерата наблизо изскача един луд. Разчорлена коса. Окървавени длани. Изподраскана кожа. Бяс, облечен в плът. Разголена лудост. Ръцете се размахват, устата е изкривена от писъци. Апостолите потръпват, преглъщат и пристъпват назад към ладията. Те са ужасени. Не и Исус. Прочетете внимателно следващите няколко стиха, защото те ни дават рядка възможност - да надникнем в невидимата война. За няколко мига невидимият конфликт става видим и ние се превръщаме в наблюдатели на бойното поле.

Исус започва пръв: "Излез от човека, ти, душе нечисти!" (8 ст.)

Духът изпада в паника: "Какво имам аз с Теб, Исусе, Сине на Всевишния Бог?" (7 ст.)

Исус иска човека обратно. Бесовете изобщо не се противопоставят. Не отправят заплахи. И преди са чували този глас. Когато Бог заповядва, демоните нямат избор. Те умоляват. Призовават Исус "да не ги изпраща вън от страната" (10 ст.) Самата поява на Исус усмирява нечистите духове. Въпреки че до тогава са владеели в човека, сега са изплашени от Бога. Въпреки че до тогава са сковавали цялата околност в страх, сега молят за милост от Исус. Неговите думи ги превръщат в подсмърчащи и подмазващи се нищожества.

Понеже се чувстват по-сигурно в стадото свине, отколкото в присъствието на Бога, демоните молят да бъдат прехвърлени в свинете. Исус се съгласява и в резултат на това две хиляди побеснели прасета се втурват право във водата. През цялото време учениците не правят нищо. Докато Исус воюва, последователите зяпат. За друго не се сещат.

И при вас ли е така? Гледате неуправляемия свят и не знаете какво да предприемете? В такъв случай направете като учениците. Когато битката е жестока, застанете настрана и оставете Бога да се бори.

Спомняма си случка, която илюстрира този принцип. Двамата с татко сме в рибарска лодка и се борим с бюрята. Обградени сме от планинска верига с побелели хребети, които се извисяват високо над водата. Крайбрежната линия е скрита, мъглата се сгъстява и се питаме дали изобщо ще успеем да се върнем на брега. Аз съм на девет. Лодката е малка, дълга е около три метра. А вълните са високи, достатъчно високи, за да преобърнат плавателния ни съд. Небето гърми, облаците се носят на талази, светкавици поразяват тъмнината.

Татко е насочил лодката срещу вълните към най-близкия бряг. Седи отзад с ръка на двигателя. Лицето му е срещу вятъра. Аз съм седнал в предната част и гледам към него. Дъждът жули голия ми врат и просмуква ризата ми. Една след друга вълните ни издигат и отново ни хвърлят надолу. Вкопчил съм се с две ръце в лодката и чакам. Напразно се опитвам да видя брега. Той е погребан в мъглата. Поглеждам към слънцето, но и то е скрито зад облаците. Оглеждам се за други лодки и виждам само вълни. Всичко около мен ме плаши. Само едно нещо ми вдъхва надежда - лицето на баща ми. През поривите на дъжда той се взира в тъмнината. От козирката на шапката му капе вода, а ризата му е залепнала за гърба.

В този момент взех едно решение. Реших да не гледам към бурята, а само към баща си. Струваше си. Взирането във вълните ми носеше страх, а когато поглеждах към татко, се успокоявах. Затова се съсредоточих в него. Толкова напрегнато се взирах тогава в него, че сега, трийсет години по-късно, все още го виждам как превежда лодката през талазите на вятъра и дъжда.

Бог иска същото от нас. Иска да насочим погледа си към Него. Каква полза да гледаме към бурята? Защо да проучваме врага? Няма да го победим. Само Бог може. Учениците не могат да унищожат сатана. Само Бог може. Точно това прави Исус. Докато поразените ученици гледат, Исус пристъпва към действие и Бог освобождава побъркания. Духовете са преминали в свинете. На гробището се е появил още един последовател.

Необикновена история, а? Само почакайте. Още не е свършила. Ако смятате, че реакцията на нечистите духове е странна, почакайте да видите реакцията на хората. Пастирите на свинете изтичват в града и казват на всички какво са видели. И хората идват да видят сами.

И като дойдоха при Исус, видяха обладания от демоните, в когото беше легионът, да седи облечен и разумен, и се уплашиха. И ония, които бяха видели всичко, им казаха за станалото с обладания от демоните и за свинете. А те започнаха да Му се молят да си отиде от техните земи.

Марк 5:15-17

Какво искат? Хората започват да Го молят да се махне от пределите им. Хората са помолили Исус да си тръгне? Точно така. Вместо да Му благодарят, те Го гонят. Именно. Но защо постъпват така? Добър въпрос. Какво кара хората да предпочетат компанията на свинете и лудите пред присъствието на Бога? Или по-точно...

Какво кара един алкохолик да предпочита пиянската мизерия пред трезвеността?

Какво кара една църква да предпочита дрямката пред живота?

Какво кара един народ да предпочита робството пред свободата?

Какво кара хората да предпочитат вчерашните традиции пред днешния живот с Бога?

Какво ли? Страхът от промяна. Промяната е мъчна работа. По-лесно е да си следваш познатата пътека, отколкото да ходиш по непроверени местности. Затова хората изгонват Исус. И понеже Той никога не ходи където не е канен, се качва обратно на ладията. Вижте какво става по-нататък.

А като влизаше в лодката, тоя, който беше преди това обладан от демони,

Му се молеше да бъде заедно с Него. Той обаче не му разреши

Марк 5:18-19

Изненадващо отношение към един новоповярвал, не мислите ли? Защо Исус не го взема със Себе Си? Моного просто. Неговите планове са по-големи. "Иди си у дома при своите, и им кажи какви неща ти стори Господ и как се смили над теб." (19 ст.)

Ето го. Изпращането на първия мисионер. Преди минута - побъркан, а сега пратеник на Христос. Без обучение. Без поучение. Единственото, което знае е, че Исус адски плаши ада и очевидно това е достатъчно. Но още по-изненадващ е фактът, че изобщо някой е изпратен. Аз не бих изпратил мисионер при хората, които току-що са ме изгонили, а вие? Да изпратя някоя напаст, да, но не и мисионер. Обаче Христос го прави.

Христос и днес изпраща. Той продължава да изпраща посланието си към незаслужилите. И продължава да използва като Свои пратеници недостойни хора. В крайна сметка, вижте само кой чете тази книга.

И кой я е написал.

Когато се страхувате от бъдещето

Когато Исус пак премина с ладията на отвъдната страна, събра се при Него голямо множество. И Той беше край езерото. Дохожда при Него един от началниците на синагогата на име Яир. И като Го вижда, пада пред нозете Му и много Му се моли, казвайки:

- Малката ми дъщеря бере душа. Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее.

И Той отиде с него... Но докато Той още говореше, дохождат от къщата на началника на синагогата и казват:

- Дъщеря ти умря. Защо вече да затрудняваш учителя?

А Исус като чу думата, която говореха, каза на началника на синагогата:

- Не бой се, само вярвай.

И никому не позволи да Го придружи, освен на Петър, Яков и Якововия брат Йоан. И като дохождат до къщата на началника на синагогата, Той вижда вълнение и мнозина, които плачеха и пищяха много. И като влезе, каза им:

- Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.

А те Му се присмиваха. Но Той като изкара навън всички, взема бащата и майката на детето, и ония, които бяха с Него, и влиза там, гдето беше детето. И като хвана детето заръка, каза му:

- Талита куми! (което значи: "Момиче, на теб казвам. Стани!")

Момичето веднага стана и ходеше, защото беше на дванадесет години. И внезапно те се смаяха твърде много. И много им заръча никой да не узнае това. И заповяда да й дадат да яде.

Марк 5:21-24, 35-43

Вярата е... убеденост в неща,

които не виждаме

Евреи 11:1, ВЕРЕН

Снощи се опитвах да науча дъщерите си да гледат със затворени очи. Накарах осемгодишната Джена да отиде в единия край на стаята. На другия край застана Андреа, която беше на шест. С тригодишната Сара седнахме на дивана в средата, за да наблюдаваме. Задачата на Джена бе да затвори очите си и да върви. Андреа пък трябваше да играе ролата на очите на Джена и чрез напътствия да я преведе безпрепятствено до другия край на стаята. С насоки като "две миши стъпки напред" или "една великанска крачка наляво", Андреа успешно направляваше сестра си през опасния лабиринт от столове, прахосмукачка и кош за пране.

След това дойде ред на Джена. Тя насочи Андреа покрай любимата лампа на мама и извика точно навреме, за да я спаси от сблъсък със стената, понеже Андреа бе объркала десния крак с левия. След още няколко дълги и мъчителни пътешествия в тъмното те се умориха и всички се събрахме на леглото за анализ на резултатите.

- Не ми хареса! - оплака се Джена. - Страшно е да вървиш без да виждаш.

- Страх ме беше да не падна - потвърди Андреа. - Винаги правех малки крачки за по-сигурно.

При мен е същото, а при вас? Ние, възрастните, също не харесваме мрака. Но крачим в него. И ние като Джена често се оплакваме колко е страшно да вървим там, където нищо не се вижда. За да не пропаднем някъде, като Андреа често пристъпваме твърде плахо и неуверено.

Причината да сме предпазливи е нашата слепота. Не сме в състояние да видим бъдещето. Нямаме абсолютно никаква представа какво идва след настоящето. Не мога да кажа със сигурност дали ще доживея да довърша дори този параграф. (О, доживях!)

Нито пък вие можете да знаете дали ще сте живи до края на следващия. (Надявам се!)

Нямам предвид, че сме късогледи или кривогледи. Става дума за пълна слепота. Не говоря за състояние, което преминава с възрастта, а такова, което преминава само със смъртта. Ние сме слепи. Слепи за бъдещето.

Това е ограничение, наложено на всички ни. Богатите са също толкова слепи, колкото и бедните. Образованите виждат също толкова зле, колкото и неграмотните. Знаменитостите знаят също толкова малко за бъдещето, колкото и никому неизвестните. Никой от нас не знае какво ще излезе от децата ни. Никой не знае деня, когато ще умре. Никой не може да предположи за кого ще се ожени и дали изобщо му предстои брак. Ние всички сме абсолютно и непоправимо слепи. Всички сме като Джена, която със затворени очи върви пипнешком в тъмната стая и слуша познатия глас. Само с една разлика. Нейното обкръжение е уютно и познато. А нашето може да бъде враждебно и пагубно. Нейният най-голям страх е да не си удари крака в леглото. Нашият най-голям страх е много по-ужасяващ - рак, развод, самота, смърт. Дори и да положим всички сили, за да вървим възможно по-направо, неминуемо ще си ударим крака или ще се нараним някъде.

Просто попитайте Яир. Той е човек, който се е опитвал да върви колкото може по-направо. Но неговият път неочаквано води в една пещера. Доста тъмна пещера. И той не желае да влезе сам в нея. Яир е началник на синагогата. На нас това маже да не ни говори много, но по времето на Христос началникът на синагогата е бил най-важният човек в града. Синагогата е центърът на религията и образованието, на управлението и обществените прояви. Така че началникът на синагогата е едновременно религиозният водач, най-респектиращият учител, кметът и най-известният гражданин.

Яир разполага с всичко. Служебна охрана. Задължителен прием в кафенето. Гарантирана пенсия. Голф всеки четвъртък и безплатна командировка на годишната национална конференция. Какво повече може да желае човек? Но Яир търси още нещо. Налага му се да иска и друго. На практика той би заменил целия пакет с права и привилегии само срещу едно единствено уверение - че дъщеря му ще оживее.

Човекът Яир, когото срещаме в тази история, не е спретнатата, грижливо облечена и сресана обществена фигура. Той е слепец, който моли за подаяние. Паднал в краката на Исус, той "много Му се моли, казвайки: "Малката ми дъщеря бере душа... Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!" (Марк 5:23) Той не се пазари с Христос. (Направи ми услуга и ще те осигуря до края на живота ти.") Не преговаря. ("Онези в Йерусалим са станали напоследък доста придирчиви към твоите лудории. Виж какво, оправи моя проблем, а аз ще звънна няколко телефона...") Не се извинява. (Исусе, аз по принцип не съм толкова припрян, но сега имам малък проблем.") Той просто умолява.

Понякога в живота всичко онова, което можем да предложим, е нищо в сравнение с това, което искаме. За Яир моментът е точно такъв. Какво може да предложи един човек, за да спаси живота на детето си? Нищо. Затова няма игрички. Няма пазарлъци. Няма театър. Положението е съвършено просто. Яир не вижда в бъдещето, а Исус го познава. Затова Яир моли за помощ. И Исус, който обича честното сърце, отива да помогне. И Бог, който знае какво значи да изгубиш дете, дава сила на Сина Си.

Но преди да стигнат далеч, те са пресрещнати от пратеници от дома на Яир. "Дъщеря ти умря. Защо вече затрудняваш учителя?" (35 ст.) Внимание! Свалете си шапката... за да се чувствате по-удобно. Действието тепърва започва. Досега Яир е водил, сега Исус започва да води. Допреди малко Яир Го е убеждавал, а сега си сменят ролите. Тези, които са Го почитали, сега Му се присмиват. Тези, на които е помагал, сега пренебрегва.

Исус взема нещата в Свои ръце. "Исус не обърна внимание на техните думи." (36 ст., от англ. NIV)

Любимото ми изречение! Тук е описан принципът как се вижда невидимото. Не обръщайте внимание на това, какво казват хората. Забравете техните думи. Изключете връзката с тях. Затворете си очите. Ако се налага, си тръгнете. Не обръщайте внимание на тези, които казват, че е твърде късно да започнете отначало. Не приемайте мнението на тези, които ви убеждават, че никога няма да постигнете каквото и да било. Не слушайте тези, които казват, че не сте достатъчно умни, достатъчно бързи, достатъчно високи или достатъчно големи. Обърнете им гръб. Понякога вярата започва, когато запушите ушите си с памук.

Исус веднага се обръща към Яир и настоява: "Не бой се, само вярвай!" (36 ст.)

Предизвиква го да погледне към невидимото. Когато казва "само вярвай", Исус има предвид: "не се ограничавай във видимото. Не слушай само доловимото. Не се оставяй да те управлява логичното. Повярвай, че в живота съществуват неща, които не се виждат с очи!"

"Довери Ми се - призовава Исус. - Не бой се, само вярвай!"

Един баща на Бахамските острови извикал същото на сина си, останал в горящата къща. Двуетажното здание било обхванато в пламъци и бащата, майката и децата тъкмо излизали, когато най-малкото момче се изплашило и в паниката се втурнало обратно нагоре по стълбите. Отвън баща му извикал:

- Скачай, сине, скачай! Аз ще те хвана.

Момчето проплакало:

- Но, татко, не те виждам!

- Знам - отвърнал бащата. - Аз обаче те виждам!

Бащата виждал сина си, въпреки че детето не различавало нищо в гъстия дим.

Подобен пример за вяра е открит на една от стените в концентрационен лагер. На нея затворник е издълбал думите:

Вярвам в слънцето, дори и когато не грее.

Вярвам в любовта, дори и когато не се усеща.

Вярвам в Бога, дори и когато не говори.

Опитвам се да си представя човека, който е гравирал тези изречения. Опитваме се да си представя как изпитата му ръка, стиснала парче стъкло или камък, дълбае в стената. Как очите му се присвиват в тъмното, докато оформя буквите. Каква ръка би изписала такова убеждение? Какви очи биха видели нещо добро сред този ужас? Единственият възможен отговор. Очи, които са решили да гледат към невидимото.

Както пише апостол Павел: "Не гледаме на видимите, но на невидимите неща, защото видимите са временни, а невидимите - вечни." (ІІ Кор. 4:18)

Исус кара Яир да погледне към невидимото. Да направи своя избор. Да си живее с видимите неща или да заживее с вяра. Когато дойде нещастието, ние също ще трябва да изберем накъде да насочим поглед. Да решим кое да гледаме - раната или Лекаря. Изборът е наш.

Яир направи своя. Той избира вярата и посяга към Исус. И вярата в Исус го довежда при дъщеря му.

В къщата двамата се натъкват на група оплаквачки. Исус е обезпокоен от техните писъци. Разтревожен е, че хората изразяват такъв страх от смъртта. "Що сте се развикали и разплакали? Детето не е умряло, а спи!" (39 ст., СИ) Това не е риторичен, а искрен въпрос. От Негова гледна точка момичето не е мъртво. Само спи. През погледа на Бога смъртта не е фатална, а само необходима стъпка за преминаване от този свят в онзи. Тя не е краят, а началото.

Като малък бях влюбен в две неща - игрите и яденето. За мен лятото представляваше низ от следобеди под баскетболния кош и ядене на мамините вечери. Но мама имаше едно правило. Мръсните и потни момчета не могат да сядат на масата. Като се прибирахме, първите й думи винаги бяха: "Ако искате да ядет, вървете да се измиете и преоблечете." Няма момче, което да обича да се къпе и преоблича, но аз никога не се оплаквах и не се противях. Според моите разбирания, душът и чистата риза не можеха да се сравняват с вкусната вечеря.

И от Божия гледна точка смъртта не може да се сравнява с правото да седим на Неговата трапеза. "Плът и кръв не могат да наследят Божието царство... Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, - да се облече в безсмъртие." (І Кор. 15:50,53, курсивът мой) Бог е много по-настоятелен от майка ми. За да можем да седнем на Неговата маса, трябва да сменим облеклото си. А за да придобием ново тяло, трябва да умрем. Така че от гледна точка на Бога, не трябва да се страхуваме от смъртта, а да я приветстваме, когато времето й настъпи.

Когато вижда хората, които плачат и скърбят по умрялата, Исус ги пита: "Що сте се развикали и разплакали?" (39 ст., СИ) Когато гледаме смъртта, ние виждаме нещастие. Когато Исус гледа смъртта, Той вижда избавление. Хората обаче не проумяват. "А те Му се присмиваха..." (40 ст.) (Следващият път, когато някой ви се присмее, спомнете си, че и на Исус Му са се присмивали.)

Сега четете внимателно, защото няма да повярвате какво прави Исус след това. Той натирва навън оплаквачките! Точно това се казва в текста. Той "изкара навън всичките" (40 ст.). Не ги моли да напуснат. А ги изхвърля! Исус действа решително и властно. В оригиналния текст употребената тук дума е същата, която описва отношението на Исус спрямо сарафите в храма. И това е същият глагол, използван 38 пъти, за да опише как Христос изгонва нечистите духове. Защо? Защо трябва насила? Защо с такава нетърпимост?

Навярно ще открием отговора, ако се върнем на играта в нашата дневна. След като Джена и Андреа се бяха изредили няколко пъти да се направляват една друга през стаята, реших да направя коварно нововъведение. При последното минаване се мушнах зад Джена, която пристъпваше със затворени очи, и започнах да й шептя в ухото:

- Не слушай нея! Мен слушай. Аз ще ти помогна.

Джена спря. Обмисли положението и след това избра единия от гласовете.

- Тихо, татко изсмя се тя и продължи да слуша упътването на Андреа.

Без да се отказвам, грабнах капака на тиган и като го държах близо до ухото й ударих по него с една лъжица. Тя подскочи и се спря, стресната от звука. Като видя, че нейната пътешественичка е изплашена, Андреа постъпи страхотно. Тя изтича през цялата стая, прегърна сестра си и каза:

- Не се бой, аз съм с теб!

Тя нямаше намерение да позволи шумът да отклони Джена от пътешествието й.

Бог също няма да позволи на различните шумове да ви отклонят. Той все още изгонва критиците ни и смълчава обезпокоителните гласове. Част от работата Му сигурно сте забелязали, но повечето не сте. Чак когато се приберете у дома, ще разберете колко пъти Бог ви е защитавал от подобни изкушаващи гласове. Едва във вечността ще признае пред вас, че...

Той е прекъсвал телефона, за да ви предпази от съмнителна сделка;

Той е пращал мъгла на летището, за да ви отдалечи от грозяща

опасност;

Той е спукал гумата ви, за да не се срещнете с неподходящ човек;

Той ви е дал съпруга, която обича Него повече от вас;

Той е отворил вратата на нова работа, за да не се налага да сменяте

града си и църквата си;

Той е изпращал точния човек с точните думи точно тогава, когато

най-много сте се нуждаели от насърчение.

Запишете си следното.

Бог знае, че има много неща, които ние не виждаме. Знае, че ни е трудно да живеем с вярване, а не с виждане. И според мен това е една от причините Той да съживи умрялата дъщеря на Яир. Не заради нея - тя си е била по-добре на небето. А заради нас - за да ни научи, че Небето забелязва нашата вяра.

Последен извод от играта с виждането без очи. Попитах Джена как е чувала гласа на Андреа, когато й нашепнех в ухото, за да я отклоня. Какво ми отговори?

- Просто се съсредоточих и се вслушвах с всички сили.

Когато сте объркани от действията на Бога

Йосиф направи както му бе заповядал

ангелът Господен.

Матей 1:24, СИ

Бялото пространство между стиховете в Библията е чудесна почва за въпроси. Едва ли човек може да чете Писанието, без да се пита...

Дали Ева е изяла още един плод?

Дали Ной е спал добре, докато е валяло?

Дали Йона е обичал риба и дали Еремия е имал приятели?

Дали Мойсей е избягвал храстите? Дали Исус някога се е шегувал?

Дали и друг път Петър се е опитвал да върви по водата?

Дали някоя жена е щяла да се омъжи за Павел, ако й бе предложил?

Библията е като ограда с множество малки пролуки, през които можем да надникнем, без обаче да виждаме цялостната картина. Тя е албум със снимки, запечатили срещи на хора с Бога, за чиито последствия не се споменава нищо. Затова се питаме...

Какво ли е казала на мъжа си хванатата в прелюбодейство жена, след като се е прибрала в къщи?

С какво ли е изкарвал прехраната си лудият гадаринец, след като е бил освободен?

Дали съживената дъщеря на Яир е съжалявала, че се е върнала на този свят?

Пролуки, снимки и множество въпроси. Ще ги откриете във всяка глава и за всяка описана личност. Но нищо не повдига толкова много въпроси, колкото раждането на Исус. Героите се появяват и изчезват, преди да успеем да ги запитаме каквото и да било. Гостилничарят, който е твърде зает, за да посрещне Бога - дали някога е разбрал на кого е отказал подслон? Овчарите в полето - дали после са запомнили песента на ангелите? Мъдреците, следващи звездата - какво изпитва човек, когато се покланя на новородено? И Йосиф, най-вече Йосиф. Имам специални въпроси към Йосиф.

Дали докато Исус е бил младеж, сте опирали ръце в канадска борба?

Оставял ли се е да го победиш поне веднъж?

Дали по време на молитва си повдигал поглед и си откривал, че Исус

Те слуша?

Как се произнася "Исус" на египетски?

Какво става по-нататък с мъдреците? А с теб?

Не знам как продължава животът на Йосиф. Неговата роля в първо действие е толкова значима, че очакваме да го срещнем и по-нататък. Но с изключение на краткия епизод с дванайсетгодишния Исус в Йерусалим, той не се явява повторно. Останалата част от живота му е недоизказана, а ние сме оставени сами с догадките си. Но първият от многото ми въпроси щеше да бъде за Витлеем. Искам да разбера повече за нощта в обора. Представям си Йосиф там. Пасбища, осветени от луната. Безброй мъждукащи звезди. В далечината проблясва Витлеем. Ето го и него, крачи зад обора.