Характеристики на Столична община

1. Характеристики на Столична община

1.1. Географско местоположение и граници

Този раздел има за цел да даде обща характеристика на град София и на района около града, включен в състава на Столична община.

Град София, столицата на Република България, е разположен в централната част на Софийското котловинно поле с надморска височина 520 – 560 m на територия от 1,310 km², от които населените места и урбанизираните територии заемат 245.5 km², земеделските територии са с площ 509 km², горските - 466.5 km², териториите за добив на полезни изкопаеми - 40.5 km², териториите за транспорт и инфраструктура - 20.6 km² и водни течения и водни площи - около 40 km².



Фиг.1.1. Карта на София (Източник: www.sofia.bg, ГИС София)
Софийската котловина (с дължина 75 km и ширина 20 km) се простира в посока северозапад-югоизток между Стара планина на север и планините Вискяр, Люлин, Витоша и Лозенска от юг. През нейната територия протичат няколко маловодни реки. Техните легла в чертите на града са коригирани. По-големи са реките Искър, Владайска, Перловска, Суходолска, Слатинска, Боянска, Лесновска, Бистришка, Банкянска. Главната отводнителна артерия е меридианно разположената долина на река Искър.

Софийската котловина се състои от две основни части - котловинно поле (дъно) и оградни планински склонове. Склоновете на оградните планини в повечето места са стръмни. В равнинната част на Софийското поле преобладават черноземните смолници, алувиално-ливадните и делувиално-ливадни почви. За полупланинските райони са характерни канелените и кафявите горски почви.

Област София (столица) включва градовете София, Банкя, Бухово, Нови Искър и 34 села.

1.2. Климат и околна среда

Значение за устойчивото енергийно развитие на Столична община и възможностите за използване на възобновяеми енергийни източници имат следните климатични фактори:

Интензитетът на слънчевата радиация и нейното разпределение през годината има определящо значение за формирането на климата. Средногодишната сумарна радиация върху хоризонтална повърхност, определена при средни условия на облачност е около 1185 kWh/m², което е малко по-ниска стойност в сравнение с Горнотракийската низина и Дунавската равнина. Режимът на сумарната слънчева радиация се отличава с максимум през юли и минимум през декември, като стойността на средната годишна сумарна слънчева радиация се формира основно през топлото полугодие.

Като косвен показател за характеризиране на слънчевата радиация се използва слънчевото греене. Стойностите му зависят от продължителността на деня, количеството на облачното покритие и техните морфологични особености, както и от откритостта на хоризонта. Годишната сума на продължителността на слънчевото греене в подножието на Витоша и централната част на града е около 1900 часа. В крайградските части около София продължителността нараства до около 2050 часа. Тя е най-висока в източната част на Софийското поле и яз. Искър, достигайки 2100 часа. Относителната продължителност на слънчевото греене (действителното, спрямо астрономически възможното) е около 45%, като това е сравнително ниска стойност за нископланинските и равнинно-хълмистите земи в страната. Годишният ход на действителното слънчево греене се отличава с максимум през юли и минимум през декември при годишна амплитуда около 250 часа.
Атмосферна (обща и локална) циркулация и ветрове

Важната климатообразуваща роля на атмосферната циркулация се изразява в преноса на въздушни маси с различен географски произход и различни термодинамични свойства. Софийското поле, поради това, че е негативна релефна форма и поради малките си размери спрямо основните барични системи, не може да влияе съществено и да промени съществуващата въздушна циркулация в региона.

Най-съществената особеност за разглеждания регион е преобладаващият целогодишно зонален западно-източен пренос на въздушни маси, който обуславя адвективния тип метеорологично време. Антициклоналната циркулация, която в последните години се проявява все по-често, през студената част на годината създава условия за мощни радиационни инверсии и образуване на мъгли. Това спомага за задържането на различни замърсители в приземния въздушен слой. През лятото тази обстановка е характерна с продължително горещо и сухо време и увеличена замърсеност на приземния въздух.

Средната годишна скорост на вятъра в централната част на града е около и по ниска от 1 m/s. Тя нараства с отдалечаване от центъра достигайки 2 – 3 m/s в покрайнините на града. Стойностите са според “Климатичен справочник на България”, 1982 год. и за периода 1931 – 1970 год. и на ниво на ветромера 10 m. Ветровитостта е значително по-голяма при високите и открити части на града - Лозенец, Слатински редут, Владайското дефиле и други.

Средната годишна температура на въздуха в София (данни на НИМХ) за периода 1961   1990 г. е 9.9 градуса. Най-студен е януари. Средната месечна минимална температура през периода (1961   1990 г.) е –4.9 градуса с абсолютен минимум –23.1 градуса. С най-високи температури са юли и август. Средната месечна максимална температура на въздуха през юли е 25.9 градуса, а през август 25.7 градуса. Абсолютният максимум е през юли, плюс 38.3 градуса (на 5 юли 2000г. е регистриран нов абсолютен максимум за целия период на наблюдение от 117 години (1887-2004) - 40.2С).

Така описаният режим на температурата на въздуха в София значително се отличава от този в неговите околности в резултат на влиянието на градския комплекс. Средната годишна температура на града е с около 0.7   0.8 градуса по-висока от тази на неговите околности.

През топлата част на годината и денонощието влиянието на градския комплекс се изразява в следното: замърсената атмосфера в града намалява сумарната радиация и ефективното излъчване. В резултат на затоплящото влияние на градския комплекс през деня и особено през нощта над София се образува т. нар. “остров на топлина”. Наличието на този остров се потвърждава от разпределението на минималните температури на въздуха и обикновено той обхваща височина 3   5 пъти средната височина на сградите.

• 
  Надморска височина 500 m;
  
• 
  Продължителност на отоплителния сезон е 190 дни, начало: 15 октомври, край: 23 април;
  
• 
  Отоплителни денградуси - 2900 при 19 °С средна температура в сградата;
  
• 
  Изчислителна външна температура : -16 °С.
  

Останалите климатични фактори като мъгла, снежна покривка, влажност на въздуха и други, също оказват своето въздействие върху потреблението на енергия, но тяхното влияние е по-малко и не се разглежда при изработването на настоящия план.