Планът за разорение на България

Проблемите на инфлацията и безработицата се усложняват още повече от "изтичането на мозъци". Едно проучване на Института по социология показва, че повече от 100 000 от най-квалифицираните млади българи вероятно вече са напуснали страната. Тази цифра сигурно ще се увеличава със задълбочаване на кризата. Демографските особености на българското население още повече усложняват нещата. Два милиона българи са над трудоспособна възраст, а други два - под трудоспособна възраст. Като прибавим и увеличаващата се безработица излиза, че през следващите няколко години не повече от четири милиона работещи в България ще трябва да произвеждат достатъчно, за да изхранват население от приблизително девет милиона души и да поддържат приличен жизнен стандарт.

В близко бъдеще тези проблеми ще продължат да съществуват, каквито и икономически мерки да се предприемат. Дори и най- радикалните реформи няма да доведат до всеобщо благоденствие през 1991 г.

Потребностите

През последните 45 години българите, както и останалите народи в сграните с комунистически режими, живяха при твърде неблагоприятни условия: посредствено здравеопазване, спартанска храна, мизерни жилища, но всички тези неща бяха много евтини. Заплатите бяха ниски, но работните места бяха осшурсни; пенсиите бяха ниски, но и пенсионната възраст също беше ниска. Пазарната икономика, към която България се стреми, пре;и!ага чудесно здравеопазване, обилна храна, удобни жилища, високи заплати и пенсии, но с цената на две неща, характеризиращи пазара -несигурност и пазарни цени. Както и другите народи от източноевропейските страни и Съветския съюз, българите предпочитат да вземат най-доброто от двата свята - изобилие и ниски цени, право на избор и сигурност. Следователно, социалната реформа трябвала се осъществи в контекста на тази политическа реалност.

Две гледни точки за социалната реформа

Най-широко разпространеното мнение, споделяно от почти всички български експерти, с които разговаряхме, е, че България трябва да се стреми да задържи досегашния жизнен стандарт, независимо от инфлацията и безработицата. Хората, които поддържат това мнение признават, че ще има трудности, но тези трудности трябва да бъдат минимизирани. Те смятат, че преходът към пазарна икономика ще се осъществи на две нива: ниво на реформите и ниво на социалното осигуряване. Реформите ще предизвикат съществени промени и сътресения в икономиката. Положителният резултат от тях ще се почувства след известно време, в началото само сред най- предприемчивите българи, а постепенно и сред останалата част от населението. Междувременно на ниво социално осигуряване нещата трябва да останат почти непроменени, защото неговите функции са да вдъхват стабилност и сигурност в един несигурен свят. За тази цел трябва да бъдат запазени досегашните социални придобивки. Тяхното премахване би довело до социални сътресения и икономически трудности, които могат да попречат на целия обновителен процес. Така безплатното здравеопазване и контрола върху наемите, обществените услуги и основните хранителни продукти трябва да бъдат запазени. Помощите за безработните трябва да бъдат щедри и повсеместни. Последиците от инфлацията трябва да се компенсират чрез индексация на заплатите и пенсиите.

Това разбиране за социалното осигуряване поражда два въпроса: 1) Желателно ли е? 2) Възможно ли е? Ако този доклад разглеждаше дългосрочните перспективи на България, най-важен щеше да бъде въпросът "Желателно ли е?". Но когато става дума за социално осигуряване, България все още не може да си позволи да мисли за далечното бъдеще. През следващите няколко години най-важният въпрос ще бъде "Възможно ли е?".

Така стигаме до другото разбиране за осъществяване на краткосрочни социални промени в България. Според този възглед, който можем да наречем "доктрина на оцеляването", през преходния период България трябва преди всичко да осигури никой от нейните граждани да не гладува, да не ходи гол и бос, да не бъде бездомен и да не бъде лишен от базова медицинска помощ. Тя няма да има друг избор, освен да премахне част от субсидиите и помощите, раздавани безвъзмездно на цялото на­селение.

Компромисен вариант

Освен тези два възгледа съществува и трети, според който най- важните промени в развитието на България се отнасят до икономическата сфера. Икономическите реформи трябва да бъдат радикални, бързи и преди всичко - ефективни. Те, обаче, ще породят силни обществени сътресения. Следователно, сега не е време да се опитваме да създадем идеална система за обществено осигуряване. Обратно, при осъществяване на социалните реформи, трябва да се водим от принципите на прагматизма и минимализма. Ако една система функционира сравнително добре, тя трябва да се запази, дори и по принцип да се нуждае от съществени промени. Ако системата, обаче, започне да се разпада, трябва да бъдат намерени възможно най-лесните, прагматични и евтини начини, за да бъде закрепена. Няма нищо лошо в бързите подобрения, стига само всеки да разбере, че те са временни и несъвършени.

Третият водещ принцип при осъществяване на реформите е приоритетът на икономическите реформи. За осъществяване на икономическите реформи са абсолютно необходими следните условия: стабилна и конвертируема валута, създаване на благоприятен климат за чуждестранните инвестиции и развитие на българската частна инициатива. Без тези условия всичко останало, включително и социалното осигуряване, е обречено на провал. Ако някой от елементите на съществуващата система за социално осигуряване пречи на провеждането на икономическата реформа, той трябва да се преосмисли. Ако пък е необходима радикална промяна, тя трябва да се предприеме, независимо от политическата цена, която ще бъде платена в кратък срок.

Това води до един съществен извод - особено важно в момента е да се каже истината на българския народ. Народът, както и официалните институции, трябва да разберат защо се предприемат тези нелеки стъпки. Те трябва да разберат, че през следващите няколко години българската нация ще трябва да мисли не за създаване на идеална обществена система, а да прави всичко необходимо за своето оцеляване. Подобна искреност няма да премахне политическите загуби, но ще ги направи поносими.

Досегашни резултати

В областта на социалното осигуряване основните институции и системи почти не са променени. Пенсионната възраст за мъжете все още е 60 години, а за жените - 55 години. Пенсията се определя на базата на приравнения брутен годишен доход, изчислен въз основа на три последователни най-добре платени години от трудовия стаж. Медицинската помощ е безплатна за всички българи. Разликата между работещи и пенсионери е единствено в това, че пенсионерите получават безплатно предписаните медикаменти. Отпускът по майчинство и издръжките за децата не са променени. Същото се отнася и до наемите за държавните жилища. Субсидиите за обществените услуги и основните храни (хляб, мляко, месо, олио, масло, яйца, захар) не са променени и не се включват в плана за либерализация на цените. Единствените съществени промени в областта на социалното осигуряване засягат помощите за безработни и индексацията на заплатите и пенсиите.

Помощи за безработни

Според плана, приет през 1990 г., всеки, който загуби работата си, има право на парична помощ. През първия месец тя се равнява на една месечна заплата, през следващите пет месеца намалява с 10% на месец, докато достигне минималната работна заплата - 165 лева. През следващите три месеца безработният получава по 165 лв. Така всеки безработен има право да получава парична помощ в продължение на 9 месеца. Въвеждането на помощите беше придружено от създаването на мрежа от трудови бюра в страната. Като цяло тази система изглежда подходяща. Тя, разбира се, ще породи същите проблеми, както и всяка друга система за подпомагане на безработните. Тези проблеми са преди всичко в липсата на стимули за търсене на работа. Една щедра система за осигуряване лишава безработните от желанието да намерят нова работа. В България този проблем ще бъде особено остър за работниците с минимални заплати. Практически, работник със заплата, близка до минималната, ще получи девет месеца платен отпуск при съкращаване. Но тъй като свободни работни места почти няма да има, колкото и енергично хората да ги търсят, този недостатък на системата не е фатален.

Предлагаме сегашната система за подпомагане на безработните да остане непроменена.

Индексация

Тази реформа, влязла в сила на 01.09.1990 г., изисква индексация на заплатите и пенсиите, за да се смекчи ефекта от инфлацията върху покупателната способност на гражданите. Сисгемата за индексация беше замислена като средство за подпомагане преди всичко на хората с минимални доходи, като компенсацията намалява с нарастването на заплатата.

Тази цел се постига лесно на думи, като се определи зависимостта между размера на заплатите и частта от инфлацията, която следва да бъде индексирана. Възприетата в България система, обаче, не постига тази цел. Според приетата схема за индексация, работещите в Бтлгария са разделени на 4 основни категории според размера на заплатите им:

1. Хора със заплати, между 1,0 и 1,7 пъти минималната работна заплата (165 лв.) индексацията е 100% спрямо индекса на инфлацията.

2. Хора, чиито заплати са от 1,7 до 3,0 пъти по-високи от минималната заплата: индексацията е 60% спрямо индекса на инфлацията.

3. Хора, чиито заплати са от 3,0 до 4,5 пъти по-високи от минималната заплата: към заплатата се добавя сума, 3 пъти по- голяма от тази, която получава един работник с минимална работна заплата.

4. Хора, чиито заплати са 4,5 пъти по-високи от минималната заплата: към заплатата се добавя сума, равна на тази, която получава един работник с минимална работна заплата.

За пенсионерите категориите са следните:

1. Хора с пенсии, не по-големи от 1,7 пъти минималната работна заплата: компенсацията е 100% спрямо индекса на инфлацията.

2. Хора с пенсии от 1,7 до 3,0 пъти по-високи от минималната работна заплата: компенсацията е 60% спрямо индекса на инфлацията.

3. Хора с пенсии 3 пъти по-високи от минималната работна заплата: към пенсията се прибавя сума, три пъти по-голяма от сумата, която получава един работник с минимална работна заплата.

Тук трябва да разгледаме два основни въпроса, свързани с индексацията. Първият от тях е част от по-общия въпрос дали изобщо индексацията е подходящ начин да се решат проблемите на страната в настоящия момент. Този въпрос ще бъде разгледан по - нататък. Вторият въпрос, който ще обсъдим тук, се отнася до някои основни грешки във възприетата система на индексация. Фигура 1 показва какво ще бъде влиянието на различните нива на иновация върху доходите на трудещите се от четирите категории.

Основната грешка е свързана с определяне на размера на компенсацията за хора, чиито заплати са от 3 до 4,5 пъти по - високи от минималната работна заплата. Според установената схема те трябва да получават сума, три пъти по-голяма от тази, която получават работниците с минимална работна заплата. Това е много повече от компенсацията, определена за работниците от втората група (със заплати от 1,7 до 3,0 пъти по-високи от минималната). От друга страна, работниците, които получават заплати точно 3 пъти по-високи от минималната заплата, получават пълна компенсация, също както и работниците с най-ниски заплати. За работниците от третата група, (със заплати от 3.0 до 4.5 пъти по-високи от минималната) може да се каже, че каквото и да е нивото на инфлацията, те ще бт^дат в по-изгодно положение от тези в предходната група.

Тук можем да споменем още някои несъвършенства на възприетата система за индексация, които засягат голяма част от трудещите се в България. Сравнете например един работник, който получава заплата 1,7 пъти ио-голяма от минималната и друг, който получава само няколко лева по-малко. Тъй като първият получава компенсация в размер на 60% от нивото на инфлацията, а вторият - 100%, разликата в покупателната способност на двамата ще се увеличава с нарастване на инфлацията, докато накрая по-ниско платеният работник ще получава повече. Обърнете внимание на фигура 2, която показва разликата в доходите на работниците непосредствено под и над границите на всяка отделна категория.

От тези сравнения става ясно какви големи различия ще се породят в доходите на хора, които преди индексацията са получавали почти еднакво заплащане. От тях стават видими и някои странни ефекти. Да вземем за пример един работник, чиято заплата преди въвеждането на плана е била 4,5 пъти по-висока от минималната. При ниво на инфлацията 400%, неговата покупателна способност ще се изравни с покупателната способност на работник, който преди е получавал заплата 1,7 пъти по-голяма от минималната и ще представлява половината от покупателната способност на трети работник, чието заплащане преди въвеждането на плана е било малко под 4,5 пъти по-високо от минималната работна заплата. Не е необходимо да навлизаме в подробности, за да видим, че сегашната система на индексация не отговаря на първоначалния замисъл на своите създатели. Тя ще породи социално напрежение поради очевидните си недостатъци (без да споменаваме другите негативни ефекти, присъщи дори на най-добре замислената система за индексация). Ако системата на индексация се запази, тя трябва да бъде сериозно преработена.

Всяка друга възможност е по-добра от плана за индексация

Следва обосновка, че планът за индексация е неприемлив.

Първо, нека да разгледаме социалните последици от един план за индексация, който успешно осъществява първоначалните си цели - преимуществено подпомагане на хората с ниски доходи. Фигура 3 илюстрира описана една такава хипотетична система, базирана на алгоритъм, според който индексацията за хората с минимална работна заплата от 165 лева е 100% спрямо индекса на инфлацията. За всеки следващи 5% по-висока заплата, процентът на индексация намалява с 1, докато се стигне до индексация в размер на 25% (което става при заплати, равни или по-високи от 665 лв.) Фигура З показва и какво ще бъде влиянието на индексацията върху покупателната способност на хората, които са непосредствено на границите на отделните категории, т.е. тези, които получават минимална работна заплата или заплати съответно 1.7, 3.0 или 4.5 пъти по- високи от минималната.

Този план не споделя недостатъците на влезлия вече в сила в България, но резултатите от него са следните:

Първо, общонационалните системи за индексиране на заплатите и пенсиите, като тези в Аржентина и Бразилия, винаги са били съпътствани от много високо ниво на инфлация по класическите икономически причини. Инфлацията съществува най-вече защото парите са много, а стоките - недостатъчни. Системите за индексация въвеждат в употреба хартийки, наречени пари, без да правят нищо за увеличаване на наличието на стоките. Логичният резултатът е спираловидна инфлация, която може да достигне хиляди процента годишно.

Второ, както ясно показва примерът, една система, която осигурява по-малка защита на по-високо платените, ще доведе до бързо намаляване на различията в заплащането. Това най-вероятно ще породи две реакции сред хората, които преди въвеждането на системата са получавали по-високи заплати: част от тях ще напуснат страната, а тези, които останат ще поискат по-сигурна защита срещу инфлацията. На това пък ще се противопоставят по-ниско платените. Така и двата изхода от тази политическа борба изглеждат еднакво лоши: Вероятно хората, които преди въвеждането на индексацията са получавали повече, ще надделеят и ще получат почти пълна индексация (плюс, навярно, компенсация за влошаването на покупателната им способност). Всичко това ще доведе до стремително увеличаване на инфлационните процеси и до състояние на хиперинфлация. Обратно, ако надделеят по-ниско платените, трябва да очакваме вълнения сред квалифицираните работници, засилване на политическите борби и по-нататъшна дезорганизация на икономиката. Всяка система за индексация, която осигурява по-добра защита на по-ниско платените категории работници, ще доведе до недопустими социални и икономически беди. Следователно, такава система е неприемлива, дори и при сегашното бедствено икономическото положение.

Така стигаме до по-общия въпрос: трябва ли пакетът от реформи да включва и система за индексация? По време на разговорите ни с представители на управляващата партия и опозицията, най- разпространеното твърдение сред привържениците на индексацията беше, че те по принцип не я одобряват, но не виждат друга алтернатива. Ние, обаче, смятаме, че всяка друга възможност е за предпочитане пред индексацията, защото последиците от индексацията най-вероятпо ще заличат всички добри резултати от останалите икономически реформи. До този извод стигаме в условията на задълбочаваща се икономическа криза, при която за България става задължително привличането на западни инвестиции. Без тях може да се очаква, че след няколко години страната ще се превърне в аграрно общество, което при това трудно ще задоволява основните си нужди. Инвестирането на западни капитали няма алтернатива. Нито Съветският съюз, нито останалите страни от СИВ предлагат някакъв изход. Не са достатъчни и помощите, които някои чуждестранни правителства и организации вероятно ще отпуснат на България.

В такъв случай трябва да се запитаме какъв ще бъде ефектът на индексацията върху чуждите инвестиции. Най-меко казано - катастрофален. Индексацията ще доведе до спираловидна инфлация. Тя от своя страна ще осуети всеки опит за превръщане на лева в конвертируема валута и ще направи международните финансови операции трудни и рисковани в момент, когато България трябва да се съревновава с много други страни. Спираловидната инфлация ще отклони енергията на населението от пазарната икономика и ще я насочи към черния пазар, на който се оперира с твърда валута. Инфлацията ще доведе до тежки и продължителни политически и социални конфликти. С две думи, всяка друга възможност е по - добра от индексацията.

На това наше твърдение отговориха, че индексацията поне ще запази покупателната способност на населението и следователно ще спаси хората от пълна мизерия. Но ние смятаме, че същият резултат може да бъде постигнат и по друг начин.

Варианти на реформите

Вече описахме два алтернативни възгледа за системата на социално осигуряване в България. Първият възглед се поддържа от противниците на реформите, според които през преходния период трябва да се запази съществуващата система. Другият възглед,"школата на оцеляването" в условията на икономическата криза, България трябва преди всичко да се грижи за най-бедните и същевременно радикално да промени системата на социалното осигуряване.

Изниква въпросът: При наличие на реалистични прогнози за икономическо положение през следващите две години, ще може ли българското правителство да отделя достатъчно средства за поддържане на системата в досегашния и вид? Анализите, които следват не дават еднозначен отговор на този въпрос. Различните елементи на системата за социално осигуряване в България се финансират по твърде различни начини. За начало ще обсъдим най-общо разходите, отделяни за здравеопазване, пенсии, помощи за безработните и програми за отпускане на субсидии.

Здравеопазване

Не успяхме да се доберем до публикувани данни за разходите за здравеопазване. Един български служител ни информира, че целокупните разходи за системата възлизат на около З милиарда лева годишно. Анализите в този доклад се базират на тези данни. Ако те са по-ниски от действителните, анализът трябва да бъде съответно преработен.

Пенсии

Според Международния валутен фонд, който използува данни, изнесени от Министерството на финансите, за пенсии през 1990 г. са отпуснати от бюджета 3.225 милиарда лева. [1]

Ефектът от безработицата върху бюджета се пресмята трудно по две причини. Едната от тях е невъзможността да се установи със сигурност броя на безработните, а другата е двойният ефект на безработицата върху бюджета. Безработицата предизвиква намаляване на приходите и увеличаване на разходите, поради ограничаване на вноските за данък общ доход и вноските в обществените фондове (30% от работната заплата). Фигура 4 показва приблизителните загуби при безработица в обем около 500 000 души.

Предлаганият анализ е опростен в няколко направления. Приемаме, че всеки безработен получава по 300 лева, което е приблизително средната месечна заплата. [2] Освен това приемаме, че безработицата обхваща равномерно хора, които получават помощи за първия месец на безработица, втория месец и т.н., което силно подценява разходите в периода на нарастване на безработицата (когато плащанията са предимно в по-големите размери на първите месеци). Има и други вторични ефекти на безработицата, които не са отчетени тук.

Трябва, обаче, да кажем, че това няма голямо значение. Помощите за 500 000 безработни в такъв случай възлизат на 1,1 милиард лева. Ако вместо това приемем, че 25% от всички безработни получават помощ за пръв път, 20% - за втори, 15% - за трети, 10% - за четвърти и 5% - за пети, шести, седми, осми или девети, разходите нарастват само на 1,36 милиарда лева.

Накратко, безработицата не струва на бюджета толкова скъпо, колкото се предполага. Дори ако цифрата на безработните достигне 500 000, което надминава и най-песимистичните официални прогнози, общите разходи ще възлязат на 2,1 милиарда лева - около 740 милиона нереализирани постъпления и 1,36 милиарда лева, изразходвани за помощи.

Разходи за субсидиране на основните хранителни продукти

Данните за разходите, причинени от безработицата изглеждат още по-шокиращи, ако ги сравним с разходите за поддържане на текущите, много ниски цени на основните хранителни продукти, като хляба, млякото, месото, захарта и яйцата. Субсидирането на основните храни се счита за неприкосновена социална придобивка. Почти никой както от социалистическата партия, така и от опозицията, не изрази желание да се премахнат. Тяхното поддържане през следващите няколко години, обаче, ще бъде изключително скъпо. Изчисленията показват следното. Според официални данни субсидирането на млечните продукти, месото и яйцата възлиза на 122 милиона лева за 1990 г. - само 0.5% от националния бюджет. [3] Не знаем доколко тази цифра е вярна, тъй като нямаме подробна информация как е била пресметната. С увереност, обаче, можем да кажем че тази цифра рязко ще се увеличи.

До 1990 г., а с малки изключения дори и сега, българското селско стопанство е функционирало като строго контролирана система, с тенденция към ограничаване на разходите за субсидиране на хранителните продукти. Ако държавата продължи да контролира всички цени и да налага определени производства, за кооперативите няма да има значение какво точно произвеждат, нито пък каква е пазарната му цена, защото те ще имат един-единствен купувач.

Този начин за намаляване на разходите ще се окаже остарял, веднага щом останалите отрасли на селското стопанство се освободят от контрола на държавата. С увеличаване на възможностите на селскостопанските работници и кооперативите да продават някои от произведените стоки на свободния пазар, ще нарасне и натиска върху правителството да приближи цената на субсидираните стоки до пазарната цена. Например, ако сумата, която правителството плаща на един кооператив за от­глеждане на пшеница, е по-малка от печалбата, която кооперативът може да реализира, като отглежда продукт, цената на който не се контролира от държавата, членовете на кооператива постепенно ще се ориентират към отглеждане именно на такива продукти, когато това е възможно. Същото се отнася и до преработващите предприятия и другите звена между селското стопанство и пазара, които държавата трябва да продължи да субсидира.

Може ли българското правителство да запази контрола си върху кооперативите и да не позволи това да се случи? Може ли то да принуди кооперативите да отглеждат пшеница, или да произвеждат мляко, при условие, че те могат да печелят повече пари като отглеждат някоя друга култура? Едва ли. За да запази влиянието си, правителството ще трябва да се откаже от плановете си за приватизация на земята и да установи отново контрол върху цените на всички селскостопански продукти. Това в най-добрия случай означава, че стагнацията в селското стопанство ще продължи и правителството ще трябва да се прости с надеждите си за увеличаване на износа. Освен това, каквото и да е българското прави телство, то не може да се откаже от реформи в селското стопанство, освен ако не иска да наложи отново тоталитарен режим върху цялото общество, което, обаче, не е приемлив вариант. Трябва да се възприеме, че реформите в селското стопанство ще продължат и че селскостопанските работници ще имат право да избират с какво производство да се заемат. Какво ще бъде отражението върху бюджета, ако държавата запази контрола си върху цените на основните хранителни продукти?