Планът за разорение на България

Да вземем за пример млякото. Според Централното статистическо бюро, на глава от населението се падат средно по 200 литра годишно. [4] Установената цена на млякото е 30 стотинки. Населението на България е приблизително 8 992 000, което означава, че годишно се консумират 1 798 милиона литра мляко. Оттук произтича и проблемът: Ако българското правителство запази досегашния обем на производството на мляко, следващата година то най-вероятно ще трябва да зап­лаща пазарната цена на млякото.

Каква ще бъде тази цена? Един български икономист, на когото зададохме този въпрос, отговори 56 стотинки, друг - 80 ст. Нека да приемем, че пазарната цена ще бъде 60 ст., т.е. два пъти повече от субсидираната. В такъв случай, ако българското правителство трябва да предложи цена, близка до пазарната, за да поддържа производството на мляко, субсидиите ще възлязат на 540 млн. лв. По същия начин, въз основа на данни от 1987 г., могат приблизително да се пресметнат и субсидиите за останалите основни хранителни продукти, както е показано на фигура 5.

Ако например приемем, че пазарните цени на тези четири вида стоки ще бъдат два пъти по-високи от контролираните, то българското правителство ще трябва да отделя малко повече от 5 милиарда лв. само за тези стоки. Това според данни на Министерството на финансите представлява 20% от всички приходи за 1990 година [5]. Възможно е, разбира се, тази цифра да е неточна. Ние искаме само да подчертаем, че при всяко разумно съотношение между пазарни и субсидирани цени, цената, която ще трябва да плаща българското правителство е твърде висока. То не може да си позволи да отделя сума, близка до 20% от приходите си за субсидиране само на основните хранителни продукти.

Представете си, че правителството няма средства да плаща на селскостопанските работници пазарната цена и предлага цени, близки до сегашните. От това могат да се очакват три неща: 1) производството на мляко, пшеница, месо и захарно цвекло да спадне; 2) опашките пред магазините за хранителни стоки да се увеличат, като често стоките изобщо ще липсват; 3) поради липса на стоки в магазините, черният пазар да се разрасне, голяма част от продукцията да се насочи към него и недостигът от стоки да стане още по-голям. С две думи, независимо дали правителството ще отпуска достатъчно средства за поддържане на производството или ще фалира, опитът да се поддържат сегашните цени ще бъде разоряващ.

Други субсидии

Един външен човек не е в състояние да пресметне общия размер на субсидиите поради липса на информация. Но дори посветените, които имат пълен достъп до данните, ще имат трудности при предсказване на действителния размер на субсидиите за следващите няколко години. Както и в селското стопанство, щом дадени отрасли функционират върху принципите на пазарната икономика, цените, които правителството ще трябва да плати за тези стоки и услуги, ще започнат да се приближават към пазарните цени. Дори и сега разходите вече са значителни. Цената на билет за градския транспорт е 6 ст., а действителните транспортни разходи са около 25 ст., т.е. 4 пъти повече. Предполага се, че общият размер на субсидиите, отпускани за градския транспорт е 160 млн., от които 100 милиона само за София. Субсидиите за наеми и обществени услуги вероятно също са огромни, въпреки че общият им обем е неизвестен.

Целокупни разходи

За да изясним основните задачи, които стоят пред българското правителство, ще се опитаме да пресметнем евентуалните разходи за поддържане на съществуващата система за социално осигуряване през 1991 г. Ще бъдат анализирани четири варианта:

1. Първи вариант (най-добрият случай): Приемаме, че безработицата ще обхване 50 000 души и ще бъде равномерно разпределена по отношение на продължителността на времето без работа, а пазарната цена на субсидираните храни ще бъде двойно по-голяма от субсидираната цена.

2. Втори вариант (висока безработица): Както при вариант 1 приемаме, че пазарната цена на субсидираните храни ще бъде двойно по-голяма от субсидираната цена, а безработицата ще обхване 500 000 души, по-голямата част от които отскоро са загубили работата си, т.е. получават големи помощи.

3. Трети вариант (високи субсидии за изхранване) Приемаме, че безработните са само 50 000 души, но пазарната цена на субсидираните храни е три пъти по-голяма от субсидираната.

4. Четвърти вариант (най-лошият случай): Приемаме, че безработицата обхваща 500 000 души и разходите за субсидиране на основните храни са три пъти по-високи.

При обсъждане на резултатите, обаче, трябва да имаме предвид, че и в четирите случая не са взети под внимание субсидиите за нехранителните продукти, което е съществен, но неизбежен пропуск.

Фигура 6 потвърждава важния извод, че най-скъпо струва на бюджета не безработицата, която е относително евтина, а субсидирането на основните храни. Да направим следното сравнение: Представете си, че през следващата година в България 1.6 млн. души са без работа в продължение на девет месеца (ситуация, много по-лоша от всички разглеждани варианти). Българското правителство би могло да изплати помощите на тези хора и да поеме загубите от намаляването т постъпленията от данък общ доход и постъпленията в обществените фондове при приблизително същите разходи, които ще направи, ако продължи да субсидира цените на млякото, хляба, месото и захарта. [6]

Вторият важен извод от този пример е, че общите разходи за поддържане на системата за социално осигуряване заплашват да излязат извън контрол. Дори и в "най-добрия" вариант, който разгледахме по-горе, разходите възлизат на 12,6 милиарда лева, т.е. приблизително 50% от целокупните приходи за 1990 г., като при това тази цифра включва само субсидирането на основните храни. В "най-лошия" случай разходите достигат до 19,5 милиарда лв., което България определено не може да си позволи.

Алтернативен подход към проблемите на социалното дело

Нека да се опитаме да подходим към проблемите на социалното дело по друг начин, като вместо традиционното "Как може България да запази съществуващите социални придобивки непроменени?", се запитаме "Какво е абсолютно необходимо на българския народ, за да оцелее в настъпващата икономическа криза?". При обсъждането на този въпрос ще приложим принципите на минимализъм, прагматизъм и приоритет на икономическите реформи.

Зададен по този начин, традиционният въпрос получава съвсем различпи отговори, до които можем да стигнем, като решаваме проблемите пе с категориите на правителствените програми, а в термините на основните нужди на населението от подслон, медицинска помощ и храна. Глава 14

Екологична политика

Питьр Дж. Хил

Резюме

Екологичните проблеми в България приемат застрашителни размери. Трудно е обаче да се предложат конкретни реформи, тъй като централизираната икономика от миналото изостри въпросите, свързани с околната среда.

Все пак не всички екологични проблеми ще бъдат решени чрез предложените икономически реформи, затова е необходима структура, с помощта на която да се преодолеят останалите трудности. Налагащата се първа стъпка е замърсяването да започне да се разглежда като проблем свързан с правото на собственост. Общата собственост винаги се експлоатира повече отколкото трябва. Екологичните трудности са предизвикани от отсъствието на право на частна собственост. Следователно реформите би трябвало да се насочат към по-доброто дефиниране и узаконяване на правото на собственост. Хората трябва да отговарят за действията си а упражняването на право на частна собственост повишава тяхната отговорност.

Там където липсват права за собственост, какъвто често е случаят с въздуха и водите, правителството трябва да предприеме действия, позволяващи и върху тези ресурси да се установят права. Тези права трябва да могат да бъдат прехвърляни, за да се даде възможност за развитие на пазара, като оптималното равнище на замърсяването да може да се определя чрез взаимодействието между производители и потребители.

Формулиране на проблема

България е изправена пред огромни проблеми, свързани с околната среда. Според някои изчисления 85 процента от речните води са замърсени с промишлени отпадъци и 70 процента от селскостопанските земи са увредени от емисии от промишлените производства. Въздухът също е значително замърсен и в някои райони изхвърляните в атмосферата отпадъчни газове от заводите са достатъчни, за да причинят временни или трайни, здравни проблема. Състоянието на околната среда в България е влошено от бързата индустриализация през последните няколко десетилетия особено поради експлоатацията на големи топилни, рафинерии и заводи.

Но не всички проблеми, свързани със замърсяването се дължат на вътрешнопроизводствени условия. Един румънски завод на българската граница например, предизвиква значително замърсяване в България. Освен това безотговорни действия в други страни допринесоха за създавалето на опасност от атомна радиация. Например аварията в Чернобил в Съветския съюз създаде потенциално значими проблеми за здравето на хората в България. Високото равнище на замърсяването и някои други екологични проблеми предизвикаха силно недоволство сред населението, което прерасна във важен стимул за икономически и политически реформи.

Потребност от реформи

Въпреки внушителните проблеми на околната среда, които стоят пред България съществува значителна надежда за подобряването и в бъдеще. В България, както и в другите източноевропейски страни, проблемите на замърсяването са далеч по-сериозни, отколкото в другите промишлено развити страни в Западна Европа и Северна Америка. Но тъй като източноевропейските общества се променят доста бързо и започват постепенно да приличат на демократичните пазарни общества в Западна Европа, Съединените щати и Канада, има голяма вероятност част от проблемите на замърсяването да се решат в хода на този процес. Поради това е малко трудно да се определи колко реформи в областта на околната среда трябва да се въведат незабавно и колко могат да почакат, докато в икономиката бъдат извършени преобразуванията, предвидени за следващите една-две години. Макар че българите имат всички основания да са силно обезпокоени от равнището на замърсяването, сред което живеят може би трябва да имат малко търпение, тъй като икономическите и политически реформи ще променят твърде драматично някои от екологичните условия в страната.

Три са основните причини, поради които една централно планирана икономика, каквато беше българската през последните четиридесет и пет години, в повечето случаи се изправя пред значителни екологични проблеми.

• Първо, страни с такава икономика рядко имат свободен печат, който да информира населението за проблемите на околната среда и да оказва по този начин натиск върху правителствените служители. Освен това правителствата в източноевропейските страни не желаеха да разпространяват информация за съществуващите трудности в областта на околната среда и фактически непрестанно лъжеха за състоянието на замърсяването и какви здравни проблеми създава. С неотдавнашното начало на процеса на демократизация в България бюрократите в правителството ще трябва да започнат да отговарят за действията си пред населението, а и развитието на свободния печат допринася и ще допринася в значителна степен за процеса на разбиране и решаване на проблема замърсяване.

• Второ, България дълго време субсидира едни от най-замърсяващите отрасли на тежката промишленост, като най-значителните субсидии се вложиха в области, където възникват най-сериозните проблеми на околната среда. Минното дело и производството на цветни метали са източници на замърсяването, което има най-тежки последици за околната среда в България, а точно там правителството хвърля най-големите си субсидии. Ако България премине към наистина свободна пазарна икономика, при която производството не се субсидира и цените отразяват икономическата реалност, много от най-големите замърсители ще бъдат елиминирани от пазарните сили.

• Трето, фактът, че България бе управлявана от идеология, отхвърляща значението на частната собственост, значително задълбочи трудностите в областта на околната среда. Правото на частна собственост е сърцевината в решаването на екологичната криза. То е важен механизъм за търсене на отговорност за действията на всеки човек, както и за стимулирането и възнаграждението на издържано от екологична гледна точка стопанисване. Например, при режим на частна собственост, притежателите на мини и петролни кладенци признават, че стойността при препродажбата на собствеността им намалява с изчерпването на ресурсите. Така стоят нещата в един свят, където се очаква бъдещите цени на природните ресурси да се повишат. При това положение прекалено бързото изчерпване на ресурсите изправя собствениците пред значително намаляване на тяхното състояние и те далеч не са така склонни да прахосват тези ресурси, както това става при система, в която материалното благосъстояние не зависи от темповете на изразходването на ресурсите.

Освобождаването от отпадъците също става много по-лесно там, където никой не притежава ресурси, защото никой не може да предяви претенции за щети по силата на законите. Вярно е, че при централно планираните икономики правителствените служители бяха натоварени с опазването на националните интереси, които се предполагаше, че включват и околната среда. Но бюрократичните стимули са такива, че много често правителствените служители, за да гарантират максимална сигурност на работното си място и на доходите си , произвеждаха колкото е възможно повече, като при това пренебрегваха проблемите на околната среда. И затова с приватизацията на собствеността върху ресурсите, в България ще се появят нови начини за осигуряване на защитата на околната среда.

Досегашни резултати

Значителна част от първоначалния натиск за политически промени в България дойде от тревогата за състоянието на околната среда. Благодарение на екологичното движение някои аспекти на правителствената политика водещи до тежки поражения върху околната среда бяха забавени или спрени. Освен това правителството обеща да закрие през следващите една-две години някои от най-силно замърсяващите заводи. Въпреки това необходимо е да се направи много повече, за да се осигури добро качество на околната среда за всички български граждани.

Варианти на реформата

Поради драматичните политически и икономически промени, които се извършват в България в момента, е трудно да се проведе и качествено нова екологична политика. Както бе посочено по-горе, развитието на свободния печат, прекратяването на субсидиите за някои видове производства и приватизирането на собствеността върху природните ресурси са фактори за по-качествена околна среда. И все пак, необходима е някаква схема, в рамките на която да се мисли за решаването на пробле­мите със замърсяването, които продължават да съществуват. Икономическите реформи, предлагани в другите глави на този доклад, нямада разрешат всички проблеми на околната среда и поради това са необходими допълнителни мерки.

Най-уместно е на замърсяването да се гледа като на разходи, налагани на субекти, без тяхното съгласие. Много действия водят до разходи, но онопа, което отличава предизвикващите замърсяване действия е фактът че хората, поемащи тяхната цена, го правят без да дадат съгласието си. Например, ако един завод купува желязна руда, за използуване в производствения си процес, той налага разходи на обществото, в което тези материали не могат да се получат за алтернативна употреба. Но при режим на частна собственост тези материали ще отидат в завода само, ако неговите собственици компенсират по съответния начин собствениците на природните ресурси. Разходите не се налагат насила на онези, които притежават ресурсите. Друг е случаят обаче, когато заводът изхвърля през комините си пушеци, които отиват във въздуха или пък отпадъци, които попадат в почвата, носени от вятъра. Използването на въздуха като среда за изхвърляне на отпадъци вкарва хората в разходи така, както и използването на природните ресурси в производството. Но този разходи не се поемат от хората съобразно волята им. Те не са дали съгласието си за попадането на замърсителите в техния въздух или почва.

Поради различията в структурата на правата на собственост използването на желязната руда не се определя като замърсяване докато използването на въздуха се приема по този начин. Именно поради липсата на точно определени и узаконени права на собствеността заводът има възможност да изхвърля отпадъчните си продукти във въздуха, без да иска съгласието на хората наоколо. И обратно, когато правата върху собствеността са дефинирани, гарантирани и могат да се прехвърлят, заводът компенсира по съответния начин собствениците на желязната руда. В този смисъл може да се каже, че всички проблеми на замърсяването на околната среда са проблеми на правото на собственост.

Понякога терминът "обща собственост" се използва по отношение на природните ресурси, които са общо притежание, т.е. на голяма група хора или на обществото като цяло. Проблемът с общата собственост в неговия зародиш се третира от Гарет Хардин в статията му от 1968 г. публикувана в “Science” [1]. От тогава е изписано голяма количество литература по проблема за "трагедията на общата собственост", и във всички случаи се стига неумолимо до едно и също заключение - ако правата върху собствеността не са твърдо установени, ще има свръхексплоатация на ресурсите. Сериозните екологични проблеми, които срещат Съветският съюз и страните от Източна Европа са блестящ пример за това явление. [2]

Излагането на проблема по този начин е много полезно, тъй като ни насочва към подходящите видове реформи, необходими за гарантирането на качествена околна среда. След като замърсяване има там, където правата върху собствеността не са добре дефинирани и не се прилагат както трябва, опитите за реформи трябва да се насочат към определянето на тези права, ако те не съществуват, към налагането им, ако се прилагат слабо и към даването на възможност тези права да се прехвърлят така, че ресурсите да се използват максимално ефективно. Сегашните усилия за приватизиране на производствените ресурси в българската икономика са стъпка в правилна посока. Въпреки това ще бъдат необходими и някои новаторски реформи за решаването на част от екологичните проблеми, тъй като в някои области правото на собственост по традиция не с уточнено или пък разходите но определянето или налагането му може да бъдат твърде високи.

Въздухът и водите са два природни ресурса, които срещат най-значителните сколошчни проблеми, защото и по традиция са част от "общата собственост". Все пак и в двата случая има начини за приближаване към система от частнособствснически права, при която хората, вземащи решенията, ще отговарят за тях. Ако сегашните потребители на вода имаха установени права върху собствеността, те биха разполагали с база за предприемане на действия срещу предприятието-замърсител. Два примера - общините да имат правото на собственост върху питейната вода, а селските стопани - върху водата за напояване.

Дори и при риболова могат да се установят права на собственост. Във Великобритания, например, много риболовни клубове имат право на собственост върху реки и водоеми. [3] Тъй като членовете на тези клубове са заинтересовани от качеството на рибата, те се грижат и да не се допусне замърсяване на водата. Законовата система позволява на хората да завеждат дела при доказани щети и това се оказва надеждна защита срещу замърсяването. В действителност качеството на водите в Англия и Шотландия в които се въди рибата е по-високо от това в много други западни страни, където водите са собственост на правителството.

В такива случаи е важно правото на собственост върху водите да може да се прехвърля, тъй като ако по-ефективното им използване предизвиква замърсяване, трябва да се извърши прехвърляне. Ако един завод пожелае да замърси река, собственост на риболовен клуб или на друга организация за отдих той може да откупи правата и да изхвърли известно количество отпадъци във водата. Но при добре дефиниран и прилаган режим на собственост на хората не се налагат разходи без тяхното съгласие и воля следователно замърсяване не съществува.

Точно както собственикът на желязна руда може да продаде този продукт на даден завод, и собствениците на водите могат да продадат правото на използването им като място за изхвърляне на отпадъчни продукти.

Горният сценарий има няколко очертани предимства пред други алтернативи на тази обществена политика. При дискусиите по тези въпроси обикновено се приемат за възможни само крайни решения. Или тези, които замърсяват действат както решат и могат да замърсяват въздуха и водата колкото си искат, или природозащитниците се налагат и не допускат никакво замърсяване. За разумните хора и двете решения са неприемливи, тъй като замърсяването е значителен проблем, но при днешните съвременни промишлено развити икономики е немислимо въобще да няма такова. Една система на ясно определени и правилно прилагани права нърху собствеността предлага изход от дилемата. Ако в горния пример водата е по-ценна в първичното си, напълно чисто състояние, тогава на завода изобщо няма да бчле разрешено да замърсява. В този случай думата са си казали потребителите; реката действително ще може да се използва най-добрe, когато няма абсолютно никакво замърсянане. В много случаи, обаче, подобно решение е много малко вероятно.

Обикновено премахването на някои от заводските отпадъци е прекалено скъпо и когато е изправен пред алтернативата, дали да купи праната и да замърсява полите на дадени собственици, или да пречиства сам, заводът избира втората възможност. Освобождаването от всички замърсители обаче може да се окаже доста скъпо и тогапа заводът вероятно ще реши да откупи праното да замърсява дадени води. В такива случаи приетото от дпетс страни решение е задоволи тел но, както за собствениците на занода, така и за онези, които притежават праната върху водите. Тона решение е оптимално и за обществото. При подобна ситуация нещата могат да се разният и но друг начин - някои поли да останат в абсолютно чисто състояние, а други - постепенно да поемат повече замърсители. И отново се налага изводът - ако правата върху собствеността са добре дефинирани и прилагани, подобен развой на нещата не представлява проблем за обществото.

Важно е да се отбележи и че при наличието на ясно определени и точно прилагани права върху собствеността, трябва да съществуват закони, по силата на които, собствениците да могат по съдебен път да търсят обезщетение ако правата им се нарушават. По този начин хора, чието здраве е пострадало от някой завод-замърсител, ще имат правото да искат чрез съда или парично обезщетение или прекратяване на замърсяването. Тъй като паричните обезщетения за увредено здраве са много големи, най-вероятно в повечето случаи съответното предприятие или лице, източник на замърсяването, ще предпочете да прекрати производството, вместо да плаща за нанесени щети.

Поради подвижното си естество въздухът е един от ресурсите върху които е най-трудио да се установи право на собственост [4]. Някои от свързаните с това проблеми се регулират с помощта на добре функциониращ закон за търсене на отговорност. Когато обаче не може да се докаже с абсолютна сигурност източника на замърсяването или когато те са много, това решение не е достатъчно добро. При подобни случаи използуването на схемата на правото на собственост може да се окаже полезно облекчаване на проблемите. Някакъв управленски орган, примерно община или друга форма на местно управление, може да установи система от права за замърсяване, които могат да се прехвърлят и които позволяват някои замърсители да се изхвърлят във въздуха в определено количество. По силата на демократичен процес се постига съгласие за степента на замърсяване, която е приемлива за даден район. И тук, не е възможно тази степен да е равна на нула, тъй като процесът на замърсяване неизменно съпътства редица полезни икономически дейности. След като се постите съгласие относно приемливата степен на замърсяване на въздуха, правата би трябвало да могат да се прехвърлят, продават или предават на съществуващите заводи. Ако даден завод може сведе замърсяването под разрешеното му равнище, той получава правото да продава. Ако нов завод иска да се настани в същия район, той трябва да купи правото от местните собственици. Правата за замърсяване могат да се прехвърлят, няма пречки за развитието па нови производства, като равнището на замърсяването на въздуха остана неизменно.