Планът за разорение на България

Реформите преобърнаха тенденцията в концентрацията на промишлеността, но до 1983 г. бяха създадени само 137 нови фирми. Пряката намеса в работата на предприятията беше отново охлабена, но със същите стари, безуспешни методи. Върху използването на "регулатори" беше поставено ново ударение. Въведени бяха допълнителни ценови реформи, но разликата между вътрешните и международните цени не беше изцяло премахната. През 1982 г. беше стимулирано създаването на малки предприятия и бяха въведени сдружения между предприятия и работници, (договори между фирми и групи служители за извършване на дейност след работно време, използвайки фирменото оборудване). Субсидиите също бяха ограничени.

Реформите отново намалиха степента на намеса от страна на държавата, но въпреки това унгарската икономика си остана силно регулирана система с централизирано планиране. Освен това тя беше затруднена от нарушените функции на пазара на работната сила. Наемането, възнаграждението и разпределението на работната сила не се основаваха на пазарните взаимоотношения. Гарантираните служби, необвързани със стимули, доведоха до апатия на работниците и нежелание да получават по-висока квалификация, като по този начин подложиха на риск производителността и общия икономически растеж. В допълнение заплатите бяха установени под пазарните нива и правителството се опита да компенсира ниските заплати чрез огромна система от субсидии на потребителските стоки. Това доведе до общо неправилно разпределение на оскъдните ресурси и потисна производителността. Сдруженията между предприятия и работници - опит да се стимулира работникът чрез по-висока заплата, беше друг пример за зле приложени реформи. Докато на пръв поглед те изглеждат добра идея, произтичащите от тях стимули действаха но превратен начин. Директор на унгарско предприятие отбеляза, че "работниците са подтикнати да работят колкото може по-малко за оправдаване на своите основни заплати, тъй като след работно време могат да работят за много по-високо възнаграждение" [14].

Мерките за реформа, които третират заплатите, цените, данъчната, търговската и банковата система, започнаха да се въвеждат от 1987 г. Колективното договаряне, което беше въведено в държавните предприятия, трябваше да доведе до увеличаване на диференциацията на заплащане между различните длъжности. Увеличаването на гъвкавостта на заплатите трябваше да помогне за намаляване на недостига и излишъка от работна сила. Беше предприета сериозна либерализация на цените. До началото на 1990 г. делът на цените на потребителски стоки, върху които не се упражняваше контрол, нарасна до 77% от 53% през 1988 г. и 25% през 1968 г. [15].

Унгарското правителство предприе и основна реформа на данъчната система. Специфичните данъци върху някои сектори и групи бяха отменени и на тяхно място бяха въведени данък върху добавената стойност 8 върху личния доход. Освен това далъчната система върху печалбите, която беше крайно селективна, се замени от единен данък върху общия доход. Най-важното обаче беше преместването по посока на по-ниски пределни данъчни ставки. "Горният пределен процент на личния данък върху общия доход беше намален от 60% на 50% през 1990 г., докато цялостният данък върху общия доход беше намален от 54% на 40%" [16]. Бяха направени и стъпки за либерализация на търговията. Лицензионните изисквания и ограниченията в квотите бяха вдигнати до 40% от стойността на вноса. И накрая през 1987 г. беше въведена двустъпална банкова система, която целеше създаването на конкурентни търговски банки и увеличаване на гъвкавостта на лихвените проценти. Бяха въведени и реформи в областта на съкращаване на държавното регулиране в икономиката, на приватизацията, на създаването на фондова борса и в създаването на законодателна структура.

Опитът на Полша

Полша се опита да реформира своята икономика през 1956 г., през 1970 г., през 1976 г. и през 1981 г. През 1981 г. полската икономика беше на практика опустошена. Реформата премина през два етапа. Първият етап повдигна степента на пазарните стимули, въведе работническо самоуправление и децентрализира икономиката. Централизираният държавен контрол беше заменен от икономически лостове, като данъчни ставки, кредитна политика и политика на валутните курсове. Програма та на реформата включваше и либерализация на цените. Но въпреки това, както и в Унгария, тези реформи само отслабиха държавното вмешателство в икономиката, но не премахнаха централизираното планиране. В резултат се получи бледо подобие на пазарна система.

Също като в Унгария, полската реформа постигна първоначален успех, тъй като беше възстановено промишленото производство и нарасна брутния материален продукт. Иначе до 1985 г. програмата започна да се разклаща и ръстът спадна. Вторият етан на реформата беше въведен през 1987 г. Целите на реформата по това преме бяха да "стимулират снабдяването на икономиката, с оглед задоволяване на потребителските нужди; подобряване на равновесието между цените и доходите чрез промени във финансовите и другите икономически параметри и промяна на системата на икономическо управление" [17]. Въпреки добрите си намерения, реформите така и не се извършиха докрай. Най-противоречивият елемент беше 40%-ното увеличение на общите цени, в т.ч. 110% увеличение на цените на хранителните продукти и 200% увеличение на наемите, цените на енергията и горивата. Отсъствието на обществена поддръжка обаче, накара властите да смекчат увеличенията на цените до средно 27% [18]. Инфлацията нарасна повече от два пъти, достигайки през 1988 г. 60%, а реалните заплати се увеличиха само с 14% [19]. Независимо от факта, че реформите не бяха осъществени според замисъла им, те отвориха достатъчно работа на профсъюзите, които настояваха за по-високи заплати.

В началото на 1989 г. "Солидарност" и правителството се споразумяха да се извършат пазарноориентирани реформи. Сред задачите на това споразумение бяха следните:

1) Реструктурирането на производството, с цел увеличаване на снабдяването с потребителски стоки.

2) Повишаване държавния годишен доход чрез разпродаване на държавни имоти (в т. ч. земя, магазини и жилища), въвеждане на справедливо участие в производствените предприятия, продаване на съкровищни бонове и намаляване на субсидиите.

3) Индексация на заплатите до 80% от инфлацията до средата на 1990 г.

4) Разширяване на самоуправлението, с цел намаляване влиянието на държавната бюрокрация.

5) Приватизация на обществения сектор, осигуряване на равен достъп до държавните кредити за частните фирми и въвеждането на система за обучение и социална осигуровка на работниците [20].

И тези реформи извървяха само половината път като носеха семената на собственото си разрушение. Политиката за индексацията на заплатите доведе до широка спирала на цените и на заплатите и до спадане на промишлената продукция. Данъчните приходи се намалиха, докато субсидиите се увеличиха значително, предизвиквайки бюджетен дефицит. "Новото коалиционно правителство, ръководено от "Солидарност", което дойде на власт в средата на септември 1989 г., се зае енергично с проверката на всяка последваща дестабилизация на икономиката и с полагане на основата на програма за настройване към радикална реформа за 1990 г." [21]. Индексацията на заплатите беше ограничена чрез данъчната система и фактически всички субсидии върху хранителните продукти бяха премахнати.

През 1990 г. беше осъществена 5-точкова стабилизационна програма за борба с инфлацията. Програмата включваше:

1) Ограничителна политика за доходите основани на данъците, (високопрогресивни размери на данъка върху увеличаването на заплатите над даден процент от степента на инфлация).

2) Либерализация на пазара на чужда валута и обезценяване на валутния курс с една трета.

3) Значително редуциране на данъчните облекчения и субсидиите.

4) Затягане на кредитната политика, така че да се поддържа положителен реален размер на лихвите.

5) Ограничаване на ценовия контрол, освобождаване на 90% от всички цени и повишаване на останалите регулирани цени с няколкостотин процента [22].

Тази програма обаче се нуждае от много други елементи, за да се увенчае с успех. Очевидно полското правителство изглежда готово да предприеме по-нататъшна либерализация. Плановете за следващите две години включват реформи на бюджетната и данъчната система, които могат да садържат въвеждането на единен данък върху общия доход, налагането на опростен данък върху добавената стойност и установяването на данък върху личния доход на широка основа [23]. Правителството се ангажира и с приватизация. Другите необходими промени включват създаването на по-експедитивни процедури относно обявяването на фалит, улесняването на предприятията при наемане и уволняване на работниците и реформа на банковото дело, и на други разпоредби.

Контрол и разходи: опитът на избрани латиноамерикански страни

Един от многото влиятелни експерти но развитието през 50-те години, професор Гунар Майрдал, отбеляза през 1956 г., "... какъв размер суперпланиране трябва да се проведе от развиващите се страни... ", а на друго място каза, че "... централизираното планиране е първото условие за прогрес. "[24] Към гласовете на изтъкнатите експерти, които през 50-те и 60-те години поддържаха централизираното планиране и търговските ограничения, латиноамериканците прибавиха и свой собствен теоретик, аржентинският икономист Раул Пребиш, който през 1962 г. публикува "Икономическото развитие на Латинска Америка и неговите основни проблеми". В тази книга, която оказа голямо влияние, погрешното тълкуване от страна на Пребиш на по-ранни британски данни го доведоха до заключението, че условията на търговия в експортиращи стоки за широко потребление, са се влошили и че съществува тенденция за по-нататъшното им влошаване [25]. Политическите рецепти, произтичащи от това откритие, доведоха до дълготрайно обвързване на Латинска Америка с индустриализацията, основана на заместване на вноса, оградена от стените на високите тарифи. В резултат, по подобие на Полша и Унгария, икономистите от много страни на Латинска Америка започнаха да залитат между периодите на икономическа либерализация в рамките на пълното доверие в способността на централната власт да проектира ръста и развитието.

Очебийната характеристика на политиката, произтекла от мъдростта на годините "... първостепенна грижа за недиференцираните (макроикономически) съвкупности, като инвестиции, потребление и спестявания" [26]. Чрез боравене с тези съвкупности компетентните политици могат да тласнат националната икономика към развитие. Обратната страна на медала се оказа равнодушието към относителните цени, в качеството им на сигнали за ефикасно разпределение на ресурсите.

Латиноамериканците, както и източноевропейците, търпят тези бедствени икономически условия в продължение на години. Техните икономически кризи, ниските им жизнени стандарти, високата инфлация и темповете на безработица, както и тежкото данъчно бреме не са нещо ново.

• "... Повечето латиноамерикански страни въведоха контролни мерки, които регулират производството и разпределението на стоки и услуги, износа и вноса, потоците на капитали и пазара на работната сила. Например, с цел да се преборят с инфлацията, латиноамериканските икономики въведоха мерки за ценови контрол, въпреки че таваните на цените само изостриха инфлационното напрежение, чрез намаляване на стимулите за производство (по този начин намаля съществуващото продоволствено снабдяване) и чрез стимулиране на потреблението, което пък увеличи дефицита" [27].

Перу предложи пример за това каюю става, когато механизмът за установяване на пазарни цени се отменя чрез административен декрет. Когато президентът Гарсия беше избран през 1985 г., перуанската икономика се основаваше на заместване на вноса, висока зависимост от износа на мед и имаше големи дългове. В допълнение там действаха "... ограничителни закони за защита на работната сила, екстензивни режими на разпределение на кредита, високи данъци, мощни профсъюзи и извънредно усложнена система от закони за контрол на частния сектор" [28]. Перу, споделя с редица други по-слабо развити страни, силно дискриминираща законодателна и учрежденска система, която създава огромни трудности пред хора с ниски доходи, за които е много трудно и скъпо да се изкачат по всички необходими стъпала на бюрократичната система, за да регистрират малки предприятия или да установят право на собственост върху домове си.

Световната рецесия, високите лихвени проценти и недостигът на външни кредити, които характеризираха началото на 80-те години, означават, че по времето, когато Гарсия пое властта, в Перу имаше висока инфлация, и силна безработица. Правителството му предпочете да се бори с тези проблеми чрез комбинация от "контрол и разходи".

• "За да контролират инфлацията и едновременно да съживяват производството, властите намалиха производствените разходи и предотвратиха свръхувеличаването на печалбата от различните дейности в пределните граници. В съгласие с горното, те намалиха лихвените проценти, налагани от финансовата система и данъчното обременяване на предприятията и отделните лица. Освен това властите поддържаха завишен валутен курс, с цел да направят вноса по-евтин. В същото време те съживиха вътрешното търсене и производство чрез широка монетарна и финансова политика. Властите наредиха да се увеличат заплатите и надниците, които превишаваха инфлацията... [29]

Идеята е, че здравето на икономиката ще се възстанови и инфлацията ще спадне, тъй като нарастващата нужда от стоки понижава единичните разходи. Както и в другите случаи, първоначално програмата постигна голям успех: брутният национален продукт нарасна с около 9, 5% през 1986 г. и със 7% през 1987 г. "В резултат на стабилизационната програма, одобрена в средата на 1985 г., инфлацията се забави, производството се съживи и заетостта на работната сила се увеличи... Сред­ната инфлация в столицата Лима падна през 1986 г. до 77, 9%, по-малко от половината от размера за предишната година" [30].

Но както историята не веднъж показва, такава система е обречена на провал. В действителност единствената въведена разумна политика, беше намаляването на данъците върху дохода. Но нейно цялостно влияние вероятно беше изместено от деформациите и антистимулиращите фактори, наложени от другите части на политиката. В средата на 1987 г. контролираните цени на ориза и електроенергията трябваше да се регулират във възходяща посока и "удържаната инфлация изхвръкна от бутилката. В началото на 1988 г. инфлацията се движеше с 20% на месец, до края на годината тя надхвърли 100% на месец... Капиталът, който не беше подплашен преди идването на власт на г-н Гарсия, беше отлетял. Икономиката се сви с 8, 5% през 1988 г. ... Реалните надници, които се покачваха шеметно през първите две години на програмата се сгромолясаха" [31].

Мексико предложи друг пример. В продължение на почти цялата си история, мексиканската икономика се е колебаела между икономическата либерализация и контрола. "В действителност историята на икономическата политика в Мексико се състои главно от периодични скъсвания с грабителската политиката, налагана от ацтекската и испанската империи, само за да се понесе назад към старите начини... Всеки ... Мексиканският експеримент с умерени данъчни ставки и тарифи и устойчиви пари произведе учудващо буйна икономическа експанзия. Това се случи, когато размерите на данъците бяха намалени през 1895-1908 г. и 1965-1971 г., както и когато песото се стабилизира през 1917-1932 г. и 1954-1976 г." [32].

• Мерките за контрол бяха въведени във Венецуела през Втората световна война и оттогава не са били премахвани. Резултатите са катастрофални: "... Преустанови се строителството на жилища, частни училища, паркинги, бензиностанции, супермаркети, клиники. Такситата на практика изчезнаха ... Аптекарските запаси намаляха, а големи количества от широко използвани лекарства изчезнаха... " [33].

Еквадор също флиртува с контрола и либерализацията. Най-скорошният му експеримент в либерализацията възникна през 1984 г. под управлението на Леон Фебрес Кордеро. Сред икономическите мерки, които той въведе, бяха усъвършенстване на структурата на лихвени проценти и премахването на таваните им. Той осигури и спиране на финансирането на финансовия дефицит чрез увеличаване на паричните наличности. Бяха либерализирани цените на селскостопанските стоки и добитъка, което превърна страната от вносител в износител на хранителни продукти. Фербес Кордеро започна да отваря страната за чуждия капитал, премахна забраните върху вноса и намали субсидиите за внос, като в същото време оредели твърда стойност на валутата при преобладаващ курс в неофициалната икономика.

Резултатите бяха забележителни. Икономическият ръст беше по-бърз, отколкото първоначално се очакваше, а износът на нефтени продукти и вътрешните спестявания, нараснаха. Освен това "увеличаването на ефективността от събирането на данъците и модернизацията на тарифните закони позволиха на правителството да завърши 1985 г. с активно салдо [34].

Усъвършенстването на икономическата политика даде възможност на Еквадор дори да устои на спадането на цените на нефта през 1986 г., въпреки факта, че нефтът представлява две трети от източниците на приходи във валута. Обратно на това, което политиката на вмешателство би препоръчала, Еквадор реагира на спадането на цените на нефта чрез ускоряване на либерализацията, премахвайки всички забрани върху вноса, плаващите лихвени проценти и валутните курсове. И като резултат, икономиката продължи да се развива.

Провалът обаче дойде в началото на 1987 г., когато сериозно земетресение разруши стотици мили от националния нефтопровод и го направи безполезен. Експортът на нефт спадна до нула, а пострадалите от бедствието райони се нуждаеха от правителствена помощ за възстановяване. В този момент на наближаващи избори Фебрес Кордеро се превърна в разточителен прахосник. "Корупцията беше станала повсеместна, тъй като правителственото изразходване на средства доведе до рязко нарастване на държавните договори. Централната банка стана просто машина за печатане на пари, дефицитът в обществения сектор ... нарасна. Тъй като инфлацията започна да се покачва, правителството ... разшири своето вмешателство" [35]. Резултатът беше икономически хаос. Когато Фебрес Кордеро накрая предаде властта, международните резерви на Еквадор бяха "на червено", а финансовият дефицит съставляваше 16% от брутния национален продукт.

Латиноамериканците може би бавно си вземат поука от историята. Две страни въведоха основни реформи и сега жънат плодовете на разумната икономическа политика.

• "Чили и Боливия показват на Латинска Америка, че схемите за стабилизация и икономическите реформи действително работят. Чили, която започна преди известно време, успешно се придвижва към воден от износа растеж на икономиката. Боливия, която започна да слага в ред своята икономика едва през 1986 г., наблюдава съживяване на търговското доверие и първите признаци, че страната е готова за икономически растеж" [36].

Обратът в Чили, в сравнение с хаоса и разрухата на политиката на Алиенде от началото на 70-те години, е забележителен. Днес бюджетът е балансиран, инфлацията е ниска, а реалният брутен вътрешен продукт значително се увеличи. Най-важното е, че чилийската икономика извърши завой на 180, преминавайки от протекционистка система за заместване на вноса, към отворена навън икономика, водена от износа. На износа на мед, който донесе 82% от всички печалби от експорта през 1973 г., сега принадлежат едва 46%, като експортът на плодове, вина, дървен материал, риба и промишлени продукти допълват останалото. През 1988 г. износът беше с 35% по-висок и в страната настъпиха седем последователни години на положително търговско салдо. Чуждите инвестиции се увеличиха, а "избягалият капитал се върна обратно в страната" [37]. Важен момент на модернизирането на чилийската икономика е фактът, че нейният дълг намаля от 20 млрд. долара през 1985 г. на 17 млрд. долара през 1988 г. Това, което е от практическо значение, е не само размера на спадане на неизплатения дълг, а и фактът, че износът нарасна съответно от 4 млрд. долара на 7 млрд. долара, подобрявайки извънредно способността на страната да обслужва дълга си [38].

Боливийският завой се осъществи през 1985-1986 г. През 1985 г., изправено пред 182 процента инфлацията за м. февруари, правителството замрази заплатите в обществения сектор, прекрати субсидиите; намали тарифите и данъците, премахна контрола на цените и уволни 30 000 държавни служители. Инфлацията беше намалена на 11% през 1987 г., 22% през 1988 г. и 2% за първото тримесечие на 1989 г. Боливия беше възнаградена за своите усилия, тъй като многонационалните агенции за отпускане на заеми и някои търговски банки осигуриха нови заеми.

Боливия обаче, трябва още да разнообрази своя износ. Четиридесет процента от печалбите й в чужда валута идват от експорта на природен газ за Аржентина. А Аржентина, с нейните собствени проблеми, не е извършила плащането. Но "въпреки многото останали трудности, Боливия изглежда установява устойчив, предвождай от износа безинфлационен икономически растеж" [39] Избрани промишлени сектори

Глава 17

Селско стопанство

ПитърДж. Хил

Карл А. Пескосолидо

Резюме

Българското селско стопанство притежава като потенциална възможност висока производителност, но понастоящем боледува от масова неефективност. По съображения за справедливост и ефективност е важно да се установи право на частна собственост. Необходимо е да се позволи и свободно движение на цените, за да могат последните да изпълняват своите информационни и стимулиращи функции.

Счита се, че една от възможностите е да се върне земята на първоначалните й собственици или на техните наследници. Но може да се препоръча и разпродажба на имуществото чрез търгове. При този вариант всеки може да купи земя, машини и добитък, а парите от тези продажби да се използват като компенсация за първоначалните собственици на земята. Поради липсата на капитали, изплащането ще става в продължение на определен брой години.

Необходимо е веднага да се премахне контролът върху цените на всички вложения в продукция от селско стопанство. В един свят на частично освободени от контрол цени съществуват прекалено много деформации и неверни сигнали. Отчита се, че трудностите, свързани с нарастването на цените на хранителните продукти, биха могли да засегнат някои членове на българското общество. Този проблем най-добре може да се разреши чрез една програма за социално осигуряване, а не с опити да се задържат евтини хранителните продукти чрез контролиране на цените.

Липсата на млади хора в селското стопанство най-добре може да се преодолее чрез въвеждането на свободен пазар и гарантиране правото на частна собственост. Това ще осигури богати възможности за печалба и ще стимулира младите да се върнат към селското стопанство.

По аналогичен начин, ако се допусне истинска свобода на конкуренцията, ще се премахне и проблемът с монопола върху разпределението и търговията със селскостопанската продукция.

Формулиране на проблема

Селското стопанство е важен сектор от икономиката на България, в който е ангажирана около 20% от работната сила. Този процент обаче съществено е намалял през последните десет години [1]. Ако измерване чрез нетния материален продукт, темпът на растежа в селското стопанство за последните няколко години е отрицателен, а селското стопанство всъщност е най-ниско производителният сектор на икономиката [2]. Други критерии потвърждават факта, че производството на хранителни продукти и влакна е много неефективно. Българското селско стопанство притежава потенциала да бъде важен източник на външнотърговски печалби, както и да произвежда голямо количество качествени хранителни продукти за местното население, но в настоящия момент това не става. Наблюдават се признаци на криза на доверието към селскостопанския сектор, която се прояви в неуспешните опити да се привлекат млади хора през последните няколко десетилетия. Нещо повече, налице е миграционен отлив от селото.