По гладката, стръмна южна урва на Амбарица високия старопланински връх, който

на юг; посети гръмливите водопади и се ослушва упоен в дивата им мелодия, с

която пълнеха планинските самотии; наднича над дълбоките тъмни вирове в

скалите, дето бучат скоковете, в ледената вода на които се е къпал с другарите

си, без да настине; слиза в най-дълбоките долове и пропасти в балканското

гърло, наляво от чарковете; вдетени се и скача от скала на скала като дива

коза, спуска се пълзешком по гладките канари, за да откъсне диво цвете или

миризлив здравец в подножието им, вика като луд и събужда ековете на пущинака!
Но той изпита особено умиление при посещението прежнето училище, което се

издигаше на един висок хълм на север от града. Това училище, от което той беше

бягал тъй дълго и което сега тъй силно и сладко правеше да тупа сърцето му!

Стояха само останки от порутени зидове на външната заграда. Всичко друго беше

сринато със земята!... Нямаше признак от високото клепало, дето често, слободни

вироглавчета, за да измамят бабичките и смутят поповете, клепеха дъската за

умряло, когато всеки в града беше жив и здрав; или биеха желязното зънка'ло -

за голям празник в делнични дни; нито намери мястото на тъмницата с големите

плъхове в приготовителното училище, в което затваряха немирниците и

неприлежателните... Той сам два пъти бе попаднал там: как беше тъмно и вонеше

на мишина вътре!... В цялата ограда остаяше само каменната старовремска

черкова, ограбена и изпокъртена вътре, и гробищата зад нея, съвсем непокътнати.

Уви, само гробищата са неумирающи като съдбата. Разрушението почита

разрушението. Червеите довършват делото на убиеца. Тъмните сили са в

неразкъсван съюз.

IV. При канарите

своя роден кът, не беше помислил за нищо друго. Още като дойде тука, той получи

известие от Пловдив, че влиятелни приятели му били изработили важна длъжност

там. Той имаше срок до петий октомврий, след което трябваше да тръгне за

Пловдив, и затова искаше да се нагледа и находи тука. Той беше оттикнал

настрана всички други интереси и мисли, за да не мътят ведрата атмосфера от

поезия, в която плуваше. И той не можеше да се насити на тия уединени разходки.

Те го пренасяха в друг, сладостен и далечен мир; те го туряха лице с лице с

детинските му и момчешките му дни, с блаженото невежество на възрастта им, и

пред небесните призми, през които е гледал на света и на живота. Драгиният

образ избледня в мислите му. Минуваше даже по половина ден, без да помисли за

нея. Сякаш тая Стара планина наистина го защищаваше от коварният враг. Той

разбра, че само свещената земя, на която се е родил, обладава всесилния дар да

го излекува, да го успокои.

насочвания, мястото на бащиното му загинване. Той сложи китка от горски цветя

въз камъка, побит за знак на скръбното събитие... След това благочестиво

поклонение той се повърна през Бойкова нива, но вместо да се спусне надясно по

обикновения път, той заслазя наляво по канарите, които висяха над пропастта,

забучала от гърмът на водопадите. Той стъпяше с голяма предпазливост, като

слагаше кракът в углъбленията и цепнатините или се държеше за изпъкналите части

на скалите. Часто той поглеждаше над страшната яма скоковете, побелелите

клочущи вълни в черните вирове, надвисналите каменни стени, мокри от влагата,

тук-там пуснали буйни треви из пукнатините си. Няма нищо по-поразително от тоя

планински пролом, дело на демоническите сили на природата и вековете.
Стремски поседна на едно стъпало на скалата, за да погледа от тая висота. Пред

него беше долината, с орешака си, бостаните си, лозята си, напъстрени от свят

поради гроздобера.
Отдясно се редяха едни под други чарковете. Тия фабрики за гайтан, някога

заглушително гърмящи с железните си вретена и колела, сега мълчаха гробно. Те

стояха като неми гробове на една умряла индустрия на Бяла черква, застъпена от

сиромашията и оскудията.

пасяха тлъстата трева, изникнала по междините на камъните, вардени от един

старец, клекнал на канарата.
По едно време воловарят се изпречи пред него.
- Добър ден, господине! -каза той. - Аз искам, твоя милост, да те позная!
Стремски го изгледа.
- Ах, дядо Гъчо! - извика той.
- Позна ли ме?
- Какво има, дядо Гъчо?
- Лошо няма нищо, добро - да ще господ - отговори старецът.
Действително, това беше овчарят, който някога бе дал гостолюбие на Найдена и

Невянка Шамурова в колибката си на Балкана. Найден се искрено зарадва от тая

среща, той разпитва стареца за едно, за друго, па каза:
- Дядо Гъчо, ти ми спаси тогава живота и аз нямаше как да ти поблагодаря...

Сега ми кажи какво мога да направя за тебе... Искам да ти помогна, доколкото ми

иде от силите... Къде е твоето момче?
- Митко е в планината сега, пази овце... Като искаш, господине, за него да те

помоля: няма ли някоя службица? Знае и да пише.

щастлив, че може да услужи на стареца. Той му даде нужните насочвания кога и де

да го потърси син му в Пловдив. Старецът благодареше и благославяше.
- Аз, твоя милост, не знаех, че си тука. Пък и момичето не знаех. Чие бе то?

Как се беше уплашило!

Карлово да му пия едно вино.

падне някоя!

дружина момичета и назъртаха над пропастта. Стремски разбра, че те бяха дошли

от близните лозя, за да се полюбуват на чудната гледка на пролома.
Когато дядо Гъчо им извика, те се изправиха да видят, после се изсмяха и

тръгнаха назад, като скачаха по канарите с весели кикотения.

че тая мома гледаше насам, а не към реката. Като се вторачи и той в нея, какво

беше неговото учудване, когато позна в тази девойка пътницата, която го стресна

в Бреговец!

преди да се изгуби от погледа на Стремски.

Гъчо, както ти казах: прати в Пловдив Митка, при мене... Сбогом! - И той се

спусна бързешком надолу, без да чува викът на стареца, който го съветваше да

стъпя полека. В две минути Стремски се намери долу в подножието на канарите,

прескокна по балваните реката и се покатери по брега на дългиделските лозя.

Когато се качи там, моминската дружина беше отминала и потънала сред куповете

жени и моми из лозята.
- Дали тя беше или едно видение? - си думаше Найден, като се запъти развълнуван

към града. Той реши да направи справки.

V. Нови срещи

му две сватбарски хора, привлекли много свят, заприщяха улицата. Онова, което

го зачудваше сега, което го зачуди още първия ден, беше веселостта! Елемент,

какъвто не предполагат развалини и гробища. Защото както на всичко в тоя свят,

тъй и на нещастията се привиква. Продължителността им и времето затъпяват

острината им, а забравата - тоя дар небесен за человечеството, заживява

прежните рани, за да бъдат търпими новите мъки. Стремски откри даже, че

белочерковчани вземат на подбийшега собствените си неволи. Философията беше им

дошла на помощ против живота. Те не само се бяха помирили с участта си, но се

отнасяха фаталистически към нея. Възточното "тъй било писано!" беше начертано

по челата. После - чувството за свободата, безопасността, хубавото и изобилно

вино - спомагаха да се утешат по-скоро. А безчислените рояци деца, от които

бръмчаха улиците, бяха още по-красноречиво свидетелство, че тия достойни

белочерковчани нито бяха обезкуражени от гладът и нуждите, нито изгубили своята

жизненост., Стремски гледаше на хорото, което се виеше и люшкаше под звуковете

на цигуларите и под тоя припев:

година от "харембашият на юмрючалските вили и самодиви", както го нарича

Заимов, от калоферския самороден певец Стойку Гената, се разнасяха сега из

цялата Стремска долина и пръскаха веселост над пожарищата й...

над пожарища и гробове...

и го поздравиха. Един от тях даже се откъсна и дойде при него. Той беше дребен

човечец, с глупавичко лице, но твърде весело - от сватбарското вино, което

обикаляше хорото. Той улови Стремски за ръката и се здрависа. Стремски го не

познаваше.
- Каква е работата? - попита го той.
- Арш-марш! Молим да се потрудите за нази... Ние сме дали прошение заради да ни

се върже пенсия от Алека паша. Та му кажи, ваша милост, да оножда... Защото

човек защо живей на тоя свят? Зарад едно красно... заради да бъде, санким... Да

живейте, господин Стремски... И аз, от мене искай! Алеко паша ме знай и целият

народ български ме знай... Защото, санким, затова молим, като станеш депутат...

И аз имам влияние. Не ме гледай, че ми викат еди-как си, сиреч... Смърт или

свобода!
Стремски гледаше учуден този божи човек.
- Вие какъв сте били? Опълченец?
- Бунтовник... Сиреч криех бунтовниците... Един път скрих Огнянова в хана си на

Карнари. А един турчин, дето го видя, понеже аз като... взех, че го вързах за

дирека... Санким, ако не вярваш, да ми изскокнат и двете очи!... И други големи

работи съм правил! Аз повдигнах - не си ли чул? - клисурското въстание...

Боримечката не си ли чул?
- Чул съм; а ваша милост как ви викат? - попита Стремски, учуден, че вижда да е

толкова глупав или толкова пиян един знаменит човек, двигателят на едно

въстание! И той чакаше да чуе историческото име. Но революционерът се

втеляваше.

милост го викат Рачко Пръдлето!

бунтовник? Но той е богат човек. Казуват, че изровил парите на Юрдана

Диамандиев, дето били скрити... Около две хилядм лири! В банката ги държи. Сега

Диамандиевата фамилия е сиромашка, а Рачко светува... С тяхното богатство. Нали

го рекли: "Роди ме, мамо, с късмет, па ме хвърли на смет..."
По-нататък, при Караджовския кладенец, един учител се здрависа с него и му

каза, че много добре е сторил, дето е дошъл сам, за да го видят гражданите и

той да им узнае големите нужди.
- Другият кандидат, Несторов, нито е благоизволил да се яви тук.
- Как, вие ме мислите за кандидат?
- Да.
- Аз не съм полагал кандидатурата си!
- Как? Не сте? Ний вече работим!...
- Кой ви каза?
- Приказва се из града! Аз пък чух от госпожата на Генка Гинкин!
Стремски дигна рамена учуден, прости се и отмина. Но той стана много замислен и

разтревожен. Одеве оня пияница, а сега тоя учител го считат кандидат за

областен представител... Кака Гинка разправяла! Отде е изсмукала това? Той още

не е се виждал с нея...

пред очите му! Както казахме, той не беше се още заинтересувал с работите на

новата област, нито вестници бе имал време да чете, погълнат от разходките си.

Колкото вървеше нататък, решителността му по растеше, него го намираше

свойствената му смелост и самоувереност. Честолюбивата му душа се обзе от тая

внезапна мисъл. Да, той можеше да си даде кандидатурата и да влезе в Областното

събрание! Той беше родом от Тракия и органический устав му даваше право. Младеж

с прогресивен дух, с широки политически идеи, жъден за работа и за ламтежи, той

чувствуваше и по-рано, че не можеше да се задоволи с безличното положение на

чиновник, ако и важен, каквото му бе обезпечено в Пловдив. Той намираше

домогването си законно - не по-малко от някой Несторов - да има дял в

ръководенето на страната, да има и той своето слово в решаването съдбините й.

Беше ли осъществим тоя честолюбив план? Той не знаеше. Но той щеше да употреби

всички усилия и честни средства, за да възтържествува. Колко сгреши с бавенето

си в Бреговец!
Додето отиде до тях си, от няколкото още срещи, които има с познайници, той се

убеди с голямо удивление, че Несторов в него има тука опасен съперник.

VI. Успех

го чака там. Той нетърпеливо поглеждаше към портата, като разменяше къси фрази

с Марковица, седнала на одърчето с чорап в ръка.
Когато Найден се завърна, той му каза:
- Найдене, слушай. От одеве една мисъл ни е налегнала... Едно важно нещо...
Найденовата устна нервно се дръпна.
- Аз не желая, чичо, сега да ми предлагате женитба - каза той, като помисли по

тържествений вид на чича си и майка си, че по тоя въпрос ще му говорят пак.

жена!
- Чичо, аз се нуждая от всичкото твое влияние!

- а хаджи Евтим успял и силно влияние да спечели, - те намериха съчувствие у

по-предните хора и у младите, които им обещаха съдействието си. Силна агитация

развиваха и хаджи Смион чрез многобройните си сродства, и Анастас Хамамджиолу -

чрез убедителната си реч. Целий градец беше възхитен от мисълта да има в

Областното събрание един свой съгражданин депутат и застъпник. От друга страна

- и чувството на местната гордост играеше важна роля. Между двата съседни града

съществуваше старо съперничество, както разбрахме и от подбивите на устатата

кака Гинка въз карловци. Това неприязнено чувство беше минало и у децата и

отговаряше на техните ратни наклонности. Всяка неделя големи тълпи от двата

града, съставени от дечурлига и ученици, срещаха се на полето и правеха битки с

прашки, с камъни, даже с револвери... А кака Гинка беше огън. Езикът й не

патасваше да хвали и дига до облаците Стремски. Тя намери сега случай да му се

отплати за услугата навръх Балкана... Не забравяше кака Гинка доброто!

синът на чорбаджи Марка всеки беше готов да гласува: карловеца кандидат не

познаваха. На четвъртият ден увереността за сполуката беше още по-голяма:

Несторов имаше за себе си Карлово и три села; Стремски имаше сигурно цяла Бяла

черкова и десетина села около нея, сиреч грамадната част от избирателите на

Карловската колегия, която имаше два избирателни пункта: Карлово и Бяла

черкова. В тия първи избори, явление съвсем ново в страната, и нямаше други

охотници-кандидати. Те само двамата деляха мегдана и се бореха за гласовете на

избирателите. И победата на Стремски беше несъмнена. Хаджи Евтим, запознат вече

с избирателните агитации и борби през живеенето си в Молдавия, с опитността на

един генерал ръководеше великото дело. Един Стремски депутат! Каква гордост за

него! А какините Гинкини уста заменяха всичките печатни възвания и реклами.

VII. Гинка продължава да е признателна

Присоица, се обираше в началото на октомврий. В Присоица лозе имаше и хаджи

Смион. Подир многократни покани Стремски, цял занят с избора си, беше улучил

обаче време и дошъл с домашните си на лозето му. Хаджи Евтим беше отказал:

времето му бе скъпо сега. Там беше и неизбежната кака Гинка - близка роднина

хаджи Смионова. Слънцето беше на икиндия. Лозята, които покриваха полата на

Стара планина, бяха напъстрени от разноцветните дрехи на берачи и берачки,

живописно пъплещи между шумолака на лозите.

разправяше постоянно, тя бе обиколила целия град и препоръчвала Стремски; тя

беше пуснала в ход всичкото си красноречие и всичките достъпни ней средства,

даже и мъжа си Генка; но се оплакваше от неговата неумелост.

митинг и да му държа слово за вас! Ама за нещастие...

тоя ум и с тия ораторски уста вие щяхте сами да искате да бъдете депутат и във

вази щях да имам ужасен противник.
Тя се изсмя. После щеше да каже нещо, но внезапно си направи с ръка сянка на

очите и взе да гледа нещо в някое лозе. Па веднага се затече нататък.

канарата, до слога, да погледне пъстрата картина на лозята под него, които се

спущаха до реката и ливадите. После, като съгледа няколко ореха, остали на

недобруления горен орех, той захвърля с камъни да ги свали. Тая гимнастика му

причини голямо наслаждение: той си спомни детинските години, когато е брулил

чуждите орехи и плахо, с разтупано сърце поглеждал наоколо да се не появи

пъдаря...
Всред разгара на бруленето той зачу отстрана Гинкиния вик:
- Чакай, чакай! Ще ни избиеш! Остави да минат хората!
Той погледна в пътеката, обрасла в шубръки, и видя кака Гинка и една мома с

цветна омбрела.

Гинка той позна пътницата, която видя в Бреговец: тя бе същата, що видя и при

канарите. И двете се отбиха и дойдоха под ореха.
- Невенке, да ви запозная с нашия бъдещи депутатин, господин Стремски! - каза

кака Гинка, като пропусна да назове по фамилия девойката.

беше нарасла, развита, прелестна, съвсем друга от каквато я видя преди две

години в Балкана. Хубавица истинска! Затова и не можа да я познае в Бреговец.
Разумява се, един от първите въпроси, които след първите здрависвания дойдоха

на устата му, беше и да я попита отдека идеше преди една неделя, та мина през

Бреговец.
И от отговора й той получи обяснение и на думите: "Вземи, голубчик!" - думи тъй

сладко звънтящи и досега на душата му.

неин калеко, търговец там, прибрана от него след развалата на Бяла черква,

която разсипа и баща й. Подготвена вече в Бяла черква, тя постъпила в четвъртий

клас на гимназията, довършила успешно тая година шестий клас и се завърнала по

волята на баща си. В Бреговец и ней се сторило, че го познала...
Додето разправяше това просто, свободно, изящна, с поглед светнал, с известно

стеснение, което се изражаваше чрез шаренето с края на слънчебрана земята.

Стремски впиваше очи в нея смаян, с много внимателен вид, но повечето слова не

чуваше, а само гълташе сладката музика на звуковете... Кака Гинка и тя,

смълчала се, слушаше Невянка, стреляше очи по лицата на двамата млади и лукаво

се усмихваше на вълненията им, особено на Стремски, изгубил своето

самообладание, смелост пред свободната руска възпитаница.
- Гино! Гино! - извика един слаб, писклив глас отдолу и едно ниско, сгибаво

човече с белезняви френски дрехи се подаде между шумата на лозите.

засмяна. После извика на мъжа си: - Стой там! Че змия има тука, ида сега.

Невенке, извинете! - и тя се затече и го пресрещна.
- Какво ще ми кажеш?
Генко Гинкин с отхлупен назад фес, запъхтян, действително идеше на доклад при

жена си за своята деятелност по Стремскевия избор.

вземе... Ще те хвърля, каже, в реката...

какво дириш ти при хаджи Гъча? Него ли намери? Той с капка вода би удавил

Стремски!
По-долу найдоха хаджи Смиона. И той беше угрижен от Генковото известие, че

хаджи Гъчо е тука днес.

прегърнала страстно интересите на Стремски и страдаше от премеждието, в което

хаджи Гъчовото дохождане туряше сполуката на делото.
Тя се обърна нагоре, дето остаяха Стремски и Невянка, невиждани оттука, и каза,

като пляскаше ръце:

с човките си... И тъй ми домиля, знайш, като ги гледах, щото рекох на булката у

дома...
Беритбата следваше деятелно. Долу в ливадата, при реката, бяха в живописни

групи насядали семейства, излезли на разход. Там беше и хаджи Гъчо със своето.

Невянка беше дошла на лозето тяхно, близо до хаджи Смионовото, да позоби от

самите лози, и там беше я намерила кака Гинка и поканила да я запознае със

Стремски.
Кака Гинка си намери работа в долния край на лозето и само след един час се